Home Литература Родината в поезията на Никола Вапцаров

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Родината в поезията на Никола Вапцаров ПДФ Печат Е-мейл

Вапцаров е може би последният от онази обща духовна група, към която принадлежат и Ботев, и Яворов, и Смирненски, и Гео Милев - все сложни, многопластови, \"дълбоки\" личности, превърнали нерадостите във външния свят във вътрешен драматичен сблъсък. У всички тях присъства пространството на родината, която със своите страдания става извор на трагизъм и изпепеляващи душата на твореца вътрешни противоречия. Но за да достигне до мъчителното амбивалентно отношение към отечественото пространство, поетът Вапцаров извървява сложен и противоречив творчески път, който особено силно е изразен в стихотворенията, писани след средата на 1936 г., когато започва нов период в живота на твореца. В по-ранните стихотворения се поставя началото на идейно - художествените мотиви, които ще достигнат истински връх в по-късните творби. Патриотичното чувство се долавя още в първите Вапцарови поетически опити, но тук се среща шаблонна стилистика и риторична лексика, употребата на изрази като: \"голгота\", \"окови\", \"кървави сълзи\", \"обет синовен\", \"родино пресвята\". Подобна лексика е характерна за стихотворението \"Обет\", където доминантен е образът на родината - мъченица и нейният предан син, който ще я освободи от сковаващите я вериги. Силата, която го подбужда да се изправи срещу настоящето и да отправи взор към справедливото и светло бъдеще, е неговата вяра. В стихотворението \"Аз вярвам\" за пръв път се появява вярата като психологическо състояние и като потребност на духа, но за деветнадесетгодишния юноша това чувство е все още неосъзнато. Вярата в необходимостта от промяна е естествена, спонтанна реакция на несъгласието с несвободата в родината:

Аз вярвам, майко, те са изживени

ония дни на скърби и нерадост.

Аз вярвам, майко, малко слаб поет,

аз вярвам, че ще дойде светъл ден.

Още ранните поетически опити на младия Вапцаров свидетелстват за пробуждащото се у него чувство на духовна ангажираност към родната земя - тенденция, която ще стане водеща в по-късния Вапцаров поетически свят.

Наченки на идеята за родния дом, край, семейство, близки се откриват в някои от първите стихотворения на младия поет, в които проличава откъсването от шаблонната образност и прояви на индивидуални преживявания. Под влиянието на Яворов идва мотивът за отчуждението, който често се среща в стиховете на Вапцаров от периода 1928 - 1929 г. Отношението към мястото, където е израснал, все още не е определено - колебае се между патриотичен патос и тъга по изгубения дом. Конкретната подбуда за изпитването на носталгични чувства е престоят в Морското училище. От писмата, които юношата изпраща до близките си и от изказванията на баба Елена Вапцарова се разбира, че той изпитва във Варна дълбоко страдание от откъсването му от родния дом и постепенно започва да вижда в романтично -носталгична светлина родния край. В тези стихове се долавят навеи на българската символистична поезия, в която водещо е чувството на страдание на лирическия герой от отдалечеността му от свидното отечествено пространство. Лирическият герой на Вапцаров все още не е наясно какво място заема родината в неговия живот и

Родино, твоят образ ме опива

и твоят глас неспирно ме зове.

Тъга без край по тебе ми открива

невидени цветисти брегове.

(\"Носталгия\", 1928)

В ранните стихотворения в душата на Вапцаровия лирически герой се появяват наченки на няколко основни мотива, които в по-късното му творчество доминират в отношението му към родното пространство - нетърпимост към горестното настояще, стремеж към утрешния ден и носталгия по семейния дом и родния край. И всички тези чувства присъстват в душата на Аза благодарение на Гео-Милевската му вяра, че човекът със своите неограничени способности може да върне рая на земята. В ранните патриотични стихотворения неговата вяра е все още неосъзната, но въпреки това там се явява за първи път един ранен вариант на Вапцаровата вяра като психологическо състояние и като потребност на духа.

През 1936 г. настъпва нов период в живота и творчеството на Вапцаров. Когато той се връща в София, вече е с ясно формиран модел на битието, осъзнати патриотични усещания. Образът на родината не е намиращото се извън лирическия човек пространство, което му вдъхва екстатични или горестни преживявания. Отечеството е у самия герой, социалните конфликти, класовите различия са в самата душа на човека и затова Вапцаровото творчество е амбивалентно, сложно, но обединено от единствената опора - вярата. Вярата е нравствената му сила, която го кара зад мрачната и потискаща душата му съвременност да открие минали щастливи мигове. Нежно, ефирно, със съвършена простота и пестеливост звучи пролетната картина от стихотворението \"Спомен\":

напролет,

когато шумолят

листата на двора,

в простора

когато

се стрелкаше ято от птици.

Без излишна натовареност, без пламенни и високопарни думи, а тихичко, напевно е изобразен светлият спомен за далечната задушевност и уют. Наред с горчивите, гневни стихове, автор на които е самият Вапцаров, той открива в миналото бъдещето, в спомена за слънчевите лъчи - предпоставка за светлото утре.

Роден и израснал в полите на величествения Пирин, закърмен с неговата романтика, чувствителното момче от Банско се вслушва във всеки знак на природата, долавя неуловимите сигнали на планините. В спомените на брата на поета - Борис Вапцаров - Никола е надарен със странната дарба да открива в Пирин истинско, живо същество, неразривно свързано с човешката история и душевност: \"Та той е жив... Не чувстваш ли как е неразделен той от съдбите на хората, от живота на родината, от бита, от фолклора, от борбите, от мечтите, ако щеш, от всички ни?\" Няма нищо изненадващо, че човекът, който говори в подобен захлас за Пирин, създава просторни, бистри, одухотворени пейзажни картини, плод на същото преклонение, което Вазов изпитва пред необятните природни красоти. Приказните картини на родната земя имат свой вътрешен глас, те пеят \"илинденски песни\", нашепват мили спомени (\"Елтепска\"), селата са \"окъпани в слънце\", водопадите \"гърмят\", а лъчите \"шуртят\" (\"Земя\").

Съвсем естествено е човекът, израснал сред Пирин, откърмен с Яворовата волност, да мечтае за хайдушката дързост и харамийската борба. Подобно на Яворов, Вапцаров още в първите си стихотворения на хайдушка тема изразява предпочитанията на хайдутина - харамия: тъмни балкани пред вежди - гайтани, гора зелена пред уста медена, текьова сабя и пушка бойлия пред радостта \"от твоите менци вода да пият\". Стиховете и идеите на Вапцаров напомнят на Яворовите \"Хайдушки песни\" - жадуван е хайдушкият живот, на първо място е поставена съдбата на родината пред личните преживявания. Хайдушкият живот дава свобода и волност, които са необходими на Вапцаровия лирически герой, за да се откъсне от социалното страдание и класовото разделение в собствената му родина. Хайдушката тема във Вапцаровото възприятие за отечеството е особено важна и затова той включва в стихосбирката \"Песни за родината\" и две харамийски песни: \"Хайдушка\" и \"Песен\". Борбената традиция живее в съзнанието на огняроинтелигента, историческият спомен не е изчезнал от мирогледа на Вапцаровия Аз и той е поставен пред избора на разделното настояще и по-възвишените цели - свободата, честта в името на родното благо. Два гласа се борят в него: социалният, който го откъсва от родната земя:

- В къщите протекоха стрехите -

бурен нивите души, войводо.

и духовният, който осъществява връзката на лирическия човек с отечественото пространство:

\"Стреляй горе, стреляй към звездите!

Нека паднем честни и свободни. \"

В душата на лирическия герой надделява вторият глас и той остава верен на патриотичния си дълг и отправя поглед нагоре към звездите, към небето и към необятните духовни пространства. Чувствайки историческото борбено минало като неизменна част от настоящето, Вапцаров възприема родната земя като медиатор между света на живите и на мъртвите. Тя поглъща бащините кърви, майки и първа обич. \"Тревите\", \"листата\", \"пръстта ръждива\" във Вапцаровата \"Песен\" са не просто детайли от пътя на дружината, а доказателство за единството между поколенията, за обвързаността на хайдутите с техните предци и потомци в националната съдба. Неразривната връзка между деди и внуци е предадена чрез природните картини, сякаш родната земя е тази, която сплотява и превръща в единство минало - настояще -бъдеще. Родината остава неизменна в битието. Независимо колко са големи различията във времената, колко тягостен е грохотът на действителността във вечността съществуват неподвластни на времето устойчиви и съхранени стожерни образи.

Една от най-силните връзки на човека с родината, с вечността е осъществена чрез образа на майката. Тя е неотменна част от живота на повечето български лирици. независимо колко силни и борбени са те - Ботев, Вазов, Яворов, Дебелянов. Вапцаров се нарежда редом с тях в своята любов към майката - преклонението пред нейния образ е първоизточник на дълбока преданост към родината. Затова у всички български поети родолюбци майката присъства като двигателна сила в техния живот. Вапцаров остава до края на живота си свързан с баба Елена - силна, горда банскалийка, която изгражда и човека, и поета у сина си. Творецът синтезира непримиримия дух на своята майка простичко, без високопарни хвалебствия в стихотворението \"Майка\", с което добавя поредния шедьовър в българската литература в изображението на майчиния образ. Тя няма физически портрет, но присъства в творбата със своята сила и всеотдайна преданост, които създават впечатление за светостта й на икона.

Но стиховете, писани през 30-те години на XX в., не звучат вече като монолитно цяло, а носят отпечатък на съвременното класово разцепление. Септемврийското въстание разколебава позициите на писателите - родината, за която се разиграват братоубийствени, кървави гледки, не носи вяра на творците и те започват да си задават тревожни въпроси: \"И аз не зная кака да те зова - разбойница ли, майка, родина ли?\" (Хр. Радевски), \"Отечеството/ е в опасност! Прекрасно,/ но що е отечество?\" (Гео Милев). Дори родното пространство, земята, на която са отраснали и за която милеят, не дава утеха на българските писатели от 20-те и 30-те години. Разединението достига своята връхна точка по време на и след Септемврийските събития, които карат творците да се запитат чие е отечеството, съществува ли такова, след като убийството и насилието нахлуват в човешките души, а родината е обагрена с кръвта на своите синове. На темата за случилото се в отечеството пишат редица пролетарски поети, сред които са Хр. Радевски, Н. Хрелков, Младен Исаев, Ламар, Никола Ланков, Камен Зидаров, Пантелей Матеев и др. Родината ги вълнува не само като конкретни гранични очертания, но и като важен идеен и нравствен проблем. През 1932 г. Николай Хрелков я характеризира като пространство на ужас и гибел:

В твойта кървава шир, в твоя кървав покой,

със каква ме любов ти прегръщаш?...

Но ти дишаш жестокост, разтление, смрад, 

ти отравяш, преди да поемеш борбата.

С подобно отношение се отличава и Вапцаровият поглед към родината. Светостта на родния дом е отнета, историческото минало вече не носи утеха, а предизвиква противоречиви чувства. В един момент Вапцаровият лирически човек възкликва:

и погледнах надире

и плюх озлобен

и в теб

и в самия живот

(\"Родина\")

Но веднага след това той ще заяви своята обич и духовна слятост с родното пространство:

Сега си ми близка,

по-близка от майка дори.

Мотивът за отчуждеността от традиционната представа за отечеството при Вапцаров протича без трагизъм и без проклятието на братоубийството, с което се свързва септемврийската литература, а е прието като \"заклеймена логика\" (Боян Ничев). Септемврийските събития завинаги слагат край на възприемането на родината като монолитно единство и бележат българския народ за десетилетия напред.

Стихотворението \"Имам си родина\" е показателно за настъпилите промени в отношението на българския творец към родното пространство. Самото заглавие \"Имам си родина\" носи усещане за радостно лично притежание. Още с втората строфа на творбата обаче това усещане помръква, за да отстъпи на скептичната перифраза на четиристишието: \"Нямам си родина\". Тридесетте години на XX в. са мъчителното време, когато настъпилите промени разполовяват родината на две исторически реалности. Чистотата на бащиния дом, на родния край е опорочена от новата действителност, символизирана от дебнещия родната къща \"враг, в ръката с парабел\". Усещането за родината пулсира между \"моя\" и \"чужда\", но сякаш надделява болезненото отчуждение и страданието от непостигането на хармония между битово и битийно:

Бих обичал, майко, бих обичал,

но ми трябва свобода и хлеб.

Навлязъл дълбоко в тъмните пластове на живота, огняроинтелигентът разбира, че няма място за християнската всеопрощаваща любов в суровата действителност. Вапцаровият лирически човек носи раздвоението на човека от войните, търсещ баланса на чувство и разум, на етика и идеология, на бит и битие. Затова едновременната Вапцарова ожесточеност и любов към отечеството е актуална и в съвременната действителност. У него родината заживява като нравствен проблем, като проблем на личността, чието решение се корени в човешката душевност. И посочва пътя за трансформирането на насилието в любов - вярата.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG