Home Литература "Делба" - Христо Ботев

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
"Делба" - Христо Ботев ПДФ Печат Е-мейл

Историята на трите редакции на това Ботево стихотворение удостоверява една раздяла – раздялата с Любен Каравелов, и представя преоценка на едно значимо приятелство след относителното дистанциране на Каравелов от революционната дейност на отвъддунавската емиграция. Текстът се доближава до и отдалечава от конкретиката чрез наличието или липсата на посвещение – в първите две публикации то е \"Л. К-ву\" и \"Любену Каравелову\", а в последната - отсъства. Известно е, че за Ботев е изключително важно наличието на близост, на съмишленичество, затова когато струната между него и Каравелов се скъсва, в едно свое писмо поетът споделя: \"Де го Раковски, за да станем другари\".

Така в стихотворението \"Делба\" човекът - лирическият субект, разказва историята на споделянето, на едното сърце, на общата упътеност към смъртта.

Но \"делбата\" не е само споделяне, тя може да бъде – както е посочено и в \"Речник на българския език\" от Найден Геров – \"дарба, подадение, чест, късмет\", т.е. \"делбата\" може да бъде мислена като съдбовна белязаност на човека, като дар и чест, като вътрешно притежание. И сякаш именно това споделя човекът, тъй като текстът още в самото начало подчертава свързаността в идеалното:

По чувства сме братя ний с тебе

и мисли еднакви ний таим,

за да отзвучи в последната строфа:

Напред сега с чувства и мисли...

***

Идентичността на чувствата и мислите определя високата степен на свързаност - на откриване на брата, на еднаквия с мене като душевност човек. За лирическия говорител и в началото, и в края на текста остава водещо чувството, след което идва мисълта. Емоционалното съпричастяване сякаш доминира над разсъдъчното отнасяне, което остава стаено, недоизречено. Обаче \"Делба\" не само говори за живота в неговата задружна изживяност, гарантираща преодолимостта на пречките, а и за индивидуалната и общностната оцелостеност, за ценностното разполагане на човека в света, тъй като ключови позиции наред с чувството и мисълта, в началото на текста, имат вярата и покаянието:

и вярвам, че в светът за нищо

ний няма с теб да се разкаем. (подч. мое Н.Ч.)

Вярата в случая е вяра в себе си (в нас), в правотата на избора и уместността на действията. Така заявена, вярата манифестира и крайността на себеоценката, граничеща с непогрешимост, защото разкаянието е ненужно и дори невъзможно, а увереността, че няма (нужда от) разкаяние поставя човека в самодостатъчността му.

Именно тези проблемни сфери центрират текста на \"Делба\" чрез опозитивната конструираност на аксиологическата парадигма: чувсто и мисъл, добро и зло, минало и бъдеще, живот и смърт, действане и разсъждаване, минало и бъдеще, ние и светът разгръщат екзистенциалния спектър на текста.

Всички посочени двойки обаче може да се разделят на актуално и потенциално съществуващи в съзнанието на лирическия човек, тъй като някои от тях са просто отместени в минало и бъдеще, като по този начин се стига до драматичната свръхнаситеност на настоящето.

Доброто или злото, произведени от действията, подлежат на оценка от потомството – те са му предоставени, и това е оценка, която ще дойде след смъртта, а бързото настояще блокира възможността и дори елиминира потребността и необходимостта от рефлексия. Настоящето изисква друго – твърдост и последователност на действията, като устремеността към бъдещето е и приближаване до мига на ценностното разполагане на извършеното по скалата на доброто и злото.

Всекидневните измерения на живота, мислен като преживян заедно, са сякаш константни: страдания, бедност, отлъченост от родината, хорски укори, присмех глупешки; всекидневието в страданията плътно обема живота и проверява вътрешната сила – възможността да се изтърпи. Разбира се, търпението не е част от човешките добродетели – в случая търпението значи да не се обръща внимание, да се преодолява тоталността на страданията и те да бъдат понесени стоически. А стоицизмът завръща текста към въпроса за силата на убедеността в собствената правота, на вярата в себе си – стоицизъм, който бива демонстриран както от лирическите герои в Ботевата поезия, така и от Левски в \"Епопея на забравените\", така и от всички персонажи, обитаващи пространствата на героичното.

За \"Делба\" е несъмнено важен ефектът на заклинателност, на себевдаване в действието. Точно в себеотстояването лирическият субект парадоксално сближава множествеността и единичността:

И глава ний няма да сложим

пред страсти и светски кумири:

сърцето си вече казахме

с печалните наши две лири...

Ние сме двама, но сме една мисъл, един дух, една песен – една глава, едно сърце. Непреклонността в отнасянето към света е обобщена във фигурата на несклонената глава – горда в своята изправеност, а сърцето е ценностният център, излъчващ послание към другите. От своя страна сърцето е емблема на Ботевското словесно постигане на човешката същност, тъй като думата \"сърце\", наред с \"кръв\" и \"смърт\", е една от изговарящите живота думи в поезията му.

И в \"Делба\", както и в много други лирически текстове на Ботев, финалът е мигът на сепването, на изплуването на човека от вглъбеността в себе си, в собствения разказ. Сепването е попадане на човека в света, в \"сега\", затова финалната строфа сплита изречени в първата и втората думи: \"напред\", \"сега\", \"чувства\", \"мисли\", \"делба\", като към тях се добавят: \"дума заветна\", \"смърт\". Сепването е устремяване към бъдещето, към дефинирания в съзнанието дълг, към изпълнение на клетвата, към смъртта, тъй като последната делба е последно сливане, последно съединяване на чувства и мисли, последно изплакване на сърцето. Разбира се, този стремеж към смъртта може да бъде четен и като желание за бягство от живота, но той, както се вижда от цялата поезия на Ботев, е стремеж към друг живот, живот във вечността. Защото, както посочва Пенчо Славейков: \"От българските поети досега само Ботев е прониквал с мощния си поглед зад мрежата на външните причинности в оная същност на нещата, която е достъпна за пророци.\"

А същността на нещата е постигаема чрез постигане на състоянието на драматично напрегната вътрешна цялостност – сега и в отвъдността на смъртта-вечност.

 

Автор: Николай Чернокожев

 

WWW.POCHIVKA.ORG