Home Литература "Обесването на Васил Левски"- Хр.Ботев

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
"Обесването на Васил Левски"- Хр.Ботев ПДФ Печат Е-мейл

ХРИСТО БОТЕВ
„ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ”

(идейно-естетически анализ)

Извисил духовността на българина, превърнал Балкана в национален жертвеник на героичност и безсмъртие в баладата „Хаджи Димитър”, Ботев търси реалните конкретни измерения на подвига в историческите факти на националната съдба. Реалност и легенда се сливат в трагичната съдба на дякон Игнатий - Васил Левски. Легендарната безименна героика на националния ни фолкло­рен епос получава ново именно назоваване. След смъртта на Хаджи Димитър, като прокълната тра­гична последователност идва обесването на Васил Левски. Две лични съдби навеки се сливат с националната съдба на България. Тези красно­речиви жертвени примери дават основание на Ботев да назове родното пространство, осветено от красивата трагична саможертвеност на други--родина - майка.Неговото обръщение: „О, майко моя, родино мила... ” - е елегично послание към цял народ за осъзнаване трагичната вели­чина на изграден вече национален кри­терий за мястото на личността в жертвената съдба на родната земя.

Риториката на поставения въпрос: „Защо тъй жално, тъй милно плачеш? - съдържа реалната картина на безс­мислена национална жертвеност. Българинът пази в съзнанието си тра­гичната легенда за героичната смърт на незнайния чутовен юнак, а не знае гро­ба на своя съвременник. Остава глух и сляп към трагичните факти на своя делник, който е част от красивата елегична песен за възкръсналата жертв­еност, за новата героична история на България. Птицата - като митологичен знак, дошъл от легендарното минало - носи белезите на прокобата, на наследствената нихилис­тична безнадеждност, чийто суеверен страх отк­риваме в символния грак на гарвана: „Гарване и ти, птицо проклета, на чий гроб там тъй грозно грачеш?

Диапазонът на художествената перспектива в позицията на поета има две проекции:

първо - към легендарното минало, обвеяно според Ботев в тази творба не толкова с героизъм и величие, а със суеверия и страх;

и второ - към съвременна­та реалност, изпълнена с грозния грак на усеща­нето за бъдеща прокоба в душата на българина.

Външно - обектно-реално и вътрешно - национално-психологически, те се изравняват със зна­ка на общата печал. Родното пространство худо­жествено е обективирано чрез митологичната безкрайност на забравената сякаш и от бога земя, наречена България, и уподобена метафорично на гробница:

над чий гроб там тъй грозно грачеш?

Националната душевност, като трагична про­екция на унаследена мисловна съдба, получава художествено-метафорично олицетворение в зло­вещия символен образ на гарвана.

Грозният вик на трагично прозряна, но безсмис­лено бездействена любов към народ и родина свързва двете проекции в творческата позиция на Ботев: легендарно минало и трагично насто­яще с две нови поетически реалности в елегичния протяжен тон на оплакваческата народна песен:

РОДИНАТА - ГРОБНИЦА: „На чий гроб там тъй грозно грачеш?

И ДУШАТА-ГАРВАН: „Гарване и ти, птицо проклета...

Песента-плач се излива от прокълнатата душа на българина, за да озвучи осиротелите, мъртви родни поля.

Външно - обектно-реално - „...гроб там”, и вътрешно - национално-психологическо - „... Гар­ване и ти, птицо проклета... ”, се вливат в но­вата черна песен за величавата трагика на човек и време в пределите на родната българска земя.

Символният грак на гарвана деформира краси­вите модулативни тонове на националната песен­на душевност, а ниският бездуховен полет на птицата-прокоба над родните пространства чрез ре­алното, но и символно свято присъствие на майка­та, чертае кръстния знак на черното, глъхнещо в мрака на вековете, трагично знание за светостта на националната жертвеност.

Сакралното пространство на библейската ка­тегория любов оставя като национално наследс­тво в Ботевата поезия странната любов на бълга­рина към родна земя, която той трагично призна­ва като послеслов на своя живот и търсения едва в реалното битие на своята смърт.

Смъртта е трагичната среща между тъмната ста­родавна легенда и черната нова песен, в която остава само тъмният майчин глас, оказал се све­щен за всеки българин и за всяко време: „Ох, зная, зная, ти плачеш, майко, затуй, че твоят свещен глас, майко...” Тъмната стародавна легенда, черната нова пе­сен и тъмният майчин глас носят тройното прокобно зачатие на националното безверие и безнадеждност: „...че твоят свещен глас, майко, е глас без помощ, глас във пустиня!” Светлината, плиснала като надежда в странна­та красива среща със смъртта - „и смъртта й там мила усмивка”, помръква отново в тъмната сянка на черното, страшно като излъгана наци­онална надежда, бесило:

стърчи, аз видях, черно бесило.

Умира надеждата. Умира единственото спасе­ние за България. Трагичното предчувствие за но­во национално предателство, изречено от Ботев в „Елегия”: „Тоз ли, що спасителят прободе на кръстът нявга зверски в ребрата” - се сбъдва.

Трагичният знак на предателството издига ве­личавата си тъмна прокоба като черно бесило -„Там близо край град София...” Остава тъмнината на болката и странната трагична светлина на неизповедима тръпка, която се излива от дълбината на свещената синовна, но и майчина-силна и страшна като смърт­та-любов. Реалното отдалечаване след биологическата кончина на героя от родните поля, води до инобитийно сли­ване между човек и родина: „И твой един син, Българийо, виси на него със страшна сила”. Ботев не само определя родното пространство като сакрално, майчино, свещено, но и назовава чрез сливане­то на любов и смърт националната ка­тегория Родина с името на България.

Жертвената смърт на синовете ново-покръства и назовава родната земя ка­то единствено свято място за любовта, но и за смъртта на българина. Огромна рана - студена, хищна като вълча паст - зейва в душата на майка и син, на народ и родина: „и студ, и мраз, и плач без надежда...” Страшната песен на смъртта кънти в душевни­те двери на националния личностен „АЗ”, залива родната земя с високите чисти тонове на майчи­ните поплаци. Между грозните обектно-реални обеми на смъртта и инобитийната космическа безплътност на страшната като вечно страдание национална памет застава сакралният образ на майката, на Мадоната, на вечната, понесла клетвата, но и благослова, кръста и бесилото ка­то трагични знаци на клетвена българска съдба в съзнанието на поколения българи:

О, майко моя, родино мила...

Скръбта прераства в проклятие. Трагика и съдбовност сплитат песенния национален венец на синовна любов и майчина скръб в сакралното -клетвено пространство на майка-родина:

И твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила.

О, майко моя, родина мила...


 

 

WWW.POCHIVKA.ORG