Home Литература Драмата на човека и времето в Тютюн

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Драмата на човека и времето в Тютюн ПДФ Печат Е-мейл

Драмата на човека и

времето в “Тютюн”

Романът “Тютюн” е произведение за възхода и падението на българската буржоазия, за изчерпаните възможности на ограничен кръг от хора да диктуват законите на обществото, да живеят в лукс и разточителство на фона на всеобщата мизерия и исторически упадък.Във философски аспект това е творба, която изследва социалните и психологическите причини, довели до разпад на личността.

Целият роман е построен на принципа на контраста, върху диаметрално противоположни образи: на отровния свят на “Никотиана” е противопоставен светът на работническата класа и нейните борби; на Ирина-Лила, на Борис - Павел.Сагата започва със запознанството и пламването на любовта между Ирина и Борис и завършва с угасването на тази любов; с деградацията, моралната и физическа смърт на нейните носители.

Централно място в “Тютюн” заема фирмата “Никотиана” и още самото й име носи достатъчно красноречиви внушения.Отровата “Никотин” и окончанието на име за жена алюзират зловещия дух на покварата.Името става символ на всепроникващото зло, което изражда всичко, до което се докосне.

Обект на повествователното действие са историческо-

то време и нравствената съдба на човека.Те са взаимно обвързани, което ги прави противоречиво зависими.Време-

то провокира човешкото съзнание  да търси нови пътища за нравствена и духовна реализация на отделната личност, оказала се в плен на разрушителни страсти.Именно те променят нравствените координати на човешкото “пътуване” в света на амбициите.Пътят, по който вървят Димовите герои в романа “Тютюн”, се оказва не водещ към успеха и личностния просперитет, а път на нравствената деформация и духовната поквара.

Времето предопределя такава трагична съдба и за Борис Морев, и за Ирина.Те живеят в света на разрухата.Душите им страдат, отразили “болестта” на своето време.Личностната им деградация е тяхно общо бъдеще и съдба.

Ярък пример за герой, дал облик на времето и същевременно “осъден” от него и историята, е образът на Борис Морев.Могъщият директор на “Никотоана” тръгва стремглаво към върха от най-ниското стъпало на социалната йерархия.Амбициозният младеж се срамува от семейството си, от оглупелия от вечен недоимък баща, страни от братята си; провинциалният градец е тесен за волевата му натура, в него Борис се чувства чужденец.Това мотивира героя да моделира у себе си бавно, но целенасочено качества и способности, които да го водят неминуемо към успех.Суровата му красота, пронизващият поглед и неразговорливостта визуализират един странящ от връстниците си герой, решил на всяка цена да бъде “друг”.Младежът е пестелив на думи, но и в първите си чувства е истински скъперник.Той сякаш усеща, че те могат да го подведат в един свят, който не признава сантименталностите.Може да се спори колко силни са чувствата му към милото  провинциално момиче, срещнато в един зноен есенен следобед, но отношението му към Ирина  на по-късен етап доказва, че Борис винаги се пази от чувствата, съхранявайки себе си за по-значими и стойностни дела, според неговите схващания.Тази пресметливост го превръща от амбизиозен и напорост младеж в безскрупулно чудовище, безчувствено газещо всички и всичко по пътя си “нагоре”.Морев губи представа за добро и зло, нарушава простите и проверени от времето морални норми и постепенно се обезчовечава.Той шантажира, подкупва, манипулира, наранява, убива.На парите и на другите хора гледа не като на цел, а само като на средство да се докаже, респективно да забогатее.Той усеща и вярва, че светът принадлежи на смелите и безпощадни “конквистадори” и следва своите “набези”.И точно затова успява.Димов внушава, че времето ражда и отглежда силни, но бездушни герои, способни, но жестоки, талантливи, но коравосърдечни.Времето предявява жестоките си претенции и малцина са подготвени да отговорят на изискванията.Борис жертва човешката си същност заради успеха, но той го желае повече от всичко на света.Лека-полека той губи достойнството, гордостта, вътрешната сила на духа си.Страстта да печели, подхранвана от някогашната бедност и унижения, се изражда в отвратителен хищнически инстинкт да дебне и поглъща жертвата, но животинската му страст не се насища.Редките проблясъци на съвестта го разсмиват, защото умният Борис помни облога с дявола и отлично усеща, че измъкване няма.Всъщност отсъствието на всякаква съвест е залог за успеха му.Творецът детайлно и прониквено следи логиката и концентрацията на Моревата мисъл, способността да анализира и синтезира, да претегля “за” и “против” и в решителния момент да съкрушава противника с убийствената си точност.Тоталната му морална деградация, резултат на изтощтителната борба,го прави победител и жертва едновременно.В залеза на живота си той е “оголен и тъп, лишен напълно от морално съзнание, от елементарна човешка способност да прави разлика между доброто и злото, между подлост и достойнство.”  Алкохолизирането на Борис, започнало като пиене за отпускане на нервите, го съсипва, обезличава и довършва.Силата му на победител го прави убийствено слаб и безволев пред алкохола.В края на романа Морев- могъщият директор на “Никотоана” - е опустошен, обезличен, затъпял и болезнено равнодушен към всичко; една душевна и физическа развалина, която иде да докаже, че в живота се плаща всичко, и то скъпо.Последна надежда за губещия почва под краката си Морев остава Ирина.Едва тогава той най-сетне се сеща за нея и за любовта, сякаш разбира какво е пропилял, но времето му изиграва лоша шега.Някога Ирина се влюбва безпаметно, за “пръв и последен път” в живота си в безумния за околните младеж, със силна воля, неспокоен ум и магнетична привлекателност.С течение на времето, отначало съпротивлявайки се, а после прозирайки, тя стига до извода, че се е обрекла на неподходящ и безчувствен човек.Тя бавно и мъчително, но логично и психологически мотивирано охляднява към него.Моментът, когато Борис разбира, че няма власт над нея, защото Ирина е “прогледнала”, маркира личната му драма.Жената, която преди го е обожавала, сега се отвращава от него, физически го ненавижда, за нея той става “един луд, един изрод”.Морев търпи пълен душевен крах, надявайки се, че поне тя ще остане до него докрай.Той си въобразява, че Ирина, познавайки го най-отрано и най-добре, ще му прощава всичко и ще го подкрепя докрай.Любовта няма значение за него, защото успехът го мами и привлича, но когато постига измамните си амбиции и усеща, че пак не е щастлив, разбира, че човешката любов е истинското тихо убежище на човека.Точно тогава, по “борисморевски” начин, Ирина го предава и изоставя.Така се доказват думите на Костов, че “златото не представлява нищо, ако не се превърне в човешко щастие”.Последната смърт на Борис отегчава и отвращава всички.Трупът на задната седалка на колата е бреме, от което всички искат да се освободят.Има нещо зловещо във факта, че дори земята не иска да даде последно убежище на Борис.Мономанията и мегаломанията на героя намират естествения си завършек на пътя между Солун и Кавала.Така краят на Борис е дълбоко символичен-той не може да се спре и намери покой нито жив, нито мъртъв.Обречеността на героя кореспондира с обречеността на света, който го създава.

Светът се оказва греховно устроен.Той върви към своята гибел, но заедно с него-и човекът.Болните миражи на човешките амбиции за власт Димов художествено олицетворява чрез “болния” и нравствено деградиран свят на “Никотиана”, който подчинява човешките души.Държи ги в своята власт.Силни и изкусителни като наркотик, като “никотианна” страст са мечтите за обществен просперитет и бърз личностен успех на Борис Морев и Ирина.Те са обсебени от света на “Никотиана” и вървят по пътя на своята гибел.В лицето на Борис и Ирина Димов изследва историческата съдба на цяло поколение.Срещата с времето в строго определен исторически момент на всеки един от героите се оказва трагична за личната му съдба.Индивидуалността на характера предопределя различно по степен и изява страдание.Ирина е горда, честолюбива и изпълнена с вътрешно достойнство героиня, въпреки превратностите на съдбата и тя, като Борис, прави своя избор в живота, но за разлика от него сама решава кога да сложи точка на всичко.Ирина е силна личност, проиграла “картите си” заради собствените си илюзии и заблуди, макар че в различните етапи от живота си отлично разбира погрешното развитие на “играта” заради неправилно подбрания партньор.И двамата обаче си приличат по амбициозността си.Болезненото й желание да надрасне собствената си съдба, от която се срамува, предопределя живота й.Като момиче Ирина мечтае да прилича на героините от евтините булевардни четива, да избяга от родителската опека, да успее-според плановете й-като учи в София.Тя се стреми към други стойности в живота, несъвместими с простичкото и непринудено човешко битие на своите роднини.Този живот и този начин на съществуване е обида за нея:”...светът, в който живееше, беше еснафски и ограничен, а тоя, за който мечтаеш-приказен.”В големия град, този “лют минотавър”(Вазов), тя вижда огромния си шанс за успех.След фаталната, с оглед бъдещите събития, среща с Борис, тя съзира в него възможност да постигне мечтите си, ставайки негова спътница в живота.Два типа нравственост се срещат в душата на Ирина.Волята за власт над онзи другия-мечтан и приказен свят, надделява.И тя продава душата си на злото.Тръгва по пътя на своята гибел.Заплаща висока нравствена цена.Разрушителните страсти на копнежа превръщат мечтата в страшна и жестока действителност.Душата й става “наркотично” зависима от волята за власт над света на покварата и нравственото разрушение.

За героите на Димов родовото време не е нравствен ориентир.То ги потиска. Отнема им възможността да се насладят на своите греховни мечти.Напомня им стародавни модели за човешка нравственост и почтено поведение.А тъкмо това те не желаят и душите им се срещат на пътя,водещ към греховната страст на волята за власт над един вече разрушен и отдавна “разрушен” свят.Те не биха могли да имат друга съдба освен тази,която вече има светът на “Никотиана”.

Любовта унищожава амбициите на Ирина,живота й.Тя си въобразява ,че любовта е формула за успех,че тя именно ще я направи щастлива.Откъсването от родителите и дома за кратко време я преобразява.Личните й качества се парализират от желанието да придобие желания комфорт и пари.Отначало те са само средство,а по-късно – единствена цел.Бавно и неусетно за самата нея,Ирина търпи метаморфоза.Състраданието и милосърдието,естествени за желаната и любима професия,остъпват място на равнодушието,досадата и безразличието.Тя разбира,че човекът,за когото се е жертвала,не заслужава това.Единственият начин да му отмъсти е да го изостави,когато най-сетне той се сеща истински за нея,и тя постъпва точно така.

Индивидуализмът и вътрешната съпротива на героинята има пасивен характер,но това не прави човешката й драма по-незначителна.Тя усеща магнетичната власт на Борис върху себе си, но не може пък и не иска да се съпротивлява.Тази власт,която в началото Ирина бърка с любов,впоследствие я превръща в самотница,в преситена и отегчена от всичко жена.Дълги години Ирина е любовница и опора на Борис в изнурителните и съсипващите физиката схватки с конкурентите.Истината блясва пред нея със съсипващата си и разголена същност в момента,когато разбира,че и тя на свой ред е станала за него средство за печелене на поредния милион.Морев дотолкова е свикнал с нейното равнодушие и апатия,та забравя,че в нея дремят чувства с неподозирана сила и посока на разрушение.За Борис Ирина става грях и възмездие,обвинение и съдник,тя е негов постоянен”рай”,но и негов ужасяващ “ад”.По някакъв неписан човешки закон най-близкият му,условно казано ,човек се превръща в най-големия му обвинител и противник.Необяснима,но закономерна е метаморфозата на Ирина ,която в края на романа вижда в единствения човек,когото е обичала някога,”един луд,един изрод”.Любовта се оказва най-голямата заблуда в живота й.Може да се спори дали тя не е оправдание за житейската й мотивация – амбициозна, но лишена от конкретна насоченост и воля да докажеш себе си.Ирина е умна,талантлива,знае какво иска,но се продава по най- елементарния и лесен начин,решавайки да успее не благодарение на себе си,защото има качества за това,а благодарение на Борис.

Наистина,в началото Ирина обича Борис и му  вярва.Постепенно обаче любовта й се комерсиализира.Жената,която се задоволява само с любовта,впоследствие се научава да иска много и най-различни неща, а те все по-малко и по-малко й стигат.Тя усеща ,че нещо не е наред,че не това е искала и мечтала,но апатията е завладява изцяло.Нещо повече,Ирина е умна и съзнава падението си,но гордостта й пречи да спре и промени посоката.Тя осъзнава моралното си падение,дори го признава ,но от честолюбие не променя посоката на битието си.И двамата с Борис са мономани,макар нейните желания да са по- скромни и не така пагубни за околните. В развитието на действието героинята търпи отрицателна по отношение  на “началната заявка” промяна.Тя логично се озовава в пагубни за сърцето и духа си територии,от които няма измъкване.

Метаморфозата на Ирина от невинно, но амбициозно провинциално момиче завършва с превръщането й в “лакирана светска кукла” на конци.Умната,интелектуално изтънчена,но покварена,аморална и себична героиня не може да има деца.Чрез този специфичен щрих Димов като че ли внушава ,че светът на грехопадението  не бива да продължава.Времето моделира Ирина според безпощадните си правила,но с някаква митологическа жестокост убива поддалите се на изкушенията.Така, по своеобразен начин то се пречиства,за да продължи своя ход с нови хора,с нови идеи,а защо не и с нови “осъдени души”.Краят на Ирина е трагедия за прахосания й живот,а за околните,в смутното и задъхано време от войната,този живот остава почти незабелязан.Животът и мечтите й я изиграват,но гордостта и личното “аз” предопределят избрания край.Прозорливата и умна героиня ,на която светът от “вчера” е дал много уроци,разбира ,че нейното време е изтекло и че за нея “бий дванайсития кобен час”.Със самоубийството си тя плаща и изкупва греховете си- пред себе си и пред времето ,защото тя е част от него и от света.Героинята не си прави никакви илюзии за бъдещето,защото знае ,че героите на деня няма да й простят  нейното “вчера”и че в прекроеното историческо пространство за такива като нея няма място.

Универсалните характери,универсалното време,прово-киращо отколе човешките амбиции,са подвластни на всяка историческа епоха.Светът се променя,но е все същият  с вечните изкушения и съблазни.Човекът е друг,но и все същият в заблудите и грешките си.

Романът “Тютюн” е от ония вечни творби на България,които могат да направляват и съветват,да провокират и предупреждават, да напомнят най-сетне,че времето и човекът са в непрекъснато взаимодействие  и че животът е изпитание за човешкия дух, воля и жажда за успех.

Написал:Ралица Господинова-ХІІе,випуск 2004

Напечатал:Антон Стоев  -  8г

 

 

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG