Joomla Software solutions Template

Payday loan

Ранно Възраждане

В края на XVII век Османската империя навлиза в нов етап на своето историческо развитие. След военната катастрофа пред стените на Виена (1683 година) и след шестнадесетгодишна изнурителна война срещу коалицията на Австрия, Русия, Полша и Венеция, Високата порта е принудена да признае военната си немощ и да подпише унизителния за нея Карловацки мирен договор (1699 г.), който представлява първото в историята поделяне на територии от Османската империя между европейските сили. Така от завоевател и победител империята се превръща в обект на подялба от страна на Европа, което рязко променя нейните позиции и самочувствие. Това задълбочава кризата, обхванала османското общество още от края на XVI век. Авторитетът на централната власт рязко спада. Зачестяват еничарските бунтове и метежи. Засилват се сепаратистките тенденции сред провинциалните паши и бейове. Корупцията обхваща основните държавни институции, беззаконието се шири повсеместно, а финансовата криза придобива перманентен характер.

Военните неуспехи на Портата, вътрешнополитическата нестабилност на османското общество, както и все по-открояващото се икономическо изоставане на империята от модерния европейски свят създават съвършено нови политически реалности в балканския регион. Осезаемата промяна в съотношението на силите между исляма и християнска Европа позволява на европейските страни да получат добри възможности за разширяване на своето стопанско, политическо и културно присъствие в Османската империя. От друга страна, слабостта на Портата създава благоприятни условия за постепенното икономическо и духовно раздвижване на подвластното християнско население. Всичко това намира израз в началото на една нова епоха в историческото развитие на българите – епохата на българското Възраждане.

По-ранните изследователи на доосвобожденската българска история – Иван Шишманов, Михаил Арнаудов, Петър Ников и др., поставят акцента на възрожденската епоха върху просвещенските процеси в българското общество. Други, като Димитър Страшимиров, извеждат на преден план борбите за политическо освобождение. В рамките на възрожденската епоха, обаче, се осъществяват много по-сложни трансформационни процеси, които засягат както материалния, така и духовния живот на българското общество. Ето защо съвременната историопис определя българското Възраждане като епоха на прехода от Средновековието към новото време, търсейки неговата същност в генезиса на модерните пазарни и обществени отношения в българските земи.

За хронологическите граници на възрожденската епоха съществуват различни хипотези. Възрожденските дейци от първата половина на XIX век приемат, че националната пробуда на българите започва с Танзиматските реформи в Османската империя (30-те години на XIX век). След Кримската война новото поколение възрожденски дейци, като Г.С.Раковски, Л.Каравелов и др., свързват началото на българското Възраждане с дейността на Софроний Врачански, Васил Априлов и Неофит Бозвели.

През 1871 година на страниците на издаваното от българското книжовно дружество в Браила “Периодическо списание” Марин Дринов публикува статия, посветена на Паисий Хилендарски, “Отец Паисий – неговата история, неговите ученици и неговото време”. В нея той предлага за начало на възрожденската епоха 60-те години на XVIII век. Тезата на Марин Дринов се подкрепя от цяла школа български историци – Иван Шишманов, Михаил Арнаудов, Боян Пенев, Никола Станев и др., които разглеждат Паисий Хилендарски като родоначалник на българското Възраждане.

До Втората световна война единственото мнение по въпроса за хронологичните граници на Възраждането, различаващо се от това на Марин Дринов, изказва Христо Гандев. В своята студия “Ранно българско Възраждане”, като прилага необичайния за това време интердисциплинарен подход, той убедително доказва несъстоятелността на тезата за “тъмните векове”, предшествали Паисиевата история и измества долната граница на Възраждането към края на XVII – началото на XVIII век. Малко по-късно във “Фактори на българското Възраждане” той отнася началото на възрожденската епоха още по-назад – към края на XVI – началото на XVII век.

В хронологическите рамки на възрожденската епоха българската историография разграничава три периода: ранно Възраждане, което обхваща целия XVIII и първата четвърт на XIX век, средно Възраждане – от началото на реформите в Османската империя (средата на 20-те години на XIX век до Кримската война) и късно Възраждане - от Кримската война до Берлинския договор. Границите във вътрешната периодизация на Възраждането имат условен характер. За земите, които след Берлинския договор остават в Османската империя, горната граница се измества до балканските и Първата световна война.

Пламен Митев въвежда нова периодизация на възрожденската епоха, като я разделя на пет етапа:

1. от края на XVII век до началото на 60-те години на XVIII век;

2. от 60-те години на XVIII век до Руско-Турската война от 1806-1812 г.;

3. от Букурещкия мирен договор (1812 г.) до Одринския мир (1829 г.);

4. от до Одринския мир до Кримската война (1853-1856 г.);

5. от Кримската война до Берлинския договор.

Войната между Османската империя и Свещената лига от 1683-1699 година завършва катастрофално за империята. Загубата на османската военна мощ е съпроводена с излизането на преден план в международните отношения на т.нар. “източен въпрос”, в който се вплитат интересите на Великите сили относно доминирането над проливите и икономическо, политическо и културно проникване в Османската империя. Началото на Източния въпрос (края на XVII – началото на XVIII век) съвпада с постепенния упадък на Австрия като антиосманска сила и издигането на Русия като основен фактор в развитието на Балканите. От началото на XVIII век, след като Петър I води успешни войни с шведите и излиза на Балтийско море, той подчинява руската външна политика на необходимостта от получаване на излаз на южно море. Това ориентира водените от него войни към Османската империя за придобиване на контрол над проливите. Идеологическата мотивация на тази политика Русия намира в доктрината “Москва – третият Рим”, която визира Русия като обединител, спасител и предводител на целия славянски и православен свят. Тази доктрина се ражда като резултат на факта, че след падането на Константинопол (1453 г.) Москва остава единствената свободна православна столица. След като през XVII век Иван Грозни разбива при Калка татарите, които са изключителна опасност за Европа, тази победа укрепва извънредно месианското самочувствие на Русия. Тази месианска идея от XVIII нататък се насочва спрямо покорените славяни и православни в Османската империя. Така че, Руско-Турските войни рефлектират пряко върху национално-освободителните движения на балканските народи, тъй като руската политика на Балканите е пряко обвързана с тях. По време на войната от 1735-1739 година Русия успява да възстанови контрола си над Азов, което я укрепва като черноморска сила, а чрез Белградския мирен договор (1739 г.) тя издейства за своите поданици, търгуващи в пределите на Османската империя, същите привилегии, които получават европейските търговци по силата на режима на капитулациите. Най-чувствително руското превъзходство се проявява по времето на императрица Екатерина Велика (1762-1796 г.). В хода на двете “Екатеринини войни” (1768-1774 г. и 1787-1791 г.) руската армия нанася тежки поражения на турците и дори успява да навлезе на юг от Дунав. Чрез подписаните мирни договори в Кючюк-Кайнарджа (1774 г.) и Яш (1792 г.) Петербург получава редица привилегии – правото да покровителства християните в империята, протекторат над Влашко и Молдова, значителни територии по севреното Черноморие и Крим.

Така в края на XVIII век Русия не само материализира амбициите си за излаз на Черно море, но и открито заявява претенциите си да играе ролята на хегемон в европейския югоизток. Нейните победоносни войни срещу Турция я превръщат във важен фактор, стимулиращ национално-освободителните борби на покорените християнски народи.

Военните неуспехи на Османската империя от XVIII век се отразяват неблагоприятно върху цялостното й развитие. Още повече, че икономиката и институциите на империята са тясно обвързани с войната. Армията е напълно деморализирана. Финансовата криза се задълбочава, беззаконието и корупцията обхващат всички структури на местната и централната власт. Анархията взема неконтролируеми размери, а опитите на Високата порта да възстанови реда в държавата се оказват безуспешни. Плахите реформи на Ахмед III (1703-1730 г.) имат частичен успех, а усилията на Селим III (1789-1807 г.) да модернизира армията и администрацията на империята завършват с неговото детрониране.

От опора на централната власт институцията на Аяните се превръща в неин съперник и основа на сепаратизма, обхванал Османската империя през XVIII-XIX век. Успоредно с аянския сепаратизъм от края на XVIII век българските земи стават зона, в която се сблъскват кърджалийските разбойници, което засилва анархията, а оттам и недоволството на българското население.

Промените, които настъпват в Османската империя през XVIII век, дават отражение и върху живота на българския народ. При все, че формално неговият статут се запазва непроменен, дълбоките социални, икономически и политически промени в османското общество създават на Балканите съвършено нова конюнктура, която провокира стопанската инициатива на българите. В чисто икономически план през периода на ранното Възраждане започва да се проявява постепенно оживление в развитието на селското стопанство и занаятчийството. Това се дължи на причини от различно естество. От една страна, Османската империя губи стратегически от стопанска гледна точка територии, като Унгария и Крим, Египет, Анадола и Румелия стават за дълго арена на военни конфликти и размирици. Същевременно през XVIII век значително се увеличава населението на големите имперски градове, което довежда до нарастването на потреблението на храни и занаятчийски произведения. Не по-малко значение има и развитието на търговията между османските провинции и големите европейски държави. Всичко това отделя на българските земи ново място в Османската империя и през XVIII век те придобиват важно стопанско значение.

В сферата на селското стопанство ранното българско Възраждане е белязано от две противоположни тенденции: разпадане на класическия османски модел на земевладение и зараждане на частнособственически отношения в българското село. Двете тенденции протичат неравномерно, с различен интензитет и в пряка зависимост от общото състояние на османското общество.

Като цяло през XVIII век в българските земи видимо нараства обемът на производството на зърнени храни и широко навлизат техническите култури (памук, коприна, тютюн, маслодайни насаждения). Постепенно под влияние на географските фактори на територията на българските земи се обособяват райони, специализирани в производството на определени култури. Македония, например, се специализира в отглеждането на памук, по долините на Места и Струма и в Родопския масив се разпространява отглеждането на тютюневи насаждения, в подбалканските селища се засаждат черничеви култури, необходими за отглеждането на копринени буби. Добруджа се оформя като най-големия зърнодобивен район на Румелия. Подбалканските области стават известни с отглеждането на рози. Подем настъпва и в скотовъдството.

Едновременно с тези промени през XVIII и началото на XIX век все по-ясно се очертава и пазарната ориентация на селскостопанското производство в българските земи. Нараства броят на т.нар. чифлишки стопанства, които изцяло са ориентирани към пазара. В българската историография съществуват различни концепции относно характера на чифлишкото стопанство и за времето, когато то започва да се развива в българските земи. Повечето историци са единодушни, че пътищата за създаването на чифлиците през XVIII век са разнообразни. На места това става чрез законна покупко-продажба на тапиите за притежание на земя. Другаде това става чрез присвояването на земите на починали собственици, които нямат наследници или чрез насилственото отнемане на земи. Чифлиците се изграждат и върху мери или чрез усвояването на необработваеми масиви.

Според Христо Гандев, чифлиците започват да се появяват в българските земи през втората половина на XVII век. Според Пламен Митев, постиженията на модерната османистика дават сведения за съществуването на чифлици още през XV-XVI век, при все че те са твърде малко на брой, за да могат да играят определяща роля върху българското стопанство.

Въпреки пазарната ориентация на чифлишкото стопанство, в него съществуват много средновековни елементи – използването на изполичарски труд и липсата на капиталовложения, които да го модернизират.

Най-широко разпространение чифлиците намират във Видинско, Русенско, Добруджа и Македония. В повечето случаи те са притежание на мюсюлмани – предимно местни аги и бейове. Постепенно, обаче, заможни българи също успяват да се впишат в новата стопанска конюнктура.

Още по-значими промени настъпват в градското стопанство в българските земи през втората половина на XVIII и началото на XIX век. Те изживяват подем, свързан с възникването на нови производства, с възприемането на нови технологии и с усвояването на нови форми на организация на занаятчийската и търговска дейност.

Важна роля за икономическия просперитет на българските градове през XVIII и първата половина на XIX век играе разрастващата се търговия на Османската империя с европейските държави. Според Пламен Митев, българските земи стават обект първоначално на специални проучвания, целящи да разкрият стопанските възможности, състоянието на инфраструктурата, местните обичаи и традиции. За набирането на тази информация се използват сведенията на пътешественици, мисионери, дипломати и т.н. Въз основа на събраната информация всяка страна разработва конкретни проекти за организирано проникване в българските земи, които обикновено се свързват с откриването на консулства в големите градове по Дунав, Черноморието, Тракия или Македония. Поради съображения за сигурност, обаче, Високата порта не допуска чужди представителства в българските земи. Едва през XIX век в София, Варна, Русе, Пловдив, Търново и други български градове започват да функционират консулски служби на Франция, Англия, Русия, Австрия, а по-късно – на Германия и Италия.

В чисто географски план активните търговски контакти на българите през XVIII век са насочени предимно към Русия и Средна Европа, докато присъствието на Англия, Франция , Холандия и другите западни партньори на Османската империя е ограничено и опосредствано чрез многобройните търговски къщи в Цариград, Солун, Кавала, Смирна и др. Зоните, в които се концентрират стопанските интереси на българите в този период, се отличават със забавено икономическо развитие. На практика тези зони изостават значително от темповете на развитие на модерните индустриални отношения в други региони на Европа. Не е без значение и обстоятелството, че и трите империи – Османската, Руската и Австрийската – имат сходна стопанска структура. Подчертано аграрният характер на техните икономики предварително ограничава шансовете за превръщането на взаимния търговски обмен в предпоставка за развитието на манифактурното и фабрично производство в българските земи. Така по силата на геополитическия фактор още през ранното Възраждане българите остават встрани от благотворното въздействие на западноевропейската икономика, която в лицето на Англия, Франция и Холандия играе ролята на двигател на европейския прогрес през XVIII век.

Най-видимата проекция на търговската активност на европейските държави на Балканите се проявява в разрастването на обема на селскостопанското и занаятчийско производство, което стимулира стопанската инициатива на българите, позволява им да натрупат капитали, обществен опит и самочувствие.

От друга страна, търговските контакти провокират по-нататъшното развитие на вътрешната търговия в българските земи. Това довежда до постепенното включване на българите в доставките на храни и занаятчийски продукти за столицата и армията. Други създават търговски колонии в Будапеща, Виена, Букурещ, Браила, Гюргево, Яш, Нежин, Кишинев и др. Тези колонии играят важна роля като посредници не само в икономически, но и в културен план между Европа и българското общество.

Съществени изменения през XVIII-XIX век настъпват и в организацията на търговските сделки. Важно място в българския стопански живот заемат панаирите, които се обособяват като своеобразни стокови борси. Най-привлекателни за партньорите на Османската империя са панаирът в Сливен, Неврокоп, Долян, Ески Джумая и др., където ежегодно пристигат търговци от всички краища на империята, от Австрия, Русия, Франция, Дунавските княжества и др.

Чувствителни промени настъпват и в организацията на самото занаятчийско производство. Същевременно продължава процесът на по-нататъшно диференциране и специализация на занаятите. Видимо започва да се осъществява районирането на градското производство на географски принцип. Така като мощни центрове в областта на кожухарството през този период се обособяват Враца, Габрово, Свищов, Плевен, Струга, Щип, Сливен и др. Татар Пазарджик и Пловдив се развиват като значителни центрове на производството на аби за цяла Румелия. Железодобивът и обработката на желязо се съсредоточава в Самоков, Странджа, Неврокопско, гайтанджийството – в Карлово, Копривщица, Калофер, килимарството – в големите родопски селища и др. През 1835 година Добри Желязков открива в Сливен първата българска фабрика, която се занимава с текстилно производство. Липсата на гаранции и законови условия, обаче, не позволява на манифактурното производство да се разгърне в пълен обем. Въпреки това, безспорното стопанско оживление през XVIII - началото на XIX век подпомага създаването на нови материални, социални, културни, политически и психологически условия, към които българското общество започва постепенно да се адаптира и излизайки от средновековното си битие, да се приобщи към ценностите на индустриалната европейска цивилизация.

Стопанското оживление в балканските провинции, както и социалните и политически промени в османското общество през XVIII век, дават силен тласък за навлизане на просвещенските идеи в българските земи. Контактите с Европа довеждат до навлизането на модерните идеи за националната държава, парламентаризма и конституционализма. Ранното Възраждане до голяма степен се отъждествява и с процесите на зараждането и еманципирането на модерната българска нация. На Балканите, обаче, и в частност в българските земи, процесите на национална еманципация протичат със значителни отлики в сравнение със Западна Европа. Докато в Западна Европа процесите на формиране на нацията са предимно процеси на консолидация на сравнително хомогенни етнически групи, на Балканите процесите на национално изграждане са процеси на откъсване и противопоставяне, тъй като те се свързват предимно с борбата срещу поробителя. От друга страна, докато западноевропейският национализъм има светски, дори антиклерикален характер, в Източна Европа религията играе ролята на един от водещите фактори на националното самосъзнание. Това се дължи както на факта, че векове наред балканските народи живеят в Османската империя, в която определящ критерий за мястото на даден човек в обществото се явява религиозната му принадлежност, така и на факта, че църквата остава единствената институция, която представлява и защитава християните в империята. Не без значение е и практиката в православния свят, която свързва църквата тясно с държавата, а оттам – с нацията. От друга страна, нацията е преди всичко продукт на модерното индустриално общество, което я изгражда като езикова и етническа общност, споена от общи интереси, права и задължения, гарантирани от общ конституционен и парламентарен ред. Липсата на модерни индустриални структури в Османската империя тласка балканските общества към търсене на критерии за себеидентификация в ценностната система на аграрното общество – родова и религиозна принадлежност.

Важна роля за духовното раздвижване на българите през XVIII век изиграва и печатната книга. Културното битие на българите през първата половина на XVIII век е свързано с имената на Кръстьо Пейкич, Христофор Жефарович и Партений Павлович.

Представител на католическата интелигенция, Кръстьо Пейкич оставя един знаменит труд – “Огледало на истината между Източната и Западната църква”, в който авторът защитава тезата, че ако православието и католицизмът се обединят, това ще позволи турците да бъдат изгонени от Европа, а балканските славяни да бъдат освободени. През 30-те години на XVIII век Партений Павлович подготвя въстание в Нишко, Софийско и Самоковско, което трябвало да избухне едновременно с австрийското настъпление. Освен с политическата си активност, той става известен като автор на първата българска автобиография.

Името на Христофор Жефарович е свързано с първата българска светска книга “Стематография”, отпечатана във Виена през 1741 година.

Най-значимото събитие в духовния живот на българите през XVIII век се явява създаването на “История славянобългарска” на Паисий Хилендарски (1762 г.). Сведения за неговия живот дават Зографската и Хилендарска кондики. Приема се, че той е роден през 1722 година в Банско, Самоковска епархия. Хилендарската кондика сочи, че през 1745 година той се установява в Света гора и става таксидиот на Хилендарския манастир. През 1761 година хилендарското братство го изпраща в Сремски Карловац – един от най-издигнатите по това време центрове на православието. Тук Паисий има възможност да се запознае с руското издание на обширния труд на дубровнишкия абат Мавро Орбини “Книга историография”, откъдето Паисий събира редица факти за историята. След като се завръща от Сремски Карловац, той се заема да обобщи всички събрани материали в една книга под общото заглавие “История славянобългарска”. Първоначално Паисий работи в Хилендарския манастир, но поради възникнали дрязги се премества в Зографския манастир “Св.Георги”, където завършва труда си.

Паисиевата история съдържа осем части – увода към руското издание на Мавро Орбини, отделен увод, изложение на българската история до XII век, кратко изложение на сръбската история по времето на династията на Неманите, отделна част е посветена на XII-XIII век в българската история, следват части, посветени на братята Кирил и Методий, списък на българските царе, възхвала на царете и заключение.

Силно влияние върху Паисиевия труд оказва и руското издание на книгата на кардинал Чезаре Барониус (известен повече като Цезар Бароний) – “Деяния церковная и гражданская”.

В духовния живот на българите през всичките столетия на османската власт до 1762 година няма друга творба с подобно значение. Тя изиграва огромно значение за духовната еманципация на българите. Той не само възкресява историческия спомен за българската държавност, но и дава така необходимото самочувствие на зараждащата се българска нация. Той пръв отваря дверите на историческия романтизъм, за да се превърне той в основа на модерния български национализъм. Израз на значимостта на “История славянобългарска” за българското общество са нейните многобройни преписи, разпространявани из различни селища на страната почти до края на възрожденската епоха.

За първи препис на Паисиевата история се приема преписът, направен през 1765 година от Софроний Врачански по поръчка на котленските първенци. Вторият препис е изготвен през 1771 година в Самоков от поп Алекси. Според Пламен Митев, тези два преписа са изготвени по оригинала на Паисиевата история в присъствието на Паисий. От следващите преписи по-голям научен интерес представляват Рилският на Никифор Рилски (1772 г.), Жеравненският (1772 г.), вторият Софрониев (1781 г.), Еленският на Дойно Граматик (1784 г.) и др. Съвременната историческа наука познава общо около 60 преписа, като последният е направен след Освобождението.

През последните десетилетия на XVIII век все повече образовани българи осъзнават необходимостта от духовна пробуда на своя народ. Идеите на Паисий Хилендарски за национална еманципация намират още по-завършен вид в дейността на Софроний Врачански.

Софроний Врачански (Стойко Владиславов) е роден през 1739 година в Котел. Останал отрано сирак, той е отгледан от свои роднини. Учи в местното училище, а през 1762 година става свещеник. През 1775 година той заминава за Атон, където според някои податки от изворите издирва допълнителни сведения за българската история. През 1792 година става свещеник в Карнобатско, а през 1794 година се премества в Арбанаси, където живеел негов по-голям син. Същата година той е назначен за епископ на Враца и приема името Софроний Врачански. От 1800 до 1803 година Софроний е принуден от видинския отцепник Осман Пазвантоглу да остане във Видин. След освобождаването си Софроний се установява до края на живота си във Влашко.

В края на XVIII век Софроний се очертава като един от най-активните и талантливите книжовници в българските земи. Освен двата преписа на Паисиевата история, той създава и няколко църковно-религиозни ръкописа. През 1806 година с парчината помощ на родолюбиви българи в Римник той издава първата българска печатна книга на новобългарски език – “Неделник” (популярна под името “Софроние”).

По време на своя престой в Букурещ Софроний завършва и най-известната си творба “Житие и страдание грешнаго Софрония”, считана за шедьовър на южнославянската литература от началото на XIX век, с която в българския духовен живот проникват ренесансовият хуманизъм и индивидуализъм.

Успоредно с книжовните си занимания Софроний разгръща в Букурещ и активна политическа дейност. Под негово ръководство в столицата на Влашко постепенно се обособява емигрантски политически кръг, който се заема с разрешаването на българския политически въпрос. С него се свързва организирането на първата дипломатическа мисия на българите през XIX век – изпращането на Иван Замбин и Атанас Некович в руската столица да търсят съдействие за българското освобождение. Дело на Софроний е и “Молба” до главнокомандващия руската армия генерал Кутузов от 1811 година, в която се предлага България да бъде освободена и превърната в автономна провинция на Руската империя.

Така очерталите се промени в духовния, стопански и политически живот в българските земи стимулират процесите на национална еманципация на българите и тяхната борба за политическо освобождение. Разгръщането на тези процеси дава съдържание на развитието на българското общество през XIX век до Освобождението.