Home Психология Междукултурно обучение

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Междукултурно обучение ПДФ Печат Е-мейл

Терминът междукултурно обучение може да се разгледа на няколко нива. В по- буквален смисъл междукултурно обучение означава индивидуален процес на придобиване на познания, нагласи или поведение, които са свързани с взаимодействието между различните култури. Много често междукултурното обучение се разглежда в по- широк контекст, обозначавайки възможността хората с различно потекло да живеят в мир и процесът, необходим, за да се построи такова общество.

Обучението в този контекст се фокусира върху отворения характер на този процес по посока на междукултурното общество. Обучението е придобиване на познание или опит чрез обучение, практика или наставление. То се случва на три нива:

  • мисловно- придобиването на знания и вярвания;
  • емоционално- общо взето промяната на чувствата ни към дадени хора или събития (например не сме харесвали даден човек, а в последствие сме станали приятели);
  • поведенческо- това, което се вижда от наученото( например как държим химикал и молив, как пишем, как се храним и т.н.)

Истинското обучение включва и трите нива.

Доказано е, че хората научават най- много чрез собствения си опит- в ситуации, предполагащи мислене, преживяване и действие.

Идеите за междукултурно обучение работят с някакво понятие за култура. Всички си приличат по това, че разглеждат културата като нещо създадено от човека. Често разглеждането на културата изисква разглеждане на взаимодействието между култури.

Във всяка култура има видими части като нейната архитектура, изкуство, готвене и език. Но има и части, които са трудно забележими- това са историята на общността, техните норми, ценности, разбирането им за времето, пространството, природата и други. Видимите части на културата изразяват невидимите. Затова понякога е трудно да се разбират хора от различно културно потекло.

Подход на Милтън Бенет за развиване на междукултурната чувствителност

Милтън Бенет определя междукултурната чувствителност чрез степени на личностно израстване. Неговият модел на развитие работи с континуум на нарастващо усложняване при работа с културното различие, преминавайки през фази на все по- голямо признаване и приемане, и от етноцентризъм към това, което Бенет нарича „етнорелативизъм”.

Основно понятие в модела на Бенет е това, което той нарича „различаване”, както и начина по който човек развива способностите си да го отчита. Така „различаването” се отнася до две явления: първото, че хората могат да гледат на едно и също нещо по различен начин, и второто, че „културите се различават една от друга по начина по който поддържат моделите на различаване или гледните точки за света”. Този втори аспект се отнася до разбирането, че според Бенет културите предлагат различни начини за интерпретиране на реалността и за това как трябва да се възприема заобикалящият ни свят. Различните култури имат различна интерпретация на реалността, различни светогледи. По този начин развиването на междукултурната чувствителност в същността си значи да се научим да отчитаме и да се справяме с фундаменталните разлики във възприемането на света при различните култури.

v                   Фази на етноцентризъм

Бенет разбира етноцентризма като фаза при която отделният човек предполага гледната си точка за света като централна в отношението към реалността. Отричането е в самата основа на етноцентристката гледна точка за света, при което човек отрича съществуването на разлики и на други погледи към реалността. Това отричане може да бъде резултат и на изолация, където шансът за срещане на различие може и да е нулев и затова за него няма никакъв опит, или може да е резултат на разделение, където различието е преднамерено разделено, а отделният човек или групата нарочно поставят бариери между хората които са „различни”, за да избегнат конфронтиране с различието. Разделението изисква все пак отчитане на различието и в този смисъл представлява стъпка напред в сравнение с изолацията. Сегрегацията, която все още може да се открие  по света е пример за тази фаза на разделение. Възможността хората от потиснатите групи да бъдат в позиция на отричане е по- малка, защото е трудно да се отрича, че има разлика ако именно твоето различие и поглед към света са отричаните.

Втората фаза, която Бенет описва е защитата. Културното различие може да се приема като застрашаващо, защото предлага алтернативни варианти на усет към света, а с това и на идентичност. Следователно във фазата на защитата различието се възприема, но е нещо срещу което трябва да се борим. Най- често използваната стратегия на тази борба е очернянето при което различната гледна точка се оценява негативно. Поставянето в стереотипи и крайния му вариант- расизмът, са примери за стратегията на очерняне. Другата страна на очернянето е чувството за превъзходство, където ударението е върху положителните характеристики на собствената ни култура, като другата култура се подразбира като по- нисша. Понякога има и трета стратегия за справяне със застрашаването от страна на различието- Бенет я нарича „обръщане”. При обръщането другата култура се цени като превъзхождаща, а собствената се почерня. На пръв поглед тази стратегия изглежда по- чувствителна, но всъщност е просто заместване на един етноцентристки център(на нашето културно потекло) с друг.

Последната фаза на етноцентризъм Бенет нарича минимизация. Различието се отчита и срещу него могат да не се прилагат стратегиите на почерняне и превъзходството, но за сметка на това се прави опит да се намали значението и. На преден план излизат сходствата, които снемат културните различия, които биват банализирани. Бенет посочва, че за много организации минимизацията е последната фаза на междукултурно развитие, търсещо свят на общи основи ценности. Тези общи основи са положени върху един физически универсализъм, тоест върху общите биологически прилики на хората. Ние всички ядем, храносмиламе, умираме. Ако културата е просто продължение на биологията, значението й е минимизирано.

v                  Фази на етнорелативизъм

„Основополагащо за етнорелативизма е предположението, че културите могат да бъдат разбирани единствено по отношение една на друга, и че дадено поведение може да бъде разбирано само в културен контекст.” В етнорелативистките фази, различието вече не се третира като заплаха, а като предизвикателство. Целта е да се развият нови категории за разбиране, а не да се запазят старите.

Етнорелативизмът започва с приемане на културното различие. Приемането първо започва с приемане на това, че вербалното и невербално поведение е различно при различните култури и заслужава уважение. Второ, това приемане се разширява до основните виждания за света и ценностите. Тази втора фаза предполага познаване на собствените ценности и съзнаването им като формирани от културата. Ценностите се разбират не като притежание, а като процес и инструменти за рганизиране на света. Така дори ценностите, които почернят определена група, могат да бъдат видени като функциониращи за организиране на света, без да се изключва съответното мнение за тази ценност.

Стъпвайки на приемането, следващата фаза е адаптацията. Адаптацията трябва да се вижда в контраст с асимилацията, при която различни ценности, мирогледи или поведения се налагат за сметка на собствената ни идентичност. Адаптацията е процес на добавяне. Всяко

ново поведение, което е подходящо за различен светоглед се заучава и добавя към поведенческия репертоар, като на преден план са новите стилове на общуване. Тук културата трябва да се разглежда като процес, като нещо което се развива и тече, а не като нещо статично. Централна за адаптацията е емпатията(съпричастието), възможността да се изпитват ситуации различни от предлаганите от собствената ни култура. Това

е опит да разберем другия, приемайки неговата или нейната гледна точка.

Във фазата на плурализъм, емпатията се разширява, при което човек вече разчита на няколко различни културни рамки. Развиването на тези рамки обикновено е свързано с по-продължителен живот в различен културен контекст. Така различието става нормална част от човека, който го е усвоил в себе си в една или две културни рамки.

Бенет нарича набора последни фази интеграция. Докато във фазата на адаптация няколко рамки съществуват успоредно една на друга в един човек, то във фазата на интеграция се прави опит всичките рамки да се интегрират в една, която не преповтаря собствената култура и не е дори просто удобно и мирно съжителство на различни светогледи. Интеграцията изисква процес на постоянно определяне на собствената ни идентичност на база преживения опит. Това може да доведе до непринадлежене на култура, а до състоянието на един винаги интегриран, но „външен човек”(„аутсайдер”). Първата фаза на интеграцията е контекстуалната оценка и се състои във възможността да се оценяват различни ситуации и светогледи в различни културни перспективи. Във всички други фази оценяването се избягва, за да не доведе до етноцентризъм. Във фазата на контекстуална оценка хората могат да сменят културния контекст в който се намират в зависимост от обстоятелствата. Направената оценка е на относително доброто. Бенет дава пример за междукултурен избор: „Директно ли е по- добре да кажем за грешка която сме допуснали, или по-добре това да стори друг? В повечето американски контексти, това е по-доброто. В повечето японски, това не е. В някои случаи обаче, е полезно да се използва американският стил в Япония и обратно. Възможността да се използват и двата стила е част от адаптацията. Етическото съображение за контекста, в който се осъществява изборът е част от интеграцията.”

Последната фаза е конструктивната маргиналност. Бенет я описва по-скоро като точка, до която достигаме, не задължително като крайната точка на обучение. Тя предполага състояние на пълна самоосъзнатост и непринадлежене на каквато и да било култура, оставайки винаги извън нея. Достигането на тази фаза позволява истинско междукултурно посредничество, възможността да се оперира с различни светогледи.

Моделът на Бенет се е доказал като добър за първоначалното съставяне на упражнения и оформяне на ориентации, занимаващи се с развиване на междукултурна чувствителност. Той подчертава значението на различията в междукултурното обучение и показва някои от неефективните стратегии за справяне с различията. Бенет счита, че междукултурното обучение е процес, характеризиращ се с постоянно напредване (включващо възможността за движение напред и назад в процеса), в което може да бъде установена фазата на междукултурна чувствителност на отделния човек. Пита се, обаче, дали процесът на междукултурно различие винаги следва тази последователност, в която всяка стъпка е условие за следващата. И, ако моделът се разбира по-свободно, не като последователни фази, а като различни стратегии за справяне с различията, прилагани в зависимост от обстоятелствата и възможностите, моделът показва съществените пречки при междукултурното обучение и полезни начини за неговото осъществяване.

Различните фази, които Бенет описва образуват полезна рамка за поглед върху групите и дава най-подходящите методи за трениране на развиването на междукултурна чувствителност. Необходимо ли е да се провокира осъзнаване за различието, или вниманието трябва да се насочи към тяхното приемане? Идеята за развитието дава един много удобен и достъпен подход към това, върху което трябва да се работи. Самият Бенет предполага какви могат да се резултатите от тренирането в различните фази. В едно международно младежко събитие, много от процесите описани от Бенет се случват в сбит вид. Моделът му е полезен, за да разбираме какво се случва и как можем да се справим с него. И последно, моделът на развитие ясно показва каква трябва да бъде целта на междукултурното обучение: да се достигне точката, в която различието се възприема нормално, интегрира се в собствената ни идентичност, позволявайки отнасяне към няколко културни рамки.

Разглеждайки различните идеи за обучението, културата, и междукултурния опит, вероятно е станало ясно, че междукултурното обучение е процес. Този процес изисква да познавате себе си и откъде идвате, преди да се опитате да разберете другите. Този процес предизвиква дълбоко вкоренените ни идеи за добро и лошо, за структурирането на света и на самите нас. Това, което приемаме за даденост, и към което считаме за необходимо да се придържаме, е поставянето под въпрос.

Междукултурното обучение е предизвикателство за нашата идентичност, но в същото време, както Бенет посочва, то може да се превърне и в начин на живот, в начин за обогатяване на личността. Бенет вижда модела си и в политическа светлина: докато междукултурното обучение е индивидуален процес, същността му е как да се научим да живеем заедно, как да живеем в един многообразен свят. Разглеждано в тази перспектива, междукултурното обучение е изходна точка за един мирен съвместен живот.

 

WWW.POCHIVKA.ORG