Home Литература Далчевото стихотворение Повест

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Далчевото стихотворение Повест ПДФ Печат Е-мейл

Далчевото стихотворение  “Повест”

(Анализ)

Двадесетте години на XX век са време на рязко изразени и крайно динамични промени в изкуството, намерили особено ярко проявление в лириката. Тези изменения засягат естетиката, поетиката, темите, идеите, ценностната ориентация на творците. Търсенията на поетите от този период са нехомогенни, до голяма степен хаотични и твърде често – еклектични и противоречиви. По – съществен е обаче стремежът към преосмисляне и промяна, категоричната цел изкуството да стане адекватно на обществените обстоятелства и на потребностите на “новото време”.

Първата стихосбирка на Атанас Далчев “Прозорец”, излязла през 1926г., демонстрира присъствието на такава нова поетическа визия за действителността. Тя открива екзистенциалните стойности на завърналия се като опредметена художествена реалност обективен свят. Тази поезия се вписва в границите на модерността с най – ярките черти на това понятие – предметност, сетивност, вещественост, стремеж към пределна конкретност, деперсонализация на Аза. Същевременно, макар и лесно достъпни за сетивно възприятие, текстовете на Далчев са дълбоко психологизирани. Метафоричните образи натежават от особения философски обем на духовните послания, вложени в тях. Предметният детайл загатва за цялостния образ на света и разкрива авторовото желание  да достигне до същността, заложена в природата на нещата. Тези особености дават основание Далчевата поезия да се определя като “лирическа структура без субект” и да се говори за “прозаизиране на поезията”, за “естетизация на делничното, обикновеното”, “за обектна привидност на предметното”, зад която се е скрил човекът. Това налага и предпочитанията на твореца към изолираното, затвореното, ограниченото пространство на стаята – пространство, в което предметите изместват (а и заместват) човека. Те са единствен знак за неговата екзистенция. В диалога с вещите се разкрива конфликтът между света и човека, пределно тъжен и самотен, заел се да реши извечните въпроси на битието и прозрял тяхната метафизическа неразрешимост.

Всички тези тенденции се откриват реализирани в едно от най – емблематичните Далчеви стихотворения – “Повест”. По собствената преценка на автора то е най – доброто, което е написал. По същество стихотворението е продължение на специфичния за твореца от ранния му поетически сборник “Мост” и стихотворения като “Път”, “Колите”, “Стаята” образно – символен път, чрез който се внушават монотонността на съществуването и безсмислието, безцелността и безнадеждността на човешката екзистенция, идеята за мъртвото, изтичащо време. Същевременно творбата е нова и различна, защото отразява съпротивляващия се, осъзнал трагизма на отчуждението от света и себе си човек.

Както в повечето Делчеви стихотворения, в заглавието се появява съществително име, но назоваващо не вещ, предмет, а с по – голяма степен на абстрактност. Като жанров определител “повест” пряко заявява намерение да “разказва”, без обаче да носи някаква информация за предмета на разказа. Едва цялостният прочит дешифрира посланието – това е приказка за затвореното, стайното съществуване на човека, който присъства в света като вечна даденост, но сякаш наблюдава своето реално отсъствие; за човека, излишен в своята конкретна битийност, но необходим като изначална стойност на човешката екзистенция.

Първите стихове в творбата въвеждат в типичното за Далчевия поетичен свят пространство – пространството на дома, затворено, ограничено, знак за самотата, отродяването, алиенацията на индивида:

Прозорците – затворени и тъмни

и черна и затворена вратата,…

Домът е представен не като сакралното (модел, наследен от Възраждането) пространство на хармонията, осмислящо съществуването и екзистенциалния избор на човека, а като място, където той най – остро усеща своята неадекватност спрямо света и най – трагично изживява дисонанса между себе си и другите. Прозорците и вратата – традиционни символи на прехода към други пространства, са въведени с негативна семантика (“затворени и черни”, “черна и затворена”). Повторението на епитетите в обратен ред сякаш допълнително напластява усещането за пределност, херметическа изолираност и крайност, а оттам – и за липса на живот, внушена чрез отсъствието на глаголни форми.

Идеята за не – живеенето, не – битието се разгръща в следващите стихове:

 а на вратата – листът със словата:

“Стопанинът замина за Америка”…

Форма на това не – живеене е диаболичният образ  на отсъствието, заявено и пряко, чрез глагола “замина”, и имплицитно чрез посочената дестинация – “Америка”, синоним на далечното, не – тук пространството, но същевременно и на мисленото, нереалното пътуване. Поривът към различното, непознатото е знак за не приемане на конкретното битие. Мисленото пребиваване в желаната другост е форма на тотално отричане и единствена алтернатива на тук – пространството.

Трагичното раздвоение на лирическия субект между реалност и фикция намира израз в абсурдни тези – домът се оказва място, което регистрира едновременно присъствието и отсъствието на човека, а самия човек, разкъсан между той (“стопанинът замина”) и “аз” (“аз съм сам стопанинът”), споделя най – страшната форма на не – живеене. Внушението се подсилва от противоположните, апострофиращи началната постановка стихове, от глаголите в отрицателна форма “не живее”, “не излизам”, от отрицателното местоимение “никой” и отрицателните наречия “никъде” и “никога”:

И аз съм сам стопанинът на къщата,

където не живее никой,

ала не съм аз заминавал никъде

и тук от никъде не съм се върнал.

Лирическият субект обитава своята къща като чужденец. Парадоксът, върху който се гради внушението, се разгръща и в други посоки – Азът не идва отникъде и не отива никъде, лишен е от история, без настояще е, няма и бъдеще, живее и не живее. Една трагична екзистенция без живот, една къща, която не е дом, един дом без човек, един човек, загубил своите лице и идентичност, превърнал се в обект, чужд на света наоколо, и още по – страшно – чужд и на себе си.

Социалната смърт на индивида е довела и до екзистенциална. Обезверяването, тоталният отказ от избор на ценности, изчерпването на Аза води до бавното му изчезване: 

А по стената се изкачват бавно

и догоряват на потона дните ми:

без ни една любов, без ни едно събитие

животът ми безследно отминава.

В поетическата вселена на Далчев не човекът, а вещите са представители на истинското битие. Кръговратът на живота оставя материална следа чрез вещите – портретите, книгите, огледалото, часовника. Те са единствен белег за екзистенцията на човека, но и трагичен знак за отсъствието му от реалния свят. Той сякаш е изчезнал, разтворил се е сред предметите, а образът му е заменен с отражения – проекции в други измерения – портретите (белег за някогашното съществуване), спомените (миналото), книгите (повестта за чуждия живот – критерий за екзистенциално пребиваване, но и познание, което довежда до отчуждаването и трагичния отказ на личността от самата себе си), огледалото (илюзия за нечие друго присъствие и не – самота).

Най – страшното доказателство за отсъствието, изчезването на субекта е изчезналото му отражение:

Ако случайно някой влезе в къщата,

там няма да намери никого;

ще види само прашните портрети,

коварното и празно огледало…

“Прашните портрети”,мъртви и безгласни, и “коварното и празно огледало” са диаболистични образи на мисълта за погубения, пропилян живот, на болезнено острото осъзнаване на трагическата откъснатост и неприспособимост към живота, тоталния отказ на Далчевия субект от собственото му съществуване – отказ, чрез който всъщност той съществува.

Символ за изчерпаните възможности на безсъбитийното съществуване е и протяжното, болезнено разтегателно до безвремие време (“много пъти”, “сто години”, “винаги”), отмервано от часовника – визуален образ на механичното, повтарящо се, затвореното живеене:

И ден и нощ, и ден и нощ часовникът

люлее свойто слънце от метал…

усещането за монотонност и цикличност се подсилва от повторението “и ден и нощ” от метафората “слънце”, атозираща кръг, колело, което се върти безспир – нагледен символ на затвореното пространство и безвремието.

Повтарящото се, автоматизираното битие води до трагичното прозрение, че това е един чужд, измислен живот, не –живот, живот смърт: 

И сякаш аз не съм живеел никога,

и зла измислица е мойто съществуване!

Метафората оголва болезненото чувство на Аза за вътрешна празнота, която се подсилва още повече от хипотетичното “Ако случайно някой влезе в къщата” и откроява драмата на човека, превърнат във вещ, предмет.

В края на стихотворението рамката се затваря с повторението на началната теза: “Стопанинът замина за Америка”. Така още веднъж е подчертана повторяемостта  на битието и трансформацията му в не – битие. Отчужден от себе си, от собствения си живот, лирическият субект още в началото на творбата е констатирал своето отсъствие; в края това отсъствие е видяно отвън – най – страшното доказателство за деперсонализацията и изчезването на човека.

 

WWW.POCHIVKA.ORG