Joomla Software solutions Template

Payday loan

1. Митологичният пейзаж

Как е изглеждала природата за хората от епохата на ми­тологичното възприемане на света? При темата за езическите божества вече видяхме някои от чертите на митологичното мислене. Как това мислене възприема природата?

Принципът на "метаморфозата", който е основен принцип на митологичното мислене, всъщност означава, че всяко нещо (бог, човек, животно или предмет) може да се превърне във всяко друго. Това е едно вълшебно възприемане на света и то по-късно преминава във вълшебните приказки, когато част от света престане да изглежда митологично.

Природните елементи. Земята тук се схваща като основа и прародителка на всички неща. Тя се намира между небето и преизподнята, тя е центърът на света. За ловните народи (нап­ример индианците) тя е недосегаема, но от земеделските наро­ди тя изисква човешкото съдействие и така поражда разнооб­разието на живота. Земята се схваща като майчинско начало в природата. Тя поражда и храни всички прояви на живото. Водата е животворен източник и пречистваща сила. С нея се покръства и това е знак за навлизане в друг живот. Но понякога е също и бездна, потоп. Земята и водата са женското начало в природата.

Въздухът се свързва с душата и с духовете. Въздухът е главно дъх и вятър. В гръцката митология вятърът се свързва с четирите посоки на света и с четирите годишни времена. Вятърът е както хаотична сила, така и ураган, който може да свидетелства за явяване на божество.

Огънят е онзи природен елемент, който разделя човешкото от животинското царство. Животните живеят чрез земята, въз­

духа и водата, но само човек живее и чрез огъня. Той е свиде­телство за човешкото превъзходство над животните.

Небето. Характерно е, че в ранните етапи на митологиите слънцето отсъства и е присъщо само на по-развитите стадии. То се свързва със златото, с рая и райските плодове, с очите и зрението. Не рядко се споменава и за случаи, в които слънцето променя своя ход или спира. Слънцето и луната често са пред­ставяни в родствени отношения - близнаци, брат и сестра, съпрузи - или като двама герои, от които единият (по-често луната) е подчинен на другия. В късните епохи слънцето често се превръща във върховна сила или божество. Слънцето пред­ставя мъжкото начало, а луната - женското. Звездите най-често се свързват с едни или други животни и така във Вавилон, а носле и в Гърция, се създава система от 12 зодиакални съзвез­дия (думата "зодиак" идва от гръцката дума "zoon", животно). Понякога звездите биват мислени като корени на небесни дър­вета, като предмети, които по някакъв начин са се оказали на небето, дори и като хора. В гръцката митология Плеядите са седем дъщери на Атлант. Още във Вавилон и Асирия човеш­ката съдба се свързва с местоположението и движението на звездите и така възникват хороскопите.

Природният ландшафт. Тук величието на планината е неос­поримо. Тя се смята за ос на света, за негов център. Планината нагоре сочи към Полярната звезда, а надолу към преизподнята, към входа за подземния свят. Боговете обитават планинс­кия връх, хората - нейната средина или подножия, а злите духове - нейните подземия. Едно от местата, обитавани от враждебни на човека сили, е гората (забележете езиковата си­метрия село - лес). Тя често е или място на мъртвите или вход към царството на мъртвите. В германската митология плани­ните и горите се обитават от гноми, които са високи колкото палец, но имат огромна сила, носят дълги бради и живеят по-дълго от човека. Те пазят подземните съкровища, които планината крие. Кладенците, хралупите и пещерите са входове към подземния свят на злото и на съкровищата. Минералите са богатствата на долния свят и като скъпоценни камъни често имат свещени свойства. Реката обикновено е път, който пре­сича целия свят. В нейното начало се раждат душите на хората, в нейната средина живеят, а в долния край са душите на ум­релите. В гръцката митология Океан е световна река, опасваща целия свят. От нея взимат началото си останалите реки и в нея намират приют небесните светила. Реките са населени с речни божества - наяди. Човешката реч звучи и тече, носи смисъл по подобие на реката, която носи със себе си живот, но и указва за преходността на живота, завлича към подземното царство. Често реката символизира световния потоп.

2. Природата като Космос

Много по-различно изглежда природата за гръцките фи­лософи. Тя вече не е вълшебен хаос, в който всяко нещо може да се превърне във всяко друго, където всичко е одушевено и изпълнено с множество божества.

Природата се мисли като Космос. Думата "cosmos" озна­чава-"ред", "подреденост", "мяра", "украшение".

Космосът е нещо подредено, а не хаотично. Той представ­лява едно огромно тяло, което обема в себе си цялото много­образие от неща. Като тяло Космосът не е фрагментарно мно­жество, а нещо единно. Той е краен, а с това и обозрим. Той няма нищо общо със съвременната безкрайна и непредставима Вселена, която, тъкмо защото е безкрайна, остава неопределе­на, лишена от граници и поради това не се поддава на изоб­разяване.

Гръцкият Космос обхваща цялото битие в себе си. Той е единен и единствен. Най-често гърците си го представят като огромна сфера, защото сферата е най-съвършената тримерна фигура, най-съвършеното тяло. Това тяло обаче не е абстрак­тно геометрично, а живо тяло. Защото, щом Космосът е един­ствен и единен, тогава той сам се променя и в тази промяна остава все същия. За всички промени и за всеки природен живот той дава енергията и зародиша, следователно като техен източник и той трябва да бъде живо, изпълнено с енергия тяло.

Но нима може при тези непрестанни изменения, при тези безбройни пораждания на живи същества и на ежечасно връх­литаща смърт той да не е хармоничен? Инак бързо би се загу­било равновесието между живота и .смъртта, би се нарушил балансът между планините и реките, животните и растенията. Космосът е устойчиво и съразмерно битие, той е гигантско хар­монично цяло, в което отделните части са свързани така удачно, че въпреки привидните катаклизми, цялото остава ненакърнено.

Следователно Космосът е нещо естествено, той е такъв, какъвто не може да не бъде. Той няма алтернатива, той е естествен като птицата, която не може да бъде друга и като птица е нещо съвършено. Затова и Космосът е съвършен. Той няма недостатъци, няма към какво да се стреми и поради това за него няма бъдеще. Той е вечно хармонично настояще. Макар да е възникнал от хаоса, сегашният му облик е вечен. Защото съвършеното е завършено и като живо не може да не бъде вечно.

Щом Космосът е такъв, нима може той да не е нравствен и естетически образец? Справедливо и добро е онова, което съответства на естеството, на Космоса. Това съвършено и веч­но жизнено живо тяло, тази величествена гледка е прекрасна, тя подтиква към вечно и изпълнено с възхищение съзерцание. Космосът-природа е висша красота и висше добро.

Следователно този Космос-природа е абсолютът за антич­ните философи.

Щом Космосът е едно подредено и крайно цяло, щом не е сътворен от отвъдна сила, той е познаваем и разбираем. Оттук и ентусиазираното философстване над природата, търсенето на нейните елементи. Според повечето гръцки философи еле­ментите са прости тела, от които са съставени сложните тела на огромното космическо тяло. Такива са земята, водата, въз­духът и огънят. От тяхното съчетаване и смесване се пораждат сложните тела, които ни заобикалят - дърветата, животните, планините. Всеки елемент има свои качества и своя природна енергия, затова те биват наричани "стихии", който термин има в себе си и смисъла, присъщ на българската дума "стихия", защото е нещо първично, естествено и изпълнено с енергия.

Елементите са начала на нещата - защото от тях нещата възникват - и техни принципи, защото от тях нещата се състоят. Някои философи избират един от тези елементи. За Талес това е водата, за Анаксимен - въздуха, за Хераклит - огъня, но за повечето от гръцките философи и четирите елемента са основ­ни.

Чрез разреждане или сгъстяване елементите преминават един в друг или се свързват, за да образуват комбинациите на осезаемите тела.

3. Природата като Символ

Каква е природата за средновековния човек, за онзи, който живее под всезнаещия поглед на един Бог-Творец?

Тук го няма самостоятелният Космос-Абсолют. Природа­та е сътворена, тя е тварно битие. Дори материята е сътворена от нищо, толкова огромна и непредставима е божествената мощ. Следователно така зависима и относителна е природата спрямо Бог. Тя няма собствена енергия, каквато притежава гръцкият Космос. И птиците и нивите са в крайна сметка сът­ворени, тяхното живо начало идва от Твореца. Затова тя е не толкова природа, нещо, което е породено по органичен начин, а свят, създаден с онази учудваща лекота и внезапност, каквато само Бог може да притежава и по своя воля да прояви. При­родата е не естество, а свръхестествена по произход и но сми­съл. Тя е символ. На гръцки тази дума означава пречупен на две предмет, който служи като опознавателен знак за онези, които го притежават. Така и природата е само знак за Творец. Тя не е абсолют, няма съвършено битие, а по-скоро е нещо низше, тварно и ущърбно по отношение на Бог. Защото всяко творение стои по-низко от своя творец, тъй като творецът е бил освободен да го направи или не, би могъл да го направи по друг начин или да направи (и) нещо друго.

Но ако по отношение на Бог тя стои по-низко, спрямо самата себе си тя е съвършена, защото има съвършен творец. Човек не може да я мисли по друг начин, не може да я подоб­рява, нито да й нанася ущърб. Затова истината за природата не е в нейния видим образ, а в Библията. Словото е по-близо до Бог, отколкото материалното, защото "Бог беше словото" (Йоан, 1:1). Цялото внимание на средновековния човек е насо­чено към разтълкуване на символичната природа, на природ­ните символи. Онова, което очите виждат в природата, може да стане ясно, само ако умът разтълкува Библията. Реалната и непосредствена природа, която човек вижда от вратата на своята хижа, е символично закодирана и тайната на нейния шифър е в текста на Откровението. Природата е тъмна и не­ясна, а книгата е просветляваща.

Това обяснява и защо в Средновековието липсва научен подем в природните науки и основният патос на мисълта е

насочен към логиката и към тълкуването на текстовете. Разп­ространяването на астрологията и алхимията потвърждават тъкмо тази нагласа на средновековния човек към природата.

Астрологът търси не ежедневните причини за човешкото щастие или нещастие, а знаците на небето. Как точно постъпва човека в своя битов ден не е от съществено значение, защото човекът не е природно същество, а божествено създание. Ис­тината за житейските му кривулици, които неговите телесни очи не могат да разгадаят, е в неговата звездна линия.

Друга характерна фигура е тази на алхимика. Той нито се страхува от неизвестната природа като митологичния човек, нито само я съзерцава с възхищение и размишлява умозрител­но над нея като античния философ. За алхимика природата по същество е известна. Нейната същност е записана в Библията. Той знае също, че сам е "образ и подобие" на Твореца и това го прави дързък. Чрез своята "магическа" металургия той дръзва да преобрази низшите метали в благородни, в злато и сребро. Но това той прави не толкова от стремеж за замогване, за лично обогатяване. Алхимикът е обхванат от по-висша цел и тя е пак от символичен порядък. Щом всяко нещо е "всъщ­ност" божествено, дело е на Бога, тогава всеки метал в дълбо­ката си същина трябва да е благороден.

Облагородяването е магическа трансмутация ("превръща­не" на низшето и тривиалното във висше и символично ценно). Златото и среброто са символи на духа и душата, на слънцето и луната. В действията на алхимика има нещо и от мита (прев­ръщането на всичко във всичко) и от античния Космос (търсене елементите на нещата). Но най-вече това е магическо действо, свещенодействие, което борави със свещената същност на не­щата. Алхимикът сякаш прониква до тайнството на божестве­ното творение. Затова е от значение и неговата личност - дали е достоен да бъде допуснат в божествената интимност на при­родата, в литургията на металите.

По тези причини на алхимиците не е гледано с добро око от църковните авторитети. Те са еретичните физици на сред­новековието. Алхимикът е онази странна експанзия в лоното на символичната природа, от която след време ще се появи трезвият експериментатор на Новото време и с колбите и еп­руветките ще докаже, че водата нито е царство на нимфите, нито жива стихия, нито "света вода" за покръстване в правата вяра, а просто едно банално Н₂О. 

4. Безкрайната механична Вселена

С епохата на Ренесанса се преминава от символичния свят към света на механиката. Извършва се преход от обозримата природа към необозримата Вселената, т.е. от крайния, обозрим и хармонично подреден свят към безкраен, лишен от обозримост и хармония свят.

Йерархията на нещата е сменена с еднороден свят, съставен от някакви безлични атоми или сили. Компасът и търговците унифицират пространството. Далечното престава да бъде за­гадъчно, чуждото става разменимо. Епохата на мерките и тег­лилките е също епоха на астрономите и географите. Числото заменя символите, паричните знаци изместват аристократич­ните гербове.

Декарт е откривателят на аналитичната геометрия. Чрез нея всяко тяло може да бъде сведено до геометрична фигура, а тя - до число. Така числото прониква до сърцевината на природата, а нейните нови сърцеведи са физиците и математи­ците. Също с числото астрономите изравняват синора между "небесното" и "земното". Светът бива поставен във безкрай­ното вместилище на "абсолютното пространство и абсолютното време" на Нютон. Там няма посоки, няма център и периферия. Телата се движат равномерно и праволинейно. Според физи­ците инерциалното движение е неразличимо от покоя. Това е чудо, което земляните трудно приемат, но разумът има свои аргументи. Това движение наподобява движението на маши­ната, тиктакането на един вселенски часовник. Затова е била популярна мисълта за Бога-часовникар. Бог само е създал света (физиците не могат да се справят само със "създаване­то"), нагласил е лостовете и пружинките и той вечно следва своя ход.

Тогава остава да се изследва как върви часовника. По за­кони! Тук се ражда идеята за "природен закон", която наследява идеята за Съдбата в античния Космос и Божия промисъл в символичния свят на Средновековието. Във Вселената пак има порядък, но той е механичен, а не органичен или символичен. "F = m.а" е универсален закон. Той важи за миналото и за бъ­дещето, за Земята и за Сатурн.

Следователно пъстрият свят на цветовете, звуците и уха­нията е само външното, само повърхност, зад която действат вселенските закони. Така природната красота на Ренесанса се оказва само привидност, една очарователна художествена илюзия, зад която е немият и безцветен свят на механичната Вселена. Още Демокрит учи, че атомите нямат цвят, нито вкус, нито мирис. Това са само "вторични качества", в които вярва човешкото сетиво, но за физиците природата е "пуста и безвидна" като в първия ден от Сътворението. Физиците сякаш отново връщат света в неговото сиромашко начало. "Първич­ните качества", т.е. истинските качества са протяжността, фи­гурата, тежестта, непроницаемоста. Този не е светът на човеш­кото житие.

Това "разомагьосване" на природата, признаването на осе­заемите й свойства за човешка привидност я превръща в обект на машинна инвазия. Човек нахълтва в нея със своите хитри експерименти и я принуждава да му служи. Природата се прев­ръща в индустриална суровина. Тя е само материал за неговите цели.

Човекът на Новото време постепенно напуска хижите и бордеите, провъзгласява свободата за своя същност, но с това той поробва природата и наранява лицето й. Тя бива разпната на конвейра на промишлеността и нейната нова метаморфоза се изразява в индустриалната формула: суровина - вещ - от­падък. Това е ново падение на природата. След нейната горда космичност в Античността, през Средновековието тя е сведена до тварно битие. Ренесансът прави опит за синтез между живия античен Космос и природата-символ на божественото могъ­щество през Средновековието. Така се появява природата-пейзаж и човекът-титан. От XVII до XX век обаче титанизмът на човека се опитва да се наложи безогледно над природата. Само поети и философи тревожно напомнят за отминалото благо­говение на човека пред природата и за зловещото бъдеще, което неминуемо ще дойде след тази ера на заслепение в ме­ханиката и машините.

4. Природата като обитаем свят

През 1866 г. в книгата си "Обща морфология на организ­мите" Ернст Хекел въвежда понятието "екология", което в пос­-

ледните десетиления на XX в. се оформя не само като една от науките за живото, но придобива светогледно и с това фило­софско значение. Съставката "еко" идва от гръцки ("oikos") и означава "дом", "живеене", "обитаване".

Екологическият възглед възниква като алтернатива спря­мо третирането на природата като суровина, превръщането на целия растителен и животински свят в полуфабрикат. Съвре­менният човек застава в нагласата на абсолютен потребител, той разглежда природата само според мярата на своите пот­ребности и безвъзвратно унищожава неща, които не е създал, но пък произвежда ненужни неща, които не могат да участват в природния кръговрат. Човешката агресия над природата уни­щожава безнаказано огромно количество животински видове, докато в същото време кражбата на най-нищожна вещ се на­казва като престъпление. Така в човешката ценностна ориен­тация проличава немалка доза егоизъм спрямо по-крехките от него същества. Но това е егоизъм и по отношение на следва­щите човешки поколения, всяко от които ще заварва Земята все по-отровена.

Друга е екологичната перспектива. Тук природата е оби­таем свят. Тя е древен дом, заселен от безброй обитатели мно­го преди човекът да влезе в него. Те така са живяли там, че въпреки конфликти и катаклизми, природният дом е останал обитаем. Формите на живота - ген, клетка, орган, организъм, индивид, популация и съобщество - така използват фундамен­та от вещества и енергии, че потомствата не могат да бъдат ощетени. Природата вмества в себе си множество екосистеми, всяка от които е относително обособен свят от вещества, енер­гии и живот, който хармонично е преплетен с други обитаеми светове. Всеки геран и всеки поток, езеро, лагуна, океан или континент образуват подобни светове. Тук цари законът на съжителство на световете.

Сред този универсум на живота единствено съвременният homo sapiens дръзва да помисли, че е възможно да живее сам в един изцяло изкуствени свят от изкуствени храни и дрехи, домове и градове. Границата между природно и изкуствено преминава между обитаемото от всички същества и обитаемо­то само от човека, между съжителстващите светове и егоистич­ния свят на човека.

Затова модерният човек толкова се плаши от смъртта, за­щото се е самоизключил от кръговрата на природния живот и индивидът не вижда в себе си сезоните на родовото време. Той се стреми да функционира отмерено и ефективно подобно на своите собствени безжизнени подобия - машините. Когато се опита да върне живото в своя свят, той най-често го превръща в декорация или в дресирана марионетка. Затова цирковото животно е смешно, защото човек вижда в него само свое неу­мело подобие. Но то издава и тъга, защото е животно-клоун, в негово лице човек безуспешно се опитва да се надсмее над победената природа със самочувствието си на индустриален господар.

Екологичната натурфилософия изисква корекции не само в отношението на човека към природата, но също в етиката и правото, в системата на ценностите. Тя изисква разумен баланс между човешкия порив към създаване на нови светове и него­вата вместеност в света на живото, между човека-творец и човека-обитател на природния свят. Защото призванието на homo sapiens е да гради свят на идеите над света на живото битие, без да му вреди. В този именно смисъл човекът е "венец на природата".