Joomla Software solutions Template

Payday loan

1. Свободата като превъзмогване на природата

Свободните хора се доближават до идеалите за човешко съвършенство и самоценност. Чрез свободата си човек сам ста­ва абсолют.

Първата степен на свободата се състои в освобождаване от принудата и ограниченията на природата. Всеки успешен акт на човека, всяко постижение в труда е изтръгване от веригите на природата и създаване на свободна човешка територия.

Втората степен на свободата е в боравенето с природната необходимост, използването на природните закони за човешки цели. Изправеният стоеж на човека преодолява само отрицателно природната тежест, той е само противопоставяне на при­родната сила. Хвърленото копие обаче е вече използване на природната сила. Въвличането на природната мощ по траек­торията на човешката мисъл е демонстрация на по-висша сво­бода. По този начин човек заявява своята автономия (свобо­дата сам да дава закони). Природният свят започва да придо­бива човешка форма.

Но щом човек въвлече природата в света на своите измис­лици, тогава възниква и необходимостта от избор. Защото ре­алният свят е един, а възможното е разклонено по безкрайно много посоки. Затова свободата на избора е и отговорност, защото само един от възможните светове на човешките жела­ния може да бъде реализиран, а тук свободата на всеки трябва да се гласува със свободата на всички. Възниква конфликт на свободите. Лесно е човек да бъде свободен спрямо пасивната природа, по-трудно е да бъде свободен редом с чуждата сво­бода.

2. Властта - асиметрия на свободата

Човешкото превъзмогване на природата доказва силата на човешкото можене, но достига и до конфликт на човешките възможности. Ако проследим произхода на глагола "мога" ще видим, че той е родствен с думите "мощ" и "могъщество". Всички те произлизат от думата "магия". Магът е човек, който владее магически сили. Докато природата въздейства чрез кон­такт, магът въздейства от дистанция, невидимо. Магията е въздействие на една душа върху друга. Такова въздействие е и властта.

Можем да определим най-кратко властта като асиметрия на свободата. Нейната собствена сфера са човешките отноше­ния. В тях се създават йерархии, зависимости, ограничения.

За да може една свобода да ограничи друга, тя трябва да разполага с властни ресурси - възможности да се ограничава чуждата свобода.

Най-естествен ресурс са личните качества на водачите. Тях Макс Вебер нарича харизма. Тя се състои в чудодейно въздейс­твие, което очарова и пленява другите и те безропотно се под­чиняват.

Друг важен ресурс са вещите. Собствеността над една вещ изолира всяко чуждо боравене с нея. Затова се е смятало, че щом цялата територия на феодалната държава принадлежи на монарха, оттук естествено произтича неговата власт над пода­ниците.

Ресурс на властта може да бъде информацията, знанието. Притежаващият информация борави с невидими за другите инструменти, които разширяват неговите възможности. Двама души с неравна информация живеят сякаш в различни светове. При това по-богатият свят е по-мощен от по-бедния.

Това множество от ресурси на властта попива в опита на човека, прави магически лицата и жестовете на лидерите, опа­кова в недосегаемост вещите на богатството, забулва в мисте­рия мотивите на други. Този процес на утаяване на властта в човешкия свят Мишел Фуко нарича дисциплиниране.

Какво е спортистът, ако не едно дисциплинирано тяло? Какво е политикът, ако не маска на една политическа стратегия?

3. Бягството от свободата

Свободата е не само висша ценност, тя е и тежко бреме за човека. Защото свободата е отговорност. Свободният човек не само взема автономно решения. Той осъзнава и следствията от тях. Не е свободен напр. сомнамбулът. Той не е отговорен, по-скоро за него отговарят.

Свободният акт е обвързване с другите хора. Това именно е моралният акт. Ако аз например считам, че в дадена ситуация трябва да се държа като честен човек, с акта си показвам как трябва да се държат всички останали в такава ситуация. Това означава, че моето индивидуално действие ме обвързва с всич­ки останали. Да бъдеш свободен, означава да не мислиш дейс­твието си като само индивидуално, но и като универсално. Когато с поведението си утвърждаваме определени ценности ние всъщност защитаваме онова, което разбираме като валид­но за всички. Затова изглежда много по-лесно и безболезнено за личността да се съобразява с общоприетите норми, с об­щественото мнение. Това съобразяване е страх от отговорност­та, която поемаме, ако действаме различно от другите хора, защото тогава и вината е единствено наша. И обратно - ако правим нещо не съобразно собственото си убеждение, а само защото така е прието, това означава неувереност във всеобщия смисъл на акта. Такова поведение и действане не е истински свободно.

Истински свободното действие задължава, то е отговорно поведение. А отговорността от последствията на избора се понася трудно от хората. В повечето случаи човек иска да действа невинно, т.е. така, че вината за неуспеха на действията му да не бъде негова. Това е следствие от старата християнска доктрина, че за всяко дело ще има възмездие. Само в общите действия човек не е напълно отговорен, т.е. може да прехвърли вината на други.

Бягството от свободата е отказ от личен избор.

Ерих Фром е онзи мислител, който пръв анализира причи­ните за това бягство. Той вижда корените на бягството от свободата в създаденото усещане у хората, че не могат да влияят на социалните процеси, което подтиква някои от тях да се страхуват от собствените си дела и да не поемат отговор­ността на личния избор.

Бягството от свободата има много форми. Най-често среща­ната е конформизмът. Това е безкритично съгласие с другите. Бягството от свободата е митично, неосъзнато — то е приемане без размисъл на това, което другите вършат. То е следване на общоприетото, на общественото мнение и традиции, то е без­прекословно подчинение, съзнателно самоподчиняване на об­ществото. Бягството от свободата е адаптиране към стереоти­пите на действие на другите, превръщане на индивида в тяхно отражение, загуба на личността. То е непрестанно сравнение с това, което е общо дело и никога различаване от него.

Бягайки от свободния си избор, хората стават еднакви, т.е. средностатистически хора. Те не действат автономно по-скоро автоматично, тъй както се действа в обществото по принцип. Отбягването на свободата е отказ на личността от себе си, обричане й на безличност. Хайдегер нарича това неавтентично съществуване на човека и го дефинира като "das Man". Тук действа не личността, а рутинното и стереотипното в нея. Бя­гайки от свободата, хората съзнателно се превръщат в абст­рактни същества, същества без индивидуалност. Те не искат да се отличават от множеството. Несвободният човек е незабе­лежим. Той е "човекът без лице" (Роберт Музил).

Поради липса на собствени решения, бягащите от свобо­дата следват обществените норми механично. Поведението им наподобява това на автоматите, чиято програма е предвари­телно зададена. Това е поведение без риск и отговорност. От­говорността за делата се прехвърля на държавата, институци­ите, обществената система, родителите, лидерите и т.н. Това е съзнателно подчинение пред по-висши инстанции. Такова под­чинение, според традициите на психоанализата, е характерно за мазохизма, самоунижението и потъпкването на собственото Аз. Бягството от свободата е такъв мазохистки акт. То е доб­роволно отдаване на себе си на властта на други хора, инсти­туции и т.н. В това Ерих Фром вижда психологическата при­чина за появата на авторитарните общества в Европа през XX век. В най-крайните си варианти фашизмът и комунизмът са не само следствие от репресиите на тоталитарната власт (които пък са проява на садизъм), но и на доброволно мазохистично подчинение на значителни части от народа, страхуващи се да носят тежестта на личната си отговорност. Това обяснява в голяма степен действителният авторитет, който за много хора са имали лидерите на авторитарните държави - Хитлер и Ста­лин.

Фром тъжно констатира, че изказаната още от Хегел мак­сима, че "Истината на властта е робството" е справедлива. За­щото, ако и да е вярно, че робството е насилие, то и без робска нагласа няма властници.

Бягството от свободата не само поражда хора послушни­ци, конформисти. То култивира пасивни, апатични и лишени от инициативност хора. Бягайки от свободата си човек се прев­ръща в играчка в стихийния ход на събитията, т.е. сам се предоставя на съдбата.

4. Отчуждението

Властта е дисбаланс на свободата - насилствен или доб­роволен. Бягството от свободата е съзнателен отказ от нея в полза на институции или индивиди. Но човек може да отдаде свободата си и на вещите. Това е отчуждението на човека.

Отчужденото състояние е самопоробване на човека чрез све­та на вещите. Човек "забравя", че именно той е творецът на вещния свят, че законите на този свят са създадени от самия него. Този изплъзнал се от контрола му вещен свят започва да изглежда чужд, неразбираем и враждебен.

Не ние владеем вещите, а те владеят нас. Вещите задават нашите настроения, желания, мечти. Сякаш вещите заживяват свой собствен живот, имат свой вече независим от нас път. Освен това в цивилизацията, основана на пазара, на една неп­рекъсната размяна на стоки, ние почти не произвеждаме за себе си, малка част от създаваното от нас е създавано именно за нас. Вещите се отправят към анонимни потребители.

Когато вещите придобият такава фантастична самостоя­телност, те могат не само да ни плашат, но може и да ни очароват.

Тъкмо този магизъм на вещите се нарича потребителство. Придобиването на вещи се превръща в маниакална страст. Човек забравя умението да живее с идеите и заживява само с осезаемото, с неговото неограничено многообразие. Тъкмо срещу подобно вещно отчуждение се появиха хипи движението през 60-те години и героите на Стайнбек.

Сред формите на отчуждението е и отчуждението от собс­твените ни дела. Малко хора могат да се похвалят, че напълно са удовлетворени от работата си. За милиони други трудът няма смисъл именно като труд, като проява на умения и по­лучено от това удоволствие, а е само средство за съществуване, за получаване на нужните пари. Малко или повече такъв труд-средство поробва, той е тежест, неприятна необходимост, не­избежно задължение.

Има и други видове отчуждение. Човек може да бъде от­чужден спрямо държавата, обществото, институциите. Много често вместо обществото да бъде именно обединение, връзка между хората, чрез която те по-успешно да осъществяват це­лите и да осигуряват съществуването си, то се превръща в чужда инстанция извън и над отделните индивиди. Така бю­рокрацията е метаморфоза на институциите, чрез която улес­няващото се е превърнало в затрудняващо - лесното в трудно, бързото в бавно, ясното в неразбираемо. Чиновникът от слу­жител се е превърнал във властник.

Отчуждени можем да бъдем от ценностите си, когато не избираме, а по неволя приемаме натрапени норми. Отчуждени можем Да бъдем и от знанието, когато то от инструмент за боравене със смисъла на нещата се превърне в безизходен ла­биринт или в Сизифов товар.

Всички тези форми на отчуждението пораждат враждеб­ност и чуждеене между самите нас като хора, изолират ни един от други, пораждат самота и чувство за безизходица. Така неусетно се ставаме чужденци в себствения си свят.

5. Свободата и другите

Щом свободата е надприродна човешка възможност, но е постоянно застрашена от чуждата свобода (властта), от отказ от свободата (бягството от свободата), от поробването й от вещите (отчуждението), тогава как е възможно да я съхраним?

Човек може да запази свободата си като се опази от всички външни въздействия. При темата за съмнението вече видяхме колко виртуозно Декарт се освободи от природата, чуждите идеи, другите хора и дори от един хипотетичен зъл демон. В самосъзнанието Декарт откри точката на свободата, онзи приют, който всеки носи в себе си, и от неговия заслон може свободно да мисли и постъпва. Винаги, когато се отдръпне в своето самосъзнание, човек може да направи радикално преосмисля­не на своя живот. Да се запита за основанията на своето пове­дение, да подложи на преоценка "всички ценности" (Ницше).

Човек може да е живял до един момент добре или зле, но винаги има възможност да промени своя облик. Едно добро дело и престъпникът започва да изглежда по-човечен, по-раз­бираем, но също и дори само едно злодеяние може да обезчести един добродетелен живот. Затова екзистенциалистите твърдят, че човекът "няма характер". Едва след смъртта човек придобива онази завършеност и неизменност на своя облик, която позволява да му припишем определен характер. Докато живее човек винаги е само временно "такъв". Затова един екзистенциалист ще каже, че този човек се проявява като такъв, но не - че е такъв. Той винаги има шанс да бъде друг. Когато Хайдегер нарича човека "битие-възможност", той има предвид не само неговата надприродност. Човек е повече от самия себе си и спрямо себе си и спрямо другите. Затова смъртната при­съда е екзистенциално неоправдана, защото осъжда само ми­налото на човека, а човекът е и свое бъдеще, което може да бъде съвсем друго.

Но как да се гарантира и външно тази вътрешна свобода? Как свободата като битие-възможност да се превърне в сво­бодна реалност и то гарантирана от чужда инвазия?

Според Хегел това се извършва чрез борбата за признание. Всеки човек отначало е в някакъв смисъл с ограничена свобода спрямо другите - детето спрямо родителите, незнаещият спря­мо знаещия, бедният спрямо богатия. Във всички тези отно­шения има нещо от отношението Господар-Роб. Затова между тях възниква "борба за признание". Робът се труди и се стреми неговото съзнание да бъде признато от господаря. Първона­чално господарят само заповядва и в съзнанието на роба има само онова знание, което той получава от своя господар. Но в процеса на труда робът придобива множество умения, прави своите малки находки или открития и това обогатява с нови знания неговото съзнание. Идва момент, в който робът вече владее неща, с каквито господарят не разполага. Тогава робът дръзва да поиска господарят да признае свободата на неговото съзнание. Това вече е борба на живот и смърт. Робът рискува физическия си живот, но с това се стреми да получи духовно признание. Ако единият от тях умре, с това ще изчезне и дру­гият, защото господарят може да бъде господар само спрямо роба и обратното. Затова единственият изход е господарят да признае съзнанието на роба като свободно, като способно за самостоятелен избор.

Ето към такова признание се стреми всеки човек в живота си. Защото човек може да бъде истински свободен само сред свободни хора. За да бъде призната, свободата има нужда от чужда свобода.

Такава призната свобода за всички е правото. В правото всеки човек е личност и всички са равни пред закона. Това личностно равенство е гаранция за симетрия на свободата. В силата на закона е вложена мощта на държавата. Онова, което индивидът сам не е в състояние да опази, ще бъде опазено от държавата. В правото човек е осигурен не чрез собствените си физически сили или чрез упование в чуждата морална добро­намереност, а чрез силата на обществения договор - консти­туцията. В правната основа на обществото е вложен консенсус относно правилата на външно поведение. Чрез него човек мо­же да бъде сигурен, че другите ще постъпват съобразно този предел на индивидуалната свобода или ще бъдат принудени от закона да го сторят.