Joomla Software solutions Template

Payday loan

1. Идеята за човека

Откъде идва човекът? Каква е същината му? Накъде отива?

Произходът, същността и смисълът на човешкото съществу­ване са основни въпроси на философската антропология като философско учение за човека. Тук ще представим някои нейни основни идеи.

Какво различава човека от другите форми на битието - от бога и от природата? Каква е неговата същност? Как филосо­фите го различават от другите същества?

Ето няколко известни дефиниции, събрани от немския ан­трополог Ландман.

Само човекът: изпитва срам и различава доброто от злото (Библия), е длъжен да работи (Библия, Маркс), не разполага по рождение със средства за защита и нападение (Протагор), няма фиксиран размножителен период (софисти), има най-дълго детство (софисти), има ръце(Анаксагор), умее - на всичко - да подражава (Аристотел), е свободен да направи от себе си онова, което сам пожелае (Пико дела Мирандола), създава инструмен­ти (Бенжамин Франклин), е устремен към бъдещето (Мартин Бубер), създава утопии (Ернст Блох), може да пожелае смъртта си (Еренберг), може да се смее и да плаче (Хелмут Плеснер), поставя въпроси (Карл Льовит), може да казва "Не" (Ханс Йонас), има празници (Ото Болнов).

Но човек не само се различава от останалия свят - неор­ганичен и органичен, - той има и общо с него. Човекът е "микрокосмос" (Демокрит), той е "мислещо огледало на универсума"( Лайбниц).

Философското разбиране за човека изисква всеки философ да даде определение на човека чрез собственото си разбиране за абсолютното. Така за Демокрит човекът е съвкупност от атоми, за Платон той е душа и тяло, за Аристотел - форма и материя, за Хегел - дух, за Шопенхауер - проява на световната воля.

2. Съвременната епоха

През XIX и XX век човечеството се прощава с много от гнетящите индивида неравенства. Много народи получават на­ционална свобода и независимост, сложен е край на дискри­минация поради расови, полови, възрастови, съсловни и иде­ологически различия. Декларацията за правата на човека е на път да се превърне в конституция на човечеството. Индустри­алният труд освободи хората от пълната им зависимост от природата и осигури тяхното оцеляване. Медиите вече прев­ръщат понятието за провинция в архаична метафора. Човекът става по-свободен, по-образован и по-осигурен със средства за живот.

Всички тези преодолени неравенства обаче водят не само до равенство "във възможностите, които всеки сам трябва да превърне в своя духовна индивидуалност, но и до уравненост, до еднаквост в човешкия облик. Хората се обличат еднакво, постъпват еднакво, мислят еднакво, имат еднакви вкусове и мечти. Рекламите натрапват "най-доброто за всички вас", а всевъзможни класации внушават, че най-добро е онова, което се харесва на най-много хора.

В политиката този "бунт на масите" при определени кул­турни условия доведе до възникване на тоталитарни общества. Защото едва освободилият се от вековни неравенства човек не винаги успява да живее духовно и предпочита уюта на масо­вото, на тълпата, а личностното проецира върху вожда и фю­рера. Той не умее да оформи настоящето си като духовен свят, а живее в здрача на социалните утопии.

3. Човекът е екзистенция

"Във философията на XX век най-влиятелно е разбирането за човека, защитавано от екзистенциализма.

Към него могат да бъдат отнесени Сьорен Киркегор, Ни­колай Бердяев, Лев Шестов, Мартин Хайдегер, Карл Ясперс, Жан-Пол Сартр и Габриел Марсел.

Думата "екзистенция" идва от латинската "ek-sistere" и бук­вално означава "съществуване". Нейната представка "ек" има значението на "излаз", "прорив", "изблик". Тази етимология говори за съдържащия се смисъл на екстатичност, надмогване, преодоляване, който е особено важен за понятието екзистенция, с което се характеризира това по-ново разбиране за човека. Затова ще употребяваме думата екзистенция като специфичен термин, за да остава видим този аспект на екстатичност, раз­личаващ човешкото съществуване от всяко друго. Камъкът е това, което е, защото не може да бъде нищо повече. Бог също е това, което е, защото няма какво повече да бъде, той е тъж­дество на възможно и действително. Само човек "не е това, което е, и е това, което не е" (Сартр). Човекът е крайно същес­тво, но постоянно преодолява своите предели и тъкмо в това преодоляване е неговото "екзистиране". Един от предтечите на екзистенциализма, Фридрих Ницше, с патос указва, че истин­ският човек е в непрестанно "себенадмогване".

2. Das Man

За да укаже към тази масовидност и обезличеност на съв­ременния човек, Мартин Хайдегер му дава името "das Man". То произхожда от неопределителното немско местоимение, членувано като съществително от среден род. На български език то няма точен превод. На английски се превежда като "they", а на френски като "le on". "Das Man" е човек, който говори за нещата както "се говори за тях", който чете книги, които "се четат" от другите, мисли за нещата както "се мисли за тях". "Das Man" е както особен философски персонаж, така и безлична маска, която всекидневният човек безропотно носи.

Според Хайдегер речта на "das Man" е "бърборене", "приказване". Изгубен е автентичният език на истината и битието,

какъвто притежават древните философи Парменид и Херак­лит, поети като Хьолдерлин и Рилке. Истинският език говори от името на битието, той е лотос, т.е. единство на слово и мисъл, реч и разум. А речникът на "das Man" е съставен от рутинни клишета, от служебни езикови формули. Чрез него говори анонимният глас на всекидневието.

В познанието "das Man" е повърхностен. Той е любопитен, интересува го сензацията, екзотиката. Може да се каже, че "Книгата на рекордите" на Гинес е негова библия. Тя не изис­ква вглъбяване, а цели да развлича, да отвлича от съществе­ното, от онова, което изисква усилие и напрегнат размисъл.

Такъв човек остава в сферата на двусмисленото. Неговите знания идват от мълвата, слуховете и светските клюки. Те ня­мат автор, а са винаги анонимни, в тях я няма ясната и отго­ворна лична позиция.

"Das Man" е "всеки и никой", "тук всеки е друг и никой не е самият себе си", твърди Хайдегер. Може да се говори дори за "диктатура" на "das Man". Тук диктатор е безликото и аноним­ното, а жертва е човешката уникалност. Маската е срасната с лицето. Властва срединността, уравнеността, публичността, пре­дупреждава Хайдегер.

3. Самотата

Ако за "das Man" тълпата е убежище заради нейната без-личност, то за екзистенциално настроеният човек масовото е подтик към уединение.

Всяко сериозно размишление вглъбява и с това усамотява. Характерен е случаят с Декарт. Както видяхме при темата за съмнението, Декарт достига до истината, до "Cogito, ergo sum", с цената на съзнателно дистанциране от външните неща, от чуждите мнения, дори от собственото си тяло и едва в самосъзнанието (мисълта за самия себе си като мислещ) той намира сигурна защита от злия демон-измамник. За Декарт дори Бог е само идея, а не жив Бог, към когото може да се обърне с молитвено доверие. Френският философ повечето време живее извън родната Франция в различни градове на Холандия и Швеция. Често сменя жилища, за да остане инког­нито и да не бъде обезпокояван при философските си размиш­ления и научни изследвания. Общува главно с писма. Декарт е символ на философската и биографична самота.

Екзистенциалните форми на самотата са различни.

Самотен е човекът, изостанал от темпа на времето. Такъв е антикварният човек. Той е потопен с носталгия в миналото -било поради ценностна неприязън към настоящето, било за­щото е загубил близки хора или животът му е бил свързан с вече отминала социална форма.

Човек може да бъде самотен, когато е отхвърлен от нас­тоящето и прогонен в неговата периферия. Такъв е аутсайде­рът, неудачникът на епохата. Той иска, но не успява да попадне в динамиката на деня, да има значение за живота на остана­лите.

По-друга е самотата на бунтарите, които не просто не же­лаят да останат в настоящето, но и активно се стремят да създадат друго настояще и за останалите. Близки до тях са мечтателите, само че те по самата си душевна и духовна наг­ласа винаги ще си остават в бъдеще, което е тяхно лично нас­тояще. Подобна е позицията на пророците и гениите. Те също са в бъдещето, но го вещаят и предлагат като дар за настоя­щето и на останалите.

4. Смъртта

"Das Man" отбягва да мисли за смъртта. За него тя е нещо, което се случва само на другите, тя е нещо случайно ("лош шанс"), факт от статистиката, но не и екзистенциално присъс­твие.

Смъртта обаче има свои знамения - болката и болестта. Те са в състояние да пропукат доспехите на сляпата ни безгриж­ност и тогава човек проумява, че има неща, които са несподелими. Другите съчувстват, но болката е "неописуема", защото съществува само като моя. Тогава човек разбира, че в неговата еднаквост с останалите има неща, които са само свои. "Никой не може да умре вместо мен!" Тук човек добива усет за своята единственост и еднократност и с това сваля маската на еднакъв "das Man".

Човек разбира, че е краен, че неговото време не е безкрайна линия, а е временно. Човек схваща битието си между нищото преди и нищото след него. Миналото-спомен и бъдещето­ проект са разграничени от чезнещата межда на настоящето. Тези три момента на екзистенциалното време Сартр нарича "екстази". Те са присъщи само на човека, защото природата е едно вечно и пасивно настояще. Човек обаче присъства, той съществува съвместно с отсъстващото минало и бъдеще. Това означава, че човек е и не е, е битие и нищо. Човешкото същес­твуване е "изпълнено" с липси, недостици и отсъствия. Всички те са прояви на съпътстващото човека нищо.

"Човекът е битие-към-смъртта" според Хайдегер. Смъртта е екзистенциалното небитие, което чрез нищото зее в битието на човека, в неговото житие, а то е битие-време.

5. Страх, тревога, безпокойство

Тази открита от самотата и смъртта уединеност и единственост на човека го поставя в особено настроение. За негово обозначение се употребяват термините Angst на немски, anguish на английски и angoisse на френски. Това екзистенциално нас­троение на човека може да се преведе като страх, тревога или безпокойство.

Има два вида страх. Първият е предметният страх. Той се появява, когато сме заплашени от нещо конкретно. Така Сартр дава пример с уплахата, предизвикана от една внезапно поя­вила се на прозореца черна маска. Ние можем да запазим самообладание, да я отстраним, да побегнем или, ако тези варианти не са възможни, да изпаднем в безсъзнание от страх, като по този начин напускаме света на страшния предмет, щом не сме успели да се справим с него.

Друг е обаче екзистенциалният страх. Той не е страх от нещо, а от нищото. Затова страхът от смъртта е екзистенциа­лен страх, защото смъртта е нищо, а не нещо. Когато ходим по ръба на пропастта, ние се боим не от нея - защото тя не ни въздейства, - а от собствената си свобода, от възможността да скочим в нея. Но възможността е нищо, а не нещо.

Когато човек прави важен избор, тогава той е в състояние на тревога, на безпокойство, защото с него той трябва да избере самия себе си, т.е. да бъде автентичен. Ако сляпо следва чужди съвети, изборът няма да е негов. Човек затова се тревожи, безпокои, защото няма образци на поведение, приемливи за всички ситуации. Защото само вещите са еднакви, а екзистен­цията е уникална. Така екзистенциалната форма на Хамлетовия въпрос е "Да бъда или да не бъда самия себе си". На "das Man" му е уютно в тълпата, защото там той е като всички и тази еднаквост го прави спокоен, безгрижен. Там той има али­би - "така правят всички".

Екзистенциалният човек обаче екзистира, той непрестанно "прави себе си" (Сартр). Затова съществуването предхожда същността. Човек не е предопределен, той е своят собствен проект.

6. Любовта

Онова събитие, което преодолява самотата, но не накър­нява, а усилва индивидуалността, е любовта. Тя е отношение към другия като към свой абсолют. В любимото същество човек вижда условието за своя свят ("не мога без него/нея"). Хайде­гер нарича човека "битие-в-света" и "събитие". Любовта е тази уникална съвместност, която може да създаде самодостатъчен свят. Затова влюбените търсят уединение. Тук няма условия "ако..., то ...". Другият е безусловно желан и не може да бъде използван като средство за нещо друго. Влюбените се кълнат във вечна вярност, защото вечността, безкраят на времето е един от символите на абсолютното. Те си измислят нови имена, защото името е знак за навлизане в света, а тук се е появил нов свят.

Според един разказан от Платон мит в неговия диалог "Пирът" хората някога са били андрогини, т.е. двуполови съ­щества, но силата им била толкова голяма, че боговете се побояли за властта си и ги разделили на две еднополови по­ловинки. Оттогава човек търси "своето друго" и щом го наме­ри, идва до ентусиазма на любовта, за която "няма нищо не­възможно" в света.

Истинската любов създава не само ново огледало, в което старият свят изглежда най-истинен, но създава и нов реален свят - дом и деца.

Домът превръща предметите в свои, еднаквите вещи в уни­кални. Те получават отпечатъка на семейната хронология, да­тирани от семейните празници като сантиментални предмети или носят следите на грижата за съществуването на дома като самодостатъчен свят. Тук вещите губят своята пазарна (обща за всички) цена и получават уникална, екзистенциална стой­ност. Вехтото може да стане по-скъпо от новото, а счупеното да остане скъп спомен.

В децата любовта пренася вечността на човешката приро­да. Те са природно събитие, което има духовна причина. Те са живот, създаден чрез свобода на избора, който живот после сам ще се осъществява в свобода.

Благодарение на любовта, семейството, дома и децата чо­векът като екзистенция напуска самотата, смъртта и единич­ността си и преминава в безкрая на човешката история, нав­лиза чрез труда в природата, а чрез творчеството - в създава­нето на културни ценности.