Joomla Software solutions Template

Payday loan

Основни насоки на изследване на българската средновековна историопис.

Първоначален тласък в проучването на българската историческа книжнина е даден от руската славистика през XIX век. Той е породен от опита да се обясни българския елемент в началното руско летописание.

Другата насока на проучване на българската историческа книжнина, която се оформя в този ранен период се изразява в определяне на нейната роля в духовното развитие на българското общество. Тя намира място в обобщаващите очерци върху литературния и културния живот на Средновековна България написани от Сп. Палаузов и К. Иречек.

Хроники.

„Именник на българските ханове” поставя началото на историко – летописното творчество в ранносредновековна България. Тази оригинална старобългарска творба става известна през 1868г., когато руският славист А. Н. Попотв публикува два преписа на текста.

„Именникът” е бил проучван в няколко аспекта. Част от специалистите свързват своите изследвания с разглеждането на данните в него за летоброенето на прабългарите и с въпроса за техния произход. Друга част се ориентират към изследване на „Именника” като епиграфски паметник.

Целта на „Именника” е разкриването на генеалогията на българската държава.

Могат да се посочат няколко важни черти, които и характеризират нейната стойност като достоверен исторически паметника.

* всички сведения са дадени според прабългарското летоброене;

* уподобявани са различни изрази от езика на прабългарите, с които се означавали годините и месеците;

* при изреждането на владетелите е спазена строга хронологическа последователност;

* основната част о данните отнасящи се до управлението на владетелите са исторически точни и съвпадат със сведенията на византийските хронисти.

Някои различия посочват, че „Именника” се е състоял от две чести. Но това не означава, че те са представлявали два паметника, които в последствие са компилирани в едно цяло. Първата част е била съставена още по времето на хан Аспарух. Поради това летописецът, който може би е негов съвременник не е посочил никакви сведения за родовата му принадлежност.

В. Златарски смята, че началото на втората част е при хан Тервел.

Както всички останали летописни творби от езическия период, така и „Именника” е имал официален характер.

Независимо от малкия си обем „Именника на българските ханове” има характера на летописна творба.

В „Именника” на преден план изпъква проява на политическа тенденция и мисъл, които оправдават неговото създаване. Това е идеята за старинността на българската държавна традиция и нейната приемственост осъществена от Дунавска България. За да не може Византия да оспорва правото на съществуване на България, летописецът прибягва до употребата на митологическия елемент при проследяване на нейната генеалогия. По този начин авторът е искал убедително да утвърди нейното исторически право на самостоятелно съществуване в новите й територии.

Анализът върху дейната и практическа насоченост на „Именника” показва, че в жанрово отношение той е представлявал кратка ханска хроника със строго официален характер. Поради това данните в нея не подлежат на изменение. В съдържанието на творбата авторът не прави никакъв анализ на историческите събития, а само отбелязва напълно статично управление на отделните български владетели. Ритъмът на историята в този паметник е ритъмът на официалните събития.

Друга хроника е „Историкии” съставена от епископ Константин Преславски. Това е първият исторически труд на Християнка България. Неговата поява показва новите тенденции в развитието на разглеждания жанр в края на IX век и началото на X. По това време интересът на образуваното българско общество към историческото познание са разширява.

Забележителен момент в съдържанието на „Историкии” представлява и ясното разграничаване между времето, когато император Михаил управлява заедно с майка си Теодора и времето, когато той е самостоятелен владетел.

От анализа на историческата творба е видно, че нейният автор се е придържал към систематичното представяне на световните събития. В това отношение той прилага един от характерните принципи на схоластичната философия, а именно принципа за хронологическия ред на изложението. От друга страна, световната история е представена през призмата на християнската догматика. Това обаче не намалява историческото значение на творбата.

Появата на „Историкии” в старобългарската историческа литература поставя началото на съвсем нов жанр – кратки хроники за световната история.

Към жанра на кратките хроники се отнася и още едно запазено старобългарско историческо произведение, известно като „Кратък летописец”. За първи път в историческата наука е въведено от Н. В. Степанов.

Текстът на „Кратък летописец” е открит в „Симеоновия” сборник от 1073г.

Между „Кратък летописец” и „Историкии”, макар че те са сходни, има и съществени различия. Те се отнасят до уточняването на някои от историческите събития.

В сравнение с „Историкии”, „Кратък летописец” бележи чувствителен напредък във функционалното значение на историческите произведения.

Резултатите от изследването на тези две кратки хроники, у тяхното сравнение с византийските и с подобни компилации, принадлежащи на ранната руска живопис пораждат основателно въпроса – Дали те са достигнали до нас в своя цялостен вид.

Разгледаните две старобългарски творби са важно свидетелство за голямата популярност, която получават кратките византийски хроники в България.

„Кратка българска хроника”

Състои се от 27 летописни извести. Тя е направена под формата на допълнения за различни събития от световната, византийската и българската история, за които в текста на Манасий е казано много малка или пък въобще липсват сведения. Това се отнася особено за различните събития от българската история. Чрез съставянето й, неизвестния автор се е опитал да проследи съдбата на Първото българско царство на фона на историята на най-важните земни царства и с това да намери мястото на българския народ и държава сред тях.

Изложението й започва с проследяване на най-важните събития от историята на вавилонското, асирийското, египетското, персийското, римското и византийското царство. На събитията от световната история са поставени 9 летописни известия, но основната част от изложението на хрониката отразява историята на Българската държава от заселването на славяни и прабългари до възобновяването на Бургаското царство от Асен I през 1185 – 1187г. Съставителят се е постарал да очертае основните периоди от развитието на Българската държава, тясно свързани с нейното утвърждаване като суверенна и независима политическа сила. Във връзка с това хронистът се опира върху процеса на нейното образуване, отбелязва първоначалното й политическо укрепване в периода от края на VII и средата на IX в., чрез разкриването на най-важните страни от българската външна политика при управлението на българките ханове Тервер, Кардал, Крум, Омуртаг.

Съществено място заема и периода на политическо могъщество на Българската държава при царуването на Борис I (851 - 889) и Симеон Велики (893 - 927). Изложена е българската гледна точка по въпроса за покръстването на държавата и народа, както и военнополитическата дейност на Симеон срещу Византия.

Летописните известия имат цялостен и завършен характер.

„Кратката българска хроника” показва, че за разлика от кратките хроники за световната история, създадени в България през X в. „Историкии” и „Кратък летописец”, тя е по-богатата на сведения от българската история. Докато първите две са една творческа компилация на своите византийски първообразци, то тя се откроява със своя оригинален, ясно изразен български облик. Това се определя от преобладаването на известията за българската история. Друга особеност, която й придава оригинален български характер, се отнася до нейното идейно съдържание. То е ясно свързано с отразяването на древния произход на Българската държава, народ и традиция. Появата на „Кратката българска хроника” е била естествен резултат от цялостното развитие на българското историко – летописно творчество през XIVв.

Други по-известни хроники в средновековната ни историография са „Българска анонимна хроника” – XV в., „Кратка хроника на Зографския манастир”, „Несебърска кратка хроника” и др.

Използвана литература:

1. Милияна Каймаканова, „Българска средновековна история”;