Home Педагогика Идейният свят на Апостола(1)

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Идейният свят на Апостола(1) ПДФ Печат Е-мейл

Идейният свят на Апостола

Величието на патриотизма на най – великия българин за всички времена – Васил Левски, се измерва с неговата готовност за саможертва. Посветил целия си живот на родината и на народа си, той остава в историята на България като една от най-ярките и далновидни личности.

Васил Иванов Кунчев, е останал в българската история под името Васил Левски, е роден на 6 юли 1837г. в Карлово, в семейството на влиятелен майстор на бояджийския еснаф. На 14 – годишна възраст останал сирак и заедно с майка си поел грижата за прехраната на многобройното семейство. Учил в Карловското взаимно училище и в Старозагорското класно училище. На 24 годишна възраст се подстригал за дякон под името Игнатий. Надарен с дълбок ум, със способности да наблюдава, дякон Игнатий бързо определил мястото си в обществените борби и страстно се посветил на народното дело, да му служи до смърт и да „ работи по народната воля ”, както сам се изразявал. Когато през 1862г. до него долетели бунтовните апели на Георги С. Раковски, призоваващи българската младеж в Белградската легия, Левски не се поколебал и заминал веднага за Белград. Оттук нататък неговото развитие се осъществявало под влияние на революционните идеи и на обаятелната личност на Георги С. Раковски. След разпадането на легията през пролетта на 1863 г. Левски се завърнал в Карлово, демонстративно хвърлил калугерското расо и се отдал на учителска дейност в с. Войнягово, а след това и в добруджанското село Еникьой. Именно от Еникьой, след две години заминал за Яш, за да търси връзка с Раковски. През 1867г. постъпил като знаменосец в четата на Панайот Хитов. На следващата година пак надянал легионерската униформа в Белград.

След разтурването на Втората легия поради тежко заболяване, най – вероятно хирургическа намеса, Левски останал за известно време в Зайчар. Оттук той изпратил през 1868г.  своето знаменито писмо до Понайот Хитов, в което след като му съобщава, че е намислил да извърши нещо голямо в полза на отечеството, заявява: „ ако рече бог, за което, ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само мене си ” . Тази крилата фраза на Левски свидетелства за намеренията му да тръгне по нов път, да търси нови средства за политическа борба.

През пролетта на 1868г. Левски се озовал в Букурещ. Той намерил подкрепа сред дейците от „ Българското общество ” , получил ат тях средства и на 11 декември 1868г. предприел първата си обиколка из България. Сега той носел революционна прокламация от името на привременото правитество в Балкана, съставено от Ив. Касабов, и създал първите революционни комитети. На 26 август 1869г. Левски се завърнал пак в Букурещ.

Близо цяла година Васил Левски работил сред емиграцията, за да я убеди в необходимостта да пренесе центъра на движението вътре в страната, да се залови на непосредствена подготовка на едно общо въстание.

Но той срещнал неразбирането на емигрантските дейци и не можал да преодолее тяхното колебание между фразата и делото, тяхната наивна вяра в чуждата помощ. Разочарован от безплодието на безкрайните дискусии сред емиграцията, на 26 май 1870г. Левски напуснал Букурещ и се завърнал в България, за да завърши своето велико дело. Под негово ръководство в продължение на две години в цялата страна се създали многобройни революционни градски и селски частни комитети. Хиляди български търговци, занаятчии, селяни, учители и свещиници били въвлечени като активни дейци на революционната организация. Комитетът в Ловеч бил обявен за Български революционен централен комитет ( БРЦК ), наричан още Привременно правителство. Изграждането на революционна организация в страната, стремяща се да обхване всички български земи, е връхна точка в развитието на националноосвободителното движение. Контактите с емиграцията не били прекъснати. За представител на ВРО в чужбина Левски определя Данаил Попов, търговец от Турно Мъгурели. Д. Попов и войводата Филип Тотю осъществявят връзката с българската емиграция в Румъния и в Русия, но освен това чрез тях двамата можел да координира дейността си с Одеското българско настоятелство. Като първи помощници на Левски от Букурещ дошли Димитър Общи и Ангел Кънчев. Идейните възгледи на Левски са отразени в проекто – устава, разпратен до комитетите в края на 1871г. Така Апостолът е не само признат водач на Вътрешната революционна организация, но и неин безспорен идеолог. Създаването на ВРО било най – крупното постижение на българското освободително дело в цялата история на неговото съществуване. За пръв път в развитието на национално – революционните борби чрез тази организация народът сам поел съдбата на България в свои ръце. В същото време, Левски категорично се обявил срещу непоследователността на БРЦК в Букурущ, която пращала на вътрешните комитети в. „ Свобода ” .

Създаването на ВРО като главна сила на освободителното движение накарало Левски да си заеме с разработката на нейната идеологическа и политическа платформа, за да обоснове основните начала на предстоящата победоносна революция. Изходно начало в политическата идеология на В. Левски била неговата безкрайна вяра в „ естествената сила на народа ” . Оттук той правел своя извод за самостоятелното, суверенно развитие на революционното движение. Прозрял гениално условията, в които българския народ бил поставен, Левски отхвърлил политическите комбинации с чужди сили, донесли на националното движение само несполуки и страдания, и властно настоявал за независимост на българската революция. В едно писмо до Панайот Хитов от септември 1871г. той категорично предупреждавал емиграцията, че тя не може да влиза в никакви преговори или съюзи с чужди държави от името на българското движение, че революцията може да разчита само на силите на народа.

Левски разглежда предстоящата революция като всеобщо народно въстание в градовете и селата, което трябвало да избухне през зимата, за да се затруднят действията на турските войски. В революцията, националноосвободителна по своя характер, според Левски трябвало да участва целият народ.

Израз на това негово разбиране бил и съставът на комитетите, които той изграждал. От една непълна статистика за комитетите се вижда, че от 1001 комитетски членове 286 произлизали от средите на средната търговско – занаятчийска буржоазия, 7 са едри буржоа, 271 селяни, 15 души калфи и чираци, 17 чиновници, 96 учители, 95 свещеници и монаси и 214 с неопределен социален произход. Известно е, че при втората си обиколка из България – Левски създава и много комитетски организации в Плевен, Ловеч, Карлово, Пловдив, Перущица, Стара Загора, Сливен. Наред с мобилизацията на цялата народна енергия Апостолът предвиждал да се изземат по насилствен начин материалните средства от заможните българи.

Очертал характера и организационната структура на революцията, посочил нейните движещи сили и създал нейната материална и духовна сила, Левски определил и голямата цел на освободителната борба: „ с една обща революция да се направи коренно преобразуване на сегашната държавна деспотско – тиранска система и да се замени с демократска република ( народно събрание ) ” – писал той в проектоустава на организацията. Ребликанските си идеали Левски защитил ярко в една дописка до в. „ Свобода ” , в която той пише, че „ там, дето живее българинът – в България, Тракия и Македония ” ще има „ света и чиста република ” . Бъдещата демократическа република щяла да бъде основана върху принципите на „ Хартата за правата на човека и гражданина ” , прокламирана от Великата френска революция. Новото общество според Левски трябвало да гарантира свобода на човешката личност, свобода на мисълта и словото, на печата и организацията. В бъдещата българска държава „ българи, турци, евреи и пр. Щат бъдат равноправни във всяко отношение, било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в какво било. Всички щат спадат под един общ закон, който по висшегласие от всичките народности ще се избере. ”

Така Левски застъпил най – радикалните революционнодемократически възгледи, близки до идеалите на крайните демократически и народни течения в европейската буржоазнодемократическа революция. Тези мисли били облъхани от идеите на хуманизма, от идеите на политическото и национално равенство, от идеите за социалния прогрес.

Към края на 1871г. и началото на 1872г. , когато Левски разпратил проектоустава до комитетите, той се наложил вече не само като водач на най – авторитетната сила в българската национална революция ( ВРО ) , но и като генален идеолог и политически стратег на освободителното движение.

След създаването и укрепването на ВРО през 1870 – 1871 г. в българското революционно движение се оформили два центъра: вътрешният начело с Левски, който изразявал тежненията на българското общество към свобода и независимост и чиято дейност била в духа на революционния демократизъм, и букурещкият начела с Любен Каравелов, който се занимавал с революционна пропаганда.Но през 1871г. започнала да се проявявя и обратната денденция за обединение, за общо действие. Васил Левски и ВРО ясно разбрали, че без да използват силите и средствата на емиграцията, нейните възможности за легална пропаганда и за закупуването на оръжие, не ще могат да завършат подготовката за общото въстание. Революционният център в Букурещ пък се убеждавал, че без силата на народните маси от вътрешността на страната, без вътрешната организация би била немислима всяка реална стъпка за освобождение на България. В резултат на това общо съзнание и двата центъра, изразяващи революционните тежнения на българското общество, започват да се сближават и да търсят възможности за координиране на своите действия.

Така се стигнало до общото събрание на революционната организация, състояло се от 29 април до 5 май 1872г. в Букурущ. На събранието присъствали 25 представители на България, Влашко и Бесарабия ( Болград ), някои от които имали повече от един мандат. Вътрешните дейци разполагали с 33 гласа, а емигрантските със 17. Приетата от събранието програма посочвала като главна цел на БРЦК освобождението на България чрез революция „морална и с оръжие”. Програмата предвиждала да си създаде балканска федерация „ на свободни земи ” , на базата на доброволното обединение, при зачитане на историческите, естетическите и политическите права на всеки народ. Във федерацията можели да влизат всички народи, включително и гърците, стига да си откажат от своите панелинистически домогвания. За разлика от първата програма на БРЦК от 1870г. и от проектоустава на В. Левски от 1871г. новата програма не уточнявала новата бъдещата форма на управление. Това щяло да стане след победата на революцията.

Така в програмата от 1872г. надделели възгледите на Любен Каравелов. Значителни промени били направени и в проектоустава ( „ Наредбата ” ), представен  от вътрешните дейци. Събранието решило да се създаде един – единствен  Централен комитет със седалище в Букурущ. По настояване на Левски била учредена нова институция – комисия на представителите на частните комитети, която щяла да упражнява надзор над БРЦК.

За председател на БРЦК бил избран Л. Каравелов. Той предложил следния състав на комитета: К. Цанков – подпредседател, Олимпи Панов – секретар, Д. Ценович – касиер, П. Хитов и В. Левски – членове. В името на единството Левски отстъпил пред емиграцията по редица пунктове, но запазил главното – необходимостта от незабавно революционно действие. Освен това съгласно член 2 на устава, всеки от членовете на комитета, „ дето и да бъде, може да представлява всичкия централен комитет, ако само той има в ръцете си пълномощно писмо ” . След завършването на събранието Левски получил специално „ упълномощие ” , което му давало право „ да представлява Българския централен комитет във всичко и действията му са неограничени, разбира се, по пределите на устава ” .

Така Левски бил утвърден „ за главен апостол на цяла България,  Тракия и Македония ” , вследствие на което успял да запази върховния контрол над Вътрешната организация, главната сила в българското революционно – обединително движение. По този начин Левски още веднъж  показал пред дейците на революцията, че не иска да бъде „ кой знае какъв ” , а се интересува изключително от успеха на освободителната борба.

На 1 юни 1872г. Васил Левски се завърнал в страната и се заел да подготви комитетите за предстоящето въстание. Той смятал да свика общо събрание на ВРО, за да даде отчет пред него и да предложи своите идеи за подготовка на предстоящето въстание.

В името на тези намерения Левски започнал да преустроява организацията, като привлякал хиляди нови борци и разширил комитетската мрежа. През септември – ноември 1872г. били учредени окръжни центрове: Голямоизворски, Пазарджишки, Старозагорски, Сливенски, Търновски, Ловчански. За общ контрол върху дейността на комитетите и за за разузнаване на врага била създадена тайна полиция. Формираната тайна поща, снабдена с кодове, пароли и псевдоними, осигурявала разрастващите се връзки между комитетите.

Левски наредил на революционните дейци да започнат да събират средства, да закупуват оръжие и да изготвят мобилизационни планове. Влязла в сила практиката на революционния терор по отношение на богатите българи, които отказвали доброволно да сътрудничат на освободителното дело.

Апостолът полагал специални грижи за подготовката на военни ръководители за предстоящето въстание. Той поискал от Любен Каравелов да уреди със сръбското правителство въпроса за обучението на 150 – 200 млади българи в Белградското военно училище.

Така през лятото и есента на 1872г. цялата страна започнала да живее в предреволюционен подем. Вътрешната революционна организация обхванала в мрежата си почти цялата страна и извършвала непосредствена подготовка на общонародното българско въстание.

Но в условията на този подем се проявили някои признаци на деморализация. Първият помощник на Апостола – Димитър Общи, започнал да оспорва неговата власт, да интригува и сее раздори между комитетите. Така единството на ВРО било разколебано.

В тази обстановка на 22 септември 1872г. въпреки забраната на Васил Левски, Димитър Общи организирал обир на турската поща в прохода Арабаконак. Полицията попаднала на следите на групата и арестувала Димитър Общи и неговите другари. За да представят пред света своето дело като политически акт на една революционна организация, а не като разбойнически обир, Димитър Общи и сътрудниците му започнали да разкриват комитетите и дейците, които познавали. Турското правителство веднага засилило полицейско – разузнавателните органи и разкрило много комитети, като унищожило и неутрализирало редица революционне дейци.

ВРО, изграждана с такова умение и търпение от Васил Левски, започнала да се разпада като всяка конспиративна организация, ударена в центъра.

Ударът заварил Левски в Южна България. Той веднага предупредил комитетите за опасността и тръгнал към Букурещ, за да обсъди заедно с другите членове на БРЦК създалото се положение. В Сливен до него пристигнало писмо от Любен Каравелов, писано на 2 ноември 1872г., в което се настоявало за незабавно „ повдигане на революцията ”. „ Трябва да се върви на бой – подчертавал председателят на БРЦК, без да губим ни минутка. На сичките тадявашни юнацисе писа и щат да заминат отсреща и надяваме се на помощ от Сърбия и Черна гора ”.

Големият стратег на революционото дело Васил Левски обаче отказал да изпълни заповедта на Любен Каравелов, защото за него революцията трябвала да доведе до освобождението на България, а не до ненужно проливане на българска кръв. Разбиранията на Левски, че не може да се прави въстание, преди да се подготви народът за победоносна борба, и че не бива да се разчита на чужда помощ, „ преди самички да изтъчем платното ”, били споделяни и от много вътрешни революционни дейци и комитети. Далновидността на Васил Левски в този критичен момент станала още по – очевидна, като се вземе пред вид, че след разкриването на ВРО посланиците на западните държави побързали да предложат на Високата порта военна помощ срещу евентуално българско въстание.

В тези трудни часове Апостолът решил бързо да се придвижи за Букурещ, за да защити пред Каравелов своите разбирания. На 25 декември 1872г. той пристигнал в Ловеч, но поради турските предохранителни мерки не можал да се срещне с председателя на местния комитет поп Кръстьо. Левски се задоволил само да прибере архивата на комитете, която, ако попаднела в турски ръце, можела да компрометира напълно народната организация. През следващата нощ Левски останал в село Къкрина, за да пренощува в ханчето на доверения свой човек Христо Цонев Латинеца. Но тук той бил заловен от турската полиция. От Къкрина откарали Левски в Ловеч, после в Търново и София, където заедно с групата на Димитър Общи бил изправен пред специален съд. Тук той защитил мъжествено историческите права на българската нация. Съдът го осъдил на смърт. На 6 (19) февруари 1873г. Васил Левски бил обесен в околностите на град София.

Така завършил своя живот един от най – великите синове на България – гениалният организатор, политик и идеолог на българската национална революция. Образът на Васил Левски отдавна е запечатан в българското съзнание. Той е останал като пример за всички поколения със своята патриотична всеотдайност, със своето очарование на смел и горд водач на революцията, с обаянието на човек, който е прежалил себе си в името на народа и общото благо, и не желаел нищо друго, освен да види отечеството си свободно.

Левски е останал в българската история обаче преди всичко с безсмъртието на своите дела и идеи. Когато се изгражда неговият образ, традиционно се акцентува върху човешките му добродетели. Те безспорно правят Левски истински обичан син на народа. Но главното не е в това, че той е бил безумно смел, че държал сметка на всеки похарчен лев на организацията, че бил обречен на делото на революцията.

Преди всичко Васил Левски бил велик народен водач – организатор. В условията на робската действителност той успял да създаде могъща народна организация, която да пробуди и най – дремещите народни низини, да ги организира в името на една велика народна идея. У Левски България през 70-те години на XIX век открила онзи дух, който и липсвал цели векове. В неговата личност народната сила намерила своята най – висша и благородна изява.

Левски е велик и със своите идеи за бъдещия свят – свят на народното равноправие и на човешката свобода. Макар и заел своите идеи от европейската буржоазнодемократическа мисъл, той ги пречиства през своята кристална душа, за да създаде от тях платформа и знаме на националното движение.

Със своята политическа идеология, със своята гениалност на организатор и политик Левски изпреварил българското развитие. И може би са прави онези познавачи на делото му, които смятат, че ако беше живял в някоя по – голяма страна и ако беше писал на някой по – популярен език, той щял да бъде известен на света като един от най – великите мъже на XIX век.

 

WWW.POCHIVKA.ORG