Joomla Software solutions Template

Payday loan

СЪЕДИНЕНИЕТО  НА  ИЗТОЧНА  РУМЕЛИЯ  С  КНЯЖЕСТВО  БЪЛГАРИЯ / 1885 г./

СЪЕДИНИСКОТО  ДВИЖЕНИЕ  В  ИЗТОЧНА  РУМЕЛИЯ.  ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ  НА  СЪЕДИНЕНИЕТО.  ОТНОШЕНИЕ  НА  ВЕЛИКИТЕ  СИЛИ  И  НА  БАЛКАНСКИТЕ  ДЪРЖАВИ  КЪМ  СЪЕДИНЕНИЕТО.  СРЪБСКО – БЪЛГАРСКА  ВОЙНА / 1885г./  ПРИЗНАВАНЕ  НА  СЪЕДИНЕНИЕТО.

Десетата Руско-турска война /1877-1878/ разбива петвековните окови на българския народ и му донася дългоочакваната свобода, като изиграва ролята на буржоазно-демократична национално-освободителна революция.Съгласно Берлинския договор от 1878г. регламентиращ статуквото  по Източния въпрос българските земи са разделени  на няколко части. Северна Добруджа е предадена на Румъния като компенсация за Южна Бесарабия, влязла в границите на Русия. Сърбия получава Пиротско, Нишко и Вранско, а цяла Македония без Солунска област и Халкидическия полуостров, Беломорска и Одринска Тракия са оставени в пределите на Османската империя под пряката власт на султана. Останалите български земи са разделени на две формирования с различен статут, но твърде близки по възможностти за следвоенно устройство и развитие. В пределите между р. Дунав и Стара планина, и Софийският санджак е обособено Княжество България – васално, трибутарно княжество с монархическа форма на управление. В земите между Стара планина и Родопите, както и част от южното черноморие е оформена административно автономната област Източна Румелия. Така от 1878г. българският народ е изправен пред решаването на един изключително сложен външно-политически проблем – постигането на национално обединение в рамките на етническата българска територия и издействане на пълна политическа независимост, т.е. пълноправен международен статут. Осъществяването на тези цели става приоритет във българската политика в продължение на десетилетие след Освобождението.

В месеците след оповестяването на решенията на Берлинския конгрес в българското общество властва убеждението , че една мащабна протестна кампания би могла да предизвика преразглеждане на неговите клаузи. Борбата за национално обединение взема широки размери и обхваща всички райони на страната. Важна роля за нейното организиране играят комитетите “Единство”, които възникват във всички по-големи градове на Княжеството и Източна Румелия. Те събират доброволци, формират чети, изпращат кервани с боеприпаси, оръжие и облекло към районите на Кресненско-Разложкото въстание, а в Източна Румелия организират въоръжен отпор, като ръководят гимнастическо-стрелкови дружества за военна подготовка, в случай, че Турция се опита да разположи войски в автономията.

Борбата против решенията на Берлинския конгрес приема най-остри проявления в Македония. Напрежението там се повишава  от посегателствата върху редица права на българите, извоювани още през Възраждането – закриват се училища, допуска се данъчен произвол и посегателства върху българското население. Началото на въоръжената борба на българите за национално обединение е поставено с Кресненско-Разложкото въстание, което избухва на 5 октомври 1878г. Въпреки своя провал то ясно показва решимостта на българското население да отстоява своята национална кауза и да се бори за реализиране на своя идеал – националното обединение.

Южна България / без Софийското поле / е откъсната от възстановената държава на българите по искане на Англия и Австро-Унгария. Скрития замисъл на това е да се създаде една буферна държава със смесено многонационално население. Според Берлинския договор тази провинция трябва да послужи като модел за разрешаването на териториалните и етнически спорове в други райони с пъстра народностна мозайка в Европейска Турция. Освен това според Англия и Австро-Унгария, ако се запазят Санстефанските граници, на юг от Балкана ще останат да живеят много гърци. Тези две велики сили се опасяват най-вече от български излаз на Егейско море, посредством който Русия също се доближава до Средиземноморското крайбрежие.

Връщането на Южна България в пределите на Турската империя е огромна несправедливост, тъй като заинтересованите Велики сили поставят собствените си егоистични интереси над страданията и жертвите на цял един народ.

Съгласно Берлинския договор, от Южна България се създава една област с изкуственото име Източна Румелия /с площ 32974 кв. км. И 815951 души население /. Тя е поставена под пряката политическа и военна власт на султана, при условията на административна автономия. Управлението и се възлага на гглавен управител – християнин, назначаван от турското правителство с одобрението на Великите сили. Турция има право да строи укрепления по границите на областта и да държи в нея свои гарнизони. Султанът се задължава да не използва за целта нередовни военни формирования / башибозук и черкези /. Берлинският договор предвижда още да се състави една Европейска комисия, в която да бъдат представени всички Велики сили и Турция и която да изработи Органически устав /конституция / на Източна Румелия.

Веднага след подписването на Берлинския договор Временното руско управление взема енергични мерки за изграждането  на автономната област, като има за цел да неутрализира, поне отчасти, неблагоприятните за българите последици. Начело на администрацията в Южна България е поставен способният и енергичен генерал-лейтенант Аркадий Столипин. Държавните институции в Източна Румелия бързо добиват български облик, като повечето руски чиновници са заменени с местни жители. Руските офицери в милицията остават само на по-висшите длъжности, а по-нисшите се заемат от българи от областта или Княжеството.

Решаващ фактор за укрепването на българското влияние в Източна Румелия са нейните въоръжени сили. Още през пролетта на 1878г. руският императорски комисар нарежда да бъде въведена всеобща военна повинност. Подготвени и обучени от руските офицери българските войници са включени в Източнорумелийската милиция.

В граничните райони на Турция с Източна Румелия се съсредоточават хиляди въоръжени башибозуци и мухаджири /бежанци /. Те чакат с нетърпение изтеглянето на руските войски, за да нахлуят в областта. Формираната местна милиция е твърде малобройна, за да може да се справи с тях. Ето защо ген. Тотлебен – командващ руските войски на Балканите, предлага на император АлександърІІ ефикасен план. Оръжието , освободено от превъоръжаването на руските части е предадено на българите от Южна България. Всички мъже, годни за военна служба преминават през т.нар. “гимнастически дружества”, където руските офицери ги обучават да боравят с оръжие, а ген. Скобелев подготвя военен план за отбрана на Южна България. Така Високата порта е изправена пред алтернативата – в случай ,че се възползва от предоставените и от Берлинския договор права и опита да разположи свои военни части на територията на Източна Румелия, да води една нова война, изтощена от предишната. Изправена срещу въоръжените и организирани българи, от една страна, притискана от Русия по дипломатически път – от друга, тя се отказва да изпраща свои войски в областта.

Европейската комисия , натоварена с уредбата на автономната област, започва своята работа в началото на септември 1878г. в Цариград, а на 21 октомври се установява в Пловдив, който е избран за столица на Източна Румелия. След продължителни дискусии и направени компромиси на 14 април 1879г. е приет Органическият устав на областта. Според него начело трябва да застане генерал-губернатор християнин, назначен от султана за срок от 5 години и одобрен от Великите сили. Законодателната власт се предоставя на 56 членното Областно събрание, в което 10души се посочват от главния управител, 10 влизат в него по право и 36 се избират пряко от жителите на областта. То заседова на сесии, между които неговите функции се поемат от Постоянен комитет от 10 души, излъчен от самото Областно събрание. Изпълнителната власт се предоставя на 6-членен “Частен съвет” / Директорат /. Най-влиятелната фигура в него е на Главния секретар, който е и Директор на вътрешните работи.

В административно отношение Източна Румелия е разделена на 6 департамента / окръзи / и 28 кантона / околии /. Автономната област получава право на собствени въоръжени сили – местна милиция / войска / и жандармерия / полиция /. Щабът се ръководи от западни военни специалисти, докато отделните войскови подразделения се командват предимно от руски и някои български офицери.

Европейската комисия гледа на областта като на многонационална и затова налага три официални езика – български, турски и гръцки. Според една поправка, предложена от руските представители за официален език по места се приема този на преобладаващата народност. Ето защо българският език на практика се налага за официален почти в цяла Източна Румелия.

За първи генерал-губернатор на Източна Румелия султанът определя Александър /Алеко / Богориди, син на Стефан Богориди, завършил образованието си в Париж и издигнал се до поста на висш турски дипломатически чиновник. Назначението на поста генерал-губернатор той получава, докато заема длъжността на представител на Османската империя в Австро-Унгария. На 15 май 1879г. Ал. Богориди пристига в Пловдив и веднага назначава Директорат, в който са включени четирима популярни български политици и  общественици – Г. Кръстевич, Яким Груев, д-р Вълкович и Тодор Кесяков. Султанът се възползва от правото си и назначава за директор на милицията и жандармерията генерал В. Виталис / грък по произход /. Европейската комисия налага за директор на финансите  А. Шмидт.

На 17 октомври 1879г.се провеждат първите избори за Областно събрание, където българите имат съкрушително мнозинство. От избраните 36 депутати 31 са българи, 3 са гърци и 2 турци.

Съкрушителната победа на българите, тяхната доминация в органите на властта изтласкват по-назад междуетническите противоречия и борби. Сред българските обществени и политически дейци постепенно се оформят противоборства, които се градят предимно върху различното им отношение спрямо Берлинския договор. Оформят се две основни течения, наричани “умерени” и “крайни”. “Умерените” гравитират около Екзарх Йосиф, митрополит Панарет, Иван Ев. Гешов, Г. Вълкович, братя Груеви и т.н. Това са икономически и социално по-заможни хора, представители на висшия църковен клир и пр. Те не приемат решенията, взети в Берлин, но подкрепят мирните средства – петиции, мемоари и др. за да се издействат отстъпки от Великите сили, като решително се противопоставят на въоръжената борба в този момент.

“Крайните” най-често са бивши участници в националнореволюционното движение, представители на селските маси, на градската средна и дребна буржоазия. Като техни водачи се издигат Д. Матевски, К. Величков, свещеник Г. Тилев и др. Те подготвят българите в Източна Румелия за въоръжена борба и имат подкрепата на руските военни и административни власти.

Към 1881г. в Източна Румелия се оформят двете основни политически партии на българите – Либерална / казионна / и Народна / съединистка /.

Народната / съединистка / партия поставя на преден план въпроса за съединението на областта с Княжеството. По-късно тя си спечелва и името “лъжесъединиска” заради използването на народния идеал за добиране до властта. Тази партия изразява интересите на по-заможните кръгове на търговско-промишлената и земеделската буржоазия и има голямо влияние сред дребнобуржоазната маса. Нейни водачи са Иван Ев. Гешов, Иван ст. Гешов, д-р Георги Хаканов, д-р Георги Янкулов, д-р Христо Стамболски, Михаил Маджаров и др. В нея влизат най-образованите хора в областта, видни общественици и много участници в националноосвободителната борба преди Освобождението , като Михаил Греков, Атанас Илиев, братя Жекови, писателите Константин Величков и Иван Вазов и др. Вътрешнополитическите принципи на Народната партия се свеждат до следните идеи: запазване на политическата автономия на областта и развитието и като българска държава, подготовка за националното обединение, създаване на условия за развитие на промишлеността, търговията и селското стопанство, като партията следва безрезервно руската балканска политика.

Либералната партия е другата главна политическа сила. Наречена е от своите политически противници “казионна” поради това, че значителна част от членоете и са чиновници и заради подкрепата, която получава от главния управител Ал. Богориди. Тя изразява интересите на предимно градската средноимотна промишлено-търговска и земеделска буржоазия и има голямо влияние сред ноционалистическите среди на офицерството, част от интелигенцията, чиновничеството и др. Водачи на партията са д-р Георги Странски, д-р Стоян Чомаков, Иван Салабашев, Калчо Хаджикалчов, Георги Бенев, Тодор Кесяков и др. Южнобългарските либерали провъзгласяват за свои основни принципи развитието на Източна Румелия като “чисто българска страна” и управлението и като “съвършено независима държава”, принципът на ненамесата отвън и др. Антируските настроения сред либералите се дължат най-вече на стремежа им да изместят от държавното управление съединистите, които са всестранно подкрепяни от руската дипломация. Имат неприязнено отношение към царизма по време на режима на пълномощията, подкрепян от император Александър ІІІ.

Оформилите се политически сили в Източна Румелия водят безкомпромисна борба за включването на техните представители в управлението на областта. Първоначално по-силна е Народната партия, която постепенно е изместена от своите противници. Сближаването на либералите с главния управител Ал. Богориди укрепва позициите на партията, които се засилват още повече когато от Княжеството пристигат политическите емигранти П. Каравелов, П.Р. Славейков и Захари Стоянов. В изборите през 1881г. либералите почти се изравняват по гласове с Народната партия, а при второто подновяване на състава на Областното събрание през април 1883г. те спечелват мнозинство и повече постове в Частния съвет. Обаче след завръщането на Славейков и Каравелов в Княжеството влиянието на Либералната партия започва да намалява. Тя не успява да наложи през1884г. преназначаването на Ал. Богориди. За генерал-губернатор е утвърден Г. Кръстевич, който се ползва с подкрепата на съединистите и на Русия. Народната партия успява да спечели и проведените в областта избори през септември 1884г.

Принуден да се подчини на решенията на Берлинския конгрес българският народ не се отказва от идеята за национално обединение. В началото на 1880г. отношенията между Турция от една страна, и Сърбия и Черна гора от друга се изострят. В същото време в Англия идват на власт либералите начело с У. Гладстон, спечелил след Априлското въстание името на покровител на българите. Възможността от избухване на нова балканска криза и надеждата, че Русия и Англия ще ги подкрепят кара южнобългарските дейци да се заемат с подготовката на съединението. През април 1880г. в София пристигат пратениците от Източна Румелия – К. Величков и Д. Наумов, за да коорденират действията на двете български части. Заедно с представители на Княжеството те изработват програма за действие. Взето е решение да се образува Централен таен комитет в областта, който да подготви народа за съединение, а в Княжеството да се създаде народно опълчение. Батемберг и либералното правителство одобряват програмата.

В средата на май 1880г. в Сливен се свиква събрание на представители от всички краища на Южна България. На него присъстват Стефан Стамболов и Георги Живков – като делегати на Княжеството. Взето е решение за учредяване на централен и местни комитети, които да започнат да подготвят българите за въоръжени действия, да събират средства и т.н.  Военната подготовка е възложена на гимнастическите дружества. Събранието избира Централен комитет в състав – К. Величков, Ив. Ст. Гешов, Георги Тилев, д-р Георги Странски и д-р Хаканов. Подготвяната съединиска акция  разчита на успех главно чрез решаващото действие на външни фактори. Стефан Панаретов е изпратен в Лондон за да издейства дипломатическа подкрепа, но Англия отказва да подкрепи българите. Русия също се обявява против нарушението на Берлинския договор в този момент.

Нов тласък съединиското движение получава през 1884г. Това съвпада с предизборната  кампания на Народната партия и с възстановяването на конституционния режим в Княжество България. В различни градове на Княжеството са образувани т.н. македонски комитети, които си поставят за цел освобождението на Македония и присъединяването на Източна Румелия към Княжеството. На 10 февруари 1885г. в Пловдив група националреволюционери основават  комитет, който в началото носи различни наименования – “Българско-македонски революционен комитет”, “Таен революционен комитет”, “ Таен централен българо-македонски комитет”. През април същата година той се преименува на Български таен централен революционен комитет / БТЦРК /. В първия състав на комитета влизат : председател – Захари Стоянов, секретар – Иван Андонов и касиер – Тодор Гатюв. В комитета членуват и Петър Зографски, Спас Костов, Иван Стоянович, Спас Турчев, поручик Георги Атанасов и Георги Карайовов. Със своята програма БТЦРК се обявява за пълно национално освобождение и обединение на българския народ и разрешаване на националния въпрос на Балканите. Неговата цел е фармулирана по следния начин:  “...окончателно освобождение на българския народ чрез революция морална и с оръжие.” Тази формулировка, името на комитета, както и приетите програмни документи ясно свидетелстват за наличието на приемственост между БТЦРК и Българския революционен централен комитет / БРЦК /, основан през 1869г. от Любен Каравелов в Букурещ. Митинги, възвания, демонстрации и кръстосващи Македония чети изпълват дейността на родолюбивите българи от двете страни на Балкана. До лятото на 1885г. БТЦРК създава свои местни подразделения, започва да издава в. “Борба” / първия брой излиза на 28.05.1880г. с главен редактор Захари Стоянов / и организира тържественото честване на 1000 годишнината от смърта на Методий и 9-годишнината от гибелта на Ботев. Постепенно в ръководството на комитета се налагат някои офицери от източнорумелийската милиция като: майор Данаил Николаев, Р. Николов, Сава Муткуров и др. Под тяхно влияние, а и с оглед на политическата реалност отпада идеята за съвместни действия в Македония и Източна Румелия. На 25 и 26 юли 1885г. на събрание в с. Дермендере / дн. С. Първенец, Пловдивско / е избран нов състав на Централния комитет: Захари Стоянов, Ив. Стоянович, Д. Ризов, капитан К. Паница. Вместо пълно освобождение на българския народ чрез революция новия комитет си поставя за цел съединението на Южна и Северна България под скиптъра на княз Ал. Батенберг. Окончателния план на БТЦРК е изработен на няколко поредни заседания на ЦК. Според тях съединението трябва да се извърши главно от войската, с помощта на въоръжени чети ,формирани в областта. На 23 август 1885г. е проведено ново заседание, на което е решено да се пристъпи към непосредствена подготовка на съединиската акция, като за начална дата е определено 15 септември 1885г.

Либералната партия преосмисля своето отношение към Съединението и подкрепя решенията на БТЦРК. Нейните водачи преценяват, че им се отдава благоприятен случай да възстановят своята популярност и да се върнат отново на власт. Направен е пореден опит едно голямо народно дело да се използва за користни партийни цели.

Спечелена е и подкрепата на княз Ал. Батемберг, който съдействайки на съединиското движение, прави силен ход за възстановяване и укрепване на своя политически авторитет. След провала на Режима на пълномощията влиянието и пополярността му в България спада. Князът се намира в конфликт с Русия, която го счита за свой враг, а руската дипломация желае неговата абдикация. Ето защо той разбира, че може да оцелее политически само ако подкрепи Съединението. За да установят контакт с него в Княжеството са изпратени Д.Ризов и майор С. Муткуров.

Предварителният план предвижда Съединението да бъде провъзгласено на 15 септември 1885г.