Joomla Software solutions Template

Payday loan

УВОД

След Освободителната Руско-турска война (1877-1878 г.), по силата на Берлинския договор от 13.VІІ.1878 г., значителна част от земите, населени с българско, гръцко, сръбско, албанско и др. население, остават отново в пределите на Османската  империя. Това несправедливо решение, издълбава дълбока пропаст и създава предпоставки за нови войни и стълкновения на Балканите.

Безуспешният край на национално-освободителните борби поотделно, чрез въстания и други форми на борба, довеждат народите на балканските страни до извода, че успех в борбата за освобождаване на поробените им територии, може да се постигне само с обединените усилия на народите в европейските предели на Османската империя.

Така в продължение на няколко десетилетия, всяка една от балканските страни се готви за бъдещия военен конфликт, с цел при евентуален успех да разшири своите територии за сметка на империята. Но намеренията на балканските страни, се натъкват не само на противодействието на Високата порта, но и на някои от западните страни и по-специално на Австро-Унгария и Германия, които заинтересовани от своето влияние на полуострова, се обявяват против изтласкването на Османската империя от нейните европейски владения.

През 1908 г. Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина при обстоятелства, които пораждат огромното негодувание, както на Русия, така и на Сърбия. Въпреки факта, че до този момент Босна и Херцеговина се намирала под администрацията на хабсбургското правителство, Сърбия все още таяла надежда, че по някакъв начин ще успее да придобие считаните от нея за национални територии. Анексирането слага край на тези надежди. Сръбските лидери се обръщат за помощ към Русия, която обаче в този момент не е в състояние да окаже каквато и да било подкрепа. Нейното поражение от Япония през 1905 г. и вътрешните проблеми, породени от революцията, отслабват влиянието й на международната сцена. Изправена пред ултиматум, Сърбия е принудена да промени първоначалната си позиция по отношение на анексирането и да даде гаранции, че занапред ще поддържа добри съседски отношения с Австро-Унгария. По такъв начин този епизод е унижение не само за сръбското, но и за руското правителство.  Балканските разпри предлагат на Русия отлични възможности за реванш, без да налагат прякото й противопоставяне на страните от Тройния съюз (Германия, Австро-Унгария и Италия). И именно под егидата на Санкт Петербург балканските държави правят опити за сближаване помежду си, а после и за създаване на съюзи, целящи разпределение на осмаските територии в Европа.

СЪЗДВАНЕ НА БАЛКАНСКИЯ СЪЮЗ. ПРИЧИНИ, ЦЕЛИ И ПРИОРИТЕТИ НА УЧАСТВАЩИТЕ ДЪРЖАВИ

Идеята за съюз на балканските държави обаче има дълбоки исторически корени. Тя датира още от времето на османското нашествие на Балканите. Тази идея получава голяма популярност в епохата на Възраждането, особено в средите на националноосвободителното движение на отделните народи. Действителен общобалкански съюз  обаче не може да се създаде. Вместо това през 1912 г. се образува съюз на Балкански държави, които търсят решение на своя национален въпрос чрез война с Османската империя и подялба на нейното балканско наследство.

Още от създаването си балканските национални държави имат най-малко две основания да пристъпят към създаване на такъв съюз:

-                        националноосвободителен мотив – всеки има свои сънародници под османска власт и мисли за тяхното освобождение и обединение със съответната държава;

-                        необходимост от обединение на силите – никой не може сам да се противопостави на Османската империя и да я принуди да се оттегли от Балканите, за да реши собствения си национален въпрос

Оттук и многократните опити за формиране на балкански съюз. Всичко обаче се разбива в противоречивите интереси и хегемонистичните стремежи, проявили се тук и там още в началото на XIX в. В условията на Берлинското статукво противоречията за Македония са главната пречка за постигане на каквото и да било споразумение между балканскитре държави на антиосманска основа: България настоява за неделимост, автономия, обединение, а другите балкански страни – никаква автономия, никакво цялостно присъединяване към България, а предарителен дележ.

Така положението се запазва повече от 30 години. След международната криза от 1908 – 1909 г. напрежението започва да расте. Берлинското статукво е пред пълен крах, което означава, че и положението не може да се запази. Следователно някой трябва да направи компромис: или България приема предварителната подялба, или другите държави – неделимостта и автономията на Македония. Историята на международните отношения на Балканите от Берлинския конгрес до войните от 1912 – 1913 г. показва, че Сърбия, Гърция, Румъния и Черна гора на никаква цена не биха допуснали цялостно присъединяване на Македония и Тракия към България. Нещо повече, от 90-те години на XIX в. Става ясно, че тези държавимогат да стигнат до споразумение и единодействие помежду си не само на антиосманска, но и на антибългарска основа. Такова развитие на събитията би било твърде опасно за България: война с всички съседи, ито още преди Османската империя се е оттеглила от Балканския полуостров.

И София тръгва по линията на компромиса. Тя изоставя традиционното за българската външна политика искане за неделимост, автономия и пръсъединяване на Македония и Тракия към България и възприема искането за техния дележ. Започват дълги пазарлъци, определят се зони, чертаят се граници, докато най-сетне се стигне до формирането на отдавна желания Балкански съюз.

Гръбнакът на Балканския съюз съставлява българо-сръбският договор от 13 март 1912 г. преговорите за сключването на този договор започват през 1911 г., по време на итало-турската война, и както вече беше споменато, се водят при благоговението и застъпничеството на Русия. По това време в България и Сърбия управляват русофилски кабинети, които приемат съветите на Русия за споразумение помежду им. Пазарлъците завършват с компромис, както следва: териториите на изток от Родопите и долното течение на р. Струма се резервират за България, а тези на север и запад от Шар планина – за Сърбия; територията, заключена между Родопите и Шар планина, ако не се организира като автономна област, към което всъщност се стремят договарящите се правителства, се разделя на две части – земите на юг и изток от линията Крива Паланка – Охридското езеро се признават за български, а областта между тази линия и Шар планина, за която претендира Сърбия, се обявява за спорна зона, за чиято принадлежност като върховен арбитър се определя руският император. Така автономията на Македония, без да бъде официално отхвърлена, се изоставя като се извършва предварителен дележ. Но и този дележ не е окончателен – остава една спорна зона, чиято принадлежност следва да се определи по-късно, в зависимост от развитието на събитията и арбитража на Русия.

Сръбско-българският договор от 1912 г. има антиавстро-унгарска и антиосманска насоченост. Сърбия и България се задължават взаимно да си оказват помощ, в случай че една от двете бъде дъжави бъде нападната, или в случай че някоя велика сила би се опитала да анексира или окупира, макар и временно, която и да било териториална част от Балканския полуостров, намираща се под османска власт. В случай на австро-унгарско нападение срещу Сърбия, договорът предвижда България да се притече на помощ на съюзницата си с 200 хилядна армия. В случай пък на нападение на Румъния срещу България Сърбия се задължава да окаже помощ на съюзницата си със 150 хиляддна армия. Към сключената военна конвенция се прибавя конкретно споразумение между генералните щабове на двете армии. Всъщност и политическият договор, и военните споразумения между България и Сърбия от 1912 г, имат превид не толкова австро-унгарско-сръбски или румънско-български конфликт, а сръбско-българска война против Османската империя.

През 1911 – 1912 г. се водят преговори за съюз и между България и Гърция, които завършват на 29 май 1912 г. с подписването на един „отбранителен” договор. Двете държави се задължават да си оказват помощ с всички свои въоръжени сили в случай на нападение от трета държава. България ще вземе участие в подготвяната предстояща война с 300 хилядна армия, а Гърция – със 120 хилядна армия. Споразумение за предварителна подялба на на територии не се сключва – договарящите се страни очевидно не могат да се споразумеят за Южна Македония и Солун. Приема се само най-общо, че подялбата на завладените територии ще се извъши според приноса на всяка една от страните в предстоящата война. Това оставя на двете правителства развързани ръце за действие в зависимост от развитието на събитията и задоволяването на амбициите им, за сметка съответно на едната или другата страна.

Българо-сръбският и българо-гръцкият договори за съюз са допълнени през есента на 1912 г. от българо черногорско и сръбско-черногорско споразумение. България и Сърбия се задължават да окажат финансова помощ на Черна гора, а тя да участва със своите въоръжени сили в предстоящата война.

Както се вижда, Балканският съюз от 1912 г. съдържа много неизвестни. Единственото, което със сигурност се очартава, е решимостта на съюзниците да воюват срещу Османската империя. На преден план излиза националноосвободителния мотив в политиката на балканските национални държави. Всичко друго предстои допълнително да се разбере или да се доуточни:

-                                                      какво ще поиска Румъния като компенсация и какво в крайна сметка ще получи

-                                                      как ще се разделят Южна Македония и Тракия между България и Гърция

-                                                      ще бъде ли Османската империя напълно изтласкана от Балканите и Егейските острови или ще запази някакви свои владения на полуострова

Съюзниците бързат да се разправят с Османската империя и оставят всичко друго да се реши в хода на събитията. Те обаче не се развиват така, както всеки от тях би искал. Напротив, в много случаи сметките не излизат. Едно сериозно разбъркване идва откъм Албания, която все още се намира под османска власт.

АЛБАНСКАТА НЕЗАВИСИМОСТ И НЕЙНОТО ВЛИЯНИЕ ВЪРХУ СТРАНИТЕ ОТ БАЛКАНСКИЯ СЪЮЗ

В албанското националноосвободително движение настъпва подем. Това заплашва да доведе до образуването на албанска държава. През 1909 и 1910 г. в Косовския вилает избухват няколко въстания, които бързо са по  тушени от турски военни експедиции. Борбата на албанците срещу османските власти и техните действия обаче не се прекратява. Напротив, образуват се албански четнически отряди, възобновяват дейността си албанските нелегални комитети, а на остров Корфу се учредява албански Централен комитет, който установява връзки с редица политически организации.

През март 1911 г. избухва ново албанско въстание, което е по-добре организирано и придобива ясно изразен политически характер. Създадените въстанически отряди заемат планинската област северно от Шкодра, в близост до Черна гора и в продължение на три месеца успешно се сражават срещу пристигналата турска военна експедиция. В Италия, България, Черна гора и други страни възникват комитети за оказване на помощ на въстаналото население. На черногорска територия се сформира ръководен комитет на въстанието, в който главна роля играе видният албански  политически деец, депутат в османския парламент и привърженик на искането за автономия на Албания Исмаил Кемали. Изработва се т.нар. „Червена харта”, която се превръща в албанска национална програма.

За да избегне евентуална интервенция на Великите сили, Османската империя започва преговори с албанските въстаници. Великите сили пък, стремейки се да ограничат конфликта, заставят Черна гора да прекрати помощта си за въстанниците. Повечето от турските предложения са приети от албанското въстаническо движение и в резултат на това през август 1911 г. въстанието е прекратено.

Това обаче се оказва само временно и през пролетта на 1912 г. пламва ново албанско въстание срещу османското господство. Въстанието става общобалканско, главнот искане на въстаналия народ е искането за автономия на областите, населени с албанци.

Албанското въстание оказва силно влияние върху обстановката в Османската империя и през юли 1912 г. правителството пада. Новите управляващи се ориентират повече към Англия, околкото към Германия, в резултат на което се променя и политиката им спрямо албанското въстание. Започват преговори, по време на които става ясно че турците не желаят да приемат дори и най-умерениет искания на албанците. Възникава опасност от разрастване на въстанието. При това положение и предвид опасността от избухване на война между Османската империя и Балканския съюз Портата приема някои от исканията на албанските ръководители.

какт