Joomla Software solutions Template

Payday loan

След завладяването на Търново през 1393 г. независимата българска църква престанала да съществува. Последният български патриарх бил заточен, десетки църкви и манастири били разрушени, духовенството било подложено на преследване. Сходна била съдбата на православието и в останалите български земи - Видинско, Добруджа, Македония. Не по-различно се оказало положението на православните църкви и в съседните балкански държави. Само Гръцката патриаршия оцеляла от турската инвазия, тъй като след завладяването на Константинопол Мехмед II й предоставил статут на единствен официален представител на православното население в Османската империя.

Съществува мнение, че още през XV в., когато Гръцката патриаршия поела духовната власт над българските земи, възникнали сериозни противоречия между българското население и гръцкото духовенство. Историческите свидетелства обаче показват, че докъм средата на XVIII в. за конфликт между българи и гърци не може да се говори, защото под опеката именно на Цариград православието постепенно се съвзело от кошмара на завоеванието. Възстановени били редица манастирски средища, активизирали се връзките с останалите православни църкви, възродил се книжовният живот. Нараснало и влиянието на духовенството в обществения живот на българите. През втората половина на XVIII в. обаче в политиката на Патриаршията настъпили чувствителни промени. фанариотското съсловие окупирало ключовите места в нейното управление. Окончателно се наложила практиката на откупуване на църковните постове, което превърнало духовната власт в обект на открита търговия и постоянни интриги. Неграмотността се ширела сред духовенството, а стремежът към лично облагодетелстване довел до безконтролно увеличаване на църковните такси и данъци. По същото време сред влиятелните фанариотски фамилии се зародила идеята за възстановяване на някогашна Византия. Тази идея, възприета от гръцкото духовенство като своеобразна програма за елинизиране на всички православни в Османската империя, довела до открито преследване на всякакви прояви на национална еманципация на южните славяни. През 1766 г. Сръбската църква била унищожена, а година по-късно и Охридската архиепископия изгубила своята автокефалност. Последвали десетилетия на съзнателно провеждана културна асимилация на зараждащата се българска интелигенция и буржоазия, намерила завършен израз в окръжното на патриарх Григорий V от 1819 г., в което висшият клир се задължавал да бди за разпространението на гърцизма сред всички православни. Чрез църквата и училищата гръцкият език започнал да се налага в епархийското управление, в книжовността, в стопанското всекидневие на българите. Архиереите толерирали гръцките общности и открито защитавали тех-ните икономически и културно-просветни интереси. Всичко това пораждало реални предпоставки за конфронтация на българите с гръцките духовници.

ПЪРВИТЕ СБЛЪСЪЦИ

Най-ранната проява на организирана съпротива срещу гръцкото духовенство са т. нар. врачански събития от 1824 г. Като повод за негодуванието на българското население послужил наложеният от местния гръцки епископ Методий извънреден църковен данък. По инициатива на влиятелния търговец Димитраки Хаджи-Тошев било съставено оплакване, в което врачанци настоявали за отстраняването на Методий. Малко по-късно обаче Д. Хаджитошев бил наклеветен пред турските власти и тайно посечен във Видин.

Навсякъде населението настоявало за замяна на гръцките архиереи с български, но всички тези действия имали локален характер. През 30-те години на XIX в. стопанските промени в българското общество придобили необратим характер. Оформящата се буржоазна прослойка натрупала значителни парични суми и недвижими имоти. Заможните българи придобили самочувствие. Стопанският просперитет на българското население засегнал пряко интересите на гръцките общности, живеещи в големите градове на Румелия. Напрежението нараствало, още повече, че стопанското противоборство изкристализирвало на фона на засилващото се недоволство от корумпираното гръцко духовенство. Икономическите подбуди се преплитали с църковните, културно-просветните - с националните. През ноември 1839 г. в присъствието на европейските дипломати тържествено бил провъзгласен прочутият Гюлхански хатишериф, документ, в който се очертавали основните насоки за по-нататъшното модернизиране на империята и изработване на закони, които да гарантират живота, честта и имотите на всички поданици, независимо от тяхната религия и национална принадлежност. Така в края на 30-те години на XIX в. основните тенденции в развитието на българското възрожденско общество създали реални възможности за преминаване от стихийните и локални форми на съпротива срещу гръцкото духовенство към организиране на най-масовото движение в доосвобожденската ни история - движението за църковно-национална независимост.

НАЧАЛО НА ЦЪРКОВНАТА БОРБА

През 1838 г. за митрополит в Търново бил назначен Панарет, който не прикривал омразата си към българите. Местните първенци не можели да приемат новия митрополит и започнали да действат за неговата смяна. От името на по-големите селища в епархията били изготвени молби, в които се разкривали злоупотребите на Панарет и се настоявало на негово място да бъде назначен Неофит Бозвели. За Цариград била изпратена делегация, която трябвало да преговаря с Патриаршията. Служителите в Патриаршията обаче назначили за търновски митрополит отново грък, а Неофит Бозвели бил определен за негов протосингел. През 1844 г. Неофит се завърнал от заточение и се установил в Цариград с намерение да превърне столичния град в ръководен център на борбата срещу Патриаршията. Неофит и най-близкият му съмишленик Иларион Макариополски съставили прошения до Високата порта. Основните искания на Бозвели и Макариополски се свеждали до назначаване на българи за епископи и митрополити, признаване на българския език за равноправен на гръцкия в училищата и църквите. Фиксиране на заплатите на архиереите, изграждане на български храм в Цариград, свободно издаване на български вестници и книги и др. Ръководителите на българското движение били заточени в Света гора, където Бозвели починал през 1848 г. Създадено било и училище за български духовници, а Иван Богоров започнал да издава „Цариградски вестник\\". Успехите на колонията в Цариград съдействали за разрастване на църковното движение в цялата страна. Протести срещу гръцките владици имало в Търновско, Ловешко, Видинско, Врачанско.