Joomla Software solutions Template

Payday loan

Княз Борис І заема българския престол през 852 г. в една сложна и напрегната обстановка. Съперничеството с Византия за политическо надмощие над славяните в областта на Родопите, Тракия и Македония вече е решено в полза на българското ханство. Но България граничи на северозапад с Немското кралство, Великоморавия и Хърватско и това обръща българската външна политика в тази посока. Политическата и духовната експанзия на Немското кралство спрямо местните славяни създава силно напрежение в Централна и Югоизточна Европа. Тук Константинополската патриаршия и папският Рим се сблъскват в остър конфликт за надмощие в християнизацията на славянския свят. Интересите на България въвличат българския владетел във водовъртеж от политически маневри на германските крале и византийските императори и в идеологически претенции на Рим и Константинопол.

Християнство (41) в българските земи до Покръстването (42)

Първите сведения за гонения срещу християни са от последните години на управлението на хан Крум. Политиката, която българската държавна власт провежда, за да устои на византийската духовна и политическа експанзия, личи най-силно в отговора на хан Омуртаг на знатния византийски пленник Кинамон. Кинамон изтъква предимствата на християнството, а хан Омуртаг отговаря: “Не унижавай нашите богове. Че тяхната сила е голяма, за доказателство служи това, че ние, като им се кланяме, покорихме цялата ромейска държава. Защото, ако твоят Христос беше истински бог, както казваш, без друго би се съюзил с вас, би ви запазил незаробени, защото му служите и му се кланяте.” Твърдението на българския владетел не е лишено от основание. При хан Омуртаг българската езическа държава обхваща голяма част от Европейския Югоизток. При неговите приемници – хановете Маламир и Пресиян, територията на българската държава се разширява на югозапад, като в нея вече влизат Охрид, Преспа и др. селища от днешна Македония.

Приемане на Християнството

От множеството легенди за това как българите станали християни две са най-разпространени. Според първата сестрата на хан Борис приема християнството в Константинопол, където е пленница. Когато се връща, тя убеждава брат си – хан Борис, че ако приеме християнството, бедите над българите ще бъдат победени от новия Бог. [1]

Според втората ханът бил страстен ловец. Той пожелал в двореца да бъде нарисувана ловна сцена, която да внушава сила, страх и респект. Не познаващ по-впечатляващо въздействие, неизвестен монах му нарисувал картината на “Страшния съд”. Потресен от изображението, Борис решил да приеме християнството.

Политическата реалност обаче е доста по-различна от емоционалните причини, изтъквани в легендите. По това време България е обширна държава, чиито граници на северозапад пресичат Централна Европа, което има важно значение в международните отношения.

През 853 г. по внушение на франкския крал Карл Плешиви (840-867) българският владетел хан Борис се съюзява с великоморавския княз Ростислав (846-870) и нахлува в Немското кралство. Походът му е неуспешен. В отговор немският крал Людовик Немски подтиква хърватския княз Търпимир (845-864) към война с България. Българските войски потеглят към Хърватско, но са разбити. Сключеният мир е без последици. През 855-856 г. избухва поредната българо-византийска война. Византийците завземат Странджа планина, областта Загора, Пловдив, Девелт, Поморие и Несебър. Българите започват преговори за мир, защото войските им са ангажирани на запад. През 862-863 г. Людовик Немски и Борис се съюзяват и българите се насочват към Великоморавия. Важно условие от договорните им отношения е обещанието на Борис да се покръсти. Това е първият случай, в който българският владетел поема подобен ангажимент. Срещу техния съюз с немците противостоят Великоморавия, Сърбия и Хърватско. Великоморавският княз Ростислав търси помощта на Византия. Византийците, които са успели да разбият арабите и временно да отстранят опасността от тях в Мала Азия, нахлуват в България.

През 863 г. с помощта на българите Людовик Немски разбива Ростислав и Великоморавия е принудена да му се подчини. Тази година българите начело с престолонаследника Расате, са разбити напълно на сръбска територия. Първородният Борисов син, заедно с 12 велики боили, е пленен и окован. Борис трябва да отиде лично при сръбския княз Мутимир и да моли за мир. Сключен е почтен мир. Българите са дарени с много подаръци и границите не са променени.

През август същата година започва дълга поредица от земетресения на Балканите, които продължават 40 дни. Годината се случва неурожайна. В българските земи настъпва глад. При тези природни бедствия през есента хан Борис започва преговори за мир с Византия. Още в хода на преговорите българските пратеници приемат християнството.

Есента на същата 863 г. е сключен известният “Дълбок мир”. Българите скъсват съюза си с немците и получават обратно областта Загора, а Византия запазва черноморските градове в Тракия. Борис обещава (за втори път) да се покръсти. В България пристигат един византийски епископ и множество духовници. Воден от чисто политически съображения, Борис се покръства тайно, през нощта в двореца, заедно с най-близките си роднини и боляри. Негов кръстник чрез посредничеството на епископа става византийският император Михаил III. Борис получава християнско име Михаил – името на византийския император. [2]

Проблемът с точната година на Покръстването

Повече от сто години в научната литература се води спор за точната дата на Покръстването. Учените имат различни становища в зависимост от изворите, с които разполагат и на които се доверяват – от 863 до 867 г. Към настоящия момент в историческата наука се е наложило мнението, че българите са се покръстили през пролетта на 864 г. Единственият и най-близък до общоприетата година пряк исторически извор, чието съдържание се приема от всички като сведение за Покръстването, е фрагментарно запазеният Балшенски надпис. Той е открит през Първата световна война при с. Балши, Южна Албания, който гласи: “…Борис, преименуван Михаил, с дадения нему от Бога народ в годината 6374 (= 866)” Надписът е публикуван многократно, но днес местонахождението му е неизвестно.

Предвид последствията от Покръстването точната дата на самия акт не е така важна. По-важни са мотивите, от които се ръководи княз Борис при взимането на това съдбоносно за българите решение.

За християнството

Мотивите за приемане на християнството от българския владетел хан Борис са един от най-интересните проблеми в българската история. Повече или по-малко те са обект на изследване от почти всички български медиевисти. Значението им най-точно е определено от В. Златарски, който пише, че чрез Покръстването българският владетел се превръща от хуно-български хан в славяно-български княз. В основата на неговите мотиви лежи практическата управленска нужда от обединяване на разноезичните му поданици. Почти двеста години след основаването си българската държава не е единна в етнокултурно отношение. Трудностите в управлението са осъзнати още по времето на хан Омуртаг, който, за да ги преодолее, започва административна реформа. Няколко десетилетия по-късно, при княз Борис, тази мярка вече не е достатъчно ефективна. Тя не води до търсеното изравняване на всички поданици пред лицето на властта. (43)

Реакцията

Тезата, че християнството е “наложено” политическо действие, се подкрепя и от самите исторически извори. Най-красноречиво доказателство е бунтът на петдесет и двамата Борисови боили през пролетта на 866 г. Днес не може да се определи категорично етническата принадлежност на бунтовниците. Независимо от това фактът, че голяма част от българските аристократи не са доволни от действията на своя владетел, е многозначителен. Жестокостта, с която княз Борис наказва бунтовниците, свидетелства, че неговото решение не търпи компромиси. Екзекутирани са не само предводителите на бунта, но и техните семейства. Обикновените войници князът пуска да се върнат по домовете. Това действие парализира всякаква по-нататъшна съпротива от страна на аристокрацията. Отзвукът на тези събития е записан в известните Бертински летописи през 866 г. [3] Вероятно потушаването на бунта тормози и самия Борис, чийто изричен въпрос към папата за действията му по време на бунта показва, че той търси опрощение за стореното. [4]

Проблемът с кадрите

Потушаването на бунта е само епизод от процеса на християнизация на българите. Тук бързата и решителна реакция на княз Борис е достатъчна. Предстои нещо много по-трудно за овладяване. В страната пристигат всякакви проповедници, включително еретици павликяни и араби мюсюлмани. Обстановката в България е най-точно илюстрирана от анонимен византийски хронист, който казва: “Същото откриваме, че станало с народа на българите. Защото този народ, ако и да изглеждаше, че още преди това се е обърнал към благочестието и е преминал към християнството, въпреки това още не бил утвърден и установен в доброто и бил лесно разклащан и раздвижван, подобно на листа от вятъра.”

В България настъпва хаос поради задълбочаващия се идеологически вакуум. Старите идеологии с техните божества са обявени за недействителни, а новата идеология – християнството, е в процес на установяване. Княз Борис съзнава, че хаосът трябва да бъде овладян чрез бързо запълване на получилата се празнина. Но това изисква голям брой подготвени хора – духовници.

Необходимостта от духовенство извежда на повърхността на обществените отношения един нов, нечуван и невиждан до този момент в България проблем. Това е проблемът с откритата възможност за чуждо политическо влияние, проникващо по линия на новата религия.

Голямата политика

Княз Борис започва сложна и в известен смисъл “тънка” политическа игра на лавиране между интересите на Рим и Константинопол. Българският владетел внимателно наблюдава конфликта между папата в Рим и константинополския патриарх. Неговата крайна цел е българската църква да получи максимална самостоятелност в управлението на своите дела.

Приемането на християнството от Византия принципно означава поемане на политически ангажимент. За византийския император българският владетел е “духовен син”. Балансът на силите изисква възстановяване на съюза с Немското кралство и нови контакти с Рим.

На 29 август 866 г. в Рим пристига българска делегация начело с Петър – роднина на княз Борис, и още двама боляри – Йоан и Мартин. Те носят на папа Николай I списък със 115 въпроса, на които по заръка на папата са изготвени 106 отговора. Списъкът с отговорите е връчен на българската делегация на 13 ноември същата година. Тези “отговори” са един от най-важните извори за вътрешнополитическата, културната и идеологическата история на България за времето до Покръстването, както и за проблемите на българското общество след този акт. На най-важния от всички въпроси – този за ръкополагането на предстоятел на българската църква – римският първосвещеник дава уклончив отговор. [5] Папа Николай I определя за ръководители на проповедническата дейност в България епископите Формоза Портуенски и Павел Популонски. В края на ноември 866 г. тази внушителна по численост и представителство мисия е посрещната радушно в Плиска.

По същото време в Регенсбург Людовик Немски приема друга българска делегация, която желае да получи от Немското кралство епископ и свещеници. Людовик изпраща Ерменрих, епископа на Пасау, и група свещеници в България. Немските проповедници закъсняват, защото по молба на Людовик неговият брат – френският крал Карл Плешиви, събира и изпраща за новопокръстените българи църковна утвар, ритуални одежди и книги. Те пристигат в началото на 867 г., когато тук вече действат духовниците, изпратени от Рим. Това прави престоя им твърде кратък.

Римските пратеници остават в България 40 дни. Междувременно княз Борис провожда пратеници в Константинопол, които са приети от император Михаил III. Те получават писмо, в което българският владетел е упрекнат за направения завой в политиката. Княз Борис изпраща това писмо на папата в Рим. Той предлага епископ Формоза да бъде назначен за архиепископ на България. Николай I допуска сериозна грешка, като отхвърля избора на българския владетел и подготвя ново пратеничество. То пък се забавя поради смъртта на папата. Новият папа Адриан II e още по-категоричен в отказа.

През следващата 868 г. княз Борис отново изпраща Петър с молба за архиепископ на българите да бъде ръкоположен някой по-известен и влиятелен кардинал. Адриан II повтаря грешката на своя предшественик, като спира своя избор на някой си поддякон Силвестър. Когато пратеничеството пристига, Борис е крайно недоволен и изпраща писмо, в което настоява за епископ Формоза. Следва пространен отговор на Адриан II, който разбира, че българският диоцез започва да му се изплъзва, и предлага на българския владетел да посочи някой друг поименно, но не и Формоза. Резултатът от тази “игра” е, че Рим пропуска една наистина историческа възможност да стъпи здраво на Балканите.

Съдбовното решение

Докато траят преговорите с Рим, в Константинопол патриарх Фотий свиква събор, на който папа Николай I е анатемосан. В периода октомври 867 – септември 869 г. в България идват няколко византийски пратеничества. В самата византийска столица настъпват сериозни политически промени, които предопределят изхода от двубоя за българския диоцез. Император Михаил III е убит и на престола идва Василий I. Патриарх Фотий е свален и на негово място идва патриарх Игнатий. Настъпва затопляне на отношенията между Рим и Константинопол, още повече че папството се нуждае от византийска военна помощ, за да отблъсне арабските нападения на Италийския полуостров.

В такава обстановка на 5 октомври 869 г. в Константинопол започва Осмият вселенски събор. На 28 февруари 870 г., в деня на последното – десето, заседание за голяма изненада на римските пратеници пристига представителна българска делегация начело с Петър. Съборът се вижда принуден да проведе извънредно заседание и на 4 март 870 г. и император Василий I кани делегатите в двореца. Водачът на българската делегация Петър тук демонстрира както своето красноречие, така и дипломатическия гений на своя владетел. Той се обръща към всички присъстващи с думите: “До днес бяхме езичници и неотдавна се приобщихме към благодатта на християнството. Ето защо, за да не изглежда, че грешим в нещо, искаме да узнаем от вас, които представлявате върховните патриарси, на коя църква трябва да се подчиняваме.”

Представителите на папата отговарят първи, че след като в България има римски свещеници, значи българите трябва да са към Римската църква. От там трябва да им бъдат назначавани и църковните йерарси. Петър очаква подобен отговор, но като че ли за уточнение на първия, задава втори въпрос: “Признаваме, че ние поискахме и получихме свещенослужители от Светата римска църква и досега ги имаме, и решаваме да им се подчиняваме във всичко, но решете заедно с тези заместници на патриарсите дали е по-разумно да се подчиняваме на Римската или на Константинополската църква.”

Римските легати разбират накъде отива заседанието и се опитват безуспешно да го отложат. Следва въпрос от наместниците на източните патриарси към Петър: “Когато завладяхте онази страна, на чия власт бе подчинена тя и кажете дали латински или гръцки свещенослужители е имала?” Петър отговаря веднага: “Ние извоювахме от гръцка власт тази страна, в която не намерихме латински свещенослужители, но гръцки.”

Започва яростен спор между легатите на папата и представителите на източните патриарси. Патриарх Игнатий запазва мълчание. Накрая представителите на източните патриарси вземат решение, според което българският диоцез принадлежи към Константинополската патриаршия.

В Константинопол е ръкоположен за архиепископ на българската църква Йосиф, който приема при ръкополагането името Стефан. Той пристига в България заедно с голяма група епископи, свещеници и монаси.

Княз Борис І води оживена кореспонденция с възстановения на патриаршеския престол Фотий. На поредния църковния събор в Константинопол от края на 879 – началото на 880 г. присъстват пратеници на българската архиепископия. В крайна сметка съборът взима решение българските епископи да не влизат в епархийските списъци на Константинополската патриаршия. Формално именно този факт решава независимостта на Българската църква. (48)

Опитът за реставрация на Владимир Расате

Важно място във външната политика на България продължават да заемат отношенията с Немското кралство и Великоморавия. През 883-885 г. българите се намесват на страната на немците във войната им срещу Великоморавия. Първоначално те нахлуват по р. Тиса и опустошават областта. В отговор войските на Светополк разоряват Панония. Мирът с Великоморавия е възстановен през 885 г.

През 889 г. княз Борис І се отказва доброволно от княжеския престол в полза на първородния си син Владимир-Расате (889-893). След 36-годишно управление той се оттегля в манастир. През пролетта на 893 г. в Плиска пристига пратеничество на немския крал Арнулф (887-899), който търси подкрепата на българите във войната му с Великоморавия. В желанието си да се откъсне от политическата орбита на Византия Владимир Расате сключва договор с немците, като поема задължението да не изнася сол от българските солни рудници в Трансилвания за Великоморавия.

От множеството косвени данни хронистът Регино е категоричен, че Владимир-Расате се връща към старата езическа вяра. Той започва нови гонения и погроми срещу християните и техните църкви, за което свидетелстват археологическите разкопки в Плиска. Есента на 893 г. княз Борис напуска манастира и със свои верни боляри сваля Владимир-Расате, ослепява го и го хвърля в тъмница. [6] Той свиква народен събор в столицата, на който обявява две свои решения. Едното – на княжеския престол поставя третия си син Симеон. (49) Другото – княжеската резиденция се мести от Плиска във Преслав. Така се слага край на всички опити за реставрация на старата езическа вяра. България поема уверено по пътя християнството.