Joomla Software solutions Template

Payday loan

АНГЛИЙСКА КЛАСИЧЕСКА ШКОЛА

Самото понятие “класическа политическа икономия” е въведено от Маркс, но разлика от марксистите, но допълнено с ново съдържание. Кейнс в "Обща теория на парите, заетостта и лихвите" пише: "Икономисти-класици е понятие на Маркс, обхваща Рикардо, Джеймс Мил и техните предшественици, което ще рече, основателите на теорията, която кулминира в Рикардианския икономикс. Аз съм привикнал да включвам в "класическата школа" последователите на Рикардо, тези, които адаптираха и усъвършенствуваха теорията на Рикардовия икономикс, включвайки (например) Дж. Стюарт Мил, А. Маршал, Еджеуортс и проф. Пигу[1]. Очевидно, когато говорим за класици в историята на икономическата мисъл, имаме предвид всеки, който с творчеството си е оставил трайна следа и допринесъл за развитието на икономическата мисъл.

Подобна адаптирана към критериите на нашето време интерпретация на класицизма позволява без ограничения да се разглежда като класик в историята на икономическите теории всеки общопризнат теоретик, създател на школа или направление, който има последователи и е предизвикал определено развитие на икономическата наука в една или друга насока.

Като генератори на нови идеи, класиците са движеща сила на науката, които провокират общоприетата парадигма и съдействуват за нейната промяна, ако не са в състояние да предложат нова алтернатива. В този смисъл класик е Маркс, както и отреченият от него Жан-Батист Сей; силно критикуваният от монетариститеДж. М. Кейнс, както и водещите монетаристи.

1. АДАМ СМИТ /1723-1790/ - икономист на манифактурния капитализъм. Време, когато индустриалната революция още не е започнала, манифактурното производство е постигнало своя апогей, а стоковото производство "решително е изместило традиционните форми на стопанство. Основно произведение "Изследване за причините и природата на богатството на народите" (10-годишен труд), от 5 части: 1. Производство и разпределение (проблемите на стойността и доходите на основните класи); 2. Капиталът и неговите функционални форми; 3. Историческите условия за развитието на капитализма; 4. Критичен анализ на икономическите учения (меркантилисти и физиократи). 5. Проблеми на държавните финанси, защита на свободната конкуренция, роля на държавата в стопанския живот. Адам Смит:

• прилага абстрактно-логическият метод (научна абстракция за отделяне на устойчивото, повтарящото се, т.е. скритата същност, "естественият закон", който лежи в основата на процесите и явленията. Този метод съдържа две взаимно свързани страни: позитивен анализ на икономическите реалности, т.е. обективни закономерности и нормативен анализ с изводи и препоръки за политиката на фирмите и държавата. За него икономическата наука не е просто и само абстрактна теория, а теоретична база за ръководство на стопанската дейност. Възприел стоковото производство и политическата система на капитализма като ценности, Смит не търси историческо място на капитализма в човешката история, а го счита за вечен и неизменен, както е вечна и неизменна егоистичната природа на човека.
• разглежда обществото като разменен съюз на обвързаните чрез системата на общественото разделение на труда стокопроизводители. Склонността към размяна е фундаментално качество на човешката природа. Индивидът е въвлечен в общественото разделение на труда поради лична изгода (икономически човек[2]) Общественият интерес е резултат от сблъсъка на егоистичните интереси на стокопроизводителите с властта на "невидимата ръка" (метафора за стихийния пазарен механизъм на разпределение на ресурсите по отрасли чрез търсенето и предлагането);
  • формиращото се капиталистическо стоково производство е "естествен ред", подчинен на "естествени закони". Това е едновременно теоретичен модел на обществото и теория на стопанската политика на макро и микроравнище (която би следвало да защитава свободната конкуренция). Пътят на free trade, т.е. политика, която насърчава и осигурява свобода на предприемачество и конкуренцията ще довед до развитие на производителните сили, овладяване на природните ресурси и изгоди за обществото;
  • Теория за на разделението на труда в манифактурата - изходен пункт в подхода на Смит към анализа на капиталистическото стоково производство. Обосновка на ролята на производителността на труда и повишаването й чрез: специализация, повишаваща сръчността и точността на трудовата дейност; икономия на време при обществено разделение на труда; усъвършенствуване на производствената технология, стимулирано от разделението на труда. Няма разлика между разделението на труда в манифактурата и в обществото (обществото е “гигантска работилница”), но Смит разбира и отрицателните последици от разделението на труда, въпреки вродената в човешката психология и поведение склонност към размяна.
  • Учение за парите ("велико колело на обръщението", “техническо средство”). Възникването на парите извежда от развитието на стоковото производство и размяната. Оценява ролята на златото и среброто, но приема и разпространението на книжни пари в ограничени количества, контролирани от банките за обслужване на икономическите процеси. Отделя скромно място на кредита, но вярно оценява произхода на парите и кредита (в резултат на производството) и подчинената им роля, без да оценява възможностите им за относително самостоятелно развитие и обратно въздействие върху производството (за разлика от надценяващите го монетаристи);
  • Теория за стойността: най-спорен момент в учението на Смит, сфера на нерешени дискусии[3]:
  • Трудова теория за стойността (ТТС): разграничава потребителната от разменната стойност (ясно разбиране за равнозначността на всички видове труд, които се материализират в стойността), но представя стойността и като количество труд, което се купува за дадена стока (при условията на високоразвита пазарна капиталистическа икономика, в която има стока “работна сила”, цената като правило варира около стойността и само случайно съвпада с нея) – това е дулизъм в подхода на Смит. Счита, че ТТС е приложима само за примитивните общества;
  • Разменната стойност е количествено съотношение, в което се разменят стоките (главното не в субстанцията на самата стойност, а в разменната стойност - възглед доминиращ и днес);
  • Прави връзката между величината на стойността и средното обществено необходимо работно време (прави разлика между индивидуалните разходи на стокопроизводителя и средните обществено необходими или признати чрез размяната разходи). Поставя и въпроса за средната норма на печалбата или "естествената норма". По такъв начин той подхожда към категорията, която по-късно Маркс нарича "производствена цена", израстваща от миграцията на капиталите.;
  • Прави разлика между квалифициран и прост труд и подчертава, че за единица работно време квалифицираният труд създава повече стойност (квалифицираният труд е умножен прост труд и може да се редуцира сложния, квалифициран труд чрез определен коефициент до определени единици прост труд);
  • Разгранича "естествената" цена (паричният израз на стойността, т.е. разменната стойност) и пазарната цена на стоката. Полага началото на анализ на факторите за отклонение на цената от стойността (в зародиш теорията за търсенето и предлагането, "кривите на търсенето", играещи важна роля в общата теория и в маркетинговия анализ);
  • При капитализма стойността е съвкупност на доходите на трите класи: земевладелец (притежаващ основното средство за производство), капиталист (собственик на останалите средства за производство) и работник (продаващ своя труд)[4], но това противоречи на ТТС[5]. Смит не прави разлика между стойността на работната сила, самата стока работна сила и труда като създател на стойността. Разбира класовата диференциация и изчезването на дребното производство. Той не отрича съществуването на междинни прослойки, но счита, че техните доходи идват от доходите на една от основните класи. От конституираната чрез доходите на трите класи стойност израстват две получили по-късно широко разпространение постановки:
  • "триединна формула на капитала” т.е. земя - рента, капитал - печалба, труд - работна заплата (начало на теориите за хармониите, безкризисното развитие и "класовия мир");
    • "догмата Смит" – грешката на изключване на овеществения труд (авансирания капитал) от анализа на съвкупния продукт (стойността се оказва равна на националния доход или сумата на новосъздадената стойност). Тази догма дълго време пречи на икономистите да разберат процеса на реализацията и цялостния механизъм за възпроизводството на обществения капитал.
    • За пръв анализира връзката между раждаемостта и равнището на работната заплата, но за разлика от Пети, той пледира за висока работна заплата като нещо, от което ще спечели цялата страна. В същото време, като учен и привърженик на "невидимата ръка", той вярва че в края на краищата пазарния механизъм ще сведе работната заплата до нейните естествени граници.
    • Теория за печалбата: печалбата е продукт на предприемчивостта на частните лица, които "се стремят да използват натрупаните капитали, за да наемат трудолюбиви хора с надеждата да получат изгода от факта, че "тези работници ще прибавят нова стойност към стойността на обработваните материали". Самата печалба е разликата между добавената стойност и работната заплата, т.е. печалбата се представя като доход, който се създава от работника. Смит отхвърля тезата, че печалбата е особен вид работна заплата, но в същото време възприема идеята, че печалбата е рожба на целия авансиран капитал и е резултат както на производителността на труда, така и на дейността, труда и риска на капиталиста.
    • Смит е първия икономист, който забелязва тенденцията на нормата на печалбата към понижаване, но го обяснява с излишъка от капитали във високо развитите страни, където конкуренцията води до намаляване на печалбата ("невидимата ръка"). Той няма понятие за органичния строеж на капитала (категория, въведена от Маркс);
    • Поземлената рента. Като поклонник на възходящия капитализъм, Смит е противник на едрото земевладение (рентата не е заплата, нито своего рода процент на капитал, а чисто и просто данък, който обществото плаща). Тя е продукт на монопола на частната собственост върху земята. Въпреки тези ясни постановки, той не вижда разликата между абсолютна и диференциална рента, а се задоволява да отбележи, че по-плодородните земи дават по-голям доход и по-висока рента (влиянието на физиократите, тъй като в някои случай Смит под влиянието на Кене признава рентата като "дар на природата");
    • Структурата на капитала: различава основен и оборотен капитал по следния признак: основен е този капитал, които носи доход, без да преминава от един собственик към друг" (машини, съоръжения, постройки и всички подобрения на поземлени участъци, които ги правят годни за обработка, включително и "полезните способности" на човека, придобити чрез учение и тренировка т.е. вложенията в това, което днес наричаме "човешки капитал"), а оборотен — този, "който постоянно се отчуждава в една форма и се възвръща в друга форма" (парите, суровините, запасите, полуфабрикатите, готовите но нереализирани стоки). Включването на човешките знания и сръчност (квалификация) в основния капитал е идея, която се среща още у Пети, който включва в състава на националното богатство "стойността" на самото население, но тази интересна и съдържателна идея обърква въпроса за природата на капитала, който у Смит в случая е представен преди всичко откъм неговата физическа, веществена страна. Губят се обществените отношения и факта, че работникът участвува в процеса на създаването на богатството само в рамките на наемния договор, докато капиталистът е собственик на капитала и на готовия продукт.
    • Натрупването на капитала и неговата природа (Теория за възпроизводството на капитала). Смит вижда в натрупването на капитала историческата мисия на капиталиста. Проповядва спестовност: "всеки разточител е враг на общественото благо и всеки грижовен човек — обществен благодетел". Но и тук се срещат недостатъците на абстрактната постановка "обществено благо". Няма действителна връзка между просперитета на капитала и общественото благо;
    • Безспорно най-слабата част в теорията на Смит е неговата теория за възпроизводството на капитала. Разбира, че възпроизводството се свежда до възпроизводство на съвкупния обществен продукт. Вярна е и постановката за природата на националния доход, като новосъздадена стойност за година, но го счита изключително за фонд за лично потребление (на равнище на простото възпроизводство). Не разбира и процеса на пренасяне на стойността на овеществения капитал върху новия продукт, изключва го от анализа, позовавайки се на факта, че това са нечии доходи от предшествуващи фази. По този начин и съвкупният годишен продукт се оказва сбор от доходи, а пренесената стойност се изключва, при това овеществена по определен начин стойност, която като функциониращ капитал прави възможен възпроизводствения процес. За разлика от физиократите, Смит не оценява огромното значение на натурално-веществената форма на съвкупния продукт (това противоречие по-късно решава Маркс като се опира на Кене);
    • Производителен и непроизводителен труд. Защитава тезата за непрестанното нарастване на "богатството на народа" и неговото благополучие, Производителен е трудът, който създава стойност и добавя: не само стойност, но и "печалба за стопанина" (останалите видове труд, които се заплащат от доход, не са производителни: домашната прислуга, краля с чиновниците и офицерите, армията и флота, свещеници, юристи, лекари, писатели - сериозни професии - актьори, палячовци, музиканти, оперни певци, танцьори - несериозни професии). Богатството на нацията зависи от това, да няма хора "които да не работят съвсем", т.е. заетостта с производителен труд е главното.

2.            ДЕЙВИД РИКАРДО /1772-1823/. Роден в семейството на евреи-банкери, живял в Холандия, по-късно в Лондон, работи като маклер на борсата. Натрупал значително състояние, той се оттегля от стопанска дейност на 42 годишна възраст и се отдава на работа. Ранните му трудове не оказват влияние върху икономическата мисъл (посветени са преди всичко на паричния пазар)[6]. В "Принципи на политическата икономия и данъчното облагане" разкрива творческо мислене и безусловна поддръжка на капиталистическия начин на производство[7] (счита го за най-изгоден и прогресивен, но оценките и препоръките му са продиктувани от научни, а не от идеологически съображения). Основното предимство на подхода на Рикардо - счита класовата структура на обществото за фактор, който играе определяща роля във функционирането на икономиката. Според него, задачата на икономикса е да установи ЗАКОНИТЕ ЗА РАЗПРЕДЕЛЕНИЕТО НА “ПРОДУКТА НА ЗЕМЯТА”, т.е. националния доход и националното богатство между класите. Някои го определят като икономист на разпределението, но той е икономист на динамичното развитие на производството и не поставя начина на разпределение над начина на производство.

• Методология: Рикардо прилага успешно метода на научната абстракция за изучаване на капиталистическата пазарна икономика. В основата на изследванията си поставя закона за стойността и приема, че стойността се измерва с работното време, а разменното отношение се гради върху принципа на еквивалентността. Набляга на количествената характеристика на икономическите процеси и явления и полага основи на математическите методи (и всички свързани опасности при подмяната на качествения анализ с количествен). Слабост на метода на Рикардо е пълната липса на историческа ретроспекция: за него капитализмът е единствено възможна, естествена и вечна форма на организация на обществото[8]. Антиисторизмът придава на абстракциите на Рикардо метафизически характер, което пречи за осмислянето на историческия процес на възникване на капиталистическите форми, на осъзнаването и изследването на прехода от стоката към парите и от парите към капитала;
• Трудовата теория за стойността е сферата на най-значителните приноси на Рикардо: като се опира на Смит и продължава неговите анализи, той отстранява дуализма на Смит. Ясно разграничава потребителната стойност или полезността от стойността (разменната стойност) и пръв вижда разликата между разменната стойност и самата стойност = абсолютната стойност = субстанцията на стойността, разбирана като изразходваното за производството на стоката количество труд (незавършен ръкопис на тема: "Абсолютната стойност и относителната стойност"). Той обаче счита стойността за вечно свойство на продуктите на труда при всички общества (т.е. за него всяко благо е стока). Той категорично отхвърля възгледа на Смит, че трудът определя стойността само при простото стоково производство, а при капитализма стойността се формира от доходите на земевладелци, капиталисти и наемни работници. Величината на стойността според него "зависи от относителното количество труд необходимо за производството на стоката, а не от размера на възнаграждението на труда” и поставя начало на анализ, в центъра на който е законът за стойността и разпределението на обществения продукт между трите основни класи.
• Отбелязва противоречието и обратно пропорционалната зависимост между размера на печалбата и размера на работната заплата. Опитите за анализиране на природата на пазарната цена са неуспешни; той не разбира процеса на преобразуване на стойността в пазарна цена в класическата пазарна икономика, въпреки че отбелязва реалния факт: независимо от структурата на капитала, всички капиталисти като някакво масонско братство получават равна печалба за равни капитали или печалбата е пропорционална на величината на капитала. Констатира тенденцията към изравняване на печалбата, но факта за еквиватентната размяна, т.е. според законът за стойността го смущава. Без да разбира механизма, който модифицира теорията за стойността в пазарна цена той ревизира възгледа си за работната заплата и начинът, по който тя влияе на величината на стойността. Опитва се да обясни различията между стойността и пазарната цена с различните равнища на заплатите в различните отрасли, и с това дава основание на критиците си да го обвиняват в непоследователност. Заслугата на Рикардо е, че  започва да анализира тенденцията към изравняване на печалбата (той прави първите крачки в анализа на процеса на преливане на капиталите от един отрасъл в друг, т.е. оценява научно ролята на междуотрасловата конкуренция)
• При анализа на работната заплата, печалбата и рентата Рикардо следва линията, очертана от "догмата на Смит" — доходите на трите основни класи идват от труда на производителните работници. 3а него обаче трудът е равен на работната сила, има цена и стойност (не прави разлика между процеса на потребление на работната сила и самата загуба на работна сила). Работната заплата Рикардо подобно на Уйлям Пети свежда до минимум средства за съществуване, въпреки че отбелязва значението на историческите условия (работната заплата свързва с цената на хляба[9]). При нормални условия търсенето и предлагането, т.е. невидимата ръка, определят нормата на нарастване на населението. Придържа се към разбирането държавата да не се вмесва в работите на трудовия пазар (Смит и Малтус) и е противник на държавните помощи за бедните, тъй като по този начин се пречи на действието на естествените закони да задържат броя на бедните (помощите биха попречили на реалното подобряване на положението на работниците като цяло). Смесва печалбата с чистия продукт (когато говори за “печалба” разбира онова, което Маркс по-късно нарича “принадена стойност”). Той не разграничава формите на тази прибавена стойност, въпреки че счита лихвата и рентата за отчисления от печалбата на капиталиста. Рикардо пръв аргументирано доказва, че работникът създава по-голяма стойност от получаваната и счит това за очевиден факт, който не се нуждае от доказателства. Интересът му обаче е в сферата на количествения анализ на съотношението, в което новосъздадената стойност се разпада на печалба и работна заплата (отново "догмата на Смит", без анализ и отчитане на ролята на пренесената стойност на изразходвания производителен капитал). Стойността се представя като новосъздадена стойност, а печалбата като остатъка, след като се извади работната заплата. Вниманието му е концентрирано върху изясняването на въпроса защо печалбата е пропорционална на величината на авансирания в производството капитал и тенденцията на понижаване на нормата на печалбата;
• Капиталът е вещ, служеща като средство за производство, но рентата е част от създавания от работника продукт, а не дар от природата. Той свежда рентата единствено да диференциалната рента, свързва лошите участъци земя със средната норма на печалбата, като за разлика от Смит не разбира и не анализира монопола на частната собственост върху земята (ролята на монопола върху земята и наличието на абсолютната рента);
• Теория за парите: характерен е професионалният му интерес към парите, паричното обръщение и банките (допълнен от "революцията в цените" в края на XVIII век, предизвикана от географските открития и притока на злато и довела да отменяне на размяната на банкноти срещу злато). Рикардо се застъпва за парично обръщение на базата на разменими и гарантирани със злато банкноти. За неговата теория за парите е характерен дуализъм: от една страна парите са благородни метали, стойността на които се определя от вложения за тяхното производство труд; от друга той лансира количествената теория за парите, според които тяхната стойност се формира в процеса на обръщението и зависи единствено от количеството им. Механически пренася това схващане и при обяснението на стойността на златото и износът на злато е приемлив. Същевременно той подкрепя свободата на търговията (противник на меркантилизма и протекционализма);
• Формулирането на принципа на сравнителното преимущество - едно от най-интересните постижения на Рикардо. Това е апология на международното разделение на труда и специализацията на страните. Това е едно научно постижение, от което се правят важни изводи за хармонично развитие на международните икономически отношения, при отчитане на еквивалентната размяна. Въпреки това той оправдава "естественото" преобладаване на Англия на международните пазари” и признава пряката и голяма полза за английската буржоазия, т.е. нееквивалентната размяна, от която за работническата класа са налице единствено косвени ползи. Дори изостаналите страни могат да се възползат от външната търговия чрез получаване на по-евтини стоки и по-висши технологии. Теорията на Рикардо за сравнителните предимства във външната търговия е важен принос за преодоляването на феодалните остатъци и формирането на световното капиталистическо стопанство, на което той е първия идеолог и най-доброто, с което и до днес разполага сравнителния анализ;
• Проблемът за реализацията и кризите е най-слабото място в теорията на Рикардо. За него не съществува проблема за реализацията, а по въпросите на възпроизводството и кризите той защитава позициите на "закона на Сей", поради липсата на кризи по негово време. "Продуктите винаги се разменят срещу продукти или услуги; парите служат само като мярка, при помощта на която се извършва размяната. За някои стоки може да има свръхпроизводство и пазарът да бъде препълнен, което да доведе до разхищаване на вложения капитал, но това не може да се случи с всички стоки едновременно" (т.е. по този фундаментален въпрос теорията на Рикардо е в плен на представите за простото стоково стопанство).