Joomla Software solutions Template

Payday loan

ДЖОН МЕЙНАРД КЕЙНС — РОДОНАЧАЛНИКЪТ НА РЕГУЛАТИВИЗМА

Въведение

Вече видяхме, че вдъхновители на идеите за регулиране до голяма степен са ранните институционалисти-последователи на Веблен. Това до голяма степен важи за У. Митчел и конюнктурно-статистическо направление в икономическата теория. Бързото развитие на емпиричните изследвания за конюнктурата, редовните публикации на "конюнктурните барометри", както и идеите, заложени в известния Доклад на президента Хувър свидетелстват за набиращата скорост преоценка на ценностите. Нещо повече, през годините на "великата депресия" държавата е принудена да окаже сериозна интервенция върху пазарната икономика, така че идеите на регулативизма “витаят” във въздуха и ако се вгледаме в "новия курс" (New Deal) на президента Рузвелт разбираме основателността на подобно твърдение. Все още обаче липсва обединяваща обща теория, “парадигма” на нова интеграция на научното знание.

Тази парадигма е предложена от англичанина Джон Мейнард Кейнс. Роден през 1883 г. в семейството на професор по икономикс и майка активна общественичка, Джон Кейнс е възпитаник на авторитетните Итън и Кингс колидж, награждаван многократно за постижения в науката. Той израства като икономист под ръководството на личния приятел на баща му, известният английски икономист Алфред Маршал — дългогодишен ръководител на катедрата по икономикс в Кембридж.

В живота и творчеството на Кейнс има два ярко очертани периоди: до написването на "Общата теория" и след нея. В периода "до" също са създадени добри произведения, но постиженията са в рамките на традиционната икономическа мисъл или прояви на личност с високи качества (съветник в министерския съвет, редактор на "Икономик джърнъл", ръководител на застрахователна компания, успешен играч на борсата и пр.) Едновременно с това, Кейнс е автор на множество съчинения за парите и златния стандарт. За нас обаче интерес представлява Кейнс след издаването на едно от най-популярните и до днес икономически съчинения "Обща теория на заетостта, лихвата и парите", излязло от печат през 1936 г.

Произведението се състои от шест раздела, наречени книги. Съдържа 24 глави, като последните три са бележки и разсъждения по различни въпроси, предизвикани от публикуването на "общата теория". Очевидно Кейнс си е давал сметка за извършеното от него, тъй като в писмо до приятеля си писателя Бернард Шоу пише: “За да се разбере състоянието на моя ум, ще трябва да знаеш, че самият аз вярвам, че съм написал книга върху икономическата теория, която ще революционизира нашироко, разбира се не изведнъж, но в продължение на близките десет години, начинът по който светът мисли по икономическите проблеми. Когато моята нова теория бъде възприета /подчертано от мен - Т.Т./, с предизвикването на чувства и страсти, аз не мога да предскажа какъв ще бъде крайният ефект от ефекта върху действията и работите. Но ще има голяма промяна, и в частност, рикардианската традиция в марксизма ще бъде преодоляна". Неговата теория наистина е усвоена и смесена с икономическата политика, а чувствата и страстите около тази необикновена смес продължават да вълнуват икономистите, даже и без съгласие с Кейнс. Не е случайно, че един от най-изявените критици на кейнсианството, неолибералът – консерватор Милтън Фридман е казал “Ние всички сме кейнсианци... " — разбира се, само в определен смисъл, за който ще стане дума по-късно.

Джон Мейнард Кейнс умира през 1946 г. като ръководител на английската делегация на Бретьн-Уудските преговори за нова валутна система, като е автор на единия от двете конкурентни програми за преустройство на световната валутна система.

Твърде често се отстоява възгледът, че Кейнс бележи един преходен етап между традиционната статика и съвременната динамика. Самият факт на решителното изоставяне на ограничената сфера на микроикономията и широкото използуване на глобалните категории, като национален доход, инвестиции, спестявания, заетост, потребление и пр., красноречиво говори за макроикономическия характер на кейнсианския анализ. Наистина този анализ не е показан в динамични редове и не е цялостно разположен във времет, поради което се създава определено впечатление за "метастатичност" Доколкото обаче анализът се извършва на база на глобални категории, естествено разположени във времето, а Кейнс търси отговор на въпроса за извеждането на икономиката от състояние на депресия и стабилизиране на подема като състояние на устойчиво равновесие, той фактически прекрачва рамките на статиката (простото възпроизводство) и се докосва до лимитиращите растежа условията (разширено възпроизводство — динамика). В този смисъл е правилно да се говори за "кейнсиански макромодел" за развитие на капитализма и да се търсят корените на съвременната макроикономическа теория в последната му голяма книга.

"Общата теория..." на Кейнс фактически поставя и набелязва основните насоки на решението на т.нар. bridge проблем, т.е. проблемът за прехода на микроикономията към макр икономията и свързаните с това последици: а) преход от анализа на микроединиците към агрегатите инвестиции, спестявания, национален доход, съвкупно търсене и пр., известен в съвременната икономическа литература като проблем за агрегиране, и б) проблемът за прехода от микроотношенията, засягащи поведението на предприемача в рамките на отделната фирма, към макрорешенията, намерили специфично решение в създаването на т. нар. "теория за социалния избор" (social choice), която се оформя като важен дял в макроикономическата теория.

1. Трите решаващи детерминанти на кейнсианския модел

Моделът на Кейнс фактически се изгражда върху три психологически детерминанти (три основни променливи):

a)                   склонността към потребление,

b)                   предпочитанието към ликвидност,

c)                   подбудата към инвестиции, изградена върху оценката на бъдещата изгода от капитала.

От тях той изхожда и при обяснението на колебанията в стопанската дейност. Те са основата на неговата теория за преодоляването на депресията и задържането на бума, (т.е. “теорията за регулиране на капиталистическата икономика”).

Не е трудно да се оцени субективно-психологическата основа на кейнсианската теория, както и нейната близост до скандинавската теория за предположенията или очакванията[1]. Самият Кейнс обаче обяснява, че стожерът на неговата система са трите основни психологически детерминанти, заедно с "изходни фактори" като обема на капиталовите блага, търсенето на капитал или "пределната ефективност на капитала" (т.е. нормата на печалбата), количеството на парите, единицата работна заплата и пр. Той разглежда посочените детерминанти като променливи, които само понякога могат да бъдат разглеждани като "първични независими променливи", тъй като " са сложни сами по себе си и всяка от тях може да изпитва влиянието на перспективните изменения на другите величини”. Например предпочитанието към ликвидност се влияе съществено от действителните (ex post) и предполагаемите (ex ante) изменения в "пределната ефективност на капитала".

Не е възможно да построим теория, която би обяснила националния доход и заетостта на основата на малко на брой сложни, строго независими фактори, без да се отчита тяхната вътрешна структура. Подобен метод може да даде само груби приближения до действителността. Кейнс обаче не претендира за голяма точност в изчисленията, въпреки че изрично отбелязва предпочитанията си към "количествено измерими величини".

Опирайки се на склонностите на предприемачите (подбудите към инвестиции), обусловени от равнището на "пределната ефективност на капитала", т.е. от нормата на печалбата, склонността към спестяване (предпочитането към ликвидност) и навиците на потребителите (склонността към потребление), Кейнс се опитва да обясни причината за "най-значителните пороци на обществото — неговата "неспособност да осигури пълна заетост в произволното и несправедливото разпределение на богатството и доходите".

Поставената по такъв начин задача безспорно има социално звучене и придава на кейнсианското учение "революционна" окраска. Поради това някои радикално настроени кейнсианци (Кайзерлинг и особено г-жа Дж. Робинсън) не само търсят "допирни точки" между Маркс и Кейнс, но дори откриват възможности за "синтезиране" на кейнсианството с марксизма.

Силната страна на кейнсианската постановка не е в социалното звучене. Основното е, че Кейнс прави сериозна крачка в преодоляването на ограничените рамки на микроанализа. За разлика от традиционния дотогава икономикс, който се развива на базата на класическата и "неокласическата" школи, той насочи вниманието на икономистите в нова насока, без да се интересува от същността на категории като стойност, работна заплата, печалба, рента и пр. В "Общата теория" те са взаимствани от "неокласиците". В този смисъл той е маржиналист. Възприетият макроикономически метод Кейнс наследява от класиците (Рикардо) и най-вече от Малтус. От такива позиции той търси решение на проблема за безработицата в рамките и чрез по-нататъшното развитие на присъщата му вяра в силата на капитализма. Ето защо специфичните капаталистическите форми на дохода (печалба, работна заплата, рента и лихва) не го интересуват, а неговата категория е "доходът изобщо". Той не анализира потреблението на класите и групите, а си служи с понятието "потребление изобщо", като му противопоставя натрупването, разглеждано като "инвестиции изобщо", "спестявания изобщо", представени като част от "дохода изобщо". С една дума, Кейнс акцентира върху използуването на агрегатните величини, но от метафизични, антиисторически позиции.

Подобна постановка на въпросите обаче има безспорно и положителни страни и е на по-висока позиция от ортодоксалната микроикономия, защото позволява да се обхване капиталистическата икономика като единен процес, а не като проста съвкупност от отделни индивидуални стопанства. Изучаването на икономиката като неразривно цяло позволява да се обобщят и наблюдават отношенията и зависимостите, съществуващи между националния доход, общата сума на капиталовложенията и личното потребление, динамиката на спестяванията и тяхната роля във възпроизводствения процес.

Като обобщава значението на макроикономическия анализ, проф. Ян Тинберген вижда най-важния проблем на икономическата наука в "обяснението на хода на съвкупното национално производство и заетостта, обяснението на това, защо е възможно тяхното съкращаване, как става то понякога, и да се посочат възможностите за въздействие върху тях". Оттук изводът, че "работата с макроикономическите концепции е пряка необходимост за съвременния теоретик, желаещ да даде своя принос за решаването на най-важни проблеми нанашето време”. Цялото развитие на съвременната макроикономическа теория свидетелства красноречиво, че именно тази страна на кейнсианския метод намира най-широк прием и дава безспорен тласък за развитието на икономическата мисъл в онези насоки, които характеризират регулативизма като главно направление на съвременната буржоазна политическа икономия.

Методът на агрегатните величини в случая идва като непосредствен резултат от критиката на класическия принцип за равенство на предлагането и търсенето ("Законът на Сей".). Кейнс не само признава провала на свободната конкуренция и неспособността на капиталистическото пазарно стопанство да се саморегулира, но е принуден да си зададе въпроса за излизане от създалото се положение. Отговорът на Кейнс предопределя и неговото отношение към микроанализа, като се свежда до следното: системата не може сама да постигне равновесие, трябва да й се помага. Единственият сигурен институт, на който Кейнс счита, че може да се разчита в тази насока, се оказва буржоазната държава. Нужна е следователно активна държавна стабилизационна политика за общо регулиране на стопанските процеси.

Самото формулиране на този проблем обаче автоматически задължава с разработването на практически решения за глобални мероприятия, годни да въздействуват върху развитието на националното стопанство като цяло, а не за отстраняването на едно или друго частично явление. Направил първата вярна стъпка по посока на модерния макроикономикс, Кейнс прави и втората — пренася анализа от частните категории към агрегатните. Оттук обаче започват трудностите от високата степен на абстрактност, която замъглява конкретно-историческото съдържание на категориите, с тяхното абстрактно-логическо, надисторическо, общочовешко съдържание. Абстрахираните по този начин агрегати лесно могат да се превърнат в безсъдържателни функции, аусилията да се нарисува синтетична макроикономическа картина се оказват напразни.

Някои съвременни икономисти, следвайки Кейнс, се опитват да решат проблемите на макроанализа, като приемат а priori микроикономическите решения на старата политическа икономия и особено решенията на маржинализма. Това обаче ограничава техните възможности.

Централният пункт на кейнсианското учение — проблемът за заетостта като обратна страна на проблема за "ефективното търсене", идва не от метода, а се натрапва от живота. Превръщането на резервната армия от безработни в постоянно, хроническо явление поставя пред въпрос съдбата на пазарната икономика в най-развитите капиталистически страни. Кейнс пръв от официалните икономисти разбира тази истина. Проблемът за заетостта обединява през тридесетте години като във фокус вътрешните противоречия на системата и Кейнс далновидно търси теоретически и практически решения на базата и в рамките на съществуващите отношения. "Крайната цел на нашия анализ — пише той — е да установим от какво се определя равнището на заетостта". За решението на този специфичен за капитализма въпрос Кейнс използува агрегираните величини.

2. Ядрото на кейнсианския модел (мултипликатор)

Основният елемент на кейнсианския модел е отношението потребление — инвестиции. При това потреблението се разглежда като функция на дохода, която намира конкретен израз в съвкупното търсене. На свой ред, съвкупното търсене се разглежда като "резултат от две величини — това, което при дадено равнище на заетостта се изразходва за потребление, и това, което отива за инвестиране". "Следователно потреблението според Кейнс е равнозначно на личното потребление, тъй като онази част от националния доход, която се изразходва производително (като инвестиции), се обособява като втори основен елемент на модела. Сам Кейнс подчертава, че "съвкупният доход, изразен в единици работна заплата е, като правило основната променлива величина, от която ще зависят отнасящата се към потреблението функция на съвкупното търсене"[2][.

За разлика от "Трактат за парите" където се отрича равенството спестявания - инвестиции (S = I), в "Общата теория..."  Кейнс отново постулира това равенство като синоним на икономическото равновесие. Нещо повече - той се опитва с негова помощ да обясни липсата "на ефективно търсене![3][ Причината според него е в прекомерното предпочитание към ликвидност, намерило израз в излишъка от спестявания (S > I). Тази тенденция отразява, от една страна действието на формулирания от Кейнс "основен психологически закон"[4], изразяващ се в стремежа да се изразходва относително все по-малка част от нарастващия доход, и, от друга, "несправедливото разпределение на богатствата и доходите". Оттук той прави извода, че главната причина за прекъсването на бума е недостатъчната склонност към потребление, а не липсата на спестявания (свободни парични средства) въобще. "Нашата теория — пише Кейнс — ни довежда до извода, че в съвременните условия растежът на богатството не само не зависи от въздържането на богатите хора (т. е. Кейнс критикува старата теория за въздържането —Т. Т.}, но по-скоро се задържа от него. Едно от главните социални оправдания на голямото неравенство на богатствата следователно отпада"[5].

Приведената мисъл звучи малко странно за човек, който се счита за "умерен консерватор" и безусловен привърженик на капиталистическата система. Тя създава впечатление, че Кейнс вижда корена на злото в изоставането на потреблението от производството и че разработва мероприятия за повишаване на жизненото равнище на широките слоеве от населението. Това впечатление се подсилва от широкото използуване на понятието "доход, изразен в единици работна заплата".

Под влияние на добрите фрази обаче лесно може да се стигне до съвършено превратно разбиране на съдържанието на кейнсианския модел. Кейнс може наистина да бъде представен като борец за отстраняване на едно от най-острите противоречия на капиталистическто общество, противоречието между масовото производство и потребление. Такава представа ентусиазирано се подхранва от левите кейнсианци (например г-жа Дж. Робинсън), но ръководени от добри намерения, те изопачават смисъла на кейнсианската теория, като приема желаното за действително. Противоречието между производството и потреблението се решава от кейнсианците в психологическата склонност към потребление, обусловена от действието на "основния психологически закон". Самата склонност към потребление Кейнс разглежда двуяко:

a)                   като функция на равнището на дохода, изразен в единици работна заплата (С_s = х (У_s)) където С_s представлява разходите за потребление присъответно равнище на дохода, а У_s — равнището на дохода,

_b) като "пределна склонност към потребление", отразяваща функционална зависимост между прираста на дохода и динамиката (приръста на потреблението) ∆С_s / ∆У_s.

Пределната склонност към потребление винаги е положителна величина, но по-малка от единица, тъй като хората не проявяват склонност да изразходват целия си доход за потребление.

Изоставането на потреблението от производството Кейнс обяснява изцяло в духа на своята субективно-психологическа методология: основният психологически закон ограничава рамките на ефективното съвкупно търсене и по този начин "пречи за растежа на производството"[6], тъй като все по-голяма част от дохода се спестява за сметка на съответно съкращаване на разходите за потребление. Оттук безработицата е неизбежен резултат.

Тук типично кейнсианският макрометод се проявява в най-категорична форма. Производството е представено като лишен от обществена форма процес на създаване на материални блага. Потреблението и националният доход са взети също в тяхното общочовешко значение: потреблението е представено като неизменна цел на производството, а неговото равнище се определя от две детерминанти: склонността към потребление и равнището на националния доход. При дадено равнище на националния доход, под определящото въздействие на пределната склонност към потребление ще се извърши онова съдбоносно разходване на доход, което в края на краищата ще установи едно или друго съотношение между спестяванията и инвестициите. Ако това съотношение бъде S = I, налице е равновесие, ако то е S > I, равновесието е нарушено от прекомерното предпочитание към ликвидност. При S < I равновесието е нарушено в интерес на прекомерната инвестиционна активност, която неизбежно предизвиква бум, покачване на цените, засилено търсене на свободни капитали, покачване на тази основа на лихвения процент и оттук постепенно изчерпване на силите, предизвикали бума, т.е. обяснение напълно в духа на т.нар. инвестиционна теория за цикъла.

Понятието “равновесие” в случая се разглежда като състояние на икономиката (системата), при което е налице необходимата пропорционалност и следователно не съществуват причини за промяна на ситуацията. Кейнс и особено неговите последователи — създателите на икономическата динамика, преодоляват решително широко разпространеното (до 1940-те години на миналия век) разбиране за равновесието като състояние на покой, неподвижност, стационарности пр. на системата (Дж. Ст. Мил например). Именно това разбиране ограничава състоянието на равновесие само до случаите, когато се използуват всички налични природни, финансови и трудови ресурси.

Кейнс пръв аргументира възгледа, че капиталистическата икономика може да остане продължително (неопределено) време в състояние на равновесие и при непълно използуване на ресурсите и по-специално при наличието на безработица. Неговата съкровена идея в случая е, че икономическата експанзия като правило предполага нарушаване на установеното равновесие, извеждане на системата от него чрез регулирано от държавата превишение на инвестициите над очакваните (антиципираните) спестявания. Следователно, без да отъждествява състоянието на равновесие с кризата или депресията, Кейнс вижда възможностите за нейното уравновесено динамично развитие в регулираното от държавата състояние на неуравновесеност.[7][

Всъщност зад равенството S = I, разглеждано като идеално състояние на икономиката (в равновесие), се крие кейнсианската идея за решаващата роля на натрупването (автономните инвестиции) при осигуряването на "пълна заетост" в условията на непрекъсващ бум. Когато говори за изоставащо или недостатъчно "ефективно съвкупно тьрсене", Кейнс няма пред вид онова платежоспособно търсене, което се лимитира от господстващите отношения на разпределение. Неговото "уравновесяващо ефективно търсене" е резултат на две независими променливи: разходи за лично потребление, лимитирани от пределната склонност към потребление и инвестиции. В първия вид разходи той не вижда особено динамични възможности[8][ и затова насочва своето внимание към втората група—инвестициите. Именно в тази си част кейнсианската теория разкрива действителното значение на тезата за изоставане на потреблението (съвкупното търсене) от производството. Кейнс е обезпокоен от ниското равнище на инвестициите, а не от бедността. Затова, когато търси решение на проблема за повишаване ефективността на съвкупното търсене, той не предлага увеличавае на реалните доходи на населението. Напротив, той противопоставя тяхната динамика на растежа на инвестициите и оттук стига до противоречащите на пръв поглед на самата кейнсианска концепция предложения за систематичното намаляване на реалната заплата като фактор, стимулиращ растежа на инвестициите и благоприятствуващ за решаване на проблема за заетостта[9]. Следователно в основата на кейнсианския модел стои не личното, а производителното потребление в неговата специфична форма — натрупване на капитала.

Цялата кейнсианска теория е свързана с разбирането, че динамиката на икономическия процес се ограничава не от потребителското търсене, което, макар и с известно изоставане, показва тенденция на равномерност, следвайки увеличаването на доходите, а от интензивността на инвеститорската дейност. Именно поради това както Кейнс, така и неговите последователи отделят голямо внимание на поведението на инвеститора. Те педантично изследват факторите, които определяттова поведение.

Кейнс поставя на първо място съотношението между нормата на печалбата и лихвата (определяща функционално предпочитанието към ликвидност). Харод, Хикс и Дюзенбери пренасят вниманието си вече върху динамиката на търсенето в предшествуващия период. Колдор от своя страна търси функцията, определяща поведението на инвеститора в съотношението между нормата на печалбата и коефициента на капиталоемкостта.

Ще бъде прибързано да се счита, че Кейнс е апологет на активната инвеститорска дейност, на растящото капиталистическо натрупване по подобие на Смит и Рикардо. В Центъра на системата той поставя не толкова величината на натрупването, а както бе посочено интензивността на инвеститорската дейност ex post, разглеждана като определител на размера на ефективното търсене ex ante, т.е. "антиципираното ефективно търсене". Именно поради това Кейнс и неговите последователи не отделят особено внимание на производствените мощности.[10] В същото време те свеждат проблема за реализацията преди всичко до реализацията на спестяванията, т.е. считат, че този проблем съществува само за натрупването, само за реализацията на инвестиционните стоки, но не и за "устойчивото" потребителско търсене.

Развитието на кейнсианската теория неизбежно достига до следния логически кръг: инвестициите определят дохода — доходът определя инвестициите.

Изходът от този затворен кръг Кейнс търси в идеята за мултиппикатора.[11] Оттук нататък "общата теория" за заетостта, приела формата на теория за мултипликатора, се развива като теория за отношението между общата заетост, дохода и обема на инвестициите. Логиката, която следва Кейнс е такава: всяко увеличение на производството и заетостта се съпровожда с неизбежен разрив между съвкупното предлагане и търсене поради действието на "основния психологически закон". За да се избегне поражданото от този разрив свръхпроизводство са нужни стимули за инвестиции, които биха "погълнали излишъка от съвкупната продукция над това, което обществото желае да потребява при дадено равнище на заетост"[12]. Същият този извод срещаме по-късно, превърнат вече в обяснение на факторите, лимитиращи заетостта: "заетостта може да расте само pari passu с увеличаването на инвестициите"[13].

За пръв път идеята за мултипликатора е издигната от Р. Ю. Кан[14] като обяснение за зависимостта между и нвестициите и заетостта. Но докато Кан (авторът на самото понятие мултипликатор) се интересува от прираста на заетостта в условията на безработица, то Кейнс разработва теорията за мултипликатора на инвестициите като чисто логическа категория, която установява "терминологическото правило за употребяването на два термина: "пределната склонност към потребление" и "мултипликатор"[15]. С помощта на тази "чисто логическа" теория обаче Кейнс иска да установи общите принципи, посредством които би могло да се изчисли количественото съотношение между прираста от чистите инвестиции и предизвикания от тях прираст на съвкупната заетост"[16].

Тези принципи са представени с твърде елементарни уравнения, както следва: пределната склонност към потребление (С/Y) е функция на дадено равнище на дохода и е винаги по-малка от единица, доколкото "основният психологически закон" предполага известно, макар и по-бавно увеличаване на потреблението, под влияние на увеличаването на доходите и обратно, но винаги "не със същата бързина"[17]. Оттук следва, че прирастът на доходите винаги ще се дели на разходи за потребление и инвестиции (респективно спестявания).

Пределната склонност към потребление потакъв начин се превръща в показател затова, "как поредното увеличаване на продукцията[18] ще бъде разделено между потреблението и инвестициите"[19]. Ако приемем, че целият прираст на дохода се използува за потребление, тогава пределната склонност към потребление ще бъде равна на единица, а пределната склонност към спестяване ще бъде нула. Обратно, всяко отделяне на част от дохода за инвестиции или спестяване придава на пределната склонност към потребление вид на дроб. Например, ако девет десети от дохода отива за потребление и само една десета се натрупва (спестява), то пределната склонност към потребление ΔС/ΔY ще има значението на дробта  9/10 и всяко следващо изменение ще има съответното значение в рамките на единицата и нулата.

Мултипликаторът кейнс се представя като множител, показващ кратното, с което се умножава (нараства) доходът в резултат на дадени инвестици. Той се определя от формулата: к = ΔY/ΔI , тъй "като изхождаме от уравнението Y = С + I“.

Като вземем предвид обаче, че ΔУ=ΔС+ΔI, то разгънатият вид на формулата вече ще бъде[20]

ΔY                          1

К = -----------   =    ----------------

ΔY - ΔС            1 – ΔС /ΔY

където целият доход, представен 1 – ΔС /ΔY като единица прираст в числител, бива разделен на разликата между него и пределната склон­ност към потребление, т.е. мултипликаторът е равен на единица минус пределната склонност към потребление. Но доколкото 1 – ΔС /ΔY представлява значението на пределната склонност към спестяване, то можем да определим мултипликатора и като обратна на пределната склонност към спестяване дроб. Обикновено ΔС /ΔY се замества с q = коефициента на пределната склонност към потребление. По този начин формулата на мултипликатора добива сления вид:

1

К = ------------------

1 - q

Фактически мултипликаторът винаги има значението на означената като делител величина (знаменателя). Ако пределната склонност към потребление е 9/10, а пределната склонност към спестяване 1/10, то мултипликаторът е равен на 10. В този случай Кейнс счита, че "цялата обществена заетост, предизвикана например от увеличаването на обществените работи, ще бъде 10 пъти по-голяма от първичната заетост, произтичаща непосредствено от самите обществени работи, ако предположим, че няма съкращение на инвестициите в други сфери"[21][. С други думи, ако приемем, че прирастът на дохода се дели между потреблението и инвестициите както 9:1, т.е. ако допуснем, че С : I = 9 : 1, то с това вече предполагаме, че всяко нарастване на I с х единици ще доведе до увеличение на С с 9х единици и ΔY ще бъде 10х единици. Ако обаче същото това отношение бъде С : 1 = 10 : 0, то тогава, следвайки математическата логика, заложена в постулатите, трябва да приемем, че С и I нарастват безкрайно, т.е. приемаме, че няма никакво увеличение на инвестициите. Това означава, че когато консумацията е близка до единица, величината на мултипликатора клони към безкрайност, т.е. процесът на мултипликацията е много си­лен, и, обратно, когато консумацията клони към нулата, почти липсва мултипликация"[22].

Какво е практическото значение на тази "логическа теория"? Според нейните съвремемнни представители тя трябва да ни покаже какъв би бил ефектът от държавните разходи за обществени работи в перспектива и натази основа да служи като инструмент за регулиране на стопанските процеси в духа на теорията за "пълната заетост".

Разбира се, посоченото предназначение на мултипликатора се приема с редица уговорки. Основната идея е, че държавните разходи ще предизвикат допълнителна заетост и прираст на доходи. Първичните получатели на тези доходи ще ги изразходват почти изцяло за лично потребление, тъй като това са доходи в рамките на минимума. Тези разходи биха стимулирал и отраслите, произвеждащи предмети за потребление. Така ще се сложи началото на един кумулативен процес на разширяване, изразяващсе в поредицаотпоследователни разходи (инвестиции), които създават вторични, третични и пр. доходи и заетост. Тази привлекателна идея може да се реализира обаче само ако допуснем, "че няма отслабване натехния ефект, изразен в съкращаване на инвестициите в другите сфери, а та"ка също, че няма изменение в склонността на обществото към потребление"[23][. Това означава, че държавните разходи не всякога довеждат до пряко увеличаване на чистите инвестиции, тъй като те, когато са предназначени за обществото могат да предизвикат свиване на частните инвестиции поради евентуално покачване на цените на материалите и работната сила, на лихвения процент на капитала. Ако вземем пред вид факта, че всяко ново капиталовложение обективно води до абсолютно увеличаване на заетостта, то поради растежа на органическия състав на капитала т.е. при технически прогрес ще имаме относително съкращаване на заетостта. Следователно няма и не може да има точно, поддаващо се на предварително фиксиране отношение между динамиката на инвестициите и динамиката на дохода, респективно между динамиката на производството и динамиката на потреблението. Това са зависимости, които ако се възползуваме от терминологията на шведските икономисти, могат да се обхванат статистически само ex post, но не и ex ante,т.е. не в онзи смисъл в който Кейнс и последователите му искат да ги използуват.

От друга страна, с мултипликатора на инвестициите Кейнс се стреми да докаже възможността от "увековечаване на бума" чрез заменяне на недостигащото платежоспособно търсене (недостига на ефективно търсене) с регулирано разширяване на производителното потребление. Но именно тук влиза в нов омагьосан кръг — опитва се да преодолее изоставането на потреблението от производството, като предлага то да бъде компенсирано с производително потребление. Кейнс явно схваща противоречието, в което изпада, тъй като отбелязва, че "всякога", когато осигуряваме равновесие посредством увеличаване на инвестициите днес, ние задълбочаваме трудността за осигуряване на "равновесие утре"[24].

Стимулирането на капиталовложенията в производство на средства за производство може само временно да резшири границите на пазара. Но вместо да резреши, то неизбежно ще доведе до ново, още по-голямо задълбочаване на противоречието между производство­то и потреблението, доколкото всяко производство в края на краищата е производство за потребление. Следователно динамиката на инвестициите търпи определящото въздействие на цикличния характер на развитието на производството и сама трябва да бъде обяснена с действието на специфичните закони на икономическия цикъл, а не обратно, както постъпва Кейнс. Тук "психологическа склонност към потребление" е напълно безпомощна да осигури достатъчно "ефективно търсене", защото неговата недостатъчност се дължи не на природата на човека, а на заложените в отношенията на разпределение противоречия, които се възпроизвеждат.

Кейнс изследва мултипликатора в условията на незабавното, мигновено действие. Що се отнася до много по-близкия до действителността случай на мултипликатора със закъсняващо потребление, той е изследван нашироко в трудовете на Самуелсън, Хансен и Хикс. Като приемат, че инвестиционните и потребителските планове на стопанските индивиди не следват автоматически измененията във величината на дохода, неизбежно настъпва период на закъсняващо приспособяване на планираните или антиципираните (очаквани) инвестиции и потребление. По такъв начин за известен период от време целият доход се превръща в спестявания, които далеч изпреварват равнището на планираните спестявания. Вдадения случай спестяванията се определят като разлика между текущия доход и текущото потребление. Системата при такава ситуация излиза от състоянието на равновесие. Възможностите за активна инвеститорска дейност благоприятствуват растежа.

Един обобщаващ поглед върху кейнсианския модел нагледно показва редица недостатъци. Кейнс се опитва на практика да разработи теория за възпроизводството (абстрактната теория за реализацията на обществения капитал) и кризите като се абстрахира от важни конкретно-исторически черти на производствения процес. Той поставя в основата на своя модел процеса на производството като обикновен процес на създаване на материални блага. От друга страна, Кейнс се абстрахира от материално-веществената страна на съвкупния обществен продукт. По този начин той си затваря пътя за проникване в особеностите на самия възпроизводствен процес, връщайки ни назад към "догмата на Смит" и слабостите на неговата теория за възпроизводството. Основните градивни елементи на разглеждания модел са: величината на националния доход и заетостта, които взети заедно, зависят от съвкупното търсене. На свой ред съвкупното търсене се ограничава от две детерминанти: личното потребление и натрупването (инвестициите), но и двете детерминанти проявяват тенденция към изоставане от дохода — първата под влияние на "основния психологически закон", а втората — вследствие пренаситеността с капитал и стабилната норма на лихвения процент. Оттук и изводът за "недостатъчното ефективно търсене", което обрича според Кейнс капиталистическото общество на хроническа безработица, ако то се обляга единствено на стихийния механизъм на пазара. Изход от създалото се положение той вижда в активната регулативна политика, годна да отстрани недостатъците на стихийния механизъм на капиталистическото производство и да осигури стабилна конюнктура.

Инструментариумът на тази политика Кейнс вижда в две насоки:

a)                   в политиката на "замразяване" на работната заплата и хроническо намаляване на реалната работна заплата посредством една регулирана инфлация за целите на дефицитното бюджетно финансиране на заетостта;

b)                   във всестранното насърчаване на производителното потребление, изхождайки от възгледа, че инвестициите лимитират растежа на национал ния доход и заетостта. Оттук и особеното внимание, което се отделя на факторите, лимитиращи равнището на инвестициите: лихвения процент и "пределната ефективност на капитала", т.е. нормата на печалбата.

Фактически целият модел е насочен към едно - да осигури нормални условия за получаване на висока норма на печалбата при относително ниско жизнено равнище на непосредствените производители, разглеждано като "цена на заетостта". По този начин, вместо да предложи изход от специфично капиталистическите противоречия, Кейнс предлага мероприятия, които на свой ред засилват разрива между производството и потреблението. Следователно кейнсианската теория за безкризисно развитие при условията на "пълна заетост" не открива никакво вълшебно лекарство срещу действието на закона за кризите. Тя само обосновава пътищата за държавното организирано противодействие на този закон.

Недостатъците на кейнсианския модел са обект на постоянна критика не само отстрана на неолибералите. Последователите на Кейнс — неокейнсианците, разработват усилено "нови интегрални" (Хансен), "синтетични" (Самуелсън) и във всички случаи динамични модели (Харод, Домар, Фелнер, Хикс и др.). Главните обвинения, които отправят срещу Кейнс, се свеждат до следното: разработеният от него модел е статичен, акцентира не върху темпа на растежа, а върху проблемата за заетостта. При това в даден моменти в края на краищата той е строго лимитиран от конкретните условия в една държава (Англия), в условията на продължителна депресия. Именно поради това кейнсианският модел според тях е едностранчив. Те се стремят към неговото доразвиване в духа на съвременните динамични теории и обогатяване по пътя на електическия "неокласически синтез" с всичко ценно, което са дали другите школи и течения в буржоазната политическа икономия.