Joomla Software solutions Template

Payday loan

Законът за БНБ урежда правното положение и функциите на централната банка в условията на паричен съвет.

В структурата и управлението на БНБ са обособени три основни управления - “Емисионно”, “Банково” и “Банков надзор”, като всяко от тях се ръководи от подуправител, избран от Народното събрание.

Надзорът върху банковата система се осъществява от подуправителя, ръководещ управление “Банков надзор”, който при упражняване на надзорните си правомощия прилага самостоятелно и независимо предвидените в закона мерки за въздействие и санкции.

Видовете надзор са следните:

• предварителен надзор - осъществяването на надзорната дейност започва още преди учредяването на търговската банка – преглед на документи, поставянето на условия от страна на БНБ, лицензии и т.н.;
• постоянен (текущ) -  по време на извършване на банкова дейност от търговските банки;
• последващ – проверки и когато се пристъпва към банкова ликвидация или несъстоятелност – БНБ се намесва и дава разрешение за това с оглед на двете цели на дейността.

Постоянният банков надзор е надзора, който се осъществява върху текущата банкова дейност от учредяването на банката до нейното ликвидиране. Постоянният банков надзор се извършва както на базата на периодично представяни отчети и друга информация за дейността на банките в органа за банков надзор, така и чрез проверки на място в самата банка от надзорниците. Постоянният банков надзор може да бъде наречен още текущ банков надзор.

Целта на надзора е да се помогне на банките да се предпазят от множество рискове, с които е свързана ежедневно тяхна дейност. Банковата дейност предполага наличието на много и различни рискове. Тези рискове са изцяло за сметка на банковата институция. В много случаи те засягат в определена степен и интересите на банковите вложители. Именно в това се състои основната задача на функциониращите надзорни органи – защита на всички тези вложители. Банковите надзорници трябва да познават рисковете и да са сигурни, че банките адекватно ги преценяват и управляват.

Основните рискове, които засягат интересите на банките и техните клиенти, могат да се дефинират в няколко групи:

1. Кредитен риск.

Отпускането на заеми е основна дейност на повечето банки. Дейностите по кредитирането изискват от банките да правят преценки във връзка с кредитната надежност на кредитополучателите. Тези преценки невинаги се оказват точни, а и с течение на времето кредитоспособността  на кредитополучателите може да спадне, поради различни фактори. Следователно един от основните рискове пред банката е кредитният риск или невъзможността на кредитополучателя да изпълнява договорените задължения. Кредитният риск е свързан не само с предоставените от банките заеми, но и с други балансови и задбалансови експозиии, като гаранции, акцепти и инвестиции в ценни книжа.

1. Държавен и трансферен риск.

Държавният риск е свързан с кредитирането на чужди правителства или техни агенции и частни контрагенти от други държави. Предоставяните заеми на чужди правителства и техни агенции са в повечето случаи необезпечени, поради което те са с най-висока степен на държавен риск.

Трансферният риск също е свързан с кредитирането на чуждестранни контрагенти – чужди правителства, техни агенти и частни субекти от други държави. Тогава, когато задължението на кредитополучателя не деноминирано в местната му валута, той може да изпита затруднение при неговото погасяване, независимо от конкретното му  финансово състояние.

1. Пазарен риск.

В условията на свободния пазар върху цените оказват влияние много и различни фактори. За банките пазарния риск е свързан с осъществяването на някои специфични търговски сделки, които са част от дейността им. Търговската дейност на банките най-често се изразява в сделки с дългови инструменти, акции и валутни ценности и по-малко в сделки със стоково-материални ценности. Настъпващите промени в цените на търгуемите активи, с които оперират банките, могат да доведат до загуби на банките. Основна грижа на банките е да не допуска такива загуби. Това не означава, че не трябва да се сключват такива сделки. В много от случаите осъществяването им е свързано с получаването на повече приходи.

4. Риск от промяна на лихвените проценти.

Рискът от промяната на лихвените проценти се отнася до възможността за отрицателно въздействие върху финансовото състояние на банката. Този риск засяга както печалбата на банката, така и стойността на нейните активи, пасиви и задбалансови инструменти. Лихвеният риск е присъщ както за банковите, така и за  търговските операции на банката. Основните форми на лихвения риск, на които са изложени банките са:

4.1. риск от промяна на цената на активите, възникващ поради различие в падежите им ( при фиксирани лихвени проценти) и при преоценка ( при плаващи лихвени проценти) на банковите активи, пасиви и задбалансови позиции;

4.2. рискове на кривата на доходността в резултат в резултат от промени в наклона и формата на тази крива;

4.3. базисен риск, породен от неправилно обвързване при корекцията на получените и платените лихвени проценти по различни инструменти, които във всяко друго отношение имат сходни характеристики на преоценка;

4.4. риск от правото на избор, възникващ от явните или неявните опции, съдържащи се в много от банковите активни, пасивни и задбалансови портфейли.

Въпреки, че един такъв риск е обичайна част от банковата дейност, свръхголемият лихвен риск може да бъде значителна заплаха за приходите и капиталовата база на банката.

5.Ликвиден риск.

Ликвидният риск е свързан с неспособността на банката да посрещне намалението на пасивите си или да финансира нарастването на активите си.

6.Оперативен риск.

Най-важните видове оперативен риск са свързани с провали във вътрешния контрол и корпоративното управление. Подобни провали могат да доведат до финансови загуби поради грешка, измама или неспособност да се действа своевременно. Оперативният риск също така може да се дължи на провали на технологични информационни системи или на природни бедствия – пожари, земетресения и други.

7.Юридически риск.

Най-общо юридическият риск произтича от пропуски и несъвършенства в нормативната уредба на банковата дейност. В много случаи банките са принудени да правят излишни разходи за юридически консултации и за водене на съдебни дела.

8.Риск, свързан с репутацията.

Рискът, свързан с репутацията, произтича от оперативни неуспехи, неспазване на съответните закони и нормативни актове или по други причини. Рискът от влошаване на репутацията е особено вреден за банките, тъй като естеството на тяхната дейност изисква поддържане на доверието на вложителите, кредиторите и на пазара като цяло.

Рисковете, присъщи на банковото дело, трябва да се осъзнават, наблюдават и контролират. Надзорниците играят особено важна роля при осигуряване изпълнението на тези изисквания от страна на ръководствата на банките. Важен елемент от надзорния процес са правомощията на надзорниците по разработване и използване на надзорните наредби и изисквания по отношение контролирането на тези рискове, включително и такива, обхващащи капиталовата адекватност, резервите срущу кредитни загуби, концентрациите на активи, ликвидността, управлението на риска и вътрешния контрол. Това могат да бъдат качествени или количествени изискавания. Целта им е да ограничат неразумното поемане на рискове от страна на банките. Тези изисквания не трябва да заменят управленските решения, а по-скоро да поставят минимални надзорни стандарти, за да е сигурно, че банките извършват дейността си по благоразумен начин. Надзорните органи трябва периодично да подлагат на преоценка действащите надзорни наредби и изисквания, като в резултат на това се стремят да поддържат в постоянна актуалност нормативната надзорна уредба.

1.Капиталова адекватност

Собственият капитал на всяка банка е израз на имущественото й състояние от гледна точка на нейните собственици ( акционерите). Собственият капитал на банките обслужва следните основни цели:

• осигурява постоянен източник на приходи за акционерите и финанси за банката;
• използва се за поемане на рискове и покриване на загуби;
• осигурява база за по-нататъшен разстеж;
• дава на акционерите увереност, че банката се управлява по разумен и безопасен начин;
• служи за защита на вложителите.

Един от основните начини за постигане и поддържане на банкова стабилност е собствения капитал на банките да е в такова съотношение към всички активи, което да гарантира защита от неплатежоспособност и възможност за покриване на загуби. Капиталовата адекватност е основен показател за стабилността на всяка банка. Пряка връзка с капиталовата адекватност на банките има шестият основен принцип на Базелският комитет по банков надзор, чието съдържание е следното: „ Банковите надзорници трябва да определят разумни и подходящи минимални капиталови изисквания за банките, които да отговарят на рисковете, поемани от банките, и трябва да дефинират елементите на капитала, като вземат в предвид способността му да абсорбира загубите. За банките с международна дейност тези изисквания трябва да бъдат не по-ниски от тези, регламентирани от Базелското споразумение за капила и неговите изменения”.

През 1988 г. страните-членки на Базелския комитет по банков надзор постигнаха споразумение за един метод, гарантиращ капиталовата адекватност на банките. В това споразумение собствения капитал се класифицира в две основни групи: първичен капитал (капитал от първа степен) и вторичен капитал (капитал от втора степен). В споразумението също така са определени рисковите тегла на балансовите и задбалансовите експозиции. Предвидена е петстепенна система за рискови тегла – 0, 10, 20, 50 и 100%.

2. Управление на кредитния риск.

Кредитната дейност е високорискова дейност, поради това надзорните органи трябва да отделят много голямо внимание на кредитния риск. На този риск е посветен и принцип 7: „ Основна част от всяка надзорна система е независимата оценка на политиката, практиката и процедурите на банката във връзка с отпускането на заеми и инвестирането, както и постоянното управление на кредитните и инвестиционните портфейли.”

Дейността по отпускането на заеми и инвестирането трябва да се основава на разумни стандарти, които са одобрени от съвета на директорите на банката. От особена важност за надзорниците е да се определи степента, до която институцията взема своите кредитни решения без конфликт на интересите. Също така банките трябва да имат добре разработена система за постоянно наблюдение върху кредитните взаимоотношения, включително и финансовото състояние на по-големите кредитополучатели.

Друга насока за управление на кредитния риск в банките е оценяването на качеството на активите, които се приемат като обезпечение и достатъчността на провизиите и резервите срещу загуби, произтичащи от предоставените заеми. Във връзка с нея е и принцип 8: „ Банковите надзорници трябва да са сигурни, че банките са разработили и прилагат адекватна политика, практика и процедури за оценка на качеството на активите и достатъчността на провизиите и резервите срещу загуби по заеми.” Всяка банка трябва да се стреми да минимизира проблемните си кредити. Когато броят на проблемните кредити е голям, това за надзорниците е признак, че са налице пропуски в цялостната кредитна политика на банката. Преди да бъде разрешен един банков кредит, банката трябва да е сигурна в предоставените гаранции или обезпечения.

Третата насока за оценка и управление на кредитния риск е концентрацията на риск и големите кредитни експозиции. Тази насока е свързана с принцип 9 на Базелския комитет: „ Банковите надзорници трябва да са сигурни, че банките имат управленски информационни системи, които позволяват на ръководството да определя рисковите концентрации на портфейла, а надзорниците трябва да установят надзорни лимити за ограничаване експозициите на банките по отношение на отделните кредитополучатели или групи от свързани кредитополучатели.”

Банковите надзорни органи трябва да определят лимита за ограничаване експозициите на банките към отделните кредитополучатели или група от тях и други големи концентрации на кредитен риск. Обичайна практика е ограниченията за концентрация на кредитен риск да се изразяват чрез съотношение към капитала на банката – обикновенно не повече от 25% от капитала на банката може да се предостави на един небанков кредитополучател.

Банките предоставят кредити и на така наречените „свързани лица”. В тази връзка е принцип 10: „ За да се предотвратят нарушения, произтичащи от кредитиране на свързани с банката лица, банковите надзорници трябва да въведът изисквания банките да отпускат заеми на икономически свързани с тях компании и физически лица на принципа „на една ръка разстояние”. По този начин отпусканите заеми ще бъдат ефективно наблюдавани и ще бъдат предприемани други подходящи мерки за контролиране или намаляване на рисковете.” Банковите надзорници трябва да могат да предотвратяват нарушения, допуснати в резултат от кредитирането на свързани лица. Сделките със свързани лица, които излагат банката на специални рискове, трябва да бъдат одобрявани от съвета на директорите  на банките. Надзорните органи от своя страна трябва да изискват условията  при заемите на свързани лица да не са по-благоприятни в сравнение с тези по заемите с несвързаните лица. Освен това те трябва да имат право да лимитират тези заеми.

1. Държавен и трансферен риск.

Във връзка с държавният и трансферният риск е принцип 11 на Базелския комитет: „ Банковите надзорници трябва да са сигурни, че банките имат адекватни процедури за установяване, мониторинг и контролиране на държавния и трансферния  риск, произтичащи от тяхната международна кредитна и инвестиционна дейност, и за поддържане на достатъчни резерви за покриване на такива рискове.” Конкретни въпроси по държавния и трансферен риск за разгледани в документа „Управление на международната кредитна дейност на банките”. В този документ са дефинирани функциите на надзорните органи по отношение на:

• оценяването на държавния риск от банките;
• измерване на експозициите към държавата от банките;
• контрол върху експозициите към държавата;
• ролята на банковия надзорник.

1. Управление на пазарния риск.

Функциите на надзорните органи по отношение управление на пазарния риск от банките са формулирани в принцип 12: „ банковите надзорници трябва да са сигурни, че банките имат подходящи системи за точна преценка, мониторинг и адекватен контрол върху пазарните рискове; те трябва да имат правомощия да налагат конкретни ограничения и конкретни капиталови изисквания по отношение на експозициите, свързани с пазарен риск, ако имат основания за това.” Когато  е необходимо, може изрично да се осигурят капиталови буфери за ценовите рискове, на които са изложени банките, особено за тези произтичащи от тяхната търговска дейност. Налагането на дисциплина може да се окаже следващата важна стъпка за подобряване стабилността и здравето на финансовите пари.

1. Управление на други видове банков риск.

В групата на други видове банков риск се включват:

• риск от промяната на лихвените проценти – надзорниците трябва да следят за начина, по който банките контролират риска, свързан с движението на лихвените проценти, включително ефективен надзор от страна на съвета на директорите и висшето ръководство. Надзорниците трябва да получават достатъчна и навременна информация от банките, за да преценят нивото на лихвения риск. Тази информация трябва  съответно да взема  предвид сроковете до падежа и валутите във всеки портфейл на банката;
• управление на ликвидността – целта на управлението на ликвидноста е да се гарантира, че банката може да посрещне договорените си ангажименти. Надзорните органи трябва да очакват от банките да управляват активите, пасивите и задбалансовите си договори с цел поддържане на адекватна ликвидност;
• оперативен риск – надзорниците трябва да са сигурни, че висшето ръководство е въвело в действие ефективни мерки за вътрешен контрол и процедури за одитиране; че имат политика за управление и намаляване на оперативния риск;
• риск, свързан с репутацията.

Ролята на банковите надзорници по отношение на надзора им върху дейността на банките и свързаните с нея по-горе изброените видове риск е обобщена в принцип 13: „ Банковите надзорници трябва да са сигурни, че банките имат действащ цялостен процес за укрепване на риска

( включително и подходящ надзор от страна на съвета и висшето ръководство) за определяне, преценка, мониторинг и контрол върху всички други важни видове риск  и когато е подходящо, да поддържат капитал за покриване на тези рискове”.

1. Вътрешен банков контрол.

Целта на вътрешния контрол е да се осигури провеждането на дейността на банката по един благоразумен начин в съответствие с политиката и стратегията, определени от съвета на директорите; да се осигури опазването на активите и контролирането на пасивите.

Най-общо функциите на надзорните органи, свързани с вътрешния банков контрол са формулирани в два основни принципа:

Принцип 14: „ Банковите надзорници трябва да определят дали банките имат система  от вътрешния контрол, която отговаря на естеството и мащаба на дейността им. Тази система трябва да включва ясни правила за делегиране на правомощия и отговорности, разделяне на функциите, свързани с поеманите от банката ангажименти, плащания с нейни средства и осчетоводяване  на активите и пасивите й; проверка на тези процеси; опазване на активите й; подходящи функции за незивисим външен и вътрешен одит, за да се проверява спасването на мерките за контрол и на действащите закони и наредби.”

Принцип 15: „ Банковите надзорници трябва да определят дали банките имат подходящи политика, практика и процедури, включително и стриктни правила за проучване на клиентите, които спомагат за висока етика и професионализъм във финансовия сектор и пречат за съзнателното или несъзнателно използване на банките от криминални елементи.”

Системата на вътрешния контрол в банките се състои от четири основни области:

• организационни структури – определяне на задълженията и отговорностите, границите на правомощията за разрешаване на кредити и всикчи процедури за вземане на решения;
• счетоводни процудури – проверки на синтетичните и аналитичните сметки, предварителни периодични оборотни ведомости и счетоводни баланси и др.;
• принципът на „ четири очи” – разделяне на различните функции, кръстосани проверки, двоен контрол на активите, подписване от две лица и т.н.;
• физически контрол върху активите и инвестициите.

Тези форми на контрол трябва да се допълват от ефективен одит, който осигурава независима оценка на адекватността, оперативната ефективност и резултатност на системите за контрол в рамките на дадена институция. Вътрешния одитор трябва да бъде с много ясен статут в рамките на банката – точно формулирани функции, правомощия, задължения и отговорности.

Банките са предмет на регулиране  от голям брой банкови и небанкови закони и наредби, затова трябва да провеждат подходяща политика и да следват процедури, които да осигуряват нейното спазване. В противен случай нарушенията на установените изисквания може да накърнят репутацията на банката и тя да понесе санкции. В случаите на екстремални ситуации нарушенията могат да застрашат платежоспособността на банката. По-големите банки трябва да имат независими функции за контролиране спазването на законовите и подзаконовите разпоредби, банковите надзорници трябва да определят дали подобни функции действат ефективно.

Общественото доверие в банките може да бъде подкопано и репутацията им накърнена в резултат на свързването им с търговци на наркотици и други криминални престъпници. Въпреки, че банковите надзорници по принцип не отговарят за преследването на углавните престъпления при изпирането на мръсни пари или за провежданите мерки срущу прането на пари в страните им, те играят роля за осигуряването в банките на такива процедури, като например провеждане на стриктна политика за проучване и опазване на клиентите. По-конкретно надзорниците трябва да насърчават банките за приемане на препоръките на Специалната група за финансов контрол срещу прането на пари ( FATF), които засягат  финансовите институции. Случаите на измама в банките или тяхното участие също представляват интерес за банковите надзорници поради три причини:

• когато измамите са в голям мащаб, те могат да застрашат платежоспособността на банките и целостта и стабилността на финансовата система;
• те могат да бъдат признак за слаб вътрешен контрол, който се нуждае от вниманието на надзора;
• тук са потенциалните проблеми, свързани с репутацията и доверието, които могат да се разпространят от конкретна институция към цялата система.

Поради тези причини банките следва да разполагат с канали за комуникация за докладване на проблемите както вътре по управленската верига, така и в рамките на вътрешната функция за сигурност и охрана, която е независима от ръководството.

Методи за постоянене банков надзор.

В организацията на постоянния банков надзор съществено място заемат методите за постоянен банков надзор. Регламентацията на тези методи от Базелският комитет по банков надзор е реализирана чрез следващите пет основни принципа:

Принцип 16: „Една ефективна система за банков надзор трябва да се състои от някаква форма на инспекции в банката и дистанционен надзор.

Принцип 17: „Банковите надзорници трябва да поддържат редовни контакти с банковото ръководство и да имат пълно разбиране за операциите на институцията.”

Принцип 18: „Банковите надзорници трябва да имат методи за събиране, преглеждане и анализиране на надзорните отчети и статистически данни от банките на консолидирана и неконсолидирана основа.”

Принцип 19: „Банковите надзорници трябвада имат начини за независимо потвърждаване на надзорната информация чрез инспекции или чрез използването на външни одитори.”

Принцип 20: „Съществен елемент на банковия надзор е възможността на надзорниците да упражняват надзор на банковата организация на консолидирана основа.”

Надзора изисква събиране и анализ на информация. Това може да се извършва на място в банката или дистанционно. Ефективната система за надзор използва и двата начина. В някои страни надзорната работа на място се извършва от инспектори, а в други от квалифицирани външни одитори. В трети страни съществува смесена система от инспекции на място и сътрудничество между надзорниците и външните одитори. Независимо от съотношението между инспекциите и дистанционния надзор, банковите надзорници трябва да имат редовен контакт с банковото ръководство и пълно разбиране за операциите на институцията.

Обичайна практина за банковите надзорни институции е да използват широко дистанционния надзор. Надзорниците трябва да имат метод за събиране, преглед и анализ на надзорните отчети и статистическите справки от банките, поотделно и на консолидирана основа. Същите трябва да включват основните финансово-счетоводни отчети, както и допълнителни приложения. Банковите надзорници трябва да използват максимално публикуваната информация и анализи.

Тези отчети могат да бъдат използвани за проверка дали се спазват изискванията на банковия надзор, като например за капиталова адекватност или ограниченията по кредитирането. При дистанционният надзор обикновенно се откриват някои проблеми в дейността на банката, които са още в зародиш и сравнително лесно могат да бъдат решени.

Надзорните проверки на място могат да се осъществяват както от персонал на надзорната институция, така и от външни одитори. Тези проверки се наричат инспекции. Чрез тях в повечето случаи се цели да се потвърди, че в отделната банка е налице адекватно корпоративно управление и на представяната от нея информация на надзорния орган е вярна и надежна. Инспекциите са метод на надзорника за проверяване или оценяване на редица проблеми, включващи:

• точността на отчетите, получени от банката;
• цялостната дейност и състояние на банката;
• адекватността на системите на банката за управление на риска и процедурите за вътрешен контрол;
• качеството на кредитният портфейл и адекватността на резервите за загуби от отпуснати кредити;
• компетентността на ръководството;
• адекватността на счетоводната и управленската информационна система;
• проблеми, установени от дистанционния надзор или при предишни инспекции;
• спазване от банката на законите и наредбите, както и на условията, залегнали в банковия лиценз.

Надзорната институция трябва да установи ясни вътрешни правила по отношение честотата и обхвата на инспекциите. В зависимост от натовареността на щатните си инспектори надзорната институция може изцяло или частично да използва външни одитори за изпълнение на горепосочените функции. На външни одитори за целите на надзора обаче трябва да се разчита само когато има добре развито, професионално независимо съсловие от одитори, които притежават умения за извършване на изискваната работа.

Съществен елемент от дейността на банковия надзор е възможността на надзорниците да извършват консолидиран надзор на банковата институция. Тя включва възможност за преглед на банковата и небанковата дейност, извършвана от банката пряко или непряко, и дейностите, провеждани в местните и задграничните офиси.

Всяка банка трябва да води адекватно счетоводство, което е в съответствие с националното счетоводно законодателство и международните счетоводни стандарти.  Надзорните институции също трябва да имат отношение към счетоводно-информационната система на всяка банка. Това се потвърждава и принцип 21: „Изискванията на банковите надзорници всяка банка да води адекватно счетоводство в съответствие със системната счетоводна политика и практика, трябва да бъдат удостоверени; счетоводството следва да дава възможност на надзорника да получи вярна и справедлива представа за финансовото състояние на банката и за рентабилността на нейната дейност; банката трябва редовно да обнародва финансово-счетоводните си отчети, в които да се отразява честно нейното състояние.”

Информацията, която банките предоставят периодично на надзорния орган, трябва да е изготвена в такъв формат, който да дава възможност от една страна за осъществяването на ефективен надзор и от друга – да позволява извършването на сравнимост между банките.  Периодичните отчитания на банките пред надзорната институция трябва да включват: счетоводния баланс, отчети за приходите и разходите, информация за ключовите рискови експозиции и задбалансовите задължения на банката. Надзорният орган може да изисква и друга информация за дейността на банката.

Надзорните органи трябва да изискват от банките да оповестят пред обществеността информация за своята дейност, в т.ч. и за финансовото си състояние. Тази информация трябва да бъде достатъчна от гледна точка на вложителите в банката, за да могат те да оценят реално степента на риск при влагането на паричните си средства в банката.