Joomla Software solutions Template

Payday loan

Емисионната банка и гъвкавостта на управлението

(Историческо изследване върху монетарната политика на БНБ и паричното

обръщение в периода 1912–1928)

представено от Гергана Танева,

за програмата гост-изследователи в БНБ

Докторантка по икономическа история в Университета

« Michel de Montaigne, Bordeaux III », Франция

под ръководството на Христо Янoвски

Както, създаването на един емисионен институт, не би могло да се разглежда независимо от еволюцията и развитието на парично-стоковите отношения. Така и не може да се опише историята на една Централна банка, без да се изследва паричната й политика. Именно тази еволюция, води до утвърждаването и появата на централната банка, като регулатор на паричното обръщение и основен емисионен институт. Целта поставена в това историческо изследване, не е да се изследва появата на парите, нито да се прави интерпретация на различните парични теории, макар че парите са далечни предшественици на централните банки.  Две са стратегиите в това историческо изследване – от една страна развитието на емисионната дейност на Българската народна банка, и от друга, валутната й политика и колебанията в стойността на лева през периода 1912 -1928 г,. преплетени през сложните взаимоотношения между Централната банка и държавата. Като, разбира се, с това историческо проучване не се претендира за едно подробно изчерпване и представяне на връзката между държава и централна банка, нито се прави историко-политически анализ на тези взаимоотношения.

Проблемът е засегнат дотолкова, доколкото е необходимо, да се представи (ревизира) връзката между държавните ограничения и банковото развитие в историческата еволюция. Става въпрос за това, доколко функциите на държавата в стремежа й към икономическа рационалност са едновременно с това и стремеж към „етатизъм”. Всичко е преминало през времето и разгледано като един сложен преход. Преход, в който властта и парите са в основата на всеки един исторически и икономически цикъл. Нека не забравяме, че историята е „написана” от еволюцията, а еволюцията е създала предпоставки: едно настояще да бъде свързано с едно минало. Една минала форма на организация да показва грешките на настоящата. Една парична единица да „утвърждава” актуалната. Следователно, има основателна причина да се започне с това, каква е взаимовръзката между държавата и банката или определянето на централната банка, като „банка на държавата”[1]? Историята често разказва за независима от държавата банка, а друг път - за „контролирана” банка. Това определение, разбира се, е твърде относително, но е употребено, за по точното представяне на корелацията между финанси и държава през военновременни години.

С цел да бъдат по-ясно дефинирани взаимоотношенията на Централната Банка с държавата, въпросът трябва да бъде разгледан двуполюсно. От една страна, ролята и задълженията на Банката пред държавата, нейните права и функции, както и позицията, в която тя (банката) се намира пред държавата. И обратно, водещата функция на държавата  по отношение на Централната банка е също толкова отговорна и важна. Ето защо трябва добре да бъдат  дефинирани суверинитета и автономията на Банката по отношение на държавата.

С появата на българския Емисионен институт през 1885 г. възниква и въпросът за държавния контрол.  Тук също е запазена и зачетена  водещата роля на държавата  във финансовата и икономическа политика в отделните исторически епохи. Емисионното право е монополизирано и представлява „привилегия”, съгласувана с държавата. Нужно е обаче извън тази привилегия „банката на банките” да остане автономна, защото, отговаряйки за доброто функциониране, стабилността и сигурността на паричната система, Централната банка е гарант за една стабилна парична политика. Българска народна банка е тясно свързана с Държавата, че е невъзможно да се разглеждат българските финанси без да се отдели съществено място на тази институция, иначе не би могло да се получи вярна представа за финансовото положение  на Царството.[2] Тясната връзка на Централната банка с държавата е в основата на това, „пасивна” или „активна” трябва да е държавната намеса. Като понятията „активна” и „пасивна” не следва да се приемат буквално. Те са използвани, за да се представи, по-изчерпателно, принадлежността на централната банка към държавата.[3] Като тази принадлежност е оправдана, доколкото държавата е клиент на централната банка.[4]

Ето защо, освен като регулатор на паричното обръщение и кредитен институт, банката е натоварена да обслужва държавния бюджет и поема част от правителствените разходи, като това най-осезаемо се наблюдава през военновременните периоди. Нещо повече, в своята книга Georges Bousquet пише: без никакви ограничения.[5] Ключовото значение на проблема се обуславя от това, че банката се оказва действително един непрекъснат „доставчик на средства за съкровището”. Но за истински реформи е трябвало да се говори, за да може банката да поеме водещата си роля като финансова институция с правомощия на Емисионен институт. Да не бъде принуждавана и подчинена на правителствени цели, да предявява и защитава суверинитета си, да формулира и да се ръководи единствено от средствата и целите, нужни за един „автономен” финансов институт. Става дума, за това, да се избегне една „интервенционистка” държавна политика, която пречи на Централната банка да управлява държавните финанси и да прилага най-добрата парична политика за регулиране и стабилизиране на лева.

Тази проблематика преминава през времето -  държавата и контролирането над държавните финанси. В нашия случай, основната цел е да се запази стойността на българския лев и да се налага най-правилната политика, политика с неограничена свобода и преди всичко, политика на „гъвкавост”, която определя стопанското и финансово равновесие и международния търговски обмен в началото на XX век. Този въпрос е дискусионен и в днешно време, защото е продукт на технологията, на силите на промяната[6] и защото в основата му е властта. Именно тази движеща сила на властта формира „убеждението”, че големият капитал е инструмент на държавни интереси, на монополни права, на икономически дискусии, в чиято основа лежат доста често и противоречия. Стопанският и финансов живот, икономическият растеж или нестабилност, периоди на депресия и подем - в основата на  всичко това, до голяма степен, е държавната политика.

Ясно е било дефинирано, че институционалната независимост на  Централната банка представлява средство за избягване и ограничаване на инфлацията, за стабилни цени и повишаване стойността на парите.[7] Това е и резултат от преживяното минало през годините на двете големи войни, когато Централната банка е била подчинена на политическата власт, а намаляването на конвертируемостта на националната валута е било, в повечето случаи, последица от една прекомерна и засилена банкнотна емисия. Но, от друга страна, нужно е да се запитаме, дали институционалната независимост на централните банки е достатъчна, за да се осигури ефективна автономност[8]. И, разбира се, това не е криза на доверието от страна на държавата към банката. Тук става въпрос за това, дали самото разбиране на думата „независимост” означава непременното отричане на ролята на държавата или е нормално да бъде дефинирана стратегия, при която основните въпроси се решават от банковото управление, разполагащо с известна автономност, но все пак, под ръководството на държавната власт. Оттук произлиза и следната проблематика: да се даде определение и да се очертаят границите на понятието „автономност” и присъствието на политическата власт, което никога не е изцяло изключено.

Ролята на държавата е очевидна, както и това, че тя е приоритетна в периоди на война. Неизбежната поява и  доминирането на държавната воля[9], обикновено е свързана с необходимостта от пряко финансиране на държавата при посрещането на военните разходи. Такава намеса води обаче до непредвидими финансови кризи. Основният пример от българската история е кредитирането на държавата от БНБ по време на Балканските войни и Първата световна война. Тук няма значение дали законодателно банката има своята самостоятелност и дали е регламентирана като един независим Емисионен институт. Тук е важно, че тя има „задължението” да сътрудничи на държавата, като неин основен кредитор. От една страна, нужно е да се определи банково управление, независимо от политическата власт, което да бъде отговорно и убедително, а не само изразено конституционално и установено със закон. Защото не това отваря вратите на доверието, а по-скоро относителното и добре съгласуваното сътрудничество между държавата и Централната банка.

В действителност, регулирането на  паричното обръщение и контролирането стабилността на националната валута - това са основните функции на един Емисионен институт. Но, в основата на  „маневрирането” между Банката и държавата, ключовият момент е обслужването на вътрешните и външните държавни дългове, чието изплащане води до увеличаване на банкнотните емисии. С цел да се направи по-задълбочен анализ на паричните процеси, протекли в периода на войните 1912 -1928 г., в настоящето изследване частично се проследява и историята на българските държавни дългове. На пръв поглед, това са два взаимоизключващи се въпроса, но всъщност без вземането на едно благоприятно за България решение, относно облекчаване задълженията по Договора за мир и наложените й репарации,  не би могло да се спре обезценяването на лева.[10] Успоредно с това,  Никола Стоянов определя сумата за окупационни разноски и репарации  в размер на 60 600 000 златни франка, а за изплащане на други задължения по Ньойския договор сумата е 124 754 000 златни франка. На пръв поглед споменатите цифри, сами по себе си, са ясни, но финансовото състояние на България не би било описано изчерпателно, ако не се спомене, че за периода 1923-1929 г. бюджетният дефицит е в размер на 100 млн. златни франка, а държавният дълг след 1914 г. достига до 880 млн. златни франка.[11] Следователно, с голяма убеденост би могло да се каже, че дълговете на България са повлияли върху стопанството на страната като цяло и  нестабилността на лева и инфлационните кризи са следствие на българската задлъжнялост. Най-вече задлъжнялост, в чиято основа са военните и политическите дългове.

От друга страна, разглеждането на чисто емисионната дейност на БНБ в изследването е ограничено. Основното внимание е насочено към стабилизацията на лева и свързаната с това монетарна и камбиална политика на Централната банка по време на Първата световна война. В основата на тези въпроси стои обезценката на лева, икономическото и финансово развитие на страната, промените и реорганизациите на БНБ, механизмите й на парично регулиране между двете войни: тогава, когато държавата контролира най-осезаемо; тогава, когато се намалява производството и търговията се ограничава. А, както е известно, най-важното за финансите е стабилността на паричния пазар.

Как управлява Народната банка по това време? Дали връзката на Банката с държавата в основата се „крепи” на принципите на рационалността и финансовата независимост? Не е трудно да се установи, че войните обуславят големи разходи, липса на свободни девизи, повишено данъчно бреме, накратко казано,  стопански и финансови кризи. Считало се е, че най-простото средство за финансиране на бюджета са държавните заеми, а заемът най-просто може да бъде представен като едно разпределение на данъчното бреме между лицата[12]. Държавата „взима” заем от Централната банка, който се погасява чрез задълженията на данъкоплатците. С други думи, заемът като инфлацията, и той не представлява освен едно временно разрешение на проблема за разпределение на публичните тежести.[13] В години на война принципът за държавата като Personаjuris[14] води до един вид овековечаване на държавата, до еволюция на държавата в стопанско отношение: тя организира и преразпределя благата. Това схващане за стопанско-финансово доминиране се наблюдава най-вече в заемната  политика или, по-скоро, в набавянето на средства при военновременните режими. Заемите на държавата, сключени във връзка с войните, или т.нар. политически дългове на държавата, са именно дълговете за финансиране на войните и плащанията по репарациите, окупационните дългове и тези, които са свързани с арбитражите.

Заемната политика е в особена зависимост с паричната политика. За България такъв е и периодът 1912-1928 г, когато корелацията между държава-финанси и държавни заеми-централна банка са въпросите, основаващи се на проблема за националния монетарен суверинитет. Именно този фактор е добре синтезиран в думите на Georges Bonnet, всички елементи  на финансовия проблем, а именно бюджетните разходи, сумата на банкнотите в обръщение, стойността на валутата, нивото на цените, бремето на дълговете и пр. образуват едно цяло. Трябва да се намери точката, където всички тези елементи ще бъдат в равновесие.[15] С прекомерни данъци би се разстроила покупателната сила на населението, от една страна, а от друга, данъците не могат да бъдат ефикасен източник за средства на държава в състояние на война и парични кризи. Следователно, публичните заеми са основния метод за набиране на средства и покриване на бюджетни дефицити и стабилизиране на паричната единица. Това, от своя страна, поставя националната ни парична едниница пред сериозно обезценение на стойността й. Преди всичко, дълговете на държавта са метод за финансиране на войната,  като основният източник е БНБ. Но развихрилата се криза и стопанското изтощение поставят България и Централната банка в стопанско затруднение. В тези сложни обстоятелства БНБ поема тежката „задача” да бъде движещата сила в битката „финанси-държава”. Финансирането на войната се започва с увеличаване на банкнотните емисии. Последица от това се явяват колебанията в стойността на българския лев.

А. Българска народна банка в навечерието на Балканските войни

В периода до 1911 г. Българска народна банка започва да засилва функциите си на емисионен институт, чиято основна задача е поддържането стабилността на нацоналната парична единица. Периодът преди Балканските войни се характеризира със силно увеличаване на златната наличност на Централната банка. Държавното съкровище разполага със значителен авоар, а стойността на българския лев е повишена. Успоредно с това е утвърдено въвеждането на златния еталон в страната. Почти покрити са и заемите на държавата към Централната банка.

Това благоприятно стопанско развитие е преустановено от военновременните години. Настъпва период на промяна в дейността  на БНБ, която трябва да направи остър завой в своята парична, кредитна и валутна политика. [16] Това е кратък период, по-скоро, период на подготовка за Голямата война. Изглежда, че стопанското развитие е навязло в епоха, чиито движещи сили са преди всичко капитала и непрестанното движение към състезанията между стопанските сили на отделните нации.[17] Перспективата на България е да бъде въвлечена в една нова форма на развитие, в основата на която, по всичко личи,  е една стара форма с нова икономическа идеология, подкрепена и с нова държавна политика, но, все пак, подкрепена от класическата логика: основите на стария обществен ред ще пламнат и старата стопанска организация ще изгори.[18] Организация, в която държавата и капитала имат ключова роля.

Както изглежда, атмосферата в началото на Балканските войни открива пътя към Голямата война. Когато Германия контролира външнотърговския обмен, определя поръчките и организира капитала. Когато войната налага, а Германия упражнява голямо влияние върху българските финанси. Обаче историята на тази част от стопанската политика води началото си още от 1912 г. И  няма значение, за чия военна история става въпрос. Със сигурност може да се каже, че бедствията от войната, са бедствия, преди всичко, за българската икономика и финанси и после бедствия, които разклащат държавни строеве и създават държави-победителки. Следователно, касае се, преди всичко, за един нов финансов ред.

Балканските и Междусъюзническта войни оставят своето влияние и последствия върху българската икономика, а именно: намаляване на външнотърговските сделки, повишаване на ценовия индекс, намалена покупателна способност на населението, колебания в курса на лева. Така в началото на 1912 г. основните операции на Централната банка са свързани с обслужването на Държавното съкровище. Нарасналите военни разходи, увеличеното парично обращение и отменянето на златния еталон през 1912 г. (с Постановление на Министерския съвет от 10 октомври), създават реални предпоставки за засилване на инфлацията. Рамките на този инфлационен период могат да се очертаят от 1913 г. до 1924 г., когато се установява и периода на фактическа стабилизация на лева в България (1924 – 1929 г.).

В навечерието на втората Балканска война златните резерви на БНБ в чужди банки бележат спад, от 36.7 млн. лева за 1912 г., през втората половина на 1913 г. те достигат едва 13.5 млн. лева.[19] Те са свързани с обслужването на Държавното съкровище, чиито нужди нарастват, а най-лесният инструмент за финансиране на държавата и за покриване на военните разходи са банкнотните емисии. Пуснатите златни банкноти в обръщение до месец юли 1913 г., възлизат на 170 млн.лева. В същото време нуждите на Държавното съкровище продължават да растат. Следва обаче да се има предвид, че златната наличност за 1913 г. е около 56.088 млн. лева, което предполага една банкнотна емисия от близо 168.264 млн. лева или тройния размер.[20] От своя страна, сребърната наличност за същата 1913 г. е в размер на 20 млн.лева, и съответно банкнотно обръщение на не повече от двойния размер, установено от Закона за БНБ, или 40 млн. лева.[21] Въз основа на посочените данни, става ясно, че златната банкнотна емисия е с 2 млн. лева над установения предел, определен в чл. 7 от Закона за БНБ[22]. Затова напълно съзнателно е безспокойството на Управителния съвет на БНБ. Тревогата се увеличава след направените изчисления, че дългът на Съкровището към банката възлиза на 7.9  млн. лева за края на 1912 г. и се увеличава на 142.9 млн.лева за 1913 г.[23] Разрешението на Министерството на финансите за отпускането на банкови аванси над установения със закон, предел доказва, че предприетата от Банката политика през този военнен период, е насочена именно към засилена емисионна дейност за посрещане разходите от войните, изразена чрез понятието – летящ държавен дълг. При всичко това, Управителния съвет на Банката не смята да спре авансите на държавата, в момент, когато Отечеството е повикано да води въоръжена борба и когато върховният закон над всичко трябва да бъде законът за спасението на страната и когато всички аванси отидат именно за тая цел.[24] Но в случая безпокойството идва оттам, че не Управителният съвет трябва да оправдае необходимостта от допълнителни държавни аванси. Разбира се, това е неизбежно при създалото се кризисно военно положение. Дори световната практика е богата на такива примери. Затова, въпреки дълбоките национални мотиви, Ръководството на БНБ трябва  да поиска acte d’indemnité (оправдателен акт), с който да се отворят вратите за нови аванси и да се узаконят старите.

.    След края на войната, Държавното съкровище полага усилия да консолидира  държавния дълг, но,  предвид изострената стопанска обстановка, плащанията се извършват нередовно. Колкото повече военните събития се задълбочават, толкова повече, се увеличава дефицитът по платежния баланс, водещ до затруднения и в изплащането на задълженията към чужбина. Създават се повече разходи, а недоразвитата търговия и годишните анюитети по консолидирания дълг за 1912 г. ( в размер на 45 млн. лева) водят до усложнена ситуация, чието разрешаване е едно – емитиране на още банкноти. Това емитиране обаче води до „принудителен курс” на парите. Разбира се, че при такива условия Българска Народна Банка нямаше друг коректив, за да смекчи високия курс на камбиото, освен комбинацията за синдикиране на местните банки и банкери, чиито кредит в странство се още не бе затворен.[25]

Войната води до колебания в стойността на българския лев, които до започването на войната са варирали в т.нар. „златни точки”, а в края на 1914 г. колебанията достигат до +- 3% от  паритетния курс, според обявеното количество на златно съдържание на българския лев от 0.290326.[26] Като цяло, курсът на лева непосредствено преди Първата световна война не претърпява големи промени. Причините за това са няколко. Най-основните от тях са създаването през 1913 г.на Камбиален синдикат, а също така и запазването на количеството чуждестранна валута в някои големи чуждестранни и български банки. Последица от войните е увеличеното емитиране на банкноти: за месец септември 1912 г. - е 145 млн. лева, за да достигне до 189 млн. лева за края 1913 г. [27] Тези емисии все още не надхвърлят законно установения лимит и българският лев все още  не е „загубил” стойността си. Обръщението на златните банкноти  до средата на август 1914 г. възлизат на стойност 180 млн. лева, а на сребърните - 26 млн. лева, срещу златна наличност от 55.2 млн. и сребърна около 22 млн.[28] Или общо в обръщение са пуснати златни и сребърни банкноти за 206.5 млн.лева.[29] Най-важното обаче е това, че банкнотните емисии не могат продължават да растат. Основните пречки са поместени в  чл. 7 от Закона за БНБ. Посочено е, че размерът на сребърните банкноти, за да се спази законно установената норма, не трябва да превишава двойния размер на сребърната наличност, а за златните размерът е троен. А от друга страна, действащият закон недвусмислено гласи, че за златна наличност (се считат) и вземанията на Банката срещу странство, облечени в срочно камбио или чуждестранни краткосточни съкровищни титри. [30] Иначе казано, БНБ може да пуска нови банкнотни емисии, но срещу взиманията си от чужбина, „облечени” в срочно камбио или в чуждестранни краткосрочни съкровищни бонове. По-важно  обаче е това че, тези вземания, оставени в текущи сметки и на разположението на Банката могат да послужат за покритие на по-нататъшните емисии. Но най-преките пътища за увеличаване на  банкнотните емисии и, съответно, посрещане нуждите на Държавното съкровище - това е промяна на съществуващото законодателство: да се разреши на Българска Народна Банка да издава сребърни банкноти в размер тройно по-голям от цялата сребърна наличност в касите й, както и златни банкноти в троен размер срещу нейната златна наличност при странните й кореспонденти.[31]

През 1911 г. основен капитал на банката, според закона е в размер на 20 млн. лева, то авансите могат да бъдат на сума не повече от 40 млн. лева или двойния размер на основния капитал. Обаче през военновременния период нуждата от финансиране на държавата е голяма, а обичайните средства бавни: облагането, публичния кредит, вътрешни и външни заеми. Така, с разрешението на правителствените органи, управлението на БНБ е допуснало да се преминат границите на закона, като за превишаването на нормата за държавните заеми по време на Балканската война МС даде на управлението на банката оправдателен акт с постановление 2 от 10 октомврий 1912 г. N°140.[32] Именно чл. 1 от Законопроекта  води до запазване на законното покритие в злато, сребро или вземания срещу странство[33] на банкнотите от заемите. Член първи от Закона за заемите на държавното съкровище гласи, че размерът на заемите може да бъде по-голям и от двойния размер на основния капитал, стига само да бъде запазено законното покритие на банкнотите в злато, сребро или вземания срещу странство[34], като не покритата част може да се покрие с краткосрочни държавни бонове или вземания от държавата.[35] В това условие лежи надеждата да се подеме пак обменяемостта на банкнотите и изравняването на тяхната стойност с оная на метала, който те представляват.[36]

Известно е,  че през целия военнен период на Балканските и Междусъюзническата войни  БНБ се опитва да нормализира паричното обращение и да задържи стабилността на курса на българския лев. От самото начало на войната Банката не прибягва до голямо кредитиране на Държавното съкровище. Политиката се състои в това, че преди да се получат необходимите законодателно-оправдателни актове, Банката не трябва пристъпва до отпускането на големи държавни аванси. Също така, по един или друг начин, Управителният съвет е бил убеден в „уж временното” преустановяване на обменяемостта на банкнотите срещу злато или сребро. Разбира се, тази законодателна мярка е приложена едва през 1918 г. с приемането на Закона за банкнотното покритие. Но все по-очевидно става, че въпросът с финансирането на държавата, надминава всички очаквания и измерения и в годините на голямата парична криза, това е неотменим проблем.

Най-общо държавните разходи от Балканските и Междусъюзническата войни се оценяват на около 300 млн. златни лева, като един голям процент от тях са били  предоставени като заем на държавното съкровище от БНБ[37]. Кризисното стопанско положение през военните години, довело до намаляване на износа и непрекъснатото увеличение на държавните разходи, предизвиква и бързото стопяване на банковите запаси. Увеличените държавни военни разходи налагат смяна на паричния режим - преустановяване обменянето на банкноти срещу злато и бързото обезценяване на лева, който в края на 1913 г. достига до 122.25 лева за 100 френски франка,[38]а курсът на лева спрямо швейцарския франк от 100 лева за 100 франка в края на 1911 се изменя  до 129 лева през 1915 г. и 439 лева за 100 шв.фр през 1918 г.[39]

По-осезаемата намеса на Банката при регулирането курса на валутите започва със създаването на Камбилния синдикат през 1913 г., с цел премахването на финансовата криза на валутния пазар и исторически обусловената спекула. В този период най-важната последица от липсата на достатъчно износ и чуждестрани кредити се явява увеличеното ажио, което достига  до 23%. [40] Най-важният фактор за намаляване стойността на ажиото е намирането на кредит от чуждестранните кореспонденти на Банката, с който да се създаде въпросният Синдикат като регулатор на камбиалните операции. Такъв кредит е получен в размер на 10 млн.лева и Централната банка застава начело на Камбиалния синдикат. С този ход успява да намали камбиото до 7 ¾ % за от месец март до месец юли 1914 г.[41] Така 100 френски франка през 1914 г. се разменят срещу 108 български лева. Намаляването на валутните курсове е и резултат  от създаването в навечерието на Балканските войни на банки в България  с чужди капитали, които разполагали с големи запаси от  камбио и улеснили дейността на камбиалния синдикат за задържане обезценяването на българския лев - Унгаро-българска банка, Френско-българска ипотекарна банка, Търговска и ипотекарна банка на Балканите. Обаче всичко това води, по-скоро, до ограничаване на възникналата по времето на войните камбиална криза, а не до пълното й отстраняване. В действителност Банката не разполага с големи резерви в чужбина, за да може свободно да регулира валутните курсове. Въпреки всичко, ръководството на Централната банка е твърдо убедено, че нарастващата камбиална криза има временен характер и ще продължи до следващата зърнена реколта. Наблюдават се две констатации. Първо, камбиалната криза не е толкова голяма последица от неравновесието в платежния баланс, а по-скоро от изострената стопанска обстановка. Второ, за подобряване на производството и стопанството като цяло може да се говори, едва когато се постигне чувствително намаляване на вътрешните и външните дългове на държавата. Така основната ръководна позиция на Банката се свежда до следното: да се опита, макар и с ограничени възможности, да играе, все пак, ролята на регулатор на валутните курсове и да се опита избегне едно по-нататъшно увеличение. Отговорът тук е логичен и той зависи от това, с какви фондове Банката разполага в чужбина и на колко се равнява размерът на предстоящите плащания.  Разликата от 50 млн. лева се явява като недостиг, който, според управляващите, ще започни да се „покрива” с усилването на износа от годишната реколта.[42] Може да се приеме, че съществува друг вариант на контрол от страна на Банката - а именно, да сконтира потфейла си от 3 ½ млн. „срещу странство”, като с това ще се накърни златната наличност с около 6-7 млн, лева. Тогава е лесно да се установи,  че 30-40 млн. от емитираните банкноти остават без покритие.[43] Обаче всичко това ще доведе до обезценяване стойността на лева и задълбочаване на валутната криза.  В известен смисъл, стига се до един „омагьосан кръг”, в който банката не би могла да достигне до решение и алтернатива за въздействие върху камбиото. Банката също трябва да е готова да въздейства на увеличеното търсене на парични средства, за да не се достигне до кредитна криза. От друга страна,  по-добре е да не въздейства, ако няма достатъчно златна наличност, за да не се стигне до обезценяването на вече емитираните банкноти, т.е да не се премине установения от закона предел. Отново „порочния кръг”: как Банката може да разшири банкнотната емисия, без да надхвърли установения лимит, като към септември 1913 г. издадените банкноти са в размер почти тройна емисия срещу златна наличност и двойна срещу сребърна.[44]

Отчитайки негативното въздействие на войната върху стойността на българския лев, съвсем основателно би могло да се каже, че с навлизането на България в Първата световна война основната задача на БНБ е да поддържа стойността на българската парична единица. Въпросът е, доколко успешна камбиална политика би могла да се води в навечерието на Голямата война и при съществуващата криза в европейското парично стопанство. Стойността на дадена валута е в пряка зависимост от стопанското и финансово състояние на страната.  За България, която е земеделска страна, валутните кризи са в пряка зависимост от сезонните реколти и имат цикличен характер. Причините за спада в стойността на валутата, както и намаляването на валутните запаси на БНБ, са следствие от силния спад в износната търговия. Преди включването на България в Първата световна война липсата на свободен външно-търговски режим се отразява негативно върху стойността на лева. Всички износни сделки се осъществяват с посредничеството на Централния Комитет за обществена предвидливост, създаден през 1915 г. под контрола на Министерския съвет с цел осъществяване надзор върху търговията, производството и потреблението по време на войната.

Сравнително благоприятното стопанско развитие  през 1912 и 1913 г. води, освен до нарастване на външнотърговските сделки, и до увеличаване на селскостопанските реколти в България. Банката успява, без външен заем и с помощта на Камбиалния синдикат, да посрещне развихрилата се през 1913 г. камбиална криза. Все пак,  изключително трудно е да се констатира, че, с отминаването на камбиалната криза, се е установила завинаги стопанска и финансова стабилизация.

Б. Българска народна банка в периода 1915 г- 1923 г.

Благоприятният икономически процес на относително стопанско заздравяване след Балканските войни и Междусъюзническата война е нарушен от началото на нови военни действия в Европа през 1914 г. Първата световна война подкопава основите на паричния пазар. Икономическата дезорганизация силно ограничава валутните отношения между Централната банка и чуждестранните й кореспонденти, разстройва се дейността на големите парични тържища, като това предизвиква повишаване на цената на златото. Пагубната роля на войната създава условия, при които Българска Народна Банка се оказва в ситуация със сериозни последствия - блокирани златни резерви по сметки в Дисконто Гезелшафт в Берлин, невъзможността БНБ и частните банки в да разчитат на своите кредити в чужбина, което пък от своя страна, предизвиква големи колебания в камбиалните курсове. И накрая, безспорен факт е принудителният курс на банкнотите. [45]

Тежката финансова ситуация през годините на Балканските и Междусъюзническата войни е последвана от Първата световна война, и то в значително по-големи размери на обезценяване на националната ни парична единица и инфлационно напрежение. А с включването на България в Голямата война през 1915 г. военните разходи са посрещнати от Народната банка в услуга на Държавното съкровище. Тук става дума за едно главоломно увеличаване на държавния дълг към банката от 8 млн. за края на 1912 г. до 881 млн. лева в края на 1918 г.[46] Така допълнително разширената емисия от 164 млн. лева за 1912 г. на 370 млн. 1915 г, 2399 млн. в края на 1918 г., и 3886 млн.за 1922 г,  води до катастрофалния спад на банкнотното покритие, обезценяване на националната валута и повишаване цените на стоките. Наред с нарастване на паричното обръщение, нарастват и вътрешните държавни дългове.[47] Въпросът за държавните аванси е „уреден” в чл. 2 от Закона за ограничение на банкнотната емисия и задълженията на съкровището към БНБ през 1922 г. Като отпускането на нови заеми се разрешава само с изричното съгласие на Междусъюзната комисия, която упражнява голям контрол върху всички държавни дългове.[48]

Интересен момент е разследването на Анкетната комисия, която обвинява Банковото ръководство в законодателни нарушения за прекомерно финансиране на държавата. Преките атаки са срещу Управителя Христо Чакалов. Но, разбира се, взаимоотношенията между Правителството и Управлението на Банката не се изчерпват  единствено с проблема за финансирането на държавата. Оправдателен акт от страна на Банковото ръководство е поискан и с това се изчерпват, като че ли, усилията за уреждането на този проблем. Освен това, банковата политика тук престава, излиза вече финансовата политика на държавата[49]. Уместно ли е тук да се търсят обвинителни аргументи относно дейността  на Банковото ръководство, като зад всяко едно негово решение стои отговора на правителството: „ще ми даваш пари, защото аз поемам парламентарната и друга отговорност”.[50]

При определянето на валутните курсове, преди Голямата война, Централната банка се е ръководела от Парижката и Виенската борси. С настъпването на войната и прекъсването на стопанските и финансови връзки между страните, БНБ определя валутните курсове в зависимост от Швейцарската борса. Обаче, все по-кризисно, военно положение води до определянето на условни, а не реални [51]валутни курсове. През декември 1915 г. марката се котира 120 лева за 100 марки, а кроната 100 лева за 100 крони. Поради опасения от спекулации и необходимостта да се поддържа едно постоянно съотношение между валутите на воюващите съюзници, особено с германската,[52] валутните курсове са определени от Министерството на финансите. Затова с основание се счита, че в „не реалните” валутни курсове се забелязва намесата на политически фактори и стремежът на управляващите да следват наложените от войната модели на финансово регулиране. Възприемайки обаче наложените от войната обстоятелства, като, например, относително засиления износ на българска селскостопанска продукция, и условията на икономическа зависимост между страните, лесно могат да се оправдаят отклоненията и силните колебания във валутните курсове. Но, от друга страна, когато се разглежда ролята на една Централна банка като регулатор на паричното обръщение, тези отклонения водят до загуби, отсъствие или невъзможност за прилагане на необходима стабилизационна политика, до финансови сътресения. По понятни причини, прякото въздействие на войната  създава условия за  едно силно застъпено сътрудничество между страните от Централния съюз, при провеждането на валутна политика, с цел запазване стойността на националните валути и създаването на валутни фондове за посрещане на евентуални бъдещи военни задължения. Поради това, БНБ закупува през 1916 г. от Централ Еинкауфсгезелшафт 100 млн. марки при среден курс от 127.50 лева за доставка на храни и продоволствия за Германия и Австро-Унгария, чрез Комитета за обществена предвидливост. Това са доставки, възлизащи на около 200-250 млн. лева.[53] Трябва отново да се подчертае, че за трайно намаляване колебанията на  валутните курсове при военновременни условия, е трудно да се говори. Въпреки възприетите курсове, стопанската конюнктура, недостига от храни и продоволствия, посрещането на разходите по войната довеждат и до необходимостта от закупуване на големи количества чуждестранна валута. Именно в следствие на повишеното търсене на левове от Германското правителство и липсата на средства за закупуването на марки,  стойността на българския лев се повишава и през 1917 г. марката достига ниво от 125 лева за 100 марки.[54] Централната банка не е в състояние да регулира валутните курсове, да закупува нужното камбио при по-високи курсове от частните банки, без да има възможност да продава собствената си валута. Ако се съди по курса на марката за 1917 г., частните банки поддържат курс „продава” около 124.25 лева срещу този на БНБ от 125 лева за 100 марки. Както се вижда, основният въпрос се свежда до това,  как  би могла да се намали евентуалната загуба от камбиалните операции на Банката? По същество проблемът отново опира до намесата на Правителството при фиксирането на валутните курсове. Необходим е суверинитет на Банката по отношение на определянето на камбиалните курсове, за да се избегне по-нататъшната загуба от страна на БНБ. Предвид спекулациите  със стойността на марката, Ръководството на Банката фиксира курс „купува” 124.5 лева и курс „продава” 125 лева на 3 август 1917 г.[55] Въпросът за поддържане на нормален курс на марката води до сериозни проблеми за нашата финансова и парична мощ.[56] В бъдеще марки ще бъдат купувани при курс 124.5 лева от германските банкови кореспонденти, единствено и само за неотложните нужди на Централната банка. Съответно, БНБ забранява купуването на марки от частните банки и издава забрана за изричното закупуване на марки от нейните клонове и агентури в страната. Решението за закупуване на валута единствено от германските й банкови кореспонденти, по фиксиран курс, води до частично спиране на спекулативните сделки и повишаване стойността на марката. Този опит за валутен контрол е с временен характер. Голямото предлагане на марки на борсите и намаленото търсене, а от друга страна, наличието на фиксиран курс се явяват обективна причина за развиване на нови спекулативни операции. Частните банки купуват при нисък курс, като се облагодетелствуват от фиксирания курс 124.5 лева и реализират високи печалби при продажбата на валутата.

Това е и другия ключов момент в разследването на Анкетната комисия: определянето на валутните курсове и, по-конкретно, курса на германската марка по време на Голямата война. След започването на войната курсовете се определят на база търговските отношения между България, Германия и Австро-Унгария.  Създаденото Отделение за стопанските признаци и финансови изучавания има за цел да черпи информация и сведения за състоянието на външнотърговския ни обмен. Но, за съжаление, този „барометър” се оказва неефетивен, поради ненавременното пристигане на нужната информация. На практика, при определянето на валутните курсове Банката се е ръководела  от варирането на камбиото, как се продава една полица в странство. Щом на самия пазар започва да се вдига цената, то е признак, че ние нямаме износ... [57] Същевременно Анкетната Комисия се опасява, дали е бил достатъчен контролът на Банката по отношение на определянето на валутните курсове и дали не е имало „поддържан” курс на марката. Събитията са добре описани. Непосредствено след влизането на България във войната през 1915 г., на българския пазар започват да се появяват германски и австрийски валути, които се обменят по курс, съответно, 125 лева за 100 марки и 105 лева за 100 крони. [58] В края на 1916 – 1917 г. валутните курсове на марката и кроната бележат спад в резултат на увеличения износ на български тютюни. Така се стига до курс 119 лева за 100 марки. Източникът на разногласията идва от създаването на германската централа за покупки от България[59] през 1917 г. и увеличеното търсене на левове. Войната с българското правителство започва от тук. То държеше щото да не снемаме курсовете от 125.[60] И, разбира се, зад тази позиция, открито застава дейността на управляващите кръгове. В основата на тази политика стои стремежът да не се пренебрегне волята[61] на Германското правителство. Потвърждение за това е германската политическа тактика, прикрита зад „легални” финансови сделки. Факт е, че  българското Министерство на финансите определя и политиката на БНБ. Банката е изправена пред задачата умело да преодолее политическите обвързаности на двете страни. Зависима България застава зад позицията, че  това се отнася за нашите съюзници, те ни дават стотини милиони марки, следователно с техните пари не можем да подбивате тяхната валута тук в България.[62] И още, дават ни, казваше министерството, пари в заем, защо да им подбиваме валутата – то би било осъдително.[63] Реалността, вероятно, е различна. Преговорите между Банката и министерството водят до курс 123 лева за 100 марки. И действителният пазар беше този.[64] През 1918 г. Банката продава по 125  лева за 100 марки, а на пазара курсът достига до 135-140 лева за 100 марки. Обяснението, разбира се, е в спекулативните борсови сделки и презапасяването на хората с валута от неутрална страна.[65] Така се стига до повратния момент, в който  Райхсбанк заявява, че в България е нужна Централа на девизите, чрез която да се контролират валутните курсове и да се  спрат спекулациите. Ръководството на Народната банка възприема това като намеса в политиката на БНБ. Главният въпрос на Анкетната комисия е следния:  ако Банката се бе намесила, по какъв начин това би въздействало на  българския финансов пазар? Или, по-скоро, в интерес на Банката ли е да разполага с големи количества марки? С риск за известно повторение,  съществено е да се отбележи отново,  че за покриване на разходите от войната нуждата от банкноти се увеличава. Изключително важно е да се подчертае, че това са банкнотни емисии, за покритие на които служат германските аванси. Няма друг начин, по който да се обясни положението, освен да се каже, че за покритие на българския лев служи германската марка. Следва резултатът: провалиха се марките, провали се и нашата валута.[66]

Посоченото увеличение в търсенето на левове води до нарастване на банкнотната емисия, която до септември 1917 г. достига близо 1.2 млрд. лева. Както се вижда Управлението на Банката с оказва в неблагоприятната ситуация на вземане на  мерки за ограничаване на банкнотните емисии с цел избягване на инфлационно напрежение и по-нататъшното обезценяване на българския лев и повишаване цените на стоките. Безспорно  е, че при нарасналата спекула с българския лев, подпомогната от благоприятния фиксиран курс на марката, последствията, преди всичко за финансовото състояние на страната, са особено големи.По понятни причини, Управителния съвет на БНБ взима мерки за избягване на по-нататъшни смущения на финансовия пазар - а именно, премахване на фиксирания курс на марката и прилагане на закона за търсенето и предлагането при определяне на стойността на марката. Като, съответно, Банката, ако се наложи, ще предприема необходимите мерки за избягване на по-нататъшното й спадане. По думите на тогавашния управител Христо Чакалов, не се ли направи това, то Държавното съкровище....ще трябва да поеме и риска от загубата в курса на марката...[67] Ясно е, че българския лев е в пълна зависимост от германската марка, но важно  е обаче,  какво ще бъде състоянието на марката след войната. За България и БНБ това е от съществено значение, поради това, че българският книжен лев има за гаранция германската марка или, по-точно, отпуснатия през 1915 г. заем от 500 млн. марки с последващи по 50 млн. марки аванси всеки месец, за посрещане разходите от войната. Така че, ако се съди по състоянието на марката преди войната, то най-сигурният начин да се запази стойността на българския лев - това е закупуването от БНБ на нужните количества валута на неутрални страни, като Швейцария, например, за да посрещне задълженията си след войната . Но, предвид неблагоприятният платежен баланс, БНБ не е била в състояние да покрие плащанията срещу покупката на камбио. Дори и опитът да се изнесе стока срещу валута е неуспешен, поради редица причини. Основателни са твърденията, че българският износ зависи от Германия, че цената на нашия тютюн в Швейцария зависи от цената на нашия тютюн в Германия.[68] Това предполага едно компенсиране и покриване на загубите от БНБ  при закупуването на швейцарски франкове. От плащане в марки Банката ще загуби, но пък, от друга страна, „от какво ще се ръководи (БНБ) тя за да определя курса на швейцарския франк?[69] И не е ли по-добре да поеме някаква загуба, но да успее да задържи стойността на българския лев и да избегне евентуалното понижаване на стойността му? Това е спор, възникнал на 23 септември 1917 г. на Конференцията на българските банкери, където се разискват са именно  определянето посоката в камбиалните отношения на Централната банка с нейните чуждестранни кореспонденти, както и постигането на най-благоприятна за стойността на българския лев банкова политика и управление. В заключение може да се обобщи:  курсът на българския лев спрямо германската марка по време на Първата световна война е по-висок, но, в сравнение с швейцарския франк, е по-нисък. И основната причина за влошаването на българския лев спрямо швейцарския франк се крие в германската намеса. Това е преди всичко „политически въпрос”, тясно свързан с военновременните условия. Ако нашите продукти отиваха преди всичко в Швейцария, нямаше да има тази загуба. Обаче германците не ни дават право да ги изнесем гдето искаме, а гдето те искат.[70] Поради обстоятелството, че Швейцария е борса на целия свят,[71] то най-големият успех, по отношение стойността на българския лев ще бъде постигнат чрез износ на български стоки. Така най-същественият проблем се състои в това, как БНБ да се „наложи”. Спорът е остър, дискусиите дълги. От една страна, най-важният проблем е увеличаването запаса от франкове, а от друга страна, - евентуалния изход на войната. Това налага де се отиде далече в бъдещето, за да се пресметне, че ако Серес, Драма, Кавала и Цяла Добруджа останат у нас лева ще се подобри спрямо франка и марката, защото ще имаме голям износ.[72] Изрично е обаче да се описва безизходицата, в която ще се намират българските финанси при един неуспешен за България, военен изход. Има достатъчно основания да се предполага, че в действителност избор при определяне на необходимата камбиална политика, като че ли, не съществува. Германия не би позволила износа, защото те не гледат на тютюна като на стока за подобрение на валутата, а правят от него въпрос на победа. Те смятат лишението на войската от тютюн равносилно на лишението й от хляб, и правенето й неврозна и нетърпелива за крайната победа. Поради това германците по никой начин не ще позволят транзит на тютюн за Швейцария.[73] Невъзможността за износ на тютюн, розово масло и др.за Швейцария има и своите положителни страни. Както се вижда, при набавянето на едно голямо количество валута например швейцарски франкове, по време на войната, тия депозити биха се превърнали в германски марки и след войната БНБ ще разполага с единствено с големи запаси обезценена германска валута.

Наред с така деликатните отношения с германската валута , възниква и въпросът с австро-унгарските крони. Макар  курсът да се определя в зависимост от търсененто и предлагането, то не се оповергава тяхната зависимост с германската марка. Това подсилва още повече твърдението за намаляване на вноса на „луксозни” стоки от Австрия, а оттам - намаляване на плащанията с левове, което би спомогнало за подобряване стойността на лева спрямо кроната. От именно тази позиция следва да се приеме и предложението на банковото Ръководство за увеличаване на валутния запас от австрийски крони. През януари 1918 г. Управителният съвет на БНБ взема решение за закупуване на 50 млн. крони по курс, не по-висок от 85 лева за 100 крони. А  предвид, че Банката разполага с един достатъчно голям резерв от германски марки и предвид интересите и благоприятното развитие на българските търговски отношения с тия две страни, ще е желателно да се увеличи и валутният ни запас от крони.

Особено важна предпоставка за увеличаване на банкнотните емисии е златният резерв на БНБ в чуждестранни банки и, ако те биха могли да се използват като гарант при емисиите, то размерът на  банкнотите би се увеличил от 212.5 млн. на 300 млн. лева. Размерът на емисиите за 1915 е вече 370 млн. лева, а в края на Голямата война този размер е вече 2.399 млрд. лева. С подписването на примирието обаче паричните емисии не се преустановяват, а напротив, те достигат 3.889 млрд. лева. Едновременно с това се наблюдава един увеличен ръст от близо 26 пъти. Именно финансирането на големите военни разходи  довело до обезценяване на лева 28.5 пъти. [74] Съгласно Закона за курса и покритието на банакнотите на БНБ от 1918 г., емитираните банкноти подлежат на обменяемост със злато или сребро. Предвид военновременното положение обаче, в периода на Балканските войни, Междусъюзническата и Голямата война обменяемостта на банкнотите е почти преустановена. Впрочем чл. 9 от Закона за БНБ е легитимно обяснен с ал. 2 на чл.1 от Законопроекта, който има за цел да даде юридическа обосновка на създалите се обстоятелства, свързани с банкнотната емисия по време на войните. Приема се наложителният курс и необменяемостта на банкнотите. Чл. 1  постановява, че създалото се положение ще бъде в сила до второ нареждане.  Предвид чл. 7 от Закона за БНБ обаче  златните банкноти остават покрити до 1/3 със злато или вземания, а сребърните - с най-малко половината от стойността си с налично сребро. Така накратко би могла да бъде описана създалата се сиуация. Целата на закона е спирането на летящия държавен дълг, както и подобряване дейността на БНБ като емисионен институт.  С всички тези законодателни мерки, макар и да се легализират високите емисии, не се постига реално възстановяване стойността на лева. Колебанията на лева спрямо долара се изчисляват кръгло на 24 лева за 1 долар през 1913 г., а през 1920 г. това съотношение е вече 97 лева за долар. Най-голямото обезценяване се наблюдава през 1923 г., когато развитието на камбиалните курсове е вече 185 лева за долар.[75] Разбира се, тези колебания се обясняват с развитието на платежния баланс, който се влияее от сезонния характер на външната търговия. Инфлационните процеси в България се засилват, а търговската структура на страната се променя. Наблюдава се намаляване на износа и вноса, последвани от влошаване на платежния баланс. Така непрекъснатите колебания във външната търговия, определени от сезонността на стоките, водят и до колебания в търсенето и предлагането на чужда валута. Засилват се и спекулативните операции. Всичко това обуславя създаването на камбиален монопол и приемането на Закон за търговията с външни платежни средства, вземания и кредити от 1918 г. За целта се създава учреждение наречено Централа на девизите. Това централно банково учреждение обхващало 19 банки, занимаващи се с камбиални сделки. По силата на закона, всичи банкови сдружения са длъжни да обявят пред Централата, с какви валутни средстваа разполагат, както и техните клиенти. Така въведеният надзор не е могъл да спре обезценяването на лева. Реформата обаче спомага за премахването на големите колебания във външния курс на българската парична единица. Към края на 1919 г. камбиалният режим е променен и определянето на дневните валутни курсове се извършва не само от БНБ , но и от Централата на девизите, през която преминават трансферите при търговията с девизи. Чл. 5 и 6 гласят, че взимания, кредити в чужда валута и платежните средства се заемат, обменят или залагат единствено чрез Централата. От същата централа, със изричното съгласие на БНБ, се определят и валутните курсове на чуждстранните парични единици.

Но, разбира се, картината  не би била пълна, ако не се представят аргументите за въвеждането на Централата в България. Началото започва със създадените  през 1917 г. Централи на девизите в Германия и Австро-Унгария, които се разглеждат като важно условие за защита на националните валути в двете страни. Започва ограничаване износа на банкноти и злато с цел намаляване на спекулациите. В усилията си да следва подобна защита, през 1917 г. Управителят на БНБ Христо Чакалов повдига въпроса за създаване на българска Централа на Девизите. През май 1917 г. Управителния съвет на Банката взема решение да изпрати господата Кьойбашиев и Мумуджиев във Виена, натоварени с мисията да проучват и изследват целите и, съответно, въвеждането в България на подобен Институт. Аргументите за подобна значителна реформа са съществени. Ако и в Турция се въведе такъв ограничителен девизен режим, то България би се превърнала в основно средище на валутни спекулации. Цели се също така  да се  въведе контрол върху камбиалните сделки, за да се  премахнат колебанията в стойността на лева. През този период Германия проявява голяма загриженост по повод на факта, че в България все още не е създадена подобна Централа. Германското правителство следи отблизо ситуацията с германската марка и с все по-голяма „сила” се опитва да наложи убеждението, че създаването на подобен монопол е полезно. Подобна позиция не е изненадваща. По-скоро,  създава се ситуация, в която Reichsbank и други  германски учреждения официално настояват за създаване на подобен монопол.  Но, от друга страна, Deutsche Bank, макар и като представител на германската кредитна  политика в България, в разговор с Министъра на финансите на България прокарва мнение, че полза от подобна дейност няма. Очевидно, медалът има две страни. Тезата за спекулативна дейност не е чужда и акцентът се поставя повече, като че ли, върху интересите на частните кредитни учреждения, отколкото върху интересите на страната.[76] Кризата се задълбочава. Подобен институт в България не е желан нито от Министъра на финансите, нито от началника на държавните дългове на България. Проект за създаването на учреждение с цел валутен монопол е внасяно от Управителя на БНБ  в НС няколко пъти и едва през декември 1918 г., с приемането на Закона за търговията с външни платежни средства, се постановява  търговията с платежни средства, вземания и кредити в чужда или българска валюта .....се съсредоточва за напред и до второ разпореждане в едно учреждение, наречено Централа на девизите, контролирано и ръководено от Българска Народна Банка.[77] Според закона, членовете на Централата са  длъжни да декларират всички камбиални сделки и налични девизи, техни собствени, тъй и ония на техните клиени. [78] По право, създаденият „синдикат” между Централната банка и частните банки е определял курсовете на всички валути, както и надзора върху всички валутни сделки, за да може да се прекратят колебанията в стойността на българския лев. Има достатъчно основания да се твърди, че дейността на Централата е донякъде едностранива и не реализира изцяло преследваните цели - стабилизиране на националната валута  и ограничаване на спекулативните операции. Основания за безспокойство има. Причината  се крие в не дотам голямата възможност за гъвкавост в камбиалната политика на БНБ. Това много осезаемо се чувства при крупните тютюневи „сделки”, където са ограничени възможностите за прилагане на една рационална валутна политика.

През месец октомври 1919 г. Standard Tobacoo Company, New York, една от големите Американски тютюневи компании, реализира печалба около 1.5 млн. лева за сметка на БНБ.[79] Печалбата е реализирана от износ на Ксанийски тютюн, заплатен във внесени от чужбина левове левове,  вместо в лири стерлинги. Въпосът е разследван от Анкетната комистия. Началото започва от разрешението за износ на 760 хил. кг „Ксанийски тютюни”, които съгласно чл. 11, са платими във валута, и 2.270 хил. кг. „не Ксанийски” с възможност за изплащане и в български левове. Съгласно разпоредбите, Standard Tobacco трябва да заплати 1.9 млн. долара за 760 хил. кг. Ксанийски тютюн, или 2.5 долара на килограм.[80] Но, вместо в лири, тютюнът е платен в левове. Освен това, от Банката на Компанията са  „отстъпени” 100 хил. лири, за да бъдат продадени на пазара при по-високи валутни курсове. [81]Печалбата е 1.5 млн. лева в полза на Tobacco Company, тогава, когато държавата ни е имала тъй вопиюща нужда от камбио.[82] След тази сделка БНБ купува лири на високи курсове. Разбира се, тази операция е осъществена през 1919 г. под надзора на създадената вече Централа на девизите. Управителният съвет на банката твърдял, че не е отговорен за тази сделка, понеже тя се извършва под надзора на Централата, и не е давал съгласието си за осъществяване на внос на левове, вместо лири. Същевременно, създаденото през 1919 г. положение се обяснява от Ръководството на Банката по следния начин. Месец септември 1919 г., БНБ не е разполагала с достатъчно количество български левове, около 229 млн. лева. Тази сума, едва е покривала законно установения, минимален банкнотен резерв, който Банката е била длъжна да съхранява в касите си. В същото време е необходима валута за плащания в чужбина, с която Ръководството се сдобива, изкупувайки с помощта на срочни касови бонове 2.5 млн. долара при курс 32.75 лева за долар от Standard Tobacco , 100 хил. лири при курс 150 лева за лира, също от Standard Tobacco, и 960 хил. долара при курс 32.75 лева за долар, отново за сметка на Standard Tobacco.[83] Както се вижда, има възможност да се реализира печалба. Финансовите пазари са разстроени, колебанията в курса на валутите чести. Известно е, че в момента на извършване на сделката за продажба на 100 хил. лири курсът на лирата е варирал от 152 до 157 лева за лира, докато Банката откупи другите лири английски 100 000 не по курс 152, а по 150 лева, с което целеше да намали произведението на освободените лири английски с 2 лв. на лира.[84] Същевременно, законодателството дава право на Банката да откупи или освободи произхождащи от износ валути по усмотрение на надлежния администратор или на Управителния съвет.[85] Разследването на Анкетната Комисия е концентрирано именно върху това: дали има нарушение на чл. 11 на Закона за търговията с външни платежни средства от страна на банковото управление и кой е отговорен за това? Остротата на проблема изпъква тогава, когато Анкетната Комисия обявява в нарушение Управителния съвет на БНБ. Че членовете на сегашния Управителен съвет на Банката са недостатъчно подготвени за работата, която им е поверена; че у тях липсва всекаква инициатива и широки схващания...[86]

Едва през 1920 г. се правят постъпки за ограничаване дейността на Централата на девизите и предоставяне на по-голяма свобода в дейността на Централната банка чрез наредбата за търговията с чуждестранни платежни средства, вземания и кредити. Първата стъпка е премахването на  ограниченията в търговията с външни платежни средства и въвеждането на задължително удържане на 1/3 от валутата, придобита от износ, за нуждите на Държавното съкровище. По-късно, с приемането на Закона за търговията с външни платежни средства, през 1924 г. се закрива Централата на девизите и всички валутни сделки преминават под прекия контрол на Централната банка. Курсовете на чуждестранните валути се определят от нея.

Голямата война свършва с жестоки, непосилни за много икономики договори, под арбитърските функции на Междусъюзническата комисия и Финансковия комитет на Обществото на народите. По всички правила те обещават равноправие и стабилни икономики. Но дали зад кулисите се крият различни стопански интереси, продиктувани от неистов етатизъм? Историята в много случай свидетелства, и то онази история, която се ръководи от частни интереси и е подтиквана от световната действителност, че по-силната държава е тази, която налага. А слабата държава, проникната от прекалено силен, национален дух се превръща в инструмент, чиято политика е преди всичко двуполюсна. От една страна, трябва да се защитават държавните интереси, стопанските, а от друга, трябва да се реши, как от едно зло да се избере по-малкото. И става дума за основните два върха, които изграждат стопанството: първият - финансите и държавата, вторият – войната и финансите. И в условността на тази взаимовръзка е важно, доколко водещата държавна роля е икономически по-целесъобразна и как в период на кризи и инфлационни напрежения България посреща и преживява войната. Война, в която държавата трябва да успее да запази финансовия суверинитет на основния финансов стожер – Българска Народна Банка така, че да се избегнат първо сигурните критики и клевети вътре в България и вън от нея, че тя е продадена на Германия.[87]

В периода 1918 -1928 г. на България предстоят изплащания по военните дългове и репарации. Това изправя българските финанси пред кризисни проблеми. В центъра на тежестите застават политическите вземания на държавата и „търговските” заеми от чужди банки. Като държави-кредиторки се налагат Германия, Англия, Австро-Унгария. България е дебиторна страна  и, ако преди „търговските” заеми  са били необходими за стопанското й развитие, то по време на войните основно място заемат и политическите задължения. От една страна, тези заемни отношения са вплетени в сложната ситуация на Европа – заемна политика и изплащане на репарации. За които Чакалов пише: политическите дългове могат да бъдат явно политически, когато интересите на „другата държава” прозират през договорите, но могат да бъдат и ловко прикрити зад някякви общо-стопански мотиви.[88] Обикновенно „дегизирани” с умисъла за политическо влияние и пари. И средствата са, като че ли, очевидни. През 1915 г. България сключва договор с германското правителство, под прикритието на Disconto Gesellchaft. Една „поставена” банка, която представлява германските интереси. И една сключена „финансова операция”, която да избегне „критиките” за „продадена” България....[89]. И дали бъдещето на България е завидно?[90]

Така се достига до историята с блокираните в германските банки авоари на БНБ, по чл. 145 от Договора за мир. Едва ли е необходимо да се доказва, че БНБ се оказва в трудна ситуация: от една страна, германската Централа на девизите, а, от друга, Германското правителство. Среща съпротива всеки опит да се превърнат българските вземания по блокираните сметки в друга валута. Това са аванси, правени  на българското правителство, и под условие, че ще стоят там, те не могат да се продават.[91] Прави впечатление решението на Анкетната комисия.  Макар, че решаваща позиция в периода на Голямата война има, преди всичко, българското Правителство и  макар, че в такива времена взаимозависимостта между държавата, финансите и банката е неизбежна, то същественият фактор, който накланя везните в посока „виновен” – това  е Българска Народна Банка, като единствена емисионна банка, със задача, да бъде върховен регулятор в областта на кредита и сконтото, най-важен фактор във финансово-икономическия живот на Стопанска България, не е могла да изпълни своето преднаначение, особено през периода на последната война и след нея, вследствие липса на една разумна финансова и стопанска политика на ръководните й органи.[92] Нещо повече, разследването доказва, че са извършени нарушения от членове на Управителния съвет на БНБ, но с допълнението за съжаление, констатираме че тези които ръководят днес банката вървят по същия, а даже и по-стремглав път.[93] Монетата има и друга страна - държавната интервенция. Независимо от всичко, безспорен е фактът, че в основата на едно управление стои политиката на друго управление. Да се говори за държавни потребности и пряк интерес, поставени под контрола на по-силния, е напълно оправдано. Но за какъв дял държавна намеса става въпрос? Оставям настрана политическиите дебати, макар че, обсъжданията им са тясно свързано с финансовата и икономическа ситуация в страната.

Тук е мястото да се отбележат усилията на българското правителство и Централната банка във всеобщите борби и икономически дискусии относно влиянието на Ньойския договор върху икономическото и финансово състояние на България.

Обвързана с дълъг списък финансови задължения по клаузите на Договора, България не разполага с необходимия капацитет за посрещането им. Според чл. 121 и 122 от Ньойския договор, на България са наложени репарации и задължения в размер на  2 ¼ млрд. златни франка. И блокирани авоари от вноските по военен заем, възлизащи на 50 млн. франка ежемесечно и изплатени по силата на  Конвенция от 20 ноември 1915 г, подписана между Българското и Германското правителства. В споразумението се казва, че тези вноски трябва да бъдат депозирани в германска банка в Берлин. Общата сума на авансите възлиза на 1 093 500 млн. марки по курс 100 франка за 81 марки.[94] Този заем е трябвало да се използва за покриване разходите от войната. Чрез приспадането на тия разходи при преключване на войната, тези авоари остават за сметка на БНБ , но депозирани в германски банки. В крайна сметка, през 1921 г. е наложена е забрана от страна на германското правителство върху българските вземания. От  Министерството на финансите на Германия е блокиран депозит на  съкровищни бонове въз основа чл. 145 от Ньойския договор, чрез който България се задължава да преведе вземанията си от Германия на Комисията по репарациите. В противоречие на чл. 145 от Ньойския договор е чл. 434 от Версайския мирен договор, който недвусмислено гласи, че задълженията на България са да запази въпросните авоари и те да бъдат представени пред Комисията, единствено и само в случаите, в които тя вземе това решение. В тези вземания обаче една част са вземания на БНБ.  Тълкуването на Ньойския договор е прието от ръководството на Народната Банка за несправедлив акт, който трябва да бъде незабавно решен. На 6 март 1921 г. Банковото ръководство е решено да устои на финансовото, и дори политически неправилното „доминиране” от страна на Германското правителство. По този повод, позовавайки се на това, че Германия е признала Ньойския договор, банката заявява, че е длъжна, при поискване на вземанията от Комисията, да ги предостви в тяхната им цялост. Разбира се, с влизането на Договора в сила, тегленията по сметките, са преустановени. Управителния съвет на БНБ, изпраща писмо, в което ясно е подчертана твърдата му позиция, че смятаме това тълкуване на Министерството в Берлин за неоправдано и незадължително за нашата банка.[95] Най-накрая - най-важното:  Българска народна банка, придобивайки своите авоари и поверявайки ги на вашата банка, съвсем не е действала за сметка на Българската държава, а за своя собствена сметка, като юридическо лице, съвсем отделно от държавата, т.е като частно лице, като банка.[96] Спиралата отново се завърта, но в момента на върха застават контролираните банкови авоари. Това са също средства получени, не само от Германското правителство по време на войната, но  една част от тях са получени от експортни сделки с Германия. Междувременно трябва да се подчертае, че размерът на авоарите надхвърля 1 млрд. марки, т.е. представлява шест   пъти повече от капитала на Българска Народна Банка. БНБ се ангажира да представи исканията си пред Комисията, като междувременно желае да й бъдат предоставени 200 млн. марки, които в нужда ще бъдат възстановени до 30 дни. Германското външно министерство се съгласява на аванс от 120 млн. марки, който да бъде гарантиран с полици с 3 месечен падеж. Разбира се, ако се стигне до пускането им в „циркулация”, то това би накърнило престижа на българската банкова институция. Българска страна предлага за гаранция да послужат 20 млн. френски франкове. Временно съгласие е постигнато, но, разбира се, това не води до окончателно разрешаване на проблема. А и големи отсрочки не бива да се правят, тъй като във военно време не може да се говори нито за предприемачески дух, нито за финансова стбилизация. Постигнатото съгласие не е изход от създалата се ситуация. Германската марка главоломно губи от стойността си,  а това може да означава само едно- бърза намеса и конкретно решение от страна на Комисията по репарациите. Истината е следната: ако БНБ има авоари за повече от 500 млн. марки, то при едно евентуално 50% обезценяване на марката, загубата ще възлиза на около 250 млн. марки. Но в крайна сметка, според направена справка, се оказва, че БНб разполага с авоари на стойност по-голяма от 800 млн. марки. Те са разпределени в три големи германски банки: Disconto Gesellshaf , Deutsche Bank  и Commerz & Privat Bank на обща стойност 839 095 039 в германски съкровищни бонове.[97] Няма съмнение, че ако Комисията не излезе с решение за вдигане на забраната от страна на Германското правителство, а напротив  поисква прехвърляне на вземанията на БНБ, то „справедливост” ще се търси чрез арбитражен съд. Все по-очевидно е обаче, че за бърза позиция не би могло да се говори, тъй като България е излязла с искане пред Съглашението за отсрочка на плащанията си по репарационните дългове. Резултатът е важен. Трябва да се знае следното: има ли изгледи България да бъде освободена от репарационния дълг 2 ¼ млрд или тия вземания ще бъдат „приспаднати” от 2 ¼ млрд. златни франка  репарационен дълг.  В допълнение, ако ли пък няма изгледи да се освободим от репарационния дълг, то за България ще е безразлично дали частичното погашение на тоя дълг ще стане чрез авоарите на Българска народна банка в Германия или по друг начин.[98] От друга страна, ако България посреща редовно репарационните си задължения, то Комисията не би прибягнала до тези авоари. Едва на 14 май 1923 г. Германското правителство разрешава деблокирането на авоарите. Те са освободени най- напред в Diskonto, а по-късно - и в другите банки. Българска Народна Банка понася големи загуби от обезценяването на марката, която по това време е на стойност „само 7 книжни стотинки”.  В писмо на народния представител д-р Йосиф Фаденхехт и директора на държавните дългове Никола Стоянов до германския финансов Министър от 02 януари 1924 г. се казва, че загубата на сума от 660 000 000 златни франка трябва да се поеме от германското правителство,[99] а  в швейцарска валута, загубата възлиза на 96 690 925 франка. Пред Българското комисарство по репарациите при Междусъюзническата комисия Управителният съвет на БНБ прави постъпки за обезщетение и, съответно, ликвидиране на задълженията  към Германия по пътя на компенсирането. Отговор обаче не е получен. Смятало се е, че един евентуален съдебен процес би довел до много разходи, а, освен това, е неуместно да се приема, че може да се приключи с взимането на благоприятно за България решение. Българската общественост не е безучастна. Вестниците Радикал и Независимост отправят упреци по повод не поетата отговорност от страна на Българското Комисарство. Разбира се, подобни публични обяснения в настоящия[100] момент са крайно неподходящи и неуместни. Още повече, че  България е пред момент да се сключи държавен възстановителен заем, за който е потребно съгласието на Междусъюзническата комисия, а също и разглеждането на дълговете ни спрямо Дисконто Гезелшафат, за което е необходимо една благоприятна атмосфера.[101] В по-тесен план, става въпрос за една стратегическа финансова цел от страна на Германското правителство, чиято необявена, но ясно прокарвана политика е била, да пази своята страна и нейното национално богатство до крайна възможност от изтощение под каквато форма и да се явява то.[102] Що се отнася до Междусъюзническата комисия, това е една комисия от представители на сили- победителки, които по силата на Ньойския договор могат да открият или да не открият свое право да се вместят в уреждането на тоя въпрос по-скоро по свое разбиране и интерес, отколкото по несъмнено право и абсолютна справедливост.[103] Но, разбира се, това далеч не означава, че БНБ и Българското правителство не могат да пледират за разглеждане и уреждане на големите загуби.

По препоръка на Комисарството, БНБ влиза отново в преговори с германското правителство. При разговор със съветника Кьобнер през декември 1923 г. и януари 1924 г., и Българската делегация, която е на посещение в Берлин за уреждането евентуалното обезщетение от германска страна, получава единствения отговор: Германското правителство не признава валоризацията на марката.[104] Последвалото на 29 май 1925 г. заседание е пример за допълнителна намеса от страна на Комисарството, което не е изпускало изпредвид интересите на същата банка.[105] Представя се искане за евентуалното уреждане на въпоса с авоарите на БНБ и загубите от обезценената марка. Дейността на Банката е разследвана. Анкетната Комисия обвинява Управителния съвет в „незаинтерисованост”. В подкрепа на това се изтъква, че „уреждането” на проблема зависи от германското правителство и най-вече от Комисията по репарациите.

Може ли да се говори за една необвързана и неясна политика от страна на българското Комисарство по репарациите? За разрешаване на конфликта едва ли може да се говори, особено в полза на България.

Но, като се има  предвид, че това не е единствения остър сблъсък между българската и германската страна, става ясно, че не можем да говорим за вина едностранчиво. Не по-малко катастрофален е случаят с Конвенцията, подписана на 14 февруари 1918 г.между Българска Народна Банка и Reichsbank за отпускане на аванс чрез Народната Банка за сметка на Германското държавно съкровище, възлизащ на 330 млн. лева в съкровищни бонове и банкноти. Накрая идва ред на параграф 4 от конвенцията, на чиято база Германското правителство твърди, че чрез писмо, изпратено до Главната Репарационна Комисия в Париж (която играе ролята на арбитър между двете правителства), Германия смята да се възползва от правото си да изплати тези аванси в марки по определения курс. По нататък историята е ясна: БНБ е отново в позиция на преговори, но, разбира се, неуспешни, поради  това, че параграф 4 предвижда, че окончателната ликвидация на сметката на Райхсбанк при Българска Народна Банка ще се извърши една година след сключването на мира по курс 81 марки за 100 лева.[106] Излишно е да се споменава, че по онова време марката е трайно обезценена. А очевидните искания на българското банковото ръководство -  да се върне дългът в левове - остават неудовлетворени. Загубата не е само загуба за БНБ, а загуба, която се стоварва върху бедния български народ.[107] И сякаш на заден план остава проблемът, дали, все пак, говорим за „искреност” от страна на германското управление и за убеждението, че големите политически цели, са доста често прикрити зад финансови паравани. Тук по-важно е това, че тия спорове имат големи икономически последици. Както и да се пише по-нататъшната история, тяхното трайно присъствие винаги ще поражда сложни финансови въпроси, поне за няколко години напред. Именно такава е политиката на германското правителство: да се възползва от инфлационните удари, за да си осигури намаляване на задълженията. И не би могло да не се изтъкне, че германското правителство, заставайки зад берлинските банки, излиза с предтекст с цел да задържат било изцяло, било по-голямата част от авоарите  на Банката възможно по-дълго време, в Германия, докато над тях удари градушката на замислената и привеждана вече в изпълнение инфлация.[108] Икономическа стратегия, която би позволила евентуалното обезценяване на германските задължения от порядъка на 7-8 млрд. златни марки.

Колкото по-дълго продължава една война, толкова по-сериозни са стопанските затруднения, толкова и по-кризисни са следвоенните периоди. Със стихването обаче на военните действия, кризите не престават, а напротив те съставляват една неизбежна част от стопанските и финансови проблеми на изтощените от войната сили. След войната положението на БНБ е силно зависимо от европейския паричен пазар, който по това време е в криза. Народната Банка, по принцип, разполага с големи количества обезценени германски марки, около 1 млрд.марки, блокирани по германски сметки, и близо 200 млн. крони. Лошото се усеща много осезаемо. А то е неизбежно, като се има предвид, че Банката не разполага с почти никакви запаси от неутрални валути.   Друг е въпросът, какви ще са последствията за българската икономика и стопанство. Но тук се крие един по-дълбок проблем: каква точно трябва да бъде политиката на Народната Банка, за да съумее да преодолее следвоенните финансови сътресения. Едно е безспорно- става въпрос не само за негативни последствия,  а за запазване на Централната банка и отстояване на националните интереси.

Създалата се след войната нестабилност, не само на българския, но и на европейския паричен пазар, е следствие от наложените политически и финансови тежести на Договора за мир. Аргументите са сериозни, а последствията за България непреодолими. Усилията на БНб да стабилизира лева остават почти безрезултатни.

Дори българската делегация не съумява изцяло да защитава интересите на страната на Мирната конфереция в Neuilly през октомври 1919 г. България е натоварена по чл. 121 от Ньойския договор с репарационен дълг от 2 250 млрд. златни франка, за 37 г. с 5% лихва. Началото на плащане е определено за 01 януари 1920 г. България се превръща в център на две основни влияния - френски и английски, - предопределили и основните икономически процеси в страната. Защото основната цел е финансова свобода, но не и с цената на всичко. Така в националната ни стопанска история започва един период, който за обедняла и изтощена България, е период на финансова война. Решаващата дума в нея принадлежи  на Междусъюзническата комисия. Тя ще трябва от време на време да прави изучавания върху източниците и платежната способност на България и след като даде справедливата възможност на представителите на последната (на България) да бъдат изслушани, тя ще има всички права да предложи на Комисията за репарациите, било намаление на едно от плащанията, които има да извърши България, било отлагането на това плащане, било намалената обща сума, дължима от България.[109] Член 122 от Ньойския договор определя ясно и точно основните функции на онези институции, които, с налагане на влиянието си, налагат и основната политическа и икономическа „правдина”. Тук войната е между силните. Дали България е между тях? Дали съществува негласно споразумение между силите - споразумение за трансформация и преразпределение на капитали, за стопански прогрес и икономическа независимост? Отново възниква основната дилема: доколко държавата е нужна, за да укрепи финансовия си суверинитет и дали не се пристъпва към класическия тип дихотомия – от едната страна Централната банка, а от другата смазващата ръка[110] на държавната намеса. Въпросът остава открит. Но онази посока, която се открива, изисква да се отговори, как БНБ в коалиция с Министерство на Финансите, защитават националните интереси. Битката вече е битка не само за финансов суверинитет и автономност, а е битка за запазване на България. За да се гарантира автономността на банката и се ограничи безконтролното вмешателство на Министъра на Финансите в работите й, с което именно досега се е нарушавала автономността на този институт и се е отклонявал от неговото главно назначение, Камарата намира за необходимо да се учреди един Висш банков Съвет.[111]

Няма съмнение, че на България е нужно едно облекчително изплащане на дълга. В действителност тогавашните положителни настроения се основават на надеждата и борбата за прилагане на чл. 122 от Ньойския договор. Но погледнато от друга страна, посредническата роля на Комисията всъщност е насочена против всички победени. Защото се създават два основни полюса – победени и победители. И ако съществуваше възможността да се опрости дългът, то Германия, обременена с не по-малко финансови тежести, би успяла. Но  важни тук са, по-скоро, преговорите между Българското правителство и Междусъюзическата комисия, от които  зависи бъдещето на България, на нейните финанси и на паричната политика на Централната банка. Това бъдеще е донякъде определено с подписването на протокола от 21 март 1923 г., в който са посочени сумата и начина за погасяване – една част на стойност 550 млн. златни франка, погасими за 60 години, и друга - 1 700 млн. златни франка, за 30 години. Като гаранция България залага приходите, идващи от митниците. Но по-страшното е това, че изплащането на непосилните финансови задължения става почти невъзможно. Пресментнатите анюитетни вноски не покриват дори лихвата, която е в размер на 25 500 хил. златни франка годишно.[112] В тия драстични времена алтернативата е достигането до допълнително договаряне, с което би могло да се спре обезценянето на българския лев. Защото обедняването на страната води до намаляването на покупателната способност на населението, до отрицателен търговски дефицит, както и до невъзможността за поддържане на нормалните функции на държавния апарат. Именно в това се крие взаимовръзката между увеличените държавни разходи, големите затруднения на Държавното съкровище и силно намалената платежна способност на страната, като следствие от обезценяването на лева. Срещу тази финансова неустойчивост стоят репарационните плащания, които задълбочават развилата се вече стопанска криза. Необходимостта от изходна позиция, както изглежда, става ръководна. Определящо е и това, че стабилният курс на лева е основна предпоставка и необходимо условие за нормална стопанска активност и стабилни финанси. Отложените репарационни вноски не възстановяват с магическа бързина нино конвертируемостта на българския лев, нито благосъстоянието на стопанството, но се оказват единственото решение в ситуацията на платежна неспособност. БНБ се превръща в поле на разногласия и център на сложни решения. Кризата в България не затихва и дефицитите в платежния баланс растат. За периода 1923-1929 г. те възлизат на 100 млн. златни франка, а държавният дълг на България от 669 млн. златни франка през 1914 г. нараства на 880 млн. златни франка до края на войната.[113]

Кризата се задълбочава и, макар и тривиално, световното преразпределение на злато се променя. България започва войната с приблизително 55 млн. зл. франка, като през 1918 г. те са вече 64 млн. франка, поради закупуване на златни монети от страна на БНБ .[114] Златните резерви на българската Емисионна банка са най-малки през 1920 година - те намаляват с 27 млн. златни франка, (което представлява половината от златните запаси на БНБ), поради изплащането на огромните количества американско брашно по нареждане на СГОП. Народната банка не успява да си набави нужното количество долари и залогът е българското злато. Стоянов пише получи (се) телеграма от София със съобщение, че няма възможност да платим американското брашно в чужди девизи, и американците ще вземат златото, като ни казват, че след това, ако искаме, можем пак да си купим злато от Америка. Покойният Тодоров веднага отговори телеграфически да се направи всичко възможно да се откупи златото с чужди девизи. Обаче от София отговорът беше, че телеграмата е късно получена и че американските параходи са вече отпътували заедно с българското злато за Америка.[115] Така, в резултат на военновременната оскъдица и недостиг на храна, правителството взима решение, което,от една страна, увеличава зърнения запас на страната, но, от друга, става една от причините за голямото обезценяване на лева. След този износ на златни запаси, наличността на БНБ намалява от 64 млн лева до 37 млн.

Извършва се едно преразпределение на световното преразпределение на златото. Това е позицията, която от години е била основна точка в международните проблеми. Например, силно забогателите САЩ  влагат в Европа от 1919 г. насам близо 12 млрд. долара.[116] За правителствата, които търсят решение, основните спънки в процеса на парична стабилизация са следните: нарушеното стопанско равновесие, изплащането на репарационните дългове, решенията от мирните договори. Именно тези правителства, чиито разстроени финанси и огромни външни задължения ги изправят пред  алтернативата да преминат към ограниченията в търговията с чужди валути, за да постигнат уравновесяване на платежния и търговските си баланси, а също и стабилизация на монетата.

Тясната връзка между курса на лева и платежния баланс се наблюдава най-осезаемо през периода 1920-1922 г., когато банкнотните емисии намаляват, а недостигът на пари води до ниска кредитна дейност. Последица от това е снижаването на  стойността на българския лев, като последният достигна най-ниското си ниво, спрямо швейцарския франк, през 1921 г. - до 3590 лева , в сравнение с 1915 г. когато 1 франк се обменя за 136 бълг. лева.[117] В края на 1922 г. силното обезценяване на лева води до намаляване на ликвидните средства и този период е известен като „парична криза от 1922 г.” Положението става катастрофално след премахването на търговските ограничения, което е един от факторите,  довели до нуждата от по-големи парични средства. Големите колебания в стойността на лева са преодоляни донякъде в средата на 1923 г., като средният курс на лева спрямо долара има тенденция към намаляване - 139 лева за долар в края на 1923 г.

В. Българска народна банка в периода на фактическа стабилизация на лева

1923-1929 г.

Поради развилите се в страната големи кризисни ситуации от изключително значение е изработването на една правилна позиция. От тази гледна точка, Ръководството си поставя една основна цел: регулиране курса на лева и постигане на финансова и стопанска стабилизация. Всичко това поставя, все по-категорично, въпроса за подобряване курса на националната валута. Това налага също така разглеждането на въпроса за уреждане на заем, който би могъл да бъде добра финансова подкрепа. В същото време, колкото и големи да са усилията на Банката да проведе финансова стабилизация, липсата на суверинитет не позволява бързото й възстановяване. След края на Първата световна война държавата продължава да налага своите финансови ограничения. Типично е положението със създадената Централа на девизите, от която Банката понася загуби. В това, като цяло, се състои  най-чувствителната намеса на паричния и камбиалния пазар. Налагащото се либерализиране в дейността на Банката произтича и от факта, че финансовата Институция, за да посреща разходите на държавата, закупува валута на високи цени в началото на годината и ги продава на ниски в края на годината. Загубите и финансовите тежести се поемат от БНБ. Следователно, за да се проведат нужните реформи най-напред е необходимо да се предприемат мерки за ограничаване на държавната намеса и да се премахнат рамките на една регламентирана и ограничена камбиална търговия.[118] Ролята на държавата да се ограничи единствено в подобряване благосъстоянието на стопанството и възстановяването на потребителната способност на населението чрез провеждане на държавна политика,  чиито приоритет е намаляване на данъчното бреме.

Реорганизацията от 1923 г. е насочена главно към създаване на по-голяма автономия на Управителния съвет и осигуряване на по-голяма свобода в действията и гъвкавост във вземането на решения, предвид променливите икономически условия . Това поставя с все по-голяма сила въпроса за стабилизиране на българската парична единица и камбиалните курсове въобще. Същевременно,  увеличаването на златните девизни запаси и стимулирането на износа са другите две предпоставки за стабилизирането на лева. Именно становището за излизане от кризисното положение чрез засилване на износа, стимулирането на производството и като цяло, поевтиняването на живота са залегнали в основата на започналата в началото на 1923 г. финансова реформа. В историята, това е т.нар. период на фактическа стабилизация на лева. Акцентът се поставя върху усилията за подобряване стойността на лева: да достигне до равнище, което да не въздейства отрицателно върху износната търговия, и от друга страна, - преодоляване на резките колебания.  Счита се обаче, че за постигане на подобно положение е необходима, до голяма степен, автономност на Банката. Решаваща роля за постигането на по-голяма свобода в управлението на банковото Ръководство се създава с приемането на Закона за ограничаване на банкнотната емисия и задълженията на съкровището към Българска народна банка през 1922 г.  Той узаконява приетата от Управителния съвет политика на стабилизиране на финансовия пазар чрез намаляване на банкнотното обращение, което, според Закона, не може да превишава 4.7 млрд. лева, т.е. това е 12 пъти сумата на металическите резерви.[119] Все с цел да се ограничи инфлационната криза, се засилват и регулативните функции на Банката на валутния пазар. Освен това, се ограничава авансирането на държавата от Централната банка, като за лимит се определя сумата от 4.250 млн. лева.  Регламентирането дейността на БНБ се осъществява по искане на Междусъюзническата комисия за репарациите, в съответствие с резолюциите на  конференцията в Генуа през 1922 г.

От представеното следва, че стопанското положение на страната в периода 1923 -1924 г. поставя на изпитание стабилността на българските финанси. Това налага необходимостта от бързи финансови реформи. С важно значение за дейността на Централната банка е изработването и приемането на Наредба на Министерството на финансите за регулиране и ограничаване на търговията с външни платежни средства, която влиза в сила през декември 1923 г.[120] Направените с наредбата промени са преди всичко свързани с въвеждането на камбиален монопол. Преустановяват се валутните сделки на Софийската фондова борса, като търговията външни платежни средства се извършва под ръководството на БНБ. Регулирането и определянето на валутните курсове се поема от БНБ, като валутни сделки се осъществяват само при доказани търговски операции и деклариране стойността и количеството на търгуваните стоки. С помощта на въведения валутен надзор, а също и на натрупаните резерви Централната банка успява да стабилизира националната парична единица по отношение на долара при курс 139 лева за долар. Чрез прилагане на наредбата от 1923 г. се осъществява фактическата (de facto) стабилизация на лева, която с приемането на Закона за търговията с външни платежни средства  (девизи и банкноти) през 1929 г. се извършва de jure.

За да бъде успешена стабилизационната програма, от преобладаващо значение са решенията и препоръките от Конференцията в Генуа през 1922 г., които акцентуват върху въвеждането на златно-девизен еталон и отменяне на установения през войната книжно-паричен стандарт и принудителен курс на националната парична единица. Премахване колебанията в стойността на лева и възстановяване на  „разменяемостта” му срещу злато, като стабилизирането на валутата се установява на равнище, по-ниско от миналия златен паритет и въвеждане на ново, отговарящо на равнището, постигнато при стабилизацията. Това е и същността на самата монетна реформа, затова стабилизация не не означава нищо друго освен повръщане към нормалния монетен режим, когато всяко плащане се опира в края на краищата до златото.[121]

Много са разсъжденията около провежданата парична реформа. В българските банкови среди много е било изказано и много е изписано. Широко е разгъната тезата относно методите, по които би могла да се проведе тази стабилизация. Преди всичко, за провеждането на една реформа с цел оздравяване на монетата, не е достатъчно само да се направят нужните законодателни промени. Необходимо е да се възприеме модел за осъществяване на реформата. Прави впечатление, че дебатите са дълги и сложни. Оформят се няколко основни схващания. Провеждане на парична реформа въз основа на препоръките на Финансовия комитет на Обществото на народите, според методите на френските банкери от средите на haute finances. Разглеждат се препоръките на банкери от Конференцията в Генуа, също препоръките на експерта по валутните въпроси в Женева, проф. Karl Gustav Cassel. Проучва се позицията на английския икономист Keynes и тази на проф. von Mises.[122]

При една такава значителна монетна реформа от съществено значение е подбирането и възприемането на препоръки, отговарящи на стопанската и икономическа ситуация в страната. За правилното й провеждане в България, Комитетът на ОН изгражда модел, който най-общо обхваща основните му препоръки. Те са следните: постигане на бюджетно равновесие, ограничаване на инфлацията, погасяване на вътрешния държавен дълг и отпускане на стабилизационни заеми от Финансовия комитет на ОН, както и назначаване на съветник при Централната банка. Важно условие е издействането на автономен на емисионен институт и премахване на политическото влияние в банковото управление, българското правителство се задължава да пази независимостта на Българска народна банка от всяко няквото и да е било политическо влияние.[123] Единствено и по-този начин би могъл да се гарантира успешният изход от провеждането на монетна стабилизация чрез приемането на златно-девизния еталон. Целта е създаване на Централна банка като регулатор на паричното обръщение, търговския и индустриален кредит.

Сходни са препоръките на френските банкови експерти – стабилизацията е  възможна само при разменяемостта на книжните пари срещу злато, но не и единствено върху предвоенния паритет, а и при едно ново легално определение на стойността на монетната единица.[124]Силен акцент се поставя върху широкото навлизане на чужд капитал в страната, както и върху спечелването на доверието на чуждите кредитори. Разбира се, не се подценява значението на бюджетното равновесие и на това в платежния баланс, както и уреждането на задълженията от страна на държавата към Централната банка. Задължително условие се явява осигуряването на достатъчно покритие на банкнотите от злато и чужди девизи.

Въпросът за провеждане на парична реформа и стабилизация на монетата се поставя и на Конференцията в Генуа. За да се гарантира една успешна реформа, експертите препоръчват обменяемост на монетата със злато, повишаване на производството, уравновесяване на платежния баланс,  както и натрупването на девизни резерви. Набляга се и на психологическия фактор – вярата и безусловната убеденост, че валутната реформа ще бъде успешна.

Подобни са препоръките и на проф. Cassel, Keynes и Mises. Насоките, които те дават, са, преди всичко, съобразени с ограничаване на инфлацията и преустановяване на банкнотните емисии, увеличаване на девизните запаси и, разбира се, ограничаване на колебанията в стойността на националната парична единица и  установяване на един постоянен курс.

От изложеното тук прави влечатление това, че такава реформа не може да се проведе без необходимото количество налични финансови средства, които да спомогнат за възстановяване стойността на монетната единица. Също така, за да се премине към парична реформа, е необходимо, първо, да се спрат колебанията в цените на стоките като те останат единствено и само в зависимост от закона за търсенето и предлагането. Както и намаляването на колебанията й в курса и засилване доверието на народа към успешния край на започната реформа.

Според някой автори, очаквана последица от стабилизацията е повишаването на цените на стоките. И, все пак, стабилизацията е процес на разменяемост на лева, а не на покупателната способност. Ако има такова повишение, то е в зависимост от световните пазари и камбиалните курсове на чуждестраните валути. Франция, например, познава такова повишение на цените и го предолява чрез провеждането на политика на намаляване на лихвения процент,  увеличаване на кредитната активност за сметка на бюджетните излишъци в търговския баланс, като това, преди всичко, запазва равновесието в платежния баланс.

Така, в общи линии, могат да се опишат трудностите в процеса на стабилизация.  Затова стабилизация има тогава, както когато се предлагат достатъчно девизи и злато за странство съгласно изискванията на платежния баланс и камбиото, така също и когато държавата законно се задължава с осигуряване равноценното плащане към странство в злато или здрави валути.[125]

В началото на 1924 г. се приема нов Закон за БНБ,  чрез който се създават някои предпоставки за подобрения в банковото управление. Засилва се автономността на Банката и се увеличава основния й капитал, от 200 мил. лева на 500 мил. лева. В този смисъл чл. 1 гласи, че Българска Народна банка е обществено автономно кредитно учреждение, отделна юридическа личност, привилегирована от държавата.[126] Въз основа обаче на досега прилаганата политика на контрол от страна на Министерството на финансите, в писмо от Софийската търговско-индустриална камара се акцентира на не дотам добре изложената в Закона независимост на БНБ. В основата на нейните искания стои въвеждането на Висш Банков Съвет... който ще дава общите дериктиви за дейността на Банката и ще решава важните принципални въпроси, от които ще зависи нейната деятелност.”[127] По силата на така приетия Закон от 1924 г. българският Емисионен институт има изключителната привилегия да издава банкноти в злато, които имат 1/3 метално покритие [128]

Необходимите мерки за стабилизиране на страната са взети, но, поради наложените от войната, тежки финансови последици, е невъзможно постигането на стабилитет. Основанията и неоходимостта от реорганизация на Банката са неотложни. Така, по препоръка на финансовия комитет на Обществото на народите през 1926 г. се гласува нов закон за БНБ , с който се извършва необходимата реорганизация именно във функциите на БНБ като емисионен институт. Позовавайки се на примери от другите европейски страни, в законопроекта основно място се отделя на политиката на стабилизиране на българския лев и, по-специално, обменяемостта на банкнотите срещу злато. Като покритие на банкнотите, законопроектът счита не само златото и срочните менителници в чужда валута, но и авоарите на банката в камбио на виждане, а също и сребърната й наличност, пресметнато по неговия златен курс на свободния пазар.[129] Като процент на покритието е предвиден 33 1/3%. За да се засили влиянието на Емисионния институт върху паричния пазар, необходимо е ускоряване на изплащането на дълга на държавата към банката. Проектът предвижда отношенията на Банката с Държавното съкровище, което се явява като една основна „опасност” при изпълнението на функциите на банката като емисионен институт. А именно, неограниченото използване на емисионния институт за целите на държавата във военно време. По тези съображения в законопроекта се отбелязва и ограничението при отпускане на нови държавни заеми.

Пагубните последици от Голямата война трябва да бъдат ликвидирани, за да се създадат необходимите условия за преодоляване на финансовата криза. Гаранция за финансовото и стопанско възстановяване се явява отпуснатият чрез резолюция на Финансовия комитет на Обществото на народите през 1926 г. Бежански заем. Стойността на заема е 2.250 млн. англ. лири и се отпуска във връзка с настаняването на 120 хил. бежанци, напуснали земите си по време на  Първата световна война. За Българското правителство е невъзможно да  посрещне разходите по настаняването на бежанците и прибягва до искане за финансова помощ. Такава е разрешена, но при спазване на условието за постигане на споразумение между България и нейните кредитори.

С приемането на Закона за БНБ от 1926 г. функциите на Банката се променят. До тогава тя е била  Централна, банка натоварена с дългосрочни кредитни операции, свързани с  благоприятното развитие на българската банкова система. В стабилизационния период тя  поема функциите на „банка на банките”, чиято основна задача е регулиране на паричното обръщение и увеличаване на златната и валутна наличност. Според влезлия в сила на 01 януари 1927 г. Закон за БНБ и, в последствие, според препоръките на ФК на ОН,  процентът на банкнотното покритие е в размер най-малко 33 1/3 %, което означава, че отношението между емитираните банкноти и банковия резерв трябва да е 3:1 или на всеки 33 1/3 лева от резерва се пускат в обръщение 100 лева банкноти. [130] Като под „резерв” трябва да се разбира златото, собственост на Банката и общата сума от чуждестраните златни девизи.[131]

След реформата от 1926 г. за БНБ настъпва нов период, свързан с ускоряването на процеса на стабилизация и увеличаване на златните и девизни резерви на Банката с цел стабилизация на лева и паричното обращение.  Недостатъчните финансови средства за покриване разходите на държавата и вече достатъчно разстроеното българско стопанство не позволяват осъществяването на заложените в закона за БНБ от 1926 г. задължения и реформи, свързани със стабилизирането на лева. При тези условия, според Банковото Ръководство, изходът за разрешаване на паричните затруднения трябва да се търси в отпускането на нов за България заем. Българското правителство представя отново своите искания за отпускане на финансова помощ, която би позволила по-бързата стабилизация на лева и погасяване на летящия държавен дълг към БНБ. Обществото на народите приема исканията на българското правителство и с протокол от 10 март 1928 г. се уреждат клаузите по сключването на такъв заем, известен в българската финансова история като стабилизационен. Отпуснатият заем е в размер на 4.5 млн. лири стерлинги от американска, англииска и френска банкови групи.  Важно условие при сключването на този заем е извършването на  реорганизация на Банковия институт по искане на Обществото на народите. Във връзка с реформата през 1928 г. е приет  Закон за стабилизирането на лева и за монетната циркулация в Царство България . Този закон поставя началото на т.нар легална стабилизация на лева.

В Приложение II на Протокола, подписан на 10 март 1928 г. в Женева, са определени условията за извършване на тази реорганизацията. БНБ трябва да разполага с капитал от 500 млн. лева или 500 хил. акции по 1000 лева едната (според Закона от 1926 г. основният й капитал е в размер на 1 млрд. лева). Акциите ще се продават  1086-3 само на български поданици, физически или юридически лица. А сумите, получени от  акциите, ще бъдат използвани за намаляване на летящия държавен дълг. Разбира се, с това не се гарантира сигурността и автономията на БНБ, като се има предвид, че всички чужди банки, например, са български юридически лица. Възможно е  БНБ да бъде поставена под влиянието на чуждия капитал и така да създаде несигурност за националното ни стопанство.[132] Остава единствено надеждата, че, така замислен, проектът няма да влезе в сила.

На България е отпуснат заем от 4.5 млн. лири, от които 1.5 млн. са предназначени за БНБ. Основните искания от страна на Финансовия Комитет са следните: осъществяване на реорганизация в паричната политика на Централната банка и промени в кредитната й дейност. По този начин, основната й роля се свежда до това да бъде регулатор на паричното обръщение, като изцяло се ограничава кредитната й дейност. В този смисъл БНБ се превъща в чисто емисионно учреждение и следи за запазване стойността на лева. За целта на 3 декември 1928 г. е приет Закона за стабилизирането на лева и монетната циркулация в Царство България. Чрез него се урежда паричната система в България, въвежда се златно-девизният еталон и се легализира разменяемостта на на книжния лев. С тази реформа златното съдържание на лева се намалява, или „деветдесет и два лева се равняват на един грам чисто злато.”[133] Като последица от това може да се приеме намаляването на задълженията и вземанията в златни левове, като най-засегнати остават спестяванията. Със закона се установява разменният курс на лева спрямо чуждестранните валути, като 1 лира стерлинг се разменя за 673.66 лева, 1 долар за 138.44 лева, 1 френски франк за 5.42 лева, а 1 швейцарски франк е равен на 26.71 лева.

В хода на промените важно място заема въпросът за реорганизацията на БНБ и нейното превръщане в акционерна банка. Допусната слабост е това, че отново се стига до паралелното разглеждане и анализиране на банковите финансови затруднения под главното покровителство на държавата. В случая става дума за активното участие на политическите интереси в провеждането на реорганизация в законодателството на БНБ. Затова и напълно основателно е безспокойството, което се изпитва българската банкова общност. И това е, по-скоро, един проблем, в чиято основа стои разделението между формата на управление и контрола на капитала. В случая той се свежда до проблема за реорганизация на БНБ в чисто акционерна банка и, едновременно с това, до провежданата реформа за стабилизиране на националната парична единица. Разбира се, когато историческите реформи и процеси са в своя ход, подобни конфликти и спорове не са изключени.

Историята свидетелствува, че за да се направи един икономически анализ на дадена страна, преди всичко е важно да се изследва дейността на Централната банка, като основна финансова институция. Пътят назад в историята е изпълнен с динамични процеси: икономически, политически и финансови кризи, които не е възможно да не окажат влияние. Те са проявления, гъвкави спрямо бързите промени, а историята им придава смисъл и значение.  Назад в историята се е приемало, че банкнотата има реална стойност, само когато би могла да бъде обменена срещу злато. Днес говорим за обща европейска валута. Но едно е останало непроменено, Българска народна банка е това, което означава нейното име: Българска и Народна. Тя ще служи на България и народа и само на  тях.[134]

Annexe [135]

Извадка от Справката на БНБ за блокираните през 1920-1923 г. авоари при нейните банките-кореспонденти в Германия.

Derection der Disconto-Gesellschaft – Berlin

По сметка Sperr Konto на 10 август 1920 г,

Блокирани средства на 10 август 1920 г.      380 986 240 марки = 49 337 716.08 шв.фр.

при курс 1 марка = 12.95 шв.фр

Деблокирани средства на 07 май 1923          304 187 995 марки= 48 975.29 шв.фр

(с приспаднати тегления от 300 000)             при курс 1 марка = 161 шв.фр

Deutsche Bank Berlin

По сметка Compte courant

Блокирани средства на 02 август 1920 г.           57 838 899.75 марки = 2 184 204.31 шв.фр

при курс 1 марка = 14.15 шв.фр.

Деблокирани средства на 21 юни 1923 г.          62 232 250 марки = 2 553.78 шв.фр.

(прибавени лихви)                                                при курс 1 марка = 44.25 шв.фр.

Commerz & Privat Bank –Berlin

По сметка Compte ordinaire

Блокирани средства на 04 юли 1921 г.          153 632 400 марки = 12 751 489.20 шв.фр

при курс 1 марка = 8.3 шв.фр.

Деблокирани средства на 30 юни 1923 г.      166 000 000 марки = 5 353.50 шв.фр

(прибавени лихви)                                            при курс 1 марка = 32.25 шв.фр.

Reichsbank Berlin

По регистъра „портфейл срещу странство”       246 637 500 марки = 19 977 637.50 шв.фр

30 юни 1923 г. германски съкровищни бонове         при курс 1 марка = 8.10 шв.фр.