Joomla Software solutions Template

Payday loan

Категорията “социално действие” е една от основните за голяма част от социологическите парадигми в модерната социология. Наглед просто, това словосъчетание получава различна дефиниция, предназначение, място и значение в дадена парадигма, т. е. категорията получава различно съдържание. Обикновено в рамките на една парадигма също има отделни нюанси в тези насоки, макар дефинициите да са с едни и същи съществени акценти и категорията да има сходно значение и място в парадигмата.

Не по този начин стоят нещата ако трябва да се направи сравнение между две отделни парадигми и особено, когато става дума за хуманистичната социология и структурния функционализъм. Ако схващаме парадигмата като обяснителен модел, състоящ се от онтологично, методологично и епистемологично измерение, то от гледна точка на социалното действие, разликата по линия и на трите измерения е значителна.

При поглед назад в историята на социологията можем да различим двете главни направления в тълкуването на социалното действие. Едното е обективисткото с родоначалник Емил Дюркем, където имаме холизъм, т.е. каузална първичност на цялото спрямо частите или с други думи има външна детерминация на социалното действие. Това е видно и в схващането на Дюркем за социалното действие, което има твърде широк обхват, но то е социално само в степента, в която съответства на формите на колективно съзнание[i]. По нататък в изложението ще видим, че при представителите на структурния функционализъм нещата стоят ако не по същия, то по аналогичен начин особено по отношение на първичната причинност на цялото по отношение на частите.

Второто направление в тълкуването на социалното действие е субективисткото и е с родоначалник Макс Вебер. Още тук стават очевидни разликите между идеите на хуманистичната социология и структурния функционализъм, защото след като при Вебер имаме субективизъм, значи имаме индивидуализъм. Детерминацията на социалното действие в никой случай не е външна, т.е. невъзможно е да се говори за първичност на цялото спрямо частите, напротив - тук индивидът е “принцип и цел на социологическата теоретизация и конкретно изследване”[ii]. Цялото действие се определя от смисъла, влаган в действието, от съзнанието и мотивацията на самия индивид, от насочеността към поведението на друг индивид и насочено към него (към тях).

На основата на социалното действие Вебер поставя разграничителна линия между социалното и останалите аспекти на реалността и се опитва да разграничи предмета на социологията от останалите предметни области.

Под социално действие Макс Вебер разбира всяко човешко поведение, което е натоварено с определен субективен смисъл (независимо дали действието е вътрешно или външно и независимо дали е извършване, преустановяване или изтърпяване на дейност). Социалното действие трябва да бъде ориентирано към поведението на други индивиди според смисъла влаган от действащия индивид. Освен това социалното действие може да бъде ориентирано към миналото, настоящето и бъдещето (социалното действие е възможно да е мотивирано като реакция на атака към миналото, като отбрана в настоящето, или като предприемане на мерки за отбрана срещу агресия в бъдеще[iii]). Вебер казва, че социалното действие не се ограничава само до прекия смисъл на думата, а включва както замисленото, но нереализирано поведение, което всъщност е вътрешно действие, така и пасивния акт на покорство (което е изтърпяване на действията на други хора). Социалното действие може да бъде насочено към един човек, но и към много хора, може обектът да го познаваме, но може да бъде и абсолютно непознат, може да има пряк контакт, но не е задължително. Например парите като средство за размяна помагат ориентацията на поведението към неограничен брой индивиди, които действащият не познава, но има очаквания парите да бъдат приети за обмяна в определени случаи.

Казано накратко, според Вебер, за да можем да наречем едно действие социално, трябва в него да има вложени минимум смисъл, съзнание, значение, мотивация, ориентация във времето.

Горепосочените параметри от дефиницията на Вебер за социално действие са основа за изключването на реактивните действия от списъка на социалните. Например икономическото действие, представляващо производство на блага за собствена консумация, т.е. няма ориентация към друг индивид или група индивиди, не може да е социално. Не е такова и съзерцанието, като религиозен акт. Т.е. тук липсват контактът и ориентацията с друг индивид. Но дори и да има контакт не е задължително да имаме социално действие, което е видно от общоизвестния пример с двамата велосипедисти или с хората, които разтварят едновременно чадърите си при дъжд[iv]. Подражанието също не може да бъде окачествено като социално действие.

Очевидно Вебер поставя в центъра на понятието си за социално действие смисловата натовареност на действието и мотивацията на действието. Затова възниква въпросът как Вебер успява да “разбере” тези ключови параметри на социалното действие? Отговорът е - чрез процедурата на разбиране. То се състои от два етапа, като първият е наблюдението и там отговаряме на въпроса “Какво?” При вторият етап - тълкуващото разбиране отговаряме на въпроса “Защо?”, т.е. търси се мотивацията на действието. Инструментът на тълкуващото разбиране на Вебер са идеалните типове. Без да се спираме подробно на определението за идеален тип, трябва да кажем, че идеалният тип е изкуствено образувание, мисловна картина, създадена от изследователя, в която са събрани стилизирани елементи от емпиричната реалност, като те са аранжирани според едностранно акцентирана гледна точка или няколко гледни точки.

По този начин Макс Вебер е изградил четири типа на социално действие. Те са типът на целево-рационалното действие, при което целта е рационално формулирана и средствата за постигането й се избират на основата на рационалното пресмятане. Целта и средствата се свързват от деятеля по рационален начин. Типът на ценностно-рационалното действие акцентира върху рационалното преследване на определена ценност, която е ръководещ мотив, без да се държи сметка за някаква странична полза. Афективното действие означава, че деятелят се е подчинил напълно на конкретните афекти, обзели го в даден момент. Традиционното действие се основава на гледната точка на традицията. Този е и най-особеният тип социално действие, тъй като традиционното действие често пъти е подчертано автоматично и смисловата ориентация на практика е елиминирана. Така възниква въпросът дали можем да третираме традиционното действие като социално.

Цялата така изложена концепция на Вебер за социалното действие показва, че за базисна единица на социологията се възприема социалното действие. Според Вебер социологията като емпирична наука не би могла да се опира на понятия за социалното които имат над-емпиричен произход и характер и не се поддават на емпирична верификация.

Очевидно Вебер се противопоставя на холистическите ориентации в социологията. Нека видим позицията именно на такава парадигма - структурният функционализъм. Радклиф-Браун с идеята си за функционалното единство, Малиновски с неговото общество като интегрирано цяло и Парсънз и Мъртън, фокусирали вниманието си изцяло върху структурните, системните и функционалните аспекти на социалните цялости се противопоставят на номиналистичните течения в социологията.

По отношение на социалното действие това противопоставяне е лесно забележимо. Ако вървим по логиката на Макс Вебер нека първо видим къде е субективният момент в социалното действие при структурния функционализъм или имаме ли смисъл, мотивация и т.н. и дали те (социалните действия) са детерминиращото начало в социалната реалност и ако не са (което е лесно да кажем сега, след като сме казали, че структурният функционализъм е с холистична ориентация), кое е движещото начало (за това съвсем накратко) на обществото в тази парадигма.

Ако се обърнем към Радклиф-Браун можем да видим, че той напълно изключва от полето на интерес на своя анализ това, което “става в главата” на деятеля. Това е от интерес за психологията, а не за социологията. Отношенията, които съставляват една социална структура са свързани с възможността личността да постъпи според определени правила и образци на поведение, означени като институция. Институцията е определена от Радклиф-Браун като установена или социално призната система на норми и образци на поведение, отнасяща се до определен аспект на социалния живот[v]. Институциите имат ключово значение за съществуването  и устойчивостта на социалната структура. Това веднага препраща вниманието ни към голямата теория на Толкът Парсънз.

Структурата на неговото социално действие се състои от четири елемента. Един от тях е самият деятел, ръководещ се от волята си и приписващ смисъл на нещата, които са дадени по някакъв начин в неговото полезрение. Друг елемент е поставената и преследвана цел, като за постигането й деятелят има редица алтернативни средства, като изборът на средства, заедно с условията (те не могат да се контролират от деятеля) образуват ситуацията. Целеполагането и изборът на средства за постигане на целта са определя и осъществява под влияние на нормите и ценностите. Този момент напомня за институциите при Радклиф-Браун. Както казахме целеполагането се осъществява под влияние на нормите и ценностите, които са спуснати от институциите и интернализирани от индивида. Но индивидът не може да участва сам по себе си в системата. Затова институцията му “спуска” роля, чрез която го вкарва в системата, дава му статус и чрез възела статус-роля, който му дава институционално предписание за влизане във взаимодействие, индивидът го прави. Този възел предписва и очаквания за насрещната страна (насрещната страна също има институционални очаквания от субекта). Така всъщност протича социалното взаимодействие на Парсънз, което е различно от социалното действие. Чрез взаимодействието Парсънз “изважда” индивида от психо-физична му среда и го “поставя” в системата чрез възела статус-роля.

Чрез този възел институциите, които са на едно ниво по високо в Парсънзовата йерархия от статус-ролята, поддържат функционалното единство на системата и не се допускат отклонения от нормите и конфликти.

Конфликтно и отклоняващо се от нормите поведение обаче, можем да видим в теорията със среден обхват на Робърт Мъртън, но не можем да го приемем изцяло по този начин, защото в крайна сметка ще видим, че системата се запазва. Той насочва вниманието си към теорията за социалния ред, която приема предпоставката, че човек неизменно се намира в конфликт с обществото като социална организация, като социално ограничение на биологичните импулси на човека[vi]. За него при разглеждане на социалната структура от първостепенна важност е изборът на поведението. Мъртън се интересува как социалната структура детерминира поведението и как се формира социалният характер на поведението. Ако трябва да търсим аналогия с влагането на смисъл и мотивация при Веберовото социално действие и Парсънзовото целеполагане, при Мъртън забелязваме, че културно определените цели, намерения и интереси се смятат за легитимни ориентации на поведението на всички или на част от членовете на обществото. Другият елемент, влияещ на избора на поведение са регулиращите норми за постигане на целите. Т.е. тук е очевидно, че Мъртън се доближава доста до Парсънз, макар да не абсолютизира значението на нормите и ценностите до такава степен, че да изключва наличието на каквото и да конфликтно поведение в рамките на системата. Очевидно е, че не може и дума да става за някаква прилика с Веберовото разбиране за социално действие, тъй като целите, мотивацията и смисъла на социалното действие се спускат от социалната система. При структурния функционализъм имаме действие на аксиомата за функционално единство, при това с пълна сила. Т.е. всяка функция действа в подкрепа на системата и затова системата детерминира човешкото поведение. Просто друго положение не е възможно. Докато при Вебер и Зимел това, което прави възможна социалната структура е социалното действие, защото в него имаме вложени смисли, значение и съзнание.

Индивидуалистичният подход към социалното действие се споделя и от Георг Зимел, който казва, че “общество” е просто название на множество индивиди, свързани от взаимодействието. Зимел твърди, че действията на индивидите (влизайки във взаимодействия помежду си) са продиктувани от потребности, интереси, цели, т.е. влага се смисъл с цел да се постигне някакъв резултат. Това може да се сравни както с целево-рационалното действие при Вебер, така и с ценностно-рационалното.

От гледна точка на Зимел човешките индивиди правят обществото, което обаче не значи, че хората имат съзнание за обществото като за нещо абстрактно съществуващо и като абстрактно единство. Това единство се конструира и реализира в безброй междучовешки отношения. Също така Зимел твърди, че отделният индивид има чувството и съзнава  по определен начин, че другите индивиди зависят от него и той зависи от другия или другите. Показателен е и следващият цитат: “От недоловимо дребни постъпки се образува връзка на историческо единство, от също толкова незабележими взаимни влияния от личност върху личност - връзка на обществено единство.”[vii]

Според Зимел за общество може да се говори, както на микросоциално ниво, така и на ниво големи обединения от хора. За да може да се говори за общество, достатъчно е наличието на двама души, които да влизат в трайни взаимоотношения и взаимодействия помежду си. Но количествените изменения водят до качествени такива. Например - разликата между диада и триада. Защо се получава качествено изменение на социалната форма и защо се образува друга социална форма? Третото лице може да приеме ролята на посредник и по този начин да промени стратегията в общуването и действията на останалите двама. Т.е. третият внася нови смисли и значения в това общество. Този пример с диадата и триадата идва като доказателство за индивидуалистичния подход при Зимел.

Зимел, за да отговори на въпроса “Как е възможно обществото?” предвид безбройните отношения и взаимодействия, в които влизат човешките индивиди, насочва вниманието си към самите индивиди. Индивидът, който влиза в процес на социация с друг индивид, няма изчерпателна представа за него и борави с определена генерализация човека отсреща, която се коригира в процеса на емпиричното взаимодействие. Нещо подобно ще видим и при Флориан Знанйецки, според когото, отсрещната страна се схваща като ценност и в процеса на взаимодействие представата и нагласата се променя. Т.е. според Зимел хората влизат с априорни представи във взаимодействието и те се изпълват със съдържание, като отношенията кристализират и се регулират от норми, които пък кристализират в институции. Т.е. човешките индивиди правят обществото, но не го мислят като абстрактно единство. Това единство се осъществява в безброй отношения, при които всеки съзнава, че другите зависят от него и той от тях.

Нека видим как ще изглежда социалната система през призмата на структурния функционализъм и неговото разбиране за социално действие.

Нека първо се спрем на Парсънз и неговата “grand theory”. Както видяхме при сравнението с Веберовите смисли на социалното действие (идея общовалидна за цялата парадигма на хуманистичната социология), единицата действие е основната единица действие, но за нуждите на изграждане на системната си теория, Парсънз въвежда понятието “взаимодействие”. От анализа на структурата на социалното действие Парсънз прави изводи, че преодоляването на атомизацията на системата на единицата действие е необходимо за адекватно разглеждане на неговите свойства и за приложението на понятийната схема върху комплексни системи[viii]. Затова Парсънз разработва системи на действието, които отговарят на съществените елементи на базисната единица действие. Това са аналитично разграничените културна система, личностна система, социална система и организмична система. Как се изгражда социалната система? “Социалната система се състои от множество индивидуални актори, които взаимодействат един с друг (…) актори, които са мотивирани от “оптимизация на успеха” и чието отношение към техните ситуации, включващо ги един друг, се определя и опосредствува от система на културно структурирани и споделяни символи.”[ix] Тук се вижда, че най-базисната единица е действието на индивидуалния актор, но в същото време е видно, че той е въвлечен във взаимодействие с друг и други актори и е необходимо да се държи сметка за участието на актора от гледна точка на единицата взаимодействие. А там както видяхме, субективният момент (в целеполагането) са интернализираните норми и ценности, зададени от институциите чрез възела статус-роля. Така от гледна точка на Парсънз главното условия за съществуването на социалната система са солидните системи на социално взаимодействие. Американският социолог свързва социалната структура с интеграцията на мотивацията на акторите с нормативните културни стандарти. Тук отново стигаме до ролята, която институцията предписва и чрез нея индивидът интернализира институционалните предписания. Институционализацията е интегративният механизъм на социалните системи. Редно е да се каже, че аналитично разграничената социална система е във функционални връзка с личностната, културната и организмичната системи (те са също така аналитично разграничени), като единството между тях се поддържа от функционалните императиви (AGIL). Тези императиви съществуват, както на ниво универсум, така и в подсистемите на всяка система.

Ако трябва да направим директна съпоставка между хуманистичната социология и теорията на Парсънз трябва да кажем, че базисната единица, изграждаща обществото е действието (или взаимодействието). Но докато при хуманистичната социология изискването към социалната структура са изискванията към социалното действие (минимум смисъл, знание, значение и т.н.), то при Парсънз системата се гради на взаимодействието, но не то задава изискванията към системата, защото субективният момент при взаимодействието тук (това, което в хуманистичната социология е минимум смисъл, знание, значение) са интернализираните институционално зададени норми и ценности - това движи действията. Т. е. тук е виден реализмът на Парсънз на това ниво, което разбира се, е в пълна противоположност на номинализма на хуманистичната социология.

От идеите на Парсънз можем лесно да преминем към тези на Мъртън по отношение на социалната структура. Централна роля при Мъртън играят културно определените цели и регулиращите норми за постигане на целите. От тях зависи изборът на поведението - дали ще се наблегне върху целите или нормите[x].  В зависимост от отношението към тези два фактора Мъртън определя различни форми на адаптация (приемане, отхвърляне и отхвърляне на господстващите ценности и заместването им с нови) и от тук се извеждат възможните алтернативи на поведение, като те се определят в зависимост дали се приемат целите или нормите, или и двете, или пък се отхвърлят и двете. Алтернативите на поведение са съобразяване, иновация, ритуализъм, ритритизъм (примирение), бунт. Т.е. виждаме как от избора на поведение зависи степента на стабилност на социалната система. Преди да обърнем внимание на бунта нека кажем, че и тук имаме холистична ориентация, тъй като поведението на индивида, макар да е градивна единица на социалната структура, изцяло е детерминирана от избора на цели и средства.

Веднага се набива на очи наличието за възможен бунт при Мъртън за разлика от Парсънз. Но доколкото това означава отхвърляне на господстващите ценности и заменянето им с нови, трябва да кажем, че Мъртън остава на позицията си. Просто при бунта след въвеждането на новите цели и норми, те ще имат централната роля и останалите алтернативи на поведения ще съществуват. Това също идва да докаже, че нормите и целите избирани от действащия индивид определят социалната реалност.

Нека в подкрепа на Мъртън и Парсънз обърнем внимание и на виждането на Бронислав Малиновски. Според Малиновски институциите са инструмент, с помощта на който хората се организират за удовлетворяване на потребностите си. Благодарение на тях хората осъществяват съвместни дейности, отношенията между индивидите получават регламентация, като се регламентират отношенията им към материалната част на културната среда. Според Малиновски типовете институции (според него такива са бракът, общината, училища, университети и т.н.) почиват върху принцип, на основата на който хората интегрират своите интереси, цели и дейности. Ако свържем изложените тези на Малиновски с неговите аксиоми на функционализма ще видим обвързаността между елементите на системата и взаимната им зависимост за постигането на целите. Затова можем да кажем, че “предзадаващото” в отношенията институция-индивид е първият елемент, тъй като той определя как ще се постигнат индивидуалните цели[xi].

В подкрепа на Вебер и Зимел като представители на хуманистичната социология идва и разбирането на Флориан Знанйецки за социалното действие. Измежду базисните понятия на хуманистичната социология на Знанйецки, най-обстойно е разработено именно понятието за социално действие. Некоректно е да се причисли Знанйецки към абсолютния индивидуализъм що се отнася до социалното действие, но в същото време е абсолютно недопустимо да се мисли за него като за холист. Това се дължи на факта, че според Знанйецки социалните действия  “са аксионормативно структурирани, доколкото кореспондират с определени културни образци и доколкото позволяват да бъдат класифицирани съгласно тези образци”[xii]. Както казахме, немислимо е да кажем, че Знанйецки по тази причина е холист. При формулирането на концепцията си за действието като динамична система на ценности, полският социолог тръгва от критика на телеологичната и детерминистката интерпретация на социалното действие. В телеологичната интерпретация има известна доза детерминизъм, защото според нея трябва да схващаме действието, като подчинено на някаква цел и процесът на самото действие е диктуван и движен от тази цел заради крайното й достигане. Освен това целта движи действието, създавайки някаква предварителна представа за себе си и по този начин отново определя действието и посоката му. Подобна представа показва, че трябва да обвързваме социалното действие с причинния порядък на външната действителност. Натуралисткият детерминизъм третира действието като причинно обусловен процес. Причина могат да бъдат материални и нематериални фактори, които в момента на започване на действието попадат в обхвата на съзнанието на действащия субект. Противопоставяйки се на телеологическата и детерминистката интерпретация, Знанйецки изключва външната причинност и психологическата детерминираност на действието.

Според него чувствата, мисленето, емоциите се отнасят към социалното действие, но не са действие. Знанйецки казва, че действието е “привилегия на съзнателния субект”[xiii], но и не отрича наличието и въздействията на външните условия, в които действието се осъществява и към които може да се отнася. Все пак движещото начало си остава съзнателно действащият индивид, което става очевидно от дефиницията на Знанйецки, въвеждайки понятието си “намерение”. В “Науки за културата” пише: “Действието се основава върху формирането на намерението и неговото осъществяване. (…) Формирането на намерението направлява протичането и реализацията на действието. (…) Действието, в протичането си изважда наяве постепенното формирането на намерението, което се осъществява на етапи, в зависимост от това как се формира.”[xiv] Не може да не ни направи впечатление приликата на “намерението” на Знанйецки с Веберовата “мотивация”. Приликата (макар и само прилика) продължава и по линия на времевото ситуиране на действието, като Знанйецки казва, че не е задължително действието да е тъждествено на непрекъснатостта на астрономическото време. Тук не може да се прави пълна аналогия с твърдението на Вебер, че действието може да е ориентирано към миналото, настоящето и бъдещето, но все пак се държи сметка за фактора време и не можем да кажем, че действието при Знанйецки по някакъв начин се детерминира и поставя в рамките на изискванията на този фактор.

Новото при Знанйецки в сравнение с Вебер и Зимел е, че при полския социолог, характерна черта на действието е обхващането на ограничено количество факти, които се подбират от действащия индивид, като всеки един от тези факти е възприеман като ценност. Това ги отграничава от останалите факти, които по време на действието не са мислени като ценности. По време на действието те се свързват и променят значението и съдържанието си. Именно затова, както казахме по-горе Знанйецки говори за аксионормативната структурираност на социалното действие.

Знанйецки, гледайки на действията по-скоро като на системи от социални действия, набелязва няколко типа зависимост между тях. Те са логическа (дадено действие от една система изисква протичането на следващо действие. Но това не е действителна необходимост, т.е. няма никакъв детерминизъм по линията система от социални действия-отделно социално действие). Друг тип зависимост е функционалната (има съзнание, че върху нашето действие ще се окаже влияние и предварително се нагаждаме към очакваното влияние). Причинна зависимост имаме само, когато системата от действия е променена под влиянието на външни фактори. Съзнателна реакция се получава, когато човек осъзнае, че едно действие се отнася до ценности, от които самият той е заинтересован. Ако повтарящи се действия не са в конфликт, а се подпомагат за осъществяване намеренията на действащите, свързани с дадени ценности, тогава имаме аксионормативни системи на действие.

Както посочихме по-горе Знанйецки въвежда понятието нагласа (което оприличихме донякъде на мотивацията при Вебер. Тук ще видим и разликата между двете). В зависимост дали тя е положителна или отрицателна по отношение на обекта, Знанйецки обособява два типа действия - акомодация и опозиция. На тях съответстват два типа метода на социално действие - метод на позитивното убеждение и метод на негативното принуждение. В момента на започване действието е или акомодация или опозиция, тъй като действието започва с някакви предпоставени очаквания (както е например при Зимел), а в процеса на действието, то е или повече акомодация, или повече опозиция, защото в зависимост от това как сме “влезли” в действието ние променяме отношението си.[xv]

Макар и нецялостно представена тук, концепцията на Знанйецки за социалното действие идва в подкрепа на Вебер и Зимел. Може би в настоящото изложение тези трима автори са поставени в привилегирована позиция. Сравнението между хуманистична социология и структурния функционализъм започнахме с Вебер и сякаш цялото изложение е структурирано спрямо Вебер. Оттам нататък изглежда, че излагаме тезите на структурните функционалисти, за да изпъкне позицията на Вебер, а тезите на Зимел и Знанйецки ни служат като подкрепа в “спора” между индивидуализма на последните и холизма на Радклиф-Браун, Малиновски, Парсънз и Мъртън. Затова в заключението ще направим опит да направим обратното ще сравним (макар и не толкова обстойно) хуманистичната социология спрямо структурния функционализъм, като в същото време ще държим сметка за изложените вече разсъждения. По този начин (може би) ще се види, че дотук направеното сравнение, е коректно и не поставя структурния функционализъм в “ъгъла на импровизирания ринг на изложението”.

В хода на изложението ясно се видя, че авторите-представители на структурния функционализъм са с ясна холистична ориентация, включително и по отношение на социалното действие. Техните теории представят социалното действие като базисна единица на своите теории. В контекста на холистичната си ориентация, признавайки, че индивидът има разум и собствена воля, определят субективното начало на социалното действие с предзададените норми и ценности на системата (целеполагането при Парсънз, изборът на действие при Мъртън, институциите при Радклиф-Браун). Т.е. на онтологично ниво имаме система, която чрез нормите и ценностите определя поведението на индивидите.

Хуманистичната социология твърди, че на онтологично ниво съществуват само индивидите и то съзнателно действащите индивиди. Социалното действие се определя единствено от това дали в него има вложен смисъл знание и значение за действието, дали е ориентирано към друг индивид и т. н. Така се гради и социалната реалност

В методологически план структурният функционализъм се опира на методологическия социологизъм. Подобно на Дюркем социалните факти се разглеждат като “неща”, т.е. имаме реификация на социалната реалност. Освен това винаги се търси надиндивидуалното, за да се обяснят по-ниските нива на системата, търси се обяснение на частите в цялото. В контекста на проблема за социалното действие, видяхме как Парсънз и Мъртън при изграждане на системата тръгват от социалното действие, но за да го обяснят им е нужно знание за системата и обяснението е изградено чрез атрибутите на системата - функционалните императиви, структурата на системата и т.н.

В хуманистичната социология в този аспект се наблюдава методологически интеракционизъм. Базисната обяснителната единица в методологията на хуманистичната социология е социалното действие. След като социалната реалност е изградена от действията на съзнателните индивиди, то социалното действие ще бъде основният обяснителен инструмент. Представителите на хуманистичната социология се справят по сходен начин с този въпрос. Те го правят чрез типологизация на действието - при Вебер това са неговите идеални типове, при Зимел това са социалните типове, а при Знанйецки аналитичната индукция или наричан още метод на типичните случаи.

И накрая една от основните разлики между холизма и индивидуализма е, че в първия случай имаме обяснение, а във втория - разбиране. С други думи в рамките на структурния функционализъм обяснението означава да обясниш някаква част от социалната реалност, като й посочиш функцията или това е т.нар функционално обяснение, което има своето продължение във функционалисткото обяснение - функцията е причина за поведението. Поради холистичния характер на структурния функционализъм е невъзможен друг начин за описание на социалната реалност.

В хуманистичната социология не може да има обяснение, може да има само разбиране. Социалното действие е градивният елемент на социалната реалност и неговото разбиране е способно да обясни социалната реалност.

Макар и не съвсем изчерпателно да са изложени парадигмите на хуманистичната социология и структурния функционализъм, показаните различия са сами по себе си съществени и показват ясно две различни схващания по отношение на социалното действие. Макар и в двата случая разглеждано като базисна единица, длъжни сме да уточним, че за структурния функционализъм това не е докрай необходимото за съществуване на социалната реалност. В хуманистичната социология изискванията за социална реалност, са изискванията към социалното действие.