Joomla Software solutions Template

Payday loan

Рамка на макроикономическата политика

Рамката на избраната макроикономическа политика следва да отговори преди всичко на въпроса за ролята на държавата при осъществяване на една нова стратегия за икономическо развитие до 2010 година. След 1990 година и началото на икономическия преход у нас бързо се наложи консенсусът за избор на пазарно стопанство и отдалечаване от модела на централно планиране. Този избор обаче не беше дебатиран и доразвит в различни варианти на икономическа политика, които поне да зададат перспективата за избор на един от трите модела на пазарно стопанство,– направлявано, модифицирано или социално пазарно стопанство.

По принцип намесата на държавата в икономиката се определя от несъвършенствата на пазара - пазарните механизми в някои случаи не са приемливи за обществото, тъй като не успяват да се справят с рационалното, ефективно и справедливо използване на ресурсите.

Държавата се намесва в икономиката по три основни линии:

• за рационално използване на ресурсите, които често пъти са ограничени,
• за ефективно използване на ресурсите
• за справедливо използване на ресурсите.

Изборът на модел /линия на интервенция/ се определя от поставените приоритети. В зависимост от това каква линия на намеса е избрана можем да разпознаем три типа пазарно стопанство:

1. 1. Направлявано пазарно стопанство - намесата на държавата произтича от недоверието във възможността пазарните сили сами да се справят с разпределението на ресурсите - държавата се намесва за по-рационално разпределение на ресурсите. Това се постига чрез активна индустриална политика, при която се определят основните насоки /приоритети/ на развитие /пример за такъв тип икономики – Япония, Франция/. Появява се необходимост от институционален механизъм, който да определя приоритетите – например Министерство на икономиката и търговията /Япония/, Комисариат по планиране /Франция/.

При този модел се провежда активна индустриална политика. Акцентът се поставя върху едрия бизнес, който определя параметрите и насоките за развитие на малкия и среден бизнес. Особено ефективна е такава политика, ако се фокусира върху преработващата промишленост. В този случай държавата използва различни инструменти за въздействие - данъчни, кредитни облекчения и т.н.. Съществуват два типа активна индустриална политика – микроиндустриална политика, насочена към отделните стопански субекти, и второ макроиндустриална политика, насочена към определяне на приоритетни отрасли.

1. 2. Модифицирано пазарно стопанство. - При този модел става дума за ефективно използване на ресурсите. Цел на държавната интервенция – създаване на най-благоприятни условия за повишаване на ефективността от използване на ресурсите /пример за такава икономика – САЩ, Великобритания/.

Тук се предполага, че пазарът е способен да се справи с рационалното разпределение на ресурсите, а ролята на държавата е да осигури спазването на конкурентно поведение. Инструменти за намеса – антимонополно законодателство, което създава условия за ефективна конкуренция на пазара; осигуряване на качествени публични услуги; насърчаване на иновативния подход във фирмите.  Целта е създаване на максимално добри условия за функциониране на бизнеса, което осигурява ефективно използване на ресурсите в частния сектор.

1. 3. Социално пазарно стопанство. - Намесата на държавата е с цел справедливо използване на ресурсите и осигуряване на заетост. Държавната намеса е най-активна по отношение политиката на разпределение на доходите /примери – Германия, Швеция/. Държавата интервенира на пазара на труда, намесва се в областта на здравеопазването и образованието – социални програми насочени към равнопоставеност, държавни субсидии в образованието и здравеопазването; силни синдикати.

И при трите типа пазарно стопанство е необходима стабилност на институциите и създаване на благоприятна среда за функциониране на бизнеса.

В действителност икономическите реформи, включително при фактическото им осъществяване след 1997 година, следваха по-скоро логиката на една наложена отвън (главно от страна на международните финансови институции) матрица. Тази логика замени собствения избор на икономическа стратегия, отчитаща едновременно местните характеристики, условията на глобализация и евроинтеграция и дългосрочните икономически интереси на страната. Външната матрица на икономическото развитие следваше в най-голяма степен т.нар. “Вашингтонски консенсус”, така както той през 1990 година беше дефиниран от Джон Уилиамсън. “Вашингтонският консенсус” тогава систематизираше политиката, препоръчвана от международните финансови институции на страните от Латинска Америка: фискална дисциплина, преориентиране на публичните разходи, данъчна реформа, валутна и лихвена либерализация, търговска либерализация, свобода за преките чуждустранни инвестиции, приватизация, дерегулация и защита на имуществените права.

България, особено след 1997 година, се опитваше да следва подобна схема на икономическа политика. Приложимостта на такава политика в страните в преход несъмнено изисква определено адаптиране, но такова не винаги беше налице – не само в България, но и в останалите страни от региона на Централна и Източна Европа. Обръщането към принципите на “Вашингтонския консенсус” беше извършено главно поради отсъствие на алтернативен опит, подходящ именно за условията на преход в тази част на Европа.

Така икономическата политика на прехода беше подчинена на една рамка, която не предполагаше нищо повече от адаптиране и прилагане на местна почва на вече подготвени варианти на икономическа политика. Когато това беше извършвано успешно, икономическите реформи носеха резултат. Нещо повече, по отношение на редица отрасли, институции и сфери на дейност днес вече може да се твърди, че икономическият преход в България е завършен.

Изискванията на икономическите реформи на прехода оставиха за по-късен етап решението за избор на модел на пазарно стопанство у нас. Днес, наред с приключване на основните икономически реформи, пред България се очертават перспективи от ново естество. Проблемите на прехода отстъпват пред въпросите на евроинтеграцията, а икономическите реформи постепенно следва да се насочват в посока на изпълнения на новите стратегически цели. Сред тези цели се откроява ускоряването на икономически растеж, при запазена макроикономическа стабилност, и интегрирането в общото европейско икономическо пространство, на фона на приоритетите на Лисабонската стратегия.

Тази изходна позиция предполага дефиниране на нова рамка на макроикономическата политика, съответно – на новата роля на държавата. Подобна нова рамка означава разработване на ясна политика в няколко основни направления:

• Валутна политика – Валутен борд, излизане от валутния борд, влизане в Икономическия и валутен съюз, бъдеще на лева, бъдеща структура и задачи на БНБ
• Бюджетна политика – Философия и структура на държавния бюджет, фискална децентрализация, общински бюджети
• Политика по дълга – Външен дълг, вътрешен дълг, излизане на международните дългови пазари
• Брутен вътрешен продукт и икономически растеж – възможни темпове на растежа, фактори за ускоряване на растежа, влияние на външната среда
• Политика към предприятията – защита на конкуренцията, административни и регулативни бариери, малки и средни предприятия, обществени поръчки, търговска политика, привличане на инвестиции, предприемаческа среда, корпоративно управление
• Секторна политика – формиране на приоритети, ангажименти на държавата, институционална подкрепа
• Икономика на знанието – високи технологии, информационни технологии, връзка с научно-развойните центрове и университетите, продължаващо образование
• Финансова система – банки, кредитен пазар, небанкови финансови институции, регулация, капиталов пазар
• Земеделска политика – регулация в контекста на Общата европейска земеделска политика, стимулиране, модернизация

Дискусията по тези теми очертава и конкретните измерения на новата рамка на макроикономическа политика. Тези измерения представляват ясните граници на възможната (и необходима) държавна намеса в икономиката.

Трябва да се подчертае, че всички теми и области на новата стратегия за икономическо развитие на България, следва да бъдат съобразени с горните аспекти на новата рамка на макроикономическа политика – особеностите на периода след реформите на прехода, необходимостта от избор на модел на пазарно стопанство, автономия на стопанските решения в рамките на Европейския съюз, и не на последно място граница на държавната намеса.

Никой не може да замени държавата при определени нейни функции в икономиката – създаване и поддържане на конкуренцията и защита на собствеността, както и задължението да осигурява качествена инфраструктура, образование и социални услуги, там където пазарът не може да ги създаде.

Никой не може да замени държавата в нейната отговорност да създаде благоприятна хранителна среда за появата и развитието на субектите на “новата” икономика, на малките и средни предприятия, реализацията на инвестиционни проекти, включително и най-вече на т.н. “проекти” на зелено. В редица от тези случаи неудачен вариант за реакция е “пазарно фундаменталисткият” – равна дистанция, неутралност, пасивност. Отказът от отговорност за дефицити в бизнес средата, създадени в значителна степен от самата държава, в условията на високи непроизводствени разходи, е равнозначно на пряко противодействие на развитието на пазарната икономика, т.е. бюрократично-държавния апарат се превръща в конкурент на бизнеса. Той реализира своите привилегии именно чрез поддържане и възпроизводство на дефицитите в публично-частното взаимодействие.

Заедно с рационализацията на икономическата структура, подобна трансформация трябва да претърпи и административната структура. Възраждането на “новата” икономика е невъзможно без ефективно публично-частна стратегия на икономическо развитие, взаимодействие и споделяне на права и отговорности при нейната реализация.

След отстраняването на държавата от лостовете на въздействие в икономиката, ключово значение придобива освобождаването на държавата от функции по държавното управление, които могат да бъдат предадени на публично-частни институции. Така например цял кръг от правителствени структури могат да бъдат изведени от орбитата на чисто държавните структури и да станат основа на подобни публично-частни съюзи. Това се налага и от актуалните тенденции в развитие на политическата и стопанска демокрация, включително конвергенцията между държавно и корпоративно управление. Реализацията на подобна задача ще повиши капацитета за саморегулация на обществото, което е глобален параметър на развитието.

Богатството има нужда от дисциплина и сигурност. Революционните призиви не само са вредни, но по същество регенерират една изключително нестабилна социална база на реформата, която консумира и ражда популизъм.

Към едрия капитал трябва да има ясно послание – политика на равната дистанция и реалната подкрепа - подкрепа /външна и вътрешна/, но и успоредно с това налагане на правила и безкомпромисна борба със сенчеста икономика и закононарушението.

Аргументът, че ще се стесни социалната база, ако се определят социалните ориентири на реформата – средната класа и двигателите на развитието - трябва да се приема с известен резерв, тъй като обществените стереотипи за средна класа са доста подвижни. Второ, важни са социално активните слоеве, а не воденето на популярна или масова политика. Политиката на висок растеж не може да бъде масова и популярна политика, но може да се ползва са значима обществена подкрепа. Трето, хората са склонни да приемат по-висок социален статус, когато промените са бързотечни и вътрешносоциалната миграция е висока.

Постигането на главната цел на развитието – скъсяване на дистанцията с развитите икономики в областта на доходите и балансираното развитие - не е само и толкова функция на линейните усилия по повишаване на производителността на труда, увеличаването на инвестициите, подобряване на конкурентноспособността на производството и като резултат увеличаването на БВП, а увеличаване на капитализацията на българската икономика, т.е. повишаване на видимостта и признанието/оценката на стопанските активи от гледна точка на международните капиталови и финансови пазари.

Ако по класическият път на догонващо развитие на българската икономика ще бъдат необходими няколко десетилетия за достигане на равнището на развитие на страните в ЕС, то съвременните глобални тенденции и най-вече растящата виртуализация на капиталовите и финансови пазари, при които оценката на корпоративните активи се откъсва от балансовите стойности, дава възможност за изключително ускорени темпове на развитие, при условие, че в центъра на внимание на българската икономическа политика застане контролираното привързване към потребностите на новата икономика. Нещо повече, ние нямаме друг изход, освен да възприемем водещите модели икономическа политика, включително подчинението на корпоративната и държавна политика на законите на капиталовите и финансови пазари.

Основание за подобен подход дава ниската изходящата база на оценка на корпоративните активи в българската икономика и високите растежни възможности, особено в контекста на получения инвестиционен рейтинг. Напълно е възможно оценката на тези активи в рамките на 3-5 години да нарасне в пъти /особено на фирмите от новата икономика и на т.н. Blue chips/, при което да се постигне двуцифрен ръст на БВП и ръст на доходите над прогнозираните. Новата икономическа политика следва да се опре на два основни кита – компаниите на новата икономика /двигателите на растежа и заетостта/ и рекапитализацията на българската икономика. Ключова роля в реализацията на подобна теория на преминаването от трансформационни - специфично преходни - към глобални критерии на развитие, има изграждането на институции и провеждане на политика на ускорено глобално съвместяване – фондови и финансови пазари, освобождаване на инвестиционната енергия на социално осигурителните и здравни дружества, включително и чрез пряко стимулиране /включително данъчно/ на проинвестиционното поведение на българските спестители.