Joomla Software solutions Template

Payday loan

Генезис и еволюция на теоретичните концепции за предприемачеството

1.1. Теоретичните концепции за предприемачеството: концептуално

начало и еволюция до 50-те години на ХХ век

1.1.1. Генезис на теоретичните концепции за предприемачеството в икономическата теория

Съвременно разбиране за понятието “предприемач” принадлежи на Р. Кантийон (Richard Cantillon) (1680-1734), банкер и учен от ирландски произход 1 , който работи и твори във Франция. Основната заслуга на Кантийон се състои в дефинирането и въвеждането в аналитичния и обяснителен апарат на икономическата теория на понятието “предприемач” като активен икономически агент. Въпреки че неговата теоретична представа за функцията на предприемача е твърде обща и схематична, за първи път тя е вписана в конкретните очертания на стопанския кръговрат, в стопанския цикъл. Разбира се тази картина, както посочва Шумпетер, е “...твърде схоластична, но никой преди Р. Кантийон не е успял да формулира така пълно функцията и мястото на предприемача” (Шумпетер, Й., 2002, [1], с. 372). Жан Батист Сей (Jean Baptist Say) (1767-1832) различава три основни производствени фактора (фондове) (fonds productifs). Обединяването на тези производствени фактори в производствения процес, според Ж. Б. Сей, води до създаването на нов тип услуги – (services productives), които от своя  страна представляват нова полезност и могат да бъдат отдавани, срещу заплащане, на друга група участници  в производствения процес – предприемачите. Те, според него, организират и ръководят целия стопански процес. Поради това те (предприемачите) получават по-високо възнаграждение “..за особен вид труд...по-квалифициран и не е по силите на всеки” (Кънев, М., 1998, с. 78). По този начин, за Ж. Б. Сей предприемачът е отделен производствен фактор, от способността и качествата на който зависи успехът на целия стопански живот 2 . Тези факти дават достатъчни основания да считаме, че Ж. Б. Сей е икономистът, който има най-голяма заслуга за обособяването и дефинирането на мястото и ролята на предприемача в икономическото развитие. Всеки, който работи за своя сметка и в свой интерес, обобщава Ж. Б. Сей, е предприемач (Сей, Ж. Б., 2000, с. 32) 3 . Съществен принос за дефинирането на мястото и ролята на предприемача в икономическата теория има Ханс фон Манголдт4 (Hans von Mangoldt) (1824-1868). Той привлича нашето внимание главно поради обстоятелството, че от всички негови колеги-съвременници, анализиращи предприемаческата функция в своите произведения, фон Манголдт най-пълно и задълбочено изследва пред-приемаческота идея. Той извежда “...предприемаческата печалба като особен вид доход, различен, както от заплатата за труда, така и от лихвата за капитала” (Бобчев, Ив., 1939/40, с. 519). Фон Манголдт вижда в предприемаческата печалба не само възнаграждение за вложените от предприемача ”капиталови и трудови приноси”. Предприемачът, според Манголдт, поема върху себе си рисковете от предварителното наемане на производствените фактори, без да е сигурен в крайния резултат от производствената дейност. Така в неговата икономическа концепция се включва нов елемент, предприемачът, наред със земята, труда и капитала. Тази жертва (или по-точно обезщетение за жертвата), която предприемачът прави, фон Манголдт нарича “рента за способността му” 5 . Според В. Зомбарт6 (Werner Sombart) (1863-1941) верният път на икономическата наука е разумният синтез между стопанската теория и стопанската практика. Следвайки този основен методологически подход, той “...търси  в своите трудове само общовалидния  принцип, теоретичния израз, духа на една стопанска епоха и живеещите в нея стопански субекти” (Ранков, Ив., 1940, с. 363). Поставяйки практически стопанската система в центъра на своите изследвания, Зомбарт диференцира два основни обекта на анализ – капиталистическото стопанско предприятие и предприемачът 7 . Според Зомбарт предприемачът е обобщен образ на:“....изобретателя, учения, организатора, търговеца и завоевателя” (Ранков, Ив., 1940, с. 357) и е присъщ единствено на капиталистическата стопанска система. Това дава основния на специалистите, да определят приноса му в икономическата теория като формулиране на проблема за „капиталистическия предприемач” на Зомбарт. За него предприемачи са тези, които могат да извличат максимална производителност от хората, с които работят.

Приносът на класиците-граничното теоретично знание

Върху развитието на предприемаческата идея съществено значение оказват редица изследвания от по-общ, фундаментален икономически характер. Те нямат пряко отношение към проблема, но в същото време създават условията за решаването на конкретни задачи, чрез извеждането на общи теоретични позиции и предпоставки. От тази гледна точка те имат, като теоретично знание, граничен характер.

В класическата икономическа теория, особено в нейния британски вариант, няма специално място, отделено на предприемачеството 8 . Основна причина за това е отсъствието на обособена предприемаческа функция, поради което няма и обособяване на предприемаческа печалба. Капиталистите получават своя дял от дохода като печалба. Печалбата е доход на капиталиста, който интегрира и функцията на предприемача, като печалбата включва използването на капитала, което в съвременната теория би било класифицирано като лихва, плюс заплащането на предприемача, който комбинира производствените фактори, включително и за риска, свързан с новата дейност. Внимателният поглед към представителите на британската икономическа мисъл откроява името на Самюел Рийд  (Samuel Read) и неговата работа “An Inquiry into the National Grounds of Right to Vendible Property on Wealth” (1829). Практически, това е единственият представител на британската школа, който има ясно изразено позитивно отношение към мястото и ролята на предприемача в стопанския живот, и към характера на предприемаческата печалба. Критиката му към класиците се отнася до възгледите  на Д. Рикардо относно доходите в народното стопанство и по-специално за доходите от капитал. С. Рийд обосновава възгледите си за предприемаческата печалба и оттам за ролята на предприемача в стопанския процес по следния начин (Долински, Н. В., 1941-42, с. 17): ∙

- само онази част от дохода  от капитала, която не е резултат от човешки труд, е практически доход от капитала; онази част от дохода, която се получава в резултат на полагане на човешки труд, от трудова дейност, е практически равна на работна заплата на лицето, което комбинира производствените фактори, и е  негово възнаграждение;

∙- тя може да бъде определена като от общия доход се извади доходът от лихви.Предприемачът плаща на собственика на капитал лихва и реализира предприемаческа печалба.

Оценявайки цялостно работата на Рийд, особено на фона на пълното й противоречие с основните идеи на класиците, проф. Долински формулира два негови основни приноса към развитието на предприемаческата идея:

∙- първо, обособяване на самостоятелното място и роля на предприемача в стопанския процес;

∙- второ, дефинирането на предприемаческия доход като резултат от трудова дейност, т.е. оценката за трудовия характер на предприемаческия доход.

А. Смит (Adam Smith) (1723-1790), създателят на икономическата наука, не се занимава с предприемаческата проблематика, главно поради обстоятелството, че цялата му икономическа концеп-ция се основава върху съществуването на три основни производ-ствени фактора – труд, земя и капитал и съответните доходи от тях– заплата за труда, рента и печалба на капитала. По тази причина той, както посочва  проф. Ив. Ранков, “.... много рядко употребява думата “untertaker”. По-често срещаме термините “employer” или “person who manages or employs stock” (Ранков, Ив., 1940, с. 357). Въпреки че не отделя специално място за оценка на ролята и функциите на предприемача в икономическото развитие, А. Смит в същото време дава достатъчно гранично знание или  рамка, която обективно предполага свободното предприемачество: “Ясната и проста система на естествена свобода се налага сама от себе си. Всеки човек, доколкото не нарушава законите на справедливостта, е напълно свободен да преследва собствените си интереси по свой начин и да кара своята промишлена дейност и своя капитал да влизат в конкуренция в промишлената дейности и капитала на други хора и други класи от хора”  (Смит, А., [1812] 1983, с. 671). Така А. Смит дефинира нуждата от свобода като първо и неотменимо условие за развитие на предприемаческата идея и действие 9. Друга теза, изведена от А. Смит в неговата теоретична схема, която има пряка връзка с предприемаческата идея, е за “разделението на труда” 10 . По този начин А. Смит ориентира последващите изследвания (изразено най-добре в творчеството на Хайек) в нова посока, с което предопределя ролята на предприемача в процеса на търсене и намиране на специфичното знание.

Оценявайки приноса на А. Смит за развитието на идеята за  “икономическия човек”, изложена  в “Богатството на народите”, и неговата проекция върху идеалния образ на предприемача, не можем да отминем моралните  и етични предпоставки на този проблем. Те са изложени в един друг негов фундаментален труд - “Теория на нравствените чувства” 11 . Разсъждавайки върху въпроса, защо индивидите (предприемачите) са обладани от страстта да подобряват своето обществено положение и богатство, той пише: “Главната наша цел се състои в тщеславието, а не в благосъстоянието или удоволствието: в основата на тщеславието винаги лежи увереността да бъдеш предмет на общото внимание и общото одобрение..” (Смит, А., [1759] 1997, с. 70). Казано по друг начин, всеобщото внимание към индивида е възнаграждение за неговия труд при осъществяване на “нагона към благосъстояние” 12 .

Дейвид Рикардо (David Ricardo) (1772-1823) също не обособява предприемаческа функция и съответно, предприемаческата печалба в своите теоретични разработки. Макар и блестящ пример за борсов предприемач 13 , в научната сфера Рикардо се придържа главно към икономическата схема на А. Смит. При по-задълбочения прочит на “За принципите на политическата икономия и данъчното облагане” на Д. Рикардо, обаче откриваме имплицитно поднесена идея за произхода на предприемаческата печалба. Изследвайки влиянието на машините върху икономическия процес, той преоценява първоначалните си възгледи. “Всъщност, пише Рикардо, този който е открил машината, или този който първи я е приложил, би получил  допълнителна изгода, тъй като за известно време ще получава по-голяма печалба” (Рикардо, Д., [1817] 1981, с. 357-358) 14 . Така всъщност Рикардо дефинира „четвъртия тип доход”, доходът на предприемача.

Карл Маркс (Karl Marx) 15 (1818-1883) обръща по-специално внимание на ролята на предприемача, когато разглежда съотносителността между лихвата и предприемаческия доход (Маркс, К., 1980[3], с. 428). За него предприемаческият доход е “...част от печалбата”, която се явява под формата на доход за функционалния капиталист (предприемач), противостояща на лихвата, която получава финансовият капиталист. Маркс не вмества в своята теоретична концепция за колективното трудово действие фигурата на предприемача. Той нарича предприемача “роб на капитала” и го отграничава ясно и недвусмислено от фигурата на мениджъра (по своята функционална същност наемен работник), а предприемаческият доход - от дохода за управление на фирмата (Маркс, К., 1980, [3], с. 449-450). Като обосновава и развива проблема за събирането, съхраняването и обработването на най-важния за предпримача източник на пазарно знание – комуникационната система на цените 16 (чрез системата за планирането “отдолу-нагоре” при наличие на единен икономически център), К. Маркс е прав от теоретична гледна точка. В една икономическа система, снабдена със съвършенна ценова комуникационна система, предприемачът е напълно излишен 17 . Друг е въпросът, че подобно съвършенство в практически план е непостижимо. Маркс е първият икономист, който предлага практическо решаване на този проблем. Както показва последващата икономическа практика, това се оказва един от най-важните практически инструменти на съвременния предприемач и основа на успеха на съвременните пазарни организации.

Класиците на икономическата наука, макар че пряко не засягат проблема за мястото и ролята на предприемача в общото икономическо развитие, дават една по-широка рамка, в която по-късно се интерпретира и развива предприемаческата идея.

Приносът на носителите на“ограниченото предприемаческо знание”

Развитието на предприемаческото познание включва и проучвания на голям брой изследователи, чиито идеи не са намерили последователи в последващи периоди или техните тези, оценки и изводи са били отхвърляни по-късно, или пък са били прекъсвани в своето развитие по външни причини. Най-добър пример за подобно предприемаческо знание ни дават представителите на руската икономическа школа и част от представителите на немската историческа школа. Абсолютистките традиции и дух, получили изключителeн тласък по времето на Петър I, оказват силно влияние както върху теоретичната икономическа мисъл, така и върху целия обществено икономически живот през ХVІІI и ХIХ век в Русия. Служенето, безпрекословното  подчинение на императора, знатните велможи и местни дворяни се превръща в основна норма на “добро” поведение в обществото. В подобна система за икономически или какъвто и да е друг индивидуализъм място няма 18 .

Един от първите руски учени, излезли открито в защита на свободното предприемачество, е И. К. Бабст 19 (1823-1881). Използвайки обявеното от император Александър II намерение за отмяна на крепостното право, проф. Бабст открито и недвусмислено се обявява в защита интересите на предприемачите и в необходимостта “държавата да им оказва всякаква помощ”. Сърцевината на икономическото развитие според Бабст е натрупването на капитал, основаваща се върху спестовността 20 . Бабст изповядва определено либерални възгледи относно развитието на икономиката, включващи ролята на пазара, преимуществата на свободния труд, разделението на труда, свободната конкуренция. Преди всичко той обръща внимание на ролята на предприемача, притежаващ качества като: “независимост”, “да разчита на себе си” и да има висока “лична чест”. В икономическата концепция на И. И. Янжул 21 (1846-1914) не е трудно да се открие влиянието на немската историческа школа и най-вече на Родбертус и Хайман. Това е напълно естествено, защото И. И. Янжул, като привърженик на народничеството, носи в своето творчество  всички негови белези, сродяващи го с новата немска историческа школа, както и немските социалнационалисти. По тази причина, основният проблем, който интересува Янжул при изясняване на проблема за икономическото развитие на Русия, е хармонизацията, съгласуването между “частната икономическа активност” и “общественото благо”. Той решава противоречието като отрежда на, държавата “защитна” или “регулираща” роля или ролята на “надкласов” арбитър. По този причина, въпреки че признава водещата роля на “свободата на субекта” и самоинтереса на предприемачите, Янжул разглежда предприемачите като част от вътрешната борба в обществото, а не като неин основен двигател.

В процеса на търсене на  такава роля на предприемача, в която образът му не е толкова  свързван в конкуренцията и стремежа му за печалба, А. И. Чупров 22 (1842-1908) извежда на преден план “внедряването на производствените нововъведения”. Основен инструмент за развитие на предприемчивостта в руското село той вижда в “служенето” в полза на обществото. Главна роля в него Чупров вменява отново, както и Янжул, на интелигенцията. Като изследва опита на италианските пътуващи катедри по аграрна икономика, той вижда приложението на тази идея в Русия като мощен инструмент за обучение на селяните в нови земеделски методи и техники, запознаване с новите кредитни форми и  инструменти (Мозойро, А., 1994, с. 107). Така Чупров извежда ролята на местния интелигент - “селският предприемач”, постигащ културно и икономическо развитие на всяка селска община, и по този начин– служещ на обществото. Икономическите възгледи на Йохан-Карл Родбертус 23 (Johann Karl Rodbertus) (1805-1875) са оказали силно влияние върху немската социал-националистическа доктрина. Отхвърляйки идеята за индивидуализма, Родбертус вижда в държавата  основен изразител на волята  на народа и в същото време, собственик на капитала и земята 24 . Той счита, че предприемачът е жизнено необходим за националното стопанство, наравно със земевладелеца и капиталиста. Според Родбертус, предприемачът трябва да работи не за себе си, а за държавата, като за това получава предварително договорено възнаграждение. По този начин, Родбертус, невъзприемайки индивидуализма на свободните предприемачи, съвместява по необходимост ролята им в съвременното производство, приравнявайки ги до ранга на държавни чиновници.

Е. Хайман 25 (Eduard Heimann) (1889-1967) заема ясна и недвусмислена позиция по отношение на ролята и мястото на пазара и конкуренцията. За него пазарът е естественият регулатор на обществeното производство. Социалното в идеите на Хайман се състои в премахването на частната собственост върху производствените фактори. Неговите предприемачи работят за държавата, конкурират се на пазара и според Хайман това ще донесе необходимата “социализация” на пазара. Основният принос на Хайман се състои в дискусията, която той инициира, относно съотносителността между социалната политика на държавата и свободата на предприемачите. Той поставя въпроса за стимулите на държавните предприемачи и наличието им при активна социална политика на държавата.

1.1.2. Финализиране на теоретичните концепции за предприемача

Усилията за дефиниране на концептуалните основи на съвременното предприемаческо познание се осъществява чрез две основни направления - социокултурното направление на М. Вебер и чрез неокласическата школа.

А. Социокултурният подход на М. Вебер

Макс Вебер 26 (Max Veber) (1864-1920) с основание може да бъде наречен един от основните подбудители и духовни бащи на съвременното предприемачество 27 . Преобладаваща част от изследователите 28 на М. Вебер свързват блестящия му опит 29 за обяснение на възхода на западноевропейския капитализъм преди всичко с изясняването на въпроса за протестантската предприемаческа култура. Основната теза, вложена в това изследване, е, че е възможно една (религиозна) идея, съществуваща в обществото, да има системо-променящ ефект върху цялото това общество. Вебер показва, че духовният и материален аскетизъм, присъщ на калвинизма, е такаваценност, която, вложена в основата на общественото производство, наред с упорития труд и отказа от удоволствия, насочва обществената енергия и стопанско развитие в новата капиталистическа форма. На базата на дългогодишни изследвания, Вебер посочва, че именно принадлежността към определена протестантска секта, удостоверяваща спазването на определени етични норми и морални правила, е практическият сертификат за “делова честност” 30 . По-детайлният и задълбочен анализ върху неговото творчество позволява да бъдат очертани следните негови по-важни постижения.

(1) Изследванията върху “трудовото действие” 31 и взаимодействието му с етичните калвинистки норми заемат водещо място в цялостната концепция на Вебер. Развивайки тезите за “индивидуалното спасение чрез труда” и “индивидуалното призвание”, той насочва вниманието си към промените в индивидуалната мотивация и поведение на индивида 32 . Така Вебер очертава някои от основните предприемачески (калвинистки) етични норми и морални правила, а именно: честност в сделките и работата, плащането на данъците и задълженията, спазване на дадените обещания, отказът от лично облагодетелстване, спестовност, икономията на време и пр.,  които и днес са основни качества, необходими на всеки успешен предприемач и главна предпоставка за успеха на т.нар. развити индустриални общества.

(2) Вебер извежда създаването на рационална организация на свободния труд като една от предпоставките за формирането на западния рационализъм, формиращ специфична, предприемаческа по своя характер стопанска организация на производството 33 . Нещо повече, Вебер счита, че капиталистическият предприемач се формира само тогава, когато съществува юридическо обособяване на  имуществото на предприятието от личното имущество (Вебер, М., 2001, с. 83).

(3) В същото време Вебер отделя особено внимание и на системата за натрупване на специални, технически знания и тяхното пренасяне за нуждите на рационалното производство. Така той формулира съвкупността от предпоставки, които правят възможно съществуването на капиталистическия предприемач, израснал върху основата на калвинистките норми, правила и ограничения.

(4) Вебер счита, че съществуването на капиталистическия предприемач не е възможно без рационализирането на отношенията в обществото. По тази причина той извежда на преден план като едно от важните условия за крайния успех на носителите на протестантския дух и етика, създаването на реална правна защита на новите етични норми и морални правила и ограничения. По този начин Вебер дефинира проблема за необходимостта от правна институционализация на предприемаческата идея34.

(5) Основната идея на Веберовия подход към предприемачеството се състои в необходимостта от единството, равнопоставеността на вътрешните (личностни) и външни (социокултурни) фактори. Протестантските предприемачи, според Вебер, са получили необходимата им социокултурна подкрепа от протестантските общности, което в дългосрочен план е осигурило успеха им.

Б. Приносът на неокласическа школа

В теоретичната схема на неокласическата теория предприемачът придобива статута на самостоятелна фигура, наемаща услугите на производствените фактори, включително и тази на капитала, за производството на блага (стоки и услуги), които продава на потребителите. В тази теоретична система предприемачът има само инструментална роля 35 .

Джон Бейтс Кларк (John Bates Clark) (1847-1938), подобно на Валрас, прави опит да представи интегриран образ на икономиката, в който да намерят място всички взаимодействащи си производствени фактори. Разграничавайки статичния от динамичния анализ, Кларк разглежда предприемачеството като динамичен фактор, който координира производствените фактори с оглед на задоволяването на човешки потребности и реализира усъвършенстванията в производствения процес (Clark, J. B., [1899] 1954, p. 196). За него предприемаческата печалба е остатък (residium), тя няма място в статични условия, различна е от неизменните доходи на наемните работници и капиталистите и е свързана с динамиката (Clark, J. B., [1899] 1954, p. 196). Тя е по-скоро “временна премия за подобрения”, възнаграждение за динамичния импулс, който предприемачът придава на икономиката 36 .

Фредерик Холи (Frederick Hawly) е един от теоретиците, оценяван от някои изследователи като “основател на новата субективна концепция за предприемачеството” (Gunning, J. P., 1998a). Разглеждайки производството като плод на кооперираните усилия на различните производствени фактори със съответните им функции, Фр. Холи диференцира земята и капитала като пасивни, а труда и предприемачеството като активни и изискващи жертви. Предприе-мачеството е нещо повече от активен фактор, то е източник и причина за цялата икономическа дейност, изискващо проявата на воля в икономическата сфера на човешките действия (Gunning, J. P., 1998a). Фр. Холи свързва предприемаческите усилия с очакваната печалба, като вменява на предприемача, от една страна, отговорността за комбинирането на останалите фактори и тяхното възнаграждение, а от друга – риска, свързан с факторните цени и продажната цена на крайния продукт.

Джоузеф Шумпетер 37 (Joseph Schumpeter) (1883-1950) е първият икономист, който предлага повече или по-малко цялостен модел на предприемачеството. Основните елементи на този модел се вписват в контекста на стопанския кръгооборот, който е вариант отново на идеята за общото статично равновесие в смисъла на Валрас. Това състояние на статичност се възприема като контрапункт  и изходна позиция, благодарение на която може да се разбере развитието след промяна. Равновесието е повече теоретична норма, стандарт, позволяващ да бъде разбрано неравновесието. В системата на Дж. Шумпетер предприемачеството е това, което нарушава кръгооборота и води до създаване на неравновесие в равновесието 38 . Желанието и капацитетът за иновации винаги създават възможностите за действие и в това си качество те са “фундаменталният първоначален импулс на търговската промяна” (Schumpeter, J. A., 1927,. p. 291). Така че теорията на предприемачеството на Шумпетер е вградена в теорията на иновацията и е част от нея. В основата на тази теория е използвано понятието “нови комбинации” 39 .

Въз основа на извършения анализ могат да бъдат очертани следните основни моменти в теорията на Шумпетер:

(1) Предприемачите са специален тип хора, които не са “никога повече от малцинство” (Schumpeter, J. A., [1942] 1987, p. 132) за разлика от преобладаващия брой хора, които имат отношение на пасивна адаптация. Те се отличават със специално отношение (attitude) и склонност (aptitude), повече със специални по характер “власт” и “лидерство”, отколкото с интелект 40 .

(2) Качествата, които Шумпетер свързва с предприемача, освен лидерството, са още силата на волята, отстояването на позициите, отговорността и визията.

В по-късните си произведения Шумпетер свързва предприемачеството с функцията, а не с физическата личност (това по същество е характеристиката на вътрешното предприемачество)41.

Съществен принос в доизясняването на позициите на неокласическата школа относно ролята и мястото на предприемаческата дейност има Франк Найт (1885-1972) (Frank Knight). За него предприемачът е водеща фигура. И тук анализът се води в рамките на модела на статичното равновесие, но в контекста на несигурността и риска.

За Найт печалбата е остатъчен доход – след като предприемачът направи всички плащания и получи всички вземания. Разликата между двете е нещо много несигурно и може да бъде и нула – зависи от способностите на предприемача, от неговия късмет, но и от фактори, нямащи нищо общо с него (Knight, F., 1921, p. 284). Найт е оригинален с разграничението, което прави между риск (risk) и неопределеност (uncertainty). Първото понятие се отнася до риска, свързан например с непредсказуеми природни явления и подлежи на квантифициране чрез изчисляване на вероятности. Включването му в цената е относително несложно под формата на разходи за застраховка. Другият вид риск е свързан с несигурността при преценките относно това как другите ще действат, или т.нар. “интерсубективна несигурност” (Gunning, J. P., 1998a). Статичното равновесие изключва този вид неопределеност – тя се понася от предприемача.

Ролята на австрийската школа за обособяване на специфичното теоретично знание за предприемачеството В икономическата литература австрийската школа (или школата на предприемаческото откриване) заема особено място, главно поради специфичното си отношение към ролята, мястото и задачите на предприемача в общото икономическо развитие на обществото. По тази причина тя има особени заслуги да обособяването и дефинирането на предприемаческата парадигма като теоретичен проблем.

Лудвиг фон Мизес (Ludwig von Mises) (1881-1973)  създава един от най-добрите теоретични модели на предприемачеството. Той продължава австрийската линия на изясняване същността на предприемачеството чрез противопоставянето му на статичната равновесна икономика 42 . За да реализира своята концепция Мизес изгражда теорията на човешкото действие (human action) 43.

Той използва абстрактната конструкция на равномерно въртяща се икономика (evenly rotating economy). За да обясни живия реален пазарен процес, характеризиращ се със загуби и печалби, с несигурност и неопределеност, Мизес, конструира един идеален, статичен модел на икономиката. В него нищо не се променя. В рамките на подобна въображаема конструкция няма предприемачество и предприемачески печалби и загуби (Mises, L. von, [1952] 1980, p. 148). Тя създава обаче възможност за теоретично разрешаване на проблема за предприемачеството и предприемаческата печалба и загуба. “За да се схване функцията на предприемачеството и значението на печалбата и загубата, ние построяваме система, в която те липсват” (Mises, L. von, [1952] 1980, p. 249). В реалния свят всяка промяна в данните провокира съответно действие, изходът от всяко действие е неопределен, всяко действие в този смисъл е спекулативно, всеки агент е винаги предприемач и спекулант. В равновесната система никой не е такъв. В този смисъл предприемачеството е функция, присъща на всяко действие (Mises, L. von, [1949] 1966. pp. 254-255). Мизес свързва фактора “време” и отклоненията, несъответствията (maladjustments) чрез действието на предприемача. Предприемаческата печалба е възнаграждение за премахването на несъответствията. “Печалбата е продукт на ума (на предприемача), на успеха от предвиждането на бъдещото състояние на пазара” (Mises, L. von, [1952] 1980, p. 120).

Теоретичната концепция за пазара на  Фридрих А. Хайек (Friedrich A. Hayek) (1899-1992) не се вписва в неокласическата идея за общото равновесие. За него пазарът винаги е бил парадигмален пример за спонтанен ред 44 . За Хайек пазарът не е механизъм за разпределение на оскъдни ресурси между известни и алтернативни цели, а е координационен механизъм, който прави съвместими разнообразните човешки планове, намерения, очаквания 45 . Неговите основни тези за пазара могат да бъдат формулирани по следния начин:

(1) Пазарът е модел на сложен епистемологичен механизъм, който функционира въз основа на събиране, използване, разпространяване, предаване и съхраняване на знание;

(2) Пазарът е модел на процедура на откриване. Това дава възможност на милиони участници да извършат конкурентно сравняване на алтернативни решения на широк кръг въпроси46.

(3) Конкуренцията е откривателски процес, а не състояние.

Така, Хайек поставя нова концептуална рамка на разбирането за пазара, в което предприемачът играе водеща позиция.

Вторият принос на Хайек към икономическата теория и социална философия е неговата теория на знанието 47 . Прокарвайкипаралел с идеята за “разделението на труда” на Смит, Хайек развива тезата за “разделението на знанието” и координацията на икономическите агенти от гледна точка на фрагментите знание, с които те разполагат. За него идеята  за “разделението на знанието” незаслужено се пренебрегва и именно тя трябва да придобие статута на един от най-съществените проблеми на икономическото изследване. Средството, което обединява отделните изолирани фрагменти от знание, предава ги и действа като сигнал, мотивиращ и възбуждащ по-нататъшни съответни действия, създаващ по този начин ред, е системата на цените. Именно ценовата система действа като координационен механизъм 48 . Може би най-важното откритие на Хайек, касаещо предприемаческата идея, е неговото обяснение как откриването и придобиването на знание провокира ново поведение. 49

Третият принос на Хайек се състои в извеждането на свободата като главно условие на човешкото развитие и в частност на предприемаческото действие. Той смята, че процесът на пазарна координация е възможен само ако индивидите са реално свободни и независими да планират дейността си и да изпълняват плановете си. По този начин реалната свобода играе функцията на подбудител на индивидуалната инициатива и с това поставя човека в съвършено нови условия, когато контролът върху средата и обстоятелствата от страна на държавата и други хора е значително редуциран”.

Съвременната концепция за „предприемаческото откриване” се свързва преимуществено с името на Израел Кирцнър (Israel Kirzner) 50 . Той е изследователят, който се идентифицира в съвременната икономическа литература с цялостното и пълно разработване на австрийската теория на предприемачеството или на т. нар. подход на предприемаческо откриване (the entrepreneurial discovery approach). Теоретичният фундамент, върху който Кирцнър гради своята теория на предприемаческо откриване, е не само творчеството на Мизес, но и това на Ф. Хайек, особено неговата епистемология. “Подходът на предприемаческото откриване, който се разработва от съвременната австрийска теория през последния четвърт век, се развива от елементите, съдържащи се в Мизес и Хайек. От Мизес съвременните австрийци се научиха да гледат на пазара като на движен от предприемачеството процес. От Хайек те се научиха да оценяват значението на знанието и неговото реализиране чрез пазарно взаимодействие за процеса на уравновесяване” (Kirzner, I. M., 1997, p. 69).

Българският принос

Ст. Бочев 51 (1881 – 1968) е от лицата, съставляващи “кръга около БИД 52 ”. Неговото име в преобладаваща степен се свързва със списанието на БИД, чието съдържание е обективно отражение на проблемите на икономическия живот в страната от 1896 до 1946 година 53 . Ст. Бочев счита, че един от основните недъзи на българското предприемачество е отношението му към спестовността и кредита. Той вижда в лесния държавен кредит своеобразно “благодеяние”, което се основава върху политически или други съображения. В преобладаваща част от случаите, кредитите са били използвани за лично, а не за производствено потребление. Само в периода на бърз икономически подем (1901–1912 г.) “...срасналото с българина разбиране, че спестовността важи колкото трудът” (Бочев, Ст., 1998, с. 311) се проявява с пълна сила. Дълбоко в себе си Бочев разбира, че проблемът за българското развитие идва от различното разбиране 54 на новата класа към проблема за “имането”, за неговите размери, нетърпеливостта в придобиването му и практическо оползотворяване. В нарастването и укрепването на акционерното дело 55 в страната Ст. Бочев вижда един от основните пътища за развитие на българското предприемачество. Анализирайки стопанското развитие и българската предприемчивост, той посочва, че при отсъствието на другите обичайни източници на капитал, акционерното дело има решаващо значение за свободното предприемачество в страната. Дребната спестовност, посочва той, не е достатъчна за създаване на едро машинно производство. На акционерното дело, обаче се нанасят непоправими беди от партизанщината, от вътрешното ограбване на акционерните дружества, от принципното неразбиране на същността на акцията  като инструмент за набиране на свободни пари. Най-съществено място и главен акцент в цялостното творчество на Ст. Бочев заемат вижданията му за българската стопанска култура. Изхождайки от позицията, че всяка страна следва своя “особена стопанска еволюция в зависимост от своя стопански и духовен бит”, той посочва егалитаризма, отричането на постигнатото, омразата към чуждия капитал, отнемането на чужди имуществени права, ниската спестовност, етатизма, склонността към измама и пр. като част от негативните черти на българската психика. Като основен проблем в българското стопанско развитие и предприемачество Ст. Бочев  извежда различията в стопанската култура между нас и развитите европейски страни. “Европейската култура, пише той, ни обхваща от всяка страна, ние искаме от нея плодовете й, но не искаме, не можем да възприемем нейната стопанска структура, която е капиталистическа. Нам се иска да можем да прескочим кредитния, капиталистическия етап в стопанското развитие на страната – да получим благата, които дава буржоазния, капиталистическия строй, но без капитализма, без капиталистическата организация и предприятия” (Бочев, Ст., 1998, с. 252-253). Така Ст. Бочев пръв в българската стопанска литература дефинира проблема за различността на българското предприемачество и определя неговия източник в различната (от европейската) социокултурна и стопанска среда на България.

Ив. Ранков 56 (1913-1968) се интересува от проблема за предприемачеството от гледна точка на мястото на предприемача в стопанската система. В търсенето на отговор той неизбежно засяга дискусията по този въпрос (Ранков, Ив., 1940, с. 356), като систематизира изследователите в две основни групи. Първата обхваща автори, които изясняват същността, ролята и мястото на предприемача с помощта на “чистата” теория, т.е. търсят общи, наднационални черти и характеристики на предприемачеството. Втората група автори включва такива, които разглеждат предприемача в рамките на една специфична стопанска система. Всяка една стопанска система се оценява от гледна точка на: правния режим на собственост; основните начала на производството; разпределението на доходите и принципите на трудовите отношения. Обобщавайки извършения анализ, Ив. Ранков диференцира стопанските системи и разглежда функциите на предприемача съобразно рамките на всяка една от тях, а именно: либерално-индивидуалистична стопанска система;  колективистична стопанска система; плановото стопанство (Ранков, Ив., 1940, с. 372 –375). Неговото заключение е, че най-големи функционални възможности за предприемача съществуват в условията на либерално-индивидуалистичната стопанска система.

Н. Долински 57 (1890-1968) извършва едно от най-пространните изследвания върху предприемачеството в българската стопанска история за периода до 1944 г. То дава изключително ясна представа за основните теоретични проблеми относно мястото, ролята и функциите на предприемача в националното стопанство. В полето на неговото изследване влизат такива основни проблеми на предприемачеството като: същността и характера на предприемаческата организация, качествата на предприемачите, предприемаческата печалба, риск и предприемаческата функция (Долински, Н.В., 1941-42, с. 33). Съвсем естествено той отделя и място за културните различия с Европа, както и за мястото и ролята на предприемача в стопанската история.

К. Бобчев 58 е представител на оная част от българските учени, които защитават позициите на “частната инициатива”, като противовес на колективистичното управление на стопанство. Като част от тази дискусия, която се води през 30-те години на 20 век, той излага своите позиции относно предприемаческата печалба, разглеждана в контекста на националния доход (Бобчев, К., 1940). Изхождайки от позицията, че същността на предприемачеството е в т.нар. частна инициатива, Бобчев допуска, че дори и да бъде дадена такава възможност в планиращото общество, то тогава “колективитетъть ...предоставя срещу определена плата, производствените средства на предприемачите” (Бобчев, К., 1940, с. 4). Въпреки че признава ролята на предприемачите, Бобчев допуска държавата като “предприемач” в онези отрасли, в които има нужда от нейната намеса. Той разбира тази намеса като “примиряване” между бизнеса и държавата и по този начин обоснова нуждата от протекционистична политика на държавата.

1.2. Някои обобщения и изводи за приложението на историческия подход към изследването на предприемаческата идея и действия до 50- те години на ХХ век

Извършеният анализ върху главните тези и постижения на представителите на основните течения в икономическата теория до средата на ХХ век дават достатъчно основания за извеждането на някои обобщения и оценки.

А. Основна изходна точка за формулирането на проблема за предприемаческата идея в икономическата теория е провокирана: от търсенето на отговор на въпроса за същността на предприемаческата печалба (Дж. Риид, фон Манголдт); от стремежа на учените за дефиниране на източника на развитие в стопанството (Р. Кантийон, Ж. Б. Сей).

Б. В търсенето на кръга от взаимосвързани въпроси и концептуални тези, съставляващи основата на съвременното предприемаческо знание, може да бъде обобщено, че съществуват три фундаментални фактора, които създават обективни предпоставки за съществуването на предприемаческата идея: ∙

икономическата свобода (А. Смит, Л. фон Мизес, Фр. Хайек), която превръща индивида в мислещо, избиращо и преценяващо същество. Там, където отсъстват икономически свободи,

няма място за предприемача;

∙ личностните характеристики – генетично заложените подтици за придобиване (Зомбарт) и изява (А. Смит) у индивида; ∙

знанието (Фр. Хайек, Изр. Кирцнър).

В конкурентната среда придобиването на знание има решаващо значение – ако то е пълно,съвършено, сигурно, всеки един икономически субект  ще знае със сигурност какво да очаква. В света на съвършената информация няма място за предприемачество. Едва когато приемем, че такава идеална икономическа конструкция не е възможна (или е възможна само като идеална теоретична система) (Мизес) и че знанието е непълно, ограничено и съществува човешко невежество (Фр. Хайек), е възможно да се въведе фигурата на  предприемача. Всяка промяна, която се експлоатира от предприемача, се основава на събраното, обработено и оценено за нея знание.

В. Логиката на натрупване на познанието за предприемачеството и дефинирането на предприемаческата парадигма може да бъде представена по следния начин:

Първото направление за развитие на предприемаческата идея, според нас, обхваща проучванията, оценките и изводите на голям  брой изследователи, които не са намерили последователи в последващи периоди или техните тези, оценки и изводи са били отхвърляни по-късно. Това е основание за именуването му като направление на “ограниченото предприемаческо знание”. То съдържа еклектични и несистемни по своя характер идеи относно предприемачеството. Общото, което обединява различните тези е приемането, a priori тезата на Смит за подтика за придобиване и човешкото самолюбие. Така, според нас, се дефинират границите на континенталния предприемачески модел, основаващ се върху подтика за придобиване и по-слабо изразената социокултурна подкрепа, но в същото време и по-ясно изразена роля на държавата и отделянето на научното от религиозното знание.

Второто направление за развитието на предприемаческата идея може да бъде свързана  с името на Дж. Шумпетер 59 . Той успява, не само да обобщи голяма част от съществуващите до момента тези и изследвания относно предприемачеството, но и пръв в икономическата теория създава логически обоснована и завършена система от научни факти и практически решения – иновационната теория. Възможности за иновации, според Шумпетер, създават дисбалансите в икономиката и в това си качество те са “фундаменталният първоначален импулс на промяна”. Шумпетер доразвива идеята на Кларк, като разглежда предприемача като “основен двигател на прогреса” (prime mover of progress) “подклаждащ развитието” (sparkle development). По този начин, с достатъчни основания може да се твърди, че Шумпетер систематизира и дефинира основните параметни на иновационния предприемачески модел.

Третото направление  за развитие на предприемаческата идея се обособява под влиянието на М. Вебер и изследването му върху ролята на калвинистки етични норми и морални правила върху предприемаческия дух и поведение. Не по-малка е неговата роля и принос за изясняване на специалните (организационни по същност) условия, наличието на които прави възможно предприемаческото действие, а именно: (1) необходимост от юридическо обособяване и отделяне на стопанската дейност от тази на семейството; (2) необходимост от въвеждането на рационално сметководене и отчетност; (3) необходимост от система за натрупване и пренасяне на знанието, които правят възможно съществуването на капиталистическия предприемач 60 . Така Вебер дефинира възможностите и основните параметри на т.нар. културно детерминиран предприемачески модел;

Четвъртото направление в изследването на предприемаческата идея се дефинира като австрийско. То се свързва главно с имената на Л. фон Мизес, Фр. А. Хайек и Изр. Кирцнър и П. Дракър. В него могат да бъдат отграничени два етапа. Първи етап, до средата на 60-те години, в който изследванията на австрийците са част от неокласическата парадигма. Откъсването им от нея позволява на ново-австрийците да формират нова стройна концепция (Кирцнър), основана върху епистемиологията и предприемаческото откриване, което бележи началото на нов, втори етап в развитието на школата. Заслугата на П. Дракър се състои в операционализирането на този теоретичен модел в работеща емпирична концепция. Това дава достатъчни основания за дефинирането на т.нар. емпиричен предприемачески модел, основан на предприемаческото откриване.