Joomla Software solutions Template

Payday loan

Развитие на теоретичните концепции за предприемачеството през втората половина на ХХ век

Публикуването от Самуелсън на “Основи на икономическия анализ” (1947) и позитивната теория на Фридман (1953)  всъщност извеждат на преден план дълбоките същностни противоречия в икономическата теория относно мястото и ролята на предприемача в общественото производство. Те катализират причините за отделянето и формирането на ново научно познание за  развитието на производството и растежа в икономиката, което австрийците свързват главно със специфичното знание на предприемача и конкуренцията като откривателска процедура. С този факт, австрийската школа окончателно скъсва с неокласическата  школа и започва своето самостоятелно развитие. То е провокирано от много по-дълбоки същностни процеси, които протичат в икономическата практика по това време.

Първо, основните идеи на неокласическата теория за мястото и ролята на предприемача в икономическото развитие в края на 70-те години на ХХ век се свеждат до следните шест категории (теми) 61 : “Предприемачеството като фактор в производство; Предприемачеството и проблемът за равновесието; Печалба и предприемачество; Предприемачество и иновации; Предприемачество и пазарът на труда; Предприемачество и икономически растеж” (Kent, C., F.W. Rushing, 1999, p. 185). Много от теоретичните въпроси, които се дискутират в микро- и макроикономически план, получават задоволителни отговори, но в същото време практиката  изисква неотложното решаване на множеството чисто практически проблеми, с които тя ежедневно се среща. Интерпретирани като основни функции на предприемача, необходими на реалния бизнес, те изглеждат според Кент и Рашинг така: “1) как се въвеждат нови продукти или услуги в пазара или как се прилагат нови подходи в социалните проблеми; 2) как се развиват и прилагат нови технологии, които намаляват разходите и повишават ефективността; 3) как се “отварят” нови пазари чрез въвеждане на нови продукти, услуги и технологии, неизвестни до този момент; 4) как се откриват нови източници на предлагане на оскъдни ресурси; 5) как се реорганизират съществуващите предприятия чрез иновативен мениджмънт (Kent, C. , F.W. Rushing, 1991, p. X).

Второ, развитието на малкия и среден бизнес придобива изключителни мащаби и получава силна подкрепа от неправителствените организации, частните университети и от държавата в САЩ. Това съвсем не означава, че представителите на неокласическата школа престават да работят в областта на предприемачеството и неговата роля в икономическото развитие. Техните усилия стават все по-концентрирани и получават израз в формирането на две основни теоретични

концепции: теория за фирмата и теория за асиметричната информация 62 .

Конкретните отговори, даващи практически правила за операционализация на работещата предприемаческа идея, са разработени от множество представители на различни научни направления - социология, психология, културология и пр. Общото в тях е стремежът им да дадат задоволително решение на практическите въпроси, които бизнесът поставя. За преломен момент в развитието на предприемаческата идея и практика се считат серия от публикации 63 в началото на 80-те години. Натрупаната критична маса от публикации и разработки може да бъде разграничена в следните основни направления: икономическо; социокултурно; емпирично; личностно-поведенско.

1.3.1. Икономическо направление

Изследванията в икономическата теория относно предприемаческата идея и действие продължават и през втората половина на ХХ век с неотслабваща интензивност. В рамките на икономическото направление различията могат да бъдат отразени чрез обособяването на две концепции: епистемологичната концепция и концепцията за предприемаческата фирма.

Епистемиологична концепция.Епистемиологичната концепция (на предприемаческото откриване) или известна още като новоавстрийска теория на предприемачеството, се свърза главно с името на Изр. Кирцнър (Israel Kirzner). Основава се върху знанието и откриването в пазарния процес, известни още като подход на предприемаческо откриване (the entrepreneurial discovery approach). Изходна точка тук е критиката на неокласическата парадигма на общо равновесие. Споделяйки типично австрийската позиция за пазара като динамичен процес на промяна, в основата на която стои човешкото действие (Мизес) и ограниченото човешко знание (Хайек), Кирцнър допуска съществуването на тенденция към уравновесяване, като я свързва именно с фигурата на пред-приемача и неговата откривателска роля.

За своето определение за предприемача Кирцнър изхожда от типичния за австрийските икономисти методологически индивидуализъм, в който базисното равнище на анализа е човешкото действие на отделната личност. Той търси “предприемаческия елемент в индивидуалното човешко действие”, като го изолира, противопоставяйки го на стандартната за неокласическата теория фигура на икономизиращия човек или както той го нарича, “Робинсов максимизатор” 64 .Изр. Кирцнър свързва възникването на неравновесни състояния, резултат от предишни предприемачески грешки и довели до дефицити или излишъци, т.е., разпределение различно от оптималното, с качеството на предприемача – “будност”. Будността и готовността за действие подтикват предприемача да купува ресурси там, където те са по-евтини, да продава продукта на места, където той е по-скъп и по този начин да бъде главна фигура в елиминирането на дефицитите и излишъците, т.е. фигура, въплъщаваща уравновесяващите тенденции в икономиката. Доколкото пазарът е не застинал модел на оптимално разпределение на ресурсите, а процес с непрекъснато променяща се непълна информация, той е и свят на неексплоатирани възможности на купувачи, закупили стоки на цени, по-високи от тези, които биха могли да постигнат, и на продавачи, реализирали продуктите си на по-ниски цени, отколкото биха могли да получат при алтернативно използване на ресурсите. Изр. Кирцнър нарича подобни възможности “арбитражни възможности” (arbitrage opportunities), а теорията си “арбитражна теория на печалбата” (arbitrage theory of profit). Именно тези възможности съдържат потенциала да бъдат открити, стига да има готовност, прозорливост, будност. Тук Изр. Кирцнър гради своята концепция върху Хайек, който разглежда конкурентния пазарен процес като процедура на откриване. Той прави специално усилие за разграничаване възможностите за печалба, които са систематично търсени (дирени), предмет на моделите на диренето (search models) и предприемаческото откриване. Първите предполагат съществуването на информация, агентът знае за съществуването на тази информация и дори с определена доза сигурност как да я открие – тук диренето е съзнателен и преднамерен процес. Разбирането на предприемаческото откриване включва елемента на изненадата, неочакваността, непланирането при откриването на нещо, което е било недооценено, пренебрегнато. За това е отговорна будността: “Предприемаческата будност се отнася до отношение на рецептивност (receptiveness) на налични, но пренебрегнати възможности. Предприемаческият характер на човешкото действие се отнася не просто до обстоятелството, че действието се предприема в невъзможност за предвиждане (open- ended), несигурен свят, но още до обстоятелството, че човешките агенти непрекъснато спонтанно са нащрек (on the lookout) за черти на средата, настоящи или бъдещи, незабелязани до този момент, които могат да вдъхновят нови дейности от негова страна” (Kirzner, I.M.,1973, p.71). Мотивиран от възможностите за печалба, предприемачът работи, за да приспособи производството към това, което той очаква да бъдат най-належащите нужди на потребителите. Той ревизира своите планове на основата на миналия опит, сегашното си знание и очаквания за бъдещето. “Понятието за откриване, нещо средно между преднамерено добиваната информация в стандартната теория за диренето и това за напълно неочакваната печалба, дело на чистата случайност, е централно за австрийския подход” (Kirzner, I.M., 1997, p. 72). Предприемаческата дързост и въображение са двигателят на пазарния процес, а същността му са серията открития, генерирани от предприемаческата дързост и будност (Kirzner, I. M., 1997, p. 73). По-късно Кирцнър обогатява теорията си, вземайки предвид и фактора “време” и неопределеността, свързана с неочакваните промени като вгражда в образа на предприемача и други черти, като въображението и креативността. “Будността трябва да обхваща и предусещането (awareness) на начините, по които човешкият агент може чрез богати на въображение (imaginative) смели опити на вяра и решимост (bold leaps of faithand determination) всъщност да създаде бъдещето, към което настоящите му действия са насочени” (Kirzner, I. M., 1982, p. 150). И накрая, въпреки, че Кирцнър не се занимава с проблема за институционализацията на предприемаческата идея, той изразява своята убеденост, че тя се нуждае от известна доза стимулиране. “Би било грешка да си въобразяваме, че спонтанното откри-ване е изцяло необясним процес... ясно е, че възможностите за социални подобрения ще се експлоатират най-плодотворно, ако институционалната подредба е така устроена, че да превръща тези възможности във реалности, които ще бъдат прозрени от онези, чиято предприемаческа будност е най-остра.... Предприемаческата будност е чувствителност не толкова към информацията per se (сама по себе си), колкото към информацията, която може да се използва в нечия изгода” (Kirzner, I. M., 1979, p. 149).

Патрик  Ганинг (Patrick Gunning) е последовател на Л. фон Мизес и неговата забележителна теория за “човешкото действие” (human action). В своите изследвания той отделя значително място за изясняване ролята, мястото и функциите на предприемача през призмата на предприемаческото действие. Особено важно (концептуално по своята същност) място в неговото творчество заема трудът му “Идеята за предприемаческата роля като отличителна човешка черта” (Gunning, P., 1998). Основната идея, която  Ганинг прокарва, е, че предприемачът е персонификация на определени човешки черти, следствие на взаимодействието на човешката същност на предприемача със специфичните условия на пазара. Той определя три типа предприемачи – дефинираният като предварително условие предприемач (stipulated entrepreneur), идеалният предприемач и действащият предприемач (Gunning, P., 1998, pp. 3-4). Съществен принос на Ганинг е неговия  опит за приложение на тезата за действащия предприемач към различни приложни сфери. Едно от най- успешните му приложения е представено в “Праксеологическата концепция на международното предприемачество” (Gunning, J. P., 2002). Въпреки, че Ганинг съзнателно се отграничава от Изр. Кирцнър (най-вече по отношението му към епистемиологията на Хайек), това съвсем не му пречи да отделя значително място (особено в по-късните си произведения) (Gunning, J. P., 2003) върху ролята и функциите на предприемаческото знание като част от човешкия капитал (human capital). Това го прави неизбежно един от представителите на епистемиологичното направление в изследването на предприемаческата идея и действие.

Концепция за предприемаческата фирма

Марк Кейсън (Mark Casson) с основание се счита за един от класиците 65 на предприемачеството. Неговата книга “Предприемачът – икономическа теория”, публикувана през 1982 г., е един от фундаменталните трудове, оказали съществено влияние върху по-нататъшните изследвания върху предприемаческата идея. Стремежът му за създаване на обща икономическа теория на предприемачеството разкрива в много голяма степен изходните му теоретични позиции. Кейсън застъпва неокласическата теза за мястото и ролята на предприемача. Това особено проличава при неговата интерпретация на предприемачеството в рамката на релацията “търсене и предлагане”, известна още като модел на Кейсън 66 . От позициите на заявения подход на изследване могат да се отбележат няколко коментара.

Първият от тях се отнася до твърдението, че не съществуват перспективи за предприемачите, когато доходът е под този на наемните работници (мениджъри). Тази теза бе убедително оборена от бизнес практиката, която показва, особено след 90-те години на ХХ век, че възнагражденията на мениджърите (които по същество са наемни работници) са в пъти по-високи от тези на предприемачите и което съвсем не намалява предприемаческата активност (в САЩ и Англия).

Вторият дискусионен момент е относно ключовата идея за “равновесието” между предприемаческия доход и “предлагането” на предприемачи. По същество самата теза за равновесие е исконно неокласическа и предполага отсъствието на предприемача. Всеки предприемач внася неравновесие в системата. Равновесието изключва всякакво предприемачество. По-късно Кейсън еволюира в своите идеи и насочва вниманието си към проблема “предприемаческа фирма”, върху който той концентрира своите изследователски усилия (Casson, M., 1987, 1997, 1998). От тази гледна точка най-голям интерес представлява трудът му “Предприемаческата теория на фирмата” (Casson, M., 1998). Неговата цел, както самият той посочва, е “....да намери ефективния път за синтез на теорията за разходите (cost based theory) и теорията за ресурсите (resource-based theory) и да създаде теория за фирмата, обяснена чрез предприемачеството (Casson, M., 1998, p. 2).

1.3.2. Социокултурно  направление

Изследванията върху предприемаческата идея и действие от позициите на културологичния подход имат твърде продължител-на история. Могат да бъдат дефинирани четири основни концепции, произтичащи от сходни, но в същото време и целево различаващи се изходни позиции:67 (1) етнорелигиозна концепция 68 ; (2) концепция на междукултурните различия; (3). Вътрешно-национална културна концепция; (4) социологическа концепция 69 .

Етнорелигиозна концепция Съвременното разбиране за ролята, мястото и същността на културата в стопанското развитие на обществото за първи път е дефинирана от Макс Вебер в “Протестантската етика и духът на капитализма” (Вебер, М., 1993). Заслугата на М. Вебер се състои в даването на достатъчно убедителен отговор на въпроса защо успяват протестантските общности в условията на силна конкурентна борба. Това нагледно е показано чрез дейността на религиозните общности, които разпростират своите специфични етични норми и морални правила, чрез своеобразни “протестантски клетки” (protestant cells), които в крайна сметка успяват да наложат в рамките на цялата общност своите етични норми и  морални правила. “Човекът, който даде ключа за това ново разбиране, отбелязва К. Паула, бе Вебер” (Paula, K., 1996, p. 1).

Една от най-добрите илюстрации за влиянието на културните и религиозни фактори върху предприемачеството е примерът за стопански растеж и промяна във Великобритания през 80-те години на ХХ век. Впечатляващите цифри от 500 малки и средни предприятия възникващи всеки работен ден в продължение на десетилетие, както и увеличаване дела на самонаемащите се от 9 на 12 % от общия брой заети в националното стопанство, са солидни доказателства за ролята им (Anderson, A., 2000, p. 7). Сред британските учени съществува относително съгласие, че успехът на правителството на М. Тачър не би бил възможен, без  съвместните усилия на общество, църква, бизнес и правителство за възстановяване на протестантските етични норми и морални правила и викторианските ценности 70 на нацията. Основните характеристики на Тачъристката предприемаческа култура са: свобода на избора; идеализация на предприемаческата роля; възстановяване на Викторианските ценности и моралния съд у индивида; силна държавност като правов ред; засилена роля на религиозното осъждане и религиозните морални правила; намаляване икономическата роля на държавата (Anderson, A., 2000, p. 12).

Изследванията върху влиянието на религиозните норми и морални правила върху успеха/неуспеха на отделни религиозни и етнически групи продължават през  целия ХХ век до днешен ден. Добра илюстрация на това дава изследването на Андрю Годли 71 “Еврейските имигранти в Ню Йорк и Лондон - 1880-1914: предприемчивост и култура” (Godley, A., 2001). Основната теза, която авторът защитава, е че въпреки еднаквите възможности, които източните евреи получават в САЩ и Англия, то тези в САЩ се стремят към самонаемане, създават работни места и приемат американския предприемаческия дух. Лондонските евреи обикновено стават много добри работници и предпочитат да бъдат наети от други предприемачи.

С подобна насоченост е изследването на А. Басу и Е. Алтинай 72 , което разкрива влиянието на специфичната култура на имигрантските общности върху предприемаческото им поведение. Според Басу и Алтинай предприемаческата култура може да бъде дефинирана като: “мрежа от обменящи се ценности, вярвания и норми на групата или общността” (Basu,A.,E.Altinay,2001,p.4). Особен интерес предизвиква интерпретацията на връзката, която авторите правят между етническите трудови ресурси, етническите пазари и предприемаческото поведение, основано на религиозна основа.

Концепция на междукултурните различия Водещо място в изследванията, които се вместват в концепцията на междукултурните различия, заема холандския учен Х. Хофстеде с неговото фундаментално изследване “Култури  и организации” (Хофстеде, Х., 2003). Главна особеност на това направление е обстоятелството, че то се заражда от необходимостта за решаването на друг управленски проблем – този за управлението на транснационалните корпорации. Това изследване обаче оказва изключително голямо въздействие, не само върху изследвания проблем, но и върху други, гранични проблеми, като предприемаческата активност и нейната национална и културна обусловеност. Основният въпрос, чийто отговор Хофстеде търси, е “как транснационалните корпорации успяват да функционират продуктивно при наличието на толкова различни национални култури на служещите” (Хофстеде, Х., 2003, с. ХІХ). Неговата концепция се основава върху следните три “опорни точки”:

(1) Изведени са четири основни направления на анализ на поведението (на основата на тезите на американските учени Ал. Инкелс и Д. Левинсън), а именно: отношението към властта; представата за себе си; способността за справяне с агресията и изразяване на чувствата (Хофстеде, Х., 2003, с. 17).

(2) Внася се ново разбиране за съотносителността между културните компоненти – ценности, ритуали, символи и герои и се въвежда понятието “общи практики” в смисъла на оперативни такива. Очевидно, промяната на ценностите не е възможна в рамките на разумния (за мениджърите) срок, поради което Хофстеде отдава тази функция на практиките. Те, според него, са основен инструмент за разрешаване на междукултурните различия.

(3) Най-значимата хипотеза, която се поддържа от автора е, че ценностите, правилата и вярванията на предприемачите (собствениците) или лидерите на организациите, които се били превърнати в общовалидни практики от тях за целите организации, са практически най-ефективни инструменти за преодоляване на националните културни различия (макар и само в рамките на мултинационалната корпорация). Доказвайки убедително тези хипотези, Хофстеде създава един общ методологически подход, който изследователи от различни направления, включително и предприемачеството, приемат и използват (вж. Paula, K, 1996; Kreiser P., Marino, L. and K. Mark Weaver, 2002).

Вътрешнонационална културна концепция Изследване на влиянието на специфичните национални културни фактори върху развитието на националното предприемачество дава насоките и обхвата на вътрешно културната концепция. Тя има силно изразена интровертност и по тази причина тук могат да бъдат посочени твърде много на брой изследователи. Най-изследваните национални предприемачески култури са англо-саксонската, еврейската, холандската, индийската, китайската, арабската и др 73 . Бриджит Бъргър (Brigite Berger) и Питър Бъргър 74 (Peter Berger) са едни от пионерите в изследването на предприемаческата култура в англоезичната литература. Една от целите на Б. Бъргър е създаването на “интегрирана теория на културата на съвременното предприемачество” (Бъргър Б., 1994, с. 27), която тя вижда като резултат от действието на “homo economics”, който комбинира и рекомбинира емпирично достъпни компоненти (на знанието, к.м.–Й. К.) и да ги свързва с предприемаческите дейности (Бъргър Б., 1994, с. 29). Дон Лавой 75 (Don Lavoie) (1951-2001) по своята научна насоченост принадлежи към т. нар. “новоавстрийска школа”, т.е. той определено е епистемиолог. Неговите възгледи и теоретични разработки обаче заслужено му определят място и в изследването на предприемаческата култура. Дон Лавой изследва предприемаческата култура чрез въвеждането на две ключови понятия – “интерпретация” и “откритие”. За него предприемачеството е първо културен процес, в който “печалбите не се мерят, а се прочитат”. Интерпретирането, според него, “предполага идеята, че възможностите за печалба, които предприемачите откриват, не са предмет на обективни наблюдения върху количествата, а са предмет на перспективна интерпретация и разграничаване от вътрешно субективното значение за всяка една качествена ситуация” (Лавой Д., 1994, с. 45) 76 . Основната теза, изведена от автора, е, че пазарът е не само разпределителен механизъм, но и място, където човешкият дух, моралните правила и личностните интерпретации са включени наравно с икономическите фактори (Lavoie, D., E. Chamlee-Wright, 2001, p. II). Алън Гиб 77 (A. A Gibb) е един от водещите британски изследователи върху проблемите на малкия бизнес и предприемачество. Той отделя значително място в своите изследвания на проблема за предприемаческата култура. Особено голяма популярност и методологическа известност получава статията му “Предприемаческа култура: значимост и приложимост за обучение и тренинг” (Gibb, A. A., 1987), която прокарва няколко основни идеи, най-важните от които са следните:

(1) Съществува особен тип управление, основано на различни ценности, вярвания и цели, което е противоположно на корпо-ративното, а именно - предприемаческото управление на фирмата (Gibb, A. A., 1987, pp. 21-22).

(2) При подготовката на бизнеса е необходимо използването на нов тип “научаване” чрез концентриране върху предприемаческите ценности (Gibb, A. A., 1987, p. 17).

Гибс предлага факторен модел на предприемаческата култура, който получава изключителна известност и приложение в последващите изследвания върху проблема (Gibb, A. A., 1987, p. 14).

1.3.3. Емпирично направление

Разработването на теоретични концепции и практически решения, нужни за предприемаческата практика, е провокирано от значителен практически опит, който се натрупва в 70 и 80 години на ХХ век в САЩ в областта на иновациите, използването на ЕИТ в управлението и производството, роботизацията и автоматизацията на производството, успоредно с бурното развитие на сферата на услугите, занимателната индустрия и индустрията на свободното време.

Отговорът на тези въпроси дава емпиричното направление в развитието и обогатяването на предприемаческата идея и действие. То се свързва главно с името на П. Дракър и концептуалния му труд “Иновации и предприемачество” (Drucker, P., 1986).Питър Дракър пише тази книга в условията на натрупана критична маса от публикации 78 в областта на малкия бизнес и корпоративните иновации. Това, което той внася в публичното пространство в този момент, е проблемът за по-рационалното и по-разширено по обхват използване на новото знание от стопанските агенти. Като цяло може да се счита, че той е продължител на австрийската епистемиологична традиция, но за разлика от австрийските икономисти Дракър е изключително прагматично насочен. Всички негови тези относно използването на знанието са илюстрирани с точни и образни примери от практиката на американския бизнес. По тази причина неговото творчество се оформя като концептуална основа за създаването на ново направление – емпиричното - в процеса на натрупване на критична маса знание за обяснение на предприемачеството като научен и приложен феномен. Обобщени, приносите на П. Дракър към развитието на предприемаческата идея могат да се формулират по следния начин: (1) свързване на промяната в обществото с ролята на предприемача; (2) операционализация на източниците на иновации и свързването им със знанието; (3) дефиниране на изискванията към и функциите на предприемаческото управление; (4) дефиниране на основните предприемачески стратегии.

Следствие на силната институционална подкрепа, която предприемаческата идея получава от неправителствените организации, частните университети, както и от държавата, в края на 80-те години се публикуват първите концептуални решения, интегриращи съществуващото до момента предприемаческо знание. Те могат да се обособяват в три основни концепции.

Първата от тях, на общото предприемаческо знание, се свързва с имената на Роберт Хисрич и Майкъл Питърс които издават “Предприемачеството: стартиране, развитие и управление на новото предприятие” през 1989 г. (Hisrich, R. D., M. P. Peters, [1989] 2002). Основните въпроси, които те систематизират и  излагат като достъпно знание, са изложени в пет основни раздела: предприемаческият поглед (гледна точка); стартиране на новото предприятие; финансиране на новото предприятие; управление на новото предприятие и специални проблеми за предприемача. Подобен поглед върху структурирането на предприемаческото знание имат Дейвид Куратко и Ричард Ходжитс (Kuratko, D., R. Hodgetts, [1989] 1998), които също обособяват пет части, а именно: съвременният свят на предприемача; предприемаческият поглед; развитие на предприемаческия план; иницииране на предприемаческата организация; растеж и развитие на предприемаческата организация. По-късните издания добавят съвременните проблеми на предприемачеството, а именно: женското предприемачество, семейното предприемачество, етика и социална отговорност на предприемачите и пр. Подобни схващания могат да се отбележат и в Ламбинг и Кю (Lambing, P.A., Ch. R. Kueh, [1999] 2002), както и Зимърър и Скарброу (Zimmerer, T.W., N. M. Scarbroough, 1995). Като цяло те отразяват стремежа на авторите да изяснят проблемите, които предприемачите трябва да решават преди и по време на стартирането на бизнеса, т.е. проблемите на процеса на персонификацията на предприемаческата идея и подготовката за нейното организационно реализиране.

Втората концепция в обособяването на предприемаческото знание се свързва с проблемите на управлението на конкретния стопански обект –малката предприемаческа организация. В интерес на научната добросъвестност е необходимо да отбележим, че от гледна точка на възникване по време като концепция, тя има първенствуващо място. Първите публикации касаещи проблемите на малкия бизнес се появяват в началото на 70-те години. През 1971 г. Брум и Лонгнекър издават “Управление на малкия бизнес” (Broom, H., N. J. G. Longenecker , 1971), Дан Стайнхоф – “Фундаменти на управлението на малкия бизнес” (Steinhoff, Dan, 1974), а В. Григоу - “Управление на малкия бизнес” (Griego, V. A., 1975). Следващото десетилетие открива нова, нестихваща и до днес вълна от публикации, в която водещо място заемат Ричард Ходжитс (Hodgetts. R. M., 1982), Даниел Съливан и Джоузеф Лейн (Sullivan, D. J., J. F. Lane, 1983) и много други.

Третата концепция в развитието на емпиричното направление се развива много по-късно и отразява стремежа на авторите за комбиниране на двете формирали се до този момент насоки на обучение попредприемачество. Главни представители тук са: Пол Бърнс и Джим Дюхърст с “Предприемачество и малък бизнес” (Burns, P., J. Dewhurst, (editors) [1989] 1996) и Мариоти и Тоул с “Предприемачество: Как стартира и оперира малкият бизнес” (Marioti, St., T. Towle, 1994), Пол Бърнс с “Предприемачество и малък бизнес” (Burns, P., 2001) и Зимърър и Скарброу с “Най- важното от предприемачеството и малкия бизнес” (Zimmerer, T. W., N. M. Scarbroough, 2001).

1.3.4.  Личностноповеденско направление

Проблемът за характеристиката на личностните компетенции и техните промени, осъществявани чрез предприемаческото действие, и въздействието в същото време на работната среда е един от най-разработените в изследванията върху предприемаческата култура. Могат да бъдат обособени две основни направления в изследванията в тази област:

(1) изследвания върху отделни черти на личността на предприемача;

(2) изследвания, върху предприемаческия потенциал на личността (съвкупността от черти и наклонности на личността на предприемача).

Изследвания върху отделни черти на личността на предприемачаИзследванията върху будността, любопитството, интуицията, съобразителността и пр. качества на личността на предприемача привличат вниманието на широк кръг от изследователите-психолози. Сред тази група особено място заема Джордж Лоънстейн 79 (G. Loewenstein). Причина за това е неговата статия “Психология на любопитството: преглед и реинтерпретация”, (Loewenstein, G., 1994), която поставя началото на нова интерпретация на процесите на научаването и обучението на индивидите. Основната заслуга на Лоънстейн се състои в тезата му, че любопитството е част от когнитивния процес на възприемането на “gap” (празно място) от знание или неразбиране (Loewenstein, G., 1994, р. 92), което може да бъде насочвано, обучавано и подтиквано. По- нататъшно развитие на проблема е представено от автора в (Loewenstein, G., P.A. Ubel, 1997).

Тези, както и множеството други изследвания, дават отговор на изключително важни въпроси за изясняването на някои личностни характеристики на предприемача. Но те само “вграждат” в неговия образ отделни компоненти. От тази гледна точка съществен интерес предизвиква едно по-холистично  изследване върху психичната същност на човека. То дава нова интерпретационна рамка, в която могат да бъдат търсени и изследвани различни черти, качества и умения на съвременния предприемач. Това е изследването на Пол Лоурънс и Нейтън Нория 80 “Мотивирани (насочвани): или как човешката природа оформя решенията ни (изборите ни)” 81 (Лоурънс, П. Р., Н. Нория., 2002). Извършеното от тях оригинално изследване върху човешката природа се основава върху обосноваването и защитата на хипотезата за съществуването на четири “ръководни сили” у човека, които направляват, насочват неговото развитие. Според авторите това са подтиците за придобиване, за научаване, за защита и формиране на връзки. Особено голям интерес предизвиква съотнасянето на тяхната хипотеза за личността на индивида към човешката културна среда.

Изследвания върху предприемаческия потенциал Несъмнено изследванията върху съвкупността от качества, необходими на предприемача, са във фокуса на множество теоретици на предприемаческата идея и действие. Сред тях особено място заема  Норис Ф. Крюгер Младши. 82 Основната концепция на Крюгер е изложена  в статията “Предприемаческите намерения: приложение на теорията на планираното поведение” съвместно с Карсруд през 1993 г. (Krueger, N. F. Jr., A. Carsrud, 1993). Тя се основава върху концепцията на Ейзън за планираното поведение изложена в статията му, “Теория на планираното поведение” (Ajzen, I., 1991) и представлява адаптирано прило-жение на теорията на Ейзън към оценката на предприемаческия потенциал. Крюгер последователно развива своята концепция за предприемаческия потенциал (Krueger, N. F. Jr., 1995; Krueger, N. F. Jr., M. D. Reilly, A. L. Carsurd, 2000) като особена известност придобива предложения от него модел на предприемаческия потенциал (Krueger, N. F. Jr., 1995). Един по-ранен опит за изясняване на предприемаческия потенциал е този на С. Кеърд (Caird, S., 1992), която представя предприемаческите компетенции, групирани в четири направления: знания, представяне, умения и психологически променливи 83 .

Особен интерес и коментарии предизвиква дискусията върху проблема за това, дали предприемачите се раждат или създават. Тя е инициирана от статията на Н. Коен “Петте възрасти на предприемача” (Cohen, N., 1980). Активно участие в нея вземат редица изследователи на предприемачеството като Карланд „Диференциране на предприемачите от малките предприятия” (Carland, L. et al, 1984), Гартнър У. “Някои предположения при изследване на предприемаческите черти и характеристики”, Шанън Фарис “В търсене на предприемаческия произход: Раждат ли се или се създават?” (Farris, S., 1991) и много други. От българска страна особен принос в изясняването на този проблем има К. Тодоров в изследването си “Стратегическо управление на дребния и среден бизнес” (Тодоров, К., 2002 (а), с. 83-92).

1.3.5. Българският принос

Първите публикации 84 в областта на предприемачеството след 10 ноември 1989 година принадлежат на един по-тесен кръг от учени, които непосредствено след началото на прехода към пазарно стопанство концентрират своето внимание върху нуждите на новосъздаващия се частен бизнес. Тези публикации отразяват преходния етап в натрупването на новото знание относно предприемачеството и са в голяма степен адаптации на чужди (основно англоезични) автори, апробирани от личния опит на преподаватели и изследователи. Тук могат да бъдат посочени сборникът под редакцията на К. Тодоров “Фирмена култура и фирмено поведение” и “Предприемачество. Международен мениджмънт”, както и “Собствен бизнес и предприемачество” (1993) със съставител Д. Димитров.

През 1994 година излиза изследването на Н. Църев “Теория и практика на предприемачеството”, а през 1995 г. – ръководството за управление на малката фирма на М. Велев и Б. Колчагова, както и “Търговско предприемачество” на В. Аврамов.

Особен тласък за развитието на предприемаческата идея и действие има проведената по програмата ФАР през 1995 г. международна конференция “Индустриална организация и предприемачество в условията на преход”, организирана съвместно от ИИ на БАН и Центъра за развитие на предприемачеството при УНСС (Димитров, М. и К. Тодоров, (ред.), 1996). Следващите години са особено благодатни за изясняване проблемите на предприемачеството в страната, главно поради натрупването на собствен (български) емпиричен опит от бизнеса и от приложни изследвания. През 1996 г. Д. Дойков издава  курс по “Предприемачество”, Й. Коев публикува “Предприемачеството - теория и приложение в България”. През 1997 г. К. Тодоров започва издаването на серия от книги в областта на предприемачеството и малкия бизнес, а именно: “Предприемачество и малък бизнес” (1997), “Стратегическо управление на малките и средни фирми” (1997) и (2001), както и издания на “Центъра за развитие на предприемачеството” при УНСС (“Изследване на динамичните предприемачи” (1999); “Основи на дребния бизнес” (2000) и др.).

През 1997 г. излиза “Бизнес среда и малък бизнес” на група изследователи от Свищов (Хр. Калигоров, К. Каменов, Т. Халачева и М. Калигорова), а през 1998 г. –“Наръчник на предприемача” от Г. Лазаров и “Предприемачество в агробизнеса” и др. Новите публикации отразяват все по-засилващото се разширяване на проблематиката и в същото време - фокусиране на изследванията. Ат. Дамянов издава “Фирмена интернационализация” през 1998 г., а следващата година съвместно с К. Тодоров “Интернационализация, междуфирмени връзки и развитие на малките и средни предприятия”, които третират проблема за предприемаческите и бизнес мрежи в условията на преход.

През 2001 г. Г. Маринов, С. Велев и О. Гераскова издават “Икономика на предприемаческата дейност”, Й. Коев публикува “Основи на предприемачеството” (2002) и “Малкият бизнес: проблеми и решения” (2002), а Д. Каменов “Бизнес планиране: наръчник за начинаещия предприемач”(2002), които “балансират” двете основни направления (малък бизнес и предприемачество) в изследването на българското предприемаческо знание.

Успоредно с тази група учени, която има определено управленска насоченост, могат да бъдат изведени имената на няколко представители на социологическото и управленско направление, които имат ясно дефиниран афинитет към предприемаческата култура. Към тях могат да бъдат причислени Цв. Давидков, със изследването “Предприемачът” (Давидков, Ц,. 2002), което се основава върху две емпирични социологически изследвания “Частният бизнес в България-1991 г.” и “Частният бизнес в България-1997 г.” и Б. Дуранкев с “Българската фирмена култура - 2001”.

Несъмнен интерес представляват части от изследването на Н. Тилкиджиев “Средна класа и социална стратификация” (Тилкиджиев, Н., 2002), както и изследването “Културният ресурс на предприемачеството” на К. Манолов (Манолов, К., 2000), които фокусират своето внимание към влиянието и оценката на факторите на средата върху поведението на българските предприемачи след 10 ноември 1989 г.