Home Икономика Критичен поглед върху Благоденствие за всички на Лудвиг Ерхард

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Критичен поглед върху Благоденствие за всички на Лудвиг Ерхард ПДФ Печат Е-мейл

Критичен поглед върху  „ Благоденствие за всички”  на Лудвиг    Ерхард

Германия  след края на Втората световна война е  с откъснати територии и прииждащи бежанци, поставена на колене от съюзниците, с нефункционираща икономика, зависима от внос и недостиг на храни. В този съдбоносен момент ученият Лудвиг Ерхард е назначен за министър на икономиката, пост, който е заемал в продължение на 14 години. От 1963 до 1966 е канцлер на Германия. Той е бащата на немското икономическо чудо. Преди 1945 се е занимавал с научна работа и в продължение на 15 години внимателно обмислял всеки сектор на стопанството, проблемите му и възможните решения за тях.

В Германия  капитализмът е жестоко дискредитиран. Разруха, дефицит, безработица и инфлация, придружени от лоша стопанска година за земеделието в цяла Европа – това е картината в раздробената и победена следвоенна Германия. В това време Лудвиг Ерхард, принадлежащ към групата на ордолибералните икономисти от т.нар. Фрайбургска школа на В. Рьопке, В. Ойкен и А. Рюстов се обявява за свободни пазари, против държавния контрол в икономиката, смятайки картелите за основните причинители на злото. Той е против частното и държавното съсредоточаване на властта. Според него пазарните сили и икономиката, основани на конкуренцията, трябва да служат като еталон на ордолибералите. Това е гледна точка, различна от тази, застъпвана във Франция и Англия, но същевременно различна и от гледната точка на А. Смит за “свободното пазарно стопанство”. Л. Ерхард приема  идеята, че правителството  трябва да изгради и да поддържа рамка, която да подпомага конкуренцията и да  възпрепятства създаването на картели.

Социалното пазарно стопанство се свързва с определен ред или естествено устройство на обществото, а  то от своя страна  -  със силна държава и  силен обществен морал. Ето как описва представата си за  “СПС” В. Рьопке: “Ние не искаме никакви ограничения върху основаната на конкуренцията пазарна икономика и свободно плаващия ценови механизъм. Не искаме и смесена икономика… Знаем също и това, че ако търсим напълно свободна пазарна икономика, основана на конкуренцията, тя не би могла да се носи свободно в социалния, политическия и моралния вакуум, а трябва да бъде поддържана и закриляна от силна социална, политическа и морална рамка. Правосъдието, държавата, традицията и моралът, непоклатимите стандарти и ценности... са част от тази рамка, досущ като икономическата, социалната и фискалната политика, които извън пазарната сфера балансират интересите, защитават слабите, обуздават крайностите, съкращават разходите, ограничават властта, определят правилата на играта и се грижат те да бъдат спазвани.”

Тези мисли доказват, че не съществува противопоставяне между  предпочитанието  към свободен пазар, от една страна, и създаването на мрежа за социална сигурност – от друга. Напротив, такава политика отново може да възроди ликвидираната средна класа в обществото, което е една от основните причини за  разклащането на демокрацията.

В резултат на така сложилите се исторически условия конкуренцията постепенно се превръща в основен принцип на стопанския живот за страните от Западна Европа. Но свободната игра на пазарните сили и превръщането на държавата  предимно в “нощен пазач”, характерни за свободната конкуренция, също не се възприемат. Хаосът в резултат от прилагането на теорията за свободната игра на пазарните сили предизвиква необходимостта  държавите  да създадат подходящи  правови рамки и да контролират тяхното спазване, така че икономическото надмощие да не нарушава самия принцип и да не накърнява правата на по-слабите. Икономическата практика в Германия недвусмислено показва, че “СПС” също се нуждае от нормотворчески, правораздавателни и правозащитни органи. Именно поради тази причина  обществото има нужда от установяването на гъвкав и динамичен икономически ред, който да е в хармония с природата на човека и нещата. Този ред е възможен в условията на  една по-отворена и по-ефективна система от централното планиране  и насочване, но е и по-ограничен от “СПС”. Той трябва да е в състояние бързо да реагира на постоянните изменения  и подаваните пазарни сигнали. Чрез децентрализирани решения той трябва да може да упражнява необходимия контрол над системата. Чрез действени закони и институционални правила трябва да създава такава  правна рамка, която  да възпира своеволията и злоупотребите с власт, да отстранява неоснователните привилегии, да допринася за социална уравновесеност и справедливост. При този нов ред държавата  дотолкова поема контрола над икономиката, доколкото да се улесни  ефективното функциониране на пазара. С други думи, икономиката работи под тройното ръководство на правителството, работодателите и трудещите се. Духовните корени на идеята за “СПС” са поставени от Мюлер – Армак, популярни като “икономическа теория за конюнктурната политика”, или както се изразява сам авторът”… като концепция за съзнателно оформяне на икономическата и обществената система според хуманни и християнски ценностни критерии”.

Основният труд на Лудвиг Ерхард е „ Благоденствие за всички”, чрез който се поставя началото на социално – пазарното стопанство.

На въпроса как успява да направи икономическото чудо, Ерхард пише: „Просто се опитах да преодолея вековната антитеза между дивия либерализъм и бездушния държавен контрол, за да намеря разумния път между неограничената свобода и тоталитаризма“ .

Ерхард дефинира няколко прости принципа за благоденствие. Социална пазарна икономика, включваща съвършена конкуренция, лесен достъп до пазара, политика на реда, регулиране на монополите. Свобода трябва да има, но никой не бива да я използва, за да нарушава правата и свободата на другите.

При  централноуправляваните икономики  командването е основният принцип на организация, необходим, за да се усъвършенства обществото. Чрез него се осъществява целенасочена промяна на начините и  средствата за производство и разпределение. В условията на пазарно господство  организиращият принцип  се съобразява  както с традицията, така и  с елементите на командване, но импулсът е напълно различен от последните. Организиращият принцип се свързва с  особен вид динамичност, проявяваща се във вид на вълни на откривателството: това е промишлената революция в края на ХVІІІ и началото на ХІX в., революцията на железниците и парахода, на масовото производство на стомана,  появата на икономическите цикли, електрификацията, електронизацията и т.н. Самата промяна се превръща в норма на всекидневието. Така чувството за приемственост се заменя с чувството за непрекъсната промяна.

Социално пазарно стопанство не означава социалистическо. То се основава на глобална философия за основните човешки ценности, доказали ролята си за благоденствието на човечеството. Свободата, отговорността, толерантността, взаимопомощта между хората в името на общото благо.

Появата на  идеята за изграждане на общество на достатъчност е свързана с непрекъснатото домогване до свалянето на регулативността и засилване на  свободната конкуренция, които се противопоставят на опита на държавите да упражняват контрол върху икономическото развитие.

Къде е границата между регулативните функции на държавата и пазарната свобода?  Докъде се простират ангажиментите на държавата към социално-икономическото развитие и откъде започва  господството на пазара?  В отговора на тези въпроси  се търси обяснение  за очертаване на границата между държава и пазар, засягаща интересите на цялото общество и на отделната личност. В условията на динамично развитие тази граница непрекъснато се мени, тъй като е обусловена от комплексното действие на множество фактори. При това тя все повече се трансформира от граница в общо поле между държавата и пазара, което непрекъснато се разширява. В пространството на разширяващото се поле се преплитат, без да се конфронтират пазарните и   държавните принципи. В този аспект връзката между държавата и пазара не се третира  като отдаденост на пазара, нито като негово отрицание, а като сечение, в което неантагонистично съжителстват и държавната намеса, и  принципите на пазара.

Изхожда се от тезата, че при държава, която преразпределя много голяма част от БВП, и особено при икономическата активност тя ще трябва да вземе от едни, за да даде на други. Така ще се оформят две противоборстващи групи.

Богати, които гледат да дадат по-малко, и понеже това е свързано със стопанската активност, гледат да не работят много, за да не дават много.

Обратно – бедните, вместо да запретнат ръкави, гледат да увеличат максимално своите претенции. Така се стига до конфликт на интереси.

Ерхард го избягва с решението за свободен достъп на всеки до пазара, така че той със собствени усилия да реализира там своето благоденствие. Философията му е „Благоденствие за всички“ и „Свобода за всеки“. При социалната пазарна икономика държавата се грижи само за тези, които няма как да получат доходи от достъп до пазара – болни, деца, пенсионери и др.

Свобода в Германия означава и отговорност на всеки за действията му на пазара – само тогава системата е стабилна, а не да се правят пари без оглед на средства или последици. Обществото благоденства, когато всички субекти и институции носят отговорност не само за своите действия, но и за  своето бездействие.

Идеята е, че ние реализираме рамките на доходи в дадено общество и трябва да се грижим за него.

Конкуренцията се е доказала като един от най-ефективните лостове на прогреса. Но само когато е честна и става при общовалидни правила и равни условия за всички. Тук идва достъпът до  пазара. Без него няма да има и конкуренция.

Така например,  Ерхард е установил, че и преди, и след войната Германия е била зависима от вноса на селскостопански продукти – от САЩ и други страни. Така земеделието се е ориентирало по международни цени, но в Германия климатичните условия и земята не позволяват да се произвежда толкова ефективно, за да са способни да се конкурират с международните производители (т.е. условията за конкуренция не са били еднакви). В резултат малко хора са се занимавали със земеделие. Затова Ерхард извадил земеделието от системата на свободния пазар и държавата е започнала да го подпомага, за да се осигури стабилност на земеделската продукция. То ставало на база производство – реална база, а не на база внос – нестабилна база. От друга страна, Германия трябва да настрои икономиката си съобразно предлаганите световни цени за индустриална дейност, за да е конкурентоспособна, да изнася и да регистрира растеж.

Икономическото планиране и кейнсианските усилия за фина настройка на икономиката чрез краткосрочни фискални и монетарни мерки са отхвърлени. Вместо тях,  Ерхард прави политика на реални цени, умерена (а не ортодоксална) валутна стабилност, заедно с програми за насърчаване на производството, данъчни облекчения за инвестициите, носещи растеж. Държавата субсидира и насърчава науката и изследванията като основа за прогреса.

Резултатите от социалната пазарна икономика и идеите на Л. Ерхард говорят сами за себе си. За 10 години от началото на прилагането им приходите на работодателите са се увеличили с 5 пъти, на населението 3 пъти (вж. таблицата). Ръстът на БВП на ФРГ за периода 1950-1959 е средно 10% годишно.

От нетен вносител през 1945-1949 Западна Германия се превръща в износител, търговският баланс от дефицит излиза на излишък. От длъжник Германия се превръща в кредитор. Безработицата от 9,4% през 1950-1954 пада на 0,9% през 1960-1964, въпреки десетките хиляди бежанци от откъснатите райони и ГДР,  което на практика е постигане на пълна заетост. Още през 1952-1954 западногерманската икономика започва да изпитва недостиг на работници и привлича работници чужденци (гастарбайтери), които идват от Източна Европа и Турция.

Натрупването на капитали обаче променя обществото по два начина.  Единият е повишаване на стандарта на живот в страните, където сложната структура на капитализма се установява успешно. Доказателство за това са твърденията на редица учени, които изследват три отправни периода – 1750, 1930 и 1980 г., или  период от 230 години. Доказва се, че през 1750 г. не се е забелязвала чувствителна разлика в средния доход на т.нар. “развити държави”. През 1930 г. средният доход на глава от населението е 4 пъти по-голям в сравнение с 1750 г.  и 4 пъти по-голям през 1980 г., в сравнение с 1930 г. Или: за 180 години средният доход се увеличава 4 пъти – толкова, колкото само за 50 години след 1930 г. При слаборазвитите държави  няма съществена разлика в средния доход между първите два периода и тя е малко по-голяма от два пъти за периода между 1930 и 1980 г. Става ясно, че средният жизнен стандарт е бил почти еднакъв през 1750 г., докато през следващите 230 години средният човек в капиталистическия свят е станал 8 пъти по-богат от човека в некапиталистическата действителност.

Вторият начин на въздействие на Ерхардовото  натрупване се свързва не толкова с по-високата производителност, колкото със страничните ефекти на капитализма. По-важната причина е “изсмукването” на богатствата от недоразвитите страни, намиращи се  в периферията, към развития център – това е версията за многостранната капиталистическа експлоатация, водеща до нарастваща пропаст между богати и бедни нации.

Дори ако тази статистика се подложи на съмнение, едно е ясно:  в историята на общественото развитие не е имало такъв обществен механизъм за устойчив икономически напредък като механизма на капиталистическото натрупване в условията на развит пазар. В същото време натрупването предизвиква усилена концентрация и централизация на производството, които провокират нестабилност и пазарни дефекти. Растежът е успешен резултат на системата на Ерхард, а рецесията е нейният недостатък, когато се отнася до интереса на отделните хора. В същото време от друга отправна точка, свързана с действието на капиталистическата система като цяло, тези изводи за успех и неуспех се оказват невалидни. Така например високите темпове благоприятстват материалното благополучие, но предизвикват в същото време негативни социални ефекти (диференциация на обществото на бедни и богати,  инфлация, безработица), водят до изчерпване на природните ресурси, застрашават с екологична катастрофа и т.н.

Освен  с натрупването, капитализмът  пряко се свързва  с пазарната система. Тези две категории обаче не трябва да се приемат като еквивалентни. Пазарната система е основното средство за построяване и координиране на цялото, но самият пазар не е източникът на енергия за капитализма. Пазарът е проводник, по който тече енергията на системата, и механизъм, чрез който частната  сфера може да организира дейността си без пряката намеса на държавата. Затова пазарът се възприема като сфера, която въвежда мироглед в обществото; това е невидимата ръка, която подтиква хората към постигането на обществените цели, които не са били част от съзнателните им намерения.

Докато пазарът създава съгласуваност и ред, хората не си дават сметка за неговото съществуване. Но той невинаги се държи по този подреден и невидим начин. Понякога той действа безредно, води до фалити, точно въз основа на теорията на Ерхард. Това се дължи, от една страна, на структурата на производството, която не съответства на неговите изисквания, а от друга -  на психологически, а не само на технологически причини.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG