Home Икономика ИКОНОМИЧЕСКИ ТЕОРИИИ ЗА БЕЗРАБОТИЦАТА

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
ИКОНОМИЧЕСКИ ТЕОРИИИ ЗА БЕЗРАБОТИЦАТА ПДФ Печат Е-мейл

ИКОНОМИЧЕСКИ  ТЕОРИИИ  ЗА БЕЗРАБОТИЦАТА

1. НЕОКЛАСИЧЕСКАТА ТЕОРИЯ ЗА БЕЗРАБОТИЦАТА

Неокласическата теория е доминираща парадигма в икономиката на труда. Тя е продължение и доразвитие на класическата концепция за заетостта и безработицата. За основоположник на неокласическата школа в икономиката се счита  Алфред Маршал (1842-1924), основоположник на Кембриджската школа. В  “Принципи на икономикса” (1890 ), той  въвежда концепции и аналитични подходи, които и днес съставляват основния инструментариум на съвременния икономикс.

Теорията на Маршал не е икономика на труда, но неговата работа по микроикономика, приложена към проблемите на труда  поставя основите, върху които по-късните икономистите изграждат неокласическата теория. Сред последователите на А.Маршал, с чието име се свързва неокласическата концепция за заетостта и безработицата, е това на Артър Сесил Пигу (1877-1959) и неговите “Икономикс на благосъстоянието” (1919), “Теория на безработицата” (1933) и  „Заетост и равновесие” (1941). Изследванията на Пигу върху монетарната политика, заетостта,  безработицата и националния доход, следват традицията на класическата школа,  което го води до противоречие с идеите на Джон М. Кейнс.

Неокласическата теория  за безработицата има за изходно начало принципите на класическия подход: наличието на съвършено конкурентен пазар на труда и гъвкавост на заплатите. Според този подход равнището и динамиката на заетостта и безработицата се определят от взаимодействието на пазарното търсене и предлагане на труд. Поведението на икономическите субекти е в зависимост  от реалната работна заплата, което предполага функциониране на икономиката при пълна заетост (фигура 8.1).

2. КЕЙНСИАНСКА КОНЦЕПЦИЯ ЗА ЗАЕТОСТТА И БЕЗРАБОТИЦАТА

В  “Обща теория  заетостта, лихвата и парите” (1936), Джон Мейнард Кейнс (Keynes,John Maynard, 1883-1946) излага своята концепция за безработицата, в основата на която поставя  зависимостта между заетостта и ефективното търсене. Книгата е написана под непосредственото въздействие на  голямата депресия от 1929-1933 година.

Теорията на Кейнс търси причините за неравновесието на трудовия пазар с недостатъчното търсене, което не осигурява съответствие между броя на търсещите работа при пазарното равнище на заплащане и броя на предлаганите свободни работни места.Затова, концепцията на Кейнс за безработицата е  известна  още като теория за “ефективното съвкупно търсене”.  В обосноваване на причините за безработицата, Кейнс стартира от разбирането за производния характер на търсенето на труд. Както в началото подчертахме, работодателят търси труд   не заради самия него, а заради услугата, която той прави, измерена с произведения от него продукт. Следователно, търсенето на труд е производно от търсенето на стоките, т.е. то е функция на съвкупното търсене. Ето защо причината за непълната заетост, т.е. за безработицата в кейнсианския модел се обяснява с ограниченото търсене на стоките, тъй като заетостта и пазарът на труда според него имат подчинено значение.

В класическата теория безработицата може да се лекува чрез нагаждане на заплатата, доколкото  се дължи главно на политиката в областта на работната заплата, която не успява да  се пригоди към промените  във функцията на реалното търсене на труд. Кейнс , обаче счита, че реалната заплата не се определя главно от “нагаждане на заплатите” (макар и то да може да има отражение(, а от другите сили на системата, и в частност между пределната ефективност на капитала и лихвения процент[1].

Когато в условията на съвършената конкуренция пазарното равновесие се наруши, то може да се възстанови чрез снижаване на работните заплати. Едно спадане на заплатите би могло да е изгодно за работодателите и те ще наемат нови работници. В кейнсианския случай обаче, фирмите не могат да продадат цялата си продукция, което ги принуждава да понижават цените, когато безработните се опитват да си намерят в същото време работа, дори и при по-ниско  номинално равнище заплащане.

При свръх предлагане на стоковия пазар и на пазара на труда, дори и цените и заплатите да са гъвкави, това не оказва въздействие върху заетостта и безработицата. Така Кейнс защитава стабилните и високи заплати, и преди всичко намесата на държавата за увеличаване на търсенето. Той счита, че стимулиращо въздействие върху икономиката оказва съвкупното търсене, което определя равнището на реалното производство, на заетостта и безработицата. Затова мерките от страна на държавата трябва да бъдат насочени към съвкупното търсене и разширяване на производството.

В кейнсианския модел, ако в условията на несъвършена конкуренция се въведат по-високи заплати от равновесните, които в краткосрочен период са относително стабилни на пазара на труда се формира кейнсианска безработица или така наречената “принудителна безработица”. Кейнсианската безработица се дефинира като състояние на пазара на труда, при което броят на хората способни и желаят да работят при преобладаващите заплати, надхвърля броя на свободните работни места, а в същото време фирмите не са в състояние  да продават толкова стоки, колкото биха искали. По такъв начин на стоковия пазар се получава и излишно предлагане на стоки, а на трудовия – излишно предлагане на работна сила, т.е. съществува  безработица. Фигура 8.2 илюстрира формирането на кейнсианска безработица.

3. ТЕОРИЯТА ЗА “ПЪЛНА ЗАЕТОСТ”.  “ЕСТЕСТВЕНО РАВНИЩЕ” НА БЕЗРАБОТИЦА

Икономистите дават различни определения и влагат  различен смисъл  в понятието “пълна заетост”. Счита се например, че това е ситуация, при която всеки който желае пазарна работа има такава, освен тези, които се местят от едно място на друго, т.е. икономиката функционира на границата на производствените си възможности. При пълната заетост няма нито структурна безработица, нито безработица, дължаща се на недостиг на съвкупно търсене; основният капитал и работна сила са балансирани, без отчитане на инфлацията; производствените възможности са напълно оползотворени[2]. Според други икономисти “пълната заетост”  може да се определи като най-ниско равнище на безработица, което е възможно да се достигне, когато инфлационното влияние е незначително. Други автори тълкуват  понятието “пълна заетост” като ситуация при която 95-96% от трудоспособното население е заето.

В условията на развита пазарна икономика, както показват икономико- статистическите данни от емпиричните изследвания  абсолютна заетост е невъзможна. Под въздействие на пазарните сили, известна част от работната сила винаги остава незаета и се изразява във фрикционната и структурната безработица.  Двата типа безработица се считат за неизбежни и дори в някаква степен желани от микроикономическа и макроикономическа гледна точка,  тъй като се дължат на процеси, свързани с мобилността на работната сила и характера на производството. “Пълната заетост” може да се дефинира като заетост, която осигурява ефективно и рационално използване на работната сила, оптимално функциониране на икономиката.  Тя е състояние на балансираност между пазара на труда и потребностите на икономиката, т.е. когато броя на  търсещите работа и броя на предлаганите работни места си съответстват.

Пазарът на труда се балансира при наличието на двете форми на безработица – фрикционната и структурната, или пълна заетост се достига в случаите, когато цикличната безработица е равна на нула[3]. Именно това равнище на безработица – съвкупността от фрикционната и структурната безработица при пълна заетост икономистите наричат ” естествено равнище ”на безработица[4].

UP = UF + US,  където

UP  e естествено равнище на безработица;

UF   -  фрикционна безработица;

US  -  структурна безработица.

Изменението в естественото равнище на безработица в сравнение с 3-4 десетилетия назад икономистите обясняват главно  с два фактора:

Демографски фактор – въздейства върху състава на работната сила. Промяната се изразява  в нарастване на заетостта на жените, младежите и безработните;

Институционален фактор – промените  намират израз в политиката на правителствата от различните страни, които разширяват социалните програми за компенсация на безработните, което не стимулира хората по-бързо да се наемат на пазарна работа и по такъв начин увеличават фрикционната и безработицата като цяло.

4. БЕЗРАБОТИЦА  И  СВОБОДНИ   РАБОТНИ  МЕСТА

За равновесието на трудовия пазар от особено значение, от една страна  са промените в броя на работните места, и  от  друга, броя на безработните. Между безработицата и свободните работни маста съществува определена взаимозависимост. Обратната зависимост между броя на безработните и броя на свободните работни места е илюстрирана на фигура 8.3.

5.  БЕЗРАБОТИЦА  И  ИНФЛАЦИЯ. КРИВА  НА  ФИЛИПС.

Безработицата и инфлацията са  две сложни, самостоятелно обособени икономически   променливи, с които е свързана макроикономическата нестабилност. Между тях съществува определена връзка и взаимозависимост, която въпреки оживените дискусии  между икономистите не се оспорва. Концепцията за зависимостта между темпа на инфлация и равнището на заетост лежи в основата на дискутираните модели на икономическата политика за регулиране  на  съотношението между тях и оценка на макроикономическата ефективност. Нееднозначността на препоръките за регулиране на съотношението между двата феномена се дължи главно на различията в изходните теоретико-методологически  позиции, от които се интерпретира проблема.

5.1. Инфлация – същност, измерване и видове

Инфлацията най-често се разглежда като неравномерно, дълготрайно  нарастване на общото равнище на цените  на стоките и услугите и обезценяване на парите (намаляване на покупателната способност на паричната единица и поскъпване на живота). При наличие на инфлация цените на стоките не нарастват с еднакъв темп: възможно е цените на едни стоки да растат, на други да бъдат стабилни, а на трети да се намаляват. Причините са свързани, както с промени в условията на производството, така и с промените в реализацията на потребителския пазар.

За измерването на инфлацията се използват: а) Индекс на потребителските цени, б) Индекс на цените на производителя и в) Дефлатор на  Брутния вътрешен продукт.

Най-често се използва индексът на потребителските цени, който  обхваща измененията в цените, включени в така нар. “потребителска кошница” (стоките от първа необходимост като хляб, мляко, яйца, масло, здравни услуги, образование ...). Годишният темп на инфлация се определя по формулата:

Ir =  CPIt -  CPI0 / CPI0 .  100%,  където:

Ir   е годишен темп на инфлация;

CPIt –  индекс на потребителските цени за текущата година;

CPI0 -индекс на потребителските цени за базисната година.

Индексът на цените на производителя измерва измененията в производствените цени за текущата година  по отношение на базисния период и се определя в %.

Дефлаторът измерва промените  на всички стоки и услуги, включени във Брутния вътрешен продукт.

Инфлацията се проявява в различни видове, които имат далеч не еднакви  последици за икономиката и обществото. Критериите за типологизиране на инфлацията могат да бъдат различни. Според темпа на нарастването на цените разграничаваме три типа  инфлация: умерена, галопираща и хиперинфлация.   При умерената инфлация цените растат сравнително бавно – до 10% годишно. Стойността на паричната единица се запазва. Паричното и стоковото обръщение функционират нормално, пазарът е сравнително спокоен. Галопиращата инфлация се характеризира със стремително нарастване на цените – от 20 до 200% и дори повече годишно. На стоковия и паричния пазар настъпват сериозни смущения. Покупателната способност на парите и реалните доходи на домакинствата драстично спадат. Реалният лихвен процент е отрицателен. Затова потребителите  избягват да  влагат парите си в банките, а ги превръщат в стоки. Фирмите и предприемачите се въздържат от инвестиране, доколкото бъдещето е неизвестно, възвръщаемостта неясна, а лихвеният процент висок. Хиперинфлацията се характеризира с рязко, хаотично  нарастване на цените (50% и повече средномесечно), с изключително тежки (катастрофални)  последици за икономиката и обществото. Парите, които се намират в обръщение и цените не са в състояние да обслужват движението на стоките. Покупателната способност  хората се свежда до минимум. Функционирането на икономиката е нарушено, доверието в националната валута – подкопано.

В зависимост от това, дали икономическите субекти са предвидили или не темпа на нарастване на цените за дадения период, се говори за очаквана и непредвидена инфлация.  Очакваната или както я наричат антиципирана инфлация е тази, която се очаква от стопанските агенти. Когато има възможност инфлацията да се предвиди, това дава възможност да се коригират номиналните доходи с отчитане на предстоящите изменения в равнището на цените. Ако  фирмите, домакинствата, населението очакват промени в равнището на цените могат да вземат предварителни мерки за нейното неутрализиране като например се внесе поправка в заплатите, размерите  на производството и заетостта в зависимост от темпа на инфлация; коригира номиналния и реалния лихвен процент, както и при вземане на редица  други пазарни решения. Очакваната инфлация, която съвпада с реалната  всъщност потвърждава направените прогнози за промените в цените няма такива тежки последствия за икономиката и обществото.

Непредвидената инфлация, която не съотвества на  „рационалните очаквания” оказва негативно влияние върху икономиката. Тя нарушава  равновесието на пазарната система и като се преплита с  едновременното нарастване на безработицата  води до стагфлация.  Причини за непредвидена инфлация могат да бъдат например „прекомерното” повишаване на доходите под натиска на синдикатите; дефицитът на държавния бюджет; вмешателството на правителството на валутните пазари и други.

От гледна точка на причините, които предизвикват инфлация в икономическата теория се говори за два типа инфлация: инфлация на търсенето и инфлация на предлагането (на разходите).

Най-често измененията в равнището на цените се обяснява с  излишъка на съвкупното търсене. Излишъкът се появява, поради ограничеността на  ресурсите и невъзможността на  производството  да отговори  на съвкупното търсене с увеличаване обема на производството. При тези условия излишъкът на търсене води до повишаване на цените на стоките и услугите и провокира инфлация

5.2. Инфлационна  теория на компромиса. Крива на Филипс.

Концепцията за зависимостта между равнището на безработица и темпа на инфлация лежи в основата на дискутираните модели на икономическата политика за регулиране на взаимозависимостта  и оценката на тяхната оптималност. Трудно може, според някои от икономистите да се осъществи успешна антиинфлационна политика, без тя да бъде заплатена с по-висока безработица[8].

Между безработицата и инфлацията съществува определена връзка, която не може да бъде пренебрегната, когато се анализират причините за безработицата и възможностите за борба с нея. Тази връзка между безработица и инфлация се изследва от Олбън Филипс (1914-1975), известен английски учен – инженер/икономист в края на 50-те години на ХХ век.

Дългосрочната крива на Филипс е крива , очертаваща мястото на възможните точки на дългосрочното равновесие – точките, където хората се приспособяват напълно към преобладаващото равнище на инфлация. В такива точки, актуалната инфлация е еднаква с очакваната инфлация.  Дългосрочната крива на Филипс е вертикална и съвпада с дългосрочната крива на съвкупното предлагане.

В теоретическите модели взаимозависимостта между безработица и инфлация е изследвана върху класическото разбиране за пазарното стопанство. Квазипазарното стопанство у нас безспорно определя специфичната среда, в която си взаимодействат безработица и инфлация. Това дава основание да смятаме, че взаимодействието между безработицата и инфлацията в условията на прехода към пазарна икономика носи особеностите на този преход[10].   Емпиричните оценки, направени от наши учени потвърждават "наличието на слаба  зависимост между инфлация и безработица за периода на 90-те години като цяло"[11] . Въпросът за компромисната  "безработица-инфлация" не е от съществено значение.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG