Home Икономика Принципи на социалните политики

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Принципи на социалните политики ПДФ Печат Е-мейл

Принципи на социалните политики

Един от водещите принципи на СП е социалната справедливост. Самото понятие се появява в общопризнатата ценност в съвременното демократично обществено съзнание наред с понятие като мир и свобода. Декларирането обаче на този принцип не дава  достатъчна представа за това какво включва това многозначно понятие.

Пръв Аристотел анамизира явяващото се неотстранимо противоречие между двата типа социална справедливост, а именно справедливост от гледна точка еднакви възможности, предоставяни независимо от индивида и социалните или различия от друг тип и справедливост, като резултат за отплата за личен труд, постигнат успех. Тези 2 варианта на справедливостта в социален смисъл се определят съответно, като уравнителен и разпределителен. Всеки от тези 2 типа справедливост има определено рационално съдържание и съответни доводи в своя полза. В резултат на това човек ги обсъжда теоритично в продължение на 2500години и се опитва да ги ползва на практика, но не е в състояние до този момент да направи решителен избор между тях.

Уравнителният тип справедливост предоставя на хората еднакви възможности, което е безусловно правилно приситуация на социален старт в случай, че слабостта на едни индивиди в сравнение с други е обективна. Лошото при този тип справедливост е, че намалява мотивацията за действие, отслабва стремежа към труд, успех, инициатива, тъй като задоволява основните потребности на индивидите на еднакво равнище.

Вторият тип справедливост е отплатата на индивидите за успеха им като самата отплата ги стимулира към все по-големи усилия. Тази справедливост поставя в неблагоприятно положение, този който не е способен поради някаква причина към активна дейност. Освен това наличието на социално ощетени индивиди и слоеве предизвиква морален дискомфорт у тези, които са имали успешен старт и се явяват като източник на социално напрежение.

Досегашната практика показва, че обществото не може нито да утвърди нито едно най-удачно разбиране за социална справедливост, нито да се откаже от по-малко удачното. На практика изборът, който следва да направят СП, за да може един от тези типове справедливост да бъде водещ в тази политика зависи от комплекс фактори, а именно: социо-културния тип на обществото; традиците и обичаите в съответната страна; равнището на социално-икономическо развитие; морално-психологическото развитие на обществото.

Американския социолог Джон Роуз прави опит да разреши този въпрос и да формира два принципа, които според него позволяват да се примирят противоречията на тези два типа справедливост. Това са принципите на свободата, съгласно които всеки човек трябва да има равен със всички други достъп към всички свободи и принцип на развитие, който допуска социално икономическо неравенство само ако то е в полза на социално по-онеправданите. Следователно трябва да отбележим, че от съвременна гледна точка принципът на социална справедливост трябва да  съчетава в себе си и двете начала – разпределителното и уравнителното. Декларирането на социален тип държава изисква на свой ред признание на равенство и на социални права на всички граждани  независимо от техните индивидуални и социални особености. Държавата по този начин гарантира на всички определен социален минимум. Същевременно активните, предприемчивите, социално силните трябва да имат възможност да получат чрез социално одобрени начини съответния по-голям обем от блага и условия за своя по-голям труд. По този начин СП ще съдействат към създаване на условия за производителен и резултативен труд.

Втори принцип е принципът на социалното равенство, което е неразривно свързано с принципа на социалната справедливост. В продължение на хилядолетия различни завоеватели са се опитвали и са внушавали, че хората не са създадени равни, че някои са предназначени да управляват, а други да бъдат управлявани. През 18 век хорато тхвърлят това внушение. Това стаа с едни от основните документи в историята на човешките права – декларацията за независимост. Там Томас Джеферсън обяснява „ние смятаме, че тези истини са самоочевидни, че всички хора са създадени равни, че са надарени от своя създател с определени неотмениви права и главните сред тях са: право на живот,  свобода и стремеж към щастие.

В началото на 21век идеята за равенство е принципно приета почти навсякъде. Това е така тъй като хората навсякъде имат равни права, а именно да бъдат еднакво свободни. По този повод още Цицерон пише: „желателно е да се изравнява благосъстоянието и всички хора не могат да имат едни и същи таланти, но поне законовите права могат да са равни сред гражданите на общността“. В наше време сме свидетели на голямо объркване по този въпрос. Обикновенно авторите представят две класически концепции за социално-икономическото развитие на обществото – егалитаризъм и либерализъм. В тези философски концепции се разглеждат и въпросите за равенството. Привържениците на егалитаризма се застъпват за идеята за равенство при разпределение на резултатите от съвкупната дейност на обществото. Привържениците на тази концепция счита, че различията в доходите резултират на първо място не от личните усилия на човек, а са обусловени от други фактори, като собственост, късмед, неследствени способности, възпитание. Те считат, че за тези фактори индивидът не е допринесъл нищо, но именно поради тях той може да задоволява потребностите в различна степен. За да се избегне това неравенство привържениците на тази концепция искат да се осъществят силни преразпределителни процеси в обществото и чрезь тях да се постигне отношение на изравняване на доходите в обществото, което означава да се взима от по-богатите и да се даде на по-слабите, неработещите, мързеливите. Типичното за егалитаризма е, че се отдава голямо значение при провеждане на съответната политика на въвеждане на общи норми за обезпечаване на определени потребности, които във всеки случай следва да бъдат подсигурени – храна, жилище, медицински грижи. Наличието на тези норми изискват ако човек не може със собствени усилия да ги постигне, то държавата следва чрез определени механизми да помогне на неуспелите, за да достигнат нормално равнище.

Другата концепция, либералната разглежда въпросите за равенството като равенството на входа на обществената система, а не на изхода. Тази концепция е ориентирана изцяло към стимулиране на собствения индивидуален успех в резултат на което нейните привърженици считат, че СП трябва да се намесват само дотолкова, доколкото да гарантират съществуването на индивида ако не е възможен собствен успех. С други думи те не искат да се осъществи широкомащабен преразпределитен процес и по този начин сферите на СП да бъдат по-ограничени, тоест хората да разчитат сами за себе си.

Възгледът на либералианството – счита се за политическа философия, която последователно прилага на практика идеите на класовия либерализъм. Новото название се приема 1976г. И отразява опита на съвремените защитници на либерализма да се разграничат от така наречените неолиберали, които според тях са се отклонили от либералните принципи и идеи и са станали защитници на така наречената „голяма държава“, като са приели намесата й в пазарния процес и в социалните дейности. Следователно либераталистите са класически либерали, но са наричат по ново му, защото класиката се свързва с миналото и звучи архаично.

Един от представителите на тази философия Дейвид Боаз излага виждането на либерталите за равенство. Той казва, че хората защитават държавната политика понякога смекчена, понякога подтискаща, за да постигнат равенство на доходите. Според него защитниците на  материалното равенство объркват три неща: право на равенство пред закона; равенство на резултатите; право на равенство на възможностите за успех в живота. Привържениците на това равенство обикновенно имат предвид равните права, но на практика опитът да се създаде истинско равенство на възможностите може да бъде също толкова диктаторско, колкото и равенството на резултатите. За това Боаз подчертава, че равенство подходящо за свободното общество означава правни права. Дава пример – децата, отгледани в социални домове никога няма да бъдат подготвени за света на възрастните по еднакъв начин с децата, отглеждани в нормални семейства.

Правата по принцип не са дар от държавата. Хората формират държавата като институция, за да защитават правата, които те вече притежават. Те не могат да бъдат предписвани от други хора. Правате са естествени и непроменини, дадени на човешката природа. Те са притежавани от хората единствено на основание тяхното човешко естество и по-конкретно способността да поемат отговорност за собствените действия. Следователно всеки индивид е отговорен за действията си и този факт му дава права и го задължава да зачита правата на другите. Тук възниква въпросът за обществото. Самото общество няма ли права? Не е ли отговорно то за множеството проблеми? По принцип обществото е жизненоважно за индивида. Индивидите влизат в отношения помежду си и установяват система от права именно, за да постигнат ползи от взаимодействието си с други хора. Обществото няма независимо съществуване,  то се състои от индивиди и когато изчезнат изчезва и обществото. Следователно ние не можем да избегнем отговорността за нашите действия като обвиняваме обществото. Други лица също не могат да налагат върху нас задължения като се позовават на въображаеми правила на обществото или общността. В едно свободно общество ние имаме естествени права и нашето общо задължение е да зачитаме правата на другите индивиди. Другите наши задължения се формират само на базата на онези, които изберем да поемем чрез договаряне.

Следващ принцип е принципа на индивидуалната отговорност. Този принцип изисква от индивида малката грижа и полагане на максимални усилия за самоосигуряване и самопомощ. При това положение другите по-големи общности са длъжни да оказват на индивида тези видове помощи, които те не могат да си осигурят самостоятелно, да помагат при решаване на онези проблеми, които са извън компетенцията на индивида или семейството или да се намесват при кризисни ситуации. Продължителното съществуване на така наречения държавен патернализъм и всестранната опека доведе до това, че индивидите пасивно очакват подкрепа от държавата не считайки се за отговорни да дадат своя принос за развитието на собственият им живот. Пасивността е толкова голяма, че дори в случаите когато индивидър и семейството могат сами да решат своите проблеми те не полагат усилия. Следователно чрез СП трябва да се провежда възпитателна дейност, за да се промени този тип поведение и да се формира нова насоченост. Същевременно обаче субектите на СП трябва да създават подходящите условия за реализацията на индивидуалнта отговорност.

Следващ принцип е принципът на социалната солидарност. Този принцип се изразява във факта, че съвременното общество е призвано да посреща социалните затруднения като единна система , в която се осъществява преразпределение в известна степен на социалната обезпчерност от по-силните към по-малко силните. Този механизъм изисква на първо място да има в известна степен преразпределение на доходите чрез системата на данъците или на социалната сигурност. Този принцип означава още и преразпределение на други социални ресурси, като достъп до образование, здравеопазване, култура и социални комуникации. Това е необходимо, тъй като всеки един индивид ползва само тези социални ресурси, до които има възможност да стигне по силата на интелекта и физическите си възможности което означава, че достатъчно значителна част от населението ще бъде съгрегирана и ограничена в социалните си права. А това на свой ред означава създаване на условия за социално напрежение и нестабилност.

Следващ принцип е принципът на субсидиране. Този принцип изисква внимателно и задълбочено тълкуване, а не просто използване на неговата етимология. В случая е необходимо този принцип да се използва в два аспекта – от една страна нито едно социално образувание не трябва да си присвоява задачи и функции, които по-малките образувания могат да решават със собствени сили и отговорност толкова добре, колкото и самото голямо образувание; от друга страна този принцип налага по-големи социални форми да оказват помощ и да насърчават по-малките образувания, за да могат те да изпълнват своите задачи и функции. Същественото на този принцип – собствената помощ има предимство пред чуждата – изисква СП така да бъдат замислени и организирани, че грижата на индивида за самия него да предхожда грижата на обществото за самия него. На свой ред държавата и обществото са длъжни да осигуряват условия за развитие на личността и подготовката й за самостоятелен живот.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG