Joomla Software solutions Template

Payday loan

Тема №6

СЪЩНОСТ  И  РАЗПРОСТРАНЕНИЕ

НА  БОГОМОЛСТВОТО

Управлението на цар Симеон ( 893-927 г.) е време, в което българската държава изживява могъщ политически и културен разцвет. Политическите завоевания и териториалните придобивки на България имат изключително важно значение за цялостното укрепване на международния авторитет на държавата. Външнополитическата активност на българския владетел водят до успешно извършване на процеса на политическо, религиозно, културно и юридическо утвърждаване на българската държава. На своите наследници той оставя обширна и могъща страна, която се простира от Карпатите до Беломорието и от Черно до Адриатическо море.

Управлението на цар Симеон преминава под знака на продължителни войни с Византия с цел завладяването на Константинопол. Стремежът за превземане на византийската столица предвръща българския цар във велик владетел, в създател на блестяща политическа доктрина за действие срещу Византия ( Сп. Палаузов, Иван Божилов ), а програмата му за създаване на българо-византийска империя е своеобразен венец на българската политическа мисъл през Средновековието.

Военнополитическото могъщество на българската държава при цар Симеон е съпроводено от активно културно развитие. Разцветът на българската култура е характеризиран с определението “Златен век” на средновековна България. Достигналите до наши дни образци на монументалното строителство, на изкуството и литературата, създадени от българските творци през Симеоновата епоха, разкриват големия подем на българската християнска култура в това време. Достигнатият разцвет определя и водещото място на България като нов културен център, откъдето започва по-нататъшното разпространение на славянската писменост и култура сред другите славянски народи и сред останалия християнски европейски свят.

Въпреки тези забележителни постижения на България в областта на политиката и културата, управлението на цар Симеон не рядко е обект на упреци от страна на историците, че то довежда до залеза на Първото българско царство. Тази оценка се основава на факта, че за осъществяването на своята цел – превземането на Константинопол, цар Симеон изразходва почти всички демографски и материални ресурси на страната. Развоят на събитията показва, че неговите планове са неосъществими. Така от завоевател цар Симеон се превръща в суетен мечтател за константинополския трон, чиято ориентация е израз на политически максимализъм и довежда България до изтощение. Двубоят с Византия отнема жизнената енергия на българското население и поражда силно недоволство. Отрицателните последици от войните, които води цар Симеон, се оказват много по-трайни, отколкото положителните, дори пагубни. Поради тази причина политическото и културното могъщество на България в края на ІХ век и началото на Х век е с нетраен характер и още през управлението на Симеоновия син – цар Петър, настъпва период на всестранен упадък.

Цар Петър ( 927-970 г.) наследява една обширна, но вътрешно слаба държава, която вече не притежава необходимите материални и човешки ресурси, за да продължи възходящото си развитие. Поради това той не продължава експанзивната политика на баща си. През есента на 927 година между България и Византия е подписан 30-годишен мирен договор. По силата на този договор българският владетел получава признание на царската титла, а Българската архиепископия е издигната в ранг Патриаршия.

Сключеният мирен договор с Византия предизвиква острата реакция на онези страни на българското болярство, които са за продължаване на политиката на цар Симеон. През 928 година така наречените Симеонови велможи начело със Симеоновия син Иван организират заговор срещу цар Петър. Заговорът е разкрит, а братът заговорник хвърлен в тъмница. Две години по-късно, през 930 година, първородният син на цар Симеон Михаил вдига бунт срещу българския цар. Бунтът скоро е потушен поради неочакваната смърт на Михаил. Разприте за българския престол са използвани от сърбите, които след успешно въстание се освобождават от българската власт.

През 30-те години маджарите започват своите набези срещу българските земи. През 934 година те извършват опустошителен поход, като стигат до Константинопол. За втори път българската държава е подложена на разорение от маджарите през 943 година, когато те отново се насочват към Тракия. Маджарските племена извършват още две нападения в Тракия през 958 година и 962 година. Цар Петър се принуждава да сключи сепаративен мир с тях.

През 968 година неочаквано за България от североизток надвисва нова опастност. Подтикван от византийската дипломация, владетелят на Киевска Русия княз Светослав организира поход срещу България. Българската съпротива се оказва недостатъчна и русите превземат осемдесет крепости, повечето от които са в Отвъддунавска България. След този успех  княз Светослав се оттегля от България, защото столицата Киев е обсадена от печенези. През 969 година руският княз организира втори поход срещу българите. Североизточна България заедно с най-важните си центрове – Велики Преслав, Дръстчер, Преславец и Плиска – е опустошена. Цар Петър не издържа на поражението и се оттегля в манастир, където завършва живота си през 970 годита.

По-големият син на цар Петър – Борис заема  престола под името цар Борис ІІ ( 970-971 г.). Началото на управлението на цар Борис ІІ сварва Северна България в ръцете на русите. По същото време земите западно от река Искър и югозападните предели преминават пад властта на средецкия комит Никола и синовете му Мойсеи, Давид, Арон и Самуил. През 971-972 година византийският император Йоан предприема поход срещу България, крайният резултат от който е падането на Източното българско царство. Императорът пленява цар Борис ІІ и семейството му.

Появата същността и разпространението на богомилството в България и извън нейните предели са обект на изследване от страна на историците. В своите трудове те отделят значително място на възникването на тази ерес. Класически в нашата историография са трудовете на: Васил Златарски – “История на българската държава през средните векове”, Петър Мутафчиев – “История на българския народ”, Георги Бакалов и Петър Ангелов – “История на средните векове”, Георги Бакалов и Иван Стоянов - “История на България 681-1960”, Димитър Ангелов “Богомилството в България”.

Изворите за богомилската ерес се делят на противобогомилски и богомилски. Към българските извори с противобогомилско съдържание спадат: “Беседа против богомилите” от Презвитер Козмак Борилов ( 1211 г. ). Чуждите извори с противобогомилско съдържание са представени от: Послание на константинополския патриарх Теофилакт до цар Петър ( Х век ), “Догматическо всеоръжие” – съчинение то византийския богослов Евтимий Зигавин, Житие на патриарх Теодосий Търновски от патриарх Калист ( ХІV век ).

Изворите с богомилско съдържание са по-малко на брой. Те са: “Тайна книга” или така нареченото Йоаново евангелие, Апокрифна българска летопис от ХІ век, Катарски требник.

В българската история Х век остава като време на небивал духовен подем, който нарежда България сред най-развитите в културно отношение средновековни държави.

През този век се ражда и едно от най-забележителните социално-релегиозни движения и учения – богомилството. Неговата поява и разпространение е в тясна връзка със социалното и политическото състояние на българската държава в средата на Х век. Настъпилият през 927 година “дълбок мир” с Византия не донася стабилизация на страната. Последиците от изтощителните войни на цар Симеон се чувстват осезателно. Най-силно те се отразяват на селското население. Нараства броят на данъците и повинностите, засилва се процесът на разоряване на дребните собственици. Започналите по време на цар Петър ( 927-970 г.) маджарски нашествия също имат неблагоприятни последствия. Селските имоти са подложени на грабежи и унищожение. Към влошеното икономическо положение, в което се намира българското селячество, се прибавя и неговото политическо безправие. Властта е съсредоточена изцяло в ръцете на царя и болярите. Силни позиции и привилегии има също и висшето духовенство.

Освен това още в хода на териториалното разширение на българската държава аристокрацията увеличава своите поземлени владения. Митрополитите, епископите и игумените също разширяват в значителна степен своята власт върху земите. В резултат на това се засилва икономическата зависимост на селячеството от болярството и висшето духовенство и се появяват първите признаци на феодализация на българското общество. Този процес на социално неравенство продължава и се задълбочава през управлението на цар Петър. Политическото и социалното неравенство поражда сред обикновеното население недоволство, което се проявява преди всичко в съмнение относно истинността на онова, което проповядват духовниците. Именно тази действителност подтиква към появата на възгледи, които влизат в противоречие с официалната църковна идеология. Така през Х век църквата изпада в морална криза.

Една от формите на протест срещу суровата действителност намира израз в бягството от света и неговите неправди. Така се поставя началото на отшелничеството. Това социално движение с религиозен характер има за свой основоположник Иван Рилски ( ? - 946 г.), обявен по-късно за светец и покровител на българския народ. Отшелничеството е стремеж към постигането на духовно съвършенство и приближаване до Бога, но не в света на всекидневната реалност, а в далечни и пусти местности, извън обществото. Ето защо Иван Рилски се усамотява най-напред в Осоговската планина, а след това се оттегля в Рила, където остава до края на живота си. Непреклонната му вяра и чудесата, които извършва, събират около него голям брой ученици и сподвижници, с чиято помощ той основава монашеско общежитие – ядрото на бъдещия Рилски манастир. Няколко години преди смъртта си, Иван Рилски оставя на последователите си своя “Завед”: да се презират земните блага, защото сребролюбието е корен на много злини; да не се уповава човек на благоразположението на царе и боляри; да се живее тихо и скромно в монашеското общежитие; да се спазват правилата на християнската вяра и да се поучават сънародниците в истинското християнство и т.н. Църквата не само не преследва отшелниците, но дори обявява Иван Рилски за светец. Това обаче не означава, че тя поощрява отшелничеството. Все пак отшелниците търсят някакъв друг път към лично спасение, докато според църковната доктрина спасението се осъществява чрез така наречен опосредствен контакт: вярващият може да стигне до Бога с помощта на духовно лице и спазване на религиозния култ. Без да се противопоставят на църквата и на царската власт, отшелничеството се явява една алтернатива в борбата на българския народ за духовно оцеляване.

Друг фактор, който благоприятства появата на богомилството, е разпространението на чужди еретически движения в българските земи. Движенията, които имат най-значителен принос за оформянето на богомилските възгледи са манихейството, павликянството и масалианството. Сред тях на първо място стой проникналото от съседна Византия манихейство.

Учението на манехеите почива върху убеждението, че в света съществуват два бога, намиращи се във вечна вражда помежду си. Единят е богът на доброто и светлината, а другият – на злото и мрака. Това своеобразно дуалистично схващане заляга по-късно и в разпространението на още една ерес във Византия – т.нар. павликянство.

Учението на павликяните е създадено през VІІ век във византийска Мала Азия, а през VІІІ век и ІХ век прониква и в Балканския полуостров. Павликяните проповядват, че небесният мир и душата на човека са творение на добрия бог, а видимият свят и човешкото тяло са дело на зъл дух. Изхождайки от своя дуализъм, те отричат властта, обявяват се против църквата и духовенството, като казват, че то е излишно съсловие. Според павликяните всеки може сам да чете и да тълкува евангелието, без да има нужда от посредници между него и небето. Павликянското учение се разпространява главно сред селските маси и градската беднота. То дава израз на тяхните антифеодални и антицърковни настроения, на стремежа им да се борят за социална правда.

Другото учение – масалианството – възниква през ІV век от н.е. в Мала Азия и се разпространява предимно сред монашеските кръгове. И масалианите споделят дуалестичните схващания, но не в така подчертаната форма, както павликяните. Те проповядват, че на земята има множество демони, които живеят в душата на всеки човек. За да прогонят тези зли духове, под чието влияние според масалианите хората вършат грехове и неправди, са нужни чести молитви и строг аскетичен живот. Който живее по този начин, се избавя от въздействието на сатаната и си осигурява небесно царство. Изобщо масалианите поставят тежеста на своите религиозно мистични възгледи върху въпроса за спасението на душата и за подготовката на блажен живот в отвъдния свят.

Така комплексното влияние на тези причини довежда до възникването на ерес, която е насочена към рязко изобличение на обществените недъзи и създава условия за много по-силен и остър протест – богомилството.

Създател на богомилството е Поп Богомил, за чийто живот и дейност се зне малко. Вероятно той принадлежи към низшия клир и поради това се чувства по-близко до живота на народа и споделя неговите мисли и разбирания. За дейността на Поп Богомил се споменава за пръв път в “Беседата” на Презвитер Кузма. Такива сведения се съдържат в Бориловия синодик от началото на ХІІІ век и в Посланието на константинополския патриарх Козма Ерусалимски ( ХІ век ). За Поп Богомил и неговата дейност се говори и в “Списъка на забранените книги” изготвен в Русия през ХV-ХVІ век.

Данните за живота и дейността на този български свещеник са доста оскъдни, но според тях може да се твърди със сигурност, че той е първият разпространител на богомилското учение, и че оставя след себе си много последователи. Вероятно по неговото име привържениците му са наречени богомили.

Широкото разпространение на ереста предизвиква тревога сред преставителите както на църквата, така и на светската власт. Според един запазен отговор на константинополския патриарх Теофилакт съдим за отправено към него писмо от цар Петър, с което българският владетел търси помощ от Византия.

На богомилската опасност откликва и православната църква. Презвитер Козма съставя своята “ Беседа против богомилите”, в която излага отделни страни от тяхното учение и ги подлага на опровержения и анатеми. Писмото на патриарх Теофилакт и “Беседата” на Презвитер Козма са безпорно твърде важни извори за началния стадий на богомилството в България.

Основните части на богомилската идеология са т.нар. космогония ( учение за сътворението на света ), христология ( учение за божия син Христос ) и есхатология ( изложение за крайната съдба на човечеството ).

В основата на богомилската космогония стои дуализмът, който е възприет от по-старите еретически учения, които идват от Византия. В противовес на официалното църковно схващане, че бог е единственият творец на духовния и материалния свят, богомилите проповядват, че в природата съществуват и се борят две творчески начала. Небестният свят и душата на човека са творение на доброто начало, а материалният свят и човешкото тяло – дело на злото начало. Според богомилите олицетворение на доброто е Бог, а на злото – Сатанаил ( Сатана, Дявол ), най-големият му син. За да пояснят на своите последователи как е създаден светът, богомилите използват по-стари канонични и апокрифни съчинения, които отхвърлят категорично старозаветния библейски разказ за сътворението на света. Според тях първоначално Сатанаил живее на небето и заедно с останалите ангели е един от най-дейните помощници на Бог. Един ден Сатанаил завижда на своя баща за неговата безгранична власт и решава да създаде свое собствено царство. Той започва да убеждава ангелите да се присъединят към него, като им отправя примамливи обещания. Най-често той уверява, че ще намали данъците, които те плащат на своя господар. Тази част от разказа за сътворението на света представлява момент, внесен от самите създатели на богомилската ерес. В нея намират отражение настроенията на претрупаните от задължения и повинности обикновени вярващи, за които няма нищо по-желано от намаляването на данъците. По-нататък разказът продължава с това, че Бог разкрива готвения заговор и изгонва Сатанаил на земята, която тогава е все още неустроена и пуста. Той съхранява обаче творческата си сила и създава сушата, моретата, океаните, животните и растенията. Най-накрая Сатанаил сътворява и първите хора Адам и Ева, но не успява да им вдъхне душа. Вместо него това прави Бог. Според богомилите властването на Сатанаил като земен господар продължава седем века, през които човечеството непрекъснато страда. Затова богомилите отричат Стария завет. В тираничното си управление Сатанаил, както учат еретиците, не е сам. Негови главни помощници са старозаветните пророци Мойсей, Йоан Кръстител и др.

Дуалистичният мироглед на богомилите отразява преди всичко настроенията на потиснатите селски маси, които чрез твърдението, че видимият свят е дело на злата сила, дават израз на своето негодувание против феодалните произволи, против данъците, против царската администрация, против духовенството. Възгледът, че всичко земно е творение на Дявола, създава условия за разгръщането на остра критика на социално принизените слоеве в българското общество през Х век срещу техните угнетители. Такъв е дълбокият вътрешен смисъл на богомилската дуалистична идеология, отразена в разказа за сътворението на света и хората от Дявола.

Втори съществен момент в идеологията на богомилите е учението за идването на божия син Христос, който трябва да донесе спасение на човечеството от управлението на Сатанаил. Христологията на богомилите почива като цяло върху новозаветната книжнина, но представлява едно доста свободно тълкуване на евангелския разказ. Характерно за него е, че Христос само привидно се явява и живее като човек на земята. Всъщност той е излъчено от Бога слово, което трябва да насочи хората към пътя на спасението. Ето защо богомилите твърдят, че Христос стои по-долу от Бога и не е равен на него. Това “спиритуализиране” на божия син е нещо съвсев обяснимо за еретиците, които проповядват, че материалният свят е дело на злото начало. Според тях Христос само привидно, като човек, изтърпява мъките на кръста, издъхва и на третия ден възкръсва. Тези възгледи на богомилите за привидността на Христос са възприети от тях под влияние на ученията на манихеи и павликяни.

Макар и победен от Дявола и разпънат на кръст, Христос, както учат богомилите, няма да се откаже от борбата срещу злата сила. Тази борба ще завърши, според тях, в едно далечно бъдеще, когато той отново ще излезе на земята. Това е денят на Второто пришествие и на Страшния съд. Така се стига и до третия съществен момент на богомилското учение – есхатологията. Божият син ще въздаде на всеки справедливост. Сатаната, заедно с всички грешнице, земни властници и потисници ще бъдат обречени на вечни мъки в ада, а праведните хора ще се радват на вечно блаженство в рая. Богомилите, които вярват, че добрият Бог ще надделее над Сатаната, спадат към така наречените “умерени” дуалисти. От тази вяра следва, че проповядваният от богомилите дуализъм се заменя от монизма. Тъй като отново ще господсва само един творчески дух – добрият Бог. С други думи ще се възстанови онова състояние на Вселената, което съществува преди появата на злата сила.

Сред “умерените” дуалисти има и такива, които вярват, че борбата между двете творчески начала ще продължи вечно и краен победител няма да има. Това са така наречените “крайни” дуалисти.

Най-ярко същността на богомилството като социално-религиозно учение се откроява в критиката против църквата и духовенството. Те обвиняват монасите и свещениците, че не водят праведен живот и не изпълняват съвестно своите задължения. Остро критикувани са пороците на духовенството и стремежите му да трупа материални блага. За богомилите е недопустимо да съществува противоречие между думите на свещеника и неговите дела. Ето защо те смятят, че цялото църковно съсловие е напълно излишно. Според тях не съществува необходимост между човек и Бог да има посредници, за каквито се смятат духовниците.

Освен срещу свещениците, богомилите отправят своята критика и срещу църковните храмове. Според тях това са най-обикновени сгради, в които няма нищо свято. Затова еретиците проповядват, че не бива да се почитат и посещават храмовете. Нещо повече, те твърдят, че църквите са дело на дявола, който ги обитава заедно със своите помощници демони. Заедно с отричането на светостта на църквата, богомилите не признават и всички извършвани от нея обреди и тайнства. Кръщението, причастието и други тайнства са смятани за най-обикновени действия, в които няма нищо свръхестествено. Богомилите не вярват в чудотворната сила на светената вода, а за причастието казват, че това е само хляб и вино, а не част от тялото на Христос и неговата кръв. Те отричат църковния брак и църковната изповед.

Богомилите признават само четири тайнства: четенето на молитвата “Отче наш”, взаимната изповед, приемането на нови членове в общината и въздигането на старейшините.

Силно отрицателно богомилите се отнасят и към почитаните от църквата различни символи, икони, мощи, реликви и пр. За кръста казват, че това е предмет, който е омразен на Бога, тъй като на него е разпънат любимият му син Христос; че той е инструмент на демоните; че е обикновено дърво. С насмешка се отнасят към чудесата, които се съдържат в Евангелието, и ги наричат най-обикновени басни. За мощите на светците учат, че това са обикновени кости на мъртавци, подобни на костите на обикновени животни.

Критиката на богомилите срещу църковните обреди и символи разкрива рационалистични елементи в учението им, почерпани от здравата човешката логика. Този рационализъм, който се противопоставя на насаждания от официалната църква мистицизъм, е съществена черта в богомилското учение. Тя издава наличието на здрав разум, на трезв мириглед сред обикновеното население, което не е склонно да вярва сляпо на църковните проповеди.

Наред с отрицателното отношение към църквата в проповедите на богомилите се съдържа и рязка критика на светската власт и нейните представители. Еретиците хулят богатите, учат последователите си да не се подчиняват на господарите си, ненавиждат царя, ругаят старейшините. Освен това те заповядват на селяните да не работят на своите господари. Като отричат светската власт, богомилите отразяват всъщност недоволството и протеста на селското население в България от упражняваната от тях власт. Особено характерна в това отношение е проповедта им, че не бива да се работи на господарите. Тук проличава протестът срещу тежките ангарии и повинности, които през Х век са главното задължение на българското селячество.

Богомилският дуализъм определя изцяло отрицателното отношение на богомилите към земния живот и към видимия свят. Едно от земните неща, които те отричат, е богатството. Според тях то произлиза от самия дявол. Опирайки се на думите на Христос, те казват, че по-лесно камила ще мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в рая. В противовест на охолния и безгрижен живот на богатите еретиците противопоставят строгия аскетичен морол. На последователите си те внушават, че човек трябва да живее крайно умерено и бедно: да яде растителна храна, да се въздържа от месо и вино, да се облича в скромно облекло, без украшения, да не се отдава на веселби. Според тях човек трябва да се бори срещу всички внушения на плътта и да я изтощава, като и отделя колкото се може по-малко грижи. Богомилите смятат за грях всяко физическо удоволствие. Те решително се обявяват против убийството, войните и кръвопролитията.

Под влияние на богомилските проповеди, че господарите и богатите са дяволски слуги, особена популярност в България придобиват такива апокрифни съчинения, в който се предрича след Второто пришествие най-тежката участ за богатите и властващите и възнаграждение за праведните.

Богомилското учение има за цел да отхвърли господстващата в средновековна България църковно-феодална идеология. Но с това ролята на богомилството не се изчерпва. То е предназначено не само да отрича, но и да предлага на своите последователи една определена програма за поведение. Това означава, че богомилската проповед е придружена с напътствия и правила от морален характер. Богомилският нравствен кодекс сочи какво трябва да бъде поведението на вярващия, как трябва да живее и постъпва, за да се нареди в кръга на праведниците. Своите етични разбирания богомилите обосновават с текстовете на светото писание. Те проповядват, че стоят много по-близо до ранното християнство, отколкото до официалната църква. Характерно за богомилската етика е това, че определяща и задължителна не е толкова любовта към Бога, колкото любовта към човека.

Етичните възгледи на богомилите, подобно на другите им виждания, имат корени в самата действителност и отразяват мислите и настроенията преди всичко на експлоатираните слоеве от българското общество.

Причини от социален и религиозен характер карат богомилите да се отнасят отрицателно към брака и семейството.

Официалната църква поставя жената на втори план след мъжа, като изхожда от постулата, че Бог сътворява мъжа ( Адам ), а от реброто му създава жената ( Ева ). Според богомилската посмогония мъжът и жената са сътворени от кал ( от Дявола ), а Бог им вдъхва душа, т.е. мъжът и жената са равнопоставени. Това не е само териотичен възглед. Принципът на еманципация е прилаган и в богомилската практика – за старейшини на богомилските братства често пъти са избирани жени.

Религиозните, етичните и социалните възгледи на богомилите, които разобличават феодалната власт и официалната църква, носят в себеси редица прогресивни за времето си тенденции. Те имат за краен резултат активизирането на мисълта на обикновения народ да не зачита повелите на феодалната власт и на църквата, да се отнася с ненавист и с неверие към господстващите социални порядки. Така, упражнявайки силно влияние върху съзнанието на хората, тези възгледи изиграват за своето време положителна обществена роля – помагат на потиснатите слоеве да осъзнаят своето положение, осмислят тяхната  борба  за социално  равенство.

С възникване на богомилството в българските земи започва постепенно да се оформя и неговата организация. Богомилите се делят на три основни категории – слушатели, вярващи и съвършени. Слушателите са смятани за обикновени привърженици на богомилството и не са просвещавани във всички страни на учението. Те не участват в живота на еретическата община и от тях не се изисква да спазват строг асиетичен живот. За да може слушателят да стане вярващ, т.е. да премине към по-високо ниво, той трябва да премине предварителна подготовка и специален ритуал. Вярващите съставляват основната част на богомилските братства. Пътят за получаване на най-висшата степен – съвършен – е продължителен и труден. Кондидатът се въвежда все по-пълно в тайните на учението, запознава се с “Тайната книга”, с богомилската космогония и есхатология, с алегоричните тълкувания на евангелията. Навлизането в алегоричните тайнства изисква строг пост и молитва, напълно аскетичен живот. След обреда за преминаване в степен “съвършен”, кандидатът може да проповядва богомилското учение сред хората. Съвършените наричат себе си “небесни жители”, напълно убедени, че начинът им на живот ще им осигури Божия рай. От тази категория се избира и ръководител на общините.

Основното звено в богомилската организация представляват техните общини. През ХІІ век и ХІІІ век са познати названията на две такива общини: Драгувития в Тракия и Българие в Македония. Общините излъчват богомилските проповедници – “апостоли”. Провеждането на религиозните обреди в общината е поверено на лица от средата на съвършените. Пръв между тях и главен  ръководител  на живота на общината е старейшината, наричан “дедец”. Той има сътрудници – “старец”, “гост”, “стройник.

Общините на богомилите са изграждани по образец на раннохристиянските братства. Животът в тях е съвсем обикновен, без блясък, разкош и шумна литургия. Практикувани са четири обреда: общо молитвено събрание; взаимна изповед, с която си опрощават един другиму греховете; посвещаване на служител в степен “вярващ” и на “вярващ” в степен “съвършен”. В богомилските общини господства дух на равенство ( между мъжа и жената ) и демократизъм. Със своята дейност и проповед в общините еретиците стават изразители на една утопична идея за връщане на обществото назад към времето на ранното християнство, когато, според тях, цари свеобща справедливост.

Богомилското учение възниква и се разпространява в България през управлението на цар Петър. В продължение на векове то има своето постоянно присъствие в социалнополитическия и в културнорелигиозния живот на българите. С острата си критика срещу църквата и светската власт еретиците се превръщат в опасни противници на установения ред. Това кара двете институции да предприемат мерки срещу тях. Официалната църква провежда църковни събори, на които ги изобличава и анатемосва. Държавната власт предприема ожесточени гонения, измъчва ги по най-различен начин, за да се откажат от своите възгледи. Онези от тях, които непоколебимо отстояват идеите си, са хвърляни в затвора или са изгонвани от страната.

Започналите гонения срещу богомилите не успяват да постигнат желания резултат. Напротив, броят на техните привърженици все повече расте. Самите условия в българската държава и липсата на социална справедливост благоприятстват за по-нататъшното разпространение на ереста.

Богомилското движение продължава и дори се засилва през периода на византийското владичество ( 1018-1185/6 г. ). Тогава българският народ се намира в изключително тежко положение – той е потиснат не само в социално, но и в политическо и духовно отношение. Под влияние на проповедите на богомилите са организирани антивизантийски въстания, съставяни са съчинения с патриотичен характер. През този период решаваща роля в богомилското учение играе неговата борческа насоченост.

И след възстановяването на българската държава ( 1185/6 г. ) богомилството продължава своето разпространение. Неговата активност е в тясна връзка с моментното социално-икономическо и политическо състояние на страната. По време на политическата и икономическата криза богомилите засилват своите проповеди и карат духовниците и светската власт да вземат специални мерки срещу тях. Така постъпва цар Борил ( 1207-1218 г. ) през 1211 година, когато свиква църковен събор против богомилите в столицата Търново. От Бориловия синодик става ясно, че богомилите се опитват да убият царя и да посегнат на имотите на църкви и манастири. На събора са разпитани и осъдени голям брой еретици, които недоволстват от управлението на българския владетел.

През периода на относително спокойствие и стабилност на българската държава се забелязва известно затихване на богомилското движение. Това може да се констатира например за времето на цар Иван Асен ІІ ( 1218-1241 г. ), когато България се намира на върха на своето политическо могъщество. Българският цар проявява толерантно отношение към еретиците, като се въздържа от гонения срещу тях.

Ново засилване на богомилските проповеди се забелязва през средата и втората половина на ХІV век. То е свързано със задълбочаването на социалнополитическата криза в България в навечерието на турското завоевание. Това принуждава цар Иван Александър ( 1331-1371 г. ) да свика събор против богомилите в Търново през 1350 година. На него са разпитани и осъдени главните техни проповедници поп Стефан и Кирил Босота. С падането на българската държава под османска власт ( 1396 година ) богомилството затихва окончателно.

Средновековните извори чертаят една доста подробна картина на разпространението на богомилската ерес извън пределите на българските земи.

Първата страна, в която прониква богомилството, е Византия. Учението намира привърженици както сред селските маси, така и сред жителите на някои градове. Богомилите в Мала Азия са известни с името фундитагити. Един от най-ревностните разпространители на ереста във Византия е Василий Врач ( ХІІ век ). През 1111 година в Константинопол, след като не пожелава да се откаже от своите възгледи, той е осъден на смърт и изгорен на клада.

В Сърбия богомилството прониква през ХІІ век. Неговите привърженици са известни като бабуни. Учението намира изключително широко разпространение, затова крал Стефан ( ХІІІ век ) свиква антиеретически събор, на който анатемосва проповедниците. Разпространението на богомилството в Босна довежда до издигането му в държавна религия. Тамошните еретици се наричат кудугери. Еретическото движение намира почва и в Унгария. Там еретиците се наричат патарени.

В края на ХІІІ век богомилството прехвърля границите на Балканския полуостров и започва да печели привърженици в Западна Европа. То прониква и в Северна Италия, където последователите му се наричат катари. Постепенно богомилските възгледи се разпространяват и в Южна Италия и остров Сицилия.

Силно влияние оказва богомилството и в земите на Южна Франция. Последователите на ереста там се наричат катари или албигойци. Особено силно разпространение получава обаче името бугри ( под различни латински и провансалски форми – булгари, булгарини, булгарени, бугрини и др. ). Това название е използвано от много хронисти като синоним на еретик. За пръв път то се среща в хрониката на монаха Робер дьо Оксер ( ХІІІ век ).

Освен в Италия и Франция богомилските идеи проникват и в други държави, като Русия, Германия, Англия. Пренасянето на богомилските апокрифи в Западна Европа е една от причините сред католиците да възникне и определението за България като “страна на еретиците”.

Трудно е да се даде еднозначна оценка за мястото и ролята на богомилството в обществения и духовния живот на средновековна България. Съществуващите оценки са белязани в известна степен от обективни пристрастия или различни идеологически позиции. Изследователите, които наблягат на социалната същност на ереста, я определят като ярка изява на борбата срещу съществуващите феодални порядки в България. Те виждат в рационализма на богомилската критика наченки на поврат в съзнанието на средновековния българин. В този смисъл богомилството се противопоставя на насаждания от църквата религиозен мистицизъм и се разглежда като най-прогресивното движение на българското общество в епохата на Средновековието, като своеобразен предвестител на Европейската реформация. Други изследователи, предимно богослови, дават отрицателна характеристика на богомилството. Те го определят като един от главните фактори за дестабилизацията на българското средновековно общество и обявяват еретиците за рушители на народностното и верското единство.

Богомилското учение проявява изключителна жизненост през целия период на средновековната българска държава поради перманентното възобновяване на проблемите, които го пораждат през Х век. Когато държавата и обществото се намират в криза, богомилството засилва своята дейност и намира широк отклик сред населението. Наблюдава се и обратното явление – когато вътрешният просперитет е съчетан с външнополитическо надмощие – богомилството постепенно заглъхва. Закономерността на засилването и затихването на богомилството говори за социалните параметри на движението, които най-често добиват антицърковни и антидържавни измервания.

Като идеология на потиснатите слоеве, богомилството се разпространява под формата на ерес, т.е. като отклонение от догмите на официалната църква. Поради това привържениците му са подлагани на жестоки гонения и създаваната от тях литература е унищожена. Макар богомилските апокрифи да се отхвърлят от църквата, те имат безпорно важна роля за развитието на старобългарската книжнина и просвета. За разлика от елитарната литература на Симеоновия “Златен век”, която не е достъпна за по-голямата част от населението, богомилските произведения се четат леко и с разбиране от обикновеното население. Така те спомагат за повишаване на неговата грамотност и знания. Като цяло тези съчинения допринасят за жанровото обогатяване на старабългарската книжнина, което е особено важно, чрез тях идеите на богомилите намират широко разпространение из целия европейски свят. Всичко това дава основание да се заключи, че богомилството представлява един от безспорните приноси на България в развитието на средновековната историческа мисъл с последици, които далеч надхвърлят собственото ни битие и история.

Четиринадесети век се оказва съдбоносен за българския народ. В тогавашните трудни времена настъпва едно голямо духовно раздвижване, свързано със засилването на културните връзки между България и Византия. Съществен белег на този духовен кипеж е разпространението на редица социално-религиозни учения и движения. Сред тях най-важни са исихазмът и варлаалитството.

Исихазмът възниква във Византия през ХІІІ век. Негов създател е византийският богослов Григорий Синаит ( ХІІІ-ХІV век ). Той основава манастира “Св. Богородица” в Парория, където привлича около себе си широк кръг от ученици. Сред тях са бъдещият патриарх на Константинопол – Калист, а също така и българските монаси Теодосий Търновски, Ромил Видински и др. Най-добра почва за разпространение в България и Византия исихазмът намира висшето духовенство.

Исихатското учение налага идеята за съществуване на непосредствена връзка между човека и бога, т.е. исихастите смятат, че душата и тялото на човека са създадени от бога. Тази връзка е прекъсната след изгонването на Адам и Ева от Рая и това е, според исихастите, първопричината за всички беди и нещастия, които сполетяват в последствие човечеството. Затова те проповядват, че трябва да се възстанови някогашната връзка с човека и неговия създател.

За осъществяване на единението с Бога исихастите предвиждат поредица от правила и норми на поведение, които трябва да се спазват най-строго. Те са разпределени на две групи: праксис        ( деяние ) и теория ( съзерцаване ). Праксисът изисква въздържание от физически удоволствия, смирение, бодърствуване, послушание, търпение, пост и молитва. Чрез този низ от монашески добродетели, според исихастите, отделният човек закалява устоичивостта си срещу заплашващите го страсти – чревоугодничество, сребролюбие, гордост, злоезичие и др. За да постигне своето усъвършенстване, исихастът трябва да изостави обичайния си начин на живот, да напусне семейството си  и да заживее като отшелник. Сам по себе се обаче праксисът не е достатъчен да доведе исихаста до желаната връзка с бога. Нужно е да се премине към така наречената теория. Вярващият се оттегля в някое пусто място и се отдава на пълно безмълвие и спокойствие ( на гръцки - исихия ). Исихастите смятат исихията за най-висше състояние на душата, при което човек се отделя от всичко земно и е в състояние да достигне единението с Бога. Тогава именно вярващият може да съзре божествената светлина. Според исихастите по пътя на теорията не е достатъчно да се проникне до самата същност на Бога. Бог е непознаваем, но става достъпен чрез различни свои проявления. Едно от тези явления е божествената светлина, която учениците на Христос виждат на планината Табор.

Като философско-богословско учение исихазмът изцяло се основава на мистицизма. Пропита от дълбока мистика е основната цел на исихастите – да се възстанови единството между Бога и човека; с мистика е пропит техният идеал, че трябва да се пресъздаде Адам и че истинската родина на човек не е земният свят, а Раят. Този стремеж към бягство от живота, към търсене на небесно жилище има почва в самата обществена действителност, при която е създаден исихазмът. Несъмнено тези мистични настроения възникват сред едно общество, разтърсено от противоречия и заплахи и изправено пред прага на гибелта. Такава е действителността във Византия и България през средата и втората половина на ХІV век, когато и в двете страни социалните борби са твърде остри и когато опасността на османските турци става все по-реална.

Преценен от гледна точка на своите богословски концепции, исихазмът съществено се различава от богомилството. За разлика от богомилите, които имат отрицателно отношение към църквата и нейните обреди, исихастите не само не са враждебно настроени към църквата, но дори допринасят за укрепването на нейните позиции. Исихастите възприемат библейския разказ за сътворението на човека, като смятат, че и тялото, и душата му са създадени от Бога. В духа на официалното православие са възгледите им за Троицата, за ролята на Богородицата, за Стария и Новия завет, за църковните обреди и символи.

Докато богомилите силно критикуват светската власт, исихатското учение напълно отговаря на интересите на управляващите. Твърденията на исихастите, че висши добродетели са смирението, послушанието и търпението и че желаещият да постигне единение с бога трябва да е готов да понесе всякакви лишения, са отлично идеологическо средство за аристокрацията, чрез което се замъглява съзнанието на недоволните хора и се претъпява техния протест срещу социалните неправди. В подкрепа на интересите на властващите  са и препоръките на исихастите, че човек трябва да презре земните блага, да се отдели от света и да търси спасение в пустинята. Такива проповеди отклоняват хората от проблемите на действителността и по такъв начин подпомагат по коствен път  за запазване устоите на съществуващия феодален строй. Проповедите на богомилите обаче целят да разкрият на населението в каква реалност живеят и да ги призоват към неподчинение.

Приликите между богомилството и исихазма се пораждат и от обстановката, в която възникват – социална, политическа и духовна криза, и от някои правила на поведение, които трябва строго да се спазват – въздържание от физически удоволствия, пост и молитва.

В началото на своето зараждане и разпространение исихазмът е третиран от официалните църковни кръгове като ерес, но на църковен събор в Константинопол през 1351 година учението е прието като норма от църковно поведение. С пристигането на Теодосий Търновски от Парория в Търново исихазмът е приет и от българската църква. Като най-голям исихатски център се утвърждава Килифаревският манастир. Исихатското учение намира привърженици сред висшето духовенство в България и Византия, има тесни връзки и се ползва с подкрепата на светската власт. Сред неговите последователи е Теодосий Търновски, Ромил Видински, Иларион, по-късно Евтимий, Дионисий, Дивний и др.

Исихазмът допринася в значителна степен за засилване на книжовните контакти между България и Византия през ХІV век, оказва видимо влияние върху развитието на религиозната живопис. Разностранните му проявление, както и идеята за индивидуалното усъвършенстване на човека, дават основание да се видят в исихазма наченки на ренесансови явления в България. Трудно е обаче да се приеме, че мистицизмът, социалната пасивност и неверието в силата на разума са белези на едно ренесансово разкрепостяване на духа. То може да се открие далеч в по-голяма степен у варлаамитството.

Създател на това учение е гръцкия монах Варлаам от Калобрия ( в Мала Азия ). За разлика от исихастите, които намират във Византия подкрепа от императорите, варлаамитите са обявени за еретици, а създателят на учението напуска страната. Най-близък съидейник на Варлаам е българинът Акиндин от Прилеп.

Подобно на исихастите варлаамите също смятат, че вярващият трябва да осъществи връзка с Бога, но най-важно според тях е да се разкрие божествената същност, т.е. да се познае Бога. Това ще стане чрез опознаване на света и природните явления.

Това познание се основава на логически аргументи и силогизми, почерпени от философията на Аристотел. Варлаамитите отлично познават античната философия, нещо, което е присъщо на ренесансовите личности. Те внасят в учението си рационалистични елементи в противовес на исихастния мистицизъм. Вярата в силата на човешкия разум е поставена над всичко останало в учението на варлаамитите.

В България варлаамитството се разпространява сред по-образованите градски слоеве и особено в столицата Търново. Най-известен  проповедник на   учението е  монахът-лекар  Теодорит.

През 1360 година цар Иван Александър свиква събор в Търново, на които варлаамитството е обявено за ерес, а последователите му са изгонени от страната.

През ХІV век почва за разпространение намира още едно религиозно – етично движение – адамитството. Неговият разпространител е монахът Теодосий, чийто възгледи се доближават до идеологията на западноевропейските еретици – бегарди и бегини. Като се позовават на възгледите на тези еретици – да се следва поведението на Адам – адамитите учат своите последователи да напускат семействата си  и всички съблечени да го последват в пустинни места. Този възглед, че всички трябва да бъдат голи, разкрива желанието на адамитите и на обикновените хора да има социално равенство. Адамитът Теодосий проповядва, че хората трябва да се развеждат и да не раждат деца на Дявола, който властва на видимия свят. Освен това смята, че всеки, който може и иска да живее като Адам, трябва да върши всичко свободно, без да се страхува, че върши грях.

Действията на адамите срещат сериозен отпор от страна на църквата. На свикания в Търново събор против еретиците през 1360 година движението е осъдено, а главното обвинение срещу адамитите е в разврат  ( “бесовска измама” ). Съборът слага край на дейността на монаха  Теодосий.

Интересно проявление на бурния живот в българската столица Търново и в по-големите градове е ереста на “жидостващите”. Нейните привърженици произхождат главно от средата на европейското население. Във възгледите им се забелязват тенденция към иконоборство и отричане на църковното съсловие. Те искат евтино и достъпно богослужение. В техните идеи се забелязват рационалистични елементи. “Жидовстващите” призовават за връщане към нормите на ранното християнство. Ереста е анатемосана на Търновския събор през 1360 година.

Трудно е да се даде еднозначна оценка на мястото и ролята на богомилството в обществения и духовния живот на средновековна България. Съществуващите оценки са белязани от субективни пристрастия или различни идеологически позиции. Изследователите, които наблягат върху социалната същност на ереста, я определят като ярка изява на борбата срещу съществуващите социални порядки в България. Те виждат в рационализма на богомилската критика наченки на поврат в съзнанието на средновековния българин. В този смисъл богомилството се противопоставя на насаждания от църквата религиозен мистицизъм и се разглежда като най-прогресивното движение на българското общество в епохата на Средновековието, като своеобразен предвестник на Европейската реформация. Други изследователи, предимно богослови, дават отрицателна характеристика на богомилството. Те го определят като един от главните фактори за дестабилизацията на българското средновековно общество и обявяват еретиците за рушители на народностното и верското единство.

Богомилското учение проявява изключителна жизненост през целия период на средновековната българска държава, поради перманентното възобновяване на проблемите, които го пораждат през Х век. Когато държавата и обществото се намират в криза, богомилството засилва своята дейност и намира широк отклик сред населението. Наблюдава се и обратното явление – когато вътрешният просперитет е съчетан с вътрешнополитическо надмощие – богомилството постепенно затихва. Закономерността на засилването и затихването на богомилството говори за социалните параметри на движението, които най-често добиват антицърковни и антидържавни измерения.

Като идеология на потиснатите слоеве, богомилството се разпространява под формата на ерес, т.е. като отклонение от догмите на официалната църква. Поради това привържениците му са подлагани на жестоки гонения и създаваната от тях литература е унищожавана. Макар богомилските апокрифи да се отхвърлят от църквата, те имат безпорно важна роля за развитието на старобългарската книжнина и просвета. За разлика от елитарната литература на Симеоновия “Златен век”, която не е достъпна за по-голямата част от населението, богомилските произведения се чатат леко и с разбиране от обикновеното население. Така те спомагат за повишаване на неговата грамотност и знания. Като цяло тези съчинения допринасят за жанровото обогатяване на старобългарската книжнина и, което е особено важно, чрез тях идеите на богомилите намират широко разпространение из целия европейски свят.

Всичко това дава основание да се заключи, че богомилството представлява един от безспорните приноси на България в развитието на средновековната историческа мисъл с последици, които далеч надхвърлят собственото ни битие и история.