Joomla Software solutions Template

Payday loan

България през балканската война

/1912-1913 /

През XIX в. Става ясно, че Османската империя постепенно върви към своята гибел. На нейните балкански територии се раждат нови държави. Нито една от тях обаче не се създава върху своя етническа територия и извън техните граници, в пределите на империята, остава голяма част от техните сънародници. За България това са българите от Македония и Одринска Тракия. Нерешени остават тежки национални проблеми, които се превръщат в източник на напрежение и войни. Много проблеми разделят България и нейните съседи. Но има и нещо, което е в състъояние поне временно да ги обедени. Всяка една от тях има основателни териториални претенции към Турция, но няма достатъ4но сили, за да постигне самостоятелно целите си.

Неуспехът на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. таска България към войната  като средство за разрешаването на тежките й национални проблеми.нейното правителство взема енергични мерки за превъоръжаване и подготовка на войската. Правят се дипломатически постъпки за сближение с Русия, на чиято подкрепа се разчита в бъдещата война срещу Турция. Постепеният упадък на Османската империя  внася допълнителен стимул за търсене на военно разрешение на националния проблем. След Младотурската революция от 1908 г. тя е раздирана от вътрешни борби за политическо надмощие.

Данни за разглежданите проблеми се съдържат ж Съюзен договор между България и Сърбия от 1912 г., Договор между  България и Гърция от 1912 г., Лондонски мирен договор от 17/30 май 1913, Букурещки мирен договор от 28 юли 1913 г., „Манифест към българския народ по повод обявяването на войната срещу Турция”, разнообразни писма и телеграми, решения на правителството и НС, укази на цар Фердинант и др.

Описание и анализ на проблемите и събитията правят учените г. Марков в „ България в Балканския съюз срещу Османската империя” , „ Българското крушение / 1913 /”, М.Лаков в „ Българската външна политика / 1878-1944 /: между екзалтацията и погрома”, А.Пантев в „ Голямото начало на малкото княжество”, П.Стоилов в „ Някои основни научни проблеми на Балканската война”, Т.Влахов в „ Отношенията между България и Централните сили по време на войните, 1912-1918”, а също и С. Дамянов, Р. Пасков, Ст. Грънчаров, Ст. Трифонов, И.Димитров и др.

България подготвя вйната не само военно-технически, но и политически и дипломатически. През март 1911 г. на власт коалиционното правителство на Ив. Евстр.Гешов, което е съставено от две русофилски партии-Народната и Прогресивнолибералната. Идеята, вложена от цар Фердинант в новото правителство, е пределно ясна. България търси подкрепата на Русия за военното решаване на своя национален въпрос, тъй като без Петербург неможе да мине сближението между българи и сърби. Новото правителство  внася предложение за промяна на чл. 17 от Търновската конституция и така отстранява важна пречка за дипломатическата подготовка на войната. Царят и правителството, съгласно новата редакция на чл. 17 , могат да сключват тайни договори без задължителната санкция на  НС. Пътят към създаването на Балкански съюз във вътрешнополитически план е разчистен.

Началото на новото десетилетиe на XX в. е благоприятно за изграждане на съюз между младите балкански държави. Вече са напълно оформени двете големи военно-политически групировки-Съглашението / Антантата / и Централните сили. Но те все ощте не са готови и небързат да започнат война помежду си. Това дава шанс на балканските държави да проявят по-голяма самостоятелност в преследването на своите цели.

Русия, дала началния тласък на преговорите и покровителстваща съюзяването на балканските държави, разглежда обаче тяхното военно-политическо обединения като отбранително. В Пвтербург, а и в Лондон и Париж се опасяват, че преждевременното избухване на въоражен  конфликт на Балканите може да доведе до преждевременна световна война. В този момент нито Русия, нито Англия и Франция са готови за нея. Военните настойчиво припомнят и фактора „време”, за да се използва отслабването на Турция след пораженията в започналата през есента на 1911г. война с Италия. Към ускорено военни решение на балканския национален въпрос тласка и поредицата въстания в Албания, допълнително подкопаващи залязващата мощ на Османската империя.

Балканският съюз е създаден след дълги и мъчителни преговори, като трудностите идват от противоречивите интереси на младите балкански държави. Разделя ги най-вече Македония, тъй като независимо от преобладаващото тук българско население, Сърбия и Гърция имат териториални претенции към по-голяма част от областта. Дори Румъния предявява искания за териториални компенсации, като използва за аргомент куцовласите в Македония.

Преговорите между България и Сърбия започват още през 1910, активизират се през есента на 1911 и на 29 февруари 1912 те преключват с потписването на съюзен договор, предружен от тайна военна конвенция и няколко допълнителни споразумения. Двете държави се задължават, в случай на нападение от страна на Турция над някоя от тях, да действат срещу нея с всички разполагаеми сили. Ако те решат да воюват срещу империята, България трябва да предостави най-малко 200 хил., а Сърбия – 150 хил. Войници. В случай, че Австро-Унгария извърши нападение върху Сръбско, България трябва да и се притече на помощ.

Много спорове предизвиква въпросът за разделението на европейските владения на Турция. Сърбия признава безспорното прао на България да владее териториите на изток от р. Струма и Родопите. Българското правителство се отказва от всякакви претенции в полза на Сърбия по отношение на земите, разположени на север и на запад от Шар планина ( Косово и Новопазарския санджак ). За основната част от Македония се предвижда установяване на автономно управление. В случай , че това не е в интерес на друга държава, договорът предвижда тя да бъде поделена. Земите на изток от линията Крива паланка- с. Гъбовци на Охридското езеро се дават на България. Териториите между тази линия и Шар планина са определени като „спорна зона”. За нейната съдба трябва да се произнесе руският император, който се приема от двете страни за върховен арбитър.

На 16 май 1912 е подписан таен „отбранителен” договор между България и Гърция, насочен срещу Турция, като посредническа роля сега играе Англия. Договорът, придружен от тайна военна конвенция, определя военните сили, с които трябва да действа всяка от страните в случаи на война срещу Турция. България предоставя 300 хил. свои войници, а Гърция – само 120. Острите противоречия и липсата на време не позволяват да бъде достигнато споразумение за границите между двете държави и териториалните проблеми между България и Гърция остават неуредени. Така и този договор съдържа в себе си условия за една бъдеща война между държавите, които са го подписали.

Цар Фердинанд настоява кум Балканския съюз да бъде привлечена и Черна гора, но руската дипломация се опасява, че това ще ускори войната, което тя не желае да допусне. По тези причини между България и Черна гора не е сключен мирен договор, а се постига само устна спогодба, според която Черна гора се ангажира да воюва срещу Турция.

Балканският съюз е изграден на основата на двустранни договори, подписани между България и другите участници. Сърбия, Гърция и Черна гора не сключват помежду си никакви допълнителни споразумения. Те са обвързани взаймно по силата на ангажиментите, поети спрямо България, която се превръща в основен, носещ елемент в създадения съюз. Подписаните договори имат сериозни недостатъци и крият в себе си опаснисти, които са лесно предвидими. За пръв път България се съгласява Македония да бъде делена. Неясни и неуредени остават най-сериозните проблеми – териториалните. Българското правителство поема най-тежките военни ангажименти, но не осигурява сериозни гаранции за реализиране на плитическите си цели за подготовката на войната. Според изработения план на бойните действия почти цялата войска на България трябва да се сражава в Източна Тракия, пред стените на турската столица. Естесвено е, че именни тук Турция съсредоточава главните сили на своята армия. Сърбия и Гърция имат много по-леки задачи, тъй като техните войски трябва да настъпват в периферни области на империята, където има сравнително слаби турски чети. Тук обаче са основните територии, към които те предявяват претенции. Така в подписаните договори се откроява едно важно противоречие. България желае да освободи Македония, но в тази област са изпратени да воюват армиите на нейните съюзници и потенциални противници при разпределението на отвоюваните от Турция земи.

Интересите на Русия, Англия и франция (обединени в Съглашението) при установеното вече разделение в Европа,им диктуват да подкрепят идеята за изграждане на Блканския съюз. Една такава военна и плитическа коалиция има възможнист да прекъсне връзките и да изолира Турция от Германия и Австро-Унгария. Съглашението очаква, че посредством съюзените балкански държави да може да наложи свой контрол върху стратегическите проливи (Босфор и Дарданели). Така Англия и Франция биха получили възможност да установят сигурни комуникации с Русия и да снабдят нейната армия с оръжие и боеприпаси. Те се стремят да използват съюза между балканските народи за постигане на свойте стратегически цели.

През лятото на 1912 националните страсти се раздорещяват след като в Щип и Кочани турците извършват последователни кланета. Пропада и опитът на Великите сили да наложат с колективна нота до съюзниците и Турция мирни разрешение на спорните въпроси. Султанът отхвърля и исканията на Балканския съюз да изпълни чл. 23 от Берлинския договор и да уреди въвеждането на автономия за християнското население от Европейска Турция. Провалят се усилията на руските, английските и френските дипломати да наложат отбранителните за сметка на нападателните тенденции във военно-политическото обединение на полуострова.

По предварително споразумение на 17 септември 1912 балканските съюзници обявяват обща мобилизация. Два дни по-късно това прави и Турция. Турското правителство е съгласно да проведе реформи в европейските си провинции, но съюзниците, лъгани не веднъж, настояват за „пълна автономия”. На 25 септември Русия и Австро-Унгария излизат с колективна нота, която, както беше посочено, не дава резултат, а на 3 октомври турското правителство прекъсва дипломатическите си отношения с балканските съюзници и обявява, че се намира в състояние на война с тях. Два дни по-късно, на 5 октомври, България, Сърбия и Гърция обявяват война на Турция.

Турция разполага с близо милионна армия, въоръжена със съвременно стрелково и артилерийско оръжие. Тя има на Балканския полуостров множество крепости, между които Одрин, Янина и др., както и укрепената Чаталджанска позиция. От съюзническите войски най-многобройна и силна е българската армия – близо 600 хил. души. Основната част от войската е организирана в три армии, начело на които стоят генералите Радки Димитриев, Никола Иванов и Васил Кутинчев. Общото ръководство се осъществява от помощник-главнокомандващия ген. Михаил Савов и началник-щаба на армията ген. Иван Фичев. Много от бежанците, дошли в България през последните години, не фигурират в мобилизационните списъци. По примера на българското опълчение от последната Руско-турска война (1877-1878), команването на армията издава заповед за формирането на Македоно-одринско опълчение, като за негов началник е назначен генералът от запаса Никола Генев. Формирани са 12 дружини, които носят имената на градовете от Тракия и Македония. От български патриоти, бивши четници и войводи на ВМОРО са сформирани около 50 чети, които действат в тила на турската армия. Те водят партизански действия, нападат и вършат саботажи, събират разузнавателни сведения и защитават местното население от изстъпленията на башибозука.

Според плана на съюзниците, техните войски трябва да настъпят в две стратегическо-оперативни направления – източнотракийско и македонско. Основните сили на Турция са съсредоточени в Източна Тракия, където се предвижда да бъде нанесен основния удар. Освен това гръцкият флот трябва да блокира Дарданелите и превземе турските острови в Егейско море, а Черна гора да действа в Косово поле и Новопазарския санджак и да обсади силната крепост Шкодра в Северна Албания.

Войната започва на 5 октомври 1912. Основните сражения закипяват по линията Одрин-Лозенград. Турската армия претърпява съкрушително поражение и е разбита при селата Гечкенли, Селиолу и Ески полос, Петра, Ериклер и др. Одринската крепост е обсадена, а Лозенград е предаден доброволно в ръцете на Трета армия, командвана от ген. Радко Димитриев.

Българското командване забавя преследването с няколко дена. Това дава възможност на турските войски да заемат позиции на линията Бунархисар-Люлебургаз. Решителните боеве тук започват на 15 октомври и продължават няколко дни. Първа и Трета армии разгромяват съсредоточените на тези позиции турски войски, които възлизат на близо 130 хил. души. Започва безредно отстъпление на югоизток, което спира едва на укрепената Чаталджанска позиция. Разгромът на турската армия на линията Бунархисар-Люлебургаз е забележителен успех за българската войска, чийито части продължават на юг, излизат на Мраморно море и достигат на 40 км. От Цариград. По същото време Втора армия на ген. Иванов стяга обръча около Одрин. Устремно настъпва в Източните Родопи и Македодо-одринското опълчение. След ожесточени сражения е освободена Западна Тракия. При с. Мерхамли, Ференско, се предава в плен и Яевр паша, заедно с целия си корпус.

В Македония, по долината на р. Струма настъпва Седма рилска дивизия на ген. Тодоров. След устремни атаки още през първия ден на войната е освободен гр. Горна Джумая. Пропада и опитът на турците да спрат настъплението на българските части при Кресненското дефиле. За 20 дни дивизиата достига градовете Дойран и Кукуш, а с това пътят към Солун е открит. За да избегне завземането му от турски войски, турското команване предава без бий града на гърците. Техните чати навлизат в Солун на 26 октомври 1912, а същия ден авангардните подразделения на Седма рилска дивизия достигат до неговите покрайнини. На 27 октомври българската кавалерия влиза в града, но там вече е установено гръцко коменданство. Солун се превръща в конфликтна точка на българо-гръцките отношения.

Успешно се развиват и бойните действия по море. Малобройният български флот успява да парализира турските бойни кораби, като най-голям успех е постигнат на 8 ноември 1912, когато торпедоносецът „Дръзки” потопява турския крайцер „Хамидие”. Своя принос във войната дава и младата бългаеска авиация, извършваща бойни и разузнавателни полети.

Победи постигат и съюзниците на България, които имат срещу себе си слаби противникови войски. Сръбската армия лесно преодолява съпротивата на турците и налага свой контрол върху долината на р. Вардар. Поражение на турската армия нанасят и войските на гърците и черногорците. Към края на октомври в Епир и Албания остават непревзети само крепостите Янина и Шкодра.

Изправена пред пълен разгром, Турция иска мир. Тя търси съдействието на западните Велики сили и на 28 октомври великият везир Кямил паша изпраща телеграма до цар Фердинанд, в която изказва желание да бъде сключено примирие. България има възможност да приключи войната при много благоприятни условия, но Фердинанд има други намерения и на 3 ноември пита ген. Фичев „дали ще можем да влезем  в Цариград”. Министър-председателя Генов получава нареждане да не съобщава на съюзниците за турските предложения. На 4 ноември българските войски, по заповед на Фердинанд, атакуват укрепената Четалджанска позиция. Блгоприятният мимент обаче е изпуснат, тъй като турците имат вече свежи сили, дошли от Мала Азия. След два дни упорити боеве и тежки жертви атаките завършват без успех. България трябва да приеме преговорите за мир, но вече при по-неблагоприятни условия.

Примирието е подписано и на 20 ноември то влиза в сила. Преговорите за мир се водят в Лондон под контрола на Великите сили от Съглашението. Балканските съюзници искат от Турция всички земи на запад от линията Мидия-Родосто, а също и Егейските острови. Висиката порта, добила самочувствие след неуспеха на българската армия при Чаталджа, отхвърля това предложение и с това преговорите се затягат. Въпреки това, в началото на януари 1913, се очертават контурите на бъдещото споразумение. При това положение, на 10 януари 1913, младотурците, начело с Махмуд Шевкет паша и Енвер бей (зет на султана), извършват преврат. Новото правителство заявява, че ще търси изход от неблагоприятното за Турция положение на бойното поле и преговорите за мир са прекъснати. Преди това обаче наяве излизат редица противоречия между делегациите на съюзниците относно новоосвободените територии.

Новите стратегически планове на турското командване са разбити още в зародиш от успехите на Седма рилска дивизия при Булаир и на Македоно-одринското пълчение при Шаркьой в края на януари 1913, като по този начин се поставя началото на втората фаза на войната (17 януари – 31 март). Пропадат и опитите на турската армия да постигне успех при Чаталджа. С това турският план за настъпление окончателно рухва и съвсем очевидно възловият пункт за окончателния разгром на Турция остава овладяването на Одринската крепост, Янина и Шкодра.

Считаните за непревземаеми одрински позиции с могобройни, строени с немска помощ фортификационни съоражения са обсадени от 105-хилядна българска армия с 306 оръдия и 35 хил. сърби с 98 оръдия. От 11 до 13 март се завързва последното сражение. След шест-месечна обсада се взема решение крепостта да се щурмува. Пробивът е извършен в изтичния сектор от войските на ген. Георги Вазов. Гарнизонът капитулира на 13 март и Шукри паша предава сабята си на ген. Николя Иванов. Междувременно, на 22 февруари, след преговори, турското командване предава Янина, а на 9 април – Шкодра на съюзниците. Турското правителство е принудено да иска примирие. На 17 март представителите на Балканския съюз и на Турция слагат, след продължителни преговори, взаимно упорство и частични компромиси подписите си под Лондонския мирен договор.

Отначало дипломатическата борба се води за земите на северозапад от линията Малагра-Родосто, т.е. без Галиполския полуостров, но с Егейските острови, Крит и Одрин. Петербург и Лондон считат обаче новите съюзнически искания за прекомерни, тъй като те биха доближили България и Гърция до проливите, което означава нови съперници в тази стратегическа важна за световната политика зона. В крайна сметка дипломацията на Великите сили се налага и като база за преговори остава вече познатата линия Мидия-Енос, предложена в първата фаза на конференцията. Освен това Букурещ иска България да отстъпи Южна Добруджа като помпенсация, но след руски натиск се задоволява със Силистра и околността.

Според клаузите на Лондонския мирен договор всички земи на запад от линията Мидия-Енос, с иключение на Албания и Егейския архипелаг, стават владение на държавите от Балканския съюз. Великите сили получават правото да определят границите на бъдещата независима албанска държава и съдбата на островите от Бяло море. Крит преминава в владение на Гърция. Една заседаваща в Париж международна комисия с участието на представители на държавите-победителки трабва да определи исканията им за финансово-военно обезщетение спрямо Турция и взаимните им териториални отстъпки.

Лондонския мирен договор е международно признание за победата на България, Гърция и Черна гора над Османската империя и налага край на установената от Берлинския конгрес през 1878 система. Османското ретроградно господство в Европейския югоизток е ликвидирано, но това е само първата крачка от националната програма. Предстои разпределение на отвоюваните територии и изпълнение на договорените задължения.

След подписването на договора България се намира в най-съдбоносния момент от своето 35-годишно съществуване – предстои да се утвърдят резултатите от победоносната война, с което да се завърши делото на националното обединение. С тази задача трябва да се справи правителството на Ст. Данев, формирано на 1 юни 1913 от предствители на Прогресивно-либералната и народната партии. Изборът на Фердинанд за новия състав на кабинета и специално на министър-председателя означава, че в българската външна политика надделява твърдия курс на неотстъпчивост спрямо съседите. Д-р Данев е представител на онези политически кръгове, които са против каквито и да е отстъпки от първоначалната национална програма. Тази позиция се споделя и от царя и от близките до него военни. Отношенията между съюзниците все повече се изострят. Противоречията и споровете между съюзниците започват далеч предикрая на войната. Сърбия и Гърция настояват да се наложи принципът на окупация по отношение на освободените земи. Това означава всяка една от тях да сложи ръка върху онези територии, които са окупирани от нейните войски. Започват да се проявяват грешките и недостатъците, допуснати от българската дипломация при подписване на договорите. Гръцкото правителство уведомява българското, че желае да присъедини Егейска Македония. Установените тук гръцки войски се разпореждат, без да се съобразяват с българското етническо надмощие. Гърция се осланя на факта, че съюзният договор не урежда сферите на влияние в Македония. Гръцката армия там се държи предизвикателно, като постепенно, но упорито тя разширява своята окупационна територия. Престрелките и въоръжените сблъсъци там стават ежедневие. Не помага и намесата на държавите от Съглашението, които полагат безрезултатни усилия да изгладят конфликта.

Нараства ожеточението и между България и нейната западна съседка. Сръбските войски окупират обширни територии на юг от т. нар. Спорна зина. В Белград не желаят да си спомнят за поетите договорни отношения, Сърбия спекулира с цяла система „аргументи”. Създаването на Албания лишавало Сърбия от излаз на Адриятическо море. Като компенсация за това сърбите искат да получат части от Македония. За изпратените в помощ на българската армия в Източна Тракия две дивизии сръбското правителство иска териториални компенсации. Сърбите забравят, че българската армия понася основната тежест на войната и с цената на огромни усилия и жертви съкрушава общия противник.

В хода на Балканската война постепенно нараства и напрежението по северната граница. Геополитическото положение на Румъния не й позволява да вземе участие в разпределянето на турското наследство в Европа. Още през есента на 1912 тя иска компенсации срещу българското разширение за живеещите в Македония около 70-80 хил. куцовласи. В крайна сметка, след наместа на Великите сили, България итстъпва на Румъния гр. Силистра. Румънската управляваща вихрушка обаче остава недоволна и чака своя час, за да каже последната си дума.

Съседите на България открито и безцеремонно се домогват до земи, населени с преобладаващо българско население. Териториалният конфликт точно очертава слабостите на българската дипломация и нейните грешки при подготовката на Балканската вийна. Разминаването между политическите и военните цели, които България преследва във войната, също изиграва своята отрицателна реля. Българският нард тъгва на война да освибождава главно Македония. Изискванията на военната стратегия налагат неговите войски да се сражават точно в противоположна посока.

Опасността от война между балканските държави активизира диполомацията на Великите сили. Грмания и Австро-Унгария да задълбочат избухналите противоречия, което да доведе до разпадане на съюза. В тези си домогвания те разчитат предимно на Фердинанд и на няки крайни сили в България.

Съглашението се опитва да примири противниците. То се стреми да запази Балканския съюз с оглед на стратегическите си цели пред наближаващата световна война. Русия съветва всички страни, замесени в конфликта, да се въздържат от военни действия. Опит да помири сръбско-българските отношения, на които се обръща особено внимание, прави лично императр Николй II. Руското правителство вижда непримиримите позиции и се опасява от наближаващата война. То се опитва да проведе среща между министър-председателите на балканските държави в Петербург, но и това последно усилие завършва неуспешно. Русия дава да се рабере, че няма да се намеси, ако Румъния нападне България.

След бляскавите победи на българската армия, България се оказва изолирана. Съседните държави завиждат и се страхуват от нейнито нарастващо влияние и популярност. Те обединяват усилията си и търсят възможност да съкрушят българската държава. Великите сили, водени от собсвените си иднтереси, нямат желание, а и възможност да се намесят в този момент.

Българското политическо и военно ръководствоне оценява своевременно надвисналата опасност. То все още се намира под въздействието на големите победи, извоювани със силата на българското оръжие. Крайните, максималистично настроени сили в българското общество, начело с цар Фердинанд, имат надмощие. Не липсват и лични амбиции. Издигат и абсурния лозунг: „Всичко или нищо”. Територията на България след Балканската войнадостига близо 176 хил. кв. Км. Разширението е постигнато не толкова в Македония, а в зжна посока. Българската държава добива широк излаз на Егейско море. Нейните граници се установяват в непосредсвена близост до Цариград и проливите. Новото положение на България й дава огромни стратегически предимства. То променя из основи нейната роля в международните отношения. Онова, което добиват българите е сигурен залог, че в скоро време те ще могат да освободят и Македония. Наближава световната война и България би могла да каже отново своята дума.

Неждувременно войските на Сърбия и Гърция укрепват своите позиции в Македония. В това време българската армия води ожесточени сражения в Източна Тракия. Правителствана двете съседни държави усилено се подготвят за война, като слкючват и таен договор за съвместна борба срещу България. По нареждане на цар Петър е поготвен дори и Манифест за обявяване на война. Цар Фердинанд обаче се оказва по-дързък и на 16 юни 1913 заповядва на българските войски да започнат военни действия.

Българската армия не е готова за нова война. В боевете с турците нейните чсти дават многобройни жертви. Хората са изтощени от продължителните сражения, лошо облечени и недохранени. Недоволството расте с всеки изминат ден и в някои части се проявява в скрити въоражени бунтове. Войниците искат да бъдат демобилизирани и да се завърнат по домовете си.

Българското командване може да разчита на войска от около 500 хил. войници и офицери. Тази сила е организирана в пет отделни армии. Срещу себе си България има 350-хилядна сръбска армия и около 200-хилядна гръцка армия, отпочинали и заели удобни позиции. На тяхна страна е и Черна гора, която изпраща на Сърбия като помощ една 12-хилядна дивизия. Българското командване вярва, че ще може да съкруши тези противниково сили, но то си затваря очите пред един реален факт – на Чаталджанските позиции Турция държи 250 хил. войници, жадуващи за реванш и готови да се нахвърлят върху останалите без защита южни български земи. Румъния също е мобилизирала около 450 хил. души. Границите на България с Турция и Румъния са оставени без защита.

Българското военни командване не изработва ефективен план за водене на борбата с Гърция и Сърбия. То разпилява войските си на огромното пространство от Видин до Солун. В началото на боевете част от войските получават заповед за настъпление (Втора армия срещу гърците, Четвърта срещу сърбите). Останалите армии остават по местата си. Това прилича по-скоро на „игра на война” и от военна гледна точка е недопустимо.

След извършеното на 16 юни нападение Русия заявява, че върху България ще падне цялата отговорност за войната. След два дни правителството на Ст. Денев нарежда да бъдат спрени военните действия, но вече е твърде късно. Сърбия и Гърция се възпозват от  представения им случай и техните войски настъпват по целия фронт. Кипят ожесточени сражения. Гръцката армия настъпва по долината на р. Струма, но скоро е обкръжена в теснините на Кресненското дефиле. Очаква я неизбежен и страшен разгром. След първоначалните успехи заплаха надвисва и над сръбските войски. Ген. Р. Димитриев, който сменя ген. М. Савов начело на армията, започва енергично настъпление. Сръбската армия в Македония е изправена пред опасност от обкръжение. При това положение на 28 юни Румъния обявява война на България. На следващия ден нейните войски преминават в настъпление срещу несъществуващ противник. За кратко време румънската армия завзема Северна България и нахлува в софийското поле. Походът на Румъния преследва чисто грабителски цели. На 30 юни 1913 във войната се намесва и Турция. Нейните войски пресичат установената от Лондонския мирен договор линия Мидия-Енос и нахлуват в Тракия. Мирното българско население, оставено без защита, е подложено на жестока сеч.

България е изправена пред катастрофа, без нейната войска да е изпитала поражение на бойното поле. Сърбия и Гърция, чиито армии се намират пред разгром, също желаят прекратяване на бойните действия. Правителството на Ст. Данев, изпаднало в безизходица при сложната обстановка на четирите фронта, подава оставка, а на 4 юли Фердинанд предава властта на коалиционен кабинет от либералните партии, оглавяван от д-р Васил Радославов. По същото време ген. Савов, оглавил три обединени армии, успява да окупира гръцките войски в Кресненското дефиле.

Сега вече Гърция моли за примирие, за да спаси от поражение своята армия. Балканските държави сключват мирен договор на 28 юли/10 август в Букурещ. Чрез него българските съюзници от Балканската война ограбват България. Сърбия взема Вардарска, а Гърция – Егейска Македония. За България остава само малка част от тях, известни като Пиринска Македония. Близо 1 млн. Българи остават в териториите, окупирани от сръбските и гръцките войски. Българското учебно и църковно дело тук е унижено. Десетки хиляди бежанци търсят спасение в България. На 16 септември 1913 България и Турция сключват отделен мирен договор. Чрез него турското правителство узаконява своята реокупация на Източна Тракия. Част от Странджанския край, както и Западна Тракия остават на България.

Румъния заграбва Южна Добруджа. Тя взема обширни територии и прекарва произволно границите си на 20 км. по на юг в сравнение с първоначалните си претенции. Добруджанският въпрос навлиза в нова фаза на своето развитие.

Така Междусъюзническата война приключва с първата национална катастрофа за България. Националното обединение не е постигнато. Погромът води не само до големи териториални загуби и пълно пренебрегване на националните интереси на българското население в заграбените от съседите земи. В двете Балкански войни България губи повече от 66 хил. убити и дава над 100 хил. ранени. Икономиката на страната понася щети за около 2 млрд. лева. Подкопана е вярата на българския народ във възможностите за осъществяване на националните идеали. Букурещкият договор слага началото на една агония в вътрешнобалканските отношения, чиито конвулсии и до днес преминават през политическия климат на Европейския Югоизток

По време на Балканската война НС и правителството полагат непрестанни усилия и грижи за административната уредба на новоосвободените български земи в Тракия и Македония. Създадени с атракийско и македонско военно губернаторство. Първото губернаторство, вещо ръководено от ген. Георги Вазов, обхваща територията на бившия Одрински вилает и част от Източна Македония. Македонското военно губернаторство се изгражда върху територията на четири окръга: Драмски, Серски, Щипски, Солунски (Кукушки). На мястото на бившите турски каази тук са създадени 24 околии. Първият български генерал-губернатор на Македония е ген. Христо Хесапчиев, заменен ит ген. Георди Вълков.

Сравнително по-лесно се осъществява административното управление на Одринско, защото тук присъстват само български войски. Това позволява да се прекарват по-бързо и ефикасно решенията на кбинета и НС. В Македония, където сръбското и гръцкото окупационно присъствие е силно изразено, административната уредба и управлението се натъкват на много трудности.

Двете военни губернаторства развиват огромна дейност за стопанското и администартивно уреждане на новите земи. НС обсъжда техния бюджет. Освен административни и полицейски служители ит България са изпратени учители, лекари, аптекари, фелдшери. В Тракийското военно гебернаторство се създава общинска милиция. Тук учреденото „Временно управление по гражданското ведомство” не пести енергия и при решаването на бежанския въпрос.

В освободените земи се зачитат верската свобода, езикът и националното достойнство на всички етнически групи. Властите полгат грижи за откриване на нови училища и църкви, за опазване на паметниците на културата. В Македония при новта българска власт много българи-патиаршисти доброволно приемат върховенството на Екзархията.

Военните губернатори първоначално запазват предишната данъчна уредба. Спазва се принципът на приемствеността и при осъществяването на другите наредби, в чиито коловози се развива местното стопанство. Власите бдят за съхранението на държавата, оществената и частната собственост. Разбира се, новоосвободените земи също страдат от корупцията и партизанщината на управляващите тогава Народна и Прогресивнолиберална партии, защото техни кадри формират върховния управленски апарат в губернаторствата. Като цяло обаче местните власти остават далеч по-слабо засегнати от геформациите на политическия и административен живот в самата България.

Установената в Тракия и Източна Македония военно-административна уредба просъществува до Междусъюзническата война. Реокупацията на Източна Тракия от турците, както и заграбването на нови земи в Македония от Сърбия и Гърция, води до ликвидирането на създадените през Балканската война военни гебернаторства.

Балканската война е пряко продължение на възрожденските националноосвободителни процеси. Разрушени са окончателно османските полуфеодални средновековни структури, развиват се пътищата за навлизане на модерните произодствени отношения, от части се разрешава и сложният национален проблем на Балканите. Що се отнася до общобългарския аспект на конфликта, войната не разрешава окончателно обединителните задачи. Много голяма част от българското население в Македония преминава под друго национално господство, а Великите сили предават на Румъния територии, които дори в Берлин през 1878 са признати за неотменно български. Договорът след тази война залага детонатора на една бъдеща война.