Joomla Software solutions Template

Payday loan

По време на 34 годишното управление на цар Симеон Велики (893-927, +27.V.927) България се изявила като една от могъщите сили в Източна Европа. В този период тя обхващала най-голяма територия от времето на Първа българска държава. Опряла на Черно, Адриатическо и Бяло морета. С разширението й на югозапад почти било завършено   обединението на славяните от българската група.

Освен увенчано с военни успехи Симеоновото управление било обусловено от неимоверно развитие на културата. То е наречено "Златен век". Едновременният политически и културен възход бил рядък случай не само в българската, но и в европейската история.

От времето на цар Симеон води началото си и тенденцията на титулуването на българския владетел цар (равно на "василевс" във Византия и imperator в Западна Европа). Може би той узирпирал тази титла, но на неговия наследник тя била официално призната.

След Симеоновата смърт обстановката в Европейския югоизток била силно изменена. Византийската империя отново била във възход. Постигнала успехи във войните с арабите в Мала Азия, тя успяла да укрепи позициите си на Балканския полуостров. Тя възстановила предишната си стройна военноадминистративна система и църковна организация.

Неуспели да реализират своята експанзия в Средна Европа, унгарците напирали във вътрешността на Балканите. Като значителен фактор на Изток се издигнала Биевска Рус, която обединила около себе си руските славяни. Опитите на князете им да проникнат към Долни Дунав били възпирани от печенегите, които обитавали областите на север от Дунавските устия и били непосредствени съседи на България.

След царуването на Симеон Велики (893-927) в България настъпил упадък. Дългите войни, които той водил, имали отрицателни последици за обикновеното българско население и изтощили стопанството. Цялата тежест паднала върху селячеството, което поело издръжката на многобройната войска. Според някои историци цар Симеон проявил политически максимализъм и недооценил възможностите на България и Византия. Доказателство за това бил политическият и икономически упадък, настъпил в държавата при неговият наследник цар Петър (927-969). В българското общество се засилило социалното разслоение, появили се ереси като богомилство и отшелничество.

Историята на България от този период е добре проучена в научната литература. На него се спира още францисканският монах Блазиус Клайнер в произведението му "Архив в три части на преславната провинция България" от 1761 г. Паисий Хилендарски в своята "История славянобългарска” от 1762 г. също разглежда този период в един романтичен дух. Историята на България през Х и ХI в е подробно проучено в трудовете на Константин Иречек "История на българите", Васил Златарски "История на българската държава през средните векове", Петър Мутафчиев "История на българския народ". Отделни приноси са направили и други български историци: Васил Гюзелев (за отношенията с римската църква), Георги Бакалов (за знаците на властта и титлите на българските владетели), Петър Ангелов (за българската дипломация през този период), Милана Каймакамова (за старобългарската летописна традиция).

Редица чужди учени също изследват този период от българската история. Но те се спират предимно на отношенията с Византийската империя. Това са Стивън Рънсиман, Джон Фаин, Георги Острогорски, Генадий Лишаврин и други.

Изворите от този период могат да се разделят на няколко групи. От домашните това са Самуилов надпис, Битолски надпис на цар Иван Владислав, добавки към преводите на Манасиевата хроника.

Най-подробни сведения дават византийските извори, това са сведенията на Лъв Дякон, Йоан Геометър, Йоан Скилица и др. Известни са и много арабски, арменски, руски, сръбски и западни латиноезични извори.

Своеобразни сведения дават и археологическите находки на останките от крепостно, храмово и дворцово строителство на територията на Велики Преслав, Дръстър, Охрид и други български крепости.

Още приживе цар Симеон Велики лишил своя първороден син Михаил от престолонаследие и го замонашил. Негов наследник останал вторият му син Петър (927-969)[1]. След Симеоновата смърт срещу България отведнъж се опълчили всички нейни съседи, които в предишните години изпитали силата на българската военна мощ.

В началото на царуването Петър продължил политическата линия на своя баща. Заедно с Георги Сурсувул той навлязъл с войска в Тракия и нападнал някои византийски селища, между които и Виза. Но тъй като претърпял неуспех, новият владетел поискал да се проведат тайни преговори за мир с императора Роман Лакапин[2]. Във Вланренския дворец бил подписан мирният договор и било сключено брачно споразумение между Петър и внучката на Роман Лакапин Мария. Тя била преименувана Ирина (което на български означавало мир) и заминала за Преслав като българска царица. Мирният договор сключен "за 30 години", предвиждал уреждане на граничните въпроси и размяна на военнопленници. Според някои грамоти на Василий II, засягащи обсега на църковната юрисдикция от времето на Петър, границите били възстановени приблизително според договорите от 896 и 904 г. На Петър била призната титлата "цар на българите". Това не нарушавало йерархията на "семейството на владетелите", според което византийският император оставал "духовен баща" на българите. Признаването на Българското царство довело и до признаване на неговата църковна независимост. Духовният глава на Дръстър бил ръкоположен и провъзгласен за патриарх на българската църква.

В началото на Петровото управление българското болярство било разделено на две: едните поддържали Симеоновата външнополитическа линия и неговите имперски интереси. Плановете за завземане на обширни територии и заместване на Василевса в Цариград изразявали отношението на онези феодали, които настоявали за непримиримо отношение с империята. Тази група боляри се обявила против мира с Византия от 927 г.

Другата част от феодалната аристокрация също поддържали старата политическа линия за развитие и възход, но чрез мир с Византия и чрез трупане на богатства по пътя на мирни отношения с нея. Настъпилата умора от продължителните войни, териториалните загуби на север от Дунав довели до превес на тази група от боляри.

Още на следната 928 година опозиционно настроените "Симеонови" боляри устроили заговор срещу царската власт. Той бил възглавяван от по-младият Симеонов син Иван. Заговорниците били разкрити, а Иван - хвърлен в тъмница и замонашен. По-късно бил изпратен на заточение във Византия.

Скоро след тези събития, през 930 г. в България избухнал нов бунт начело на който бил първородният Симеонов син Михаил. Той напуснал манастира и с подкрепата на българското население от долината на р.Струма вдигнал бунт. Тази територия минала под негова власт. Внезапната смърт на Михаил довела до потушаване на въстанието.

Вътрешните размирици и разприте за царския престол били използвани от сърбите. След успешно въстание през 931 г. те успели да се откъснат от българската власт и да станат васална земя на Византийската империя. Това е било едно от първите събития с голямо политическо значение след смъртта на цар Симеон (27.V.927 г.).

Към средата на Х в в България се създала крайно напрегната обстановка. Нейните корени били в напрежението създадено от развиването на феодалните отношения, усилването на светската и църковната власт, под зависимото население, обременяването на населението с непосилни данъци и повинности и закрепостяването му. Като допълнителен фактор действали вътрешните борби за власт и останалите в началото на тридесетте години на Х в унгарски набези.

В тази напрегната обстановка в България като форми на протест се появили отшелничеството и богомилството. Отшелничеството било пасивна форма на протест, изразило се в бягство на света и неговите неправди. Най-популярен български отшелник бил Иван Рилски, който се превърнал по-късно в най-тачения български светец. Основните идеи на това учение се изразявали в презрение към земните блага, сребролюбието (което било корен на всички злини). Независимо от отрицателното си отношение към богатите и властниците, отшелничеството не могло сериозно да засегне устоите на Феодалната власт. Целта му не била борба за премахване на тези неправди, а да се оттегли от "този свят" и да търси спасение в усамотението. Така това аскетично-съзерцателно учение не било опасност за господстващата класа и не застрашавало нейните позиции. Трудният отшелнически живот, пасивността и липсата на социална ангажираност не привлякли много последователи и то не придобило такава популярност както богомилството.

За разлика от отношелничеството, богомилството се насочило към рязкото изобличаване на обществените недъзи и създало условия за много по-силен и остър социален протест. Създател на това движение бил Поп Богомил, чието име се споменава за първи път в Беседата на Презвитер Козма (Х в). Сведения за него се съдържат в Бориловия синодик от ХIII в и в един гръцки препис на Византийския синодик от ХIII в. Въпреки конкретно историческата си обосновка богомилството нямало напълно оригинален характер, а ползвало примери от предишни социално-религиозни учения. То било повлияно от по-стари ереси - павликянството, разпространено през VIII-IХ в във Византия, масалианство[3],  монахейство[4]. Всички те били дуалистични ереси. Важен източник за изграждането на богомилството била легендата за "падналия ангел/Луцифер", наказан от бога заради отстъпническите му замисли.

Дуализмът бил главното ядро, чрез което богомилите обосновавали религиозните, социалните и етичните си схващания. Друга основа, върху която те се опирали, била новозаветните съчинения - евангелията на Йоан, Лука, Матей и Марко, Писанията на апостол Павел и други.

Главен противник на богомилите били църквата и нейната идеология. Те отричали ролята на свещенослужителите при "комуникацията" с Бог, църковните обреди и символи (причастия, кръщение, изповед и др.). Не признавали решенията на вселенските и местните събори, както и мненията на богословите (Йоан Златоуст, Василий Велики).

Освен църквата те критикували и господстващата феодална класа в лицето на главния неин представител - царя.

Като цяло, религиозно-социалните възгледи на богомилите, представлявали рязка опозиция на господстващата официална система от възгледи и вярвания, разпространявани предимно от представители на църквата. Борбата била между две идеологии - на господстващите и на "угнетените". И двете били комплексни по своя характер. Наред с доминиращия религиозен аспект, в тях се съдържали и елементи от социално и политическо естество.

Макар да отричали реда на църквата, богомилите били организирани по образеца на древнохристиянските религиозни общини. На чело стоял върховен старейшина - "дедец", а отделните райони били подвластни на две "църкви" - Брегалнишка и Българска. Помощниците на главните ръководители се наричали апостоли.

В структурата на богомилското общество имало ясно отчетлива йерархия. На чело стояли "съвършените". Те били най-добрите познавачи на учението "космогония, христология, есхатология) и същевременно главните му разпространители и организатори. Те спазвали строгия аспетичен морал. Под тях стоели "вярващите". Това били новите членове, за които строгите изисквания на морала и бита не били задължителни в такава степен, както при съвършените. Най-ниско стъпало заемали слушателите, които тепърва трябвало да докажат верността си към богомилството.

Богомилството станало толкова популярно и масово сред "селско-плебейските" маси поради две основни причини: социалната му насоченост и простотата на проповедите му. Тази многобройност, откритите призиви към неподчинение (да не се работи за феодалите), яростната атака срещу институциите, превърнали богомилството в една деструктивна сила, заплаха за държавните устои.

Вътрешните размирици и относителната нестабилност на българската държава я отслабили и създали благоприятни условия за нашествия на нейни съседи[5]. От средата на 30 години на Х в (934 г.) унгарците започнали системни нападения в земите на България и Византия. При някои от тях те стигали до стените на Цариград (934). Известни са унгарските нападения от 934, 943, в периода 948-958, 962 г. От страна на Византия по дипломатически път бил сключен мирен договор с тях, който бил спазван в продължение на пет години, като България и Византия се задължавали да плащат данък. През 943 г. печенегите опустошили североизточните български земи. А след 955 г., когато германският крал Отон I нанесъл голямо поражение на унгарците при р.Лех, те съсредоточили вниманието си върху балканските предели. Политиката на Византия на временни мерки срещу тези нашествия била неизгодна за България, която била пряк съсед на унгарците. Това довело до започване на преговори (около 965 г.) между българи и унгарци. Бил сключен договор и цар Петър им обещал свободен коридор до империята, като те се задължавали да не нападат българските земи. Българският цар обещал да не помага на ромеите срещу тях.

След като стабилизирала вътрешното си положение (от 944 до средата на 60-те години на византийския престол се сменили императорите Константин VII Багренородни, Роман II, императрица Теофана), Византия се ориентирала целенасочено към изостряне на отношенията с България. Когато през 967 г. български пратеници се явили пред Никифор Фока (963-969), за да получат ежегодния данък, били грубо прогонени, а императорът прекратил изплащането на трибута. Той решил да не изчаква военните действия от страна на Петър и предприел поход в Тракия. Този поход представлявал военна демонстрация, а не истинска война. Наскоро след това императорът изпратил до български  цар писмо с предложение да се помирят, като поставял условие да не се допускат унгарците да преминават Дунав. Разчитайки на съюза си с унгарците цар Петър отхвърлил предложението на Никифор Фока. Тогава ромейските управници потърсили за съюзник срещу българите киевския княз Светослав. По това време Киевското княжество разширило владенията си, разпростирало се от р.Ока и Волга и стигало до Каспийско море, а през 961 г. бил присъединен и Тимутораканския полуостров. През 968 руси и варяги нахлули в Отвъддунавска България и превзели около 80 крепости по Дунав.

Бързите успехи на русите отново довели до българо-византийско сближение. Никифор Фока изпратил двама пратеници, за да изгладят недоразуменията. В Преслав приели предложението, което идвало в такъв критичен момент.

В краят на лятото на 968 г. Светослав бил принуден да се оттегли, тъй като печенегите действали в съгласие с българите, а може би и по византийско внушение.

На следната 969 г., след като се справил с печенешката опасност, княз Светослав отново нахлул в България. Цар Петър, разтревожен от надвисналата опасност се разболял. Той се оттеглил в манастир, а няколко месеца по-късно умрял. Датата на смъртта му е спорна - според едни автори през 969 г., а според други - 970 г. Според българските летописи и апокрифи цар Петър, след като се разболял, умрял в Рим.

В тази обстановка бил коронясан за цар Петровият син Борис II. През тези години североизточните области на българската държава били под властта на Светослав, а в югозападните земи управлявали четиримата синове на управителя на Средецката област комит Никола - Давид, Мойсей, Арон и Самуил. Те се обособили като независими владетели и продължители на българската държавна традиция.

Междувременно (969), след междуособни борби във Византийската империя Никифор II Фока бил свален от власт. За нов император бил провъзгласен Йоан Цимисхи.

В българските земи русите успяли да влязат в Преслав. След това киевският княз продължил напредването си предприемайки поход на юг от Стара планина. Те достигнали до Пловдив и след тежко сражение успели да го превземат. Тези успехи на Светослав в Тракия, внесли голям смут в Цариград, тъй като земите, които превзел руският княз били смятани за "хинитерланд" на ромейската столица. Нестабилната външнополитическа обстановка принудила императорът да поиска помирение със Светослав, припомняйки му поражението на княз Игор от 943 г. От своя страна Светослав се заканил, че щял да стигне до Цариград, което подтикнало византийците да започнат военни действия. Междувременно между Светослав и новия български цар Борис II бил сключен военен договор срещу Византия. Сражението се състояло в средата на 970 г. около Аркадиопол. Според византийските автори (Скилица, Лъв Дякон и други) военните действия донесли победата за ромеите в тези сражения. С това приключил първият етап от войната. Светослав се оттеглил на север от Стара планина, а Йоан Цимисхий се завърнал в Цариград, където започнал системни приготвления за нова война. През 971 г. византийските войски преминали Стара планина и на 4.IV.971 г. при Преслав се състояло голямо сражение. Външната и вътрешната крепост на българската столица били превзети за два дни. Сведения за тази битка дава Лъв Дякон, според когото българи и скити (не е руси) се биели заедно срещу ромеите. В Преслав ромеите пленили Борис II. Градът получил името Йоанопол в чест на Йоан Цимисхи.

Последният удар на византийците бил насочен срещу Дръстър, където се намирал княз Светослав и главните руски сили. По пътя към Дръстър били превзети крепостите Плиска и Диния и някои други селища. Навсякъде били поставяни византийски гарнизони. Войската стигнала пред Дръстър в края на април 971 г. Обсадата на града продължила три месеца. Съветът на руските военноначалници решили да предложат мир. Според сключения договор русите следвало да предадат Дръстър на Йоан Цимисхий, да върнат пленниците, да напуснат българските земи и да се оттеглят в страната си. Византийците се задължили да ги оставят да отплават свободно. Светослав трябвало да се откаже от всякакви претенции към България и Херсон. Дръстър бил преименуван[i]. Теодоропол в чест на Св. Теодор Стратилат, който помогнал във войната срещу русите.

След оттеглянето на русите Византия задържала под своя власт североизточните български земи. Лъв Дякон отбелязва, че Йоан Цимисхи върнал Мизия на ромеите. Освен Северна България и Тракия към византийските владения били включени части от западните краища на българската държава, до Беломорието. Били завладени Кяр, Верея, Едеса и др. В Северната част империята завоювала територии чак до Искър. Във всички по важни градове били оставени ромейски гарнизони.

В Константинопол Йоан Цимесхий се завърнал триумфално. На Борис II били свалени царските отличия, златна корона и червени обувки. В църквата "Св.София" била проведена церемония, която имала за цел  да покаже, че Българското царство е унищожено и българските земи са отново византийска провинция. Борис II бил приет в черковническата йерархия със сан магистър.

Западните български земи запазили своята политическа независимост и съхранили традициите на българската държава. Там се преместил патриархът на Българската църква.

Управлението на тези се намирало в ръцете на комитопулите Давид, Моисей, Арон и Самуил, свързани по майчина линия с царската династия. Докато в Северна България се водели битки с империята, те укрепили своето независимо положение. Най-големият брат Давид поел управлението на най-южните области с центрове Костур и Преспа. Моисей се установил в Струмица, а Арон в Средец. Самуил поел защитата на Видинската крепост. За запазване на остатъците от България те потърсили чужда военна помощ. През 973 г. проводили пратеничество при германския император Отон I в Кведлинбург. За това споменава Саксонски аналист. Направен бил опит за съюз с антивизантийска насоченост и с унгарците. След смъртта на Йоан Цимисхий 976 г. комитопулите започнали активни действия срещу империята, които целели отвоюването на завладените от нея български земи. Същата 976 г. загинали Давид и Моисей. Тази година, като използвали размириците във Византия, цар Борис II и брат му Роман избягали от Цариград и се отправили към България. На границата Борис II бил убит. Роман успял да стигне до Видин и бил провъзгласен за български цар. (976-991)[6].

По време на пребиваването си в Цариград той бил скопен и не можел да има жена и потомство. Той се отдал на свят живот и на църковните въпроси. Военнополитическите дела били поверени изцяло в ръцете на Самуил. Според Йоан Скилица той станал самовластен господар на цяла България. Въпреки, че притежавал de facto цялата държавна власт Самуил не предявил претенции към царската титла. През 991 г. по време на сражение Роман бил пленен и отведен в Цариград, където умрял. Българското болярство провъзгласило Самуил за цар (991-1014). За кратко време българите постигнали значителни успехи във възобновените военни действия срещу Византия.

Арон бил заподозрян в сътрудничество с византийците и при опит да узурпира властта бил убит по заповед на Самуил заедно с цялото му семейство. По настояване на Самуиловия син Гаврил Радомир бил оставен жив братовчед му Иван Владислав.

През 986 г. император Василий II предприел поход за завземането на Средец. След неуспешна обсада войските се оттеглили. На 17.VIII.986 г. в прохода Траянови врата, известен като българската мисура, отстъпващите ромеи били обкръжени и претърпели голямо поражение. Пленена била и императорската шатра със събраните в нея съкровища. След тази победа били освободени Източна и Отвъддунавска България. От стратегическа гледна точка през следващите години ударите били насочени към Драч и Солун. Българите навлезли дълбоко в Гърция и стигнали чак до Пелопонес.

През 998 г. българите покорили адриатическото крайбрежие от Драч до Задар и княжеството Босна и Рашка.

След успехите на Византия срещу арабите и Армения, империята съсредоточила силите си на Балканския полуостров. Император Василий II започнал системни походи, които целели завладяването на България. През периода 1001-1004 г. била превзета източната половина на Българското царство, а от западните части във византийско владение паднали крепостите Бдин (Видин) и Скопие. Част от българската аристокрация подмамена от щедрите обещания на императора, предавала крепостите без съпротива[7]. 1009 била превзета и адриатическата твърдина Драч.

През 1014 Василий II предприел нов поход и навлязал в долината на р.Струма. При крепостта Ключ (Петричко) на 29.7.1014 българската войска била разгромена и били пленени около 14000 войници. По заповед на императорът те били ослепени, като на всеки 100 бил оставян по един едноок, да ги води. С тази постъпка Василия II получил прозвището Българоктон (Българоубиец). Ослепените войници били изпратени на български  цар. При вида на трагичното шествие цар Самуил получил сърдечен удар и починал на 6.Х.1014 г. Сведения за цар Самуил дават византийският хронист Йоан Скилица (ХI в) и Дуклянски летописец от ХII в.

След неговата смърт цар станал синът му Гаврил Радослав (1014-1015). Той се оказал неспособен да предотврати разрухата и разцеплението сред аристокрацията. Византийците последователно превзели Прилеп, Шип, Острово, Воден, Мъглен. Ромейската дипломация внесла раздори в царския двор. Гаврил Радослав бил убит от Иван Владислав (1015-1018), който заел престола. От времето на този  български владетел е известен Битолски надпис, в който се споменава титлата на българския владетел - "цар на българите, "родом българин". През 1015 г. в Битолското поле била последната победа, удържана от воеводата Ивац. През 1018 г. Иван Владислав бил убит под стените на Драч.

Сред българската аристокрация ясно се разграничили две групировки. Начело на едната стояли царицата, патриархът и управителят на Вътрешната област. Те настоявали за незабавна капитулация пред Византия. Групировката, която била за водене на борбата до край, била възглавявана от престолонаследникът Персиян и войводите Ивац и Никулица.

През март 1018 била превзета Самуиловата столица Охрид. Независимостта продължила да защитават воеводите Ивац, Елемаги Серман.

Този триумф Василий II Българоубиец отпразнувал два пъти: в Атина в църквата Св.Богородица и в Цариград.

Събитията от "българо-византийската" епопея от Х-и ХI в изолирали България от международен план, изразходвали военния и икономически потенциал. Според Георги Острогорски със завладяването на България и сръбските княжества за пръв път целия Балкански полуостров се намирал под "византийския скиптър".

Относно причините за падането на България под византийска власт са изказани много мнения: разорителните Симеонови войни, управлението на Петър, походите на княз Светослав, изключителния пълководнически талант на Василий II, предателската роля на част от българската аристокрация и други.

През Х и ХI в Византия преживяла своя "Македонски ренесанс". Разполагала с огромни човешки и икономически потенциал в Мала Азия. Това й позволило да компенсира своите загуби и да води продължителна война. От друга страна България се намирала във вражеско обкръжение и дългият конфликт довел страната до пълно изтощение. Българо византийската война била една от най-продължителните в историята на Средновековна Европа. Тя продължила половин столетие.

Във вътрешното устройство на Българското царство през Х и ХI в и запазили редица елементи от прабългарската традиция - титлите кавхан и ичиргубоил, делението на комитати и други. Наблюдава се и нещо ново - в края на Х и началото на ХI в в България се появили и елементи на децентрализация. Това било обусловено от нуждата да се окаже по-ефикасен отпор на Византийската империя.

Някои от събитията в двора на цар Самуил са описани от Дукленския предвитер. По-късно неговата хроника попаднала във Венеция, а част от нея били използвани от големия английски драматург Уилям Шекспир в пиесата "Бурята".

Възстановяване на България при Асеневци (1185-1241 г.)

Падането на България под византийска власт през 1018 г. имало негативни последици в нейната история. Българските земи били административно-териториално обвързани със системата на теми в империята. Приобщаването им станало още в хода на ромейското завоевание. Земите между Дунав и Балкана били включени в тема Паристрион (Придунавие) с първоначален център Велики Преслав, а в последствие Дръстър. Северозападните дунавски области - Белградска, Браничевска, Сремска - образували тема Придунавски градове със средище Срем. Югозападните български предели (днешна Македония) съставяли тема България с център Скопие, а по-късно Средец. Южните български земи били включени в съществуващите вече византийски - Тракия, Македония. Също така българската аристокрация била заменена с византийска. Така българите били лишени от възможността да участват в управлението на собствените си земи. Това било в противоречие със наредбите в двата хрисовула на Василий II Българоубиец от времето на падането на България под византийска власт. Съгласно тях щяло да се запази местното самоуправление, но скоро те загубили своята сила.

Византийската власт засегнала и българската църква. Тя била понижена в ранг и нейните функции били поети от Охридската архиепископия, подчинена на Цариградската патриаршия. Само първият архиепископ от този период бил българин - Йоан Дебърски. Останалите били византийци. Било запазено българското нисше духовенство, а висшето било заменено с византийско. Богослужението на славянски било заменено с литургичен гръцки. Като цяло в църковната асимилационна политика била най-силна.

Завладяването на българските земи имало социални и икономически последици. Българската аристокрация била изравнена с народа. Положението си запазили само онези боляри, които приели властта на императора. През ХI в в Мизия и Отвъддунавските земи започнали да усядват племена, придвижили се с втората азиатска вълна - узи, печенеги, кумани. Населението било асимилирано, но без да изгубва етническото си самосъзнание.

Въведена била византийската данъчна система, но в много по-тежки форми, отколкото в другите области на империята. По високи били и налозите и таксите, по тежки - ангариите и натуралните задължения. Замяната на някои натурални данъци с парични довело до разоряване на населението, което водело и до закрепостяването му. По византийско влияние засилили развитието си феодалните отношения. Била въведена и нова система на феодална собственост на земята - прони. Тъй като тази форма на собственост била пожизнена, прониарите усилено експлоатирали населението и се стремяли да извлекат максимални доходи, и това усложнило още повече утежнило положението на българското население. Наложила се и нова система на експлоатация - синона - това били задължителните хранителни доставки и подслон за войската.

Българската държавност прекъснала своето развитие за 168 г. Само два пъти била възстановявана при въстанията на Петър Делян (1040-41 г.) и Георги Войтех (1072 г.). Показателно е, че водачите на тези въстания произлизат от средите на старата българска аристокрация. На два пъти те провъзгласявали независимо българско царство.

Основно въстанията могат да се разделят на няколко групи. Всички те били с антивизантийска насоченост. Едната група въстания са със социален и освободителен характер. Такова е въстанието на Петър Делян (1040-41 г.). Другата група въстания е само със социална насоченост, породени от социални неправди - въстанието от 1066 г. в Тесалия и от 1084-85 начело с Травъл. Имало и такива само с освободителен характер - на Георги Войтех от 1072 г. останалите въстания били с църковен характер.

Възстановяването на българската държава било предмет на научен интерес още през 17-18 в. По този проблем пишат Блазиус Клаймер в Архив в три части на преславната провинция България от 1762 г. и Шарл Дюканг. Паисий Хилендарски в "История славянобългарска" от 1762 г. също разглежда този период в един романтичен дух. Първото сериозно научно изследване по темата е дело на руския учен Фьодор Успенски (Образуване на Второ Българско царство). Темата е разгледана и в обобщаващите трудове на Константин Иречек ("История на българите"), Васил Златарски ("История на българската държава през средните векове), Петър Мутафчиев ("История на българския народ"). В по ново време специална монография по темата е направил Петър Петров. "Възстановяване на българската държава". Ценни приноси са направили и други автори. Васил Гюзелев (за отношенията с Римската църква), Иван Божилов (за фамилията на Асеневци), Петър Ников (за българо-унгарските отношения), Георги Бакалов (за знаците на властта и титлите на българския владетел), Петър Ангелов (за дипломацията на Асеневци), Милияна Каимакамова (за старобългарската летописна традиция).

Чуждите изследователи се спират главно на българо-византийските и българо-никейските отношения: Георги Острогорски, Генади Литаврин, Донола, Никел, Радивой Радич и други.

Историческите извори за възстановяването на българската държава са твърде разнообразни по своя характер и произход. От домашните това са Борилов синодик, Паметници на българските царе и царици, произведенията на патриарх Евтимий, кореспонденцията на цар Калоян (1197-1207 г.) с папа Инокентий III, каменни надписи и книжовни приписки. Най-подробни са византийските извори и преди всичко историческите съчинения на Никита Хрониат и Георги Акрополит. Твърде много са и западните латиноезични извори, които свидетелстват за преминаването на кръстоносни походи и отношенията на България с Римската църква и Латинската империя. Такива са: кореспонденциите на римските папи, унгарски грамоти, хронистите на третия и четвъртия кръстоносен поход - Ансберт, Жофроа дьо Вилардуен, Анри дьо Валансиен, Робер дьо Клари.

Своеобразен извор за българската история от този период са археологическите останки от крепостно, храмово и дворцово строителство на територията на Търново и други български градове.

Възстановяването на българската държава протекло в три основни направления - възобновяването на Българското царство, възстановяване на Българската патриаршия и освобождаване и присъединяване на земите населени с българско население. Това бил един продължителен процес, който започнал с въстанията на Петър и Асен и завършил към 1235 г.

През последните три десетилетия на ХII в Византия  преживявала остра криза. От втората половина на века българското население в областта между Дунав и Балкана чувствало ромейската власт само номинално и данъчно обременяване. успоредно с византийската администрация то имало и свои местни господари, които започнали все по-настойчиво да защитават интересите му. За нестабилната обстановка в империята допринасяли унгарските (1183 до Средец), норманските (завоюване на Драг и Солун 1185) нападения и непрестанните кумански набези в източната половина на полуострова[8]. Създалата се обстановка била удобна за българите за отхвърляне на чуждото владичество. Това довело до избухването на въстанието на Асеневци. Неговата хронология е спорна. Една част от историците (Златарски, Вуйчев, Петров) смятат, че то избухнало есента на 1185 г. а Ловешкия мирен договор бил подписан 1187 г. Други историци (Г.Цанкова, В.Гюзелев, Ив.Божилов) датират началото на въстанието през 1186, а мирът 1188 г.

Една от причините за избухването на въстанието бил извънредния данък за българското население на север от Стара планина във връзка със сватбата на новия император Исак II Ангел с дъщерята на унгарския крал. Конкретния повод за въстанието бил отказът на императора българските боляри Асен и Петър да бъдат зачислени в списъка на прониарите и да им бъде дадено поземлено владение в Стара планина. Те двамата застанали начело на въстанието, чиято цел била освобождаването на българските земи от византийска власт. За етническия произход на Асеневци в научната литература са изразени различни предположения. Според Петър Мутафчиев те били от руско-кумански произход, а някои румънски историци ги считат за влахо-кумани. В българската историография е наложено становището на Васил Златарски, че те били от българо-кумански произход и били свързани със старата българска аристокрация. Асен и Петър организирали и сплотили недоволното население. В духа на тогавашното време те използвали религиозното суеверие на населението и преклонението му пред християнските светци. Сред населението била разпространена мълвата, че Солунският чудотворец Св.Димитър напуснал Солун и дошъл да помага на българите. Тази мълва се основавала на факта, че при превземането от норманите на Солун българи пренесли в Търново чудотворната икона на покровителя на града. Това допринесло за нужната мотивация на население да подкрепи въстанието на Асеневци. При освещаването на църквата "Св.Димитър" в Търново братята Петър и Асен провъзгласили пред насъбралото се множество обявяването на въстанието и възобновяването на българската държавна независимост. Асеневци принудили трима византийски духовници да въздигнат българския монах Василий за архиепископ на България. Той от своя страна благословил и коронясал за цар по-големия от братята Тодор (Теодор) под името Петър (1185-1190). С името Петър и с превземането на крепостта Преслав Асеневци търсели приемствеността с Българското царство от Х в.

Въстанието за кратко време обхванало Дунавска България. Под византийска власт останали само някои укрепени черноморски градове. (Варна, Констанца). След тези успехи военните действия били пренесени в Източна Тракия.

Този неблагоприятен развой на събитията принудил византийският император да предприеме сериозни действия. През 1186 г. ромейски войски нахлули в Северна България и принудили българите да се оттеглят в земите на север от Дунав. С това приключила първата фаза на въстанието.

Още същата 1186 г. Асен и Петър, подпомогнати от кумански отряди отново и трайно освободили земите от Дунав до Балкана. Също така били подпомогнати от Добромир Хриз (Хръс), който вдигнал населението в Македония срещу властта на императора. На следната година 1187 г. византийската войска предвождана от Исак II Ангел, обсадила крепостта Ловеч, където била съсредоточена българската войска. Градът издържал тримесечна обсада. При това положение започнали преговори за примирие. Военните действия били прекратени и бил сключен мирен договор. Най-младият брат от Асеневци - Калоян - трябвало да отиде в Цариград като заложник за спазване на споразумението.

Със сключването на Ловешкия мирен договор 1187 г. завършил най-важният етап от освободително дело под водачеството на Асеневци. Възстановена била някогашната българска държава. Търново, където избухнал бунтът, станал нейн център. Изборът на града за столица бил успешен преди всичко от стратегическа гледна точка, тъй като Търново, със стръмните хълмове и обграждащата подстъпите им р.Янтра, представлявало почти непревзимаема крепост.

В пределите на възстановената държава влизала цялата Северна България от Западна Стара планина до Черно море заедно с Добруджа и областта Загора в Североизточна Тракия. В ръцете на ромеите останал черноморският град Варна.

Въстанието от 1187 г. имало за цел извоюването на политическа независимост на България. То отговаряло и на стремежите на болярите, недоволни от властта на императора. То отговаряло и на мислите и настроенията на надигналите се жители от различни краища на страната. Това дало на въстанието масов и организиран характер. Избухнало в североизточните български краища, то бързо се разширило и обхванало и югозападните български земи. Опирайки се на подкрепата на народа Асеневци могли да организират значителни военни сили. Сполучлив ход било и привличането на войнствените кумански отряди. Така поради своя масов и народен характер и под ръководството на Асеневци въстанието срещу византийската власт (1187 г.) завършило с пълен успех - възстановяването на българската държава.

По това време бил организиран третият кръстоносен поход. Причина за него било възникналото мощно държавно обединение под властта на султан Саладин. Султанът имал за цел да присъедини земите завладени от християните по времето на Първия кръстоносен поход. Тези събития били причина за организирането на нов поход, който трябвало да възвърне загубените градове и земи и да закрепи престижа на Християнския запад. Третият кръстоносен поход започнал 1189 г. Начело застанали германския император крал Фридрих I Барбароса, френският крал Филип II Август и английският крал Ричард I Лъвското сърце. Французи и англичани трябвало да преминат по Средиземно море. Император Фридрих трябвало да мине по пътя Белград-Ниш-Средец-Пловдив-Одрин-Цариград, т.е. през българските земи на юг от Стара планина, които били все още под византийска власт. Българските владетели Асен и Петър намерили момента подходящ, за да постигнат независимост и международно признание. В лицето на германския император те виждали възможен съюзник срещу Византия, тъй като въпреки Нюренбургския договор от 1188 г. (между Исак II Ангел и Фридрих Барбароса) войските на кръстоносците представлявали потенциална опасност за Цариград. Българите предложили на германския император 40 хилядна войска срещу ромеите, срещу което Фридрих трябвало да признае на Асеневци царско достойнство. Но през февруари 1190 г. византийският и германският император стигнали до споразумение кръстоносците да минат през Дарданелите в Мала Азия.

Създадената нестабилна обстановка, свързана с Третия кръстоносен поход, била използвана от Асеневци, които започнали военни действия срещу Византия. През пролетта на 1190 г. българи и кумани нахлули в Пловдивска област. Това принудило Исак II Ангел да отговори на враждебните действия. Той съсредоточил войската си върху българската столица Търново. Сведения за това дава Георги Акрополит. Според него византийците били подманени, че предстояло куманско нападение. Това накарало Исак II Ангел да оттегли войските си. Когато ромеите навлезли в Стара планина, те били нападнати от българите. Битката вероятно се е състояла в Тревненския проход. и Никита Хрониат и Георги Акрополит дават сведения за разгрома на византийците. Благодарение на тази победа българската държава закрепила положението си на север от Стара планина и това й дало възможност за разширение  на юг и запад.

През 1190 г. възобновената държава включвала в пределните си земи между Дунав и Стара планина, от Видин до Черно море, Добруджа и областта Загоре в Тракия. Твърде интересен е фактът, че именно от края на ХII в чуждите автори започнали да наричат България с името Загора ("зад планината").

През 1190 г. цар Петър доброволно отстъпил върховната държавна власт на по-младия брат Асен, който носел тюркското прозвище Белгун. Асен (1190-1196) бил тържествено коронясан от архиепископ Василий. Асен показал и по-голям пълководчески талант в битките срещу Византия и вероятно това е било една от причините, поради които Петър му отстъпил царската власт. От изворите се знае, че новият български цар подарил на Петър като собствено владение Велики Преслав и земите около него. Затова и през ХIII в този район се наричал Петрова хора ("Петрова земя"). Петровата земя съставлявала по-голямата част от освободената българска държава.

Междувременно българските войски успели да освободят през 1190 г. и крепостта Варна, но през 1193 ромеите отново си я възвърнали. От 1191 г. Асен и Петър започнали нападение в Тракия. На запад българите превзели Средец и земите по горна Струма. Именно тогава от Средец били пренесени в Търново мощите на Свети Иван Рилски, които останали в столицата чак до 1469 г.

На връщане от поход срещу сърбите 1191 г. Исак II Ангел спрял в Пловдив и оставил своя братовчед Константин Ангел за управител на града и областта. Константин Ангел успял да окаже отпор на българите и опиянен от успехите си той се провъзгласил за император. Той бил заловен, откаран в Цариград и ослепен. След отстраняването му българите предприели действия в голям мащаб. През 1194 или 1195 г. българските войски успели да освободят от унгарска власт и крепостите Белград и Браничево. Поставило се началото на българо-унгарско съперничество за владението на тези крепости, който продължил чак до ХIV в.

Междувременно настъпили промени и във византийската империя. Исак II Ангел бил свален от власт и на негово място застанал неговият брат Алексий III Ангел. Той се противопоставил на българите не само с военна сила, но използвал и традиционната византийска дипломация. Тя организирала заговор за убийството на цар Асен I. Пряк убиец на българския владетел станал неговият братовчед Иванко. Иванко се опитал да се укрепи на престола но византийската помощ закъсняла и той бил принуден да избяга в империята. Там той бил богато дарен и получил правото да управлява Пловдивската област. От своя страна Иванко приел името на византийския император и започнал да се нарича Асексий.

В столицата Търново се завърнал цар Петър, който поел управлението на държавата (1196-1197 г.). Според някои извори той взел за помощник в управлението най-малкия си брат Калоян, избягал от Византия около 1190 г. Не след дълго обаче и Петър паднал жертва в нов заговор, а за нов български владетел бил провъзгласен Йоан (или Йоаница - Калоян (1197-1207 г.). Показателно е това преминаването на властта от брат на брата. Според тогавашната традиция това било в противоречие с принципите за престолонаследие. Цар Петър нямал наследници, а по това време синовете на цар Асен I били още малолетни. Предаването на властта от брат към брата се наложило за да се запази тя в ръцете на новата династия.

Още в началото на своето управление цар Калоян, чието рожденно име било Йоаница, предприел твърди мерки, за да се справи с болярската опозиция и да издигне престижа на царската власт.¹ След като разрешил вътрешните политически проблеми Калоян започнал военна офанзива срещу Византийската империя. На първо време той се съюзил с действащите по българските земи политически сепаратисти. В Македония с център крепостта Просек, управлявал независимият владетел Добромир Хриз. Той се противопоставил на византийската власт, като империята не успяла да го усмири чак до 1202 г. В Пловдивската област за независим владетел се обявил Иванко. Той строял крепостта и въоръжавал своите сънародници българи. Иванко дори нанесъл едно поражение на византийските войски при Шабя крепост. В 1200 г. той бил заловен с измама в крепостта Станимака. Малко след него в Родопската област се появил друг византийски отцепник - управителят на Смоленска тема Йоан Спиридонаки. В Северозападните български земи се обособил друг самостоятелен владетел - княз Белота, който бил на страната на Калоян. Действията на всички тези сепаратисти от една страна помогнали на Калоян в борбата му срещу Византия. От друга страна обаче, те поставили началото на един дълъг  процес на разчленяване на българската държава.

Цар Калоян се възползвал от благоприятните възможности и в началото на ХIII в. овладял Северна Тракия. Стратегическо значение за него имало превземането на крепостта Констанция (1201 г.). След това той се насочил на север и на 24.III.1201 г. той превзел крепостта Варна, която била отбранявана от латинските рицари. Войските на Калоян успели да превземат също така и Родопската област Тракия и Македония чак до Охрид, Косово, Прищина и други земи, населени с българи. Фактически цар Калоян завършил процеса на освобождение и обединение на българското население на Балканския полуостров. През 1202 г. бил сключен мирен договор с Византия по инициатива на империята. С него  били затвърдени и официално признати Калояновите завоевания.

Същата 1202 г. унгарския крал Емерих нападнал българските земи. Превзел Белград и Браничево, а Ниш предоставил на своя васал - сръбския жупан Вълкан. Още през 1203 г. Калоян предприел контранастъпление и успял да освободи споменатите крепости. Ценна помощ за това му оказал куманския вожд Губан.

В самото начало на ХIII в. започнала и кореспонденцията с римския папа Инокентий III. с българите. Това бил един от най-амбициозните римски първосвещеници, който се стремял да наложи католицизма на Балкански  полуостров и да обвърже балканските владетели с уния към Римската църква. Негови адресати в Българи били цар Калоян, архиепископ Василий и княз Белото. От своя страна Калоян чрез отношенията си с Рим се опитвал да получи международно признание на властта си, да възобнови Българската патриаршия и да използва папата като арбитър за решаването на българо-унгарския спор за Белград и Браничево. Калоян преследвал повече църковни и политически цели, отколкото обвързване с католицизма. Преговорите станали по-интензивни след превземането на Цариград от войските на Четвъртия кръстоносен поход (13.IV.1204 г.). Така се стигнало до сключването на църковна йерархическа уния и преминаването на България под върховенството на Рим. Цар Калоян изпратил на папата златопечатник - була с тържествена клетва, а търновския архиепископ Василий клетва за вярност и преданост на католическия престол. Пристигайки в Търново, папският пратеник Кардинал Лъв на 7.ХI.1204 г. миропомазал Василий I за "примас" на България и архиепископ на Търново. Титлата "примас" означавала първенец и е била копромис от страна на папата, който не искал  българския духовен глава да бъде провъзгласен патриарх. В България обаче тя била смятана за равна на патриарх. На 8.ХI.1204 г. Кардинал Лъв коронясал Калоян, предавайки му изпратените от папата корона, скиптър и знаме. По този начин България преминавала в лоното на Римската цъква. Унията имала само църковен, но не и религиозен характер. Българското население в своята огромна част останало трайно привързано към православието. Вероятно не всички български духовници признали унията.

Интересно е, че римският папа в писмата си до Калоян го титолувал "Rex" т.е. крал, а Калоян от своя страна, винаги се подписвал "iмperator", т.е. цар.

С помощта на папа Инокентий II цар Калоян решил в своя полза и спора с Унгарското кралство за владението на Белградската и Браничевска област.

Цар Калоян влязъл във връзка с водачите на Четвъртия кръстоносен поход още преди превземането на Цариград. Той им предложил сто хилядна армия ,за да завземат византийската столица. Те обаче надменно отхвърлили предложението на българския владетел и заявили, че всячески ще му вредят. На 13.IV.1204 г. кръстоносците превзели Цариград и така била образувана Латинската Цариградска империя начело с графа на Фландрия Балдуин I. Било образувано и Солунското кралство начело с маркграф Бонифации Монферадски. Фактически Византийската империя престанала да съществува (до 1261 г.) и на нейно място възникнали три нови държави: Никейска империя, Епирското деспотство и Трапезундската империя. Истински продължител на Византийската империя била Никейската империя.

След латинското завоевание били превзети много български и византийски земи. Цар Калоян направил нов опит да се споразумее с латинците, но отново срещнал отказ. Интересите на Калоян съвпаднали с тези на гръцките аристократи в Тракия, която също била подложена на латински натиск. Така в началото на 1205 г. бил сключен българо-гръцки съюз за общи действия срещу латините. цар Калоян поел задължението да освободи земите на гръцката аристокрация, като в замяна му обещала след превземането на Цариград да го направи император на Византия. На своя страна Калоян имал и кумнаската конница. Той привлякъл и наемни отряди от сулджукски турци. Византийското и българското население в Тракия вдигнали въстание срещу латинските рицари. Българите успели да превземат Пловдив и Одрин. Цар Калоян разположил своите войски не далеч от Одрин[9]. В последвалия сблъсък при Одрин на 14.IV.1205 г. латините били напълно сразени, а самият император Балдуин I бил пленен и отведен в Търново, където по-късно бил убит. Битката при Одрин от 14.IV.1205 г. била една от най-важните в Европейския югоизток през първата половина на 13 в. Петър Мутафчиев отбелязва, че тогава рухнал митът за непобедимите рицари в железни брони. Според руския учен Георги Острогорски с победата при Одрин Калоян спасил Византия, тъй като дал възможност на Никейската империя да оцелее и да запази византийската традиция. Латинската империя престанала да бъде заплаха за останалите балкански държави, макар че нейната агония продължила до 1261 г.

След тази победа Калоян насочил силите си към земите между реките Марица и Места и превзема Сяр. С тези победи на българския цар и отстраняването на латинската власт гръцките феодали отново застанали срещу Калоян. Разривът в българо-гръцките отношения започнал при Пловдив. След поражението на латините при Одрин част от жителите на Пловдив се обърнали към българския владетел и му предложили да приеме под своя власт града (сведения за това дава Тофроа Вилардуш). Когато латинската управа на града научила за това действие на пловдивчани, тя напуснала града. Византийските аристократи поели управата на Пловдив и поставили начело гръцкия пълководец Алексий Аспиет. Разгневен от постъпката на гърците цар Калоян завзел града. Така един от най-големите градове в Тракия влязъл отново в пределите на българската държава.

Въпреки тези събития българо-византийският съюз все още не бил разтрогнат. През 1205-1206 г. българи, кумани и гърци действали заедно срещу латините. Почти всички крепости в Тракия минали под властта на Калоян. Усилването на българската държава сериозно застрашавала ромеите. Те започнали да се отмятат от съюза си с Калоян и дори предложили на Хенрих да му предадат Одрин и Димотика и да минат на негова страна. Така 1206 г. бил сключен съюз между гърци и латини.

Засилването на Българското царство тревожело и латините и Рим. За това свидетелства писмо на папа Инокений III до Калоян, в което съветвал царя да сключи мир с латините и го заплашвал с възможен военен конфликт. Папата се стараел да привлече България към Римската църква, но много повече разчитал на Латинската империя, чрез която да разпростре своето влияние върху източните християнски църкви.

Междувременно Хенрих, който дотогава управлявал само като регент, бил провъзгласен за император 20.VIII.1206 г.

Военните действия  продължили и от латинска и от българска страна. Войските на новия император достигнали чак до склоновете на Източна Стара планина и завзели Боруи, Айтос и други градове. Хенрих сключил и антибългарски съюз и със солунски  владетел Бонифаций Монферадски (1207 г.). Планът бил осуетен, тъй като Бонифаций бил убит от българите в южните склонове на Родопите.

От своя страна българо-куманската войска нахлула в Тракия и превзела много градове и крепости, а жителите им били преселени край р.Дунав. Има сведения, че при обсадата на Одрин през 1207 г. Калоян действал по споразумение с никеициите в Мала Азия начело с Теодор Ласкарис.

След смъртта на Бонифаций Монферадски цар Калоян насочил войската си за превземането на Солун (1207 г.). По време на обсадата на града цар Калоян бил убит в шатрата си от куманския вожд Манастър. Тялото на българския владетел било пренесено в столицата Търново. Там той бил погребан във Великата лавра "Св.40 мъченици". При археологически разкопки е разкрит гробът му заедно с намерения там Калоянов пръстен.

Управлението на цар Калоян представлява един от най-успешните моменти в Българското средновековие. По това време били утвърдени и разширени държавните граници, като обхванали голяма част от земите, влизали в пределите на Първа българска държава. Цар Калоян получил международно признание за своята царска власт и самостоятелност на българската църква. За тези успехи допринесли качествата му на добър държавник, пълководец и дипломат. Справила се с опасността от Византия, Унгария и Латинската империя, България станала първостепенна военна и политическа сила на Балканския полуостров. При постигането на целите на външната си политика, при осъществяването на връзките с Римската църква Калоян не допуснал да бъде разпространено католическото влияние сред българите, нито да се разруши православният характер на църквата. Цар Калоян не само  продължил делото за освобождаване на българските земи, но и успял да наложи централизираната монархия над сепаратизма на отделни боляри и да постигне трайно държавно обединение. Заслугите на Калоян са отбелязани в Синодика на Българската църква. За него пише и Патриарх Евтимий наричайки го "най-славен" и най-благочестив за разпренасянето в Търново на мощите на редица български християнски светци.

След смъртта на цар Калоян на власт дошъл сестриния син на Асеневци цар Борил (1207-1218 г.). Вероятно той стоял в дъното на заговора срещу Калоян. За да узакони своята власт той се оженил за вдовицата на убития владетел Целгуба, която била куманка по произход. Цар Борил предприел гонения срещу Калояновите родственици и привърженици. Децата на цар Асен I - Иван и Александър, които били законните престолонаследници, били отведени от своя учител първоначално при куманите, а в последствие в руското Галичко княжество, където останали в изгнание повече от 10 години. Други родственици на Калоян предпочели да се оттеглят в периферията на държавата, където в последствие формирали полусамостоятелни владения. Деспот Алексий Слав формирал свое владение в Родопско-Пиринската област. Негова резиденция първоначално била крепостта Цепина, а по-късно той пренесъл своето седалище в Мелник. Алексий Слав бил най-опитният сепаратист и успял да запази владенията си повече от 20 години. Братът на Борил - Севастократор Стред първоначално намерил убежище в Сърбия и с помощта на сръбския крал завзел крепостта Просек на р.Вардар. Единството на Българското царство рухнало и това било симптоматично за бъдещото управление на Борил.

Първоначално цар Борил, (1207-1218 г.) се опитал да продължи Калояновата антилатинска политика, но претърпял поражение още 1208 г. при Пловдив от новия латински император Хенрих (Анри).

Две години по-късно, през 1210 г. цар Борил успял да създаде силна коалиция срещу латините, като към нея се присъединила деспот Алексий Слав, Севастократор Стред и дладетеля на епирското деспотство Михаил. Те повели борба срещу латините и постигнали известен успех.

Териториалните загуби на България и узурпирането на престола от Борил били едни от причините за недоволството срещу този владетел. Израз на ширещото се недоволство било разрастването на богомилското движение. За да се справи с него, цар Борил свикал първият в историята на България антибогомилски църковен събор. Той започнал на 11.II.1211 г. в една от Търновските църкви и бил лично председателстван от царя. На събора били осъдени богомилските водачи. По време на събора бил съставен така нареченият Синодик на цар Борил от 1211 г. В него не бил споменат църковният глава примас Василий I. Вместо това се срещат изрази като "православен събор", православен цар. За това някои изследователи са на мнение, че тогава е била прекратена унията с Рим.

Две години по-късно (1213 г.) във Видин избухнал бунт срещу Борил, предвождан от четирима вождове. Причините за куманското неподчинение могат да се търсят в слабата политическа личност на царя, който не могъл да ги държи в подчинение както цар Калоян. Освен това куманите били войнствен народ и липсата на агресивна политика провокирала тяхното недоволство. Твърде зает, Борил не могъл да потуши бунта и затова потърсил помощта на Унгарското кралство. Унгарският пълководец Ивашин успял да потуши бунта, но в замяна Борил трябвало да отстъпи Белградска и Браничевска област.

Към 1213-14 г. Борил преориентирал външната си политика към съюз с Латинската империя и Унгарското кралство. Съюзът между трите държави бил заздравен чрез династически бракове. Тази коалиция била насочена срещу Сърбия. В разгара на подготовката обаче сърбите убили Севастократор Стрез и походът бил осуетен. Деспот Асексий Слав от своя страна се свързал с новия епирски владетел Теодор Комнин. Така Борил се оказал в пълна изолация и това предрешило неговата съдба.

През 1217 г. в България се завърнали синовете на Асен I Иван Асен и Александър, които искали да отвоюват похитеното бащино наследство - българския царски престол. Цар Борил се затворил в Търново. Според Георги Акрополит той бил обсаждан в продължение на 7 години. Вероятно ставало дума за грешка и трябва да се разбира 7 месеца. Борил бил заловен и ослепен. Иван Асен II (1218-1241 г.) бил провъзгласен за нов български цар.

Иван Асен II заел българския престол във време, когато в историята на Европа градовете и търговията претърпявали голям разцвет, разширявали се контактите между Изтока и Запада, търсели се нови пътища за политически баланс между католическия и православния свят. Постепенно започнали да се налагат високообразованите владетели като германския император Фридрих II Хохенщауфен (1220-1250), никейския император Йоан III Дука Ватаци (1222-1254 г.), унгарския крал Бела IV (1235-1270). С реформаторската си дейност и стремежа за налагане на папската над светската власт (папоцезаризъм) се откроил папа Григорий IХ (1227-1241 г.). Достойно място сред тези големи личности заел и българският цар Иван Асен II. Политиката на този български владетел извел държавата до най-големия й възход по време на Второто българско царство Никейският патриарх Герман II характеризира България като "великоподобното българско царство".

Съгласно провежданата от него политика, управлението на Иван Асен II може да се раздели на два основни периода до 1230 г. и след 1230 г. Първият период от неговото управление се характеризира с отношенията на България с Латинската империя, с Епир и с Унгарското кралство.

През 1217 г. унгарският крал Андрей II (Андръш) предприел кръстоносен поход за освобождаването на Ерусалим, но след безуспешни военни действия бил принуден да се върне обратно. През 1218 пристигнал в Никея, където сключил съюз с император Теодор I Ласкарис. След това той трябвало да премине през българските земи Иван Асен II му обещал свободно преминаване при условия, че сключат мирен договор, скрепен с династически брак. С това българският владетел целял да укрепи международното си положение. Също така той наложил във българската дипломация династическите бракове, като средство за уреждане на международните отношения. Тази политика била характерна за средновековна Европа.

Две години по-късно през 1221 г. унгарската принцеса Ана Мария била провъзгласена за българска царица. Едновременно със сключването на брака Белградската и Браничевска област били предостъпени на българската държава.

При променената политическа обстановка в европейския югоизток се засилват двете нови гръцки политически формации - Епир и Никея. Владетелите и на двете държави преследвали една и съща цел - завладяването на Цариград, а с това и възстановяването на Византийската империя.

Епирската държава първоначално обхващала Епир, част от Югозападна Македония и Южна Албания с Драч. През 1215 г. на престола й се възкачил Теодор I Комнин. Възползвайки се от слабостта на Латинската империя след смъртта на император Хенрих (1216 г.), както и от междуособиците в България, той завладял почти цяла Македония и Западна Тракия. След това присъединил и Солунското княжество към държавата си. Така през 1224 г. той се провъзгласил за император на ромеите.

Издигането на епирските владения било в противовес с българските интереси, тъй като териториите, които завладявал Теодор I Комнин (след 1225 г. завладял Източна Тракия, Одрин, Димотика) били населени с българско население, а също земите които епирският владетел присвоил били удобен авантпост за нападения в южните български предели. затова 1225 г. бил сключен съюз между Иван Асен II и Теодор I Комнин. Договорът бил скрепен с брак между брат на епирския владетел Мандил Комнин и Мария, дъщеря на българския цар от предишен брак. Съюзът обаче бил нетраен. Противоречивите интереси на двете страни скоро довели довоенен конфликт, провокиран и от новия обрат на събитията в Латинската империя.

През 1228 г. починал император Роберт дьо Куртене и престолът бил зает от малолетния му брат Балдуин II (1228-1256 г.). При нарастващото могъщество на Теодор І Комнин, чиито владенията приближавали Цариград, латинските барони решили да предложат българския цар за регент и настойник на малолетния император. Съюзът бил скрепен с годежа на Балдуин II с дъщеря на Иван Асен II Елена, която също била малолетна. При сключването на договора Иван Асен II поел задължението да отвоюва териториите в Тракия, които Латинската империя загубила. Това било възможност и за България да присъедини отново Пловдивска област. Регентството над малолетния цариградски император означавало утвърждаване на българското влияние в Цариград.

За да неутрализира като съюзник на Латинската империя, Теодор Комнин, след като сключил примирие с латините, нападнал българите. Според Георги Акрополит това се случило пролетта на 1230 г. Гърците минавайки през Тракия, се насочили към Одрин. Вероятно целта им е била Пловдивска област. Битката се състояла на 9.III-1230 г. близко до Хасково на мястото, наречено Клокотница. Войските на Теодор Комнин били разбити, а самият той бил пленен заедно с близките си и висшите длъжностни лица. Обикновените войници били освободени. Това Иван Асен II направил не само от хуманни, но и от политически причини, защото искал да ги спечели на своя страна. В поход след битката под негова власт без кръвопролития преминавали Одрин, Димотика, Тема, Волерон, Сяр, Пелагония, Прилеп и земите около тях. Свидетелство за този поход е Ватопедският хрисовул. Саряването на земя заедно с всички феодални имунитети на гръцки манастир е потвърждение на политиката, водена от Иван Асен II - спечелване населението и духовенството на негова страна. Освен това е отбелязана и титлата, с която българският цар започнал да се титулува след победата при Клокотница. "Цар на българи и гърци". В похода след битката от 1230 г. към българските предели било включено и деспотството на Асексий Слав. Източна и Западна Тракия, Родопската област, цяла Македония, Албания станали българско владение. Така държавата опряла на Адриатическо море. В новоприсъединените области били извършени важни административни и църковни промени. Тесалия, Солун и Епир останали под управлението на Мануил Комнин, който носел титлата деспот, но бил васал на българския цар. По такъв начин епирската държава заедно със Солунското кралство престанали да съществуват.

За да увековечи бляскавата победа, Иван Асен III нарекъл построената в Търново църква "Св.Четиридесет мъченици", защото именно в деня на тяхното честване станало това събитие.

Междувременно в политическата ориентация на Латинската империя настъпили съществени промени. Договорът на Иван Асен II с цариградските барони не получил единодушно одобрение на латинската върхушка, както и на католическите им съюзници. Папата отказал да потвърди съюзът. През IV.1229 г. с благословията на папа Горий IХ бил сключен таен договор за регентство на Балдуин II с ерусалимския крал Жан дьо Бриен. Договорът бил скрепен с брак на Балдуин с дъщерята на осемдесетгодишния крал. През 1231 г. Жан дьо Бриен бил тържествено коронясан за съимператор в Цариград. Това довело до разрив в българо-латинските отношения. Освен това папството провокирало и българо-унгарски конфликт. През 1232 г. престолонаследникът Бела IV превзел Белград, Браничево и Видин. Това нападение било отблъснато от брата на царя Севастократор Александър. Отношенията на България с Латинската империя и Унгарското кралство рязко се влошили. Сключената с Римската църква уния била разтрогната. Като допълнителна причина за скъсването на унията било и наличието на две независими една от друга църковни власти: едната оглавявана от търновския примас, подчинена йерархически на папата, другата - оглавяна от охридския епископ. Василий I бил отстранен от църквата. На негово място за църковен глава бил избран Йоаким I. Антикатолическият обрат на българската държавна и църковна политика бил предопределен от действията на папството и свързаните с него европейски държави.

Цар Иван Асен II се ориентирал към съюз с Никейската империя, която след военните си успехи в Мала Азия срещу латините се очертала, като основна сила, стремяща се да възобнови Византия. След двегодишни преговори през 1235 г. бил сключен българо-никейски съюзен договор.

Той бил скрепен с династически брак на престолонаследника Теодор II Ласкарис за дъщеря на Иван Асен II Елена. Със съгласието на всички източни патриаршии на църковен събор в Лампаск тържествено било възвестено и узаконено възобновяването на Българската патриаршия. България запазвала придобитите територии на Балканския полуостров. На Никея отстъпвала земите между долното течение на р.Марица и Галиполи и евентуално Цариград, който още същата година бил обсаден по море и по суша от двете държави. В хода на военните действия станало ясно за българския цар, че подпомагането на Никея за възобновяване на Византия и отвоюването на Цариград би могло да наруши сериозно неговата хегемония на Балканите. Междувременно през 1237 г. починал Жан дьо Бриен. Склонността на Иван Асен II към сложни дипломатически комбинации за опекунството на Цариград отново се разпалили. В писмо до папа Григорий IХ. Той изразил преданост към римския престол и готовност за преговори, които да доведат до възобновяването на унията. Възобновили съюза си с латините, българите започнали враждебни действия срещу останалите в Тракия никейски войски. През есента на 1237 г., когато заедно с латините Иван Асен II обсадил Чорлу до него достигнала новина, че от епидемия починали царицата, едно от децата му и търновският патриарх. Според Георги Акрополит, царят схванал това като божие възмездие за престъпените договорни клетви пред никейския император. Той възобновил договора си с него, но междувременно се опитал да създаде противодействие на трайното установяване на Никея на Балканския полуостров. Женитбата му с Ирина в която той се влюбил (дъщеря на пленения Теодор Комнин), довела до възкресяването на Солунската империя. На нейни  престол застанал братът на Ирина - Йоан Комнин.

Латинският цариградски император Балдуин II, който дълго се намирал в Западна Европа, събрал с помощта на папството и френското кралство значителна армия, която през 1240 г. се намирала в Унгария и заплашвала да нахлуе в българските земи. Под натиска на папата и германския император Цар Иван Асен II склонил да пропусне Балдуинл. Неговатаа армия трябвало да премине през България и да удари в гръб никейците в Източна Тракия. С този си ход българският цар подпомогнал продължаването на живота на Латинската империя. Това било в стила на неговата гъвкавост, търсеща пътища за укрепване на уголеменото Българско царство.

Според някои откъслечни сведения Иван Асен успял да нанесе и едно поражение на татарите малко преди смъртта си. Той починал на 24.VI.1241 г. (Еньовден). Цар Иван Асен II оставил една огромна по своите територии държава, но също така и много нерешени проблеми на своите наследници. По негово време България достигнала едно от най-големите си териториални разширения, което не могло да се повтори никога повече в българската история. След смъртта на владетеля възникнали династически разпри за българския престол на който стояли владетели деца. Слабостта на Българското царство се изразило в остра политическа криза, която продължила чак до края на ХIII в. Главната причина за нея била господстването на татарската Златна орда, която наложила данъчна и васална зависимост на българската държава.

Възстановяването на Българското царство от края на 12 в. и началото на 13 в. се осъществило по византийски модел от времето на Комнините. Били възприети сложни церемониали, почетните титли, елементи на административна уредба и други. Българското царство било разделено на хори по подобие на византийски теми.

Българския владетел носел титла построена на етнически принцип "цар на българите". Единствено Калоян се титулувал "цар на българи и власи" или "цар на България и Влахия". По този начин той показвал господството си в земите и на север от р.Дунав. След битката при Клокотница Иван Асен II започнал да се титулува и подписва като "цар на българи и гърци".

Най-висшите почетни титли в Българското царство също били с византийски произход - Севастократор, деспот и др.. Те били носени от най-близките цареви сродници. По византийски модел титлите били разделени на почетни и служебни. Била създадена рангова таблица.

По време на периода на въстанието Търново се наложило като първи и единствен столичен център. На хълмовете Трапезица, Царевец и Девинград били разположени дворците, патриаршията и други граждански и църковни постройки. В Търново били пренесени мощите на много светци от Асен I, Калоян и Иван Асен II. Така столицата се превърнала в богохранилен град. Първоначално закрилници на Търново и Асеновци бил Св.Димитър, а впоследствие техен патрон станала Св.Петка.

Данъчно-съдебната система също била взаимствана от Византия. Терминологията (названията на данъци и данъчни чиновници) почти из цяла ромейска.

През упрамлението на цар Иван Асен II държавата значително укрепнала и в стопанско отношение. На много места възникнали тържища. Бил създаден закон за търговията, били сечени монети по венециански модел. Цар Иван Асен II дал грамота - оризмо за свободна и безмитна търговия на Дубровнишките търговци.

В периода на възстановяването се появили и първите симптоми на една бъдеща криза - първите четирима Асеневци били насилствено свалени от престола, а трима били убити. Двойнствена била и ролята на куманите в българския политически живот. От една страна те подпомогнали Асеневци в решителни битки срещу Византия и латините, но от друга все повече се вмествали в управлението на Царството и това имало негативни последици. Чувствително се разрастнал политическия сепаратизъм. На много места възникнали макар и за кратко време полусамостоятелни владения. Така в края на ХII в. и първите десетилетия на ХIII в. Българското царство се превърнало в една типична за Средновековна Европа децентрализирана монархия.