Joomla Software solutions Template

Payday loan

Антиосмански въстания на българския народ (XV-XVII век)

Завладяването на българските земи от османците слага край на независимото съществуване на българската държава за почти пет века. Така се прекъсва държавната традиция и българският народ е включен в една чужда ислямска цивилизация, където на християните е отредено мястото на второстепенна рая. Причините за падането на България под османска власт се крият, от една страна, в устрема на номадската завоевателна мощ на османците. Безогледното унищожаване на мирното население (нещо чуждо на християнската практика на водене на войни) довежда до своеобразен психологически шок, който балканските християни така и не съумяват да преодолеят. За номадите войната е начин на живот и средство за оцеляване, което придава неотразима мощ на техните нападения. От друга страна, балканските държави, и българската в частност, посрещат османското завоевание в състояние на политическа разпокъсаност, при което техните взаимни борби и интриги ги лишават от възможността да организират съвместен отпор на османците. Според гръцкия историк Спирос Врионис, политическата разпокъсаност на Балканите създава “онзи политически вакуум, който буквално засмуква османците на Балканите”. Историята на османското завоевание до голяма степен е и история на неспособността на балканските владетели да му се противопоставят. Българските владетели недооценяват опасността, идваща от югоизток, до голяма степен под влияние на инерцията, че варварските нашествия идват от север, а Византия е надежден буфер срещу нападения от Мала Азия.

Така с унищожението на българската държавност се извършват тотални промени в обществено-икономическия, политическия и културен живот на българите и за почти пет столетия те са включени в една чужда държавна и цивилизационна система, моделирана от исляма. За разлика от християнството, ислямът изгражда един социален ред, който стои над политическата власт и авторите. Установеният от исляма ред е свързан с посланието на Пророка и неговото тълкуване, а не с политическата власт като такава, което неизбежно издига обществената значимост на религиозните водачи. В света на исляма законът е божествено обусловен, а религията сама по себе си стои над светското право на обществото. Същевременно посланието на Пророка изгражда ислямския свят като цивилизация трудно съвместима с тази на християните. Появил се през VI век на Арабския полуостров като най-късната монотеистична религия, ислямът има предназначението да обедини разпокъсаните арабски племена и да насочи завоевателната енергия на примитивните номади. Ето защо водеща идея в тази религия е идеята за “джихад” (“газават”), т.е. “свещената война” за налагането на “правата вяра” по целия свят. Докато в християнския свят постигането на Рая е възможно само чрез спазването на морално-етичните добродетели, то водещ критерий в света на исляма е участието в Свещената война срещу “неверниците”. “Бог наистина е обещал Рая на всекиго, но Бог е предпочел тия, които се бият за вярата, пред тия, които стоят мирни, като дава на първите голяма награда” – проповядва Коранът. Посланието на Пророка Мохамед директно призовава мюсюлманите: “Затова нека се бият за божията религия тези, които се разделят от земния живот в замяна на идещия, защото който се бие за божията религия, дали е убит или победител, ние без друго ще му дадем най-голяма награда”. Идеята за Свещената война, породена от спецификата на номадското общество, за което войната е начин на живот и средство за оцеляване, не може да се разглежда еднозначно като призив за унищожението на всички немюсюлмани. Доколкото номадската цивилизация има консумативен, непроизводителен характер , в хода на завоеванието тя завладява земеделски, немюсюлмански народи, от чиято икономика се нуждае. Така че, немюсюлманите са необходими на мюсюлманското общество до голяма степен с оглед на неговите икономически потребности. Ето защо ислямът се характеризира с двойнствено отношение към немюсюлманите. Това двойнствено отношение се проявява в голяма степен в разликата, която мюсюлманите правят между езичниците и немюсюлманите, които имат свещени книги – т.нар. “ехл- и китаб”. “Все пак те не всички са еднакви. От тях има някои, които са получили писанията справедливи хора” – признава Коранът. Ислямът не проповядва унищожението на всички християни, но и не допуска равноправното съжителство с тях. Спрямо немюсюлманите Коранът проповядва така наречената “дискриминационна толерантност”, която при все че не допуска тяхното унищожаване, повелява те да заемат в обществото мястото на втора категория хора (“рая”), които плащат специален данък “харадж” и нямат достъп до привилегиите на “правоверните”. Ето защо Мохамед проповядва: “О, истински вярващи, не вземайте евреи или християни за ваши приятели”, и допълва: “…не вземайте приятели измежду тях, додето не избягат от своето Отечество за божията религия, и ако се отвърнат от вярата, вземайте ги и убивайте ги, дето и да ги намерите.” Немюсюлманите са лишени от достъп до каквито и да било управленчески и административни длъжности. Те не могат да участват в армията, заради което плащат допълнителни данъци. Съдебното свидетелство на трима немюсюлмани се обезсилва от обратното твърдение на един мюсюлманин. В рамките на османското общество отношенията между християни и мюсюлмани търпят динамично развитие, което до голяма степен се определя от състоянието на самата империя. В периода на османското завоевание нетърпимостта спрямо немюсюлманите в империята изживява своя най-голям разцвет, постепенно се променят основните акценти в отношенията “християни-мюсюлмани”. От една страна, империята се чувства достатъчно стабилна, така че не гледа на християните като на заплаха. Същевременно, християните са и необходими с оглед на собствените й икономически потребности – плащане на данъци, които са по-многобройни и големи от тези на мюсюлманите, и извършване на дейности, считани за недостойни за ‘правоверните”. От друга страна, самите християни в империята я възприемат по по-различен начин от тези, които преди два века са преживели завоеванието. Постепенното отминаване на спомена за завоеванието лишава противопоставянето между християни и мюсюлмани от най-голямата му острота. През XV-XVI век християните, които са родени в империята, са лишени от острото чувство за загубата на своята родина, за разлика от тези, които преживяват завоеванието. Така че, през периода XV-XVI век над противопоставянето надделява “дискриминационната толерантност”. Постепенното отмиране на османската военна мощ, съчетано с тежка икономическа и социална криза през XVII век, променя рязко позицията на самата Османска империя спрямо християнска Европа. От завоевател и победител Османската империя се превръща постепенно в обект на подялба от страна на европейските Велики сили, което е зафиксирано за първи път от Карловацкия мир (1699 г.). Загубата на победоносните войни кара Османската империя да възприема християнска Европа като опасност, което довежда до увеличаване на враждебността спрямо собствените християни. Като защитна реакция на империята срещу християните се явяват масовите помюсюлманчвания. Според изворите, те са предприети още от началото на XVI век, когато най-силно са засегнати санджаците Чирмен, Силистра, Никопол, а също – Беломорието и Македония. Целта на властта е са ислямизира стратегически важни райони (Североизточна и Западна България), като по този начин си осигури “защитни пояси” и осигури тила на Османската империя (Беломорието и Родопската област) във връзка с Критската война (1645 г.).

Догмите на исляма обуславят изграждането на османското общество като силно теократична империя, в която султанът концентрира в ръцете си огромна еднолична власт. До голяма степен животът в това общество и властта се определят от шейх-юл-исляма – върховният тълкувател на Корана, който определя дали със своите действия “правоверните”, включително и султанът, спазват изискванията на Корана. На султана принадлежи върховната военна, административна и религиозна власт. През 1517 година султан Селим II, след като завладява Египет, отнема от мамелюшкия владетел халифската титла, с което става върховен предводител на целия ислямски свят. За разлика от  православния свят, където божествена е самата власт, т.е. институцията, в Османската империя се обожествява личността на султана. В Османската империя харемът и евнусите имат изключителен достъп и влияние върху личността на султана, което им дава възможност непряко да оказват силно влияние върху властта. Султан Мехмед II Фатих в средата на XV век въвежда системата “кафез”, съобразно която всички султански синове израстват и се възпитават в харема. Султанът определя кой от синовете му да го наследи и след неговата смърт новият султан е задължен да убие всички свои братя, така че да няма други претенденти за престола. Така оформена, системата “кафез” дава огромни възможности на харема да манипулира властта на султана.

Султанът управлява с помощта на велик везир, а в последствие – с помощта на Диван, в който влизат няколко везира. Ранните османски хроники съобщават, че първият велик везир е Алаедин – брат на султан Орхан. Диванът се изгражда по модела на европейските министерски съвети, като има само съвещателни функции. В него влизат кадъаскерът (отговарящ за религиозните и съдебни въпроси), шейх-юл-ислям, еничарският ага, капудан паша (началник на флотата), дефтердарят (отговарящ за финансовите въпроси), нишанджията (пазител на държавния печат) и др.

Изграждането на апарата на османската държава върви успоредно с оформянето на административните й структури, които са често коригирани в резултат на завоеванията. Изграждането на империята като симбиоза между ислямския и християнския, азиатския и европейския, номадския и земеделския свят, се моделира от нейните две основни административни единици – бейлербействата Анадол (обхващащо малоазийските земи) и Румили (обхващащо европейските територии). Изворите от XVI век сочат, че бейлербейството Румили се състои от по-малки единици – санджаци. Приема се, че в този период българските земи са поделени на седем санджака – Чирмен паша, Кюстендил, Охрид, Видин, Никопол и Силистра, като в известен смисъл се запазват границите на българското административно деление от края на XIV век. Санджакът се оформя като основна военна единица. Неговият управител – санджак-беят, има военна власт, съчетана с административни и ограничени финансови функции. Санджаците се делят на нахии или вилаети (като често в изворите се използват и двете названия за една и съща единица, а в историческата наука все още не е изяснено защо в дадени случаи едното название се предпочита пред другото). Едни автори приемат, че това са подразделения в данъчно отношение, а други ги разглеждат като подразделения на санджаците във военно отношение. Постепенно терминологията се изяснява и по времето на Сюлейман Великолепни (средата на XVI век) вилаетът става основна данъчна единица, най-вече при събирането на джизие, а нахията се трансформира като подразделение на казата (според Росица Градева). Друга административна единица е казата. Пламен Павлов и Иван Тютюнджиев приемат, че тя обхваща даден градски център с околността му и е свързана с правораздаването. Чрез нея се осъществява административното управление и се координира разнородната управленска дейност в региона. Според Росица Градева в казата влизат няколко нахии.

Липсват, обаче, каквито и да било институции, които да посредничат и координират дейността на тези административни звена. Липсват и институции – посредници между централната и местната власт, които да осъществяват контрол и координация. По този начин сведената до крайност централизация, бележеща административното устройство и управление на Османската империя, има като последица собствената си противоположност – децентрализацията и политическия сепаратизъм. При липсата на контрол от страна на централната власт местните управители съсредоточават цялата власт на региона в ръцете си, достигайки до пълен произвол, което и се явява източник на децентрализацията и сепаратизма.

В основата на устройството на Османската империя стои подчинението на цялостния държавен живот, на икономиката и всички институции на интересите на войната. Това преплитане намира най-цялостна проява в двете основни институции, на които се крепи османското завоевание – еничарския корпус и спахийската конница. Еничарският корпус представлява пехотна войска, съставена изцяло от помюсюлманчени християни, които са лично подчинени на султана. Еничарският корпус олицетворява в максимална степен системата “кул”, на която са подчинени социалните взаимоотношения в Османската имеприя. Буквалният превод на думата “кул” означава “роб”, като тази система се моделира съобразно специфичните особености на робството в Изтока. За разлика от Запада, на Изток робството няма производително значение, а то е статус. Системата “кул” го извежда в ранг на привилегирован статус, което означава откъсване на индивида от всякаква етническа и социална среда и същевременно – поставянето му над нея. В социално отношение османското общество най-общо се дели на две категории – привилегировани роби и безправна рая. Критерият за включване в системата “кул” е принадлежността към исляма. Ето защо военнопленниците, които се включват в еничарския корпус, или по-късно събраните чрез кръвния данък (девширмето) момчета на възраст между 9 и 12 години, се помюсюлманчват и се отвеждат за обучение в казарми в Мала Азия. По този начин те завинаги се откъсват от собствената си етническа, религиозна и социална среда. Те са пряко подчинени на султана и зависят лично от него. На тях се забранява да сключват бракове и да притежават имущество. Единственото, което те имат, е животът в ортата и възможността за просперитет чрез предаността си към султана. Именно това е предпоставка за техния изключителен фанатизъм, което ги превръща в опора на османското завоевание.

Привилегиите на еничарския корпус и възможностите чрез него да се достигне до върховете на властта го правят изключително привлекателен. Същевременно еничарите осъзнават, че именно на тях се крепи завоеванието на империята и започват да изискват нови и нови привилегии, както и да увековечат вече съществуващите привилегии. Под натиска на еничарските бунтове при Сюлейман I Великолепни през средата на XVI век отпада забраната за сключване на бракове. Оттук нататък еничарите се стремят да зачислят синовете си в корпуса и постепенно да го превърнат в привилегировано наследствено съсловие. Първата отстъпка пред тези претенции е създаването на корпуса кул-оглу, в който се зачисляват синовете на загиналите еничари. Великият везир Мехмед Кьопрьолю през 1655 година е принуден от въстаналите еничари да им обещае, че в корпуса ще се зачисляват само техните синове. Постепенно се нарушава и забраната еничарите да притежават имущество. Например, византийският хронист от XV век Лаоник Халкокондил предава речта на Мехмед II Фатих преди атакуването на Константинопол (1453 г.), в която султанът обещава богат тимар на този еничар, който пръв изкачи крепостната стена на града. В регистрите на тимари от санджака Арванид от 1431 година са записани еничари-тимариоти. По този начин еничарският корпус се отдалечава твърде много от първоначалното си устройство, което го изгражда като армия от войни-монаси. Успоредно с упадъка на империята и изчерпването на победоносните войни през XVII век намаляват и султанските “подаръци”, от които се издържат еничарите. Успоредно с увеличаването на еничарските бунтове, които ги превръщат в заплаха за властта и империята, деградацията на еничарския корпус е свързана и с унищожаването на неговата елитарност, след като през 1740 година султан Махмуд I провъзгласява свободна търговия с еничарските длъжности. Еничарите все повече се обвързват с притежаването на земя и търсенето на начини за превръщането й в частна собственост, отколкото с воденето на победоносни войни. По този начин от елитна армия и крепител на империята те се превръщат в собствената си противоположност.

Подобна еволюция следва и другата ключова институция на Османската империя – спахийската конница. Тази институция в максимална степен отразява тясната обвързаност между икономиката и завоеванието в империята. Именно равновесието между икономиката и военната машина е източникът на завоевателната мощ на Османската империя. Спахията е обвързан с военни задължения спрямо султана, свързани с участия в походи. За изпълнението на тези задължения той получава тимар. Тимарът има условен, служебен характер. Спахията ползва доходите от него само докато изпълнява задълженията си към султана. Той няма право да го продава, подарява или разменя. В много редки случаи синът на спахията може да получи същия тимар и то само ако заеме същата длъжност.

За разлика от служебното, условно земевладение чрез системата на тимара, османските аграрни отношения през XV-XVII век познават и безусловната собственост, представена от мюлковете и вакъфите. Мюлкът е лична собственост, която обхваща най-богатите и плодородни земи и се ползва с имунитет. Обикновено тези имения се раздават на приближените на султана и на представителите на улемата (тълкувателите на Корана). По този начин се очертава конфликт между спахиите, които изнасят османското завоевание, а получават значително по-малко доходни и служебно обвързани владения, и собствениците на мюлкове, които получават най-големите и богати имения, без да изпълняват военни задължения. Султан Мехмед II Фатих в средата на XV век се опитва да отнеме тези привилегии на улемата и да укрепи спахийството, като премахва мюлковете и ги превръща в тимари. Още при неговите наследници, обаче, улемата си връща старите привилегии за сметка на спахийското съсловие.

Военните задължения на спахията не му позволяват да осъществява контрол над своето имение, при което то бива многократно ограбвано от неговите управители. Така постепенно тимарът губи своята рентабилност и се превръща във все по-слабо доходен. Това довежда до загуба на мотивация за спахията да участва в завоевателните войни. От друга страна, с изчерпването на военната мощ на империята през XVII век и намаляването на победоносните войни изчезват и източниците на доходи за спахиите. Ето защо те се стремят да придобият имения, които не са обвързани със служебни задължения, а са тяхна частна собственост, чието производство е ориентирано към пазара. Давайки си сметка, че доходите им от тимара имат само служебен, условен характер, спахиите са лишени от мотивацията да усъвършенстват производството или да влагат средства в неговото развитие. Те имат единствено интерес да извлекат от него максимални доходи, докато го владеят. Ето защо често те продават правото на събирането на данъци от тимара на откупвачи, които нерядко препродават това право. По този начин държавната хазна не може да държи сметка за основни свои първоизточници. Така се задълбочава финансовата криза, анархията и корупцията в империята.

В Османската империя се оформя сложна данъчна система, съчетаваща многобройни държавни данъци и данъци спрямо феодала. През XV-XVII век се използва главно натуралната рента. Паричната и особено ангарията са слабо застъпени. Кануннамето на Мехмед II Фатих я ограничава до 7 дни в годината, като дава възможност тя да се откупва. Кануннамето на Сюлейман Великолепни я ограничава на 3 дена годишно.

Основният данък, който плащат селяните, е десятъкът (йошур). С него се облагат всички земеделски произведения. Нерядко, обаче, данъкът достига до ? от произведената продукция. Данъкът саларие се явява допълнение към десятъка и с него се облагат зърнените и влакнодайните продукти. Поземленият данък е известен в две форми – испенче (за християни, равен на 25 акчета) и ресм-и чифт (за мюсюлмани, равен на 22 акчета).

Основният държавен данък за християните е джизието, което е определено още от Корана. Този данък се плаща от всички немюсюлмански поданици на възраст от 15 до 75 години. До XVI век данъкът се плаща на домакинства, а от XVI век нататък става поголовен. Един от най-тежките данъци за християните е данъкът пенчик, известен повече като “кръвен данък”. Чрез него се рекрутират войници за еничарския корпус, като веднъж на три години се взема едно от всеки девет момчета на възраст от 9 до 12 години.

Тъй като немюсюлманите нямат право да служат в армията на империята, те плащат редица военни повинности – авариз, нузул и т.н.

Османското завоевание внася промени и в развитието на градското стопанство. В историческата наука няма единно мнение относно съдбата на балканските и в частност – българските градове в резултат на османското завоевание. Според Константин Иречек, Васил Златарски и др. османците унищожават значителна част от градовете и християнското им население, а друга част помюсюлманчват. Едва през XVIII век, според тях, християнското население слиза от планините и се завръща по градовете. Турският историк Баркан поддържа твърдението, че османското завоевание с нищо не променя облика на балканските градове. Николай Тодоров в своята монография “Балканският град” защитава схващането, че градовете, които поемат вълната на османското нашествие и оказват съпротива, търпят най-тежки разрушения. Според него, обаче, останалите градове не променят чувствително демографския си облик. В изворите има различни термини, с които се обозначават градовете – шехир, кале, нефос и др. Не винаги, обаче, тези названия отговарят на “град” в урбанистичния смисъл на думата, което прави трудни за идентификация градовете в българските земи в разглеждания период. Основната стопанска и обществена организация на градското българско население се явява еснафът. Наред с функциите си по контрола и организацията на производството еснафите осъществяват и широка обществена дейност: от строителството и поддържането на училища, църкви и други обществени сгради до представителство пред властта на своите членове и техните семейства, а понякога и на цялото населено място.

Авторитетът на тези организации пред турската власт, техните представителни функции, строгата йерархия в тях определя и широките им правомощия в рамките на еснафската организация и извън нея в най-значимите структури на българското общество през XV-XVII век. Същевременно дейността на еснафите е ярка проява на самоорганизацията и вътрешното самоуправление на българите.

През XV-XVII век основа на вътрешната търговия в Османската империя са пазарите и безистените. Организират се и панаири. Основни външно-търговски партньори на империята са Дубровник, Венеция, Генуа, Анкона. Търговията на Османската империя има главно посреднически характер – внасят се предимно стоки за бита и лукса. Изнасят се предимно селскостопански произведения.

В периода XV-XVII век българските земи са част от динамичните промени, които изживява османското общество. В началото на изследвания период империята се намира в зенита на своето могъщество, породено от удачното съчетание на икономика, институция и завоевание, което превръща империята в своеобразна военна машина. Нарушаването на този баланс като резултат от изчерпването на възможностите за победоносни завоевания довежда до тежката криза и упадък на империята, които я обхващат от XVII век. При тясната обвързаност на институциите и икономиката с войната прекратяването на победоносните завоевания рефлектира върху всички сфери на живота на империята. Ето защо през XVII век преживяват упадък всички институции на империята. Този упадък задълбочава враждебността и противопоставянето между мюсюлмани и християни в империята и ускорява процесите на еманципация на българите и борбата им за политическа независимост.

Формите и методите на антиосманска съпротива варират от обикновени политически средства – бягства на селяните от именията, неизплащане на данъците, убийства на представителите на данъчната власт или спахиите и т.н., до организиране на бунтове и въстания с различен интензитет и характер.

Разгромът на османците в битката при Анкара (юли 1402 година) от монголите на Тамерлан въвлича османското общество в тежка политическа и династическа криза, която намира проявление в борбите за престола между синовете на султан Баязид – Муса, Мехмед и Сюлейман. От създалата се обстановка се възползват балканските владетели и унгарският крал, които правят опит да изградят антиосманска коалиция. Подготвеният съюз включва унгарския крал Сигизмунд Люксембургски, сръбския деспот Стефан Лазаревич, влашкия войвода Мирчо Стари, босненкия крал Остоя и наследника на Иван Срацимир Констанин (1404 г.). Изворите съобщават, че Константин действа съвместно с Мирчо Стари срещу “гръцките области, които сега се владеят от турците”. Сведения за по-значими български акции намираме едва след 1408 година, когато към Константин вероятно се присъединява синът на цар Иван Шишман Фружин.

Пламен Павлов и Иван Тютюнджиев поддържат тезата, че Видинското царство в този период все още не е унищожено, като се базират на сведенията в изворите, които сочат Констанин за независим или полунезависим владетел. През 1413 година той сключва мир със султан Мехмед I. В продължилата междуособица за властта в турската държава българите вземат страната на Муса, но изворите свидетелстват, че бруталното му отношение към местното българско население в Тракия и Македония слага край на общите действия. Една преписка съобщава, че “Муса победи българите и ги изсели”. От края на 20-те години на XV век отново се споменава Фружин – “господаря на Загора”, който вероятно от унгарска територия прави опит за създаването на нова антиосманска коалиция.

Нов опит за отхвърляне на османската власт българите правят по време на кръстоносните походи през 1443-1444 година, водени от полско-унгарския крал Владислав III Ягело и трансилванския войвода Янош Хуняди. С подкрепата на папския кардинал Юлияно Чезарини голяма кръстоносна армия, съставена от унгарци, поляци, чехи, власи, немци и бургундци, навлиза в балканските владения на Османската империя и нанася тежко поражение на турците при Ниш (3 ноември 1443 година). Освободена е София и редица други по-малки селища. Местното население масово се включва в християнската войска или я подпомага с припаси и транспортни средства. Поради ранната зима планинските проходи към Тракия се оказват непристъпни, което кара кръстоносците да подпишат мирен договор със султана и да се оттеглят.

Въпреки това, подготовката за нови военни операции срещу османците не престава. Планира се сухопътна войска по Дунав да достигне Черно море и оттам с венециански и генуезки кораби да се прехвърли в Тракия, за да нападне Одрин – тогавашната столица на империята. През есента на 1444 година кръстоносците продължават похода, но християнският флот, който трябвало да блокира проливите и да попречи на султана да прехвърли войските си от Анадола, закъснява. След редица успешни сражения Владислав III и Янош Хуняди достигат до Варненското поле, където очакват християнската флота. Вместо това от юг се задава 100 000-на турска армия, водена от султан Мурад II. На 10 ноември 1444 година при Варна кръстоносците търпят катастрофално поражение от османската армия, а самият Владислав III загива. Остатъците от кръстоносната армия са спасени благодарение на опита на войводата Хуняди, но кръстоносната идея за изтласкване на османците в Анадола е окончателно погребана.

Вторият период на антиосманската съпротива на българите съвпада с времето на най-големите военни и политически успехи на империята, разпростряла се на три континента – Европа, Азия и Африка. Стабилното развитие на тимарската система през този период създава условия за поддържане на боеспособна армия. Военните фронтове са далеч от българите, което дава условия за един по-спокоен стопански живот, но същевременно България се оказва изолирана от европейските държави. Така че, през този период – от средата на XV до 80-те години на XVI век, преобладават пасивните форми на съпротива. От 80-те години на XVI век империята започва да губи двубоите с европейските държави, организиращи се в мощни коалиции срещу нея. Войните, които империята води, доближават постепенно границите на българските земи, което засилва активността на българското население. През 1594 година се изгражда антиосмански военен съюз, в който участват трансилванският княз Сигизмунд Батори, влашкият войвода Михаил Витязул, молдовският княз Аарон, владетели на италианските градове-републики, папата и др. Военните действия започва княз Михаил, който през зимата на 1594-1595 година преминава Дунав, навлиза в българските земи и води ожесточени сражения с турците.

В такава обстановка е подготвено въстанието от 1598 година с център Търново, известно като Първо Търновско въстание. Негови главни организатори са търновският архиепископ Дионисий Рали, дубровнишкият търговец Павел Джорджич и българският първенец Тодор Балина. Те търсят подкрепата на Михаил Храбри. В подготовката на въстанието са привлечени и епископите на Преслав, Червен, Ловеч и Романия (вероятно Пловдив). Тодор Балина подготвя селата в Търновско и около старопланинските проходи. През септември 1598 година въстаниците се събират в Търново и провъзгласяват за цар един мним потомък на българската царска династия – Шишман III. Те предвиждат да подкрепят офанзивата на влашкия войвода Михаил Храбри срещу турците. В изворите не са съхранени данни за хода на въстанието. Известно е, обаче, че десетки хиляди българи емигрират на север от Дунав заедно с Михаил Храбри, което говори за масово участие и широк ареал на действие на въстаниците. Предполага се, че това движение обхваща и Македония, където през същата 1598 година е убит в Охрид архиепископ Варлаам, канонизиран по-късно за светец на българската църква.

Принос в антиосманската съпротива от този период имат и българите католици. В периода 1630-1674 година архиепископ Петър Парчевич многократно предприема мисии в европейските управляващи дворове и особено сред Хабсбургите и Ватикана, като им предлага българска помощ при война срещу Османската империя.

През 1683 година Османската империя започва война с Австрия, която прераства в т.нар. война на Свещената лига, включваща Австрия, Полша, Венеция, Русия и Папската държава. Българите се възползват от новата благоприятна обстановка за организиране на антиосмански въстания, след като австрийските и венециански войски напредват на полуострова. След превземането на Буда през 1683 година и на Белград през 1686 година българите организират ново въстание в Търново, известно под името Второ Търновско въстание. За това въстание в изворите има твърде малко и противоречива информация. Счита се, че в неговата подготовка активно участва Ростислав Стратимирович, смятан за потомък на Шишмановци, който, както и своя предшественик от Първото Търновско въстание, е обявен за “български княз”. Дипломатическата дейност около това въстание осигурява подкрепата на московския патриарх Йоаким III. Въстанието е разгромено от редовна турска армия, която превзема с бой Търново. Водачите Ростислав Стратимирович и Савелий Дубровски, макар и ранени, успяват да се спасят, като се укриват в Рилския манастир, а по-късно заминават за Москва.

През 1688 година, след като австрийската армия превзема Видин, се вдигат на въстание българите католици от района на Чипровци. Предварителната подготовка на това въстание е твърде сериозна. Самото Чипровци е добре укрепено, а около местността Жеравица се изгражда укрепен лагер за въстаниците от околните села. В помощ на въстаниците се обявяват и някои райони на Видинско и Ломско. Част от самите въстаници имат боен опит като участници в австрийската армия и боевете, които тя води за превземането на Оршова. Ядрото на въстаниците се оформя от четите на Георги Пеячевич и Богдан Маринов. Предвиждат се и съвместни действия с австрийците, които, обаче, през есента на 1688 година не продължават на североизток, а се оттеглят, което обрича въстанието на неуспех. Срещу въстаниците е изпратен османският съюзник унгарският благородник Емерих Тьокьоли, който потушава въстанието с изключителна жестокост и подлага на разорение околните селища. Хиляди българи са принудени да емигрират в Трансилвания и Влашко.

Действията на австрийската армия в югозападните дялове на полуострова довеждат до активизирането на хайдушките чети, което постепенно се превръща във въстание, ръководено от войводата Карпош. Въстаниците превземат Куманово, Качаник и Крива Паланка. Карпош координира своите действия с австрийската армия и я подпомага при превземането на Скопие. Според някои извори, австрийският император го удостоява с титлата “кумановски крал”. Оттеглянето на австрийската армия, обаче, довежда до разгромяването на Карпош.

Антиосманската съпротива на българите в периода XV-XVII век се характеризира преди всичко с династическия си и религиозен характер. Това е преди всичко борба на християни срещу иноверците мюсюлмани, а не толкова на един етнос срещу друг. Същевременно тя е мотивирана от историческите спомени за българското средновековно царство и неговата династия и се води от стремежа за неговото възстановяване. Неслучайно предводителите на Първото и Второто Търновско въстание се стремят да се свържат с династията на Шишмановци – последната българска династия. В този период борбата на българите срещу османската власт е лишена от ясна стратегическа цел, идеология и възможности за самостоятелни действия. Тя намира проявление преди всичко в рамките на антиосманските коалиции на европейските сили: през XV век – на кръстоносците, а през XVI век – на Австрия. Антиосманската съпротива през XV-XVII век не довежда до освобождението на българите, но има безспорно значение за опазването на българската народност и за политическото съзряване на широки кръгове от българското общество.