Joomla Software solutions Template

Payday loan

Няколко пъти в следвоенна Европа избухват кризи, които разтърсват континента и поставят под въпрос статуквото, установено от Студената война. Всяка от тези кризи има своя специфика, но събитията от 60-те години – изграждането на Берлинската стена през август 1961 г. , интелектуалното младежко недоволство във Франция и Германия през 1968 г., студентският протест в Полша през март с. г. и широката реформаторска акция на ЧКП, наречена „Пражка пролет`68” изиграват ролята на поврат. Те демонстрират не толкова традиционното противопоставяне между двата свята – капиталистическия и социалистическия, колкото изчерпването на неговия идеологически потенциал и необходимостта да се търсят нови решения. И в източната, и в западната половина на Стария континент основните противоречия през 60-те години се оказват вътрешнополитически, а не външнополитически, както е било през първите две следвоенни десетилетия.

Именно дълбочината на обществените кризи в Европа през 60-те години успява да промени политическите приоритети в Европа, благодарение на което в края на 60-те години се осъществява поврат в т. нар. общоевропейски процес. Само няколко години след бурните събития от 1968 г. Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа завършва с подписването на Заключителен акт на 1 август 1975 г. в Хелзинки.

Еволюция преживяват и двете части на Европа, но много по-дълбока е тя в Източна Европа, чиито общества вече са изживели огромни промени след Втората световна война и бързо се възползват от настъпилата либерализация.

Източноевропейската криза от 1968 г. има своята икономическа предистория. В началото на 60-те години във всички източноевропейски държави рязко намаляват високите темпове на развитие, породени от индустриализацията от съветски тип (държавни инвестиции и централизирано планиране без пазарни механизми и конкуренция). Намаляват темповете за нарастване на националния доход и това предизвиква повсеместно търсене на нови стимули за икономическо развитие. Най-остро се усещат изчерпването на възможностите за екстензивно развитие в Чехословакия и Югославия. Те са и първите в реформите. Още през 1965 г. ги формулира Югославия благодарение на по-голямата свобода на действие, която и дава необвързаността й със СССР. Оказва се обаче, че макар да не са в една международна група (Югославия е сред водачите в Движението на необвързаните, а останалите европейски социалистически страни са в Източния блок), икономическите реформи вървят в една и съща посока – търсене на пазарни механизми: по-голяма свобода на предприятията да определят заплатите, реализацията на продукцията и разпределението на печалбата. Икономическите реформи в строго централизираната система на социализма дават отражение и върху политическата система.

Първите политически промени са обнадеждаващи: демократизацията на икономиката създава по-голяма свобода и създава благоприятни условия за възстановяване на единството им с Югославия - не такова, каквото е било преди 1948 г., но в рамките на близкото единодействие. Общите икономически проблеми се оказват както фактор за сближение, така и за нови политически противоречия.

Твърде тясната връзка между икономика и политика (всъщност зависимостта на първата от втората) при държавния социализъм, както и строгата йерархия в Източния блок, в центъра на който неотменно стои Съветският съюз, превръщат вътрешните промени в една от съюзените страни в международен проблем. Този принцип е онагледен най-ярко от ставащото в Чехословакия. Нейната недовършена десталинизация в периода на „големите сътресения” през 1953-1956 г. само отлага във времето проявите на общественото недоволство от системата. Икономическите проблеми изиграват ролята на катализатор - дискусията по стопанските трудности се води във висшите партийни среди, но не остава затворена там, а предизвиква нарастващи искания за обществени и политически промени.

Полша

Чехите и словаците не са сами в Източния блок, когато се опитват да демократизират страната си.

Събитията от март 1968 г. бележат поредния момент на криза в следвоенното полско общество. Те са част от една верига от събития започнали от края на 40-те години на века и завършили с емблематичната за  Европа 1989 г. Интересно е да се отбележи фактът, че всяко едно от десетилетията в периода на Студената война е белязано със сериозен конфликт или криза в Полша. Това печели на централноевропейската държава славата на „ужасното дете” на Изтока. В тази върволица от събития, полската 68-ма може да се види и като своеобразна граница. Докато при предхождащите я най – важен е въпросът за модела на социализма, а при следващите се търсят варианти за излизане от системата, то 1968 г. слага край на илюзиите за демократизация на системата, както и за поправяне на социалистическия модел.

Връщайки се по назад, през 50-те години, се забелязва един любопитен факт. След периода на „сталинизъм”, в Полша се поставя успешно начало на умерена демократизация, като ключово в случая е избягване на намеса от страна на СССР, както се случва по същото време в Унгария. Въпреки това обаче, в началото на 60-те години реформите в Полша не са трайни. Либерализацията в обществения живот обаче са налице. Не се отрича, че в Унгария е имало „контрареволюция”, западните радиостанции не са заглушени, наблюдава се и премахването на някои ограничения, свързани с творческия живот в страната, та дори и достъпа до западна литература е разрешен. Това разбира се не трае дълго, но е важна предпоставка за това, което предстои да се случи през март 1968 г.

Краят на 50-те и през 60-те години управляващата Полша ПОРП отново затяга контрола върху обществените прояви и предприема сериозни репресивни мерки срещу разномислието. Закриват се дискусионните клубове, станали арена на по – свободното изказване на част от интелектуалците. Пример за такива мерки е затварянето на Политическия дискусионен клуб във Варшавския университет, организиран от Карол Модзелевски през ноември 1962 г. Причината са неприемливи за властта теми: Морално – политически конфликти в съвременна Полша; Проблемите на нашата икономика; Ленин:социалистическата демокрация и бюрокрацията; Спор за традициите или спор за съвременността; Актуални различия в работническото движение. Следват изключвания от ПОРП и съдебно преследване на писатели и учени, които продължават с критиката. От тези действия могат да се откроят две тенденции. Първо, репресиите показват неувереността на властта пред обществото, което не приема, че реформите са приключили. Второ, забелязват се началото на процеси вътре във властта, а именно смяна на генерацията в ПОРП. Новото поколение политици се интересува от упражняването на властта и търси идентификация с обществото. Ядро на новата група са партийците – прагматици, които смятат, че времето на идеолозите – комунисти от типа на полския лидер Владислав Гомулка е отминало и че трябва те да ги заместят. Тази партийна група пуска корени в обществото с помощта на традиционните полски стойности и играе роля в Полския март под името „партизани”.

Една от основните предпоставки за вълненията от март 1968 г. може да се открие в структурата на полското общество през това време. Около две трети от населението е във възрастовата граница под 35 години. Младото поколение е израснало и възпитано в социалистическа Полша т.е. те вярват, че социализма е най – добрата обществена система, защото осигурява свободно развитие на личността. Разликата с предишното поколение, обаче се крие в това, че у младите липсва страха от репресии, белязал техните родители. Студентите се превръщат в основни участници в събитията заедно с част от творческата и научна интелигенция.

Именно младата и опитна интелигенция започва в началото на 60-те да недоволства открито от културната политика на властта. Двете основни опозиционни ядра са Съюзът на полските писатели (СПП) и Варшавският университет. През 1962 г. един от членовете на СПП – Кажимеж Брандис критикува партийния контрол. Полските писатели рязко се противопоставят на атаките на Хрушчов срещу модерното изкуство (има се в предвид реакцията на съветския лидер срещу изложба в Москва през декември 1962 г.). През 1964 г. група писатели от СПП протестират остро срещу „ограниченията в разпределението на хартията за книги и списания и изострянето на цензурата, застрашаващо националната култура”. Този акт е възприет враждебно от властта, защото става достояние на западни медии. В крайна сметка част от писателите пращат писмо до редакторите на в. Таймс, като заявяват, че проблемът е вътрешен и не е уместна външна намеса.

В другия център на несъгласие, Варшавският университет, също имат проблеми с властта. Двама млади учени, К. Модзелевски и Я. Курон, са осъдени на по 3 и 3 и половина години затвор заради марксистката оценка на полската действителност и разминаването на идеи и реалност. Изводите са документирани в манифест, който е иззет от милицията. Те пишат отворено писмо, с което искат да обяснят написаното. Причина за присъдите са, че писмото е публикувано във Франция. Адам Михник пък е студентът около който се оформя студентска група, наречена „командосите”, които се отличават с изключителната острота на споровете, водени от тях.

Още един обществен фактор изиграва роля в кризата – католическата църква. Въпреки исторически много силните си позиции в Полша, тя изживява не леки времена в следвоенния период. Младото поколение, откърмено в атеизъм, ще получи подкрепата и през март 1968 г. от място, от което не е очаквало. Така се прави първата крачка в сближаване между светски интелектуалци и църквата.

Началото на бунта от март 1968 г. е белязан от две ключови събития и двете външни. Първото е поредният арабско – израелски конфликт от 1967 г. , а другото събитие е честванията по случай 50 години от Октомврийската революция.

Изненадващата светкавична победа на Израел над арабските държави, подкрепяни от Източния блок е посрещнато със задоволство от поляците и до известна степен разпалва антисъветски настроения сред тях и произраелски (не проеврейски). Това от своя страна води и до речта на Гомулка, в която той обвинява „ционистите” за тези вълнения като дори намеква, че полските евреи са свободни да напуснат страната. Антисемитските нотки разбуждат една чувствителна за поляците тема за евреите, не само заради Холокоста, придобил трагични размери на територията на Полша, но и немалкото евреи в ръководството на ПОРП. Младата генерация в партията се възползва от това и започва скрита антисемитска политика, начело на която е вътрешният министър  Мочар. Това никак не се приема добре от интелигенцията, както и от самите евреи, които по – скоро се чувстват поляци и се превръщат в изкупителна жертва.

Второто събитие, свързано с честванията на юбилея от Октомврийската революция е другият катализатор за събитията от март. В полският Национален театър отбелязват събитието с пиесата на Адам Мицкевич „Задушница” – синоним на полското националноосвободително движение срещу Русия през 19 в. Обществото е във възторг от постановката, което кара властта да се спре представлението. Интересен обаче е фактът, че предварително е обявен денят на последната прожекция(30.01.1968 г.). Това е база за възникнали хипотези, че властите сами са търсели началото на конфликт.

Последната постановка продължава повече от нормалното, поради нежеланието на публиката тя да свършва. Събитията след края на пиесата са повод за началото на протестите. Младежко шествие до паметника на Мицкевич с искане за „Свободен театър, свободно изкуство” става причина за ареста на 35 от участниците. Обявено е че те са евреи. На следващия ден „командосите” разказват за събитията на френската преса и са отстранени от университета.

Тази демонстрация предизвиква действия на варшавските писатели в подкрепа на младежите. На 29.02.1968 г. е свикано събрание на СПП на което е  приета резолюция, която остро осъжда репресиите срещу арестуваните, както и забраната на „Задушници”. За тези свои действия, писателите са остро разкритикуване от работническите съюзи из полските заводи.

На 8.03.1968г. няколко хиляди студенти се събират в двора на Варшавския университет където четат резолюция с искания за спазване на чл. 71 от конституцията, заявяват, че няма да се примирят с репресиите, както и за реабилитирането на „командосите”. Срещу протестиращите се изправя група „цивилни полицаи”, които зачеват сериозни спорове. Минути по – късно в двора на университета нахлуват милиция и брутално разгонват протестиращите.

На другия ден вестник Жиче Варшави излиза със статия, която остро критикува разбунтувалата се младеж. Въпреки тези действия срещу студентите, конфликта се разширява. Включват се студенти и от други университети, като при уличните протести има арестувани и ранени. Протестно писмо пишат и професори и доценти, все членове на ПОРП. На 11 март католическата парламентарна група „ЗНАК” внасят питане до премиера Циранкевич, кога ще спрат погромите над студенти и ще се посочат ли отговорниците за тях.

Между 11 – 28 март се провеждат студентски протести в университетите в цялата страна. В техните резолюции личи влиянието и на събитията в съседна Чехословакия, което в последствие ще се приеме много негативно от Гомулка. Забелязва се и промяна в съдържанието на самите резолюции. Във последната от 28.03.1968 г. вече не се говори за станалото, а за бъдещето. Обявени са искания, които повече приличат на политическа програма, искаща гарантиране на демократизацията на обществото. Тук може да се забележи и поврат в мисленето на полското общество.

Властите реагират с насилия и насаждане на антисемитизъм, а самият Гомулка дори не е в Полша в началото на протестите. Едва на 19 март произнася реч, която обаче е разочароваща за студентите и писателите. Прави опит за заглуши антисемитизма, а също така атакува конкретни имена сред студентите и писателите, като така се опитва да обезоръжи.

Тези събития успяват от една страна да настроят голяма част от полското общество срещу интелектуалците, но след време ще се види, че това не е много полезно за ПОРП. Когато през следващите години бунтовете срещу властта са от средите на работниците, управляващите ще загубят подкрепата на интелигенцията.

БЪЛГАРСКОТО ОТНОШЕНИЕ

Българският акцент във вълненията от март 68-ма има две посоки: на българската дипломация и на българските студенти, учещи в Полша.

Първите играят ролята на информатор за българското правителство, като го снабдяват непрекъснато с подробни данни около развоя на събитията. Българските представители в Полша обвиняват Католическата църква и вътрешнопартийния ревизионизъм за случващото се. Влиянието на евреите според дипломатите ни обаче е преекспонирано, поради политически причини.

Относно българските студенти, пребиваващи в Полша (205 на брой), докладите са, че те не участват и не одобряват демонстрациите, но въпреки това е наложително да се проведе „разясняване на причините и корените на тези събития”, което все пак показва наличието на проблем. Регистрирани са няколко случая с български студент, които „не разбират правилно събитията” и дори защитават теза, че студентските вълнения не са организирани от „ционистки елементи”.

ПОСЛЕДИЦИ

Могат да се отбележат няколко насоки в последиците от Полският март ’68 г.

Във вътрешнополитически план се наблюдава изключителният размах на антисемитската кампания, която води до емиграцията на десетки хиляди полски евреи. Наблюдава се масово уволнение на еврейските кадри в структурите на партията и на други обществени организации.

Студентите пък са освобождавани и изпращани в армията, а поради закриване на специалности много други са принудени да кандидатстват наново. Уволнени са университетски преподаватели, а на тяхно място са извършени партийни назначения, с което се засилва контрола над образованието. Университетската автономия е премахната. Общо за участията в полските вълнения са арестувани около 2700 души.

Във външнополитически план отношенията между Полша и Чехословакия се обтягат, тъй като полските власти обвиняват съседите си за вълненията. Полската страна обвинява и други страни от Източния блок, като Унгария, в подкрепа на протестиращите. От друга страна са изразени благодарности към България и ГДР за коректното отношение и помощта, която те оказват. Това вътрешно-блоково разцепление ще се прояви в бъдещото отношение на Европейската икономическа общност, тъй като Полша и Унгария първи ще получат помощ от нея.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

През Пролетта на 1968 г. , изправена пред недоволството на студенти и интелигенция, управляващата ПОРП се опира на традиционните методи за справяне със възникналата сложна ситуация. Тя ще се опре на средните слоеве от обществото за справяне с кризата, което обаче в последствие ще бъде сериозен недостатък, защото отказвайки се на диалог с нея губи обора при бъдещи кризи. Може би ключов извод от събитията е, че полското обществено мислене се стреми към отказ от сътрудничество със съществуващата система именно след Полският март на 1968г.

За Полша кризата от март 1968 г. изиграва ролята на поврат в масовите обществени нагласи. От относително доверие на интелигенцията (особено младата) към намеренията на ПОРП да изгради социално справедливо общество (социализъм) те еволюират към идейно противопоставяне и култивиране на опозиционни нагласи в обществото, довели до периодично следващите кризи от декември 1970, юни 1976, август 1980 – декември 1981 г., за да се стигне до рухването на системата през 1989 г.

Чехословакия – Пражката пролет

Първите сто дни на Дубчек

Наистина, Брежнев нарича борбата за власт в Чехословакия вътрешна работа, но това естествено не означава, че СССР е загубил интерес към развитието на страната. Още в началото на януари съветският посланик в Прага Степан Червоненко предупреждава Кремъл за опасността от „втора Унгария". А на 18 януари Политбюро на КПСС разисква ситуацията в ЧССР. Пет дни по-късно, на разговор в посолството, Червоненко внушава на Дуб­чек, че от него се очаква да спре „антимарксистките сили ". Още през януари Дубчек заминава на официално посещение в Москва. Чехословашкият партиен шеф се опитва да омае с думи руснаците, обяснявайки, че политическата система в страната му се нуждае от промяна в курса. „Въпреки това те седяха с каменни и мрачни лица тогава ми стана ясно, че посланието ми не е достигнало до тях. Тези момчета бяха прекалено корави за мен", спомня си по-късно Дубчек.

Така реформаторите от града на Вълтава са предупредени, че курсът им ще се натъкне на масивна съпротива в „братските социалистически страни". „Пражката пролет” – наречена така по името на ежегодния фестивал, провеждан в чешката столица, започва в изключително хладна атмосфера. Днес е известно, че разположените в ГДР съветски войници са били заели позиции на чешко-германската граница още през февруари 1968г., приведени в бойна готовност. Тогава обаче още никой не знае дали съветското дрънкане на оръжия е сериозно или не.

На 21 и 22 февруари ЧКП празнува двадесетата годишнина от идването си на власт. По този повод лидерите на източноевропейските държави се събират в Прага. Дубчек използва случая, за да изясни официално представите си за своята бъдеща политика в ЧССР. Най-вече намерението му да не търпи повече нарушаването на гражданските права трябва да е прозвучало в ушите на социалистическия политически елит като лебедова песен на авторитарния им стил на управление, защото в прав текст това означава, че за в бъдеще Прага смята да се въздържа от насилие за запазване на диктатурата.

Чехословашките медии незабавно се заемат да нищят колко далеч биха стигнали обещаните свободи. На мода излизат радиопредавания, в които слушатели могат да се обаждат и да изразяват несмущавано мнението си - нечувано събитие в страна, в която до неотдавна всяка вестникарска дописка е била подлагана на строга цензура. Никой вече не контролира статиите на журналистите след като на 25 февруари генерал-майор Ян Шейна, снабден с чехословашки дипломатически паспорт, е избягал на Запад. Само няколко седмици преди това, този военен с най-висок чин в политическото ръководство, е заговорничил на страната на консерваторите в борбата за власт в ЦК. След бягството му се изяснява, че Шейна е бил замесен в стопански злоупотреби. Така се хвърля сянка и върху неговия покровител, президента Новотни. Скоро медиите започват да настояват за оставката му.

Журналисти, писатели и творци все по-смело се смесват в обществения живот. На 4 март цензурата изцяло е премахната, след като е въведена изцяло по съветски образец след преврата 1948 г. Цари свобода на печата. Започва период на непрекъснати дискусии и постоянни събрания. Чехословашките интелектуалци преоткриват ролята си на „носители на образованието, културата и политиката, както еуфорично се изразява тогава Антонин Лим.

Дрезденската среща на държавите от Източния блок

Естествено, през това време властимащите от Източния блок не стоят със скръстени ръце. На 23 март Брежнев кани лидерите на страните-членки на Варшавския договор на среща на върха в Дрезден под претекст да дискутират икономическото си сътрудничество. Отначало Румъния умишлено не е информирана за срещата, защото Николае Чаушеску вече многократно се е опълчвал срещу съветското доминиране. Едва на откриването на заседанието чехословашката делегация разбира, че ще се обсъжда положението в тяхната страна. Съветският съюз, Полша и ГДР се проявяват като най-строгите съдници в социалистическия лагер. Брежнев напада Дубчек фронтално. Ставало дума за „контрареволюция" и за това, че ЧКП се поддавала на натиска на улицата. След това председателят на Полската комунистическа партия Владислав Гомулка атакува чехословашката делегация, че „пропагандирали социализъм по рецептата на радио Свободна Европа. Накрая държавният глава на ГДР Валтер Улбрихт високомерно констатира дефицити в теорията и слабости в идеологията на чехословашките другари. Необичайно за подобна конференция е засиленото присъствие на висши офицери от Съветската армия и от Националната народ­на армия на ГДР. Така на пражките реформатори ясно се показва, че стъпват по тънък лед. Въпреки това Дубчек остава непоколебим. Той защитава съратниците си, своя курс и свободата на печата в родината си. Същевременно уверява колегите си, че ЧССР ще изпълнява задълженията си на съюзник.

У  дома Дубчек скрива тези трудности от народа си, защото се опасява, че натискът от страна на съюзните от Източния блок ще налее вода във воденицата на вътрешнопартийните му критици. Затова на 29 март пише в партийния орган „Руде право", че в Дрезден партийните и държавните ръководители на другите социалистически страни са подкрепили пражките реформи.

Очевидно Дубчек възлага цялата си надежда, че в крайна сметка за Кремъл ще се окаже по-важна лоялността на чехословашкото ръководство, отколкото вътрешнопартийните му експерименти. На 28 март ЦК на ЧКП се събира на първото си заседание след Дрезденската среща. На дневен ред е най-вече една персонална промяна: Лудвик Свобода е номиниран за президент на мястото на Антонин Новотни. На 30 март Националното събрание одобрява този законопроект. За първи път след 1948 г. изборът се провежда тайно. На Априлския пленум след няколко дни ЦК избира шестима нови членове на президиума, в който, наред с други, влизат Васил Биляк, Оддржих Черник, Драхомир Коддер, Франтишек Кригел, Йозеф Смрковски и Александър Дубчек.

Пражката „Програма за действие"

Освен това на 5 април ЦК приема програма за действие, провокативно озаглавена „Пътят на Чехословакия към социализъм". Един от акцентите й гласи: „Политически изразител на многопластовите интереси в нашето общество е целият национален фронт като съюз на всички социални слоеве, групи по интереси и националности. Партията не желае и няма да замества обществените организации. Напротив, тя трябва да се грижи нейната инициатива и политическа отговорност за единството на нашето общество да се обновяват и разгръщат." Зад тази партийна лирика се крие взривяващият системата въпрос за обществения плурализъм като коренно противоположен принцип на тоталитарния управленски модел. Допълнителна скандалност  на програмата за действие придава фактът, че в ЧССР вече са се образували извънпарламентарни групировки, като например „Клубът на непартийните активисти (КАН) и „К-231 - намек за параграф 231, с който през петдесетте години се извършват политическите процеси. Наистина, за момента тези организации не играят ролята само на дискусионни кръжоци, обаче те са

напълно способни да обединяват и изразяват обществени интереси, тоест да конкурират ЧКП.

За сто дни реформаторският курс на Дубчек преобръща радикално обществените настроения. Чехи и словаци са обзети от истинска реформаторска треска. Вече нищо не изглежда невъзможно, всичко е ново, всичко може да бъде изпробвано. Хората не се страхуват повече, но все още вярват в комунистическите идеи. В една анкета от онова време 80 процента от населението се обявяват за продължаването на социализма, а 70 процента застават зад политиката на Дубчек. Преобладаващото мнозинство чехи и словаци тълкува новата политическа линия в Прага като осъществяване на онези идеали, които са се зародили по време на Националното възраждане от XIX век и Първата република на Масарик.

Надеждата за по-добро бъдеще обхваща и други водещи политици: например избраният на 18 април парламентарен шеф Йозеф Смрковски, който след Пражката пролет до последно се съпротивлява срещу така наречената „нормализация", Франтишек Кригел, който през 1969 г. става първият изключен от партията, а вероятно и Оддржих Черник, заменил Йозеф Ленарт на премиерския пост на 8 април 1968 година.

От друга страна, много партийни величия смятат, че реформаторският курс отдавна е преминал всякак­ви граници. След средата на март заедно с Новотни се оттеглят около 50 консервативни висши функционери. Но Дубчек все още управлява със стария Централен комитет – за нови избори трябва да бъде свикан партиен конгрес. Най-вече ветерани на комунистическата партия като Васил Биляк и Емил Риго, все повече се отдръпват от реформаторското крило.

Коалицията на „бетонните глави”

Москва наблюдава непокорното чехословашко ръководство с нарастващо подозрение. На 4 май Брежнев привиква нова пражка делегация, състояща се от Дубчек, Смрковски, Черник и Биляк. Той упреква чехословашките политици, че в ЧССР продължават да са на власт „почти цялата буржоазия и старите кулаци”. Всеки ден от ФРГ западни агенти прекосявали чехословашката граница. А на първомайската манифестация се развявали американски знамена – което всъщност отговаря на истината.

В тази ситуация Дубчек се защитата доколкото е възможно. Той приема критиката на Брежнев към медиите, както и загрижеността му за „буржоазните сили”, вероятно, за да го убеди, че напълно осъзнава рисковете на своята политика. Но без особен успех, защото два дни по-късно Брежнев заявява пред Политбюро на КПСС, че Дубчек говори едно, а върши друго.

По-добро впечатление на московското ръководство прави Васил Биляк, който по време на чехословашко-съветската среща се показва като лишен от въображе­ние, но надежден съмишленик на Брежнев. В Кремъл явно разбират, че с това се появява първата пукнатина в редиците на пражкото ръководство. Ето защо съветското Политбюро натоварва украинския комунистически шеф Мьотр Шелест да установи по-тесен контакт произхождащия от Словакия Биляк. На 25 май двамата хардлайнери провеждат първия си разговор на четири очи.

Реакция на събитията в Полша и Чехословакия

Вътрешнополитическите промени в Чехословакия както и кризата в Полша не остават незабелязани от останалите „братски” страни, които ги възприемат по различен начин. Бунтът на полските студенти се оценява като проява на влиянието на „ревизионистите” от Югославия и Чехословакия, но не предизвиква особени опасения сред страните от Варшавския договор. Той с основание се възприема вътрешнополитически и никой не се съмнява в способността на ПОРП да „възстанови реда”. Единствената изненада носи силният антисемитски характер на действията на властта, но и той се третира като „полска специфика”. Доста по-различна е реакцията към чехословашките промени, най-вече защото те са инспирирани от ЧКП, която е основният властови фактор в страната и гарант за присъствието на Чехословашкия в Източния блок.

Реакцията на непосредствените чехословашки съседи е бърза и остра – за опасността от промените в Чехословакия те разговарят още на заседанието на ПКК (Политическия консултативен комитет) на Варшавския договор в София (6–7 март 1968 г.). Избухналите веднага след тази среща студентски вълнения в Полша полско-чехословашките отношения, тъй като свободата на словото позволява на чехословашки студенти, писатели и медии да оповестяват своите декларации на солидарност с бунтуващите се полски студенти, в които не спестяват критиките си към употребата на сила в политическия спор.

Само две седмици по-късно, на 23 март, в Дрезден е свикана среща, в чийто дневен ред фигурират следните теми: обсъждане на икономическото сътрудничество и международното положение. В центъра на дискусията обаче застават промените в Чехословакия и евентуалните им последици за целия Източен блок. И петимата чехословашки представители в Дрезден – Александър Дубчек, Йозеф Ленарт, Драхомир Колдер, Олдржих Черник и Васил Биляк, се опитват да защитят своите планове за реформи, като декларират, че целта им не е социализмът да бъде унищожен, а да бъде демократизиран. Действията им обаче са остро критикувани от почти всички присъстващи, най-вече заради отстъплението от принципите на съветския тип социализъм. Особено категорични в изказванията си са лидерите на ГД Р Валтер Улбрихт и на Полша Владислав Гомулка.

Още тази първа международна среща, посветена на „чехословашкия проблем”, показва някои тенденции. Първата е, че на срещата не са поканени румънски представители, вероятно защото новият румънски лидер Николае Чаушеску вече е показал нежеланието си да се съобразява със строгата дисциплина в Източния блок. Втората е, че продължаващите студентски вълнения в Полша въобще не са обсъждани в Дрезден, а критики се отправят само към реформите в Чехословакия. Опасенията са свързани с Чехословакия, защото инициирани от управляващата ЧКП реформи целят да променят икономическите, политическите и културните принципи на системата, а ЧКП има властовите механизми да ги осъществи. Третата тенденция може да се открие в появилите се, макар и не кардинални, различия между представителите на България, ГД Р, Полша, Унгария и СССР, ако не броим „подсъдимите” чехи и словаци. Съветският лидер Леонид Брежнев не бърза, той предпочита да изслуша другите, преди да се намеси в спора, докато крайните и много нервни атаки идват от онези, които се чувстват „най-застрашени” от чехословашките реформи: консервативно настроените източни германци и поляците. Българските представители в Дрезден не се и опитват да заемат категорична позиция в отсъствието на Тодор Живков, предпочел визитата си в Турция. Единствено в лицето на унгареца Янош Кадар чехите и словаците намират умерен защитник на реформите, които съвпадат с унгарските икономически промени.

Отсъствията, подходите и различията не са случайни, те могат да се обяснят със станалото в Източния блок в предходните години. Още в началото на 60-те години отношенията между страните в Източна Европа преживяват сътресения: сближавания, раздалечавания, разцепления, определящи за които са промените в центъра на Източния блок – Москва. Политическата еволюция в Източна Европа е функция на отношението на съветски те лидери към собственото си минало (Сталин и сталинизма като система и практика). Инициативата за тези промени идва от утвърдилия се след остра борба наследник на Сталин Никита Хрушчов. Десетилетието на управлението му (1954 – 1964 г.) е едно от най-динамичните в следвоенната съветска история.²³ Но резките завои и непредсказуемостта на Хрушчов създават нестабилност и мнозинството в ръководството на КПСС успява на 14 октомври 1964 г. да го слави след „дворцов преврат”. С първите си действия новият съветски лидер Леонид Брежнев се опитва да преодолее предизвиканото от Хрушчов разцепление в Източния блок и в световното комунистическо движение. То ва обаче не се оказва толкова лесно.

Дрезденската среща не спира реформите в Чехословакия, даже напротив, тя стимулира чехословашкото общество да разшири пространството на свободата си. Затова не е чудно, че чехословашкия модел на „социализъм с човешко лице” (хуманен социализъм, какъвто е терминът от Програмата за действие) става все по-опасен за консерваторите, управляващи в съседните на Чехословакия страни. В ГД Р в началото на март пред закрито заседание на партийния и икономическия актив в Лайпциг Валтер Улбрихт предупреждава за ставащото в Чехословакия и в други страни от Източна Европа: „ГЕСП не е съгласна с редица промени и становища на ЧКП и особено с провеждания курс на децентрализация на ръководството на държавата. Също така ГЕСП не споделя провежданата сега културна политика в ЧССР. ГЕСП не одобрява и югославския образец и няма намерение да допуска провеждането на югославски път на либерализация, както това сега се прави в ЧССР и Унгария.” Германските власти забраняват на своите специалисти, които работят с чехи и словаци, да коментират с тях промените, за да не проникне чехословашкото влияние в ГД Р. Улбрихт намира съмишленик в лицето на Тодор Живков, както личи от информацията за събитията в Чехословакия, изпратена от Живков лично на Улбрихт: и двамата споделят общата тревога, че положението в Чехословакия излиза извън контрола на Дубчек.²⁵

За разлика от Гомулка и Улбрихт унгарският лидер Кадар се опитва да съчетае заявената вярност към Източния блок и Москва с добрите отношения със съседна Чехословакия. Точно в началото на 1968 г. двете страни осъществяват съвместен проект – изграждат съвместна администрация за общия си участък на р. Дунав, което ги поставя в обща позицията срещу останалите дунавски държави.²⁶ Но не само общите икономически интереси мотивират умерената позиция на Янош Кадар. Тя се дължи и на изразената от унгарското общество подкрепа за чехословашките реформи. След Унгарската революция от есента на 1956 г. унгарците се радват на значително по-големи граждански и политически свободи, а и властта е принудена да се съобразява повече с техните нагласи. Дори и в края на април 1968 г., когато другите източноевропейски страни засилват критиките си към Чехословакия, Янош Кадар си позволява да заяви публично: „Унгарската общественост и УСРП следят с пълно доверие усилията на ЧКП в борбата за тържеството на делото на социализма и се надяват, че тази борба ще бъде доведена до победен край”. Така Унгария се оказва в позицията на нещо като „мост” между Чехословакия и останалите страни в Източния блок.

Съвсем различно е отношението към чехословашките реформи от страна на трите източноевропейски и балкански страни: Югославия, Алба-ния и Румъния. Разбира се, не става дума за обща позиция, тъй като взаимните им отношения са повече от сложни. Югославия и Албания са протагонисти още от 40-те години, като всяко затопляне в отношението на Съветския съюз към Югославия е съпроводено със застудяване в отношенията с Албания – тук нещата са сравнително ясни. По-сложна е релацията Юго-сла вия – Румъния. И двете са силно подозрителни към Съветския съюз, но пък рязко се разминават в отношението си към най-големия конкурент и съперник на Съветския съюз – Китай. Румънските комунистически лидери – първо Георге Георгиу-Деж, а след смъртта му през 1965 г. и амбициозният Николае Чаушеску, се опитват да подсилят румънската карта, като формират самостоятелна позиция в съветско-китайските противоречия. Съвсем разли-чна е политиката на югославския комунистически лидер Йосип Броз-Тито (митологизиран първо като партизански командир, а после и като борец срещу сталинизма). За него позицията на ККП и Мао Дзъдун в защита на Сталин и сталинизма е неприемлива, тъй като първото разцепление в Източния блок е предизвикано точно от личното противоборството между Сталин и Тито. А и китайците оценяват югославския социализъм като ”ревизионистичен”.

В началото на 1968 г. изглежда, че най-важният проблем за трите балкански социалистически страни ще бъде участието им в усилията да се възстанови единството на световното комунистическо движение. Да обсъди свикването на поредното заседание на „ комунистическите и работническите партии” е целта на т. нар. Будапещенска подготвителна (консултативна) среща, проведена през февруари 1968 г. Позициите на трите „непокорни” са различни (единомислие има само сред „послушните” на Москва), като най-ясна и непримирима е позицията на Албанската партия на труда, следваща стриктно китайския пример.

Румънците поставят условия: „на евентуалното съвещание трябва да присъстват всички комунистически партии, а е добре и някои социалисти чески: Японската, Чилийската и други; на срещата в Будапеща да се поканят всички компартии в това число и СЮК и всички отцепили се като Индийската, Израелската и прочее; да не се приемат документи, а само да се обменят мнения; под никаква форма не бива да се възстановява центърът на Международното комунистическо движение (за такъв център не може да претендира никоя партия), вмешателството на някои партии в работата на други е вредно и води до разединение; всяка партия трябва да бъде самостоятелна, всяка социалистическа страна – независима. На Будапещенската среща да не се говори срещу никоя компартия, а да се търсят обединяващите позиции”.²⁹ Ясно прозира амбицията на Чаушеску да играе ролята на медиатор и обединител на всякакви виждания. Очевидно е, че тя не може да бъде одобрена от другите управляващи компартии и особено от КПСС, която се смята за естествен водач не само на Източния блок, но и на цялото световно комунистическо движение.

Подобно е отношението на СЮК и Тито. Югославският партиен деец Муязинович, пристигнал в Будапеща след Консултативната среща, изразява югославското огорчение, че СЮК не е бил поканен на консултативната среща, въпреки че е очаквал такава покана. Нюансът в инак общото с РКП искане комунистическото движение да няма единен разпоредителен център, е в ясно изразеното югославско желание да преговаря.³⁰

През март-април 1968 г. чехословашките промени изместват по-абстрактните проблеми на световното комунистическо движение. Чехословакия става новият разграничителен фактор за социалистическия блок. Първа та румънска реакция към ставащото в Чехословакия е демонстрирана през март. Тя е заявена в заглавието на статията „Настойчиви усилия на комунистическата партия и народите на Чехословакия с цел усъвършенстване на обществения живот по пътя на социализма”, публикувана в партийния орган в. Скънтея на 29 март 1968 г.³¹ Положителни оценки за ставащото в Чехословакия дават и румънските дипломати, в чиито думи се прокрадват надеждите на румънското ръководство: „че в отношенията си със СССР и другите страни от СИВ и Варшавския договор ЧССР ще тръгне по пътя на Румъния”.³²

Значително по-основателни обаче са предвижданията на югославското ръководство. Те се базират върху подобието между икономическите промени в двете страни и близките контакти между техни водещи икономисти, потвърждаващи правилността на югославския „път към социализма”. Към идейната близост трябва да се добави и предвоенната традиция на сътрудничество в Малката антанта, обединила в началото на 20-те години Чехословакия, Югославия и Румъния. През първата половина на 1968 г. сякаш започва реорганизация в Източна Европа, която може да даде шанс на националните модели и интереси. Това са основанията, накарали Югославия да се ангажира с чехословашките промени. Наблюденията на българските дипломати в Белград то потвърждават: „Югославското ръководство оказа пълна подкрепа на десните ревизионистични сили в ЧКП, прие с възторг и непрекъснато поощряваше отрицателните тенденции в Чехословакия след Януарския пленум. По наша преценка то имаше голям дял в надигането и укрепването на тези сили. То имаше връзки с тях още преди събитията, насърчаваше ги и ги насочваше.” Другите доказателства са: продължителният престой в Югославия на ”бащата” на чехословашката икономическа реформа проф. Ота Шик през есента на 1967 г.; посещението на чехословашкия премиер О. Черник през 1968 г.; засилената дейност на чехословашкия посланик в Белград Шимович. Чехословакия е посетена от политика Киро Глигоров, от журналисти и икономисти.

Съвсем различна е позицията на Албания. В хармония със сталинистките виждания на партийния си лидер Енвер Ходжа Албания се отнася с голямо подозрение към реформите в Чехословакия.

Дописано и преразказано от мен зщото pdf свършва до тук J

Следващият етап в интернационализирането на „чехословашкия въпрос” е организираното от Брежнев заседание на 8 май 1968 година в Москва. Брежнев кани онез лидери от Варшавският договор, които не веднъж са засвидетелствали верността си – Т. Живков, Валтер Улбрихт, Владислав Гомулка и Янош Кадар. Истинската цел на срещата е на спокойствие да се обсъдят последиците от еволюцията на Чехословакия. Резултат от нея е изпратеният Брежнев План за разрешаването на проблема, изпратен на 22 май в София, Варшава, Берлин и Будапеща. Откритото изпращане на плана показва, че той е само за заявяване на възможност от военна намеса.

Непосредствено след Московската среша Съветите из­пращат две високопоставени военни делегации в Че­хословакия, за да подготвят операцията. Министърът на отбраната маршал Андрей Гречко пристига лично, за да добие представа. По-късно докладва пред Политбюро, че положението в страната е бедствено. Първоначално запланувано за есента, военното учение „Шумава” (Чешки лес) се изтегля на 20 юни. Официално се говори само за щабно учение. Но в действителност маневрите в Западна Чехословакия са част от мащабна военна операция на Варшавския договор, при която на чешката граница се разполагат войски на Полша и ГДР, които така и не се изтеглят след края на маневрите на 30 юни.

Московската „коалиция на петте” е привела войниците си в бойна готовност за интервенцията в Чехословакия. След седем седмици войските на Варшавския договор използват за нахлуването си същите транспортни пътища, проучени по време на учението „Шумава”. Дори част от същите офицери сега завземат онези позции, които по-рано са разузнали с помощта на чехословашките „братя по оръжие”.

С течение на времето и задълбочаването на реформите в Чехословакия, в ГДР се засилват негативизмът. Основна причина за това е все по-силното изразяване на солидарност на източногерманците със чехите и словаците. По време на манифестация на 1 май в Берлин дори един гражданин издига плакат с думите „Чехословакия е премиер за всички!”. Позицията на Улбрихт се ожесточава, след заключителният прием (4 май) във връзка с юбилейната научна сесия за 150-годишнината от раждането на Карл Маркс. На нея той открито критикува Чехословакия и чехословашките представители напускат демонстративно приема и ГДР. Ръководството на ГДР предприема и масирана пропаганда за осъждане на ставащото в Чехословакия като ревизионизъм. Вестник Берлин Цайтгун предприема дезинформационна акция, като на 8 май публикува информация от Прага, че там са се появили  американски военни и танкове, а после не допуска уточнението, че става дума за филм.

След Мартенските студентски вълнения Полша също засилва критиките си към Чехословакия. Полската позиция е категорична, защото ги пречупва през призмата на собствените си проблеми, определяйки, че зад демократизацията на Чехословакия стои силна ционистка група.

Унгария продължава да бъде по-умерена, дори и след срещата в Москва, като се опитва косвено да зашити чехословашките реформи. През май унгарските власти посрещат чехословашкия МВнР – Иржи Хаек, като пред него и другите си съюзници изразяват опасенията си не за системата изобщо, а липсата на единство в сегашното ръководство.

Две хиляди думи

Още докато войниците от Варшавския договор тренират за опазването на Пражката пролет, на 27 юни в Литературни листи и в редица други вестници излиза статията на Лудвик Вацулик, озаглавена „Две хиляди думи". Според автора демократизацията напредва твърде бавно. Вината за това той хвърля върху върхушката на реалния социализъм: „Мнозинството от народа прие с надежда програмата на социализма. Но неговото управление попадна в ръцете на неподходящи хора. (...) Погрешната линия на ръководство превърна партията от политическа партия и от идейно проникнат съюз във властова организация, която упражни голяма притегателна сила върху властолюбиви егоисти, върху завистливи страхливци и хора с гузна съвест. (...) Отношенията в комунистическата партия станаха модел и причина за същите отношения в държавата. Срастването й с държавата доведе до това, че пропусна да се възползва от предимството на дистанцирането си от властта. Парламентът се отучи да заседава, правителството – да управлява, а директорите – да ръководят.”

Сега отново се предоставял голям шанс, смята Вацулик. Той не подозира, че Пражката пролет вече е пред прага на продължителна зима. Много видни личности подписват „Двете хиляди думи”. Това придава на манифеста характер на възвание. Хардлайнерите в ЧКП, но най-вече в другите държави от Източния блок, приемат посланието на Вацулик като буржоазна контрапрограма на социалистическия държавен строй. Така „Двете хиляди думи” предлагат повод за атака на реформаторския курс, което е добре дошло. Съветският посланик Червоненко представя на московското ръководство манифеста на като „нов етап в ликвидирането на ЧКП”. Дори Кадар тълкува текста като „контрареволюционна програма”.

Съветското Политбюро излива гнева си от „либерализацията" в Чехословакия в официално писмо до Пре­зидиума на ЧКП от 4 юли. Буржоазни сили се готвели да премахнат социализма и да установят капиталистически отношения. Това било толкова по-опасно, защото заговорниците се поддържали от членове на ЧКП, които възнамерявали да заграбят властта на следващия партиен конгрес. Манифестът „Две хиляди думи" бил програмата на тези превратаджии. Писмото от Кремъл завършва със зле прикритата заплаха, че Съветският съюз е готов да окаже „всяка форма на помощ" на чехословашкия народ.

Съветската позиция е  относително най-балансирана, може би защото СССР е единствената държава която може да направи нещо повече от декларации. В СССР е очевидна надеждата, че политическата еволюция може да се спре с комбинация от критика и икономическа помощ. Но това става все по-малко възможно с нарастването на интереса към Чехословакия.

За това е предприета следващата стъпка с „ Писмото на 5те комунистически и работнически партии до ЦК на ЧКП” (КПСС,ПОРП,ГЕСП,УСРП и БКП), изработено на срещата им на 14-15.07.1968 година. В него са застъпени две противоречащи си тези: 1. че страните не са имали време и намерение да се месят в техните работи и 2. че не могат да се съгласят с враждебните сили изтласкващи социализма от страната. Писмото на „петте” поставя ръководството на ЧКП в сложна ситуация.  От една страна стоят исканията на страните от ОВД, а от друга на гражданите на Чехословакия. ЧКП иска да не се обнародва писмото, но предложението е отхвърлено и Писмото е отпечатано във всекидневниците на петте страни на 18 юли. Тогава Президиума на ЧКП влиза в открит спор със страните изпращайки своя отговор на Писмото. Макар, че иска той също да бъде отпечатан в 4 от 5-те страни това не се случва(само в Унгария се отпечатва).

„Непокорните” социалистически страни реагират бурно. Югославия и в частност Тито окуражава реформите и обявява своята подкрепа за тях. Бурна е реакцията и в Румъния, която все още принадлежи към Съветският блок, където реформите са обявени за усъвършенстване на социалистическото общество и твърда позиция против намесата на ОВД. Единствено Албания не проявява специален интерес към нарастващият конфликт, а просто продължава своя прокитайски и просъветски курс.

В позата на изчакване, размяна на декларации и обвинения минава още един месец, докато в края на краищата през нощта на 20 срещу 21 август не е даден ход на интервенцията на петте страни от ОВД в Чехословакия. Отстрани интервенцията изглежда неочаквана. Изненадващо в и отпускарското време което е избрано, както и запазената в тайна военна подготовка. Никой не очаква военна интервенция и заради постигнатите съгласия на последните срещи с чехословашките представители в Тиса ( на 1 август) и в Братислава (на 3 август). Покрай Братиславската конференция се провеждат още няколко тайни срещи между Брежнев и просъветски чехословашки политици. На една от тях кремълският шеф получава онова легендарно „писмо-покана", подпи­сано от Алоис Индра, Драхомир Колдер, Антонин Капек, Оллржих Швестка и Васил Биляк. Партийното ръководство повече не било в състояние да се опълчва успешно на атаките срещу социализма - казва се в написаното на руски писмо. Десните сили били създали благоприятни условия за контрареволюционен преврат. В случай, че ЧКП не съумее сама да се справи със заплахата, „приемете тази наша декларация като настойчива молба и искане за вашата намеса и всестранна помощ", гласи ключовото заключение в адресираното лично до Брежнев писмо от страница и половина, без дата.

Никой от чехословашките реформатори не знае нищо за това писмо – то се пазеше до скоро в строга тайна от съветското ръководство; едва руският президент Борис Елцин го връчва на Прага през юли 1992г. Когато вечерта на онзи 3 август 1968г., след подписването на декларацията от Братислава Смрковски излиза на балкона на сградата, в която се водят преговорите, той извиква на насъбралото се множество: „Всичко е наред! Спазихме това, което ви бяхме обещали!”

Окупацията на Чехословакия

В нощта срещу 21 август 1968 г. „реалният" социализъм показва нечовешкото си лице. Под съветско командване 27 дивизии - около 300 000 войници - от Полша, Унгария, България и ГДР нападат Чехословакия.

7500 танка. 2000 тежки оръдия и близо 1000 самолета преминават границите малко преди полунощ и окупират страната за отрицателно време. За 36 часа „Операция

Дунав" приключва. Но военният успех е последван от политическа катастрофа.

Президиумът на ЧКП е изненадан от новината за инвазията насред заседание. Дубчек е изумен. „Значи все пак го направиха!", мълви той. Но и предателите сред членовете на президиума проявяват признаци на нервност. „Хайде, линчувайте ме!", провиква се крачещият възбудено насам-натам Васил Биляк. Това би могло да е звездният му час. Всъщност по план Биляк е трябва­ло да уговори партийните ръководители да приветстват нахлуването в резолюция. Съветите искат този документ, за да оправдаят окупацията си. Вместо това президиумът се обединява около декларация, в която интервенцията е осъдена като нарушение на международното право.

Същевременно превратаджиите се провалят в опита си да спечелят медиите на своя страна. Точно обратното, радиото и телевизията разпространяват декларацията на президиума на ЧКП, в която се осъжда интервенцията. Редакторите и телеграфната агенция СТК саботират опита да се съобщи на международната преса предварително подготвеното оправдание за навлизането на чуждите войски. Часове по-късно съветската агенция ТАСС разпространява мнимия „зов за помощ" на Чехословакия. А главният редактор на „Руде право" Оддржих Швестка, който е трябвало да поздрави чуждите войски с очерк в извънредно издание на партийния вестник, чисто и просто е зарязан от своите журналисти в редакцията.

Междувременно по улиците чехите проявяват невероятна гражданска смелост. Макар навсякъде в града да ехтят изстрели, младежи, владеещи добре руски, се опитват да разговарят с войниците. Те им обясняват, че в Че­хословакия няма контрареволюция. Съветската армия се явявала окупатор. Руските войници са разколебани. Това, което

чуват тук няма нищо общо с втълпяваното им у дома за Чехословакия. На Вацлавския площад се стичат тълпи от хора, демонстрациите са перманентни  Въпреки това гражданите трябва безпомощно да наблюдават как руснаците обстрелват Националния музей, вземайки го погрешка за сградата на радиото.

През нощта из цялата страна по стенете на сградите се появяват лозунги и набързо отпечатани плакати,  къде с иронични, къде с по-сурови думи, изразяват чувства на чешкия народ към окупаторите „Часовникът ми е в СССР, сега и транзисторът ми е там!", „Най-после СССР надмина всички империалисти!", „Каин и Авел също са били братя!". На другия ден изчезват безброй, улични табели, сякаш съществуват само улици „Дубчек” и площади „Свобода", а пътни знаци сочат посока изток: „Москва - 2000 км". Съпротивата се формира отново отново чрез тайни предаватели и нелегално издадени вестници.

Но не само уличният натиск причинява главоболи на съветските окупатори. Още в нощта на навлизането пражкият градски комитет решава да свика веднага насрочения за 9 септември XIV конгрес на ЧКП. Това събрание предварително предизвиква безпокойство сред консерваторите, защото са очаквали решения, които биха укрепили реформаторските сили. Брежнев и съюзниците му се страхуват, че конгресът ще даде допълнителен тласък на „пълзящата социалдемокрация". Това е и една от причините инвазията да започне преди септември. На 22 август над две трети от избраните делегати за конгреса се събират в едно от фабричните халета на комбината ЧКД в промишленото предградие Височани. Партийният конгрес избира нелегално нов президиум и приема нов статут. Но най-вече осъжда окупацията и настоява за незабавното изтегляне на чуждите войски. Международните агенции разпространяват по целия свят прокламации и решенията на конгреса и така поставят все по-натясно съветското ръководство. По време на съветското нападение чехословашкият външен министър Иржи Хайек се намира в Югославия, където прекарва отпуската си. Той отлита незабавно за Ню Йорк и заклеймява пред Съвета за сигурност на ООН нападението на Варшавския договор над страната си като „акт на употреба на сила, който не може да бъде оправдан по никакъв начин". И при най-добро желание никой вече не вярва в приказката за пражкия зов за помощ. Москва е принудена да преговаря - с Дубчек.

Сутринта на 21 август чехословашкият партиен ръко­водител е бил задържан заедно с други реформатори в сградата на ЦК. Отначало се съобщава, че „в рамките на два часа трябва да бъдат изправени пред революционен трибунал". После обаче са закарани на летище „Ружине" и оттам - транспортирани на първо време в Украйна.

На втория ден от интервенцията колаборационистите около Индра, Колдер, Биляк и Милош Якеш още не са успели да съставят алтернативен кабинет в Прага. Управляващите министри просто отказват да участват в „революционно работническо селско правителство". Ето защо вечерта на 23 август съветското ръководство отвежда Дубчек, Смрковски, Чершпс, Шпачек, Шимон и Кригел в Москва. Чехословашкият президент Лудвик Свобода доброволно е дошъл в съветската столица със собствена делегация още сутринта. (Свобода уж заплашвал да се застреля, ако Дубчек не бъдел освободен.) По-късно от Прага са докарани и други висши партийни функционери. Сред тях са Млинарж, Ленарт и Якеш. Общо двадесет чехословашки политици накрая преговарят в Кремъл с Политбюро на КПСС.

Съветската страна заплашва, блъфира, лъже, докато блокът на реформаторите не започва да се пропуква. Свобода и Хусак сигнализират, че са готови да разгледат въпроса „разумно". На 26 август, понеделник, малко преди полунощ пражката делегация най-сетне подписва представения от съветското ръководство таен протокол. Единствено Франтишек кригел твърдо отказва да сложи подписа си. Закодирано формулираният договор задължава чехословашката страна да оттегли осъждането на инвазията от дневния ред на Съвета за сигурност на ООН, да избере просъветски апаратчици на ръководните постове, отново да въведе цензурата и да обяви за невалидни резултатите от XIV конгрес. В замяна на това Москва ще се откаже от обвинението в контрареволюция и ще остави временно неколцина реформатори на постовете им.

Вечерта на следващия ден Дубчек говори по телевизията. Целият народ е прикован пред екраните. Пред себе си той вижда един съсипан човек. Дубчек има бяла лепенка на челото – в Москва се е наранил, получавайки лек припадък. Гласът му трепери. Прави дълги паузи отново и отново, сякаш търси подходящите думи. „В тези паузи се криеше целият ужас, спуснал се тежко над цялата страна”, пише Милан Кундера в публикувания си през 1984г. роман „Непосилната лекота на битието”. Въпреки грижливо подбраните формулировки посланието на Дубчеке недвусмислено: бъдещето на Чехословакия „ще се развива в ситуация, чиято реалност не зависи само от нашата воля.”

След това телевизионно обръщение хората разбират, че с Пражката пролет е свършено. Границите все още са отворени и в седмиците след окупацията на родината им около 28 000 чехи и словаци емигрират на Запад. Сред тях са кинорежисьори, писатели. Седемдесет на сто от емигрантите са млади висшисти или висококвалифицирани специалисти.

През октомври пражкото ръководство трябва да одобри разполагането на съветски войски. Въз основа на това споразумение голяма част от окупационната армия се изтегля до края на годината, но 80 000 съветски войници остават за неопределено време в страната. Ноемврийският пленум  на ЦК постановява отказ от реформите. За Пражката пролет  напомня единствено неизменното искане на словаците за по-голяма независимост на източната част на страната. В това руснаците виждат възможност да вържат ръцете на чешките реформатори. Хусак, междувременно председател на Словашката комунистическа партия играе ключова роля в тези сметки. Жива факла ознаменува залеза на Пражката пролет. На 16 януари 1969 г. 21-годишният студент Ян Палах се залива с бензин и се самозапалва на Вацлавския площад. Три дни по-късно умира в една пражка болница. Докато се бори със смъртта, той на няколко пъти идва в съзнание „В историята има моменти, когато е необходимо да се направи нещо. Ето че сега е дошло времето за това. След половин, след една година ще бъде твърде късно", казва умиращият на лекарите си. В Пилзен, Бърно и отново в Прага други трима младежи следват примера му през кратки промеждутъци. Властите се опитват да запазят в тайна от обществеността тяхната саможертва. Но на погребението на Ян Палах на гробището Олшани на 25 януари идват около 500 000 души.

Въпреки изненадата обаче, бързо са организирани протестни акции, който в „непослушните” соц. страни са на държавно равнище.

Най-важни са действията на жертвата – Чехословакия. Известна е привързаността на чехите (в по-малка степен словаците) към пасивна съпротива. И те я проявяват както в спонтанно гражданско неподчинение срещу интервенцията, така и в официалната държавна позиция. Ръководството на страната изработва и разпространява декларация още в нощта на 20/21 август, преди на сутринта основните дейци да бъдат арестувани и изпратени в СССР. Пак в духа на пасивната съпротива действат и чехословашките дипломатически мисии до края на август.

За Румъния интервенцията изглежда не само изненадваща, но и много опасна. В голяма реч Чаушеско отхвърля реакцията на ОВД и обявява защитни мерки – създадени са „доброволни” въоръжени отряди. Макар да няма пряка опасност от интервенция в Румъния, Чаушеско се възползва за да се утвърди окончателно като защитник на румънският национален суверенитет и да се представи като привърженик на демократизацията.

Югославия също реагира остро. Вестниците осъждат интервенцията, а на свиканото на 24 август заседание на ЦК на СЮК партията прави същото. Не закъсняват и обвиненията и срещу България. Тито също използва интервенцията за да сплоти обществото около новият враг (ОВД и България), като по този начин преодолява последиците от студентските вълнение от юни 1968 година.

Военната акция (първата и последната на ОВД) ускорява сплотяването на Югославия и Румъния. Още на 24 август е организирана среща между Тито и Чаушеску, на която се обсъжда променилата се международна ситуация и възможностите за съгласувани действия.

Албания също осъжда намесата на ОВД, макар и да не променя негативното си отношение към реформите в Чехословакия. Енвер Ходжа също се възползва от интервенцията за да потърси сближение с Югославия.

След 21 август 1968 година Източна Европа претърпява големи сътресения, но в посока различна от оформилата се през първата половина на годината. Допълнително се влошават отношенията в Източния блок – не само с Албания, а и с Румъния, като временно се връщат в „ледниковият си период” и отношенията с Югославия. С военна сила Чехословакия, примера в Източна Европа, е върната към принципите господстващи в Източния блок, но това се оказва пирова победа, тъй като окончателно дистанцира чехите и словаците от системата. Ражда се и новият принцип в международните отношения, наричан за Запад „Доктрината Брежнев”. В последвалите години отношенията еволюират, линиите на разделение се видоизменят, но разривът в отношенията вече не може да бъде заличен.