Joomla Software solutions Template

Payday loan

Слободан Милошевич остава един от най-противоречивите и дискусионни политици в съвременната балканска история. Несъмнено воден от идеята за запазване целостта на Югославия, той се превръща в човекът довел федерацията до нейния крах. С войните водени в Словения, Хърватия, Босна и Херцеговина и Косово сръбският президент довежда не само Югославия  до разпад, но и дестабилизира една голяма част от Балканите, които и без войните преживяват тежък период на преход от комунизъм и планова икономика към демокрация и свободен пазар.

Именно войната в Косово изиграва, обаче, ключово значение за бъдещото развитие, както на Сърбия, така и на целия регион. Тази война, до голяма степен, доказва грешния модел на водената националистическа политика на Милошевич, а и не на последно място има консолидиращ ефект за страните членки на НАТО.  В началото на конфликта те не изглеждат толкова уверени във възможностите си за краен успех, както и в „свалянето на един от последните диктатори в Европа”.

Този военен конфликт води до изключително важни резултати за целия регион. На първо място, Милошевич изцяло се дискредитира пред Запада и губи дори крехката подкрепа, която някога е имал. На второ, войната отваря нови възможности за България, която указва подкрепа на силите на НАТО и по този начин си проправя пътя към членство в евроатлантическите институции, гарантирайки че е сигурен партньор на Балканите. На трето място, Сърбия поема отново по пътя на конфронтацията и се отдалечава още повече от европейските ценности и от бъдещата интеграция към ЕС, към която се стремят някои от държавите в региона. Не на последно място войната води до обявяването на независима Косовска държава през 2008, което може би щеше да се случи и без кръвопролитията извършени 9 години по-рано. Настъпил беше историческият момент за окончателно решаване на въпроса с Югославия, но лидерите и на двете страни не бяха готови да отсъпят и да решат цивилизовано проблема.

Предистория на конфликтите в Югославия

Именно косовският въпрос издига на власт Милошевич в Сърбия. Решението, което той предвижда, е абсолютно бюрократично – трябва да се възстановят ясни взаимоотношения на сътрудничество (и подчиненост) между Прищина и Белград и да се намалят компетенциите на албанската номенклатура. Разполагащ с пълната власт в Белград от май 1986, той сваля политическите ръководства на провинция Войводина на 5 октомври 1988 и на република Черна гора на 11 януари 1989 и ги заменя с верни хора. През март 1989 той постига целта си - конституцията на Сърбия е променена и компетенциите на автономните провинции са силно орязани; парламентът в Прищина трябва да се подчини. В края на юни 1990 Белград суспендира правителството и парламента на Прищина, като последният реагира провъзгласявайки Косовската република (2 юли). На 5 юли Белград разтуря косоварските политически инстанции. Сръбски чиновници поемат всички решаващи политически, икономически и културни лостове, което само ускорява изграждането на едно решително антагонистично албанско общество.

Но не само Сърбия променя правилата на играта в рамките на своята републиканска конституция. Словения, последвана наскоро от Хърватия, въвежда новости, които също тъй силно разтърсват крехката югославска конструкция. Логиката на това отстъпление е съвсем различна от сръбската. Наблюдавайки отпадането на съветския контрол над централна и балтийска Европа, словенските и хърватските ръководители смятат, че е дошло време за излизане от междублоковата „безтегловност”, от която Югославия дълго време черпи изгода, и за включване в западната сфера на просперитет. Двете най-развити републики се смятат способни да устоят на шока на конкуренцията.

Институционалната рамка наследена от Тито, възпира тази еволюция. Тъй като е прекалено трудно да бъде променена чрез консенсус, Словения и Хърватия прилагат политиката на свършените факти. На 21 януари 1990 техните комунистически съюзи се отделят от Съюза на югославските комунисти (СЮК), а когато последният най-сетне се отказва от политическия си монопол, в двете републики вече са се провели плуралистични избори, довели на власт нови сили. Оттук нататък легитимността на властта се основава върху институциите на републиките – новите парламенти избират нова изпълнителна власт и започват промяна на републиканската конституция, като отказват да я подчинят на федералния основен закон. Провъзгласяването на суверенитета на Словения на 2 юли 1990 превръща Югославия де факто в конфедерация, без предварителни консултации. На 23 декември се провежда референдум за независимостта, а на 20 февруари 1991 парламентът се произнася за „отделяне”. Независимостта е провъзгласена на 25 юни. Стремежът за независимост на Словения, макар и проявен относително късно, през 1990, възбужда мощна вътрешна динамика, която не държи сметка за много по-бавната демократическа еволюция в другите републики.

След поредица от свършени факти Словения и Хърватия прекъсват всички връзки, подсигуряващи федералния съюз Югославия. Лишена от институции и от основи за общ диалог, в началото на 1991 федерацията се превръща в тройно съзвездие. От една страна, Словения и Хърватия се стремят към пазарна икономика, Западна Европа и „постмодерната” цивилизация. От друга страна, Сърбия и Черна гора, където плуралистични избори потвърждават легитимността на течението на Милошевич смятат, че поставянето под въпрос на институциите е само в ущърб на сръбските национални интереси – към въпроса за сърбите в Косово скоро се прибавя и въпросът за сърбите в Хърватия и Босна и Херцеговина. Контролът върху общественото мнение силно се затяга – проявите на либералните или антикомунистическите националистически течения са репресирани. Режимът става по-авторитарен и съучастничеството му с армията се откроява по-ясно.

За Македония и Босна и Херцеговина не може да се очаква нищо добро вън от югославския контекст. Независимо от това, перспективата да останат включени в една орязана и обедняла Югославия, смалена до обладаната от националистическа треска Сърбия, която вече е задушила Косово, не им предоставя голям избор. В момент, когато войната вече е започнала, Македония, последвана от Босна и Херцеговина, избират независимостта (17 септември 1991 и 3 март 1992).

Всички тези актове на провъзгласяване на независимост са едностранни и черпят своята легитимност от референдуми, т.е. от аритметичното мнозинство на населението на съответната територия на републиката. Така възниква и въпросът за групите, предпочитащи да останат в рамките на общата югославска държава и опасяващи се, че могат да се окажат със статут на малцинства в рамките на национална република. Въпросът е съдбовен за сърбите в Хърватия (580 000 през 1991, т.е. 12,2 % от населението на републиката), дълбоко засегнати през 1990 от мащабното възстановяване на хърватски национални символи, съвпадащи с тези на усташите през 1941-1945. И тук както в Косово, сърбите – най-многочисленият народ на федерацията, се явяват местно малцинство. Но ако Косово е силово върнато в пределите на Сърбия, еманципацията на Хърватия изглежда неизбежна.[1]

По този начин след няколко годишно забавяне се стига и до ескалиране на напрежението в Косово, което достига до въоръжен конфликт между силите на косовски албанци, сърби и НАТО.

Войната в Косово

Откакто Милошевич отменя автономията на Косово през 1989, районът се олюлява на ръба на гражданска война. Милошевич нарежда систематични репресии, които да смажат всяка политическа опозиция на неговия националистически стремеж, подкрепени от тежковъоръжени паравоенни полицейски сили, които никога не се колебаят да използват насилие. Вестници и телевизионни станции на албански език, училища и колежи са затворени. Всички албански професори - изгонени от университета в Прищина. Стотици хиляди работници, от лекари до чистачи, губят работата си в една огромна чистка сред държавни служители. „Тигрите” на Аркан създават свой щаб в столицата Прищина, а самият той става член на парламента от Косово. Той лесно спечелва изборите, тъй като 80 на сто от населението, които са етнически албанци, бойкотират гласуването.

Ръководител на косовските албанци е Ибрахим Ругова, председател на Демократичната лига на Косово (ДЛК), основната албанска политическа партия. През 90-те години при провежданата от Ругова политика на пасивна съпротива, ДЛК изгражда напълно паралелна държава, която просто заобикаля сръбските институции. Партията ръководи свои собствени училища, болници, социални организации и дори събира данъци. Милошевич повече или по-малко толерирал това, тъй като то спасявало областта от конфликт, а Белград - от необходимостта да предоставя обичайните услуги от държавата.

С увеличаването на безпричинните арести, побои и присъди, е била установена на практика система на апартейд. Нямало е никакъв контакт между албанци и сърби. Децата престанали да играят заедно, а вечерното „стъргало” било разделено на албанци от едната страна на пътя и сърби – от другата. Модернизацията на Тито имала малко влияние върху албанското общество, по-голямата част от което, особено извън градовете, останало дълбоко консервативно и патриархално.

Косово функционирало, но едва-едва. Прищина бил прашен, потискащ град, обкръжен от порутени високи блокове от социалистическата епоха. Инфраструктурата била съсипана, а икономиката разнебитена, макар че много косовари забогатявали от контрабанда, която пробивала санкциите през рехавите граници с Албания, Гърция и Македония. Някои от тях били замесени в организирани престъпни мрежи в Европа. По селата на сърбите били предлагани огромни суми, за да продадат къщите си.

Страхът и отчуждението подхранвали широко разпространен антиалбански расизъм. За мнозина сърби това било нещо по-присъщо, отколкото предубежденията, които изпитвали към хървати или босненски мюсюлмани. Ако от хърватите се страхували, то на босненските мюсюлмани се гледало отвисоко, най-малко защото те не били славяни и не говорели на същия език.

Войните в Хърватия и Босна, които донесли на тези страни независимост, макар и на висока цена, радикализирали косовските албанци. Болката идвала от това, че Косово е пренебрегнато в Дейтън, но албанците виждали ползите, които насилието, причинено от отцепниците, донесло на босненските сърби. В средата на 90-те години зараждащите се албански партизански части в косовските планини започнали да се обединяват. Нарастващото разочарование от пасивната съпротива на Ругова накарало мнозина за повярват, че е дошло време да вземат оръжие и така се създава Армията за освобождение на Косово (АОК). Подкрепата за нея идва от млади радикали, освободени от затвора, бивши войници и полицейски офицери, които знаят как да боравят с оръжие.

Към 1996 все по-честите въоръжени сблъсъци между албанските бойци и сръбската полиция превръщат на практика някои села в „забранени” за властите области. Разпадането на централната власт в Албания осигурява оръжията за АОК. Косово е класическа територия за партизанска война, която осигурява готова мрежа за подкрепа в отдалечените албански села. Сраженията се усилват и през февруари 1998 американският дипломат – Робърт Гелбард, е изпратен да се срещне с Милошевич. Той хвали неговото „значително положително влияние” в Босна, а после отпътува за Прищина. Там Гелбард осъжда убийството на трима сръбски полицейски офицери от АОК като терористичен акт, описвайки АОК като „без съмнение терористична група”.

Внезапният удар по Косово започнал да предизвиква пукнатини в режима на Милошевич. По-умерени фигури като Зоран Лилич призовали за ограничени и точно премерени действия, за да се намалят цивилните жертви и възможността за международна намеса. Лилич, безличен бивш югославски президент, и в миналото бил считан за подставено лице на Милошевич, но говорел от името на мнозина, които искали Югославия да се присъедини отново към международната общност.[2]

От Вашингтон до Белград за мнозина станало ясно, че ако в Косово избухне война, НАТО почти сигурно ще се намеси. Само западният военен съюз имал необходимата военна сила да спре сърбите. НАТО бомбардирало босненските сърби през 1995, а Белград щял да бъде следващият. Престижът на алианса бил на ръба, особено след кланетата в Сребреница. Генерал Момчило Перишич, началник на генералния щаб на югославската армия, и съветникът по национална сигурност Йовица Станишич започнали да се дистанцират от Милошевич. Имало дори слухове, че част от висшето командване на армията обмисля военен преврат, тъй като сръбският президент води страната към пълна международна изолация, война с НАТО и евентуален разпад.

Тези страхове се потвърдили, при формирането на новото сръбско правителство през март 1998 – една коалиция между социалисти, Обединената югославска левица (ОЮЛ) и Сръбската радикална партия, водена от ултранационалиста Войслав Шешел. Именно той бил твърде прям за плановете си относно Косово. Над 300 000 албански „следвоенни имигранти” щели незабавно да бъдат прогонени, а по границата с Албания щяла да бъде прочистена една територия, широка между двадесет и петдесет километра. През април режимът организарал референдум за това, дали трябва да има международна намеса в Косово. В истински комунистически стил, държавните медии твърдели, че 94,73 % гласували против.

Сръбската офанзива в Косово през това лято следвала тактиката на обсадна война, изпробвана от генерал Младич в Босна. Присъствието на югославската армия било слабо, но тежковъоръжената полиция на Милошевич свършила голяма част от мръсната работа, съвместно с нейните печално известни „специални части”, използвани в Хърватия и Босна. Сръбската полиция обкръжавала села, в които се считало, че действала АОК. След силен артилерийски и минохвъргачен обстрел те навлизали, унищожавали къщи и убивали както бойците, така и цивилни. Познати снимки от Балканите изпълнили вестникарските колони и телевизионните екрани – горящи къщи, плачещи жени, ужасени деца и въоръжени мъже, перчещи се сред труповете, които оставят след себе си. Към лятото на 1998 до 250 000 албанци напускат своите домове и отиват или в планините, или в съседни страни.

Въпреки това АОК започва да води все по-ефективна партизанска война. Сръбската полиция не била обучена да прилага контраметежни техники. Скоро АОК установила своя собствена държавица около град Малишево и поела контрола върху част от пътя за Прищина. Подобно на разбунтувалите се сърби в Хърватия и Босна, АОК въвежда своя собствена полиция и администрация и дори издава табели с номера на коли. В области под контрола на АОК местни сърби били избивани, отвличани и унижавани.

Върху Милошевич се оказва натиск да действа решително. Косовските сърби не можели да бъдат толкова лесно пожертвани, тъй като за него Косово била суверенна сръбска територия и част от Югославия. Самият Милошевич използвал Косово, за да завземе властта и да свали Иван Стамболич. Самият той изглежда, че споделял предразсъдъците и емоциите на много сърби по отношение на Косово. При срещи със западни официални лица, като посланика на САЩ Уорън Цимерман и лорд Оуен, Милошевич губел приятния си чар, който проявявал, обсъждайки Хърватия или Босна, ставал емоционален и се изправял срещу събеседниците си и демонизирал албанците. Той разбирал, че сръбски ръководител, който загуби Косово, няма дълго да остане на власт.

Всичко това притиска Милошевич от две страни. Той разбира, че ако се съгласи да предостави независимост на Косово, или дори действаща автономия, неговата база на подкрепа, която ставала все по-малка, щяла да рухне. Но ако той не постигне споразумение, войната с АОК щяла да се засили, докато не бъде принуден да хвърли в нея югоармията, точно както направил в Босна и Хърватия. Ако югославската армия се използва в Косово, НАТО почти сигурно ще се намеси. Може би отговорът се криел в Москва. Загрижен за нарастващите индикации за намеса на НАТО, Борис Елцин кани Милошевич през юни, но сръбският ръководител получава леден прием. Елцин не харесвал Милошевич и го описал като „един от най-циничните политици, които някога е срещал”. Под натиск от Елцин, Милошевич приема разполагането на мисии на наблюдатели в Косово.

С продължаването на етническото прочистване, което веднага предизвиква невиждан дотогава протест на Запад, че режимът на Милошевич се измъква от убийствата, НАТО се подготвя за намеса и дава началото на въздушна операция, изпращайки 80 самолета над съседна Албания и Македония. Зад кулисите били чертани планове за поредица от военни варианти от въздушно до сухопътно нахлуване в Косово.

През октомври Ричард Холбрук пристига в Белград. Със себе си носи заплахата от поетапна въздушна кампания , ако не престане офанзивата в Косово. Милошевич все повече говорел и действал, сякаш той иска война със Запада. За сръбския ръководител и за неговата бързо намаляваща клика, военните удари на НАТО щели да бъдат болезнено потвърждение, че той през цялото време бил прав, като казвал, че светът винаги е служил на унищожението на Сърбия. Милошевич казал на един генерал от ВВС на САЩ, който съпровожда Холбрук: „Значи вие сте човекът, който ще ме бомбардира?” След три дни, в които Милошевич поставя в недоумение Холбрук, той си заминава от Белград без никакъв резултат.

След поредното му завръщане обаче, Милошевич отстъпва и приема да изтегли сръбските войски от Косово и да позволи да бъдат разположени международни наблюдатели. Президентът затваря два вестника и  забранява препредаването на сръбски език на Би Би Си, радио „Свободна Европа” и „Гласът на Америка”. Генералният секретар на НАТО Хавиер Солана, генерал Кларк и генерал Клаус Науман пристигат в Белград да финализират детайлите на изтеглянето на сърбите. Настанен в Белия дворец, бивша резиденция на сръбското кралско семейство, Милошевич се върнал към старата си тактика.. Той отричал, че в Косово има полицейски части, докато не му били представени доказателства. Оказва се, че сръбският президент играе много по-голяма роля в непосредственото управление на войната в Косово, отколкото в Босна и Хърватия. Като президент на Югославия, Милошевич е главнокомандващ на югославските военни.

След дълги преговори, в крайна сметка Слободан Милошевич приема подробностите около изтеглянето на полицейските части. В този момент сред вярната на президента клика се увеличават дискусиите за използването на армията за систематично етническо прочистване на Косово. Но генерал Перишич силно се противопоставя на това. Разривът между югославския президент и началника на Генералния щаб на армията се превръщал в пропаст. Нещо необичайно за висш армейски командир, генерал Перишич прави своето несъгласие публично. Той произнесъл реч в Източна Сърбия, призовавайки за оставката на основни длъжностни лица, които определят политиката спрямо Косово. Скоро след това Перишич е отстранен.

Съветникът по национална сигурност Йовица Станишич също е уволнен. Той е считан за едно от най-влиятелните лица на режима. Като шеф на сръбската разузнавателна служба, Станишич бил сериозно намесен във военни престъпления, извършени от сръбските войски, както в Хърватия, така и в Босна. Той е определен от трибунала в Хага като участник „в съвместен престъпен заговор” за извършване на военни престъпления в двете страни. Отстраняването на Станишич е последвано от чистка на висши офицери от разузнаването, включително високопоставени аналитици, които са сменени от верни на ОЮЛ хора.[3]

Споразумението на Ричард Холбрук с Милошевич от октомври 1998 за умиротворяване на Косово се проваля. Телевизионни кадри на сгърчени трупове, нахвърляни в една яма, са показани по цял свят. Намесата на НАТО изглежда неизбежна. Ръководителят на мисията на ОССЕ в Косово, американският дипломат Уилям Уокър, описва нападението като „неописуема жестокост” и обвинява за убийствата „правителствените сили за сигурност”.

Може би поради опасения да не бъде арестуван като военнопрестъпник, Милошевич не присъства на заключителните дипломатически разговори за Косово, проведени във френския замък от XIV век „Рамбуйе”, близо до Париж. АОК иска независимост, но вместо това „Рамбуйе” предлага на косовските албанци значителна автономия, подкрепена от 30 000 войници на НАТО и изтегляне на по-голямата част от сръбските войски. 5 000 полицаи и граничари обаче щели да останат. Най-важното е, че Косово ще остане част от Сърбия и Югославия. Окончателното уреждане е отложено за три години, тъй като не е възможен никакъв реален компромис с албанските претенции за независимост. След два кръга от срещи и при усилен натиск от САЩ, албанската делегация подписала мирния план през март, но при всички положения била силно разединена. Пацифисткият ръководител Ибрахим Ругова отказва да подкрепи въоръжената борба на АОК, а вниманието, което дипломати отделят на политическия ръководител на АОК Хашим Тачи, показвало у кого е властта. Поради упоритостта на Милошевич, късмет и стечение на обстоятелствата една група, която само преди година е осъждана като „терористи” се готвела да въвлече НАТО във война на своя страна. И успяла, защото Милошевич отказал да подпише споразумението и обрекъл „Рамбуйе” на провал.[4]

Скоро след това НАТО започва да бомбардира Белград. Целите са военни и комуникационни съоръжения. Вълна от упорит патриотизъм преминава през Сърбия. За известно време политическите различия са забравени. Страната е нападната и подобно на лондончани по време на германските бомбардировки, сърбите показват непреклонна гордост. Всяка нощ хиляди демонстранти се събират на мостовете над Дунав, предизвиквайки НАТО да ги бомбардира. Междувременно режимът използва войната, за да усили репресиите. Приети са редица нови ограничителни закони. Докато бомбите на НАТО падат, сръбските сили извършват широкомащабно етническо прочистване. Старите мечти на теоретиците на национализма за етнически „чисто” Косово сега ставали реалност. Според повдигнатото срещу Милошевич обвинение за военни престъпления в Косово, общо 800 000 косовски албанци са насилствено депортирани. В сравнение с безмилостната точност, с която сърбите прочистват етнически Северна и Източна Босна, Косово е хаотична операция. Най-мръсната работа е оставена на паравоенните и на специалните части. В едно интервю с двама американски журналисти Милан (псевдоним) описва как бил нает от членове на Сръбската радикална партия (с лидер Войслав Шешел, заместник-министър председател тогава) и как неговото подразделение действало във войната в Косово. В частта на Милан имало 20 бойци, трима от които бивши агенти на Държавна сигурност. Няколко други били престъпници. Подразделението било снабдявано с храна, амуниции и необходимите документи, от югославски армейски офицер, за да преминава през контролни пунктове. Точно както в Хърватия и Босна, парите били основна мотивация за мнозина. В Косово действало и страховитото подразделение за специални операции (ЮСО), преторианската гвардия на сръбското разузнаване.

Имало обаче, съществена разлика между войните в Босна и Косово. Около 200 000 души са убитите в Босна, докато преди въздушните удари около 2 000 били убити в Косово. Целите на НАТО в Косово са колкото хуманитарни, толкова и геополитически. Милошевич трябвало да бъде спрян не защото неговата полиция и войници убиват хора и опожаряват домовете им, както правели непрекъснато от 1991, а защото сега той представлявал заплаха за стратегическите интереси на Запада.

Прогонвайки косоварите, Милошевич планирал напълно да дестабилизира целия балкански регион. Албания едва функционирала като държава и не можела да се справи с огромния приток на бежанци. Македония била под натиска на своето собствено етническо албанско малцинство. Ако достатъчно албанци се изсипели през границата, страната можела да експлоадира, както едва не направила. Гърция, макар и член на НАТО, отказвала да признае Македония и Атина хвърляла алчен поглед към териториите на бившата югорепублика. Веднага щом започнали въздушните атаки, сърбите, живеещи в македонската столица Скопие, се разбунтували. Ако Македония и Албания рухнели, Гърция и вероятно България щели да бъдат въвлечени във войната.

Тъй като на Милошевич вече липсвали всякакви основни демократични инстинкти, той не разбирал значението на общественото мнение за формирането на политиката. Президентът живеел в свят на заговори, клики и конспирации и хазартно залагал, че под натиска на войната НАТО ще се разцепи. Но не оценявал, че общественият протест по повод Косово щял да държи НАТО заедно. Западът казал, че бомбардировките ще спрат, когато бъдат удовлетворени трите основни цели на Алианса във войната – на всички албански бежанци да бъде разрешено да се завърнат по домовете си; всички сръбски войски да напуснат и предвождани от НАТО миротворци да поемат контрола.

Югославската армия не можела да спечели срещу алианса. Сваленият бомбардировач „Стелт” бил един от двата свалени самолета при 33 000 полета. НАТО, от своя страна, разрушило повече от 100 сръбски самолета. Алиансът на практика се превърнал във ВВС на АОК. С нарастване на силата и броя на АОК, сръбските войски трябвало да се концентрират главно в широкомащабни операции. Скупчени в едно, сръбските войски били по-лесни цели за изстребителите на НАТО. Те прогонили албанските цивилни, но не можели да разрушат тиловите бази на АОК в същинска Албания. В края на април ЦРУ и специалните сили на САЩ, които действали в региона, започнали да се срещат с АОК, за да координират военните операции и да обменят разузнавателна информация.

Междувременно военното планиране на НАТО подготвило планове за нахлуване в Сърбия. На 3 юни Милошевич казва на пратениците на ООН Виктор Черномирдин и Марти Ахтисаари, че приема условията на НАТО. Той се обръща към нацията с думите: „Ние не предадохме Косово”, което е вярно до известна степен. Въпреки че Косово формално остава в Югославия, то се превръща в протекторат на ООН. Всички сръбски войски се изнасят, а седмица по-късно навлизат войници на НАТО. С тях, обаче,  се връщат албански бежанци, които си отмъщават и на свой ред плячкосват и унищожават сръбски къщи. Войниците на НАТО, така и не защитават сърбите, включително възрастни цивилни, които са убити от мъже в униформа на АОК. С изключение на няколко отдалечени гета, косовските сърби напускат, за да не се завърнат никога.[5]

На 27 май, по време на бомбардировките, Луис Арбър, главен прокурор на трибунала в Хага, обявява, че Милошевич е обвинен във военни престъпления в Косово. Публично президентът се отнасял презрително към обвинението. Но вътрешно размишлявал колко ниско е паднал. При целия сарказъм на Милошевич, неговото обвинение имало две изключително важни последствия. Ако главата на държавата се е запътил надолу, то неговото падане ще повлече мнозина след себе си. Няколко от основните съратници на Милошевич скоро установяват контакт, обикновено чрез посредници, с трибунала. В допълнение, обвинението дава зелена светлина на Запада да влее подкрепа на сръбската опозиция. Както обяснява един висш британски дипломат: „Обвинението беше ключов момент. То ни даде извинение да изградим политика относно опозицията на Милошевич. Ние можехме да кажем, че светът не е срещу сърбите и че Милошевич беше единственото, което спираше нормалните отношения.”[6]

Като заключение

Факт е, че войната в Косово изиграва ключово значение за разпадането на Югославия до най-малките й съставни републики няколко години по- късно. Интересен въпрос, обаче поставя проф. Андрей Пантев: „...можеш ли в XXI век да кажеш за един човек, че сам е разпалил 4 войни? Нека да напомним, че в тези 4 войни по един или друг начин са участвали западните сили. Американският Конгрес официално гласува пари за босненските мюсюлмани. След изкуствената провокация на пазара в Босна самолети на НАТО бомбардираха сръбските позиции.”[7] Наистина трудно и нечестно би било да се обяви, че единствено Милошевич е виновен за въоръжените конфликти в бивша Югославия. В решаването на конфликта се намесват, както САЩ и донякъде Русия, така и държави от балканския регион, които търсят своите ползи в подкрепата на силите от Алианса. И няма да е грешка ако кажем, че България спечели политически от тази война осигурявайки си доверието на Запада, но загуби икономически поради наложеното ембарго над бивша Югославия.

Що се отнася до самият Милошевич, войната в Косово беше последната негова „голяма роля” на „балканската сцена”, след която той изгуби доверието дори на едни от най-яростните си привърженици вътре в Сърбия. Очаквано се стигна и до слизането му от власт и скоро след това до изправянето му пред трибунала за военни престъпления в бивша Югославия. Там той успя да изиграе перфектно и последната си „роля”, като се защитаваше сам по време на процеса, вярвайки в правотата на извършениете си действия докрай. Със смъртта си в Хага, Слободан Милошевич единствено спечели – не бе осъден от правото и остави оценките за водената от него политика на историците.