Home Литература Христо Ботев - На прощаване - Заветът на лирическия герой - прощаване с родното

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Христо Ботев - На прощаване - Заветът на лирическия герой - прощаване с родното ПДФ Печат Е-мейл

ХРИСТО БОТЕВ - „НА ПРОЩАВАНЕ

ЗАВЕТЪТ НА ЛИРИЧЕСКИЯ ГЕРОЙ - ПРОЩАВАНЕ С РОДНОТ

Ботевата творба „На прощаване” е колко­то типична възрожденска изповед на бунтовника, страдащ за бащино огнище и родна земя, сътворяващ призивното, слово за съпро­тива и неподчинение, толкова и завещание, нетипично за епохата като дълбочина на идеи­те. Анализационното разграничаване между поетически свят и житейски факт все пак сви­детелства за близост между творческото битие на Ботевия лирически говорител и поетичната драма на лирическия герой. За това говори общата им поетична изповед: „Прости ме и веч прощавай!/ Аз вече пушка нарамих.” Изповедта-прощаване е ритуално действие, което трябва по своеобразен начин да урав­новеси отношенията в патриархалния космос. Самото сбогуване - синонимен вариант на прощаване, изравнява минало и бъдеще в сакралния миг на раздяла, когато трябва да се изрекат най-съкровените слова: „Прости ме и веч прощавай!” Подобна настоятелна мол­ба, която носи нюансите на повелителност, обхваща целия спектър от комуникативни нагласи в този момент. Те са втъкани в болката и тъгата на майчиния плач. В минорната гама на елегичното настроение е болката от раздялата, т. е! - прощаването, и голямата сила на майчиното сърце да прости, да приеме свободния избор на прощаващия се с родното син. Мотивът за раздялата е предста­вен като универсално осъществен акт. Роб­ството е лишило и родно пространство, и „теж­ка чужбина” от усещането за реалност на жи­вота. Картината на поругания дом сякаш ид­ва от бездната на ада - използван е тавтологичен постоянен епитет„черни чернеят”, конст­рукция, позната от песенния фолклор. Интим-но-родовите отношения са само една мнима реалност. Непълноценността на загърбената робска тегоба е реализирана с невероятен поетически усет точно при описанието на ли­бето:

там, дето либе хубаво

черни си очи вдигнеше

и с оназ тиха усмивка

в скръбно ги сърце впиеше;

Липсва словото, липсва гласът, един забавен каданс в напрегнатата изповед, най-тихият мо­мент в цялата творба. Вливането, изсмукването на духовната жизненост и човешкото поругаване са художествен израз на метафорично изживяване деформационните стихии на роб­ския живот в Ботевото творчество.

Единственият положителен обрат в първата част на творбата е в контраста, идващ от тиха­та бяла лента на Дунава, разполовяваща в тек­стовото поле безкрайната мъка, тъга, сълзи. Евентуалното бъдещо действие - символични­ят жест на преминаване на Дунава („ах, утре като премина/ през тиха бяла Дунава! ), е с ключова идейна натовареност. Реката е митологичен и фолклорен знак за осъществяван преход, за извършвана промяна с героя. В тек­ста тя е разделителна нишка между добро и зло, между страдание и героизъм, между немилия и недраг лирически герой и юнака, в който се легендаризира.

Според фолклорното световъзприемане, отлъчието от дома, попадането в не-свой свят е знак за нарушен порядък. Пътуването на ге­роя през паралелните структури от земи и пространства, означаващи изпитанията, е дви­жение, което възстановява поетапно загубе­ната преоткрита хармония на златното мито­логично време. Но процесът е съпроводен с добиване на ценности и истини, на нов „об­раз”, на нов статут. Нерядко тласък за подоб­но действие може да бъде изречената клетва. В народните вярвания се смята, че клетвите могат да докарат на човека най-голямо не­щастие не само за него, но и за челядта му, стигат до Бога и той ги изпълнява (Д. Мари­нов). Майката и бащата кълнат сина си само когато той ги пропъди и ги остави да се скитат по чужди къщи. В текста клетвата е провоки­рана от лирическия герой и тя трябва да бъде отправена отново към онзи, който е причина за скитничеството на АЗ-а, за поругаването и лишаването му от дом. Но защо „таз турска черна прокуда” трябва да бъде прокълната, ко­ето показва крайност на трагизма, точно от майката, а не от бащата, чийто клетви са огън и са с по-голяма сила. Бащината клетва е със статута на пълна разрушителна сила за знаци­те на рода, на материалността - дом, ниви. Майчината клетва се свързва с майчиното мляко (майчини сълзи - майчино мляко - май­чина клетва - равновесни центрове, около които се разполага битието на героя в опитите да бъде разбран и подкрепен). Така тя при­добива функциите на преградна стена и на­сърчение (повторителността, която се съдър­жа в използваните глаголни форми „кълни” - „проклинай”). Осмисля се като благословия за победно завръщане или „аргументира" смъртта, става опрощаване на избора сега („та тебе клета оставих/ за първо чедо да жалиш! ) като антитеза на дотогава („да ходим, да се скитаме”) - неопределеност на действията, безпосочност, която не може да бъде позитивна.

Отвъдността на чуждата земя е лирическо и житейско следствие от „таз турска черна про­куда”, която пропъжда младите. Така желание­то да се получи опрощение се обвързва и с трагичното разполовяване на света на свой и чужд. Чужд е не само светът на тиранина, но и на всички, които не разбират лирическия АЗ, не тръгват след него. Лирическият герой е сред близки, сред едноверци и в същото време самотата на предприетия индивидуален акт го прави недотам разбран. В текста е активиран класически художествен мотив - за скитни­чеството, за самотата, за неразбирането. Варианти на тази ситуация са тръгването, пътува­нето, завръщането. В „На прощаване” при­състват и трите аспекта на принудителна раз­лъка със страдащата родина, като завръщане­то е основен смислово-организиращ център. Условната водна граница има и друго важно идейно значение. Ритуалът на посвещение се свързва с раждането на юнака и с моралното основание да остави своя завет.

Обикновено завещанието е приоритет на по-възрастните, но изповедният характер на твор­бата дава правото на лирическия АЗ да остави избора на героична смърт като песенно заве­щание. Смъртта е връзката между земно и от­въдно. За нея се мисли съзнателно, когато иг­рите на съдбата станат част от конкретното би­тие на индивида. Основен неин измерител и културологичен класификатор е завещанието, заветът.

Така „виденията” на смъртта и на победата носят своеобразни послания. Смъртта не се

схваща като окончателност, а като фигуратив­но, изгубило усещането за страх предизвика­телство за приемственост. Поставянето на зав­ръщането на втори план, т. е. на живота, след глобалната картина на физическо унищоже­ние отвежда към йерархията на понятията, „подредени” в лирическото време от лиричес­кия герой. Противно на това, словосъчетание­то „свобода и смърт юнашка” ги размества ка­то последователност, но и равнопоставя като синтактична връзка. Заветът на лирическия ге­рой потъва в неясните очертания на всякаква бъдещност - „нявга”. Но без посвещение бун­товникът не може да прекрачи буквално или метафорично очертаната граница, за да стиг­не до скърбящия роден свят. И тъй като и тек­стово, и реално смъртта разполага с повече права, героят трябва да я изживее чрез завещания спомен за своя избор. Като извикан от пространството на спомена, образът на пре­живяното е с два цвята - черен и бял. Изграденият духовен, нематериален образ, макар и на границата между живота и смъртта, се слива с природата, с вечната материя:

бяло ми месо по скали,

по скали и по орляци,

черни ми кърви В земята,

в земята, майко, черната!

Вертикалът, който очертава космически обем (земя - скали, орляци) на извършваното природно причастие, е белязан и с цветовия контраст, и с особената сакрализация на по­руганата родна земя (черни кърви в черната земя - кръвта е алюзия за очистване на обре­менената от греховност родна земя). Послани­ята на „бяло ми месо по скали,.../ черни ми кърви в земята...” вече са ориентирани към желани­ето не за своеобразно ритуално прощаване със загиналия, а към метафизичното съзерца­ние на извършения подвиг в порива към сво­бода. Помненето и търсенето на последните материални следи от живота на героя са най-мистичният, но и най-осезаемият завет към невръстните братя. Тези действия ще повто­рят акта на подвига и ще възстановят битката с поробителя чрез търсената-намерена пушка и сабя. Ако заветът е станал действаща съпро­тивителна сила, то тогава има необходимост от атрибутите на юнашката битка: „и дето срещнат душманин със куршум да го поздравят, а пък със сабя помилват...”

Смъртта, метафорично изградена чрез поз­драв, ласка и милувка, ще възмезди героя за загубата на живота чрез приемствения спомен за него, превърнат от братята в клетвен завет.

Смислово темата за завета е развита и чрез темата за паметта, в която активни символи са „песен юнашка” - „да каже нявга народът” - „с сърце сичко разкажи”.

Словото (сърцето е интимна реч) трябва да разкаже за пътя на бунтовника, за духовните несрети, за страданието, ако си послужим с два лирически акцента - „куршум пропей" и „с куршум пронизан” - за песента и за смъртта по пътя към безсмъртието. То ще насърчи и научи братята на необходимата за бунтовника, за юнака духовна амплитуда - „силно да любят и мразят”.

Либето в първата част на творбата поставя в рамките на патриархалния канон желанието за мъжка защита, за съхраняване на рода чрез скритата тъга и метафоричното пронизване на сърцето на юнака. При визията за победното завръщане любимата ще бъде посветена в борбата чрез ритуалните жестове на любовта, поставени в нетрадиционно словесно обкръ­жение: „А аз ще либе прегърна/ с кървава ръка през рамо/ да чуй то сърце юнашко, / как тупа сърце, играе;/ плачът му да спра с целувка, / съл­зи му суета да глътна...” Посвещаването не е приоритет за братята, защото е необходимо кодът на юначеството да бъде предаден на цялата родова общност, на всеки, почувствал се не-роб.

Смисловият обрат: „дето ще кажат за мене/ нехрани майка излезе”... „да каже нявга наро­дът:/ умря, сиромах, за правда, / за правда и за свобода...”, е носител на кристализираща ду­ховна памет, на действена легендаризация, на постигнато причастие с нетленното, вечното чрез поетичната сакралност на словото. Сил­ната творческа интуиция на Ботев и контрастното изживяване на драматични ситуации превръщат текста в поетичен завет, който ос­мисля неговото приемствено „пътуване” като послание към бъдещето. А то е: „Дружина тръгва, отива, / пътят е страшен, но славен: / аз може млад да загина...”

Стихотворението „На прощаване” е носе­ното трагично усещане за прощаване с родното и на самия Ботев.

 

WWW.POCHIVKA.ORG