Home Литература Анализ на Хаджи Димитър (Ботев)

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Анализ на Хаджи Димитър (Ботев) ПДФ Печат Е-мейл

Ботев – Анализ на Хаджи Димитър

Увод: Патриот и революционер, Христо Ботев е пламенен поклонник на идеала за свобода и безсмъртие. Поезията му разкрива духовната същност на българина  и Българската нация. Неговите идеи извеждат общочовешко значимото, вечните философски  проблеми. Ботев се противопоставя на вековната робска действителност с  цялата  си енергия и жажда за борба, издигайки на пиедестал смъртта и безсмъртието, като неделима част от пътя към истинската свобода.

Теза: Баладата “Хаджи Димитър” е създадена във връзка с конкретно историческо лице, и изразява Ботевата представа за юнашката смърт на легендарния четник. Това произведение съчетава личностното с историческото, вписвайки ги сред универсалните знаци и символи на смъртта. Борецът за свобода върви уверено по пътя на безсмъртието с ясното съзнание за предстоящата му смърт. Чрез своя талант Ботев превръща необичайния факт във величествен химн на героизма и саможертвата,а с впечатляващото си майсторство авторът противопоставя смъртта като физическо страдание на безсмъртието като състояние на духа.

Доказателство: Още в първите стихове на баладата авторът поставя темата за живота и смъртта – две понятия, единни и неотделими едно от друго, свързани в своята противоположност. Силно и вълнуващо е предадено състоянието на героя в часовете преди смъртта.

Баладата започва с утвърдителните слова, превърнали се в емблематични за Ботевото творчество: “Жив е той, жив е!”.  Уточнено е мястото – “там, на Балкана”, а анафората: „юнак с дълбока на гърди рана, юнак във младост и в сила мъжка”, е доказателство за естествен преход между ле­гендарно минало и трагично-героично настояще. Непосредствения сблъсък между живот и смърт, сила и безсилие, отвежда по предначертания драматичен път на творбата. Битката е представена чрез оръжията на героя: пушката лежи замлъкнала от едната страна на юнака, сабята, строшена надве в борбата - от другата му страна. Така мотивът за юначеството и поражението се разгръща в нова област, опрян върху по-преки изразители на скока между двете крайни точки.

Чувството за безсилие и самота продължава да се задълбочава и в следващата трета строфа. Нейните начални думи връщат към изходния израз «лежи и пъшка» и го подхващат за нов и по-различен развой, а встъпителната поява на глагола «лежи» набляга върху безсилието на бореца. След тези думи творбата вижда юнака в широките измерения на пронстранството: първия поглед е насочен високо към небето, а втория ниско към полето. Високо в небето е замряло жарещото слънце, а ниско далече «нейде» в полето пее жетварка. В обхвата на тези противоположни точки, в разтворената бездна между небето и земята, юнакът остава «там на Балкана», уединен, самотен, неизвестен. Така и описанието на юнака от първата строфа преминава през все по-сгъстяващите се багри на по-нататъшния развой, за да прозвучи по-близо до крайното отчаяние и безсилие: «лежи юнакът и кръвта още по-силно тече». Ходът на творбата неумолимо върви към своята песимистична кулминация. Достигнало най-мъчителната си точка, изживяването на покрусата бива рязко прекъснато в катеорично заповедното и кратко изречение «Но млъкни сърце», тръгнало от рязко утвърдителното «жие е той, жив е». Призивът е отправен към изпълненото с гняв и мъка сърце на лирическия аз. С повелителния жест той прекъсва гласа на страданието. Така поетът достига до върховното обобщение, до вечната изстрадана истина, дълбоко вкоренена в културната памет на българите: “Тоз, който падне в бой за свобода, / той не умира...”. В сравнение със задъханата накъсаност в предходната строфа изказът е по-единен и цялостен, а преносите между стиховета са не толкова резки.

Шестата строфа прави рязък поврат към живота и конкретна картина на деня и участта на юнака. Това завръщане към началото подчертава дълбоките промени, настъпили след обобщително-възвисяващия патос на предходната строфа. По-ограниченото и моментно определение на времето в израза  „жетва е сега" се измества към единното и повторително представяне на деня - „денем му сянка пази орлица". На картината с жарещото, сърдито слънце скрито отговаря разпереното крило на орлицата и все по-силно бликащата кръв - "и вълк му кротко раната ближе". На чувството за самотност, незнайност, изоставеност на юнака е символизирана от грижата на юнашкия сокол. Така предишното обръщение „него жалеят земя и небо, звяр и природа" получава действителен образ и с нова сила се изправя срещу напора на поражението.

В подсъзнанието на българския дух, като веч­но жива, съхранена болка, изгрява надеждата -„месец изгрее”. Родната духовна висина се из­пълва с тайните красиви помисли, озарени от вътрешната светлина на духовния порив, на меч­тата: „звезди обсипят сводът небесен”, понесе­ни като обещание в поетичния на­пев на легендата и мита. Гласовете от древ­ната българска старина оживяват, запяват в оду­хотворената природна стихия на родното: „гора зашуми...”. Вятърът понася песента нагоре към висинето, към Балкана - Ботевият смисъл на национална жертвеност - като песенен жертвен зов на ре­алната човешка болка, достигнала прага на веч­ното като безкрайно измерение на безсмъртието: «Балканът пее хайдушка песен!»

Красивите и приказни самодиви, които се появяват в следващите строфи на стихотворението, носят специфичната баладична атмосфера на Ботевата творба. Митичните девойки с “бели премени” танцуват и пеят, като даряват юнака с топла обич и сестрински грижи:

Една му с билки раните върже,

друга го пръсне с вода студена,

третя го в уста целуне бърже

Със своята нежност и веселост те носят на юнака дъха на живия живот и бодрата устременост, а с това и мъчителния контраст между гибелта върху самотния балкански връх и мамещия в далечината неизживян живот - земния и непознатия.

Във въпроса на юнака към самодивата животът и смъртта отново се срещат очи в очи: грижата на него, умиращия, за другарите му в борбата, недоизреченото разкритие, че Караджата е убит, напразното дирене на духа му в небесата - всичко преминава в своята противоположност и отразява сложното безсмъртие на подвига. Споменаването на другия войвода – Караджата, поставя и акцент върху достоверността на фактите. Реалност и вълшебство се преплитат в един духовен, приказен свят. Както внезапно се появяват самодивите, така и изчезват – литват в небесата и пеят “дорде осъмнат”, търсейки духа на Караджата.

Композицията на Ботевата балада е съвършена, поради това, че в последната строфа се събират основните мотиви на цялото произведение. Повтаряйки образите на юнака, кръвта, вълка, слънцето, последната строфа обобщава в една несекваща песен ритъма на непрестанния сблъсък между живота и смъртта.

Отрезвяващото “Но съмна вече” връща читателя към началната картина. Кръгът се затваря. Времето започва да тече отново – юнакът умира, кръвта му “тече ли, тече”, вълкът продължава да ближе раните му, а слънцето неспирно пече - страданието продължава. Но в тази повторителност се ражда новото, бунтът. Борбата ще доведе до подвиг, а подвигът – до безсмъртието на юнака.

Заключение: Творбата „Хаджи Димитър” е реално възвеличаване на образ на героя, патриота и революционера, направил своя избор – да се бори за свобода и изпълнил своя дълг – да умре за родината. Както повечето произведения на Христо Ботев, така и тази балада се възприема от народа и предава от поколение на поколение като песен, заради характера си на изповед на любов и омраза, борчески завет и откровение на един титаничен дух.

 

WWW.POCHIVKA.ORG