Home Литература Родината, майката и либето в поезията на Ботев

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Родината, майката и либето в поезията на Ботев ПДФ Печат Е-мейл

Родината, майката и либето в поезията на Ботев

Ботев оставя след себе си едва двайсетина стихотворения, но те го нареждат сред най-великите поети на човечеството. Родено от могъщ талант, неговото поетическо творчество е висш образец на превръщането на най-големите проблеми на времето в дълбоко лично изживяване и на въплътяване на тези вълнения в гениални художествени творби.Драмата на една епоха е минала през сърцето на поета, превърнала се е в негова лична човешка, гражданска и творческа съдба и е дошла до нас като съкровена изповед.

Христо Ботев е поет на общочовешките, вечнозначими стойности.Една от тях е Родината.В тази толкова малка по обем поезия Отечеството е едно мащабно понятие, защото събира като във фокус всички теми, проблеми и чувства на автора.А патриотизмът, кристално чист и изпепеляващо пламенен, е основното преживяване.Заедно с образа на Родината в творчеството на поета присъстват и образите на майката и либето.Майката е пълно олицетворение на българската душевност, майчиното чувство за достойнство прелива в сферите на обществената ангажираност и активност.Образът й, натежал от житейстка зрялост, е разгърнат в "Майце си", "Хайдути", "На прощаване".Образът на либето ( "Пристанала", "На прощаване", "До моето първо либе" ), въздушно лек в своята младост, хубост и талант, ум и чистата, е истнска прелест.Чрез него Ботев поставя и решава проблема за личното щастие от борческо-революционни позиции.

Поетическите произведения на Хлисто Ботев са изпълнени с конкретни, синтезирани, изключително богати в разнообразието си и дълбоко съдържателни детайли, представи, акценти, багри и звукове, споени и оживотворени от всеобхватна мисъл, могъщо въображение, пламенен темперамент и желязна воля.Делнични на пръв поглед, те обозначават не едно ежедневие, а една многовековна съдба.Родината у Ботев е символизирана в бащиното "огнище", в свидните образи на най-близките до сърцето хора, в незаличимити спомени, в свободолюбивата домашна традиция:

"...там, дето аз съм пораснал

и първо мляко засукал;

там, дето либе хубаво

черни си очи вдигнеше

и с оназ тиха усмивка

в скръбно ги сърце впиеше;

там, дето баща и братя

черни чернеят за мене!..."

( "На прощаване")

"Да забравя край свой роден,

бащина си мила стряха

и тез, що в мен дух свободен,

дух за борба завещаха!

Да забравя род свой беден,

гробът бащин, плачът майчин...

( "В механата")

Българската народност е съвкупност от различни поколения, прослойки, пол, занятие - "деца, баби и подевки", моми и момци, мъже и жени, "клети сюрмаси", "чорбаджия-изедник", "калугери и попове", безпросветни и интелигенти, примирени и борещи се.Родината за Ботев е въплатена в сиромашката участ на народа, чиито деца измират "дребни", "теглят без дом", стават аргати и гурбетчии, чиито жени очакват участта на "сирота вдовица", чиито мъже са орисани да "гинат сили и младост" и чиято песен прелива от вопли.Съдбата на родината е свързана тясно и с облика на народните грабители:

"...пдъл чорбаджия,

за злато търговец жаден

и поп с божа литургия!"

( "В механата")

Родината диша в черната турска робия, съзираме я зад образа на беснеещия владетел:

" А тиранинът върлува

и безчести край наш роден:

коли, беси, бие, псува

и глоби народ поробен!"

( "В механата")

"Турци тейка ти убиха,

братята ти и двоица

полежаха, па изгниха,

отровени във тъмница."

( "Странник")

Родината е спойката в преживяните трагедии ( "Хаджи Димитър", "Обесването но Васил Левски", "На прощаване", "Зададе се облак тъмен"), но и в традиционните народни празненства, хранители на българщината: хора, сборове, седенки, посрещане на юнаци и гурбетчии.Тук ще открием сцени, забележителни със своята образност и ярък колорит, динамика и сгъстена емоционалност, завладяваща тържественост и виталност ( "На прощаване").Трагедията и славата на родината са притулени в принудителната емиграция на непокорните синове:

"...таз турска черна пракуда,

дето нас млади пропъди

по таз тежка чужбина-

да ходим, да се скитаме

немили, клети, недраги!"

( "На прощаване")

Представата за родината е неделима от волните "юнаци по планините", от "страшни хайдути" по легендарните хайдухки сборища, от нетленните образи на имените и незнайни борци за свобода.

Родината се откроява също така в емоционалната и духовна атмосфера на най-забележителната епоха в развитието на нашия народ - Българското възраждане; в осезателното възприемане на историята като движение, в което се губят очертанията минало, настояще и бъдеще; в неусетното преливне на личен, семеен и обществен живот.Образът на родината е просмукан от духа на онова столетие, разлюляло от страдания, трагизъм, крушения на вяра и надежда, героичен устрем и жертвоготовност.В него е преляла обществената конфликтност, която бележи времето с големи духовни и нравствени върхове и мрачни бездни на падението.

Родината се оглежда във всичко онова, което спъва общественото развитие и е предпоставка за всяко робство и екслоатация.В "Елегия" е изграден обобщен образ на народа-страдалец, ненадминат в българската литература по могъщество на въображението, синтез на мисълта.Тук тзи народ е озобразен като български Прометей, живо погребан колос, подложен на адски страдания, буреносен в своето мъченическо търпение.

Цялото национално многообразие на родината е разгърнато на забележителен фон - живописната българска земя, неотлъчно свързана с труд и отдих, страдания и радост, разочарования и надежда, подеми и погроми.Земя кърмилница, спътница и ваятелка на характери, земя закрилница - "нашата земя хубава", ширнала се "от Бяло море до Дунав".В ореола на патриотична гордост е осветен и присъщият й ландшафт от "скали и орляци", "гори и  долища", равнини и поляни, с царстващите в него "балкани" - Стара планина, Странджа баир, Ирин-Пирин, с "тиха бяла Дунава" и с приказните позлатени "румелийски полета".Не бихме могли да си предтавим не само Ботевата, но и цялата българска поезия без описанието на вълшебната лятна нощ в "Хаджи Димитър" и на зимата в "Обесването на Васил  Левски".Двете стихотворения са посветени на исторически събития с национално значение.И Ботев не е бил в състояние да ги възпее без намесата на естеството, което схваща като постоянен спътник в историческата, общочовешката и личната съдба на българина.

В "Хаджи Димитър" природата е онази обстановка, в която юначният син на народа среща смъртта.Тя е и фон, и присъствие, и съучастие.Като нежна майка тя люлее в прегрътките си умиращия герой, за да облекчи страданията му.С великолепието на една ефирна романтика, Ботев внушава виждането за човека като неделима част от битието.А класическото описание на настъпващата нощ в Балкана, съчетано със зноя на летния ден и ведрината на утрото, ни води от идеята за безсмъртието на оня, "който падне в бой за свобода", към философското прозрение за великото и вечното тържество на живота.

И в "Обесването на Васил Левски" природа, народ и родина са слети в единно съществуване.Зимният пейжаз е образец на върховно поетическо майсторство, което позволява на автора само в две четиристишия, с впечатляващ лаконизъм и вещо използване на словото, да изтръгне от него пределно адекватен изказ.Завладяваща е силата на изображението,която въздейства върху всички сетива.Обрисовката се отличава със зрителна и слухова образност, пластичност и драматична динамика, с бързо разрастваща се обемност, които извеждат до кулминацията на историческото поражение.

Две изображения доминират в пространството на родината - на майката и на либето.Понятието майка все повече се насища и със смисъла на понятието родина и обратно.Преките и образните значения на тези две понятия проникват едно в друго, откриват многозначителността на взаимната си смислова обвързаност, която в края на краищата се реализира във внушението, че всички българи са синове на майка България, така както всеки един от тях е син на останалата в далечния роден край своя майка.Но докато в стихотворенията на другите поети персонификацията е изразена съвсем пряко, то в "Майце си" връзката между двата образа е скрита много по-дълбоко.Тя никъде не е изразена направо,но се усеща в подводното течение на чувствата, в мащабността на преживяванията, в едва доловимите нюанси на мисълта, довели до една изповед, която ни подсказва за много по-голяма дълбочина и широта на чувството но бореца революционер към майката.

Още първите два стиха на "Майце си" - с народнопесенното и толково интимно-човешко "мале", с трагичната съкровеност на "тъй жално пела", с вкоренения в българската душа свещен ужас от майчината клетва, с анафоричното, навяващо безнадеждност повторение "ти ли си" - въвеждат в атмосферата на една драматична изповед, на една дълбоко човешка болка.Елегичната изповед към майката изгражда камерно, интимно пространство белязано от болката по изгубените близки.Поемайки по своя изпълнене с опасности самостоятелен път,синът е причинил страдание на своята майка, а майчината клетва е свята и поради това е довела до прекалено сурово, според традиционният светоглед, наказание: "Та скитник ходя злочест ази / и срещам това, що душа мрази."Темата е бибилейска и една от вечните в изкуството, но като голям художник, Ботев прави своя неповторима интерпретация.При това героят се връща не с разкаянието на блудния син, а с един простичък, но силен аргумент, в който е скрита  сякаш и болката на неискан, на неизбежен укор: "Бащино ли съм пропил имане,тебе ли покрих с дълбоки рани?".След един не по-малко силен аргумент - че няма нито един близък приятел, с когото да сподели мъката си, че страда и когато се смее с весели "мили другари", идва вторият важен миг - да се сподели онова, на което не би устояло никое майчино сърце: "Освен теб, мале, никого нямам,/ ти си за мене любов и вяра".

Нежното интимно чувство за разбиране на майчината мъка откриваме и в "На прощаване": "та тебе клета оставих за първо чедо да жалиш".Детайлно и  с удивително точен пхилогогически усет е изграден този кратък, но изключително драматиче "диалог".Докато в "Майце си " майката е изповедник, то тук тя се явява като съучастник, като майка-юнашка.Лирическият герой изисква от нея разбирани и съучастие, защото тя е тази, която го е закърмила с юнашки дух,заедно с него да се противопостави на обществения морал: "нито пък слушай хората".В целия драматизъм на прощаването героят намира сили и достига до кулминацията на своите изисквания - да възпита и братята като него, определя я като посредик между него и по-младите, повелява й установяването на приемсвеността на идеята.

Прощаването с либето е като че ли по-лесно - и двамата залагат по равно: първа любов.Образът на либето присъства и в стиховторението "До моето първо лебе".Стихотворението се гради върху два основни мотива - революционен и любовен.Интимната любов, белязана със знака на отрицанието, тъй като личното интимно битие се оказва ненужно, неважно пред робските мъки на поробения народ, пред историческите повели на времето.Конфликтът между лирическия аз и либето прераства в гигантски, съдбоносен и исторически конфликт между азът и робството.Той осъзнава предишните си илюзии като излишни и подлага на критична самооценка своята любов.Дори смоменът за нея пълни с отрова душата на героя.Твърдо и аналитично е изказана молбата му към лебето да забрави миналото:

" Забрави туй време кога плачех

за поглед мил и за въздишка:

роб бях тогаз - вериги влачех,

та за една твоя усмивка,

безумен аз светът презирах

и чувства си в калта увирах!"

Първият изблик се заменя с молба-увещание към любимата.За да я просвети в своето верую и да я убеди в своята правда, а и да я спечели за делото на народа, лирическият герой противопоставя на нейната красата и младост тежката участ на роба, а и тъжния плач на сиромасите.Либето трябва или да поеме по неговия път, или да остане в света на профанното.

В стихотворенията "Ней" и "Пристанала" се изследват либето-съпруга и любимата, която е поела пътя на хайдутина.В единия случай тя се вписва в света на профанното, останала е вътре и следва трагичната повтаряемост на битието, а в другия тя е направила своя свободен избор, противопоставила се е н ародителската власт, на табуто.

В условията на една изостанала реалност и в рамките на една литература, която все още утвърждава естетическия си статут, тя съчетава бурна емоционалност с философски прозрения, в нея се решават вечните проблеми за свобода и справедливост, за дълг и лъбов, за смърт и безсмъртие, преплитат се любовта към родината, майката и либето,  но всеки един от тези образи намира своето място в ценностната система на лирическия субект.

 

WWW.POCHIVKA.ORG