Home Литература Проблемът за борбата в Ботевата поезия

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Проблемът за борбата в Ботевата поезия ПДФ Печат Е-мейл

Nо1                                          Проблемът за борбата в Ботевата поезия

 

’’Борба’’ е и лексикален лайтмотив на Ботевата поезия, и водеща тема, и основно екзистенционно усещане на лирическия герой. По принцип неговото творчество е организирано около три идейно-тематични ядра - страдание - борба - саможертва. От очертаната тематична линия става ясно, че проблемът за борбата е възлов момент на Ботевата поезия -трансформацията на страдалческото в борческото самоусещане на лирическия герой е най-важния етап от съзряването на героя за саможертвата.Този проблем има различни художествени аспекти: политически - борба срещу робската тирания; социални - борба срещу обществения институт за потисничество; морално философски - борба за разрушаване на робски ценностни представи за дълг, любов, смисъл на живота, смърт, свобода и т.н.; естетически аспекти - борба за утвърждаване на нови представи за предназначението на изкуството. Ето защо Ботевото борчество има всеобхватна насоченост. В интровертен план неговите прозведения разкриват себеборбата на лирическия грой като процес на освобождаване от стари екзистенциални представи и съграждане на нови (’’До моето първо либе’’). В екстравертен план от една страна - борба срещу политическия и социален угнетител, а от друга съпротива срещу овчедушието на народа - робското, разкрито както в колективен план (’’туй скотско племе’’), така и в неговите категориални изражения (псевдореволюционери - ’’В механата’’, псевдобудители - ’’Защо не съм’’, морално слепи еснафи - ’’Странник’’). Основният принцип за изграждане на тези образи е моралното и образно демаскиране. В този смисъл в един план борческото чувство в Ботевата поезия има сатирични изражения. В друг план то е насочено не към сатирически, но и  към одически обекти. Такъв централен обект е образът на революцията. Кулминацията на борческото чувство в Ботевата поезия бележи мотивът за желаната саможертва.

Носител на борческото чувство е лирическият герой на Ботев - многослоен, обединяващ художествен образ. В този смисъл чувството се поражда от едно индивидуално изживяване, което в хода на емоционално-лирическото движение, придобива социално-национални и универсални изменения. Водеща в поезията на Ботев е тенденцията към универсализация на личната и етническа съдба.

Проблемът за борбата е проектиран в основните идейно-художествени развнища на Ботевата поезия. На тематично равнище - хайдушката тема, темата за националната революция като брънка от световната, темата за необходимата саможертва, темата за борческия подвиг. На мотивно равнище - мотивът за пожеланата геройска гибел и др. Особено интересно е проектирането на идеята за борбата върху ереанизацията на художественото пространство (например борческият акт в ’’Хаджи Димитър’’ е ситуиран и в плана на регионалното - ’’Балкана’’ и в плана на националното ’’тая робска земя’’, и на планетарното ’’земя и небо’’).

За изграждането на темата за борбата важна роля има и ереанизацията на художественото време. Например в ’’Хаджи Димитър’’ то обхваща един темпорален цикъл - от летния предиобед ’’слънце пече’’, към свечеряването ’’настана вечер’’ и нощта до съмването ’’но съмва вече’’. Така художественото време оформя една затворена композиция. Следователно начално-финалното повторение очертава кръговата постройка на творбата. Тя постига важен идеен ефект. Природната повторяемост (редуването на деня с нощта) поражда асоциации за друг тип повторяемост - социалната: така, както периодично се сменят денят и нощта,така в човешкия социум се раждат и умират борци, така безспирно продължава двубоят между робството и свободата. По този начин художественото време проектира универсалните изменения на борческия акт. Тенденцията към универсализация на подвига подкрепя и глаголната организация на текста. Глаголите са в сегашно време ’’Балканът пее’’, ’’лежи юнакът’’ и т.н. Сегашното време придава на лирическото действие вечна актуалност, вечна повторяемост. Така се утвърждава идеята за безсмъртието на подвига.

Ботевият лирически герой не е готова, завършена формула на борец - саможертвеник, а е трансформируем образ. Фазите в избистрянето на борческото чувство преминават от страдалчески към гневен изблик до злоба. Първите Ботеви творби, според хронологията на написването, очертават елегическия периметър на борческото чувство - индивидуален и социален

В ’’Майце си’’ е чертан духовният максимализъм, предпочитанията на героя към смислен живот или смърт-спасение. Лирическият герой на Ботев е разкрит в кръстопътна ситуация, поставен е пред моменти на избор. Негова основна художествена способност е да страда. Трагиката е резултат от глобалния конфликт ’’човек - свят’’. Един сблъсък е разкрит като сблъсък ’’човек - род’’, а другата вариация, като ’’човек - общество’’.

Белег за трагичното самоусещане е чувството за неосъзнаема родова вина. Мотивите за майчиното проклятие, което според поверието бумерангово се стоварвало върху съдбата на сина и за пропитото бащино имане вариант на мотива за нехранимайковството подсказват, че героят носи трагическо чувство за неосъзнаемата родова вина. Генералният конфликт, разкрит в друга вариация - аз - обществото, се гради върху сблъсъка между пристореното социално поведение (’’весел ме гледат’’) и истинското духовно състояние на героя (’’че аз веч тлея’’). За героя са нетъждествени индиферентността, безразличието, историческото безвремие. Той е силно уязвен в най-същностните и най-значимите морални ценности - вяра, надежда и любов. Следователно животът му губи смисъл и той търси смъртта-спасение. Така е очертан трагическият периметър на лирическото чувство. В ’’Майце си’’ то има индивидуални измерения, т.е. интровертна насоченост.

За разлика от предходната творба в стихотворението ’’Елегия’’, индивидуалното страдание се транспонира в социално. Произведението очертава основната в Ботевата поезия образна двойка ’’угнетители - угнетени’’. В първата част на творбата се разгръща образът на социалния потисник. Това е трагичен облик. Неговите образни единици са духовниците, чорбаджиите, продажната интелигенция. Основен принцип за сатирическото изграждане на този образ е демаскирането. Най-ясно този принцип може да се илюстрира в словосъчетанието ’’стадо от вълци в овчи кожи’’ (’’Борба’’) - най-синтезирано представяне на този похват. Разкрита е способността на лирическия герой морално да разпознава скрития, забулен, масков образ на този социален потисник. Тенденцията към разпознаване се утвърждава чрез използване на един характерен за Ботевата поезия стилистически похват - оксиморонът. Образът на социалния потисник се гради върху оксиморонни образни построения. Управниците са: ’’сган избрана’’ (подчертава се моралният парадокс на епохата - елементът на обществото ’’сган избрана’’ е сбирщината от безнравственици, сган с примитивна духовна същност); ’’слепци с очи’’ (лишеност от духовно зрение на въпросните управници). Духовникът е ’’предател верен’’ (тук думата ’’верен’’, производна на сакралното библейско понятие, става атрибут на думата предател и по този начин губи своя сакрален ореол, десакрализира се). Изобличението се постига и сред сатирическото отъждествяване на угнетителя с библейски и фолклорни мерки за злосторство (угнетителят е брат на Юда, който е Христовият предател, висшата библейска мярка за подлост и коварство), а фолклорната мярка ’’нов кърджалия’’ (този, който е продал брат си, убил баща си - деяния равнозначни на духовно братоотстъпничество и отцеубийство). Сатирическото демаскиране бележи своята кулминация чрез оксиморона ’’наши гости’’(угнетителите, числящи се към своя народ, всъщност са чужди, а не свои, разкрита е духовната отчужденост на социално силния от своята родина).

Така чрез разкриване на моралната уродливост на социалния потисник Ботев гради индиректно представата за страданието на неговата жертва.

В творбата народът е очертан двумерно - в трагически и в сатирически план. По принцип този образ в Ботевата поезия е разкрит в два плана: трагикогериочески - ’’народ мъченик, раждащ свети жертви’’ и ’’народ - скотско племе’’. Образът на духовното страдание е разкрит като физическо изживяване. Важна функция тук има метонимичният образ на народното тяло. Метафоричният образ на народното чело, по което се слива кръвта от робските рани с потта от непосилния труд, гради една мащабна трагическа представа. Стихът ’’ръжда разяда глозгани кости’’ очертава в реалистико-натуралистична форма мащаба на телесното мъченичество. Важна функция тук има метонимът ’’ръжда’’, заместващ цялото ’’окови’’ и по този начин подчертаващ дълговечността на робството. Но този стих активизира не само зрителните, но и слуховите представи на читателя: редуването на звукосъчетанията рз, рж, глз, поражда тягосни слухови внушения за търкащите се в костите на тялото ръждясали робски окови. Представата за народното страдание тук се гради и чрез принципа на обазното съизмерване. Стихът ’’кръстът е забит в живо тяло’’ реконструира библейския образ на разпятието - висша християнска мярка за мъченичество. При по-внимателно вглеждане в конструирането на този образ се установява, че Ботев е разместил елементите в структурата на първообраза: от ритуално място за приковаване, кръстът е превърнат в оръдие за изтезание, в средство за физическо насилие. По този начин индиректно творецът внушава, че националното страдание надвишава дори Христовото.

Но успоредно с елегическото съчувствие към народната участ, лирическият герой изразява и своята сатирическа позиция към поведението на народа. Тя е вплетена в метафоричния образ на люлката, в която народът битува. Отъждествяването му с младенеца, люлян в люлка, разгръща сатирически квалификации: духовно безпаметство, безсилие, незрялост, престъпно примирение. Оказва се, че сатирическото демаскиране е насочено към двата художествени обекта - угнетителя и народа. Следователно на сатирически прицел са поставени и палачът и жертвата. Това изобличение е знак за моралната будност на лирическия герой - сатирическото заклеймяване е израз на активна борческа позиция, защото страдалческото самоусещане на аза се транспонира в гневен борчески изблик.

Тенденцията към сатирическо демаскиране на злото откриваме в ред Ботеви творби - ’’В механата’’, ’’Защо не съм’’, ’’Гергьовден’’, ’’Странник’’, ’’Патриот’’. Всяка от тях разкрива определен категориален образ или изобличава определен сатирически обект.

Началото на’’В механата’’разгръща в трагически план проблема за моралния разрив на аза с общността (другите). Трагичното е резултат от конфликта между моралната будност на героя, надарен със способността да разпознава истината от лъжата (’’позора’’ от ’’лъжата’’) и духовните самозаблуди на общността. Изобличението на призваните от историята псевдоборци се постига чрез разкриване на сатирическото несъответствие между тяхното слово и действията им между дадения обет пред родината и престъпната забрава на клетвата. Жестовете на емиграционната общественост (’’пием’’,’’пеем’’,’’крещим’’,’’зъбим се’’) са знаци на симулативно борчество.Тяхното демаскиране се изяснява най-убедително при съпоставяне с жестовете на тирана (’’коли’’, ’’беси’’, ’’бие’’, ’’псува’’). Така срещу тираничното действие на угнетителя застава престъпното бездействие на призваните да мъстят за народната участ революционери. Всъщност тук Ботев развенчава една фалшива представа за борчеството (това на думите на плакатите). Позорната констатация мотивира трагическото самоусещане на лирическия аз - в копнежа по забрава чрез виното. Оказва се, че този път за временно успокоение на духа е обречен, защото копнежът по забрава поражда потока трагични спомени за унижената родина в съзнанието на аза. Лирическият герой е неспособен да забрави, виното не е в сътояние да самоумаломощи неговия дух. Следователно и в тази творба се доказва, че гневният изблик, отрицателният патос (спечифична форма на борческо изразяване) се коренят в дълбоко страдание на лирическия аз. То се определя и от духовната алиенираност на лирическия аз: той единствен знае горчивата истина ’’той знае, туй що те не знаят’’. Всъщност характерната за революционната ни поезия, интеграция на лирическия аз със своята социална общност в Ботевата поезия е разрушена: синонимната двойка ’’аз - ние’’ се трансформира в опозиционна двойка ’’аз - вие’’. В този смисъл Ботев е изразител на единствен по рода си в българската лирика революционен индивидуализъм. Всичко, което е извън обсега на неговите ценностни представи, е отречено.Но диспозицията ’’аз - другите’’ има драматично развитие в тази творба: в началото, както бе посочено, азът е морално отграничен от другите, но в стиха ’’пием, пеем буйни песни’’ първичната форма на тези глаголи е знак за разрушаване на разрива и за морално отъждествяване на аза с другите (опозицията ’’аз - вие’’ се превръща в синонимна двойка ’’аз - ние’’). Оказва се, че по отношение на индивидуалните действия, лирическият аз се приравнява с другите. Така като морален бумеранг отправеното към другите се стоварва върху съвесттта и на лирическия герой - отрицанието се превръща и в себеотрицание. Но във финала следва ново разграничаване на героя с общността ’’аз вече нямам мило, драго, а вий... вий сте идиоти’’. В един план двустишието маркира кулминацията в трагическото самоусещане на аза, лишеността му от духовни връзки със света (лирическото самоусещане). В друг план лирическата двойка бележи и сатирическата кулминация чрез образната ’’глупци - идиоти’’. Образите на глупците - мнимите революционери с техния празен и шумен патриотизъм и ’’идиотите’’ (ругателен епитет), подчертават едновременно презрението и негодуванието, но същевременно и горчивината и болката.

Творбата ’’Гергьовден’’ трансформира библейската притча за пастиря и стадото. Става дума за библейското порицание на водачите, които били лоши народни пастири и поради това ги очаквало жестоко възмездие. Тук библейският модел е преобърнат - старинното ’’пастир’’ е заменено с прозаичното ’’овчар’’. Изместен е и сатирическият акцент. Изобличението пада не върху образа на водача, а върху стадото, което доброволно върви на заколение. Кулминация на изобличението е сатирическият финал, разкриващ как овчарят и стадото (угнетителят и угнетеният), пияни възхваляват Бога.

Така Ботев изобличава примирението с участта на жертва, смирението, овчедушието.

Стихотворението ’’Защо не съм’’ очертва друг сатирически обект - народните псевдобудители. Тук моралният аспект на темата за борбата е трансформиран в естетически - чрез пародиране се отхвърлят стари естетически понятия за същността и предназначението на изкуството и за мястото на твореца в обществото. Първата строфа поставя на ироничен прицел дребномислието в изкуството.

Комическият ефект се постига от ’’възвеличаването’’ на художествения обект (бабината хурка) и естетическия акт (преденето). Така е осмяно едно, според Ботев антинародно изкуство, защото то бяга от големите теми на епохата. Друг обект за пародиране е изобличената капитуланска позиция на твореца: призваният да бъде водач на народа е изпаднал в мекушав елегизъм, бяга от своята социална роля на будител и деятел. Неговият жест е отъждествен с блеенето на овцата (отъждествява го с овчедушния тип поведение). Развенчан е и Вазовият християнски утопизъм, базиран върху вярата в библейското пророчество за настъпването на хармонията в природата като резултат от побратимяването между жертвата и палача (’’че ще стане вълк овцата’’). Ботев пародира идеята за превръщането на свирепия свят в кротък.

С творбата си’’Странник’’,Ботев открива широко място на сатирата в своите произведения. Това е проява на сремеж към чист сатиричен жанр в поезията. Интересен е похватът, чрез който се изгражда образът на странника. Мислите и преживяванията на героя не са изразени от самия него, поетът тълкува отстрани, озвучавайки действията му с израз на човешки чувства. Така внушава присъдата над ония среди в българското общество, които приемат робската обстановка като естествено и неизбежно състояние. Героят е чужд на самостоятелната мисъл и критичната преценка, чужд на протеста срещу неправдата и злото, истински ’’странник’’ в живота на народа си, неспособен да живее по човешки дори личното свое нещастие.

Темата за безропотното робско подчинение, решена в битова рамка в образа на странника (’’Странник’’), в стихотворението ’’Гергьовден’’ добива мирови очертания. Гергьовден е голям християнски празник, на който според обичая се колели млади агнета. Поетът е превърнал този религиозен обичай в символ на жестокото потисничество и безропотното подчинение. Свети Георги е представен в християнската легенда като непобедим воин. Затова Ботев го нарича подигравателно ’’божи разбойник’’ и го вижда като палач на всичко младо и жизнено. Писателят смъква ореола на святост и свежда представата за светеца до обикновеното човешко съществувание. Така се утвърждава реакционната роля на една философия, която узаконява експлоатацията. така е очертано сатирическото изражение на Ботевото борческо чувство.

Другите два образа в които е проектирано това чувство са образите на революцията и саможертвата.

В ’’До моето първо либе’’ елегическото чувство се трансформира в сатирическото и оттам в одическото. Поривът към саможертвата е знак за сдобиване на нова вяра - екзистенциалната опора на аза в битието. Образът на пътя, който извървява лирическият аз преминава от родовото пространство към ’’тая тежка чужбина’’. Основните екзистенциални представи на лирическия аз за вяра, любов и т.н. се утвърждават в полемична борба със стари консервативни представи. Особено ярко ценностният сблъсък разкрива ’’Моята молитва’’ - творба, представяща в своя център основна екзистенциална категория на Ботевата поезия - вярата. Идейният конфликт е вплетен още в извън текстовата част на творбата: заглавието ’’Моята молитва’’ и мотото ’’Благословен Бог наш’’ очертават две понятия за вяра - индивидуално и масово. В този смисъл отношението ’’мой Бог’’, ’’наш Бог’’, е несинонимно, а антонимно - мой - ваш.По принцип църквата обявява за светотатство всеки опит за индивидуално, отклоняващо се от ортодоксалното, осмисляне на Бога. Този конфликт е изведен и на композиционно равнище: творбата има симетрична постройка - първата й част разрушава тривиалната представа за Бога, а втората съгражда ново индивидуално понятие за Бога. Формата за дискредитиране на масовата представа за Бога е оригинална: творбата наподобява молитвения жанр (речевият жест е молитвено обръщение към своя Бог, когото героят моли да му вдъхне сили, живот и т.н.), но в своето съдържание тя е отрицание на Христовата молитва. Така чрез средствата на молитвения жанр Ботев успява да взриви църквата отвътре чрез нейното основно средство - молитвата. Оказва се, че не небето, а душата е обиталище на Бога, т.е. Бог не е нищо обективно, съществуващо извън личността. Дискредитацията на християнската представа за Бог се гради чрез принципа на сатирическата идентификация. Бог е идол на ’’глупците’’, на ’’лъжците’’, на ’’безчестните тирани’’. Следователно това е Богът на лъжата, насилието, жестокостта, несправедливостта. Така творбата разпознава в образа на Бога образа на Дявола. Ето защо за Ботев този образ е лъжлив, той е по-скоро фалшив идеологически двойник на истинския, справедливия Бог. Втората част разкрива индивидуалното понятие за Бога, очертава образа му като богат символ. Това е Богът на търсещия творчески разум. Богът се идентифицира в друг план и с образа на революцията като справедливо дело, което ще възвърне разрушената вяра на онеправдания човек в божията справедливост.

Това не е Богът - творец на един изначално построен и непроменяем във времето несправедлив социален ред, а Богът творец на едно ново бъдеще ’’на когото щат празнуват денят скоро народите’’. По този начин творбата разкрива в нова форма сдобиването на героя с вяра в спасителната мисия на революцията. Израз на тази вяра става отново и тук поривът към себежертвата (’’да си найда и аз гробът’’).

Уникалното на тази творба е, че тя е родена в един исторически контекст, който се характеризира с много устойчива тенденция към верско съхранение на нацията.

Има едно стихотворение в Ботевата поезия, което обединява основните идейни линии, водещите смислостроителни мотиви на Ботевата тема за борбата. Не случайно самото произведение е онасловено с лексикалния лайтмотив на Ботевата поезия - ’’Борба’’. Началото на творбата очертава елегическия периметър на борческото чувство. Тук основно е страдалческото самоусещане на лирическия аз. То е резултат от сблъсъка на две духовни състояния у лирическия герой - духовна покруса, отчаяние, безспереспективност и непопрекващ протест срещу неправдата.Конфликтът ’’сила - слабост’’ е базиран върху принципа на редуване на мотиви. Първият стих въвежда мотива за духовната сломеност. Негов знак е чувството за ’’погинала младост’’. вторият му противопоставя мотива за бунтуващата се съвест ’’кръвта се ядно в жили вълнува’’. По-кратък в тази първа част се разгръща мотивът за духовното отчаяние. Героят декларира, че в своята покруса е загубил способността да разпознава доброто от злото. Трагическата кулминация тук бележи стихът ’’в гърди ни любов, ни капка вяра, нито надежда’’. Оказва се, че азът е уязвен в най-същностното, изгубил е основните духовни опори - вяра, надежда, любов, християнски символи на човешкото съвършенство. Следващата част на творбата дискредитира изцяло тази християнска триада. По принцип водеща в Ботевата поезия е тенденцията към трансформиране-пародиране на сакрални образи, притчи, максими, сентенции. Стихотворението ’’Борба’’ е най-ярко доказателство за това. Стихът ’’лъжливи уста слуша със вяра’’, отъждестява думата ’’вяра’’ - понятие-свръхценност в християнската литература с лъжа. Пародирането на евангелския смисъл, вложен в понятието вяра, откриваме в много други Ботеви творби,(например в ’’Елегия’’ - оксиморонът ’’предател верен’’,в сатирата ’’Защо не съм’’,посочено беше вече и в анализа на ’’Моята молитва’’, че вярата е отъждествена със слугуване ’’и на обществен тоя мъчител и поп, и черква с вяра слугуват’’). На същата смислова деформация е подложено и понятието ’’надежда’’ (’’на Бога само ти се надявай’’). Творбата внушава, че щом вярата в Бога е лъжа, поддържана аморално от църковния институт за потисничество, то надеждата в Бога е химера, безмислица. Изобличението на фалшивата догматика на църквата Ботев постига чрез оригинален похват - перифраза на библейските сентенции. Стихът ’’Бог не наказва, когото мрази’’ е обърнат изказ на библейското послание ’’Бог наказва, когото обича’’. Какъв е идейният ефект от тази промяна? Ботевият стих слага акцент върху престъпното бездействие на безразличния Бог, който не наказва греха, лъжата, низостта на потисника.

По този начин се дискредитира и понятието ’’любов’’: щом Бог не наказва, когото мрази, а наказва, когото люби, то става ясно, че божията любов е наказание за хората, че Бог е жесток и всяка вяра и надежда, отправени към него, са дълбоко заблуждение.

В очертаната сатирическа триада - духовенство - чорбаджийство - продажна интелигенция Ботев поставя основния изобличителен акцент върху образа на духовенството. Той смята, че библейските максими ’’Бой се от Бога, Почитай царя!’’, узаконяват неравенството, че идеята за човешкото смирение и несъпротивление на злото поддържа несправедливия социален ред, че проповядваният страх от Бога е основна догма, отнемаща правото на угнетения човек да протестира. Затова престъпното съглашателство между богатия, духовника и продажния интелигент  (’’дивакът-учител’’, ’’вестникарят’’) е всъщност образът на социалното зло, към което лирическият герой насочва своя гневен протест. Тук борческата позиция има сатирически израз: способността да се демаскира злото,да се разбулват социалните механизации за потисничество, да се разрушават социалните митове,поддържащи лъжата. Всичко това разкрива интелектуалния аспект в борческата позиция на героя. Ето защо Ботев смята, че духовенството е основният генератор на лъжата в обществото. Изобличаването на християнската фразеология Ботев постига и чрез използване на един друг похват - иронично перифразиране. Например известната библейска сентенция ’’Страхът Господен е начало на премъдростта’’е преизказана в стиха’’Страх от Бога било начало на всяка мъдрост’’. На лице е граматическа трансформация на библейския цитат: по принцип библейските максими са изказани винаги в сегашно време, то им придава всевалидност, прави ги вечно актуални. Те винаги са изказани в изявително наклонение (особено често в повелителна форма).

В Ботевия стих сегашното време е превърнато в минало неопределено, а изявителното в преизказно наклонени. Чрез тази граматическа манипулация се постига важен идеен ефект - миналото неопределено време лишава библейската мъдрост от правото й да бъде винаги актуална. Но на сатирически прицел Ботев поставя не само християнската фразеология, но и нейните автори. Образът на Соломон е свален от библейския ореол, отъждествен е с ’’тиран развратен, отдавна в раят нейде запратен’’. Тук Раят от въжеделено място за християните е квалифициран като историческо бунище, където изхвърлят ненужните на историята. Соломоновите притчи са обявени за глупост, а библейските светци са отъждествени с глупци. Ето защо героят, достигнал до тази констатация за същността на порочния свят, е лишен от вярата, надеждата и любовта. Неговото отчаяние е рзултат от прозрението на един обществен парадокс - на дъното на обществената пирамида стоят ’’свестните’’ (морално будни, духовно одарени), а на върха - богатите. Така героят стига до извода, че живее в свят, в който моралните ценнсти са в конфликт:обществен авторитет се постига чрез лъжа и грабителство.Но в ’’Борба’’ сатирическият прицел е насочен не само към социалния потисник, а и към неговите вдъхновители и жертви - овчедушния народ. Неговото изобличение на примирието му със злото, Ботев постига чрез иронично - пародийно превъплъщение на лирическият герой в робската търпимост (’’мълчи, моли се, кога те бият’’).

 

WWW.POCHIVKA.ORG