Joomla Software solutions Template

Payday loan

Подвигът на бореца за народна свобода в поезията на Христо Ботев

България има в своята история и в своята география много върхове. И Христо Ботев не е просто един от тях, той е най-високият. Тя имаше нужда от него и го роди. Той беше потребен за революцията и тя го създаде. Христо Ботев е между тези исторически личности, които определят насоките на националното развитие, възпитават поколенията, предвръщат се в нравствен критерий на епохата.

В самото начало на новата българска поезия той се извиси като най-висок нейн връх, все още не е достигнат от никой друг. Поетическото му творчество не е голямо по ебем, но с богатство на образите, със силата на чувството и с дълбочината на мисълта си то остава ненадминато в нашата литаратура. Той е недосегаемият поетически гений на българската нация.

Излезли от глъбините на изстрадалата народна душа, Ботевите песни събират в едно неизплаканата робска печал, могъщото дихане на борбата, неудържимият устрем на българина към свободата, съзнанието за дълг към отечеството, пред който неме и любовта. Тайната на непреходното очарование на неговата поезия не се крие само в това, че песента и революционното дело вървят ръка за ръка, яе със самата си героична смърт той реализира собствените си поетически видения. Поезия на големите идеи на времето, тя е и поезия на големите чувства, на неоценените художествени стойности, на широкия поетически кръгозор.

Разнообразни са чувствата, които се сипят в душата на поета: скръб, радост, върторг, негодуване, ала едно остава неотменно и Ботев владее изкуството да ни го внуши и с огнена сила, и с непосредствената имтимност пред бореца: преклонението му.

Онова, което прави Ботевите герои достойни за преклонение, е дълбоката органична връзка с родното, безграничната им любов към родината, готовността за саможертва в името на свободата.

Личноста на бореца в стиховете на Ботев претърпява една метаморфоза, която го издига от обикновенният хайдутин в “Хайдути” през осъзнатата необходимост за свобода в “На прощаване” до ясния конкрете образ на бореца за свобода и социална правда в “Хаджи Димитър”,”Моята молитва”, “Обесването на Васил Левски”.

Подвига на хайдутина Ботев възпява в поемата “Хайдути”. Тук той се връща към чувствата и поривите на своята ранна младост, припомня си юнашките песни, които е слушал от своята майка, и разказите за вехти хайдути, за да създаде образа на Чавдар войвода-борец  за правда, “страшен за чорбаджий и турци” и закрилник на бедният народ. В този разказ Христо Ботев е изобразил на образа на хайдутина, закрилник на народа, нарисувал  е ярки черти на бореца, който въстава срещу неправдата. Той е там по волните хайдушки пътеки, из балкана.

Още в началото на поемата явучи идеята за величието на хайдутина. Поетът е възхитен от хайдутина, у когото патриотизмът е всеотдайност, упорство, сила, душевно благородство,красота.  Той възхвалява личните качества на българина: физическа хубост,разум и смелост. За да внуши представата за величие на героя, поетът въвежда образът на природата. Славата на Чавдар се носи широко, възпяват го гори и планини, полета и долони:

...от Бяло море до Дунав

по румелийските полеат...

Смелото, будно дете, осъзнава за своето хайдушко призвание. То е потомък на хайдутин и възстава решително срещу тежкото си битие, носено от силни бунтовни пориви:

...При татка искам да ида,

при татка, в Стара планина.

В това стихотворение поетът е създал първият си герой, човешки земен и противоречив. Този малък наследник на хайдути е символ на духовно могъщество.

Стихотворението е изпълнено с драматизъм, родило се от наболялата душа на поета. В него има само мъжествена болка и дълбоко преклонение пред подвига на народните хайдути.

Още в ранните стихове на Христо Ботев възниква темата за трудността на борбата, за мъчния подвиг на личността, която решава историческа задача. Той е усетил пряко реалността и е имал съзнанието за единството в подвига на трагичното и героичното.

Подвигът на бунтовника революционер в стихотворението “На прощаване” е по-висща проява в сравнение с подвига на хайдутина. Революционерът е съзнателен борец, който не само отмъщава, но се стреми да постигне освобождението на народа. Готов е да жертвува живота си за народната свобода. Героят е бунтовник, защото не може да търпи насилията и издевателствата над бащиният дом

...затуй, че клетник не трая

пред турци глава не скланя,

сюромашко тегло да гледа

/На прощаване/

Как потът е неравен в изживяванията си, в които се сменят радост с протест, вяра с бунт и негодуване, орлов подем с драматична покруса. Как силни са негодуващите тонове в стиховете на гнева и отрицанието и как е залюшнат неговият дух в друга крайност, когато проявява нежни чувства, възторжени състояния, родени от мисълта за красотата и подвига на героя.

В “На прощаване” поетът претворява своето настояще и изгражда нов образ на борец на хъша патриот, на емигранта революционер, който не прекланя глава пред националният поробител и има една цел: борбата за превда и за свобода и един път: свобода или смърт юнашка.

В стихотворението се разкриват напълно душевното състояние, характерът, дълбокият патриотизъм на лирическият герой. Образът му се изгражда постепенно, всеки момент от композицията го обогатява, все повече ни облъхва и завладява богатството на душевния му живот, красотата на жизненият му подвиг. Появяват се онези стихове, в които радостта и възторгът не погасват, но в които драматичната идея за страшното по пътя на героя е ясно изявена. Ала това светло, вдъхновено видение бързо отлита. Появява се и онзи удивителен край на жертвено удовлетворение, наградено с преценката на народа:

“ Но...стига ми тая награда

да каже нявга народът

умря сиромах за правда

за правда и за свобода...”

Мисълта непрекъснато лети към героичното битие, към голямата заветна цел-борбата или смъртта като последна проява на изпълнен дълг пред народа.

За себс си е на ясно. Един ден народът може да го спомене с добра дума, само ако умре в “редовете на борбата”. Вътрешният свят на лирическия герой в творбата отразява душевността на поета - неговите революционни възгледи и борческа готовност, неговата любов и омраза. В “На прощаване” поетът рисува образи и картини с голяма изобразителна мощ, разкрива душевните състояния с проникновението на сърцевед. Ботев черпи от богатия извор  на народния език, от говоримата народна реч и от езика, стила, поетиката на народната песен и създава истински образец на поетическо майсторство.

Ботевият герой умее да почувствува своето призвание в името на борбата за свобода и човешко щастие. И не само да го почувствува, но и да го намери.

Най-висша проява на духовните сили на човека е борбата за всеобща свобода на нашия народ и на цялото човечество. До създаването на такъв образ Ботев достига в стихотворения като “Хаджи Димитър”, “Обесването на Васил Левски”, “Моята молитва”.

Един поет с голямо сърце и с големи чувства написва призивна песен към всички борци за човешка свобода и щастие, внушавайки ни идеята за безсмъртието, на онзи, който се бори и загива за родината си. В стихотворението “Хаджи Димитър” са въплътени безсмъртните революционни стремежи на епохата. Героят тук се издига решително над личността на хайдутина и личността на бунтовника със своят общочовешки идеал. Ботев облича безсмъртието на героичният подвиг в магична дреха на поезията. Той е прозрял голямата висша истина: “неможе да умре в сърцето на народа, този който е дал живота си за неговата свобода”. В “Хаджи Димитър” Ботев създава най-яркия образ в нашата доосвобожденска поезия-образа на революционера, отдал всичко на род и родина. Трудно е да се отдели творецът от героя на баладата.

Подвигът на българския войвода, загинал на Бузлуджа, е издигнат на една висота, където загубва чертите на мястот и времето, слива се с всички прославени или безименни герои на свободата, превръща се в символ.

Ботев е нарисувал героя не в разгара на битката, а след нейния край, но дори и сега величествената тишина след боя, той пак не може унесено да затвори очи със спокойното съзнание за изпълнения дълг. Революционерът пъшка - повече от яд, отколкото от болка. Берецът проклина не защото умира, а защото неможе да продължи борабата. И до последния си миг продължава да бъде борец.

Напрежението на болката достига краен предел. Вълната на чувството напира с върховна сила, издига се над чувсвата на скръб  и болка, над обикновените човешки преживяваания, във висините на великото и безсмъртното. Свободата е условие за достоен човешки живот. И безсмъртието на подвига в борбата за свобода е един от основните мотиви в поезията на Ботев. Няма по-щастлив миг в живота на революционера от пълното всеотдаване, от раздялата с онова, което е най-висша радост в живота. Балканът запява величествена хайдушка песен. Поетът утвърждава мисълта за красотата на подвига саможертва, красотата ма смъртта за свобода на народа и човечеството.

Тази истина знае мислителят, ала нея поетът разбира подобре - той я чувствува със сърцето си. В баладата “Хаджи Димитър”, както и в самия живот, Ботев завинаги е слял поезия и подвиг в едно. Всичко, даже земята и небето - тези изначални природни стихии се прекланят пред героя, приласкават го, вещаят му безсмъртие.

Ботев, възпял подвига на Хаджи Димитър в забележителната си балада, пише “Обесването на Васил Левски” за да възпее подвига и на другия велик син на България. Елегията е не само трагичен вопъл-израз на всенародна скръб за Апостола, но и възхвала на неговата личност, на неговия подвиг и дело, и своебразен символ - образът на героя се превръща в символ на борбата за свобода. В стихотворението за Левски Ботев търси величието на неговия образ. В тази странна елегия-ода за Апостола, в тази странна ода-елегия за Родината, Ботев е същият неповторим поет на своята епоха. Апостолът е неделим от своята Родина, от съдбата на България. Героят на Ботев изведнъж е добил за нас една съвсем реална представа в лицето на Левски. Той е символ на свободата на своят народ. Никой не може да отдели Апостола от родината.

Такава голяма скръб може да бъде предизвикана само от смъртта на необикновена, изключителна личност, каквато е Левски. И в скръбта на народа за героя ние чувствуваме величието и красотата на подвига и светлината на неговото безсмъртие.

В “Моята молитва” личността постига себе си. Стихотворението  е манифест на борбата срещу религиозните заблуди, тържествен поетичен химн на човешкия разум. Това е сърдечна и дълбоко интимна изповед на революционера за неговата безпределна любов към народа, към делото на революцията, на свободата.

Ботев чувствува бога в себе си, защото сам е един от боговете, слязъл на земята и въплътил в себе си революционния идеал за жертвеготовността пред олтара на свободата. Идеята за подвига е издигната най-високо в стихотворението “Моята молитва”. Тук е най-силна всеотдайността и жертвеготовността на геров, най-възвишени са неговите идеали. Преди Ботев никой не е описал така подвига и смъртта саможертва. Никой не е посветил толкова произведения на загиващия в борбата за народа и човечеството. Никокюй не е изразил така копнежа по върховното щастие-участието в борбата.

Старата сентенция, че над истински прекрасното времето е безсилно е правдива и е издържала проверката на времето. Ботев остана безсмъртен във времето. Той се превърна в еталон на всички наши национални добродетели. И когато искаме да оценим най-високо и най-благородно една борба, един подвиг, една поезия, или един живот, ние казваме просто - БОТЕВСКИ.