Joomla Software solutions Template

Payday loan

СЪЗДАВАНЕ НА ДЪРЖАВАТА ИЗРАЕЛ

Желанието на евреите да се завърнат по земите на техните деди датира

още от Великото еврейско въстание и разрушаването на Йерусалим от Римската

империя през 70 г. и последвалото го разпръскване на еврейския народ.

Еврейският национализъм в древността винаги се е основавал на религията и в

следствие на пагубните последици от няколко въстания, целящи извоюването на

национален суверенитет и разбитите надежди от поредица „лъжливи” месии,

всичко е оставено в ръцете на Бога. Дори през Средновековието прекъснатите

национални надежди са били въплътени в „лъжливия месианизъм” на Сабатай

Цви и други не толкова известни месианисти. Едва след появата на ционизма

като политическа идеология, вярата в човешката намеса като начин за

осъществяване на еврейските национални стремежи е обновена и идеята за

завръщането в родината широко се разпространява в еврейското съзнание.

Идеите на Просвещението (Аскала) сред евреите в Европа през XVIII и

XIX век, продиктувани от Френската революция и разпространението на

западните либерални идеи, създават за първи път класа на светски евреи, които

възприемат господстващите идеи на рационализма, романтизма и най-вече на

национализма. Евреите, които изоставят Юдаизма, или поне неговата

традиционна форма, започват да изграждат еврейската си идентичност,

виждайки себе си като „нация”.

В края на XIX век положението на евреите в Европа се утежнява.

Зачестилите погромите в Източна Европа провокират стотици хиляди евреи да

напуснат родните си страни и да се отправят на дълъг път в търсене на нов дом

и по-добър живот. Една част от тях се изселват в Америка, Франция, Германия,

Англия и Южна Африка, а шепа идеалисти се отправят към Ерец Исраел, макар

да знаят, че там ги чака съпротивата на Османската империя, в чиито граници се

намира по това време Палестина. Филантропи като Монтефиоре и Ротшийлд

активно подпомагат финансово създаването на еврейски земеделски селища в

Палестина, а барон Морис дьо Хирш създава Еврейско колонизационно

дружество, което съдейства при изселването в новите земи, по-специално в

Аржентина. „Световният еврейски съюз” („Алианс”) във Франция, а по-късно и

„Съюз за помощ на немските евреи” („Хилфсферайн”) в Германия също оказват

помощ на новопристигналите.

През 1882 г. Лев Пинскер публикува памфлета си „Автоеманципация”.

Там той развива тезата, че никой няма да предостави на евреите истинска

еманциапция, освен самите те. При това, единственият начин, по който евреите

биха могли да си осигурят свобода и себеуважение, е създаването на собствена

държава. Скоро Пинскер се сближава с палестинофилските кръгове в Русия,

образували движението „Ховевей Цион” („Обичащите Цион”), помагащо на

своите членове да имигрират в Ерец Исраел. Друга подобна организация по това

време е „Билу” („Бет-Яаков, леху ве-нелха!” – „Домът на Яков (синове на

Исраил), елате и ще тръгнем!”). Членовете на „Ховевей Цион” и „Билу”

основават първите съвременни селскостопански селища в Ерец Исраел: Ришон

ле-Цион („Първи в Цион”) и Петах-тиква („Врата на надеждата”), а също и Нес-

Цион („Чудото на Цион”) и Зихрон-Яаков (В памет на Яков”). Животът на

новите заселници никак не е лек, тъй като денем обработвали земята, а нощем

отбранявали териториите си от набезите на местното население. Заселниците в

периода 1881 – 1903 година са известни като Първа алия. Те били близо 35 000

евреи, но към края на периода повече от половината се завърнали по домовете

си, обезкуражени от тежките условия. След усилен труд и множество изпитания

тези, които не се отказали, постигнали забележителен успех и градовете Ришон

ле-Цион и Петах-тиква са гордост за днешен Израел.

Ключово събитие за окончателното оформяне на еврейския въпрос и на

модерния ционизъм е „аферата Драйфус”. През октомври 1894г. евреинът

Алфред Драйфус, капитан от Генералния щаб на френската армия, бива

арестуван и обвинен в шпионаж. Мнозина смятат, че капитан Драйфус е станал

жертва на антиеврейски настроения и са убедени в невинността му. Сред

журналистите, отразяващи процеса е и Теодор Херцел, който по това време

работи като сътрудник в един виенски вестник. Силно развълнуван от

несправедливостта спрямо капитан Драйфус, Херцел пише брошурата

„Еврейска държава – опит за модерно разрешение на еврейския въпрос” (1895).

Като изхожда от убеждението, че всички евреи по света са свързани от общата

си съдба и че съвременният антисемитизъм не е преходно явление, Херцел

стига до извода, че евреите са нация, която се бори за своето съществуване. Той

смята, че „еврейският въпрос” всъщност е национален въпрос и може да бъде

решен само чрез „възстановяване на еврейската държава”.

През 1897 г. Херцел свиква в Базел, Швейцария, Първия ционистки

конгрес, който се приема за начало на официалното ционистко движение. На

конгреса е провъзгласена и основната платформа на модерния ционизъм –

„Ционизма има за цел да създаде за еврейския народ в Палестина убежище,

гарантирано от публичното право.” След самия конгрес Херцел пише в

днвника си: “В Базел аз основах Еврейската държава. Ако днес произнеса това

високо, ще бъде посрещнато с всеобщ смях. След пет години може би, а след

педесет сигурно, всеки ще знае това.”. На осъществяването на тази идея

Херцел посвещава целия си живот и енергия. Тъй като по това време Ерец

Исраел е в пределите на Османската империя, Херцел иска аудиенция при

султан Абдул Хамид II и се опитва да издейства разрешение за свободен достъп

на евреите до Светата земя (1901 г.). Молбата му обаче е отхвърлена. На

ционистите не им остава нищо друго освен да се обърнат за помощ към

Великите сили.

До 1917 година някои ционистки лидери се замислят сериозно над

предложенията за създаване на еврейска държава на други места, различни от

Палестина. През 1903 година британският министър предлага Британската

програма за Уганда или по-точно основаване на еврейска държава в Уганда

(всъщност на територията на днешна Кения). Херцел първоначално отказва

предложението, но след погрома в Кишинев я предлага на Шестия ционистки

конгрес като временно решение на проблемите на руските евреи. Въпреки

извънредната ситуация и временния характер на предложението, то предизвиква

силни вълнения и разделения сред ционистите, подсилени от демонстративното

напускане на Конгреса от страна на Делегацията на руските евреи. Въпреки това

мнозинството гласува основаването на комитет за разследване на

възможностите, който е разпуснат едва на Седмия ционистки конгрес през 1905

година.

В резултат на това Организацията на евреите-териториалисти,

ръководена от Израел Зангвил се отделя от основното ционистко движение.

Териториалистите се опитват да основат еврейска държава където е възможно,

без претенции за местоположението й, но тяхната организация запада след 1917

година и окончателно се разпада през 1925 година. Оттогава Палестина остава

единствената цел на ционистките усилия. Някои евреи приемат сериозно

предложението на Съветския съюз за основаване на Еврейска автономна

република в далечния руски изток. Една от основните мотивации на ционизма е

вярването, че евреите трябва да се завърнат в тяхната историческа родина не

само като бежанци от антисемитизма, но трябва да се самоуправляват като

независима нация. Някои ционисти, основно социалисти, вярват, че вековете, на

подтисничество в антисемитските общества са довели евреите до смирение,

уязвимост и отчаяние, което от своя страна е предпоставка за бъдещи

антисемитски прояви. Те твърдят, че евреите трябва да се освободят от тяхното

минало като станат фермери, работници и войници в своя собствена държава. Те

също така отхвърлят религията като „характерен белег на диаспората” на

еврейския народ.

На базата на една такава ционистка идеология, Бер Борович,

продължавайки работата на Мозес Хес, предлага създаването на

социалистическо общество, което би поправило „обърнатата пирамида” на

еврейската общност. Борович вярва, че евреите са били изтласкани от

нормалните занаяти от враждебно настроените неевреите, обяснявайки с това

защо сред евреите преобладават специалистите, а не работниците. Еврейското

общество не би могло да се излекува докато обърнатата пирамида не се изправи

и болшинството евреи не станат работници и земеделци. Това според него може

да се случи единствено в една еврейска държава. Друг мислител, А. Д. Гордън,

повлиян от европейските национални идеи, предлага създаването на общество

на еврейските земеделци. Гордън прави от труда религия. Тези двама мислители

и други като тях, подтикват основаването на първото еврейско колективно

селище – кибуц, Дегания, на южния бряг на Галилейското езеро през 1909

година (същата година е основан и града Тел Авив). Дегания и формиралите се

след това кибуци се опитват да осъществят тази идея за селища на комунален

принцип, където новопристигналите европейски евреи да бъдат научени на

земеделска работа и други умения.

Друг вид стратегия е съживяването и подхранването на „присъщата”

еврейска култура и възстановяването на иврита като говорим език. Един ранен

ционист, Ашер Гинсберг, по-известен с псевдонима си Ахад Хаам („Един от

народа”), отхвърля прекалената загриженост на политическия ционизъм спрямо

държавността, за сметка на съживяването на еврейската култура. Ахад Хаам

признава, че усилията да се постигне независимост в Палестина ще предизвикат

конфликти между евреите и местните палестински араби, Османската империя и

европейските колониални сили, които наблюдават района. Вместо това, той

предлага усилията на ционисткото движение да се прехвърлят върху

съживяването на еврейския език и създаване на нова култура, освободена от

влиянието на диаспората, която да обедини евреите и да служи за спойка между

различните еврейски общности след като постигнат своята независимост.

Един от най-известните последователи на тази идея е Елиезер Бен

Йехуда, лингвист, който е решен да съживи иврита като говорим език сред

евреите. Повечето европейски евреи през XIX век говорят идиш, език основан

на средновековния немски, но след 1880 година Бен Йехуда и неговите

поддръжници започват да насърчават изучаването и употребата на

модернизираната форма на библейския иврит, който е бил мъртъв език повече

от 2000 години. Въпреки усилията на Херцел да направи немския език

официален за Ционисткото движение, употребата на иврит е приета за

официална политика от Ционистката организация в Палестина и служи като

основна обединяваща сила сред еврейските заселници, много от които приемат

и нови еврейски имена.

Развитието на първия ивритоговорящ град – Тел Авив, кибуците и други

еврейски икономически институции, а също и употребата на иврит, води до

формирането на нова националност, която официално започва да съществува

през 1948 година. Междувременно ционистите, занимаващи се с култура правят

опити да развиват различни форми на изкуството. Българският художник Борис

Шатз създава през 1906 година в Йерусалим Академия по изкуствата Безалел.

Други като артиста Барух Агадати подпомагат известни фестивали като

карнавала Адлояда по време на Пурим.

Ционистките лидери винаги са гледали на Британия като ключов

съюзник в борбата на евреите за собствена родина. Не само защото Британия е

най-великата имперска сила, но и защото там евреите винаги са намирали

сигурност и спокойствие сред влиятелни политически и културни лидери като

Бенджамин Дизраели и лорд Уолтър Родшийлд. Там също се забелязва ясно

изразен филосемитизъм сред образования британски елит, когото ционистките

лидери се надяват да привлекат на своя страна. Хаим Вайцман, който става

лидер на ционисткото движение след смъртта на Херцел през 1904 година е

професор в Британския университет и използва своите контакти, за да спечели

британското управление като поддръжник на ционистките идеи.

Тези надежди са оправдани през 1917 година когато министърът на

външните работи на Британия – Артур Балфур прави своята известна

Декларация в полза на „изграждането в Палестина на национален дом за

еврейския народ”. Балфур е подтикнат да направи това изявление от една страна

поради собствените си филосемитски убеждения, от друга заради желанието да

отслаби Османската империя (съюзник на Германия по време на Първата

световна война) и отчасти защото иска да засили подкрепата на съюзническата

кауза на Съединените щати, дом на най-влиятелната еврейска общност. В

Декларацията Балфур внимателно използва думата „дом”, а не „държава”, а

също уточнява, че това изграждане не трябва да „ощетява гражданските и

религиозните права на нееврейските общности в Палестина”.

Идеите на ционисткото движение първоначално не са подкрепяни изцяло

от световната еврейска общност и срещат силна съпротива от много еврейски

организации. Докато според традиционните еврейски вярвания Ерец Исраел е

даден на предците им от Бoг и по тази причина правата на евреите над тази земя

са неоспорими и неизменни, повечето ортодоксални групи поддържат идеята, че

Месията трябва да се появи преди Исраел да се върне на евреите, а

Реформисткия юдаизъм (преди Холокост) категорично отхвърля ционизъма.

Въпреки това завръщането в Страната на Исраел остава повтаряща се тема през

поколенията евреи, живеещи в диаспората, особено в молитвите за Песах и Йом

Кипур, които традиционно завършват с „Догодина в Йерусалим”.

За религиозните евреи алията винаги се е считала за похвален и

задължителен акт според halakh. Алията е включена в повечето версии на 613-те

заповеди, въпреки че не е в най-разпространената версия на Маймонидите. Все

пак Маймонидите разглеждат завръщането в Ерец Исраел като много значимо за

евреите.

От Средновековието насам много известни евреи и групи емигрират в

Исраел. Въпреки това преди 30-те години на XX век много еврейски религиозни

лидери се противопоставят на ционизма. Светския, социалистически език,

използван от ционистките пионери противоречи на възгледите на повечето

религиозни еврейски общности и много еврейски религиозни организации му се

противопоставят, от една страна защото ционизмът е светско движение, а от

друга защото всеки опит за възстановяване на еврейското управление над

Исраел чрез човешка намеса се счита за богохулство, тъй като само Месията

може да осъществи това. Въпреки това през 20-те и 30-те години на XX век има

малка група религиозни евреи като раби Абрахам Исаак Куук (главния равин на

Палестина) и неговия син Зеви Юда, които започват да развиват идеята за

религиозния ционизъм и печелят доста последователи през втората половина на

XX век. Единствено безнадеждните обстоятелства, развили се през 30-те и 40-те

години на XX век, променят отношението спрямо ционизма на повечето, от тези

общности, но не на всички.

Отношението на светските евреи спрямо ционизма също е

противоречиво. Мнозина смятат, че евреите трябва да използват други

ефективни методи, за да изкоренят антисемитизма от страните, в които живеят и

да си осигурят безопасно съществуване там, където се намират. Преди 30-те

години много евреи вярват, че социализмът предлага една по-добра стратегия за

подобряване на състоянието на европейските евреи. В САЩ много евреи

възприемат либералните идеи на своята нова страна. Към 1912 година в САЩ

има само 12 000 члена на Ционистката организация от 3 милиона евреи

живеещи там. През 1940 година членовете са вече 171 000, а през 1942 година

80% от американските евреи се съгласяват, че изграждането на еврейска

държава в Палестина е необходимо. (Stork and Rose, 1974)

След разбиването на Османската империя през 1918 година и

установяването на Британския мандат над Палестина през 1922 година,

ционисткото движение навлиза в нова фаза на действие. Негов приоритет става

увеличаването на новите заселници в Палестина, изграждане на

институционалните основи на бъдещата еврейска държава и предотвратяването

на каквито и да било стъпки от британска страна, водещи до създаване на

независима арабска държава в Палестина. През 20-те години на XX век се

забелязва стабилен растеж на еврейското население в Палестина, но също така и

зараждане на арабски национализъм и увеличаване на съпротивата срещу

еврейската имиграция.

Международното еврейско становище по отношение на заслугите на

ционизма остава разделено. Много известни евреи в Европа и САЩ се

противопоставят на ционизма, твърдейки, че не е необходимо основаване на

еврейска държава, тъй като евреите могат да живеят в демократичните западни

страни като равноправни граждани. Някои американски евреи стигат дори

толкова далеч, че виждат в лицето на САЩ Цион и двата милиона еврейски

имигранти в САЩ преди Първата световна война приемат тази идея.

Нарастването на влиянието на Адолф Хитлер в Германия през 1933

година дава нови сили на ционистите. Не само защото нараства броя на

еврейските бежанци в момент, когато САЩ затваря вратите си за бъдещи

имигранти, но и защото вярата, че евреите могат да живеят в безопасност като

малцинство в нееврейските държави е подкопана. Има слухове, че някои

ционисти поддържали появата на Нацистката партия, виждайки в нея способ за

увеличаване възможностите за изграждане на еврейска държава. Марксисткия

автор Лени Бренер твърди, че Еврейската ционистка федерация дори е

изпратила писмо до Хитлер през 1933 година, в което му предлага

сътрудничество. Предложението е отхвърлено, а през 1938 година

организацията е закрита.

След края на Първата световна война евреите по света започват да

сменят отношението си спрямо ционизма и все по-голям брой евреи искат да

имигрират в Палестина. Вълната от нови имигранти среща недоволството от

страна на палестинските араби, които започват да говорят за „ционистка

опасност”. Начело на арабите застава техния духовен и политически водач

Хадж Амин ал-Хюсейни. Той обединява около себе си значителна част от

арабите и обявява „свещена война” на евреите под лозунга „Смърт на

неверниците!”. През август 1929 година започват антиеврейски погроми в

Палестина. По време на безредиците става ясно, че защитниците на еврейските

селища са способни успешно да се противопоставят на арабските нападения.

В следствие на размириците в Палестина британските мандатни власти,

които отговарят за спазването на мира в страната, са силно обезпокоени. През

октомври 1930 година е публикуван документ, известен като „Бялата книга” на

Пасфилд, която силно стеснява правата на евреите в Палестина и предвижда

ограничения на емиграцията на евреите. Всичко това разтърсва евреите в

Палестина и мнозина смятат, че е нанесен смъртоносен удар на ционизма,

загубвайки Британия като съюзник в изграждането на национален дом за

евреите в Ерец Исраел. Много политически дейци и преди всичко д-р Хаим

Вайцман започват борба за отмяна на наложените ограничения. В отговор на

неговите усилия премиерът на Британия Рамзи Макдоналд му изпраща писмо,

известно _______като „Посланието на Макдоналд”, с което премахва редица от

предложените в „Бялата книга” ограничения.

Въпреки привидния успех на ционизма, размириците в Палестина

продължават, а състоянието на евреите в Европа се влошава все повече. С

нарастване влиянието на Хитлер в Близкия Изток, нараства и напрежението

между евреи и араби. През април 1936 година зпочват масови безредици и

палестинските араби обявяват обща стача с искане Британия да сложи край на

ционизма и да осигури на арабите възможност за създаване на тяхна държава в

Палестина. В отговор на техните искания евреите засилват имиграцията и

ускоряват изграждането на институциите, необходими за една нова държава.

Притеснени от безредиците британското правителство сформира

комисия с председател лорд Пил, която да проучи ситуацията в Палестина и да

намери решение относно политическото бъдеще на Ерец Исраел. След щателна

проверка комисията обявява решението си, в което като най-разумен компромис

се предлага Ерец Исраел да бъде разделен и на негово място да се създадат две

независими държави – еврейска и арабска. Арабити силно се противопоставят

на това решение и възобновяват бунтовническите си действия, което кара

Британия да отложи осъществяването на този план. От друга страна този ход на

събитията задоволява ционистите, тъй като те неодобряват на разделянето на

Ерец Исраел.

През 1936-1939 година – периода на арабското въстание, когато

еврейското население очаква решението на британското правителство за

бъдещето на Ерец Исраел – в страната възниква ново положение. Евреите

въпреки всички опасности са заети със строителство в заселените земи. Те се

настаняват във всички кътчета на Страната на Исраел – даже и в най-опасните

гранични територии. Всяко ново селище се изгражда нощно време по детайлно

разработен план: първо се издига кула за охрана и заградителна стена за защита

от нападенията на арабските банди. Тази система се нарича „хома у-мигдал” –

„крепостна стена и стражева кула”. Тези укрепления имат не само

икономическо, но и политико-стратегическо значение. В периода когато

британската администрация се отказва да съдейства за създаването на еврейска

държава в Ерец Исраел, еврейското население става единно, сплотено, способно

да защитава собствените си постижения и фактически изграждането на

бъдещата еврейска държава набира стремително скорост.

Бедственото положение на евреите в Европа налага взимането на

незабавно и еднозначно решение относно съдбата на Ерец Исраел. Ционисткото

ръководство обявява необходимостта от имиграцията на един милион евреи в

Палестина. Призивът на ционистите на всяка цена въпросът за еврейските

бежанци да се включи при разглеждането на проблема за Ерец Исраел и това

става цъщност на борбата между ционистите и британските власти чак до

момента на създаването на еврейската държава.

През 1939 година се публикува нова „Бяла книга”, която сериозно

ощетява еврейските изсленици. Според нея притокът на евреи в Ерец Исраел в

продължение на пет години не трябва да надвишава 10 000 души годишно.

Освен това, когато евреите достигнат численост равна на една трета от цялото

население на страната, по-нататъшното идване на нови изселници трябва да

бъде изришно удобрено от палестинските араби. Също така според „Бялата

книга” се планират и сериозни ограничения на продажбата на земя на евреи.

Тези решение силно притесняват ционистките лидери, тъй като в навечерието

на Втората световна война от една страна трябва да се борят срещи

колониалната политика на Британия, а от друга – да се съюзят с нея срещу

нацисткия враг.

Веднага след започването на войната Давид Бен-Гурион, който е начело

на еврейското населени в Ерец Исраел, заявява, че това население са

солидаризира с Британия и ще се бори за създаването на еврейски бойни части в

британската армия. Заедно с това Бен-Гурион обявява засилване на борбата

против решенията на новата „Бяла книга”, продължаване на алията,

строителството и заселничеството в страната.

Затварянето на границите на Палестина за еврейските бежанци води до

засилване на нелегалната алия, която се оказва единствена възможност за

европейските евреи. Последиците от твърдата политика на британските власти

води до редица трагични инциденти с нелегалните изселници. През 1940 година

корабът „Патрия” бива потопен и се издавят над 200 бежанци. През 1942 година

параходът „Струма”, на който се намират над 700 евреи-бежанци от Румъния, е

потопен от съветска подводница в Черно море. Само един от пътниците успява

да се спаси. Нелегалната емиграция продължава и след края на войната като в

този период тя се превръща в основна форма на алия. През 1947 година

Британия решава да действа още по-твърдо и да връща нелегалните емигранти

обратно в Европа. Така корабът „Екзодус” доближава бреговете на Ерец Исраел

с 4 515 емигранти на борда, но след продължителна борба той е върнат на

пристанището в Хамбург. Западната преса отразява нелегалната алия със

съчувствие, а британската политика е обявена за нехуманна и е подложена на

остра критика.

През май 1945 година светът празнува победата над нацизма, но

последиците от войната са катасрофални. Близо 6 милиона европейски еврей са

избити по време на Холокост. Стотиците хиляди еврейски бежанци, отселели в

лагерите в Европа неискат или немогат да се завърнат в родните си страни,

който са ги предали на нацистите. Не всички искат да отидат в Палестина и

наистина много от тях заминават за други страни, но близо 250 000 се изселват

нелегално там благодарение на организацията Бериха.

Съдбата на евреите в Европа провокира световната симпатия, смесена с

чувство на вина, че никой не е направил нищо, за да спре Хитлер пред войната

или да помогне на евреите да избягат от Европа. Такъв е случаят със САЩ,

чието правителство спира еврейската имиграция по време на войната. Един от

най-силните поддръжници на ционистките идеи в американското правителство

се оказва Хари Трюман, който използва силните си позиции, за да повлияе на

Обединените нации относно решението за създаването на еврейска държава в

Палестина, въпреки че той изразява силно негативното си отношение към

евреите в неговите дневници и в писмо, писано години преди да влезе в Белия

дом пише, че Ню Йорк е „чифутски град”. След като Британия решава да се

изтегли от Палестина, усилията на Трюман са решаващ фактор за създаването

на Израел.

През 1947 година Британия обявява, че възнамерява да се изтегли от

Палестина и на 29 ноември 1947 година Генералната асамблея на Обединените

нации взима решение с 33 гласа „за” и 13 „против” да раздели Палестина на

арабска държава и еврейска държава, а Йерусалим да стане международна зона

под егидата на ООН. Веднага след решението избухват конфликти между евреи

и араби. На 14 май 1948 Давид Бен-Гурион, президент на изпълнителния

комитет на Еврейската агенция, обявява в Тел Авив пред делегатите на

Националния еврейски съюз, представител на палестинския юдаизъм и на

световния ционизъм, създаването в Палестина на еврейска държава, наречена

Израел, която „още от раждането си се позовава на духа на пророците и

предлага мир на всички народи.”. Бен-Гурион също така отправя призив към

евреите от цял свят за присъединяване към държавата Израел, за помощ в

емиграционното дело и за принос в развитието на страната „под закрилата на

всепмогъщия Бог, за подкрепа в голямата битка и осъществяването на

вековната мечта за изкупление на Исраел.”

По-голямата част от арабското население или напуска доброволно

териториите на новосъздадения Израел, или е изгонено по време на Войната за

независимост и дефакто еврейте стават мнозинство в новата държава. През 1950

година Кнесета приема Закон за завръщането, според който всички евреи имат

право да имигрират в Израел. Това, заедно с наплива от еврейски бежанци от

Европа, а по-късно и от арабските страни, спомага за изграждането на едно

голямо и стабилно еврейско мнозинство в Израел.

От 1948 година Ционисткото движение приема различни роли в подкрепа

на Израел. Това включва насърчаване на имиграциата, подпомагане при

примането и интеграцията на новите имигранти, развитие на селищата,

насърчаване на инвестирането на личен капитал в Израел и естествено лобиране

сред световните сили за подкрепа на Израел.

Източници:

1. Гилбърт, Мартин, Израел. История. Рива, С. 2004

2. Херцел, Теодор, Еврейска държава – опит за модерно разрешение на

еврейския въпрос. И.Ц. Шалом, С. 1991

3. Шураки, Андре, Държавата Израел. Кама, С. 2002

4. Самуелс, Рут, По пътеките на еврейската история. И.Ц. Шалом, С.

1994

5. Даймънт, Макс, Евреи, Бог, История. И. Ц. Шалом, С. 1998

6. http://www.answers.com__