Joomla Software solutions Template

Payday loan

Етапи, цели, принципи и насоки на българската външна политка

(681- 927)

В периода 681-927 г. Първата българска държава преживява създаването и утвърждаването си, преминава през период на криза, завършва процеса на създаване на единна национална идентичност и най-накрая- достига най-големият си разцвет. Стремежът на всички владетели е да изградят една силна България чрез вътрешна и външна политика, които имат сроден подход. Външната политика на България се е състои във военната сила и дипломацията на държавата и се е градяла в силна зависимост от вътрешнополитически фактори като икономиката и културното развитие на страната. От 681 г. до 927 г. българската външна политика има определени етапи, цели, принципи и насоки, които са свързани с силното военно и дипломатическо наследство на прабългарите и стремежите на владетелите в Плиска и Преслав да създадат силна и единна България.

Прабългарите се занимавали с дипломация още от преди времето на Стара Велика България. По времето на Стара Велика България хан Кубрат е в много добри отношения с император Ираклий. Двете страни дори подписват официален договор през 635 г., когато Кубрат получава и титлата патриций. Стара Велика България е една от малкото „варварски” държави, с които Византия има официални отношение. Според Теофан Изповедник българите държали на думата си и не нарушавали лесно сключено примирие. В следващите години българската дипломация ще се среща често с византийската и ще бъде силно повлияна от нея, приемайки част от подхода и церемониала й.

През 680 г. все още няма дипломация на България тъй като Дунавска България още не съществува Затова единственият път хан Аспарух да търси признание за новосъздадената си държава е чрез война. След войната Аспарух и Константин ІV Погонат подписват мирен договор. Макар Византия вероятно да не признава България официално за държава, договорът потвърждава присъствието на българите на Балканите и им дава земи и ежегоден данък от Византия. Този мир от 681 г. все пак може да се смята за начало на България, а договорът- за първи дипломатически документ. След създаването на държавата Аспарух трябва да внимателно да пази завладяното и на север, и на юг. Този баланс на защита и от двете страни ще бъде основен принцип на владетелите на Първата българска държава. Самият хан Аспарух във битка с хазарите на север през 700 г.

Принципът на баланс между северните и южните граници цели да затвърди позициите на България и да даде възможност за нови завоевания. Този принцип е приоритетен за всички владетели до Симеон, който занемарява северните граници за да наблегне на военните действия срещу Визнатния. Това занемаряване ще е в основата на проблемите, който ще сложат край на Първата българска държава. Всички ханове от Аспарух до Борис следват тази политика на баланс, дори през периода на династическата криза, когато България е заплашена от унищожение на юг. Нуждата за тази политика на баланс следва от факта, че България се намира между Византия, най-голямата световна сила за времето си, на юг и Степния коридор, по който постоянно пристигат нови и нови вълни племена по маршрута на Великото преселеие на народите. Следователно ключово за България е войските й да са разпределени по равно между северните и южните граници. Това е политически приоритет за всеки хан, защото стабилност на границите дава възможност териториална експанзия в която и да е от двете посоки при благоприятни условия.

Въпреки това ситуацията по двете граници е твърде различна на двете граници. На юг през всичките години е един- Византия. Владетелите, колкото и амбициозни, колкото и способни, са винаги готови да сключат изгодно примирие с Византия. Дори безмилостният към ромеите Симеон е склонен да сключи мир с тях срещу признаване на земи и възможността да стане василеопатор. Макар императорите да са нарушавали договорите си с българските владетели многократно, когато са поставени на колене те могат да са много щедри. Независимо дали България са надвили Византия на бойното поле или българите са помогнали на ромеите срещу друг враг, императорите са давали много на българските владетели. Тервел получава много почести, когато спасява Константинопол от обсадата на арабите и когато помага на Юстиниан ІІ Ринотмет да се завърне на трона (макар Юстиниан да тръгва на война срещу него по-късно). Омуртаг получава дълъг мир с Византия след дългите години, в които Крум воюва и побеждава с ромеите. Срещу приемането на християнството Борис получава нови земи и сключва „Дълбокия” мир. И накрая, когато Петър сключва мира с Роман Лакапин, Византия признава България като втора сила в света след себе си. Колкото до хитрините, българите се поучават от византийците и за тях. По време на династическата криза има много императорски шпиони в Плиска, а Телериг успява да ги премахне като подмамва император Константин V Копроним да му каже кои са те. Ханът излъгва императора, че иска те да му помогнат да избяга, а всъщност ги избива и така слага край на външнополитическите трусове в Плиска.

В същото време в периода 681-927 българите са не по-малко успешни и във външната си политика на север. За разлика от южният единствен враг, на север враговете са много и се сменят през годините. От една страна България трябва да удържа множеството народи, които постоянно идват по Степния коридор от Азия. През годините България воюва със Аварския хаганат, Хазарския хаганат, Франкската империя, Немското кралство, Великоморавия, хървати,маджари и печенеги. Франкската империя и по-късно Немското кралство са големите сили на епохата в Западна Европа и отношенията на българите с тях са предимно дипломатически и идеологически. България рядко воюва с тези страни за разлика от племената и хаганатите. Срещу повечето номадски племена, които пристигат от Азия, уважение се печели на фронта. България удържа границите си, а понякога постига и големи победи. Крум унищожава Аварския хаганат през 805, Симеон пропъжда маджарите от българските земи, а те самите и печенегите отказват да се съюзят с Византия срещу българите, които са спечелили уважението им. Примирията на България на север често са устни, но базирани на респект.

Друга насока на българската външна политика е стремежът към териториално разширение на югозапад. Много български ханове поглеждат към Македония, където е най-гъстото заселване на славяни от така наречената „българска” група, както и наследниците на куберовите българи. Този стремеж към Македония показва алтернатива на териториалните разширения само на север и юг. Освен това населението по тези земи е изключително желано от хановете, защото то може много лесно да бъде приобщено към народността на България. Хан Телериг пръв се опитва да осъществи контакт с това население но византийските шпиони в Плиска издават намерението му на император Константин V и византийска армия избива малкия български отряд. Но и Кардам, Крум и Пресиян се опитват да завладеят Македония и през 843 Пресиян постига заветната цел.

Външната политика на България не се изчерпва само с военни действие. Хановете умело водят дипломатически мисии оповавайки се на вековните традиции на прабългарите в областта. Дипломацията е алтернативно средство за постигане на външнополитическите цели на България. Когато българите се опитват да получат признание за силата или владенията си, те обикновено поглеждат към повече от една голяма сила. Пример за тази тактика е двоуменето на България по времето на Борис и покръстването: между Рим и Константинопол, между западната и източната църква, между Немкското кралство и Византия. Борис решава към кой кръг на влияние да се обърне спрямо предложените в замяна блага и привилегии. Двете страни на практика наддават за България и в крайна сметка Византия печели, а България печели много от приемането на християнството от Византия: територии, единна християска българска народност и абсолютна власт на владетеля.

В края на този период от българската история (681-927) управлява най-силния и амбициозен владетел, който България някога е имала- цар Симеон. Той постига най-голямото териториално разширение в историята на българия, а на културно равнище дългогодишно работи за развитието на българската книжнина. Макар управлението на Симеон да известно като Златния век, то е началото на края на Първата българска държава. От свръхамбиция Симеон извършва грешки, които години по-късно ще са окажат непоправими от наследниците му. За да може България да е културен център, който да се конкурира с Византия, и за да може Симеон да води мащабни войни срещу империята, Симеон изпразва държавната хазна за културните му дейности и военните му приготовления. Освен това Симеон занемарява принципа на баланс между северните и южните граници и концентрира цялата си сила на юг срещу Византия. Макар и Симеон да е блестящ военначалник, прекалените му амбиция и самочувствие го подтикват да запъти България към дълбока криза и в крайна сметка краят на Първата българска държава.

Въпреки всичко България е изключително успешна и силна държава в периода 681-927 г. Тя се утвърждава като постоянен присъстващ на Балканите и една от най-големите сили на епохата. България води активна външна политика посредством военни действия и силна диплмоция. И макар да преминава през различни етапи външната й политика помага на Първата българска държава да достигне своя разцвет.