|
Участието на българите в освобождението
Най-силната проява на българския стремеж към свобода е сформирането и бойният път на българското опълчние.Независимо че пуското командване отредило на опълченците обозни функции,българският добороволчески корпус показал забележителни военни качества в боевете при Сатари,Нова Загора и Шипка.Опълчението по-късно станало здравото ядро на бъдещата българска армия.
Много българи взели непосредственоучастие във военните действия и чрез други формирования.Още на 12.04.1877г. БЦБО се обърнало към народа с призив да се въоражава и да се подготви за предстоящите боеве.Българи сформирали отряд,които извършвали разузнавателна работа,охранявали личните обект,водели частичните боеве при необходимост.В Родопите и Гюмюрджинско действала четата на капитан Петко войвода,която наброявала около 300 души;в Македония била сформирана четата на братя Георгиеви,а в Стара планина действали четите на Ильо Марков,Георги Пулевски,Панайот Хитов и др.
Българите подпомагали с всички сили и възможни средства руската армия – шпионирали в полза на Русия,служели за водачи,включвали се в обозите,снябдявали войските с храни и фуражи,уреждали полеви боници и лазарети.В боевете при Шипка сототици габровски жители подпомагали героичните бранители,а при зимното преминаване на Стара планина хиляди българи оказали помощ на руските полкове.Така в хода на Освободителната война се развило и разраснало силно национално движение за обединяване на българите,а народът ни дал своя,макар и скромен,принос в разгрома на Турция,за националното освобождение на България. Подписване на Санстефанският мирен договор от граф Игнатиев
Санстефански Мирен Договор.Западноевропейските сили били силно ратревожени от руските успехи по балканските фронтове.Врликотобритания реагирала наи-остро – още на 14.01.1878г. тя предупредила Русия,че всяко изменение на Парижкия мирен договор от 1856г.,който лишавал руския флот от свободно преминаване през Проливите,може да стане само със съгласието на европейските сили.В подркепа на дипломаицята си британскито правителсто изпратило силен флот в Мраморно море.
Австро-Унгария също не била заинтересувана от създаване на зона на силно руско влияние на Балканите,затова подкрепила британската политика.Германия запазвала привиден неутралитет,но канцлерът Бисмарк гледал в бъдещето и се надявал,че ще може да извлече изгоди от противоречията между Петербург,Лондон и Виена.
Подписване на Санстефанският мирен договор от граф Игнатиев.
Изправена пред заплахата от международна изолация и повторение на ситуацията от 1853г.,когато била конфронтирана с обединените европейски сили,Русия побързала да приеме предложенията за свикване на мирна конференция за уреждане на Източния въпрос.За да подобри своите позиции,тя дала ултиматум нза сключване на мир на Турция,която нямала никаква възможност за избор.На 19.02(3.03) 1878г. в селцето Йешилкьой(Сан-Стефано),на 12км от Цариград,бил подписан мирен договор между Русия и Турция,който влязъл в историята като Санстефански мирен договор.
Преговарящите страни се съгласили,че договорът е прелиминарен(предварителен),тъй като руското правителство имало предвид,че окончателното уреждане на всички политически и териториални проблеми ще стане на международна конференция,т.е. на специален конгрес на Великите сили.
Санстефанският договор уреждал изцяло отношенията между воюващите страни.Турция признавала независимостта на Сърбия и Румъния и се съгласявала Черна гора да стане независимо княжество.Положението на България се уреждалов текста от член 6-ти до член 11-ти включително.България се възстановявала на политическата карта на Европа като автономно трибутарно княжество с християнско правителство и своя войска.Границите на България съвпадали почти напълно с етническите граници на българската нация: Дунавска България без Северна Добруджа,която Русия предала на Румъния като компенсация за Южна Бесарабия;цяла Тракия без Гюмюржинско(дн.Комотини,Гърция) и Одринско;цяла Македония без Солунско и Халакидическтия полуостров.Нишкият санджак(без Пироти Враня) преминавал към Сурбия.По договора княжество България било населено с 4 800 000 души,от които българите представлявали 88%.
Санстефанският договор задоволявал историческите претенциии на другите балкански страни,и то главно за сметка на България,тъй като Нишко и Северна Добруджа винаги били населявани от компактно българско население.
Член 7ми от договора уреждал устройството и управлението на Княжество България.Държавата се управлявала от княз,избиран от населението с одобрението на Великите сили и Високата порта.Парламентът трябвало да изработи Органически устав(Конституция).Предвиждало се и временно руско управление за срок от 2 години,което се осъществявало от специален императорски комисар.
Член 8-ми предвиждал да се плаща специален данък на Високата порта,а член 11-ти уреждал въпросите за земите на мюсюлманите,които напуснали родните си места по време на войната.
Когато Санстефанският мирен договор бил публикуван,той предизвикал остра отрицателна реакция от страна на Виена и Лондон.Те протестирали най-вече против създаването на българската държава с излаз на Бяло море,тъй като виждали в този факт стремеж на Русия да се добере направо до Средиземно море.Върху Русия бил оказан силен натиск.Тя била принудена да избира между Сърбия,Черна гора и България.В тази градация на приоритетите Русия запазила всичко постигнато по отношение на Сърбия и Черна гора,но за сметка на това пожертвала България.Руското правителство по принцип се съгласило да ревизира Санстефанския договор и приело тезата,че България може да бъде разделена на две части по билото на Стара планина.За сметка на това Великобритания не реагирала на присъединяването на Южна Бесарабия и на придобивките за Русия в Пикавказието.Била подписана тайна конвенция между Великобритания и Русия,с която още преди злополучния Берлински конгрес съдбата на единната българска държава била предрешена.Така в основите на мира била заложена бомба със закъснител,която превърнала Балканите в „барутния погреб” на Европа.
Икономическите промени в българските земи на границата на 18-то и 19-то столетие постепенно формирали по новому българското общество и издигнали ролята на българската буржоазия с нейните радикални икономически, политически и културни интереси, които окончателно скъсали връзките със Средновековието.
Българската буржоазия наченала своето съществуване и се развивала чак до Освобождението в условията на всестранна дискриминация, при пълна липса на гаранции за собственост , лични права и свобода на инициативността. Затова тя си останала в общи линии социално слаба прослойка, икономически немощна според евопейските измерения, слабообразована. За сметка на това пък била склонна на компромиси, лесно се приспособявала към политическите течения, била възприемчива (в положителния смисъл) към чужди влияния. Реформите в Османската империя през 20-те—30-те години на 19 век, колкото и половинчати и плахи били, се отразили благоотворно на българското общество като цяло. Формиращата се българска буржоазия започнала да изпитва дълбоко неудовлетворение от манастирската образованост, която не давала никакви шансове за приспособяване към промените.Корените на тази образованост били в Средновековието, а умението да се сричат Часословът и Мсалтирът не задоволявало нуждата от разностранни светски познания. Българските търговци, занаятчии, предприемачи, чорбаджии и др. Имали нужда от специфични рационални познания, за да могат да произвеждат, да търгуват, да водят сметките си, да оцеляват по вирокия свят. Били необходими знания по география, чужди езици, математика, естествознание, история, счетоводство и т.н.
Българското образование до 30-те години на 19 век.
Стремежът към по-висока образованост и култура се появил първоначално в по-големите градски центрове, където европеизмът имал възможност да проникне. Духът на европейското просвещение бил разнасян твърде бавно и мъчително в Османската империя. Най-напред от всички покорени християнски народи гърците възприели идеите на европейското просвещение. Именно те първи осъществили своето национално възраждане и оказали благотворно влияние върху своите едноверци—българите. По-заможните българи започнали да изпращат децата си в гръцки училища, да възприемат гръцкия език като по-културен, като признак на принадлежност към по-висша прослойка. Гръцкото влияние било двустранно. От една страна, то дало възможност на българската интелигенция да се самоосъзнае и да поеме собствен път. За това говори обстоятелството, че някои от най-видните ни възрожденци са възпитаници на гръцки училища – Софроний Врачански, Георги С. Раковски, Любен Каравелов, Неофит Рилски, Неофит Бозвели, д-р Иван Селимински, д-р Стоян Чомаков и много други.
От друга страна, по-малообразованите търговци, занаятчии, чорбаджии и даскали всячески се стремили да забравят своя корен, да се идентифицират с „по-културните” гърци и така се превръщали в спирачка за духовното израстване на нацията като цяло. Този момент е много точно доловен още от Паисий Хилендарски, който сочи опасността от денационализация на българите. Като противодействие на гързима най-будните представители на българската буржоазия и интелигенция създали елино-българските училища. Те представляват опит българската култура и духовност да се разграничават от гръцката култура и влияние, като същевременно черпят от тях опит и знания. Първото елино-българско училище било открито в Свищов през 1815г. От Емануил Васкидович. По-късно там преподавал и Христаки Павлович. Такива училища били открити в Котел през 1819г. От Райно Попович, през 1820г. В Сливен от д-р Иван Селимински, през 1826г. В Карлово и на много други места.
Елино-българските училища отбелязали прехода от старото килийно образование към новобългарската просвета. Те били първите центрове, които осъществили връзката на българите с гръцката и европейската образованост. Техни възпитаници станали нй-големите радетели на модернизацията на образованието и културата. Те наложили най-съвременните педагогически модели, превърнали се в творци на новобългарския език, будители на националното самочувствие на българите, борци за църковна независимост и политическо самоопределение.
През 20-те и 30-те години започнали да възникват и да се развиват общоградски български училища, които давали светско образование. Такива били училищата в Русе, Видин, Пловдив, Търново и на много други места, в които окончателно се наложили новите тенденции в образованието. За техния успех решаващо значение имал т.нар. Рибен буквар - първият учебник на новобългарското образование. Автор на тази знаменита малка книжка е д-р Петър Берон.
Неговият „Буквар с различни поучения” бил издаден със средства на сливенския търговец Антон Иванов в Брашов през 1824г. Д-р П. Берон категорично отхвърлял килийното образование и настоявал за модерно образование на говоримия език, а не на архаичния старобългарски (църковен) език. Той разреаботил и модерния тогава взаимоучителен (белланкастаров) метод на обучение, тъй като в България липсвали достатъчно образовани преподаватели. Авторът на „Рибния буквар” поддържал идеите за възпитателната роля на училището, за уважение към личността на ученика и пр. Той се застъпвал за образованието и на жените. Фактически „Рибният буквар” представлявал малка енциклопедия, която разпривала пред учениците света на познанието. За стойността на тази книжка говори фактът, че до Освобождението тя претърпяла 25 издания.
Българското опълчение
31 март (12 април) 1877
Започва формирането на Българското опълчение – армията на бъдещата независима България, формалната заповед за създаването му е подписана на 17 (29) април 1877г. Самарскотознаме-
Решението за създаването на българска войска има кратка предистория. На съвещание в Ливадия през първите дни на октомври генерал Н. Обручев излага пред императора „Основания за органинзиране на българската войска”. Структурата и функциите на тази войскова формация са разработени от генерал Постислав Фадеев още през есента на 1876г. Руските политически и военни кръгове първоначално смятат, че Опълченито ще бъде развито като редовна българска армия едва след войната, а по време на кампанията поради предполагаемата слаба боеспособност ще изпълнява само охранителни задачи. Ядрото на бъдещето Опълчение, т.нар. „пеши конвой на главнокомандващия”, се формира главно от оцелелите български доброволци от Сръбско-турската война, прехвърлени в Кивинев. Решението за създаване на българска войска е утвърдено от императора на 13 (25) ноември 1876г.
Решението за създаване на български войски предизвиква рядко срещано в нашата история всеобщо народно въодушевление. Към Кишинев, а след преместване на лагера – към Плоещ, се устремяват хиляди българи от всички възрасти и социални слоеве. По разбираеми причини в този период мнозинството от тях са емигранти – бегълци след българските възстания,хъшове, отдавна изселили се в Румъния и Южна Бесарабия българи. Огромна дейност по привличането на доброволци за Опълчението развива Българското централно благотворително общество – революционна организация, обединила, макар и за кратко време, всички течения и групи в българското националноосвободително движение и славянските комитети в Русия. Руските власти са принудени да върнат много от доброволците поради невъзможност да устроят на първо време всички.
В Румъния са формирани шест дружини, а след влизането на руските войски в България още шест. Числеността на Опълчението достига 12 400 бойци и офицери. Освен българи, в Опълчението има няколко десетки сърби (които дезертират още в Румъния, преди преминаването на Дунав), няколко гърци и други чужденци, както и ... един българин мюсюлманин. Офицерските и подофицерските кадри са комплектувани от българи на кадрова руска военна служба, изтеглени от своите части, и от руснаците.
Опълченците са въоражени с морално и физически осарели пушки от френската система „Шаспо”, трофеи на немците от Френско-пруската война (1871г.) и закупени от славянските комитети от една немска фирма. Смятало се, че тези пушки са достатъчни за полицейските функции, с които ще бъде натоварено Опълчението.
Ограничаването на задачите на Опълчението идвало от вече споменатото схващане, че то няма да бъде достатъчно боеспособно, за да води сражения с редовна турска армия. За изграждане на тази представа играели роля няколко фактора. Първо, сравнително бързото потушаване на българските въстания и скоротечното разбиване на българските чети. Второ, сръбската преса, за да оправдае разгрома на стохилядната си армия през 1876г., хвърлила вината върху... 800-те български доброволци, които според нея не се сражавали добре. Тези невероятни лъжи за героите от Гредетин за съжаление са подхванати и от някои руски вестници и излагани тук-там и от руския генерал Черняев, главнокомандващ сръбските военни части. И за неспециалиста военен е ясно, че дори да бяха верни тези обвинения, от поведението в боя на 800-те доброволци едва ли би имало някакво решаващо значение за изхода на сраженията, в които са ангажирани стотици хиляди. Но така е във военната история (а и не само във военната) – загубелият почти винаги търси вината извън себе си.
На трето място, трябва да признаем (признават това в мемоарите си и българи офицери в Опълчението), че дисциплината на Опълчението в Русия и Румъния е била далеч под изискванията на една кадрова армия – временни самоотлъчки, възражения на заповеди на по-старши ( и особено на подофицерите), чести откази да участват в строева подготовка, която опълченците смятат за излишна – са нещо ежедневно. Това е нормално за една войска, набирана само за няколко седмици от народ, който вече пет века не е служил в редовна армия, но руските офицери и подофицери, свикнали на желязната дисциплина в императорската армия, били на първо време ужасени и, трябва да признаем, справедливо.
Да се включи Опълчението в бойните действия на първа линия, и то в Предния отряд, от своя страна, изиграват роля други фактори, които, макар и да не размиват налълно първоначалната представа за опълченците като бойна сила, поне я смекчават. В учебни бойни стрелби опълчените масово дават по-добри резултати от редовния руски войник . Това също е нормално, тъй като повечето от тях са усвоявали дълги години наред стрелбата не по неподвижни мишени, а по живи турци из балканските чукари, и то с далеч по-несъвършени пъшки дори от остарелите „Шаспо”. Опълченците с рядко усърдие участват в тактическите занятия, а от устрема им в атаките на нож по време на тези занятия настръхвали косите дори на препатилите в азиатските кампании руски офицери и подофицери. Издръжливостта им в тежкия поход през Румъния, извадил временно от строя хиляди руски войници, смайва окончателно руското командване и то решава да рискува. Разбира се, за включването на Опълчението в първа бойна линия има и основателни политически съображения. Русия е решила да покаже на света, че българите самоотвержено се борят за своята свобода. И както често става с духовете по време на война, настроенията към Опълчението се сменят в противоположно направление след Старозагорското сражение. След него нито пресата, нито офицерството, нито обикновеният руски войник пестят думи на възхвала и възхищени за българския войник. Много руски офицери, които в началото подават рапорти за откомандването им от Опълчението в руските си части, стават горди, че служат в българската войска, като си приписвали (до голямa степен напълно заслужено) приноса за превръщането на Опълчението в стройна бойна сила.
Значение на Руско-турската война.
Всеки опит да се омаловажи руско-турската война ( 1877-1878г.) би бил насилие върху историята. Независимо от целите, които преследвала, Русия реално донесла освобождението на България. След близо петвековно религиозно, икономическо, политическо и културно потисничество българският народ бил свободен. Войната дала възможност на населението от освободените земи да уреди съдбата си самостоятелно, да поеме пътя на свободната частна инициатива при защитена собственост и гарантирани права.Така българският народ се измъкнал от лепкавата паяжина на ориенталската деспотия и получил възможност за съзидателна творческа дейност.Пътят към индустриализацията и промишления напредък бил отворен.
Същевременно Санстефанският мирен договор се оказал една илюзия, от която България пострадала най-много. Русия запазила политическите дивиденти, които извоювала с кръвта на своите бойници, но от това били облагодетелствани всички балкански държави, само не и България. Разбира се, това не може да се вменява във вина на Русия, тъй като българският народ със своя огромен демографски потенциал представлявал заплаха за влиянието на Австро-Ънгария и Великобритания. Нито една от Великите сили нямала интерес от създаването на силна, независима, суверенна България, която можела не само да провежда чужда, но и да осъщестява собствена политика.
|
