Home История Образуване и отвърждаване на българската държава до средата на 9-ти век

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Образуване и отвърждаване на българската държава до средата на 9-ти век ПДФ Печат Е-мейл

Образуване и отвърждаване на българската държава до средата на 9-ти век

Славяните са група от народности, обитавали Източна Европа до 7–10 век от н.е., които говорели сходни езици, днес известни като славянски.Славяните // спадат към индоевропейската езикова и етническа групa.

Най-ранните писмени сведения за славяните от І и ІІ век са дело на римските автори Клавдий Птоломей, Тацит. Те споменават славяните под събирателното име ивенед, като ги определят за източни съседи на германците

Религиозните вярвания на славяните /политисти/ били свързани с техния начин на живот.  Те обожествявали природните сили, от които зависело благополучието им. Главен бог-творец на мълниите бил Перун

Първоначално славяните обитавали районите между горното течение на река Висла, Северните Карпати и река Днепър. Социалната структура на славянското общество не се отличавала от тази на другите варварски народи, появили се на историческата сцена в прехода между античността и средновековието. Основната обществена единица била родовата община, оглавявана от старейшина. Няколко родови общини образували племето, което се управлявало от племенен вожд, наречен княз. Неговата власт била ограничена от общото събрание на племето , в което влизали всички мъже воини.

През 5-6 век, под натиска на прииждащите от изток азиатски номади, славяните се раздвижили. Едни се разселили на североизток, а други се установили на юг, в Долнодунавската равнина. Когато преминали река Дунав и навлезли в Балканите, те осъществили контакт с южния (панонски) клон на венетите и понеже все още били доста близки, образували една нова славянска група — славини. Източните славини се заселили и обитавали днешните територии на българи и македонци, а от западните славини — сърби, черногорци, хървати и словенци.

Прабългарите са от тюркски произход, спадат към тюрко-алтайската етническа общност. Първото писмено сведение, в което прабългарите са отбелязани с народностното им име - Vulgares, е в Анонимен римски хронограф от 354 г. В него се посочва, че прабългарите живеят северно от Кавказ, в земите на днешен Казахстан.

Езикът им, който е и главният белег за тяхната етническа принадлежност, се причислява като самостоятелен клон към групата на западнотюркските езици.

Прародината на прабългарите несъмнено е територията на Алтай, където се е формирала и съществувала в продължение на векове тюркската езиково-етническа общност прабългарите са монотеисти. върховният бог е Тангра /

Българите според него населявали земите около Каспийско, Азовско и Черно море, стигайки на юг до предпланините на Кавказ. През 632 хан Кубрат основава Стара Велика България или Oногурия на територията простираща се между Кавказ, Волга и Карпатите, като военно-племенен съюз на прабългарите и сродните им племена след освобождението им от владичеството на тюрките.

През 635 г. хан Кубрат сключил мирен договор с византийския император Ираклий, от когото бил почетен със сан патриций. След смъртта на Кубрат (651 г.) Велика България била нападната от хазарите. Най-напред била покорена онази част от държавата, управлявана от първородния му син Батбаян. Вторият син Котраг се изселил с част от прабългарските племена на север по бреговете на река Волга, създавайки самостоятелна държава, известна като Волжско-Камска България.

Най-съдбоносен за съхранение историческото име на племето се е оказал онзи поток от прабългари, който под напора на хазарите и воден от най-малкия син на Кубрат — Аспарух се насочили на юг към устието на Дунава.

Заседнали на север от Дунавската делта прабългарите на Аспарух преминавали реката и безпокояли все повече византийските владения.

Тази реална заплаха накарала византийския император Константин IV Погонат през пролетта на 680 г. да организира голям поход по суша и море срещу Аспарух. Операцията на византийците обаче се провалила и в паниката и бягството си голяма част от византийската пеша войска била разгромена от конниците на българския хан. Преследвайки императорските войски Аспарух се настанил трайно на юг от Дунава в Малка Скития, днешна Добруджа, и стигнал проходите на Балкана. Сключил съюз със славянските князе като разпределил задълженията на двете племенни групи. „Седемте славянски племена“ населяващи територията между Дунав и Стара планина трябвало да осигуряват защита на западните граници от аварите, „северите“, които се разпростирали вече до Източна Стара планина, трябвало да осигуряват стратегическите й проходи от нападения на византийците. Прабългарите, разполагащи с многобройна и бързо-подвижна конница, поели освен защитата на цялата територия, но и охраната на черноморския бряг от нападенията на византийската флота. Тяхна задача била и справяне с набезите на хазарите на север от Дунавската делта.

Държавното обединение на славяните и прабългарите, оглавявано от хан Аспарух, сложило началото на българската държава. В 681 г. император Константин Погонат, сключвайки мирен договор с Аспарух и приемайки задължение да му плаща ежегоден данък, признал официално новообразуваната държава.

Аспарух произхожда от рода Дуло, който е управляващ род във Велика България от 628 г.

През 680 г прабългарите в съюз със славянски племена водят война с Византия, около р. Дунав. След като предводителят на прабългарите кан Аспарух извоюва победа над армиятя на император Константин IV, тогавашният глава на Византийската империя. Битката е проведена южно от делтата на р Дунав. След победата се сключва споразумение между кан Аспарух византийския император. Според това споразумение прабългарите и славяните получават територията между Стара планина и р. Дунав.

След войната България обхваща земите от северното черноморие и реките Днепър и Днестър на изток до р. Морава на запад, и от северните склонове на Стара планина на юг до южните склонове на Карпатите на север. От юг съсед ѝ била могъщата Византия, от запад - Аварския хаганат, от изток - хазарите, които били завзели териториите на Кубратова България. Столица станала славянската крепост Плиска.

Естеството на отношенията между българите на Аспарух и заварените в териториите на Мизия народи, и по-специално със славяните, е предмет на множество спекулации. В годините на тежка криза и заплаха за българската държавност именно Аспарух е човекът, отстоял единството на българите (по онова време – все още крехко), отблъснал всички външни заплахи, разширил територията на държавата, преутвърдил ролята ѝ на европейската политическа сцена.

Аспарух е владетелят, считан за основен фактор за стабилизирането и укрепването на и досега съществуващата държава България и неговият принос за последващото 1300 годишно битие на българи и България в този регион е решаващ. По негово време България е значителна европейска сила, отстъпваща само на Византия и Хазария. Армията ѝ наброява общо към 50 хил. войници и води активни военни действия често и на два фронта.

Аспарух починал вероятно някъде към 700 год. в битка с напиращите хазари от изток.

Наследил го синът му Тервел /701-718/721/, който установил преки политически отношения с византийската власт, като на и помогнал на сваления император Юстиниан II да си възвърне престола. Заради тази помощ ханът получава богатата и ценна област Загоре, на юг от Стара планина и титлата кесар през 705 . Тази титла, втора в империята и запазена за престолонаследника, направила българския владетел практически равен на василевса в очите на ромеите.

През 716 г. сключил мирен договор с новия император Теодосий III. Византийската империя се задължила да дари на България скъпи червени кожи - символ на царска власт и величие, Византийската империя признава българските граници, влизащи в земите Загоре, държавите се задължават да си предават емигрантите, които са обвинени в заговор срещу законния владетел, това е 1-вия търговски договор.

Най-големият успех на кан Тервел е победата над арабите, обсадили Константинопол през 717 година, като това сложило окончателен край на опитите им да проникнат в Европа през Балканите. Най-вероятно е загинал в битка с арабите.

По времето на хан Тервел е създаден барелефът Мадарски конник в чест на победите на Тервел над Византия. род Дуло

Началото на Крумовото управление (803-814) съвпада с възраждането на Франкската държава. През 800г., на Коледа, римският папа коронясва Карл Велики за “император на римляните”.През 805 хан Крум организира поход към Долна Панония и Трансилвания и присъединява източните територии на хаганата, като по този начин към България са включени славянските племена по Средния Дунав – абодрити, браничевци и тимочани. Българската граница на запад достига до р.Тиса, а на изток продължава по хребета на Карпатите.

Събитията на северозапад разбунтуват славяните във Византийската империя, които имат желание да се присъединят към Българското ханство. През 807г. хан Крум предприема поход по долината на р.Струма, нанася поражение на византийския гарнизон и  присъединява племената сагудати и струмяни. По този начин българските земи се вклиняват във византийска територия, като прекъсват важни пътища и съобщителни връзки.

През 809г. хан Крум предприема поход към Сердика. Той завзема града, който има важно стратегическо положение и прекъсва окончателно връзките на Византийската империя с Македония и Централна Европа.

През 811 г. император Никифор I предприема поход срещу България, като стига до нейната столица, Плиска, превзема я и я опожарява. След като решил, че това е краят на проблемите с българите, тръгнал обратно за Константинопол. Но на сутринта на 26 юли 811 г., по време на нощувката на армията и императора при Върбишкия проход, въоръжената българска войска изненадващо ги нападнала, като посякла повечето, и дори самият император намерил смъртта си там. При честването на победата Крум използвал чаша, направена от черепа на император Никифор, обкован със злато и сребро. Това не било варварска кръвожадна изява, а било свързано с религията на българите, които вярвали, че по този начин се поема от божествената сила на владетеля, съсредоточена в главата.

Наред с външнополитическите успехи, хан Крум води забележителна вътрешна политика. Освен даровит военачалник, Крум бил и талантлив държавник. Той създал първите писани закони. Крумовите закони се срещат във византийската енциклопедия „Свидас“ от 10 век. Трябва да се отбележи фактът, че за пръв път е направен опит да се въведе единен правов ред в страната. Тези закони трябвало да уеднаквят правата на славяните и прабългарите в държавата и да премахнат обичайноправните норми по места. неизвестен род, може би Дуло

Наследникът на хан Крум-Омуртаг /814-831/

В решителното сражение, което се води при крепостта Бурдизо, българите търпят поражение. Неуспехът принуждава хан Омуртаг да сключи т.нар. “дълбок мир” с Византия. Омуртаг води успешна вътрешна политика. Той продължава делото на Крум за осъществяване на военно-административна реформа, целяща централизиране на държавната власт и премахване на разделението между славяни и прабългари. Разделя държавата на военно-административни области - комитати и са оглавявани от комити, които са пряко назначени от хана.  Хан Омуртаг остава в историята и със строителната си дейност, той сключил 30-годишен мирен договор/815/ с Византия, като се заел с вътрешната обстановка в страната си като основоположник на материалната култура на IX в. С името му се свързва възстановяването на опожарената от византийците Плиска, в която археолози сочат като забележителни постройки Омуртаговия дворец , езическото капище, обществени сгради и др.

През 818 г. славянските племена тимочани изпратили пратеничество до Людовик Немски с молба да преминат в състава на Франкската империя., на следващата година същите племена преминали в състава на Хърватското княжество. В продължение на три години (824-826) Омуртаг се опитвал да реши спора с мирни средства, След като този подход не помогнал, ханът изпратил войската си по поречието на р. Драва и покорил славяните в земите на Долна Панония.

През 823 г. избухва бунтът на византийския пълководец Тома Славянина, който обсажда Константинопол с войските си с цел да се възкачи на императорския престол. Омуртаг оказва военна помощ на император Михаил II Балба и удря бунтовническите войски в гръб.Действията на българския владетел са или в съответствие с клауза от сключения през 815 г. мирен договор, или по лична инициатива на хана

Във вътрешната си политика Омуртаг успял да довърши административната реформа, започната от хан Крум. Той разделил държавата на военно-административни области наречени комитaти, управлявани от). Новите управители имали както граждански, така и военни правомощия. С това окончателно бил сложен край на дуализма в държавата и на автономията на славянските племена.. род дуло

Маламир е средновековен български хан, управлявал България от 831 до 836 г. Той бил малолетен при възцаряването си и за негов регент и съуправител е избран кавхан Исбул.

Във вътрешната си политика новият български владетел продължава гонението на християните в България, като дори надминава по този показател баща си Омуртаг. Младият хан продължава и строителната дейност на своя баща. По негово време е завършено водоснабдяването на Плиска. Във външната си политика се стреми да поддържа добри отношения с франките и византийците. Византийският император Теофил нарушава 30-годишния мирен договор, подписан още от Омуртаг и през 836 г. предприема поход срещу България. Българите начело с кавхан Исбул отговарят като навлизат във византийските териториии и стигат чак до Одрин. После се отправят към Пловдив и след преговори с жителите му влизат в града. От този момент Пловдив е включен в пределите на България. Този град имал важно стратегическо значение за овладяването на Родопската област, както и за прекъсване на сухоземната връзка между Солун и Константинопол. Тези събития са описания в каменен надпис известен като “Маламирова летопис”.

През 836 Маламир неочаквано умира и тъй като не оставя наследници, престола заема Пресиян

Персиан, 836 – 852 е български владетел, племенник на кан Маламир. За управлението на Пресиан има изключително оскъдни сведения.

през 837 г. смоляните въстанали в пределите на Родопите. Въстанието бързо се разпростряло до Беломорското крайбрежие и на североизток от Солун. Ханът се възползвал от това и от конфликта между ромеите и арабите на изток и изпратил български войски, които превзели град Филипи и с това напълно прекъснали сухоземната връзката между Солун и Константинопол. По-късно българите завоювали Централна и Южна Македония, както и част от Албания.

През 839 г. между българи и сърби, които до този момент живеели в мир, избухнала война. Хана нахлул в сръбските земи, но претърпял поражение. Мирът бил възстановен без териториални промени.

Умира през 852 г. и е наследен на престола от сина си Борис I Покръстител.

Цар Борис I Михаил  852–889 - български "кан" от 852 г. и "княз" от 864 г. до 889г

Итересното е, че до времето на българското Покръстване делата на този владетел остават почти напълно скрити да нас. Разполагаме само с някои непълни и дори неясни податки за военни конфликти на българите с Източнофранкската империя, Византия и Хърватия. Византийският император Константин Багренородни пише накратко за един неуспешен поход на Борис в съседното княжество Сърбия, при който престолонаследникът Владимир попада във вражески плен. Тогава от скръб по сина си Борис се вижда принуден да сключи мир.

На 24 декември 879 г. Фотиевият събор постановява, че Цариградската патриаршия повече няма да ръкополага в България. На практика това означава, че Българската църква става автокефална. Начело на българската църква застава архиепископ Йосиф - първи български патриарх, който провежда прославянската политика на Борис и по-късно на Симеон.

Българският владетел по известни верски и вътрешнополитически съображения приема тайно християнството в началото на 864 година (най-вероятно). Той се опасява от бунтове. Той изоставя стария си тюркски титул и прима славянската титла княз, а заедно с това получава името на кръстника си – византийският император Михаил III. Освен това той приема славянската титла княз. Заедн с владетеля са покръстени и много знатни български родове. . През пролетта на следващата 864 г. започнало и масовото покръстване на народа.

Непосредствено след покръстването избухва бунт в средите на българските боляри. Техните основни опасения са от засилващото се византийско влияние. Борис I потушава бунта и заповядва да бъдат екзекутирани водачите на бунта заедно с всичките им синове - общо петдесет и двама души. Широко разпространената версия, че са били избити цели родове, по всяка вероятност не отговаря на истината

Борис наследява една обширна държава, която е типична средновековна монархия и се отличава от другите европейски държави само по своята религия. Християнството се оказва не само шанс за приобщаване към другите християнски държави, но и за консолидиране на двата етнически елемнта в държавата — славяни и българи.

УТВЪРЖДАВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА И ОБРАЗУВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА НАРОДНОСТ

След създаването и официалното признаване на българската държава хан Аспарух положил усилия за укрепване както на границите на юг — с Византия, така и тези на север — по бреговете на Днестър, където непрекъснато продължавали нападенията на степните племена. Образуването на българската държава не само предхожда създаването на редица европейски държави, но оказва и съдбоносно влияние върху по-нататъшната участ и живот на европейския югоизток. Това е и първата трайна държавна формация, създадена с участието на славяните.

В новата държава най-многолюдно остава славянското население. Прабългарите с отличната си организация и централизация създават държавната административна система. В душевността на започващия да се формира единен български народ обаче най-трайно въздействие остава от обичаите и народните традиции на местното тракийско население. Новите изследвания показват още един съществен факт — прабългарите на Аспарух, установили се на юг от Дунав, не са били 20000–30000, както се смяташе досега, а са достигали до 300000 души. В едно от ожесточените стълкновения с хазарите, на север от дунавските устия, през 701 г. загинал основателят на българската държава.

Неговият син Тервел (701--718) изиграл значителна роля както в утвърждаване на българската държава, така и за осъществяване на трайни взаимоотношения с Византия. Още в 705 г. българската войска оказала помощ на сваления византийски император Юстиниян II за завръщането му на престола. В знак на благодарност българските войски участвали на тържествените церемонии в Цариград, а Тервел получил титлата „кесар“, която е втората след тази на императора. България се разширила с областта Загоре (между Стара планина и Странджа), която е с изключително стратегическо значение. По повод нарушения на мирните договори от страна на Византия, българите още на два пъти — 711 и 716 г. — слизали с войските си до стените на византийската столица. Именно по това време се полага началото на военнополитическия възглед у българските владетели за превземането на Цариград.

Тези дълбоки и решителни пробиви на българските войски до бреговете на Босфора принудили византийския император да признае новите южни граници на България, простиращи се до Странджа, и да сключи договор, с който се съгласява да плаща ежегоден данък на българите.

През 717 г. арабите обсадили Цариград по суша и море и си поставили за цел превземането му, а с това и започване завоюване на югоизточна Европа. Основавайки се на договора си с България император Лъв III поискал незабавна помощ от хан Тервел. Българският владетел преценил, че в този случай по-важно от всичко е да не даде възможност на арабите да стъпят на Балканския полуостров, явил се в гръб на войските им и ги разгромил. Според летописеца Теофан под стените на Константинопол в тази битка загинали 22 000 араби, а Зигеберт посочва — 30 000. Разгромът на арабите от българската войска по значение може да се сравни, в известен смисъл, с победата по-късно на франкския крал Карл Мортел над арабите при Поатие. Тези две събития фактически пресичат стремежите на арабите да проникнат дълбоко в Европа.

След смъртта на хан Тервел на българския престол се изредили редица ханове, през владичеството на които се развили ожесточени династични борби, разпалвани от византийската дипломация. Император Константин V Копроним си поставил за цел да унищожи българската държава и в продължение на двадесет години (755--775), той организирал девет големи походи на византийците срещу все още младата и неукрепнала българска държава. Никой от опитите обаче не се увенчал с траен успех. Оказало се, че една от основните опори в отбраната на българите е била мъч-нопроходимата и умело отбранявана верига на Стара планина. Факт, който запазва значението си и за следващите векове.

Заедно с усъвършенстването на военното си майсторство при тези продължителни войни с Константин У, българските държавници придобили все по-голямо съвършенство във водене на външнополитическия живот на страната, използвайки богатия опит на Византия в това отношение.

Тежкото изпитание на българската държава от съчетанието на вътрешнополитическа криза и непрекъснати нападения от страна на Византия, показало необходимостта от все по-тясно сближаване между прабългари и славяни. Последните вземат все по-важно място в държавния, политически и обществен живот. От друга страна това обстоятелство повдигало стремежа на все още намиращите се под византийска власт славянски племена на Балканския полуостров да търсят естественото си обединение с новата славянобългарска държава.

През този, почти шестдесетгодишен период на вътрешнополитическа криза, всред ръководните политически среди на българската държава са се оформили две основни тенденции. Първата е държала на сближение с Византия, дори и под формата на някаква относителна подчиненост, за да осъществи стабилност и бъдещо развитие. Втората била привърженица на твърдо отстоявана независимост като сигурна гаранция за съществуване. Забележително е, че всички славянски представители в държавното управление са държали изключително последователно за провеждане на втората тенденция.

Въпреки кризата някои владетели проявявали забележителни качества на държавници и политици. Така хан Телериг (768--777) проникнал за пръв път с войска на запад от София, за да присъедини към държавата си славянското племе берзиги. В 775 г. чрез хитър ход той успял да получи от византийския император списъка на неговите агенти в България. След това заповядал веднага да ги арестуват и избият. Вбесен от измамата, Константин V още същата година потеглил на наказателен поход срещу Телериг. По пътя починал от сърдечен удар. Две години по-късно обаче, жертва на заговори на прабългарската аристокрация, Телериг бил принуден да потърси убежище в Цариград.

С възкачване на престола на хан Кардам (777--802) се сложил край на държавно-политическата криза. Междуособиците били прекратени. Още в първото десетилетие, водени и от стремеж за обединение на славянските племена към славянобългарската държава, войските на Кардам проникнали до долината на река Струма, населена със славянските племена струмяни, нанасяйки тежки поражения на византийските войски и крепости.

Стремежът към разширяване на българската държава продължил особено интензивно при наследника на Кардам — хан Крум (803--814) — един от най-бележитите български владетели. Той произхождал от панонските българи и сложил началото на една от най-славните български династии (803–971). След разгрома на аварския хаганат под ударите на Франкската империя през 805 г. ханът включил част от хазарската територия (Трансилвания и Подкарпатието) в пределите на държавата си, освобождавайки всички българи и славяни, които се намирали дотогава под хазарско робство.

Това внезапно уголемяване на българската държава на север предизвикало реакция от страна на Византия. Император Никифор I Геник предприел в 807 г. поход срещу България, който бил осуетен от бунт във византийските войски. Крум използвал това и през следващите две години ловко пренесъл полето на стълкновенията между България и Византия в югозападната част на полуострова и в 809 г. присъединил към държавата си Сердика, наричана от местните славянски племена Средец (днешна София) и прогонил за втори път византийските войски от долината на Струма.

През 811 г. император Никифор I повел на север през старопланинските проходи огромна армия, надхвърляща 60 000 бойци, с твърдото намерение за слагане край на българската държава. Той успял да превземе, опожари и унищожи българската столица Преслав. Крум организирал цялото запазено население на страната за оказване съпротива на нашественика, въоръжил дори и жените. На 26 юли 811 г. той изчакал победоносно връщащата се войска на Никифор във Върбишкия проход и нанесъл унищожителен удар върху лагерите на императора. В погрома на византийските войски загинал и самият Никифор I. Българският хан накарал по стар български обичай да обковат отвътре със сребро черепа на Никифор и пил от него наздравица с прабългарските боили и славянските князе.

След разгромяването на Никифоровата армия Крум успял да превземе черноморските крепости Месемврия, Созопол, големия център на Тракийската низина — Филипопол (Пловдив), Филипи (между Кавала и Драма), подкрепян при всички тези операции от местните славянски племена. През 813 г. Крум достигнал под стените на Цариград и превзел след продължителна обсада Одрин.

След завръщането си в столицата Крум започнал да подготвя големия и добре организиран поход с цел да завладее Цариград. Само обозите му наброявали пет хиляди коли с десет хиляди волове. В подготовката на тази импозантна военна операция ханът починал през пролетта на 814 г.

Крум продължил традицията за издигане на славянски първенци на висши държавни длъжности. Той въвел единно за славяни, прабългари и заварените местни траки законодателство, което било първата съществена крачка за окончателното обединение на трите отделни съставки в единна народност.

Синът на Крум — Омуртаг (814--831) е останал в българската история не само като блестящ пълководец, а и като отличен администратор, осигурил всестранно развитие на строителството в страната. Той успял да възстанови не само разрушената столица Плиска, да остави многобройни крупни строежи между Дунава и столицата и между последната и Стара планина, но е поощрявал и развитието на българското изкуство. Доказателство за това е и издлетения през тази епоха най-голям скален релеф в Европа, който е запазен и до днес край село Мадара, Шуменско и е известен под името Мадарския конник.

Във войните си с Франкската империя и Хазарския хаганат Омуртаг успял да разшири границите на държавата както на северозапад (включвайки в пределите на страната Белград и Браничево) така и на североизток (достигайки бреговете на Днепър), превръщайки я фактически в европейска империя.

Разширил изключително много територията на държавата, осигурил южните й граници с траен мирен договор с Византия от 815 г., Омуртаг пристъпил към осъществяване на важни военно-административни реформи — създаване на военно-административни области „комитата“, ръководени от отговорен направо пред хана „комит“. С това е ликвидирана разпокъсаната полуавтономност на славянските племена, направена е важна крачка към етническото единение на населението и фактически е положено началото на Първата българска империя.

В съвременните български източници — историографски и енциклопедически — понятието „Българска империя“ изобщо не се споменава — най-вероятно поради комплекса „да не подразним някого“. Всъщност за Първа българска империя (IX-X в.) и Втора българска империя (XII в.) се говори дори в най-общодостъпните енциклопедии за западноевропейските средношколци днес (като Ларус, Майер, Брокхаус и пр.). Следователно съвременните западноевропейски ученици могат да знаят за съществуването на две български империи, но българските ученици са лишени от тази възможност.

Така от времето на Омуртаг по държавно-администра-тивна структура, начин на управление на централизираната монархическа власт, военна мощ, териториална пространност и полиетнически характер на населението България е една от трите европейски империи през тази епоха.

Истинска тревога за Омуртаг обаче е било и нарастващото проникване на християнството сред населението на държавата му. Въпреки че по последните исторически сведения още хан Кубрат е бил покръстен, въпросът сега имал друг смисъл и значение. Мнозина от боилите считали това за открито и опасно византийско влияние. Като резултат от тези внушения Омуртаг провежда не само организирани гонения на християните в България, но лишава и първородния си син Енравота (Боян) от престолонаследие поради покръстването му още в юношеска възраст.

Въпросът за разпространението на християнството заема важно място през управлението и на следващите двама български владетели — на сина му Маламир и внука му Пресиян. Въпреки че те успели да обединят към държавата си славянските племена в родопската област и по течението на реката Струма и Вардар, превръщайки Родопите и Македония в неразделна част от България, те не могли да осъществят втората и най-решителна стъпка за създаване на единна българска народност — приемането на християнството като държавна религия.

Това направил синът на Пресиян — Борис (852--889).

Името Борис произхожда, според някои, от алтайската дума „барс“ (която означава „тигър“). Младият хан укрепил българските държавни владения в Тракия и Македония и установил сигурен контрол върху стратегическия път „Егнатия одос“, свързващ Драч и Солун с Цариград.

След краткотраен съюз със славянската държава Великоморавия, Борис приел, че много по-важно е да прекъсне договорните отношения с тази страна (традиционен съюзник на Византия), а да сключи съюз с Немското кралство (862 г.). С този съюз, освен военни задължения, Борис поел задължението да приеме покръстването от Римската църква посредством изпратените за целта немски духовници в страната. Приемането на християнството за българския княз е било обаче не само съдбоносен въпрос за утвърждаването на новата българска народност, формирала се естествено и спонтанно през последните два века, но и решителен коз в широката му политическа и държавническа дейност. Между всичко друго тук стоял въпросът и за немаловажното обстоятелство, че в християнския свят само папата и вселенският патриарх можели да коронясват с императорска корона един християнски владетел.

През 863 г. обаче българските земи били разтърсени от катастрофални земетресения, продължили повече от четиридесет дни. Годината била изключително неплодородна; нараствала заплахата от Византия. Това наложило сключването на „дълбок мир“ с Цариград, последвано от напущането на България от немските духовници. Външнополитическият момент налагал покръстването да се извърши от Византия. В Плиска пристигнали пратеници на Цариградската църква. В 864 г. Борис се покръстил тайно със семейството си, а на следващата 865 г. провъзгласил християнството за официална религия. Възникналият по този въпрос бунт на прабългарските боили бил смазан жестоко.

По това време обаче противоречията между Цариградската и Римската църква се изострили и българският владетел решил да използва отново това обстоятелство за дипломатически изгоди.

Той възобновил политическия съюз с Немската империя и разменил обстойна кореспонденция с папа Николай I. През август 866 г. в Рим пристигат пратеници на българския княз със 115 въпроса към папата. Започнали отново оживени връзки. Цариград, който досега се държал с чувство на превъзходство и покровителство над новопокръстения български народ, бил поставен на тясно от ловките маневри на Борис.

Ако проследим споменатите по-горе 115 въпроса, които българският владетел задава на папата, ще се убедим, че князът-покръстител всъщност има желание да съчетае новата християнска етика с някои вековни езически традиции и обичаи на траки, прабългари и славяни, формирали вече през изминалите два века единна българска народност. Тази тенденция осъществява по-късно българската наро-до-християнска религия, която заедно с езика остават най-здравата защита на народа ни през 700 години чуждо робство.

При преговорите в Рим се достигнало до най-важния въпрос — за самостоятелност на българската църква и за избиране на неин първосвещеник. Въпреки упорития отказ на новия папа Адриан II да ръкоположи предложения от Борис кандидат, преговорите по нареждане на княз Борис продължавали. Това накарало Византия да прояви изключителна толерантност и готовност за отстъпки по отношение на всички български искания. Постигнал своето, Борис в края на краищата приел страната му да попадне в диоце-за на Цариградската вселенска църква, при условие, че българската църква е обявена за независима. Историческо постижение утвърдено и от Осмия вселенски цариградски събор през 870 г.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG