Joomla Software solutions Template

Payday loan

В държавната публична библиотека в Ленинград под номер Q п I 55 се пази един от най-старите и скъпоценни паметници на българската книжнина – прочутото Добромирово евангелие.

Ленинградската част от ръкописа е намерена в манастира „Св. Екатерина” на Синай. По съдържание представлява четвероевангелие и се смята за едно от най-старите кирилски четвероевангелия. Първото съобщение и кратко описание на Добромировото евангелие дава през 1873 г. Антонин. По време на своето пътешествие до Синай той се запознава с обширната манастирска библиотека, където се пазят освен многобройни гръцки, арабски и сирийски, също и няколко десетки славянски ръкописа.

През 1896 или 1897 г. Добромировото евангелие попада у Ягич във Виена. Ягич не дава никакви подробности за пренасянето на ръкописа. След като проучва паметника, го предава на съхранение в Публичната библиотека в Петърбург.

През 1914 г. В. А. Розов съобщи, че в Синай продължават да се пазят 23 листа от Добромировото евангелие. Сперански отхвърли решително тази възможност, като посочи, че Розов е бил в Синай през 1908 г., а през 1907 – 1911 г. под номер 2 в тамошната библиотека се е числял вече друг ръкопис.

През 1968 г. М. Алтбауер намира отново откритите от В. Розов и след това загубени листове от Добромировото евангелие, останали в Синай. Алтбауер ги намира този път под номер 43. Проучването, което прави в манастирската библиотека, го води до предположението,че за известно време тези листове са се пазели погрешно под номер 394 сред арабските ръкописи и затова са останали скрити за славистите.

През 1897 – 1899 г. Ягич публикува доста обширно изследване на Добромировото евангелие.

Ленинградската част на Добромировото евангелие се състои от 183 пергаментови листа (между които и един хартиен, вмъкнат по-късно). Заедно с евангелието е подвързан по-късно и един синаксар, писан през ХV в. от едно от лицата, които са нанасяли по-късно бележки върху стария евангелски текст. Синаксарът обхваща 13 хартиени листа.

От номерацията на пергаментните тетради може да се съди, че първоначално те са били 38, от които първите 11 днес са загубени. Те са съдържали вероятно евангелието на Матей и Марковото евангелие. Синайската част съдържа 3 тетради. От тези тетради липсва 1 лист – първият от втората тетрада. Една от страниците е оставена празна, понеже мастилото от другата страна на листа е проникнало в кожата; ленинградската част започва от 15-та тетрада. Липсва външният голям лист на 15-та тетрада, затова има прекъсване на текста между синайската и ленинградската част. В номерацията на ленинградската част няма прекъсване.

След написването и подвързването на ленинградската част от ръкописа са били загубени освен външния голям лист на първата тетрада още и седмия лист. На негово място късен книжовник е сложил хартиен лист, на който е написал липсващия текст. Този лист има номер 152. Неговата половина л. 147 е откъсната и засега стои непришита. След подвързването е изгубен също така и външния голям лист на последната тетрада. За да попълни текста,  късен книжовник е вмъкнал лист от друг пергамент с друга разлиновка. На л. 176 той е попълнил липсващия текст, а на л. 183, който първоначално е бил празен или е съдържал ранна приписка, в по-късно време отделни лица отбелязват своето посещение на Синай.

Тетрадите навсякъде са означени в горния десен ъгъл. Тези означения са изтрити на някои от тетрадите.

Разлиновката е правена с остър предмет. Много от листовете са разрязани, а някои и разкъсани. Вероятно още много отдавна най-разкъсаните листове са пришити с конци. Към края на ръкописа първият преписвач, изплашен от постоянното разрязване при разлиновката и изхабяването на листовете, започва да пише, без да чертае пергамента, като гъсто изпълва страниците – по 21 – 24 реда.

Разлиновката е проста – 20 водоравни черти, заградени с 2 отвесни. Подобна разлиновка се среща в ръкописи от различно време.

Вторият преписвач чертае 20 водоравни линии, а от тях запълва само 19, и по-рядко чертае 21, а попълва само 20.

При разлиновката листовете са поставяни по 2 или по 4. по два поставя листовете първият преписвач. Той разлинова всеки два големи листа откъм тъмната, поставена отвън страна.

Пергаментът е кафеникав и неравно изрязан, така че листовете нямат правилна четириъгълна форма. Големината на листовете е 20 – 21 х 14 – 15.5 см. Текстът обхваща 14.5 х 9.5 – 10 см. Височината на буквите е 0.3 см.

Мастилото е бледокафяво. У втория преписвач то е запазено сравнително по-тъмнокафяво, особено на места.

Орнаментът е прост. Неумело е направен в частите, писани от първия преписвач. Както вече посочи Ягич, киноварната украса на началните букви е дело на късна ръка, която допълнително пише по текста и по полетата. Отсъствието на киноварна украса е една от старинните черти на паметника. Първият преписвач отделя началните букви чрез удвояване на отвесните черти или даже само уголемяване на буквата. В началото на евангелието, се среща и една заставка в частта от ръкописа, писана от първия преписвач. Заставката е едноцветна и примитивно нарисувана. Отдясно на страницата над заставката е отвесно разположена проста едноцветна плетеница.

Със сложен орнамент се отличават началните букви в частите, писани от втория преписвач, който е по всяка вероятност Добромир. Орнаментът съдържа удвоен, често пъти запълнен със стилизирана плетеница контур, пръстени, които пресичат основната отвесна линия. Долу буквите завършват често със стилизирани листа и пъпки. На места извитите линии напомнят тератологически детайл. Орнаментът на втория преписвач се отличава също с архаичност. Киноварната украса е рядка и по всяка вероятност е добавена в някои началки допълнително от по-късна ръка. Важна старинна особеност на украсата в Добромировото евангелие е наличието на бледо синьо-зеления цвят в украсата – една особеност, неотбелязана от Ягич. Използването на подобен цвят е характерно за гръцки ръкописи от Х и особено от ХI в., а от старобългарските – за Синайския требник.

Явно е, че поп Добромир е именно втория книжовник, участвал в преписването на евангелието, чието име то днес носи.

И в двамата преписвачи – и в първия и във втория, отсъства напълно кирилското изравняване на долния край на буквите при висящото писмо. Особено характерно това се проявява у втория преписвач, Добромир, който явно се стреми само към изравняване на горните части на буквите. Първият преписвач се стреми да пише върху линията, но навикът му да пише висящо надделява и буквите му много често се нареждат между самите редове.

Добромировото евангелие показва голяма старинност както по отношение на мастилото, орнамента, разположението на буквите, така и по отношение на самите буквени начертания.

Пръв датира Добромировото евангелие още през миналия век Антонин (Капустин) – ХI – ХII в. Той не посочва съображенията си за тази датировка. Като се има впредвид широкото му познаване на гръцката палеография, може да се предположи, че е имал впредвид особеностите на гръцките ръкописи и е сравнявал с тях. При оценката на тази датировка трябва да се има впредвид, че Антонин не е правил специален анализ на различните почерци в паметника и не е отделил  напълно почерците на първоначалните преписвачи от късните наслоения в ръкописа, нещо, което дори на Ягич не се е отдало напълно, въпреки че е работил по-продължително с ръкописа. Този факт може да изтегли датировката на Антонин по-назад към ХI в. След излизането на Ягичевата студия Сперански изрази съмнение в датировката, която прави Антонин на Добромировото евангелие. Сперански се позовава на Ягич, без да даде свои съображения, като подчертава, че изобщо при датирането на паметниците Антонин е на верен път.

За съжаление Ягич отминава с невнимание датировката на Антонин. В своята студия той се стреми да докаже голямата старинност на Добромировото евангелие и го отнася към ХII в., без да обясни защо не може да се приеме дадената преди него датировка на ръкописа. Всички съображения за ХII в. у Ягич се свеждат до доказване на старинноста на паметника и са валидни повече за ХI, отколкото за ХII в. Доказателствата на Ягич за голямата старинност са наклонът на писмото вдясно, избягването на киновара, старинните начертания на някои букви, които са хронологически значими. От гледна точка на палеографията отнасянето на Добромировото евангелие от Ягич към последните десетилетия на ХII в. е съвсем неубедително. Трябва да се посочи, че Ягич при тази датировка не отчита глаголическото влияние върху писмото на паметника, начертанието на йотуваната голяма носовка, някои особености на орнамента и др.

През 1906 г. Шчепкин изказва съображения за по-ранна датировка на Добромировото евангелие. Когато предлага тази сравнително ранна датировка на Добромировото евангелие, Шчепкин има в предвид типовете буквени начертания, които като съвкупност са показатели и сближават паметника със старобългарската кирилица.

В старобългарската и среднобългарската кирилица се различават два основни почерка – на „официалната” и на т. нар. „народна” кирилица. Тези различия се наблюдават в начертанията на определени букви, а по-малко и в разположението на буквите.

Трябва да се изтъкне, че „народният стил” в писмото се проявява в две насоки – в начертанието на буквите от гръцки произход и в начертанието на буквите за славянски звукове. Тези две насоки не се проявяват винаги заедно.

За да приключим с анализа на писмото на Добромировото евангелие, ще посочим една особеност, която отличава писмото на Добромир от всички познати ръкописи от ХI и ХII в. – з има характерно начертание с висока точка, където се срещат двете части на буквата, и с много малка и малко извита вляво долна черта. Втората особеност е рядка в паметниците, а в съчетание с първата я намираме освен у Добромир само във Владиславовия надпис.

Ясно е,че т. нар. „народен стил” в старото българско писмо не може да се смята за късно явление. Наличието на изброените черти в Добромировото евангелие, характерни особено много за втория му почерк, не могат да бъдат основание за отнасяне на паметника към ХII в.

През 1907 г. Кулбакин възрази много рязко на Шчепкин, като отнесе Добромировото евангелие към първата половина на ХII в. Кулбакин допусна,че „загубата” за типичния стил на старата кирилица и появата на народния характер в писмото е можело да стане преди ХII в., а правописната нормировка на смесените носовки се отася не към ХIII, а към втората половина на ХII в. В първата половина на ХII в. датира Добромировото евангелие и Розов.

По съвкупността от палеографските данни Добромировото евангелие може да се отнесе с по-голяма вероятност към ХI, откокото към ХII в. Общоприетото в славистиката обаче налага известна предпазливост. В паметника се срещат някои езикови особености, които традиционно се  смятат за среднобългарски: имперфектни форми с депалатализувани корени или образувани от сегашната основа.

Правописните особености на Добромировото евангелие са подробно описани от Ягич в неговата студия. Тяхното разглеждане може да бъде предмет и на специално изследване. Тук ще бъдат изтъкнати някои общи положения с допълнения към Ягичевото описание:

1. Преписвачите на Добромировото евангелие допускат много грешки и иновации в своя ръкопис. Трябва да се подчертае обаче, че нормата, която те нарушават, е старобългарска. Добромировото евангелие е един от най-важните извори за многобройни и важни сведения при проучването на развойните тенденции в старобългарската графика и правопис.

2. Добромировото евангелие е единствения кирилски паметник, в който е намерила отражение употребата на носовките в най-ранната глаголическа графическа система – запазена в Киевски листове, Синайски псалтир, Охридски листове. Докато системата на носовките в глаголицата от типа на Зографското евангелие има съответствиев много ранни и по-късни кирилски паметници, ранната глаголица намира своето кирилско отражение единствено в Добромировото евангелие. Добромировото евангелие има три букви за носовките. Това е една много важна черта на паметника, която до сега не е обелязана и оценена. Тази черта е придружена с други характерни за глаголическите в този кръг особености – висящо писмо.

3. В паметника се наблюдава смесване на различни графически и правописни системи. Върху основата на глаголическа система с три носовки, която намираме в целия ръкопис, са наслагани още две кирилски системи: 1) стара кирилица с две носовки и един ер и 2) по-нова кирилица със знак за йотована малка носовка, надредени знаци. Следи от влияние на кирилица с две носовки има и у двамата преписвачи. Сравнително вярно и последователно първия преписвач употребява и надредните знаци над гласните в интервокална позиция. Като прибавим към това по-голямата опитност в писането на кирилицата, първият преписвач се очератава като по-„кирилски” книжовник от Добромир.

Смесването на различни графически и правописни системи в едно указание за късен произход на паметника и все пак късен старобългарски, а не среднобългарски. За среднобългарските паметници от ХII в. и началото на ХIII в. е характерно повече или по-малко последователно провеждане на даден правопис, създаден въз основа на стари глаголически и кирилски системи.

Смесване на различни старобългарски графически и правописни системи има в много глаголически и кирилски паметници.

В смесването на различни графически и правописни системи в Добромировото евангелие е намерило отражение и смесването на различни старобългарски диалектни системи – североизточни, югозападни и югоизточни.

Добромировото евангелие е най-старото славянско кирилско четвероевангелие. Настоящото евангелие си поставя за задача да даде преди всичко пълно и точно неговия текст, който може да стане основа за бъдещи различни проучвания. Ягич обърна внимание на някои места в текста на Добромировото евангелие, които не се срещат в останалите старобългарски евангелски текстове или са важни с указание за връзките на паметника с останалите глаголически и кирилски паметници. Ягич не е отразил в своята студия всички подобни случаи.

Най-много са неотбелязаните от Ягич случаи, когато първоначалният текст, писан от първия и втория преписвач, е покрит с късни наслоения, дело на по-късни ръце, у които е попаднал паметникът. Такава намеса в текста е много честа и характерна за ръкописа като цяло. Тя засяга както правописа, така и граматическата структура, лексиката и самия текст. Според Сперански в Синай е живеела славянска колония, особено многобройна през ХIV в. за чиито богослужебни цели са били необходими книги. Добромировото евангелие е било употребявано за тази цел в продължение на дълъг период от време. За това съдим по многобройните бележки, подновявания, поправки и допълнения в ръкописа, правени от различни лица през различни столетия.

Ягич, който е разполагал с ръкописа за кратко време, е успял да отбележи, че тези късни поправки не са от една и съща ръка. Той различава един по-ранен писач със сръбски правопис и „явни българизми” от един по-късен „сръбски коректор”. Общо тези поправки и допълнения Ягич отнася към ХIV – ХV в. При по-внимателен анализ става ясно,че в коригирането на евангелския текст на Добромировото евангелие са участвали най-малко пет души.

12 реда на л. 1б – 2а в синайската част са написани, както изглежда от друга ръка. Начертанията на буквите сближават почерка с предпоследния от късните писачи, но писмото е по-едро. Тъй като не разполагат с оригинала на синайската част, този почерк не е проучен отделно. Първия от късните писачи има най-старинен почерк. На л. 28а той е повторил с промени първоначалния текст.

На л. 8а под и над текста са добавени от втория късен писач заглавия през ХIII – ХIV в. тази ръка пише сравнително най-малко. Забележително е това, че за разлика от по-късните писачи той не номерира амониевите глави на евангелието, а подобно на първите двама преписвачи озаглавява и отбелязва само обширните глави.

Третият късен писач пише с черно мастило и обикновено дава пояснения към евангелските четения. В неговото писмо има и много нови и съвсем стари черти. От почерка му има много малки следи в ръкописа, тъй като следващия писач, който е писал след него, е изтривал неговите бележки. Третият писач е писал не по-рано от ХIV в.

Най-много поправки и допълнения има от четвъртия и от петия писач. Четвъртият писач пише, както предния, с много черно мастило, но за разлика от предния пише с дребен, красив и обработен  почерк, който носи явните белези на ХIV в.

Последният писач е бил книжовник, който вероятно в началото на ХV в. е искал да приготви старинно Добромирово евангелие, с много избледняло на места от времето мастило, за нуждите на своето време. С киновар поправя малки букви на големи, обозначава по полето с киновар амониевите глави, повтаря или леко украсява с киновар украсените едноцветни началки на първоначалните преписвачи, за да покаже начало на дадена амониева глава. На много места в ръкописа е изтривал това, което е смятал за неясно, неправилно или остаряло, и на изтритото място е пишел нов текст. Изпуснатите от старите преписвачи думи, последния и предпоследния писач добавят над реда, а изпуснатите пасажи дават на полето, като вътре в реда на съответното място вмъкват кръстче като знак за препращане. Там, където старият текст е много избледнял са повтаряли, като заедно с повтарянето са внасяли много промени. Понякога не повтаря стария текст, а пише направо на страницата върху бледия, а възможно и заличен текст. Писал е също така на вмъкнатите допълнително листове 152 и 176 изцяло нов текст, написал е и синаксарът в края на ръкописа.

Намесата на последния писач не винаги се различава ясно от намесата на предпоследния. Общо техните поправки засягат всички страни на паметника – от външното му оформяване и начертанията на буквите до самия текст.

На последния вмъкнат допълнително пергаментов лист има две приписки. На л. 183а страницата е изписана от „Сопроние светогорец”. Приписката не е датирана. Ягич я отнася към ХVII – ХVIII в. В езика на приписката има сръбски и български езикови черти.

На обратната страна на листа има много грамотна кратка приписка от 1568 г., писана от поп Петър от Никопол в Синайския манастир.

Основният принцип, който е следван при подготовката на текста за издание, е бил максимално пълното и точно представяне на първоначалния текст на паметника. Стремежът е бил да се разчетат всички възможни за разчитане места, които са били по-късно променени или заличени. Текстът на изданието на Добромировото евангелие включва стария текст, писан от първите преписвачи. Поправките и допълненията на по-късните преписвачи са дадени под линия. В текста са дадени с друг шрифт само обширни части от паметника, писани от късните ръце, където няма или е невъзможно да бъде разчетен по-стария текст. Там където изтритият по-стар текст се вижда добре, той се дава направо в реда без скоба. В скоба се дава текстът, когато буквите се възстановяват с голяма вероятност по мястото в реда, начина на съкращенията, надредните знаци и тяхното място, и дадено разчитане се подкрепя от следите от буквите, като посоките на отделните запазени чертички съвпадат с характерните посоки в почерка на първите преписвачи. Когато дадено четене е само приблизително, то се дава под линия, а в реда се дават със скоба толкова точки, за колкото изтрити букви има място в реда. Не се дава никакво разчитане дори когато се предполага с голяма вероятност по изтритото място даден текст, ако този текст не се подкрепя от никакви следи от стари букви в реда. Всички късни поправки и допълнения се дават под линия, като в скоба се посочва късния писач.

В изданието се използват два вида скоби – ( ) и [ ]. Първите скоби ограждат трудночетливите места в текста. Ъглестите ограждат излишните букви в текста – най-често ненужни повторения. Когато повтореният текст е изтрит, той се посочва с точки в скоби и се пояснява под линия.

Със съединителен знак са свързани две думи, ако последната буква от едната не е повторена като първа от другата. В такива случаи общата буква се дава като начална на втората дума.

Когато дадена поправка е направена от самия преписвач, в текста се отразява състоянието след направена поправка, а под линия се посочва първоначалното написание.

Изданието цели да даде максимално точна информация за първоначалното състояние на ръкописа. То спазва оригиналното разпределение на страници и редове, оригиналната пунктуация, надредните знаци, бележките на първите двама преписвачи по полето на страниците, съкращенията. Въведено е само разделяне на слятото писане.

Съкращенията се дават без промени. Рядко в тези съкращения има изнесени букви над реда. Тези случаи се срещат главно в поясненията на евангелските четения. Не се запазват над реда изпуснати и допълнително добавени букви, както и букви, които са написани над реда поради липса на място. В тези случаи изнесеното е написано в реда, като това е указано под линия.

Под линия са указани също така означените тетради, заставките, украсените началки, промените в почерка и мастилата и пр.

При оформянето на критичния апарат към текста е имало стремеж всички бележки да бъдат еднообразно и възможно най-лаконично формулирани.