Joomla Software solutions Template

Payday loan

НАЦИОНАЛНООСВОБОДИТЕЛНОТО ДВИЖЕНИЕ НА

БЪЛГАРИТЕ В МАКЕДОНИЯ И ТРАКИЯ (1878-1912)

ПОЛОЖЕНИЕТО НА БЪЛГАРИТЕ В СЪСЕДНИТЕ ДЪРЖАВИ . Предвидените в чл. 23 на Берлинския договор реформи не се провеждат въпреки масовите протести и известния натиск на великите сили над Високата порта . Османското правителство изработва нужните документи, те се преработват и одобряват от Европейската комисия за Източна Румелия , но турската власт не прави нищо за тяхното прилагане в практиката. По това време българите се стремят да наложат образуването на една административна област, в която да влязат всички земи, населени с българи. Османската власт прокарва закон за вилаетите, които са така конструирани, че българите са групирани с население от другите националности. В Солунския вилает южните части са с преобладаващо гръцко население, в Битолския има албанци и гърци, северната част на Скопския вилает е населена със сърби, а западната - от албанци. А в географските граници на Македония , очертани от Санстефанска България , българското население е преобладаващо.

Различните изследователи посочват различни цифри. Според най-добрия познавач на македонската етнография Васил Кънчов в началото на XX в. населението на Македония е 2 258 224 жители, от които 1 181 336 , или 52,31% , са българи. В областта живеят още турци, гърци, албанци, власи, евреи и други народности. В чертите на Македония , която според договора от Сан Стефано се предава на България , процентът на българите е още по-голям - 61,73% . Тази цифра се споделя от много европейски изследователи. В Одринска Тракия българите са 410 407 , или 42,37% , от населението.

По време на Руско-турската война в Северна Добруджа , която е предадена на Румъния , българските семейства са 75% от всички християнски семейства. След началото на колонизацията започва рязка емиграция, тъй като румънската власт извършва аграрна реформа, насочена срещу другите народности. Румънската държава обявява цялата земя за своя собственост и позволява да се откупи само 2/3 от собствеността, която до този момент притежават българите и турците. Създаден е голям поземлен фонд, който служи за оземляване на множеството безимотни селяни от старите предели на Румънското кралство . Така в началото на XX в . българите там вече наброяват не повече от 60 000 .

Румънското правителство прави всичко възможно да ограничи културно-просветната дейност на българското малцинство. Прогресивно намалява броят на училищата и учениците, обучавани в тях. Гражданските права са ограничавани и българите не могат да изпратят свои представители във висшите румънски учреждения.

Според Берлинския договор Сърбия получава територия от над 10 000 кв. км. С население близо 300 000 човека, повечето от които - особено живеещите в Поморавието и Негитенско - са българи. Сръбската власт обаче определя всички свои поданици за сърби и прави всичко възможно за бърза асимилация на населението. Пристъпва се към посърбяване на имената на населените места. До всички свещеници е изпратен списък, по който те трябва да кръщават новородените деца. Трябва да се отбележи, че за три десетилетия сръбската власт успява да посърби окончателно тези райони.

ЕКЗАРХИЯТА. След Руско-турската война Екзархията е може би най-засегната българска институция. Нейният диоцез е разпокъсан на пет части, българските владици са отзовани от местопребиваването си, нито една от правителствените разпоредби за правата на националната Църква не е в сила. В Цариград остава практически само българският екзарх Йосиф I .

Въпреки тежкото положение Екзархията остава единствената легитимна легална институция на българите в империята . Тя е създадена като османско учреждение със султански ферман и това се използва от първостроителите на българската държавност, които преодоляват съпротивата на Високата порта и Гръцката патриаршия и запазват седалището на Екзархията в турската столица.

Екзарх Йосиф I води дълга, упорита и неравна борба за първоначално възстановяване на положението отпреди войната, а в последствие и за развиване на екзархийските институции. В тази си дейност той получава извънредно голяма помощ от българското правителство. Тъй като княжеството остава под юрисдикцията на Екзархията , се осигурява редовно постъпление на огромни суми, които се използват за развитие на църковното и просветното дело. Българските правителства помагат и в друга насока - под натиска на правителствата на Ст. Стамболов и К. Стоилов до края на XIX в. от 16 епархии на Екзархията седем имали законно признати митрополити, а останалите се управлявали от екзархийски наместници.

Освен възстановяването и укрепването на църковните структури Екзарх Йосиф I виждал главната си задача в развитието на просветното дело. Създаването на училища под прякото ръководство на църковнонационалните общини дава възможност цялото българско население да се включи в издръжката и поддръжката на учебното дело. През 1880 г. е изработен план за изграждане на класни училища и гимназии в Европейска Турция . За център на Македония е избран гр. Солун , а за Тракия - Одрин. В Солун се откриват мъжка и девическа гимназия, а в Одрин - педагогическа гимназия, която подготвяла учители за земите под турска власт. През 1882 г. в Македония и Одринска Тракия имало 237 училища с 351 учители и 16 063 ученици. През учебната 1899-1900 г. броят на училищата вече е 942 с 1 447 учители и 32 079 ученици. Както се вижда от посочените цифри, размахът на образователното дело действително е голям.

ЧУЖДИТЕ ПРОПАГАНДИ В МАКЕДОНИЯ . Екзархията се изправя практически сама срещу настъплението на чуждата религиозна, културна и национална пропаганда. Особено силна е гръцката просветно-културна инвазия. Гърците се основават на своите позиции още от годините на възрожденските процеси: Патриаршията никога не е напускала тези райони, нещо повече - след разгрома на християнските държави през XIV- XV в. дълго време тя е единственият защитник на немюсюлманското население в империята . Широко разгърната мрежа от гръцки училища, подплатена с икономическата мощ на гръцката буржоазия, е сериозна опасност за българското национално движение. Борбата с елинското настъпление е продължение на стълкновенията, започнали още в началото на XIX в. Най-големите конфликти са при опитите на българското население да отхвърли принадлежността си към Патриаршията според постановките на фермана за Екзархията - опити, които продължават чак до войните.

Гръцката пропаганда се базира на т. нар. "мегали идея ", която си поставя за крайна цел възстановяването на Византийската империя . Позоваването на историческото минало крие сериозна опасност от стълкновение с другите народи на полуострова, и то няма да закъснее.

Не по-малко опасна е сръбската пропаганда. Сръбската държава е притисната от две империи - Османската и Австро-Унгарската , което я принуждава да започне културно-политическа офанзива в земите, населени с българи, като територии, които могат да бъдат много по-лесно асимилирани културно, а в последствие и териториално. Още от 40- те год. на XIX в . сръбската външна политика е насочена към разширяване за сметка на българските земи. По време на Руско-турската война тя успява да откъсне територии с преобладаващ български етнически елемент.

Сръбската агитация се базира на не особено оригиналното, но ефикасно действащо твърдение, че населението на Македония ще се чувства много по-сигурно под сръбска закрила, тъй като ще получи пряка материална помощ. Белградското правителство не се скъпи за стипендии и парични помощи. В Сърбия са привлечени много български младежи, които учат в гимназии, в университета и във военните училища. Идеята на сръбското правителство е да се създаде просръбско настроена интелигенция, която впоследствие да отдели част от българското население. В тази си политическа линия сръбското правителство получава помощ и от османските власти, които се надяват да раздробят националното движение на българите и да го изправят против сръбските аспирации, улеснявайки по този начин турските власти в управлението на Македония .

Сръбските управляващи много бързо се убеждават, че налагането на прекия сърбизъм е с ограничен мащаб и е обречено на практически неуспех. Българската национална идея вече много трудно може да се изкорени. Затова сръбската дипломация действа в друга посока - с теорията за т. нар. македонизъм . Сръбската пропаганда внушава, че населението на Македония не е българско, а славянско, със собствена история и култура, коренно различна от тази на българите. Творците на македонизма изготвят учебници на македонски диалект, в който се прибавят сърбизми. Този национален сепаратизъм се прокарва много по-лесно, отколкото прекият сърбизъм. Въпреки това сръбската линия не намира много последователи. Нещо повече - именно настъплението на сръбската пропаганда кара много голяма част от интелигенцията да предприеме съответните защитни мерки.

Освен сръбската и гръцката българските земи са обект на пропаганда и на други съседни държави. В западните краища на Македония вилнеят албански банди, които чрез насилие и заплахи се опитват да албанизират населението. От началото на XX в. действа и румънската пропаганда. В Букурещ се изработва и лансира теорията, че румънската държава е наследник и закрилник на населението, заварено от римските легиони и впоследствие латинизирано. Става въпрос за т. нар. куцовласи , които са незначителен процент от населението на Македония , но това не пречи на правителството в Букурещ да настоява, че то е единствен изразител на техните интереси. Турското правителство, вярно на своята политика за разделяне и владеене на християнските народи, се отнася с определена симпатия към румънските искания с цел да се влошат отношенията между България и Румъния . По тази причина Цариград признава правото на Букурещ да закриля куцовлашкото население в културен и религиозен аспект. Букурещ намира и друг свой съюзник - Атина , тъй като в религиозен аспект куцовлашкото население се придържа към Патриаршията .

За да се разбере сложната картина на етническото и религиозното противостоене в Македония , трябва да се отбележи, че там продължават своята дейност протестантската и католическата пропаганда, които се опитват да приобщят българите към Римската курия . Не трябва да се забравя, че българите си остават обект и на пряката турска асимилационна политика.

Въпреки своята всеотдайна дейност Екзархията не може да се справи сама с този широк натиск върху българското единство. Като учреждение легално, санкционирано и признато от турската власт, не може да се очаква Българската църква да се заеме с ръководенето на открита въоръжена съпротива. Позицията на Екзарх Йосиф I е лаконична и пределно точна: "Ние само трябва да посеем семето на бунта". Идва времето на революционерите.

ОРГАНИЗАЦИЯТА . В началото на 90-те год.на XIX в. нуждата от създаването на революционна организация все повече се осъзнава от македонските и тракийските българи. На 23 октомври 1893 г. в Солун е поставено началото на Български македоно-одрински революционен комитет ( БМОРК ). Основателите са шестима - д-р Христо Татарчев, Дамян Груев, Иван Хаджиниколов, Петър Попарсов, Андон Димитров и Христо Батанджиев , които сформират първото ръководно ядро на организацията. В началото на следващата година започва изграждането на структурите на комитета. Използването на комитетската форма показва съпричастието на македонските дейци към опита на българското националнореволюционно движение.

Политическите искания на БМОРК се съсредоточават върху чл. 23 на Берлинския договор , като се издига лозунг за постигането на пълноценна автономия за всички земи, населени с българи. Революционните дейци разчитат да повторят източнорумелийския вариант, тъй като се страхуват, че прякото присъединяване на Македония и Одринско към княжеството ще срещне отпора не само на Турция , но и от великите сили и балканските държави. Ако Македония като самостоятелна автономна област не успее впоследствие да се обедини с България , тя ще получи възможността да се развива като втора българска държава, запазвайки самобитността на населението в нея. Според приетия устав член на организацията може да бъде "всеки българин без разлика на пол, и който не е компрометиран с нещо нечестиво". Организацията се изгражда на чисто българска основа. Централният комитет е със седалище в гр. Солун . Висш орган на организацията е конгресът . Изгражда се четнически институт, тясно свързан с т. нар. селски милиции , които се мобилизират само в случаите, когато се предприемат по-големи акции.

През 1902 г. са променени уставът и правилникът на организацията. Тя приема ново име - Тайна македоно-одринска революционна организация ( ТМОРО ). Целта е да се обединят всички недоволни сили в Македония и Одринско , като за членове на организацията вече се приемат всички "без разлика на вяра и пол". Това е крачка към интернационализиране и масовизиране на организацията, но за съжаление другите националности не се отзовават на поканата и движението си остава предимно българско. ТМОРО издига искания за съставяне на вилаети по национален принцип, за създаване на местно събрание, за назначаване на християнски чиновници по народностен и количествен признак, за пълна обща амнистия, за равноправие на езиците и т. н. ТМОРО започва да доказва на великите сили , че е възможно Македония да съществува като икономически и политически самостоятелна област. С това се парират опитите да се представи организацията като българска, като инспирирана от софийското правителство и незачитаща правата на другите националности в Македония .

СЪТРУДНИЧЕСТВО И СЪПЕРНИЧЕСТВО . Наред с ТМОРО многобройната македонска емиграция в княжеството , подкрепяна от почти цялото население на страната, също се заема със създаването на организация, която да защитава интересите на останалите в Турция българи. На основата на многобройните македонски комитети, комитетите "Единство " и другите подобни организации, съществували до Съединението , през 1895 г. се създава Върховен македонски комитет ( ВМК ) в София с председател Трайко Китанчев . Първоначалната цел на комитета е да играе ролята на БРЦК в Букурещ през 70-те год. на XIX в. В цялата страна се създават местни комитети, в които влизат представители на всички социални и политически групи.

Вътрешната организация посреща с разбиране и ентусиазъм създаването на ВМК . Според Гоце Делчев , ако той не е съществувал, то "ние трябваше да го създадем". Членовете на вътрешната организация разбират много добре, че ефективно движение в Македония трудно може да се разгърне без помощта на българската общественост. Същевременно представителите на вътрешната организация се страхуват, че ВМК ще компрометира движението сред европейската дипломация и обществено мнение, ако се подчини на постоянно сменящите се правителства в София , а с това ще се попречи на синхрона с движението в Македония . В края на XIX в. ВМК възприема разбиранията на вътрешните дейци и координира дейността си с тази на БМОРК . Единството е особено плодотворно, когато начело на организацията е Борис Сарафов , който прави извънредно много за снабдяването на организацията с пари, оръжие и др. Четите на вътрешната организация много често намират подслон в България и се ползват със закрилата на ВМК .

В началото на XX в. под натиска на Русия, Австро-Унгария и Турция правителството на д-р Ст. Данев предприема репресивни мерки срещу ВМК . Това довежда до забрана дейността на комитета. Освен това движението в княжеството се разединява. През 1902 г. се образуват два комитета - единият, в който влизат лица от калибъра на П. К. Яворов , е за продължаване на сътрудничеството с вътрешната организация, а другият начело със записания ген. Цончев , несправедливо обвиняван за връзки с двореца, е за активни действия в Македония , които да предизвикат държавите, подписали Берлинския договор , да го преразгледат и наложат реформи в европейските части на Турция . Вътрешната организация се изказва против прибързани въоръжени действия, докато не се стигне максималното ниво на подготвеност на населението за повсеместна революционна акция. Тази тактическа разлика довежда до неприятни стълкновения между четите на двете организации. Много скоро обаче различията ще бъдат забравени предвид настъпващите събития.

В НАВЕЧЕРИЕТО. През лятото на 1902 г. в страната се празнува 25-годишнината от началото на Руско-турската война и боевете на Шипка . Това съвпада с оживеното кръстосване на български и руски дипломати между двете столици, предизвикано от преговорите по сключването на българо-руската тайна военна конвенция . Големите тържества на Шипка , които се съпровождат с първите военни маневри на българската армия, създават впечатление в голяма част от общественото мнение, че условията за една революционна акция са назрели и може да се разчита на евентуалната руска подкрепа.

Дейците на ВМК , ръководени от ген. Иван Цончев , преценяват, че обстановката в Македония и Одринска Тракия открива възможности за успешна акция. Ръководството на ВМК погрешно преценява подготовката на населението, която според него е достигнала предел и всяко забавяне може да бъде в услуга само на турските власти предвид опасността да разкрият революционната мрежа. Те разчитали и на евентуалната намеса на руската дипломация, която да принуди останалите велики сили да предприемат реформена акция в Македония според чл. 23 на Берлинския договор .

Преценката на ръководството на ВМК е далеч от реалностите. Населението на Македония все още не е напълно и достатъчно въоръжено за успешно въстание, а великите сили , още по-малко Русия , нямат никакво намерение да променят наложеното статукво на полуострова в този момент. Руската външнополитическа ориентация в началото на XX в. е обвързана с проблемите в Далечния изток и борбата за влияние в Тихоокеанския район с Япония . За Петербург спокойствието на Балканите било крайно необходимо. За никакви активни действия не е готово и княжеството , което все още не може да излезе от неколкогодишната финансова криза.

Противник на незабавните въоръжени действия е и ТМОРО . Вътрешната организация най-добре познава обстановката в Европейска Турция и категорично се противопоставя на евентуална авантюра. И това не попречва на ВМК да организира и поведе т. нар. Горноджумайско въстание през есента на 1902 г. Въстанието обхваща долината на р. Струма , но завършва с погром, което принуждава поток от хиляди бежанци да тръгне за България , търсейки спасение от редовната и нередовна турска войска.

След въстанието напрежението в Македония нараства чувствително. Турското правителство засилва репресивните мерки, съсредоточава военни и полицейски части, които вършат масови беззакония. Увеличават се стълкновенията между турските въоръжени сили и четите на вътрешната организация. Само през първата половина на годината безпристрастната статистика на чуждите наблюдатели отбелязва 86 сериозни сражения.

Това принуждава австроунгарската и руска дипломация на 8 февруари 1903 г. да връчат на Високата порта проект за реформи на полицията и жандармерията. Те трябвало да преминат в ръцете на европейски офицери, да се осигури заплащането на силите на реда от отделни бюджети на трите македонски вилаета, десятъкът да се замени с поземлен данък и в християнските села пъдарите мюсюлмани да се заменят с представители на християнските общности. Населението неслучайно определя тези реформи като "пъдарски", тъй като предприетите мерки с нищо не подобряват съществуващото положение. Въпреки реформените обещания призракът на революцията вече стряскал съня на много европейски дипломати.

ТАКТИЧЕСКИТЕ РАЗЛИЧИЯ. В тази обстановка от 2 до 4 януари 1903 г. в сградата на българската гимназия в Солун се провежда конгрес на ТМОРО , който взема решение за въоръжена акция през лятото на 1903 г. На конгреса не присъстват всички основни фигури на организацията. Липсва всепризнатият ръководител на ТМОРО - Гоце Делчев , а Дамян Груев все още е заточеник. Задграничното представителство в София също се изказва за революция.

Въпреки единодушните решения на конгресните заседания различията между отделните дейци на организацията не са преодолени напълно. Гоце Делчев е против прибързани въоръжени действия, защото познава много добре обстановката и настоява борбата да се води главно с четнически акции, които да нанасят удари върху жизнени за империята центрове, без да се вмъква цялото население в борбата.

Той се опасява, че в противен случай има вероятност от масови кланета и издевателства над българското население. Неслучайно лидерът заявява: "Друго е, ако бихме имали някоя гръцко-турска и сръбско-турска и най-после българо-турска война; обаче лошо бихме се отплатили на България за многобройните жертви подир нас, ако искаме да я вкараме боса в огъня". Но съдбата е решила друго - на 4 май 1903 г. великият българин е убит в кръвопролитно сражение на път за конгреса на Серския революционен окръг близо до с. Баница . Революцията дава своята най-свидна жертва.

Групата около Георги (Гьорче) Петров дълго време настоява за провеждане на т. нар. "перманентна революция ", за да не се допусне изтощаване и разбиване на организацията при едно масово, едновременно въстание. Той разчита на по-голяма самостоятелност на отделните революционни окръзи, което да не позволи на империята да намери подход за мобилизация и съкрушителен удар върху ТМОРО .

Членът на ЦК д-р Христо Татарчев и историографът на въстанието Христо Силянов настоявали за провеждането на класически тип въстание, като се използват всички сили на организацията и населението, за да може да се постигне евентуален успех, или, ако акцията се провали, европейската дипломация да бъде принудена под натиска на общественото мнение да проведе значително по-радикални реформи в Турция .

В края на април 1903 г. още едно събитие ускорява избухването на въстанието. Група младежи, известни в историята като "гемиджиите ", извършват серия от атентати в гр. Солун . Атентаторите искат, като засегнат финансовите и икономическите интереси на западните държави, да ги принудят да действат в защита на българското население. Във въздуха е хвърлена сградата на Отоман банк , взривен е френският кораб "Гвадалкивир ", прекъснато е осветлението на сграда и е взривена част от железопътната линия, идваща от Дедеагач . Почти всички солунски атентатори загиват, след като водят неколкодневни боеве по улиците на града. Саможертвата на тези младежи нажежава още повече обстановката и е пример за всички борци на организацията. Съдбата на българското население е поета от организацията.

ИЛИНДЕНСКО-ПРЕОБРАЖЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ . Ръководството на ТМОРО решава въстанието да започне на 2 август ( Илинден ) в Битолския революционен окръг . Началото на бойните действия в Одринска Тракия се определя за 19 август ( Петровден ), а Серският окръг трябва да вдигне оръжие на 27 септември ( Кръстовден ).

В определения ден щабът на въстанието в състав Дамян Груев, Борис Сарафов и Анастас Лозанчев нарежда на въстаническите отряди да започнат бойни действия. Призивът "хиляди пъти по-добре смърт, отколкото срамен и скотски живот" отеква в сърцата на хората.

Въстанието обхваща едновременно всички райони на Битолския революционен окръг . Освободени са планинските райони на Битолска, Леринска, Костурска, Охридска и Кичевска кааза .

Началото на въстаническите действия в Битолски окръг дава тласък на революционното движение и в Одринска Тракия . Съгласно с решенията на Солунския конгрес за обявяване на масово въстание в Странджанския район е свикан конгрес в местността Петрова нива , който изработва план за действията и избира главен щаб в състав Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Стамат Икономов. На 18 август бойните действия започват. Четите на организацията освобождават Василико ( Царево ) и Ахтопол и изтласкват турските части към Малко Търново и Лозенград .

Турското правителство хвърля огромни сили за потушаване на въстанието в Македония и Одринска Тракия . Според данните от мемоара на вътрешната организация от 1904 г. в Битолския и Охридския революционен окръг са станали 239 сражения, в които вземат участие 20 000 въстаници срещу 350- хилядна войска. В сраженията загиват 994 въстаници, опожарени са 201 села, убити са 4 600 мирни жители, а други 25 000 жители на Македония и Одринска Тракия избягват в княжеството . Тези цифри са категорично доказателство за непримиримостта на българското население в Македония и Одринско със съществуващия национален и социален гнет, за непреклонната му воля да живее свободно, за стремежа му да отхвърли окончателно позорното османско господство.

Изправени пред превъзхождащ ги противник, въстаниците постепенно изчерпват своите сили. Султанът отчита това и в началото на септември прави тънък дипломатически ход, като обявява, че кръвопролитията ще бъдат прекратени, ако великите сили принудят България да се откаже от подкрепа за въстанието. Турция прехвърля своята отговорност на софийското правителство. Великите сили , главно Русия и Австро-Унгария , се намесват и с ноти до българското правителство го предупреждават да не се намесва в конфликта. Външните министри на двете империи изработват нов реформен план. Мюргщегските реформи (по името на града, където се срещат граф Ламсдорф и граф Голуховски ) предвиждат умиротворяване на областта и даване някои права на народностите в империята .

На 17 септември щабът на въстанието изпраща молба до българското правителство да обяви война на Османската империя . При съществуващата международна обстановка, когато против България застават Турция , балканските държави и великите сили , при липсата на достатъчно добре въоръжена и мощна армия този апел остава без последствие. Всички обществени слоеве в страната независимо от своите различни схващания съчувстват на въстаниците и оказват морална и материална помощ. Но за съжаление върховният момент в развитието на революционните процеси в Македония не съвпада с готовността на княжеството за решителни действия. Разминаването предопределя и резултатите на въстанието. Останали без надежда за външна помощ и намеса, въстаниците постепенното се оттеглят към границите на свободна България .

Илинденско-Преображенското въстание избухва преждевременно, преди да бъде завършена всестранната подготовка на населението. Затова масово въстание избухва само в два от революционните окръзи. През 1903 г. не съществуват реални възможности за победен изход от въоръжената борба. Османската империя все още притежава огромни човешки, военни и икономически ресурси, които не могат да бъдат пречупени от нито една балканска държава самостоятелно, а още по-малко от населението на една-единствена провинция. Международното положение също не предвещава благоприятен изход. Великите сили все още не са готови да пристъпят към решаване на сложния Източен въпрос . Русия е заета в Далечния изток , където назрява въоръжен конфликт с Япония. Австро-Унгария , другата държава с решаващ глас в балканските дела, все още не е завършила юридическо присъединяване на окупираните през 1878 г. Босна и Херцеговина, за да допусне нови усложнения и преразпределение на политическата карта на полуострова. Балканските държави също много внимателно следят борбите на българското население за свобода. Те са решителни противници на реформи без тяхно участие, тъй като това означава да се откроят необоснованите им претенции.

СЛЕД РАЗГРОМА. Потушаването на Илинденско-Преображенското въстание все пак принуждава руската и австроунгарската дипломация да разширят започнатите реформи от началото на 1903 г. Мюргщегската реформена програма предвижда сериозни подобрения в турската административна система с надеждата да се премахне силното недоволство на местното население. Предвижда се разпускането на нередовните войскови части, реорганизация на жандармерията и съдебната система. Оказва се известна помощ на населението след разгрома на въстанието. И тази реформена акция не е гарантирана от някакъв ефективен механизъм и подобренията са минимални, тъй като по стара своя традиция правителството на Турция няма никакво сериозно намерение да прилага реформения план. От акцията е изключено Одринско , което още повече стеснява надеждите за успех на реформите. Вътрешната организация се противопоставя на палиативните реформи, защото според нея те са недостатъчни и противоречат на основната цел на революционното движение - освобождаване и откъсване на Македония и Тракия от рамките на прогнилата империя .

След разгрома на въстанието вътрешната организация изпада в дълбока криза. Много от видните ? ръководители загиват, други попадат в затворите, немалка част отива в свободното княжество . Противоречията в тактиката на организацията постепенно довеждат до дълбоко разцепление.

Най-активни в настояването за реформи в организацията са групираните около Гьорче Петров, Яне Сандански и Пере Тошев представители на Серския революционен окръг . Те настояват за демократизиране и децентрализиране на организацията чрез въвеждането на изборност при формирането на ръководните органи. Тази групировка остава в историята под името "левица " в организацията, тъй като заимства някои постановки от социалистическата теория. Те подценяват дейността на чуждата пропаганда и дори издигат абсурдната теза, че в качеството си на български национален представител организацията едва ли не провокира дейността на пропагандите. Във фетиш е издигнат лозунгът за пълната независимост на организацията от политиката на свободна България .

Т. нар. "централисти ", много често обозначавани като "десница " в движението, са обединени около Христо Матов и Дамян Груев. Те не отричат необходимостта от реформи в структурите на организацията, но промените според тях трябва да се провеждат много внимателно, като се обмисли опитът от близкото минало и без да се залита към каквито и да е утопични теории. Централистите настояват организацията да действа прагматично, съобразно съществуващите условия в империята и разчитайки на своите сили и интереси.

През октомври 1905 г. организацията провежда първия си общ конгрес след Илинденско-Преображенското въстание . В Рилския манастир се събират представители на шест революционни окръга под председателството на Д. Груев . На конгреса организацията приема своето най-популярно име - Вътрешна македоно-одринска революционна организация ( ВМОРО ), и изработва нови основни документи - устав и правилник. В тях залягат постановките на "левицата ", макар че Д. Груев и Хр. Матов успяват да отбият най-крайните искания. Въвежда се силно децентрализирана организационна структура, националност на организацията, изборно начало и пр. Конгресът осъжда чуждите пропаганди и се изказва за продължение на революционната борба до победен край. Постига се помирение с Върховния македонски комитет на ген. Ив. Цончев , който писмено декларира, че комитетът възприема всички основни принципи на вътрешната организация и обявява на ВМК за несъществуващ.

За членове на Централния комитет са избрани Дамян Груев, Пере Тошев и Т. Попантов. За задгранични представители на организацията в София са избрани Гьорче Петров, Димитър Стефанов и Петър Попарсов . Левицата получава превъзходство в основните организационни органи. Печатният орган - в. "Революционен лист" - се поема от теоретика на левичарството Димо Хаджидимов .

Конгресът не потулва разцеплението в организацията. Дискусията избухва с пълна сила веднага след неговото завършване. Организацията, заета със спор, безсмислен по своето естество, се разпада. Всеки окръг действа самостоятелно, от миналата мощ на ВМОРО остава много малко. В края на декември 1906 г. е убит и Д. Груев , което още повече засилва дестабилизационните процеси.

Здравите сили в организацията се заемат с възстановяване на нейната сила. В края на 1906 г. е свикан поредният общ конгрес на ВМОРО , но левичарите , загубили мнозинството си от Рилския конгрес , провалят заседанието му. Привържениците на Яне Сандански напускат конгреса и фактическото разцепление на организацията е пълно.

Изолирани от мнозинството в организацията, левичарите стигат до дъното на своето падение и въвеждат терора като средство за постигане на политическите си цели. Първи е ликвидиран драмският воевода Михаил Даев , а на 28 ноември 1907 г. по заповед на Сандански неговият съратник Т. Паница ликвидира двама от най-видните дейци на организацията - Борис Сарафов и Иван Гарванов . Зловещото убийство нанася сериозен удар върху авторитета на организацията в международен и вътрешнополитически план.

В УСЛОВИЯТА НА МЛАДОТУРСКИЯ ЕКСПЕРИМЕНТ . На 11 юли 1908 г. младотурците извършват военен преврат и обявяват граждански свободи в империята . Двете течения във ВМОРО реагират по различен начин. Левичарите прегръщат идеите за хуманизиране и европеизиране на Османската империя и защитават започнатото от младотурците . Те се надяват, че империята ще се изгради като остров на мирно и тихо съжителстване на различните народи, раси и религии. Идиличната картина обаче съществува само в умовете на ръководството на левичарите.

Нещо повече - левичарите на практика влизат в услуга на целите и задачите на младотурското движение , което се стреми по всякакъв начин да покаже пред европейското обществено мнение, че иска да обхване и обвърже християнските националноосвободителни движения към каузата на новата власт. Яне Сандански и Христо Чернопеев легализират своята организация и стават център на шумни тържества по повод настъпилата свобода.

В началото на следващата година те изграждат и своя политическа организация, като създават Народната федеративна партия . Тя трябва да се изгради като конституционна партия в рамките на империята и да обхваща всички народности, населяващи Македония. Партията се изгражда само в териториите, които се контролират от организацията на левичарите - Серски, Солунски и Струмишки окръг , което показва не особено голямата популярност на идеята. Надеждата, че към партията ще се присъединят и други народности много скоро пропада. Изградена е само една секция - българската.

Народнофедеративната партия има почти незабележима дейност, която се изразява в няколкото акции в защита на селяните чифлигари и в работата на нейния единствен представител в Турския парламент Д. Влахов . В края на 1909 г. идеята за масова многонационална партия разочарова дори най-видните представители на ръководството. Първи напуска Хр. Чернопеев, който възстановява Струмишкия революционен окръг . Организацията се разпада. Стига се дори до сензационното изключване на Яне Сандански и в началото на 1910 г. партията е само исторически факт.

Със своята дейност левицата практически изоставя санстефанския идеал. Тази всенародна идея се подменя с химерата за "независима Македония" по образец на швейцарското кантонално административно отделение, стояща в основата на политическата заблуда, наречена "балканска федерация на равноправни народи, живеещи при социално равенство". Неслучайно най-активни в левицата са бивши и настоящи социалдемократи.

Централистите посрещат младотурската революция значително по-резервирано и не влизат в пряка услуга на новата власт. Те не отричат нуждата от промяна на съществуващия режим в империята , не разглеждат "хуриета " като първа стъпка към крайната цел на организацията - автономията. Опитите на ЦК на ВМОРО да влезе в разбирателство с младотурците се провалят поради крайните различия, които съществуват. ЦК възприема гледището, че може да има легализиране на комитетските дейци, но след като се укрие оръжието, и да се разглежда като временно примирие, а не като сваляне от дневен ред на идеята за въоръжена борба.

На 27 юли 1908 г. е създаден първият Български конституционен клуб . За кратко време в почти всички главни центрове на Македония възникват подобни клубове, които на 7 септември провеждат конгрес, поставил основите на Съюза на българските конституционни клубове . Главната цел, която си поставя в новите условия тази по същество българска партия, е постигането на "областно самоуправление, нови вилаетски граници по етнически принцип и създаването на местна администрация".

За разлика от Народнофедеративната партия , Съюзът на българските конституционни клубове е масова национална политическа партия на българите в Македония и Одринско . Зад нея застават структурите на ВМОРО , което позволява за много кратко време тя да покрие със свои клубове цяла Македония . До края на своето съществуване - есента на 1909 г. - клубовете развиват интензивна дейност.

В края на 1909 г. клубовете влизат в противоречие с младотурската власт, някои са закрити, други се саморазпускат и основната маса от дейците им се ориентира отново към въоръжена борба. Всъщност най-трезвите и далновидни членове на ВМОРО започват подготовката за възстановяването на организацията още през пролетта на 1909 г. В основата на тази дейност стоят Тодор Александров, Христо Матов, д-р Христо Татарчев. Към тях се присъединява разочарованият от левичарството Христо Чернопеев .

В началото на 1911 г. според устава на ВМОРО, който предвижда при възможност да се състави Централен комитет чрез свикване на конгрес, чрез писмено разбирателство между отделните окръзи са утвърдени Т. Александров, П. Чаулев и Хр. Чернопеев за новия състав на ЦК на ВМОРО. Малко по-късно, на 15 март 1911 г. , е подписан и специален протокол, с който към организацията се присъединяват и членове на бившия ВМК начело с подп. Александър Протогеров . Силите се обединяват, а на хоризонта вече се задават буреносните облаци на войната.