Joomla Software solutions Template

Payday loan

Васил Левски (Васил Иванов Кунчев) е роден на 18 юли (6 юли стар стил) 1837 г. в Карлово в семейството на Иван Кунчев Иванов и Гина Василева Караиванова. Има двама братя — Христо и Петър — и две сестри — Ана и Марийка. Васил Левски, известен и като Дякона, Апостола, Главният книжар, Тропчо, Ефенди Аслан Дервишооглу, В. Лъвский, Аслан Дервишооглу Кърджалъ, Драгойчо, Дякон Игнатий, е идеолог и организатор на българската национална революция, основател на Вътрешната революционна организация (ВРО) и на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Левски учи във взаимно училище в Карлово. През 1851 г. баща му умира от мозъчен кръвоизлив и тримата братя сами остават да се грижат за семейството. От 1855 г. е послушник при вуйчо си архимандрит Хаджи Василий, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора, учи две години в класно училище в Стара Загора и изкарва едногодишен курс за подготовка на свещеници. На 24 ноември 1858 г. приема монашеството под името Игнатий, а през 1859 г. става дякон. По-късно (1861 г.) обаче под влияние на Георги Сава Раковски, Левски захвърля расото и се посвещава на революционното дело. През 1862 г. заминава за Сърбия и взема участие в Първата българска легия на Раковски в Белград. Там заради ловкост и храброст получава прозвището Левски (според легендата е направил лъвски скок по време на военни упражнения). След разтурянето на легията се присъединява към четата на дядо Ильо войвода. През 1863 г. заминава за Румъния и след кратък престой се завръща в България. Отказва се от монашеския сан през 1864 г и до 1866 г. е учител в с. Войнягово, Карловско, а след това (до 1867) в Еникьой, Северна Добруджа. Като учител Левски развива революционна пропаганда сред народа и организира патриотични дружини за бъдещото въстание. Ноември 1866 г. се среща с Раковски. През 1867 г. става знаменосец в четата на Панайот Хитов. В Белград участва във Втората българска легия на Раковски (1867 – 1868). След разтурянето й прави опит да премине в България с чета, за да подготви народа за въстание, но е арестуван в Зайчар от сръбските власти и хвърлен в затвора. Освободен, Левски се прехвърля в Румъния. След това отново се връща в Зайчар и пак заминава за Румъния. След неуспеха на четническата тактика Левски стига до идеята, че за успешния изход на национално-освободителната борба е необходимо центърът на революционната подготовка да се премести в България чрез изграждане на мрежа от революционни комитети. На 11 декември 1868 г. започва първата си агитационна обиколка из България, която завършва през февруари 1869 г. Март-април 1869 г. се връща в Румъния. Започва втората си обиколка из България на 1 май 1869 г., по време на която основава революционни комитети. На 26 август 1869 г. се връща в Румъния през Русе. Убеждава за преместването на революционния център в България, но не среща подкрепа. В края на 1869 г. Левски участва в създаването на БРЦК в Букурещ и заедно с Любен Каравелов застава начело на революционно-демократичното му крило. Напуска Румъния и продължава изграждането на мрежата от революционни комитети в България. В края на 1870 г. определя Ловеч за център на ВРО — „Привременно правителство в България“. През 1871 г. за помощници на Левски са изпратени Димитър Общи и Ангел Кънчев. Същата година изработва програма и проектоустав на БРЦК. Инициатор и участник е на първото общо събрание на БРЦК в Букурещ (29 април — 4 май 1872 г.). В края на юни 1872 г. напуска Букурещ и като пълномощник на БРЦК пред комитетите в България започва преустройство на Вътрешната революционна организация. Създава окръжни комитети. На 22 септември 1872 г. Димитър Общи организира обир на турската поща в Арабаконак. Левски е против, но е подкрепен единствено от поп Кръстю Никифоров. Залавянето на участниците нанася тежък удар на революционната организация. Левски получава нареждане от БРЦК и Каравелов за вдигане на въстание, но отказва да го изпълни и решава да прибере архивите на ВРО от Ловеч и да се прехвърли в Румъния. На 26 декември 1872 г. бива заловен от турската полиция до Къкринското ханче (източно от Ловеч). Съдът го осъжда на смърт чрез обесване. На 18 февруари (6 февруари по стар стил) 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София. Мястото на обесването на Васил Левски се намира в центъра на днешна София, където е издигнат негов паметник.

Христо Ботев е роден на 25 декември 1847 г. (нов стил — 6 януари 1848 г.) в гр. Калофер в семейството на даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева. Първоначално (1854–1858) учи в Карлово, където е учител Ботьо Петков, по-късно се завръща в Калофер, продължава учението си под ръководството на своя баща и през 1863 г. завършва калоферското училище. Октомври същата година заминава за Русия и се записва частен ученик във Втора Одеска гимназия, от която е изключен през 1865 г. Известно време е учител в бесарабското село Задунаевка. През 1867 г. се завръща в Калофер, започва да проповядва бунт срещу чорбаджии и турци, след което окончателно напуска Калофер. По това време във вестник „Гайда“, редактиран от П. Р. Славейков, е публикувано първото стихотворение на Хр. Ботев — „Майце си“. От октомври 1867 г. живее в Румъния. Работи в Браила като словослагател при Димитър Паничков, където се печата в. „Дунавска зора“. През следващите години се мести от град на град, известно време живее заедно с Левски. През 1872 г. е арестуван за конспиративна революционна дейност и изпратен във Фокшанския затвор, но освободен вследствие застъпничеството на Левски и Каравелов. Започва работа като печатар при Каравелов, а по късно като сътрудник и съредактор на революционния орган. Започва активната му дейност като журналист и под негова редакция започва да излиза новия орган на революционната партия — в. „Знаме“. През 1875 г. съвместно със Стефан Стамболов издава стихосбирката „Песни и стихотворения“. Май 1876 г. — вследствие новината за Априлското въстание, Ботев започва дейност за организиране на чета, става нейн войвода. От Гюргево се качва с част от четата на кораба „Радецки“ и на 17 май заставят капитана да спре на българския бряг. На 20 май 1876 г. е последният тежък бой — привечер след сражението куршум пронизва Ботев. Това се случва в подножието на вр. Камарата във Врачанския балкан.

Георги Раковски (истинско име Сава Стойков Попович; 1821 – 1867) е роден в Котел в будно търговско — занаятчийско семейство. Учи в местното килийно училище, продължава в Карлово при Райно Попович. От края на 1837 г. постъпва в гръцко училище в Куручешме (Цариград). Изучава хуманитарни и природни науки, древни и модерни езици. Реагира на всеки опит да се осмеят или оклеветят българите с остро патриотично чувство. Свързва се с дейците на черковната борба Неофит Бозвели и Иларион Макариополски. През 1841 г. пътува до Атина, където е създадено тайно македонско дружество с цел организиране на общо въстание. Пътува до Браила (под името Георги Македон), след като узнава, че българи и гърци готвят съвместно въстание. Бунтът е осуетен от румънските власти, но Раковски остава в Браила, за да продъжи организирането патриотичните сили. Издържа се като частен учител по старогръцки и френски. Отново румънската полиция се намесва, но Раковски успява да се укрие. Обръща се към руския консул, но той го предава на румънското правителство и на 14 юли 1848 г. го осъждат на смърт. Тъй като е бил гръцки поданик, гръцкото консулство се наема да го изпрати в Атина, но гръцкият посланик в Цариград го изпраща тайно във Франция. Установява се в Марсилия за година и половина. След като не е възможно да учи в Париж, както му е обещал гръцкия консул, той се връща в Котел и се включва в народната борба. За да заблуди полицията се преименува на Георги Раковски. Отново, заедно с еснафите в Котел, борещи се срещу чорбаджиите, са наклеветени пред турската власт. Биват арестувани и във вериги откарани в Цариград. Осъдени са на 7 години строг тъмничен затвор. По-късно Раковски е освободен. Страданията в затвора описва в спомените си „Неповинен българин“. Работи в Цариград като адвокат и търговец. Участвува в черковната борба. От същото време датират и първите му литературни опити. По време на Кримската война (1853–1856) постъпва като преводач в турската главна квартира в Шумен. Създава Тайно общество с цел да събира и изпраща военни сведения на руското командване. Поради предателство е разкрит, арестуван и пратен в Цариград. Успял да избяга, организира чета от 12 души, която през 1854 г. прехвърля Източна Стара планина, за да повдигне духа на българското население да се присъедини към руските войски. Води си дневник. Поради оттеглянето на руските войски, разпуска четата и 4 месеца се укрива у дома си в Котел, където замисля поемата „Горски пътник“ и скицира спомените „Неповинен българин“. В началото на 1855 г. напуска Котел, отсяда в Свищов и пише първото си стихотворение „Постъп (марш) българский“. Заминава за Букурещ, после — за Нови Сад. Там издава в. „Българска дневница“ (юни — октомври 1857), с който поставя началото на българската революционна журналистика, като замисля и пробния брой на в. „Дунавски лебед“. В Нови Сад издава „Предвестник горского пътника“. Започва да печата началото на поемата си „Горски пътник“, изучава българското историческо минало и проектира да създаде българско книжовно дружество. Турското правителство настоява пред австрийските власти да бъде арестуван и съден и отново поради гръцкото си поданство успява да избяга и се установява за известно време в Галац (Румъния) като после се прехвърля в Одеса и постъпва като възпитател в Духовната семинария. Руската цензура не му разрешава да печата вестници. Издава само едно от подготвените си съчинения — „Показалец... “. В 1860 г. отива в Белград. Издава част от научните си трудове, довършва печатането на „Горски пътник“. Започва издаването на в. „Дунавски лебед“ (1960–1961). От 16 бр. нататък го издава и на френски език с цел да запознае европейската общественост със съдбата и борбите на българите. Тук съставя план за освобождението на България и „статут за едно Привременно българско началство в Бялград“. Създава Първата българска легия (1862). На 3 юни 1862 г. избухва очакваното сблъскване между сърби и турци като легията веднага се намесва. Очакваната война е избегната и Раковски е принуден да разпусне легията. Той не се отчайва и подхваща нова идея за създаване на съюз на балканските християнски народи срещу Турция. През 1863 г. посещава Атина, Цетина и Букурещ като влиза във връзка с държавници и общественици. Издава в. „Бъдущност“ (1864) — списван на български и румънски с цел създаване на българско-румънски съюз. Издава в. „Бранител“ и подпомага преминаването на хайдушки чети в България. Българската емиграция и създадения таен комитет са разединени. Раковски изработва „Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лято“. Продължава книжовните си занимания. Проектира първа книжка на сп. „Българска старина“ и пише подробна автобиография. Умира от туберкулоза в околностите на Букурещ. Раковски е първият идеолог и организатор на национално-освободителното движение в България и е негов ръководител през първите 10 години. Още като ученик в Цариград разбира значението на българското исторически минало за укрепване на националното съзнание. Културно-историческите му възгледи се изявяват в неговата публицистика.

Тодор Каблешков е български революционер и един от ръководителите на Априлското въстание. Автор е на прочутото Кърваво писмо, в което пише за обявеното на 20 април 1876 г. въстание. Каблешков е роден в заможно семейство. Има общо осем братя и сестри. Получава начално образование в родния си град, а после отива да учи в Цариград.

Димитър Николов Асенов, по-известен като Хаджи Димитър, е един от най-известните български воеводи. Умира на връх Бузлуджа на 28 години. За смъртта му Христо Ботев пише стихотворението „Хаджи Димитър“. Димитър е роден в семейството на търговеца Никола и Маринка Асенови. Когато е на 2 години, той и семейството му отиват на поклонение в Йерусалим и оттогава Димитър е хаджия. Хаджи Димитър е убит при сражение с турска потеря на 18 юли 1868 г. при връх Бузлуджа в Шипченска планина. Войводата Кръстьо Асенов (1877–1903) е племенник на Хаджи Димитър.

Панайот Иванов Хитов (1830 – 1918) е български националреволюционер и четнически войвода. Роден е през 1830 г. в град Сливен. През 1858г. е хайдутин в четатата на Георги Трънкин. Две години по-късно е избран за войвода. Неговата дружина е сред най-активните в Югоизточна България. При него са хайдутствали Хаджи Димитър, Стоян Папазов, Дядо Желю. След възванието на Раковски възприема четническата тактика и през 1853 г. с дружината си заминава за Сърбия. Съобразно плана на Раковски, Панайот Хитов е определен за първостепенен български войвода. Като такъв на 28 април 1867 г. преминава от Румъния в България начело на значителна чета със знаменосец Васил Левски. С нея по-късно се оттегля през Стара планина в Сърбия. От април 1872 г. е член на БРЦК. Привърженик е на идеята за съгласуване на българското революционно движение със сръбските действия против Турция. Войвода на доброволческа чета в Сръбско-турската война от 1876 г. и в Руско-турската война от 1877 – 1878 г. Написва Моето пътуване по Стара планина и животописване на някои бългаски стари и нови войводи (1872) След Освобождението Хитов живее в Русе. Взема участие в политическия живот. През 1885 г. е начело на Съединението в Сливен. Заради борбата му срещу режима на Стефан Стамболов е хвърлен в затвора. Умира на 22 март 1918г.

Захари Стоянов (Джендо Стоянов Джедев). (1850, с. Медвен, Бургаска област — 2 септември 1889, Париж) Роден в семейството на овчаря Ст. Далакчиев. Учи в църковното (след 1860 взаимно и класно) училище в с. Медвен (1856–1862). Овчар в с. Инджекьой (дн. Тополите), Варненска област и в с. Подвис, Бургаска област (1866–1870), Шивашки чирак в Русе (1871–1872). Член на Русенския революционен комитет. Чиновник по Баронхиршовата железница на гара Търново-Сеймен (дн. Симеоновград, 1873). Участва в Старозагорското въстание (1875). Един от апостолите на IV революционен Пловдивски окръг по време на Априлското въстание (1876). След разгрома на въстанието е затворен в Пловдив, по-късно принудително е изпратен в с. Медвен. Нелегално отива в освободеното Търново (1877). Член на окръжния съд в Търново (1880). Секретар на Апелационния съд и съдебен следовател в окръжния съд в Русе (1881). Служител в Дирекцията на правосъдието на Източна Румелия (1882–1885). Оглавява БТЦРК, който организира съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885). От 1886 е в София. Народен представител в Народното събрание (1886), подпредседател на НС (1887), председател на НС (1888–1889). За пръв път публикува фейлетони в рубриката „Знаеш ли ти кои сме“ (1880) във в. „Независимост“ и статии (1881) във в. „Работник“. Редактира в. „Работник“ (1881), в. „Борба“ (1885), в. „Свобода“ (1887–1889). Активно сътрудничи на вестниците „Независимост“, „Братство“, „Съветник“, „Светлина“, „Южна България“, „Свирка“ и др. Публицистиката на Захари Стоянов, особено в началото, е под силното идейно-емоционално и стилно-езиково влияние на Любен Каравелов, както и на руските революционни демократи В. Г. Белински, Н. Г. Чернишевски, Н. А. Некрасов. До средата на 80-те години като политик стои на леворадикални русофилски позиции. Поддържа в Източна Румелия връзки с руски емигранти-народници, а чрез тях и с руската революционна емиграция в Швейцария и Румъния. В периода на борбата за Съединението се обявява против политиката на руското правителство. След 1885 става активен член на народнолибералната стамболовистка партия и застава начело на органа й в. „Свобода“. Публицистиката на Захари Стоянов се отличава с полемична острота и борбен, настъпателен дух. Чрез статии и фейлетони той воюва на много фронтове — срещу политически и идейни противници, срещу мними дълбокоучени, откъснали се от народа нашенски аристократи, срещу подкупни журналисти. Критикува социални недъзи, утвърждава революционното минало, пламенно защитава идеалите, паметта и делото на националните революционери, ратува за почит и възхвала на техните образи и завети. Това е публицистика с висок емоционален градус — гневна или възторжена, винаги пределно откровена и понякога до грубост невъздържана. Фейлетоните му носят ярка политическа окраска и партийни пристрастия. Безпощадната критичност и непримиримост към противната страна, цветистият език, жлъчната понякога подигравка, взетите направо от народните говори солени изрази им придават нерядко памфлетна острота. В литературно-критичната си дейност (особен обект на която е делото на Л. Каравелов) З. Стоянов е повлиян от идеите на руската демократична литература от 70-те и 80-те г. с нейните основни постулати — реализъм, демократизъм, обществено служене на литературата. Убеден е в социалната детерминираност на литературата и нейните граждански обществено-възпитателни функции; приема действителността като единствен източник и материал за художествено пресътворяване. Актуалният политически живот (политиката на Батенберг, режимът на пълномощията, Съединението) е тема на първата книга на Захари Стоянов „Искандер бей. Разказ из българския живот“, както и на „Чардафон Велики“, „Заробването на Гаврил паша, 6-ти септември 1885 г.“ и др. Основната творческа дейност на Захари Стоянов е свързана с мемоарно-биографичните произведения. Като мемоарист, биограф и белетрист той се движи в тематичната територия на близкото революционно минало — неговото пресъздаване и преосмислянето му в съотношение със съвременните критерии за национални нравствени ценности. Това определя идейния патос както на „Записки по българските въстания“, така и на „Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му“, „Христо Ботйов. Опит за биография“, „Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата. 1867-1868“. Същият идеен патос определя и редакторската и издателската дейност на З. Стоянов около съчиненията на Л. Каравелов и Христо Ботев. В тези две насоки той осъществява основния си замисъл — да се опишат българските въстания от 40-те и 50-те години до 1876, да се осветли техният исторически смисъл, героизъм и величие, да се посочат техните задължаващи традиции. Биографиите на Васил Левски и Христо Ботев, книгата за Хаджи Димитър и Стефан Караджа, писани паралелно със „Записките...“ и в пряка идейно-тематична връзка с тях, разширяват, допълват, обогатяват образно-емоционално темата за българските революционни борби и за ярките личности в тях. Най-значителното произведение на Захари Стоянов е „Записки по българските въстания. Разказ на очевидци. 1870-1876“ — плод на дългогодишно осмисляне, равносметка на собствения жизнен път, събиране на факти, документи, спомени и разкази на очевидци и участници в събитията, на тяхното пресяване и композиране в единно цяло. Псевдоними: Аз, Барон Лулчо, Барон фон Тиквеш, Барон фон Цървуланко, Стар Комита, Стоян овчарят, Omega, С., Х., Н., XZ, „?“.

Петко Киряков Калоянов, по-известен като капитан Петко войвода, е български хайдутин, войвода и революционер. Участва в Критското въстание (1866–69). През 1869 г. организира отряд, който се включва в Руско-турската освободителна война (1877–78). Капитан Петко войвода е русофил. След 1880 г. живее във Варна, където почива през 1900 г.