Home Педагогика Повестта Немили-недраги и драмата Хъшове от Иван Вазов

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Повестта Немили-недраги и драмата Хъшове от Иван Вазов ПДФ Печат Е-мейл

Повестта “Немили-недраги” и драмата “Хъшове” от Иван Вазов

Повестта на Вазов “Немили-недраги” е била четена и все още се чете с оглед на “верността й с истинския живот, с фактовете, събитията и обстоятелствата” /П. Пешев, “Периодическо списание на Българското книжовно дружество в Средец”, кн.Х, 1884 г./. Миналото обаче не е обект на безпроблемно съхраняване, то подлежи преди всичко на интерпретиране, така че целта на текста е да наложи една интерпретация, която да изрича “истината” за него.

Ето защо “вход” към света на миналото са различните му речеви практики. Заглавието на повестта цитира представителното за революционния “речник” на времето Ботево стихотворение “На прощаване”, т.е. насочва към един текст, който спори върху интерпретацията. Повестта на Вазов се включва в спора по името и неговия смисъл. Драмата “Хъшове” изнася името в заглавието си, за да уточни смисъла му в разноречието.

Повестта въвежда революционно-пропагандния “език” на миналото от дистанцията на настоящето. В срещата на настоящето с миналото значенията на думите и техните употреби трябва да бъдат разяснявани. Повествованието трикратно огражда в кавички думата “народен”, за да отбележи принадлежността й към “речника”. Повествователят се държи като преводач-посредник между минало и настояще. От друга страна обаче можем да разпознаем иронията му по отношение на употребата на думата. Думата “народен” е модна. Измерение на патриотизма са “гръмливите или безсмислени” надписи по браилските кръчми, изображенията, квалифицирани като “много обикновена и първобитна живопис”, гръмките прякори. “На мода по онова време” се оказва определен тип поведение и говорене.

Думата “хъш” също принадлежи на модния революционен “език” и се нуждае от разяснения. Проблем на разбирането възниква не само в диахронията минало-настояще, разночетения са налице вътре в рамките на самото минало. Героите на Вазов са “немили-недраги” преди всичко в неразбирането на своите и чуждите.

Битието на хъшовете и името “хъш” трябва непрестанно да бъде “превеждано” и да се “самопревежда”. Героите, които си дават това име, също се нуждаят от разяснения на значението му, от припомняне/произвеждане на смисъла му. Речта на Странджата може да бъде тълкувана като стратегия по производството на смисъла, по установяване на “речниковото значение” на думата /“...А хъш значи да се мъчиш, да гладуваш, да се биеш, с една дума, да бъдеш мъченик.”/ Употребата на съответния “език” сама по себе си вече огражда територията на хъшовското.

Предоставяйки смисъла, речта на Странджата осъществява трансформацията на “устните засърбаха, устата загвачиха, гърлата загълтаха” във “висши същества, родени за страдания, за борба и за слава – не като другите смъртни”. Благодарение на словото Бръчков успява да види в Македонски, който вече го е обрал на карти, “человек благороден, человек голям”. Речта на Странджата трансформира модния патриотизъм в “чист патриотизъм”.

“Кръщението на Бръчков в хъшовството” се извършва по аналогичен начин – чрез употребата на “език”, различен от този на повествователя. Повествователят и Македонски казват доста различни неща за пристигането на Бръчков в Браила: “Той просто беше оставил бащината си магазия, защото му беше омръзнало това тихо, сигурно и егоистично съществувание, което беше монотония. Мечтател, идеалист, ветреник – той искаше да вкуси от сладостта на неизвестното и новото”, твърди повествователят. ”Господа, Бръчков е пристигнал снощи от Турцията, защото неговото благородно сърце не може да търпи повече тиранията на нашите петвековни неприятели. /.../ Той е наш брат и достоен син на майка България”, твърди Македонски. Повествователят като че ли въобще не знае за сърцето, което “не трае да гледа турчин, че бесней...” Докато Македонски е познавач на поезията не само защото “с догматическа увереност” се изказва относно римата в сатирата на Попчето, а и защото скрито и явно цитира поезията на Бръчков/Ботев: “Тия кучета агарянски не дават вече пиле да прехвръкне през “тиха бяла Дунава”, както ти си го писал в книгата си...” Така Бръчков се оказва “славен хъш” именно в превода на случилото се на съответния революционно-пропаганден “език”. А и защото владее употребата му. Както казва стария Бръчков в драмата “до едно време беше все това четене, па удари на писане!” Показателен за революционно-пропагандния “речник” е списъкът от изрази, които бащата е запомнил: “оковани левове”, “петстотингодишно робство”, “балкански юнаци”, “турски тиранства”. Множественото число в изказа на бащата означава честотата на употребата в изказа на сина, втвърдяването на алегориите в клишета.

Речта на Странджата е мотивирана от един спор по “речника”, резултат от “сгрешените” му индивидуални употреби. Заради усъмняването във валидността на метафората – “народните изедници” “се хранят с потта на сиромасите” - Дерибеев автоматично получава нарицателното “мекере” и в двата текста. Между “мекере” и “народен” се разполага владеенето на “речника”, пък било то и не съвсем “правилно”: на въпроса от къде е забогатял Македонски отговаря “Не от лихварство като Христовича, а с потът на челото си”, под което има предвид нечестна игра на карти.

Че революционният “език” може безпроблемно да функционира без да се съотнася с нещата, става очевидно в драмата. Тук Дерибеев ще трябва да пише дописка от Видин за вестника, редактиран от Бръчков. “Какви новини да туря там?” – пита той. “Тури, че еди-кого си заклали, че еди-кому си обезчестили турци дъщерята, че еди в кое село заптиетата подпалили две къщи и изгорили живи осем души българи – туряй и имена...” В контекста на такава откровена направа на действителност в словото става проблематично казаното от Владиков в повестта: “Турските тирани са станали нестърпими и безчеловечни: вие четете всичкото в “Свобода”. Народът е готов да се дигне, за да строши железата на петвековните си мъчители и тирани. Трябва само да му подадем братска ръка.”

Проблемът за разбирането на този тип социална и речева практика преминава през различните национални езици. ”Бугари беци!” е неразбиращата реплика на зрителите власи в повестта. Драмата ще разгърне този епизод от трета глава в самостоятелна сцена. Тук намерението на Македонски “Тръба ечи” да се изпее “яката, да се чуй до Балкана, да потрепери султана” получава своя явно неадекватен “превод” /“А какви са тия песни, дето ги ревете?”/ Отговорът на Бръчков изрича неразбирането като резултат на езиковите различия: “тия песни са песни за свобода, господине, и ако да разбирахте български, щяхте да свалите шапката си пред тая песен”. Хотелиерът от повестта и полицаят в драмата обаче се оказват в позицията на “хората”, изговарящи обидно-неразбиращото “нехранимайка излезе” от Ботевото “На прощаване”: “Ще ви предам на полицията като нехранимайко.”; “Скитници и нехранимайковци!” Румънското говорене за българите “знае” Ботевата дума, пък и според списъкът от междуезикови омоними на Македонски, се оказва, че българският и румънският са много сходни езици, така че основания за неразбиране няма. Но румънското говорене явно не “помни” цялото Ботево стихотворение: “Ако да си спомнеше какво ни е принудило да напуснем отечеството си, да оставим къща и майки, и бащи, и братя, и сестри и да дойдем да се скитаме тук немили-недраги, нямаше да кажеш такива горчиви думи”.

Сръбското говорене за българското също сбъдва Ботевите съмнения относно разбирането: “Българите изведнъж се видяха, че ги третират не като безкористни съюзници, а като наемна войска от нехранимайковци, дошли само за плячка...” Може би не е случайно, че стихотворинието “Подъл ли е българският народ?” призовава именно Ботев при аргументацията на достойнството. Междуезиковите разногласия всъщност повтарят стария вътрешноезиков спор.

Ботев се появява във фигурата на адвоката и в “Немили-недраги”. Защото един от възможните отговори на директното питане на драмата “вие какво разбирате всъщност под думата хъш” е: “тия се наричат сами революционери, патриоти, народни човеци, а пък честните хора ги наричат вагабонти, нехранимайковци, пунгаши, крадци. Хъш – това е.” В спора върху назоваването, както в повестта, така и в драмата, на “чапкъни”, “вагабонти”, ”сган разбойници” са противопоставени “нещастни жертви” и “народни мъченици”. Тук Ботев се явява във фигурата на адвокат на “чистия патриотизъм” този път в буквалния смисъл, на сюжетно равнище. Повестта му позволява да бъде адвокат и на самия себе си, предвиждайки може би появата на Вазовата статия “Христо Ботев”, в която за него е казано горе-долу същото, което може да бъде казано за героите на повестта и драмата: “у него крайностите в хубавото и грозното се прикасават, сюблимните чувства на трубадур на свободата братуват с най-безнравствените житейски правила. Героят у него върви ръка под ръка с нощния касострошител...”/Иван Вазов, “Христо Ботев”, “Денница”, г. ІІ, 1891, кн. 6/.

Ботев обаче може да се окаже и във фигурата на обвинителя. Третата глава на повестта и второто явление от първо действие не само активно цитират Ботевата поезия, те сюжетно следват Ботевото стихотворение “В механата” и статията “Празнуването на Кирил и Методий”, но по-скоро за да променит аксиологията. Тук също “патриотите четат слова и речи”, “пеят “народни” песни, пият, ядат и се веселят”, но тези действия, противоположни на високото свръхдействие у Ботев, легитимират “хъшовското”, независимо от факта, че в изказа на повествователя Ботевото “дух за борба” пародийно означава “хващането за косите” и “давченето”. В някакъв смисъл тук Вазов се оказва в ролята на адвокат на хъшовете след Ботевата обвинителна реч – “В механата”.

Драмата осигурява последния си защитен аргумент чрез “живата картина”, т.е. отказва се от словото и “дава думата” на делата. Във финала си повестта “проговаря” на проблематичния революционен “език” – “тоя лев в Стара планина и тоя герой на Гредетин”, за да упрекне настоящето си, че изтривайки думите от “речника” си, изтрива и една действителност.

 

WWW.POCHIVKA.ORG