Home Право Определение и същност на държавата. Развитие на

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Определение и същност на държавата. Развитие на ПДФ Печат Е-мейл

Начало > Лекции > Общо учение за държавата

Определение и същност на държавата. Развитие на

понятието “държава”. Основни теории за същността на

държавата.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ НА ДЪРЖАВАТА

І. ДЕФИНИЦИЯ НА ДЪРЖАВАТА

1. Традиционното определение за държавата е свързано с

теорията на Р. Йелинек за конститутивните елементи на

държавата. Според нея съществуването на държавата

предполага едновременното наличие на няколко елемента.

Като цяло те разкриват същността на явлението държава.

Тези елементи възникват исторически последователно.

Тяхното общо наличие води до конституиране на държавата.

Те са конститутивни елементи на държавата.

Според теорията за конститутивните елементи на

държавата, държавата се състои от 3 елемента: население,

територия и държавна власт. Правото не е посочено като

самостоятелен елемент, а е вплетено, явява се част от

третия елемент – държавна власт. Правният ред е

неотменима съставка на държавата.

Държавата се изгражда като всяка друга социална

организация от 2 съставки:

а) социален субстрат;

б) социални регулатори (норми).

Съставните части на обекта, обаче, не са негови

свойства. Елементите на съдържанието не са негови

свойства. Затова същността на държавата не може да се

определи чрез елементите на нейното съдържание.

Понятието за държава не трябва да се извежда от

конститутивните й елементи. Все пак съдържанието

обуславя признаците на явлението.

2. Държавата е организирана конкретна етно-социална

общност.

От една страна тя е във смисловата верига племе, народ,

нация, т. е. има етническо проявление.

От друга страна тя има социална структура, социална

колективност, социална достатъчност, т. е. тя не е

просто етническо, а е и социално явление.

Държавата е властно-правна социална организация.

Конституиращото действие на властта и правото по

отношение на държавата се изразява в използването им

като регулатори. Те са средствата, чрез които

етно-социалната общност се създава и поддържа като

организация, като държава.

Властно-правният характер на държавата произтича от

властовия и правовия ред, които поддържат хомеостазиса й

като социална организация.

Властовият ред характеризира държавата чрез отношенията

на властване и отношенията между властващите. Той се

проявява като централизация и децентрализация на

властта.

Правовият ред характеризира държавата чрез юридически

признатата свобода в поведението на индивида.

Организацията предполага ред и подчиняване на реда. В

съвременната държава правовият ред поддържа равна

свобода и равна несвобода на всеки гражданин.

Ето защо можем да определим държавата като исторически

обусловена властно-правна форма на самоорганизация на

отделна етно-социална общност. Тя е самата общност,

разглеждана като организация. Държавата е другото име на

етно-социалната организация.

ІІ. РАЗВИТИЕ НА ПОНЯТИЕТО ЗА ДЪРЖАВА

1. Понятията са общи абстрактни представи за обектите в

съзнанието. Те са форма на отразяване на света в

мисленето, “Стъпала” на познанието в обективната

реалност. В понятията се отразява степента на опознаване

на обекта, като се разкрива неговата същност чрез

определящите я признаци. Теоретичното познание означава

понятията чрез определени думи – термини.

Понятията се развиват едновременно с разширяването на

познанието за обекта.

2. Първите възникнали държави са наложили изграждане на

първите понятия за тях и съответните думи за тяхното

отразяване. Преходният характер на древните култури не

позволява езикова приемственост и изключва от научен

оборот тогавашните термини. Затова днес при обяснение на

древните държави се използуват по-късно въведени

термини.

3. Древногръцката политическа мисъл формира първите

трайно възприети понятия и съответните им термини, които

означават държавата като качествено нова организация на

социалната общност.

Родовото понятие за държавата гърците обозначават с

термина “полис”. Това е човешка общност, различна от

общината и племето по начина на своето управление. В

зависимост от това кой управлява, кой властва в полиса,

гърците извеждат и различни понятия за формите на

държавата – демокрация, аристокрация, плутокрация,

охлокрация, тимокрация, монархия, олигархия, тирания,

деспотия, политея и др.

4. Рим, който възниква като град-държава, обозначава

себе си като civitas, което съответства на

древногръцкото полис. С разширяването на римската

държава се налага използуването на друг термин –

република (res publicae), тъй като управлението на

всички дела в новосъздадената общност се осъществява от

свободните граждани на Рим, наричани publica.

Терминът “република” съответства на понятието за

демократичното управление на Рим. От времето на Гай Юлий

Цезар (втората половина на І в. пр. н. е.)

демократичната форма на управление се замества с

автократична. Управлението на обществените дела

постепенно (особено след управлението на Октавиан

Август) се изземва от едно лице. Консулът, който прави

това, се нарича princeps (пръв сенатор), а държавата

започва да се обозначава като principat. Постепенно

принципсът присвоява абсолютната военновременна власт и

започва да я налага и в мирно време, като става

пълновластен господар. Новото състояние се обозначава

като imperium, а консулът се нарича вече “император”, а

държавата – империя.

5. През Средновековието за обозначаване на държавата се

използуват различни термини, установени в Древна Гърция

и в Древен Рим. Напр. през V век Авр. Августин

обозначава държавата с цивитас и с регнум. През 809 год.

Карл Велики определя себе си като император, а държавата

си като империя. През ХІІІ в. Д. Алигери наричана

държавата “монархия”. През 1575 г. Ж. Боден нарича

държавата “република”, макар че възхвалява кралския

абсолютизъм.

Основоположникът на модерната политическа наука Н.

Макиавели слага ред в тази бъркотевица. Той пръв

разграничава родовото понятие държава от отделните нейни

видове – република или принципат. За определяне на

родовото понятие той въвежда термина Stato, който

извежда от латинската дума Status – състояние. Този

термин отразява точно понятието за държавата, което той

изгражда, а именно – политическо състояние, което почива

върху отношенията между властващи и подвластни.

Този термин бързо добива популярност и се утвърждава

като родово понятие за държавата. Всички основни

европейски езици го възприемат.

6. В България първоначално за обозначаване на

българската държава са се използували термини като

“земя”, “хора”, “краище”. После държавата се схваща като

територия, подвластна на владетеля, и започва да се

обозначава с неговата титла – ханство, канство,

княжество, царство и пр. Държавата била като патримониум

на владетеля. Нямало разграничение между държавната

хазна и личното царско съкровище.

Първите български владетели (хан Тервел) са получили от

Византия титлата “кесар”. В българския език думата

“кесар” постепенно преминава в “цар” и държавата започва

да се обозначава като “Царство”.

След цар Симеон българските владетели (цар Иван Асен ІІ)

започват да се наричат и “самодържец”, а цар Калоян дори

обозначава себе си като император.

На базата на думата “самодържец” възниква и термина

“държава” (от “държа”). Понастоящем с него изразяваме

родовото понятие за държава.

Основни теории за същността на държавата

1. В хода на историческото развитие на познанието за

държавата се формират различни теории, обясняващи

нейната същност.

Тези теории могат да се разделят на три основни

направления:

а) социално – то търси обяснение на държавата като вид

социална общност;

б) властническо – търси обяснение на държавата като

властническа общност;

в) юридическо – търси обяснение на държавата като

юридическа общност.

Има и други теории, извън горните основни три

направления, които търсят обяснение на държавата и го

изграждат върху основата на различни социални или

духовни дадености или пък на базата на отделните

проявления на държавата. Така например представителите

на историческата школа в правото (Савини) обясняват

държавата като реализация на народния дух, Хегел – като

образ на нравствената идея; социал-дарвинистите (Конт,

Спенсър, Гирке) – като определен природен организъм.

2. Държавата всъщност е форма на самоорганизация на

конкретен етно-социален организъм и това налага

разграничаване от идеите на социал-дарвинизма.

Социал-дарвинистите считат, че еволюцията е всеобщ

процес, който важи с еднаква сила както за природата,

така и за обществото.

Човешката общност наистина е социален организъм, под

което разбираме първична форма на нейната

самоорганизираност. Факторите, които обединяват етноса,

са социални, а не биологични. Неравномерното развитие на

етносите се дължи не на биологични, а на социални

различия. Естественият подбор в природата е неприложим в

обществото.

3. Често се приема, че държавата е институционализирана

управленска структура, която “налага” реда. Държавата

била самостоятелна спрямо общността структура. Всъщност

установяването на официалния ред е еманация на

управленската функция и поради това възникването и

съществуването на държавата се обективира чрез

управленския апарат. Но държавата не се свежда до

апарата. Институциите на държавата не създават реда, а

го поддържат. Те са част от него.

Дихотомията “гражданско общество – държава” е условна и

показва не отделянето на държавата от обществото, а

възможността на съвременното общество да влияе върху

определянето на реда, върху своята самоорганизация. Ако

държавата се свежда до управленските институции, то

тогава държавната власт се явява частна власт на

държавния апарат, а държавната собственост – негова

частна собственост.

4. Най-старата социална теория е патерналистката,

изложена от Конфуций. Според него държавата е едно

голямо семейство. Отношенията в държавата били като тези

в семейството. Владетелят изпълнява ролята на бащата, а

поданиците – задълженията на децата.

В древна Гърция Платон и Аристотел също обясняват

държавата като социална общност. За Платон държавата е

структурирана общност от хора. Неин определящ признак

бил особената й организация. Организираността на

държавата трябвало да осигурява вътрешното разпределение

на необходимите й дейности като отделна автономна

общност. Хората са различни по характер – мъдреци, воини

и пр., затова те изпълняват различни функции в

държавата.

Аристотел поставя началото на патриархалната теория за

държавата. Според него държавата е общност от семейства,

която осъществява своята социална цел като се

самоуправлява. Той отделя управлението като политическа

сфера и го обявява за достояние на гражданите. Те

формирали политическата общност, която не съвпада със

социалния субстрат на държавата.

През Средновековието най-значимата социална теория е

тази на Данте Алигери. Той обяснява държавата като

съзнателно организирана общност. Трябвало да има

световна държава, която да обедини цялата човешка

общност за да няма войни и насилие.

Утопистите също създават теории за държавата,

принадлежащи към групата на социалните. Т. Мор, Т.

Кампанела, Фр. Бейкън и др. обясняват държавата като

човешка общност на ограничен, откъснат и изолиран от

света човешки колектив.

През Новото време социалната характеристика на държавата

се комбинира с други нейни характеристики.

5. Властническите теории обосновават същността на

държавата посредством съществуващата държавна власт. Те

водят своето начало от бого-властническите

(теократичните) концепции. Тези концепции биват

езически, християнски, ислямски и пр. Общото за всички

тези теории е това, че те приемат за основание на

властване на държавата (владетеля) авторитета на някое

божество. Хората дължат подчинение на Бога в границите

на създадената от Бога негова подвластна общност –

държавата.

През Възраждането оригинална властническа концепция

излага основоположникът на модерната политическа наука

Николо Макиавели. Според него държавата е политическо

състояние между властващи и подвластни. Държавата била

определен политически ред, производен от характера на

властващата група. Властта определя реда, без който няма

държава. Но властта не е дадена от бога, а е отношение

между отделните групи в общността. Така държавата се

явява човешка общност, организирана и подчинена на

политическа (частна, групова) власт.

Т. Хобс също има властническа концепция за същността на

държавата. За него тя е изкуствено създадено колективно

тяло, чиято същина е в установената абсолютна власт

върху индивидите. От една страна те се отказват от

естествените си права за да получат защита от държавата,

а от друга – остават напълно подчинени и безправни на

олицетворяващата я власт.

През ХІХ век се формират две нови властнически теории,

които получават широка популярност – расовата и

класовата.

Представители на расовата теория са Малтус, Спенсър и

много други. Най-ярък неин привърженик е австрийския

социолог Лудвиг Гумплович. Според него расите са

неравностойни, битката между тях е развитието на

човешкия род. По-силните завладяват по-слабите.

По-силната група е малобройна, организирана, войнствена,

интелектуално извисена и може да господства над

по-слабата, по-многобройна, неорганизирана и пр.

етническа група. В хода на историческото развитие

племената се сливат, формират се народите, но те носят

белега на своето расово начало, остават неравностойни.

Борбата между расите продължава като борба между

държавите.

Класовата теория за държавата се създава от Маркс,

Енгелс и Ленин. Според нея с появата на собствеността

обществото се разделя на две класи – експлоататори и

експлоатирани. Държавата е инструмент, машина за

насилие, в ръцете на експлоататорите за да господстват

над експлоатираните. Само при безкласово общество

държавата ще може да отмре.

6. Най-старата юридическа теория за държавата е

патримониалната. Тя обяснява държавата чрез правото на

собственост. Владетелят се приема като титуляр на

фактическата власт върху територията и населението.

Държавата е патримониум на владетеля. Според Макс Вебер

патримониалната концепция обяснява фактическото

положение при всички древни държави. С тази теория в

древността масово са обяснявали държавата. В Западна

Европа тази теория е наложена от германския император

Фридрих Велики през 12 век.

Цицерон е създател на друга юридическа теория за

държавата. Според него държавата е публично-правна

организация.

През ХІV век юридическа теория за държавата създава и

Марсилий Падуански. Той извежда правото като

конститутивен елемент по отношение на държавата. Преди

правото (законодателството) няма държава.

По време на абсолютната монархия държавата намира

юридическо обяснение като правно отношение. Обективна

основа за формирането на тази теория дата многобройните

договори между кралете и дворянството. Държавата се

обяснява като ред от правни отношения. Най-известен

поддръжник на тази теория е Уилям Блекстън.

През буржоазните революции се формира

естествено-правната школа, чиито представители (Русо и

др.) обясняват държавата чрез юридическите институти

“субективно право” и “договор”. Водени от своя разум

индивидите търсят защита на естествените си права, като

ги трансформират в юридически субективни права. За целта

сключват договор, с който създават държавата. Чрез тази

договорна теория властта приема юридически измерения.

Понастоящем се говори за т. нар. обществен договор между

управляващи и управлявани.

През ХХ век Х. Келзен създава своята теория за държавата

като правов ред. Според него държавата като предмет на

юридическата наука следва да бъде разглеждана само откъм

юридическите си измерения. Държавата не била правен

субект. Държавата не била творец на правото. Правната

наука е нормативна наука и затова за разлика от

идеологията не можела да оправдае нещо съществуващо.

Държавата е социално образувание, действие на един

принудителен ред. Този принудителен ред е правният ред и

следователно държавата е един правов ред. Самият правов

ред, установен чрез система от правни норми, се нарича

държава. Така науката за правото е и наука за държавата.

Понастоящем съвременното държавознание приема, че

държавата е юридически субект. Държавата се

самоконституира като колективен правен субект, като

юридическо лице. Теорията за държавата като юридическо

лице е разработена най-пълно от Г. Йелинек.

 

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG