Joomla Software solutions Template

Payday loan

Тема 1    Теория на правото.Произход,същност,система на правото.Функции на правото.Връзка между държава и право.Правова държава.

В правната доктрина  съществуват няколко теории за произхода на правото и за неговата същност. Съществуват теории, според които правото е неразривно свързано с държавата, и е един от инструментите за налагане волята на господстващото в дадено общество класа.Най-краткото определение за същността на правото в класово разделените общества е, че е въздигната в закон воля на господстващата класа. Това определение касае не само класово разделени общества, но и такива общества, които са държавно организирани. Държавата е форма на организация на обществато. Като такава тя се появява на определен етап от развитието на човешките общества. Нуждата от държава е предизвикана от външни фактори, главно за защита от външни нападения на населението, живеещо на определена територия. Освен от външни фактори, нуждата от държавна организация е породена и от вътрешни фактори- главно за осигуряване вътрешния ред и сигурност, но също и за  осъществяване на крупни стопански мероприятия, нато строеж на пътища, напоителни съоръжения и пр.

Определението, което свързва правото с класово разделеното общество при държавната организация на населението, живеещо на определена територия, е вярно доколкото държавната политика се осъществява чрез закони. В класово разделените общества тези закони неминуемо отразяват волята на господстващата класа.Съвременният етап на развитие на човешката цивилизация все повече налага друг тип държава-държава, в която отделният индивид не се разглежда като поданик, чието предназначение е да служи на държавата, а като основна ценност на обществото. На преден план в демократичните държави е отделният индивид, чийто права се защитават и гарантират от държавата. Механизмите за защита правата на индивида и гаранциите срещу посегателство върху тези права са предмет на правото. За формулиране на тези права и за защитата им правото си служи с правни норми, групирани в източници на правото. Затова втората група теории свързват същността на правото със съвкупността от правни норми, които регулират отношенията между хората в обществото. Разглеждането на правото като съвкупност от правни норми, регулиращи обществените отношения, и днес е преобладаващо при изясняване същността на отделните правни отрасли. Съществува и трето схващане, което разглежда правото като общочовешка без да го свързва непременно с държавната форма на организация на обществото. Това разбиране почива на достижения на историческата и археологическа науки. Откритията в областта на археологията, палеонтологията, историята, все повече налагат разбирането, че правни норми, а съответно и право са съществували преди възникването на държавата. Появата им се е наложила на първо място от развитието на производствените отношения. С усъвършенстването на оръдията на труда постепенно в отделни обществени групи, процеси на въздействие на човека върху заобикалящата го природна среда,  се е появил излишък от определени продукти. Това свръх производство, логично и закономерно, е довело до първите форми на правно общуване между отделно обособени обществени групи. Касае се за т.нар. натурална размяна, при която излишъка на продукти от определен вид при една обществена група, се разменя за продукти, с които групата не разполага, но могат да се открият у съседите. От гледна точка на правото, натуралната размяна представлява договор за замяна, т.е. вид правна сделка. Не само производствения процес е предизвикал нуждата от правно регулиране. Такава необходимост се е появила в процеса на възпроизводство на самия човек. Безразборните сексуални връзки, включително между близки роднини в една и съща обществена група постепенно са водели до израждане на следващите поколения. Откриването на причините за този процес е довело до първите забрани или табута - каквато е забраната за кръвосмешение. По правната си природа тази забрана представлява императивна правна норма. От изложеното е видно, че правото съдържа в себе си правила за поведението на хората. То е измерител на човешкото поведение. От тази гледна точна правото е мяра. То е мяра за човешко равенство. Равенството в правото е равност на възможностите, а не еднаквост. На всеки индивид правото гарантира равни възможности той да развие способностите си. Но тъй като способностите на отделните индивиди не са еднакви, неминуемо реализацията на различните способности води до различно положение на индивидите в обществото. В развитите общества освен мяра за човешко и социално равенство, правото е и мяра за социална справедливост. Това е така, защото по различни причини някои от членовете на обществото се намират в неравностойно положение спрямо останалите. Такива са например инвалидите, самотните майки и пр. Като мяра за соц. справедливост правото е призвано да създаде механизми за облекчаване положението на индивидите, намиращи се в неравностойно положение. Такъв механизъм са напр. социалните помощи. На трето място, разглеждано като мяра, правото определя границите, в които отделните индивиди могат да упражняват правата си. В този смисъл правото е мяра за соц. свобода. Границата, до която се простират правата на отделния индивид свършва там, от където започват правата на друг индивид. В тези граници индивида е свободен да упражнява правата си. Правото обхваща всички сфери на живота на обществото. Тъй като те са доста различни, наложило се е обособяването на части от правото, които регулират групи специфични обществени отношения- напр. отношенията по повод създаването на семейство, раждането на деца, отношенията между тях и родителите им- т.е. отношенията на брак, родство, осиновяване, се регулират от обособена група правни норми, напр. семейно право. Тези групи правни норми, регулиращи отделно обособени специфични обществени отношения, се наричат правни отрасли. Те са първата и най- голяма градивна част в системата на правото. Отношения с по-голяма степен на специфичност от тази на правните отрасли се регулират с правни норми, които могат да имат приложение в един или няколко правни отрасла. Тази втора част от системата на правото се нар. правни институти. Например давността, чиято правна природа е срок, с изтичането на който се свързва настъпването на определени последици. Най- малката градивна част на правото, от която се състои всеки отделен правен отрасъл са правните норми. Те са общовалидни правила за поведение, които определят правата и задълженията на отделните субекти на правото и спазването им е гарантирано с механизми на правна принуда.

Функции на правото- това са основни насоки или направления на действието на правото. Те са две: регулираща и охранителна. Водеща е регулиращата, тъй като основната насока на действие на правото е към регулиране на обществените отношения. Охранителната функция влиза в действие при неспазване предписанията на правните норми. Тя съдържа механизми за гарантиране, включително и със средствата на правната принуда, изпълнението на правните норми. В тези механизми най- добре личи връзката между държавата  и правото. Правото, като мяра на соц. равенство, справедливост и свобода, регулира обществените отношения като включва механизми за принудително изпълнение на правните норми. Самите правни норми, групирани в закони и подзаконови нормативни актове са резултат от нормотворческата дейност на отделните държавни органи- законите се приемат от парламента, правилниците от Министерския съвет, наредбите и инструкциите от отделните министри. Самата държавна структура е правно регламентирана най- напред в конституцията, а след това и в законите и подзаконовите норм. актове. От своя страна държавата чрез своите органи не само осъществява нормотворческа дейност, но гарантира спазването предписанията на правните норми чрез средствата на държавна принуда, упражнявана от държавните органи в предвидените от правото предели. Правовата държава е държава, в която основна ценност е отделния индивид. Първостепенно значение имат неговите индивидуални и групови права. Държавата е само инструмент, чрез който се реализират тези права и се гарантират същите срещу посегателства. Правовата държава е държава, в която интересите на мнозинството имат превес над интересите на малцинството.

Тема  2      Правни норми- понятие, структура, видове правни норми. Юридически факти-, елементи.

Правните норми са най- малката градивна част от системата на правото. Всеки правен отрасъл се състои от съвкупност от правни норми, които регулират специфични негови обществени отношения. Правните норми са правила за поведение. Тези правила имат продължително действие във времето, тъй като предназначението им е да уредят трайно обществените отношения от даден вид. Те са общовалидни правила за поведение, защото по еднакъв начин въвеждат правна уредба на съответните обществени отношения. От тази гледна точка те имат универсален характер на територията на съответната държава, в която се разпростира нейния суверенитет. Изпълнението и спазването на правните норми е гарантирано чрез правна принуда от страна на държавата. С правните норми се уреждат правата и задълженията на субектите на правото. Следователно правните норми са общовалидни правила за поведение с продължително действие във времето, които определят правата и задълженията на субектите на правото и са скрепени с правната принуда на държавата. Структурата на правните норми включва три елемента. Всяка правна норма се състои от хипотеза, диспозиция и санкция. Хипотезата- това са условията, при които се проявява действието на правното правило. Диспозицията- това е формулировката на самото правило за поведение. Санкцията- това са последиците при отклонение от предписаното поведение. В чист вид рядко съществуват формулировки в отделен нормативен акт, които да съдържат на едно място и трите елемента. Най- често в нормативния акт, чрез отделна формулировка в отделен текст, се определят параметрите на хипотезата и диспозицията на правната норма, а санкцията се съдържа в друг текст на същия нормативен акт, а понякога и в друг нормативен акт. Правните норми са така групирани, че едни от тях уреждат взаимоотношения между равнопоставени субекти на правото,  а друга част уреждат взаимоотношения между субекти на правото, поставени един спрямо друг в отношение на власт и подчинение. На тази основа е и първото голямо разделение или класификация на правните норми- по видове, известни като норми на частното и норми на публичното право. Разделението на правото, а оттам и на правните норми на частно и публично е известно още от древното римско право. Древно римския юрист Упиан определя публичното право като право, което дефинира интереса на римската държава; за разлика от частното, което се занимава с интересите на римските граждани. Освен интереса, разделението на правото и на правните норми на публично и частно се извършва и на база метода на правно регулиране. Методът, това е начинът, по който се осъществяват предписанията на правните норми. Частно правните норми уреждат взаимоотношенията между равнопоставени лица; за разлика от публично правните, които уреждат отношения на власт и подчинение.Това е така, защото в публично правните отношения една от страните винаги е държавен орган, който по силата на закона притежава необходимата власт и принудителни средства за да наложи решението, което има сила за другата страна в правоотношението. Второто разделение на правните норми е в зависимост от това дали уреждат обществените отношения вътре в държавата или международни такива. От тази гледна точка различаваме норми на вътрешното и норми на международното право. Една част от правните норми уреждат субективни права и задължения, а друга урежда процедурата за защита на правата, когато те бъдат нарушени. Първата група наричаме материално- правни норми, а втората процесуално- правни. В зависимост от отрасъла, към който принадлежат има толкова вида правни норми, колкото са отделните правни отрасли- например семейно- правните, наказателно- правните, трудово- правните и прочие. Броя на правните отрасли не е фиксиран тъй като процесите на диференциация на обществения живот са твърде динамични, и обособяването на нови отрасли в правото е процес, който продължава. В зависимост от предписанието различаваме: задължаващи, забраняващи и упълномощаващи правни норми. Задължаващите предписват определено активно поведение. При забраняващите правната повеля се изразява в забрана и изисква пасивно поведение, Упълномощаващите възлагат права, от които субекта по свой избор може да се възползва, но може и да не го стори. В зависимост от степента на задължителност различаваме- императивни и диспозитивни правни норми. Императивните са абсолютно задължителни. Те не допускат отклонение от своето предписание. Диспозитивните напротив- дават възможност за различно поведение. Съществуват и редица правни норми, които са обединени с общото наименование- правно-технически. Такива са, на първо място, организационните правни норми. Те определят момента на влизане в сила на правната норма, продължителността и пределите на нейното действие. Правно- технически са и колезионните норми. Те определят коя правна норма следва да се приложи, когато един и същи въпрос е уреден по различни начини от два или повече различни нормативни актове. Общия принцип е, че по- висшия по степен нормативен акт изключва приложението на по- нисшия. Така нормите на конституцията имат най- висша юридическа сила, следват законите, от по- нисши от тях по ранг са подзаконовите нормативни актове. При еднакви по степен нормативни актове важи принципа, че специалния закон изключва действието на общия. Следващия вид правно- технически норми са препращащите. Чрез тях се осъществява принципа на икономия в правото. Най- често препращащи норми има по отношение санкциите. Подобни на препращащите са бланкетните норми, известни още като норми рамки. Тяхното съдържание се запълва от норми на друг нормативен акт, който не е изрично посочен. Такива норми има в наказателното право. Формулирана като текст в нормативния акт, правната норма влиза в действие при наличието на определени факти от реалния живот. Тези факти, които играят ролята на пусков механизъм за поява действието на правните норми се нар. юридически факти. Те са две големи групи в зависимост от това дали са резултат от дейността на човека или се проявяват без човешка намеса. Първата група юридически факти, която е по- голямата се нар. юридически деяния. Касае се за съзнателно целенасочени човешки прояви, в резултат на които се проявява действието на съответната правна норма. Наричат се деяния, защото осъществяването им може да бъде извършено както с действие, така и с бездействие. Юридическите деяния могат да бъдат правомерни- такива които са в съответствие с предписанието на правните норми, и неправомерни- които им противоречат. Неправомерните са известни с общото наименование- юридически простъпки. Градацията е на база степента на обществена опасност на неправомерното поведение. С най- висока такава се отличават престъпленията, следват административните отношения, дисциплинарните нарушения и гражданско- правни диликти. Втората група юридически факти са юридическите събития. Те са факти от действителността, с които правото свързва определени последици, но не са резултат от човешка дейност- напр. падане на гръм, мълния, довело до пожар и вреди върху нечий имот. Ако имота е вил застрахован срещу такова събитие възниква задължение за застрахователя  да заплати вредите. Ако проявлението на правната норма е свързано не с един, а с няколко отделни юридически факта, говорим за фактически състав. От своя страна фактическите състави биват прости и сложни. При простите поредността, в която се проявяват отделните факти е без значение. При сложните тази поредност е определена в закона. С юридическите факти са свързани презумпциите и фикциите в правото. Те обаче, макар да включват в състава си юридически факти, имат по- сложна правна природа- служат за скъсяване процеса на доказване. Презумпциите, видно от наименованието им са правни предположения. При тях от наличието на един юридически факт, който се е проявил в правната действителност, чрез предположения се стига до извода, че се е проявил и друг факт. Презумпциите биват два вида- оборими и необорими. Такава е известната презумпция за бащинство, която е оборим Съществувала е още в древното римско право. Според тази презумпция баща на детето, родено по време на брака и до 300 дни след прекратяването му е съпруга на майката. Предполага се, че той е такъв, защото такава е обикновената житейска ситуация. От известния факт на раждане на детето по време на брака или до 300 дни след прекратяването му се счита, че е известен и факта, сочещ за баща на детето съпруга на майката. Тъй като живота показва, че това не винаги е така , презумпцията е оборима.Оборването се извършва чрез предявяване  на иск такъв могат да предявят както бащата, сочен от презумпцията да докаже,че детето не е негово,така и майката със същата цел,а още и мъжът, който предявява претенции, че е действителен баща.Такъв иск може да предяви и самото дете, но след навършване на 18 год.

Фикциите, за разлика от презумпциите, приемат за действителен факт нещо, което е известно, че не е така; или за истина се прогласява една очевидна неистина. Такава е фикцията за осиновяването. Осиновените се считат по силата на закона за деца на осиновителите си, които пак по силата на закона се считат за техни родители. Повече от очевидно е, че липсва действителна връзка между родител и дете, но по силата на закона създадената чрез осиновяването връзка се счита точно за такава. С юридическите факти са свързани и правоотношенията в правото. Те са обществени отношения, които са регулирани чрез правна норма. За да се прояви регулиращия ефект на правната норма е необходим юридически факт. Правоотношенията представляват правна връзка, която винаги е конкретна, защото съществува между конкретни субекти на правото. Чрез тази правна връзка се уреждат правата и задълженията между конкретните субекти на правото. Изпълнението на поетите задължения, както и придобитите права в правоотношението се гарантират с принудителната сила на държавата. От горното е видно,че правоотношенията са възникнали на основата на правна норма при проява на конкретен юридически факт. Конкретни юридически връзки между конкретни субекти на правото, които уреждат правата и задълженията помежду им ; и изпълнението им е гарантирано с принудителната сила на държавата. Всяко правоотношение има 3 елемента- субекти, обект и съдържание. Субекти на правоотношението са субекти на правото, между които на основата на правната норма съществува конкретна правна връзка. Те отговарят на всички характеристики на субектите на правото. Обект на правоотношението- това са обществени отношения, които се регулират чрез правната норма. Касае се за обекти, които имат материален характер, или представляват блага от нематериално естество, които са значими за правото и се защитават от него. Такива обекти могат да бъдат вещи, имущество, действия, нематериални блага и пр. Връзката в правоотношението не е между субекта на правото и съответния обект. Такава връзка е невъзможна. Връзката е между отделните субекти на правоотношението по повод конкретния негов обект. Съдържанието на правоотношението- това са субективни права и задължения, които субектите в създадената правна връзка притежават един спрямо друг. Обикновено между субективните права и субективните задължения съществува неразривна връзка. Правата могат да се ползват само чрез изпълнение на задълженията. Правоотношението обикновено е структурирано, така че нито един от субектите няма само права или само задължения. На правата на единия съответстват задълженията на другия и обратно. Напр. при договора за покупко- продажба продавачът има право да получи уговорената цена, срещу което е длъжен да предаде вещта и да прехвърли собствеността върху нея. Купувачът има право да получи вещта и е длъжен да заплати договорената цена. Тази връзка между права и задължения се нар. корелативна.

Тема 3      Субективни права и задължения. Понятие, съдържание, видове граници за упражняване защита. Правни задължения.

Субектите на правото влизат във връзки помежду си  в отделните правоотношения на база субективните права, които те притежават възоснова на правни норми. Гаранцията за спазване на техните права са уредените в правоотношението субективни задължения на насрещно- стоящия субект на правото. По правната си природа всяко субективно право е една възможност на субекта на правото да действа по определен начин. Тази негова възможност е гарантирана от правото чрез правната принуда във формата на санкции като елемент на правна норма. Тази правна принуда влиза в действие в случай на нарушение на субективното право. Субективните права дават възможност на субектите на правото да действат по определен начин при наличие на определени предпоставки. Тези предпоставки се дефинират от интереса на отделния субект на правото. Той трябва да е правно- значим; оттук субективните права са правно гарантирани от правото, възможности на субекта на правото в съответствие с правната норма  да действа в защита на свой правно- значим интерес. Всяко субективно право се състои от 3 елемента, наречени правомощия. По правната си природа те дават възможност на субекта да действа по определен начин. Тези правомощия са: 1- Право на субекта да изисква определено поведение от другите субекти на правото, правомощието се нар. изискване.  2- Право на субекта да има собствено активно поведение, то се нар. активно поведение.   3- Притежание Правомощието- изискване се изразява в правото на носителя на субективно право да изисква от останалите субекти на правото определено поведение. Това поведение може да се състои в действие или бездействие. Така продавача по договора за покупко- продажба може да изисква от купувача заплащане на договорената цена. Титуляра на правото на собственост върху една вещ може да изисква от всички правни субекти да се въздържат от действия по накърняване правото му на собственост. Изискването е за бездействие. Второто правомощие- активно поведение се изразява във възможност за притежаване на субективно право- сам да действа по определен начин. Така собственика на една вещ може сам да я владее, да се ползва от нея според предназначението й, както и да се разпорежда с нея, като я продава, заменя, подарява и пр. Касае се за активно поведение. Притежанието като вид правомощие, елемент от субективното право, влиза в действие, когато е налице нарушение от страна на други субекти. Чрез него притежателя на субективното право може да търси защита в случай на нарушение. Притежанието, като елемент на субективното право, е в основата на правото на иск като средство за правна защита на накърнено субективно право. Гаранция за осъществяване на субективните права е регламентирането на насрещно субективно задължение. По правната си природа те представляват гарантирано със средствата на правна принуда, уредено по правна норма поведение на субекта на правото- насрещно стоящ в правоотнoшения  на друг субект- притежател на субективно право. Както беше вече споменато връзката между права и задължения и между субектите, на които са предоставени правата, и субектите, върху които лежат задълженията, са корелативни. Отделните субекти притежават както субективни права, така и субективни задължения, на които противостоят насрещни права и задължения на другия субект в правоотношението. От тук в пределите или границите за упражняване на субективните права се определят от правото като мяра за човешка свобода. Субективните права на един субект на правото се простират до там, откъдето започват субективните права на друг. Ориентир при определянето на тези граници е правно- значимия интерес. Понякога те могат да бъдат видими- напр. ограда между 2 недвижими имота, която определя границата, до която се простира правото на собственост на всеки от притежателите. В другия случай тази гаранция е мисловна. Тя е регулатор за правомерно поведение на субектите, носители на субективни права. Прекрачването им води до злоупотреба със субективното право, защото накърнява нечие чуждо субективно право. При наличие на такова накърняване притежателят на субективното право, чрез правомощието- притежание, може да потърси защита на същото срещу нарушението. Тази защита може да бъде гражданско- правна, административна или наказателно- правна. Гражданско- правната се осъществява чрез предявяване на иск пред съда. Той може да бъде за установяване на определено обстоятелство, напр. че определена вещ е собственост на определено лице. Искът може да цели осъждане на нарушителя да извърши определени действия, напр. да заплати определена сума пари или да предаде собствеността и владението върху определена вещ. Той може да цели и създаването на ново правно положение. Такъв е искът за развод. Вторият вид защита е административно- правна. Тя е сравнително по- бърза и по- евтина от исковата(гражданско- правната). Тя може да бъде поискана от притежателя на субективното право, когато нарушението на същото има административно- правен характер.Така собственикът на недвижим имот може да иска защита на субективното право на собственост по административен ред ако напр. В недвижимия му имот се извършва незаконно строителство от трето лице- несобственик. Третия вид защита е наказателно- правна. Тя може да бъде потърсена от притежателя на субективно право, когато накърняването на същото съставлява престъпление по наказателния кодекс. Напр. при накърняване на честта и достойнството чрез обида и клевета може да се потърси наказателно- правна защита чрез повдигане на обвинение срещу нарушителя за обида или клевета. Възможни са различни класификации, видове на субективните права. На база делението на правото на публично и частно различаваме- публични и частни субективни права. На делението на правото на материално и процесуално съответства разделяне на субективните права на материално- правни и процесуално- правни. На делението на правото на вътрешно и международно съответства разделяне на субективните права на вътрешни и международни. От гледна точка системата на правото, което се разделя на структурно обособени единици, обединяващи правни норми, които регулират еднородни обществени отношения, т.е. на делението на правото на отрасли, съответстващи субективни права в отделните отрасли- вещно- правни, облигационно- правни, семейно- правни, наследствено- правни и прочие субективни права. Пак от гледна точка системата на правото можем да различаваме и субективни права, които съответстват на отделен правен институт. На института на погасителната давност напр. съответства субективното право на възражение за изтичане на предвидения в закона давностен срок. Според това дали притежателя на субективното право може да изисква определено поведение от всички правни субекти без изключение или само от определени правни субекти различаваме:абсолютни или относителни субективни права. Абсолютните могат да бъдат противопоставени на всеки.Техния притежател има право да изисква от всички останали субекти на правото да спазват определено поведение. Такова е напр. правото на собственост. Притежателят му може да изисква от всички останали правни субекти да се въздържат от накърняване на това негово право. От този вид са още авторските права и правата в областта на индустриалната собственост. Напр. припежателя на правото на патент може да изисква от всички субекти на правото да се въздържат от действия по накърняване обекта на патентна защита. Относителните субективни права могат да бъдат противопоставени само на определен правен субект- насрещностоящия в правооношението. Такива са облигационните субективни права. Страните по договора за покупко- продажба, съответно продавача и купувача на база субективните си права могат да изискват определено поведение само един от друг. Според това дали чрез собственото си активно поведение притежателят на субективното право може да предизвика настъпването на ново правно положение или е необходимо и друг субект на правото да извърши, или да пропусне да извърши определени действия, различаваме:преобразуващи и потестативни? Или не преобразуващи субективни права. При преобразуващите притежателите чрез собствени действия или воля- изявление може да предизвика правна промяна изразяваща се в създаване на ново правно положение. Такова е напр. правото на развод. Упражнено от притежателя му чрез иск за развод то води до нов правен статут  на субектите в правоотношението- от женени/омъжени на разведени. При не преобразуващите изявлението или действието на носителя на субективно право не е достатъчно за да се предизвика правна промяна. Необходимо е поведение и на другия субект в правоотношението.

4.Източници на правото. Тълкуване, прилагане и действие на правото

Правните норми, от които е състои правото като най-малка негова градивна част, нямат съществувание извън така наречените източници на правото.Те са изворите, от които черпим правни норми, местата където намираме същите в групиран вид.Различаваме следните видове източници на правото:1-нормативни актове; 2-правен обичай; 3-съдебен прецедент. Нормативните актове са най-голямата група източници на правото. По правната си природа те са вид юридически актове, волеизявления, насочени към създаване, изменение и погасяване на права и задължения.Те са нормативни , защото съдържат правни норми. Волеизявлението на субекта на правото води до създаването на такива правни норми.

Субектите автори на юридическите  нормативните актове като източник на правото могат да бъдат два вида- държавни органи и органи на местното самоуправление и местната администрация.Този вид източници на правото образуват пирамидална структура, на върха на която стои Конституцията. Тя се нарича още върховен закон, защото има най-висша юридическа сила.Следват законите , а след тях подзаконовите нормативни актове. Разликата между законите и подзаконовите нормативни актове е не само в наименованието, но още и в органа, който ги приема. Законите се приемат от народното събрание, а подзаконовите нормативни актове от други държавни органи като министерски съвет, отделни министри и централни ведомства.Подзаконовите нормативни актове могат да ги приемат и органите на местно самоуправление, в лицето на общинските съветници.Разликата е в степента на задълженост. Конституцията, законите и подзаконовите нормативни актове, приемани от държавни органи, имат действие и са задължителни на територията на цялата страна, в рамките на държавния суверенитет, а нормативните актове, приемани от органите на местното самоуправление се прилагат на територията на съответната община. На второ място, източник на правото е правният обичай. Той представлява утвърдили се в следствие дълготрайно поведение на хората, които не са уредени с правна норма.Правният обичай има ограничено приложно поле.Само в отраслите на частното право, и по-специално в търговското право и само в случаите на наличие на празнини в правото, неуредени с правна норма въпроси.  Затова говорим, че правния обичай има субсиднарно приложение, ако няма правна норма. Третият източник е правният инцидент.Той е изключително широко разпространен  в така наречения англо-саксонски системи- Великобритания, страните от британската общност- Австралия, Канада и бивши британски колонии- главно САЩ.

Съдебният прецедент представлява задължителност на съдебното решение, установено от конкретен съд, по конкретно дело, между конкретни страни. Тази задължителност е до степен, че всеки може да се позовава на това решение, стига правния спор да е аналогичен на този, който е постановил решението.В този смисъл правния прецедент не е източник в българското право, както и в останалите континентални системи.Спорен е въпроса, дали практиката на върховния касационен и върховния административен съд по отделни дела, е източник на правото.Преобладаващо е разбирането, че тази практика може да се появява в процеса на тълкуване на правото, но не е негов източник. Съществува обаче практика на върховните съдилища, която е задължителна за останалите съдилища в страната. Това са тъй наречените тълкувателни решения и постановления, пленума на върховния съд. Те винаги имат за повод конкретно дело, но обобщават практиката в съдилищата по определен вид дело. Задължителният им характер кара някои учени да считат, че макар и за не същински източник, те съдържат особен вид норми- тълкувателни и като такива могат да служат за източник на правото.Самото тълкуване на правото е интелектуален процес, който има за задача да изясни действителния смисъл и съдържание на правните норми.Всеки субект на правото може да извършва тълкуване на правните норми, за да съобрази поведението с техните изисквания. Налице е обаче тълкуване, което има задължителна сила. То се върши от държавен орган в пределите на неговата компетентност. От гледна точка на задължителното тълкуване, различаваме официално и неофициално тълкуване. Официалното, от своя страна, се разделя на автентично, легално, съдебно и административно.Автентичното е тълкуването, което се извършва от органа, който е издал нормативния акт.Така законите се тълкуват от народното събрание, правилниците- от министерския съвет, наредбите- от министрите, които са ги издали.Легалното тълкуване се извършва от специализиран държавен орган, различен от този, който е издал нормативния акт.Такъв орган за законите е конституционният съд. Той се произнася по съответствието на законите с нормите на Конституцията. Той дава и задължително тълкуване на нормите на самата Конституция. По отношение на подзаконовите нормативни актове, легалното тълкуване се извършва от върховния административен съд, който е компетентен да се произнася по съответните подзаконови нормативни актове, с разпоредби на закона, като при констатиране на несъответствие има право да отменя изцяло или отчасти подзаконовия нормативен акт. Съдебното тълкуване се извършва от всеки съд в пределите на неговата компетентност, при изнасяне решения по повдигнати правни спорове.

По-особен вид съдебно тълкуване представлява практиката на върховния касационен и върховния административен съд, за което стана дума по-горе. Административното тълкуване се извършва от административен орган , когато същия има право да издава и индивидуални административни актове. Неофициалното тълкуване се извършва главно при т. нар. автономно правно регулиране. При сключване на договори, страните по тях са равно поставени и при възникнал спор могат по взаимно съгласие да разтълкуват смисъла на онова, което е залегнало в договора. Неофициално е т. нар. дотридневно тълкуване. То се извършва от изтъкнати специалисти в областта на правната наука. Макар и неофициално становище на отделни учени на база авторитета им  може до незначителна степен да повлияе  решението  по конкретен правен спор.

Според начина на тълкуване различаваме езиково, граматическо, логическо, систематично и историческо тълкуване. Граматическото изяснява смисъла на отделните понятия  или думите, които се съдържат във текста, Езиковото е свързано с граматическото. Двете взаимно се допълват. Целта е след изясняване смисъла на отделните думи при използване на граматически похвати да се изясни смисъла, вложен в текста при подреждане на думите в изречения. Логическото си служи със средствата на логиката- анализ, синтез, индукция, редукция. Чрез тях се изяснява смисъла на правната норма. Систематичното изяснява вложения в правните норми смисъл, като ги съпоставя с правни норми от същия нормативен акт и като държи сметка за мястото на текста, който се изяснява, структурата на нормативния акт. При историческото тълкуване се търси историята на правния институт, ако той е съществувал, предходни нормативни актове, уреждащи същата правна материя, които са били отменени. Според обема на тълкуването различаваме буквално разширително и стеснително тълкуване. При буквалното тълкуване, чрез използване начините за тълкуване, се изяснява смисъла на правния текст, при който се установява, че той съответства на целите на законодателя. Разширителното тълкуване е изключение в правото. То търси по-широк смисъл в правния текст, от действително вложения в него. При нормативни актове, които имат наказателно-правен, административно-правен или дисциплинарен характер, разширителното тълкуване е забранено. Чрез стеснителното тълкуване се изключват всички възможности за съмнение. Целта е да се сведе до минимум опасността от неоправдана репресия при тълкуване на наказателно-правни, административно-правни или дисциплинарно-правни норми, тъй като те имат санкционарен характер. Тълкуването на правните норми намира широко приложение в процеса на прилагане на правото. То е дейност на специализирани държавни органи, които прилагат правните норми. Най-ясно процеса на прилагане на правото се очертава в съдопроизводствената дейност. Съдът е основният държавен орган, който осъществява прилагането на правото. Това се върши по всяко отделно съдебно дело, независимо какъв характер има. Прилагането на правото на съда по всяко дело преминава през три етапа. Първият е установяване на фактическите обстоятелства, които имат връзка с конкретния правен спор. Този етап се нарича фактическа квалификация.Целта му е да ограничи спорното от безспорното. Това се извършва в процеса на доказване кои факти и обстоятелства са важни и имат отношение за решаването на правния спор. Първи въпрос, които се поставя в този етап е за относимостта кои факти и обстоятелства имат отношения към правния спор. Вторият етап в процеса на прилагане на правото се нарича юридическа квалификация. След установяване на обстоятелства посредством доказателствата се извършва правна оценка на фактите. Тя се изразява в решаване на въпроса за значимостта на фактите от гледна точка на правната норма. Това предполага преценка кои закон и коя правна норма следва да бъде приложена към установените факти и обстоятелства. Правна квалификация се извършва от всяка от страните в правния спор. На базата на становищата на правния спор, единствено компетентен да реши спора е съда. Той върши това като преценява кои факти и обстоятелства са доказали посредством допуснатите доказателства, каква е правната им квалификация и от тук какво да бъде решението на правния спор. В процеса на прилагане на правото задължително се извършва тълкуване на правните норми. При липса на правни норми, които да уреждат конкретните обществени отношения, говори за празнина в правото. Тя поставя въпроса за прилагане на правото по аналогия. Аналогията е способ за запълване празнини в правото. Това се извършва като към неуредния с правни норми случай се търси възможност да се приложат норми, уреждащи сходни обществени отношения. Такива правни норми се търсят най-напред в същия нормативен акт. В този случай говорим за аналогия на закона. Ако в същия нормативен акт не могат да бъдат открити аналогични правни норми, такива се търсят в други нормативни актове. В този случай говорим за аналогия на правото. Аналогията като способ за попълване на празнини в правото. Тя е недопустима в наказателно-административното право и прилагане на административни наказания. Действието на правото определя от кой момент влизат в сила нормативните актове, а от тук от кой момент адресатите на правните норми следва да се съобразяват с повелите им. На следващо място действието на правото определя до кой момент се прилагат правилата, съдържащи се в правните норми, които са част от нормативен акт. На следващо място действието на правото определя кръга лица по отношение, на които правните норми се прилагат, т. е. Кои са техните адресати или кой е длъжен да се съобразява с техните повели. На следващо място действието на правото определя териториалните (пространствени) граници, в които се прилагат правните норми, съдържащи се в даден нормативен акт.

5.Юридически актове- понятие. Юридическа сила и ранг на правните норми. Видове юридически актове. Действие на юридическите актове

За да съществува правото, то се нуждае от форма, в която да се прояви неговото битие. Такава форма са юридическите актове. Те представляват специфична словесно-документална форма за проява- битието на правото. Съдържанието на юридическите актове се определя от волеизявление на субекти на правото, чрез които се определят, възникват, изменят или прекратяват права или задължения.Всяко волеизявление включва интелектуален и волеви момент. Интелектуалният очертава процеса на формиране на волята. Той е мисловен и няма външна проява. При волевият формираната вече воля намира външна изява. Това поставя въпроса за формата, в която може да бъде изявена волята, а от тук за формата на юридическите актове. На първо място формата е словесна. Волята се изразява чрез изразните средства на езика и словото. Най-често словото се изразява в писмен вид. Писаното слово при юридическият акт често има характера на документ. Документът е форма, в която с изразните средства на езика или писаното слово се изявява волята на автора му за очертаване на кръг от права и задължения. От гледна точка на субекта, изразител на волята и степента на задълженост на юридическите актове, различаваме нормативни юридически актове и индивидуални юридически актове. Нормативните юридически актове съдържат волеизявления на държавни органи, формулирани като правни норми, общовалидни правила за поведение. Нормативните юридически актове, издадени от държавни органи, са общовалидни в пределите на държавния суверенитет. Нормативни юридически актове могат да се издават и от общински органи. В този случай те имат действие на територията на съответната община.

Всеки нормативен юридически акт се характеризира с юридическа сила и ранг. Юридическата сила е изразител на стойността на юридическия нормативен акт така, както цената е изразител на стойността на една стока. От юридическата сила, толкова по-висок е ранга на юридическия нормативен акт. Освен юридическата сила критерий, за ранга на нормативния юридически акт, е органът, който го издава. Компетентността на отделните държавни органи да издават нормативни юридически актове е определена в конституцията и в закона за нормативните актове. От гледна точка на своя ранг, нормативните юридически актове образуват пирамидална структура на върха, на която стои конституцията. Конституцията е над нормативния юридически акт с най-висша юридическа сила, а от тук с най-висок юридически акт. Това се приема от Велико Народно Събрание. След конституцията, следващи по ранг са законите. Те се приемат от Обикновено Народно Събрание. Останалите нормативни юридически актове са известни с общото наименование подзаконови. Това е така, защото по ранг те стоят по-долу от законите. На първо място сред подзаконовите нормативни актове са тези, които издава министерски съвет. Те са правилници за прилагане на законите, постановления. Наредби могат да издават и отделни министри, но макар наименованието да е същото, рангът им е по-нисък от наредбите, издавани от министерски съвет. Министрите могат да издават още инструкции и тарифи. При противоречие между закон и конституцията се прилагат нормите на конституцията, затова тя се нарича Върховен закон. Съответствието на нормите на приеманите от Народното събрание се следи от специален орган- конституционен съд, който има право при констатиране на такова противоречие. При противоречие между норми на подзаконов нормативен акт с норми на подзаконов нормативен акт с норми на закона се прилагат закони.Съответствието на нормите на подзаконовите нормативни актове с разпоредби на закона се следи от върховния административен съд, който подобно на конституционния съд може да обяви за противозаконна норма на подзаконов акт. От този момент тя престава да се прилага. В правото са възможни противоречиви уредби на един и същи въпрос с норми за два различни нормативни акта, които имат еднакъв ранг. В този случай правилото е, че специалния нормативен акт изключва приложението на общия. Общ е нормативния акт, който по общ начин за неопределен срок урежда съответния въпрос. Специалния нормативен акт се издава по специален повод. Всички останали юридически актове, които не са нормативни се наричат индивидуални, защото уреждат въпросите на отделен индивидуално определен субект на правото или група субекти в сходно положение. Такива индивидуални актове могат да са резултат от дейността на автономно правно регулиране. Индивидуални юридически актове са на първо място по конкретен спор. Такива актове са индивидуалните административни актове. Актове на автономното правно регулиране уреждат взаимоотношения между равнопоставени лица. Такива са всички договори, но още и едностранните сделки.

6.Погасителна давност.Понятие и действие

Втория на гражданско-правната погасителна давност се изразява в бездействие. Изисква се притежателят на правото на иск да не го упражни без определения в закона давностен срок. Бездействието, както и срокът като елементи на гражданско-правната погасителна давност имат характер на юридически факти, при наличие на които може да бъде упражнено правото на възражение за изтекла погасителна давност. То принадлежи на длъжника-лицето, което е задължено да заплати определена сума пари. За да бъде упражнено това право се изисква да бъде проявен иск за осъждане на длъжника да заплати дължимите от него пари. Касае се за субективно негово право. Следователно той може по свой избор да се възползва от това си право или да не го направи. Погасителната давност води до загуба право на иск. За осъждане длъжника да плати. Ако длъжникът изпълни задължението си и плати дължимите суми, макар и след изтичане на давностния срок, плащането е действително и не може да се иска връщане на платеното. Тъй като правото на възражение е субективно такова, давността съгласно чл. 20 от ЗЗД не се прилага служебно. Това означава, че ако не бъде направено задължение, делото ще се гледа и съдът се произнася с решение. Упражняването правото на възражение има за последица прекратяване на делото. Правото на възражение е от категорията на субективните преобразуващи права, тъй като упражняването му води до прекратяване на делото. Погасителната давност трябва да се отличава от гражданско-правната придобивна давност. Придобивната давност също включва три елемента, два юридически факта и едно субективно право. Първият елемент също е срок. През този срок се изисква да е налице осъществяването от правен субект владение върху вещ. Продължителността на срока зависи от вида на вещта и от начина на осъществяване на владението. За недвижими вещи срокът на придобивната давност е 5 години, ако владелецът е добросъвестен и 10 години, ако той е недобросъвестен. Добросъвестен е владелецът, който осъществява владение върху вещта на правно основание, годно да го направи собственик, например договор за покупко-продажба, който страда от пороци, водещи до недействителност. Недобросъвестни са всички останали владелци. При движимите вещи срокът на придобитата давност е 5 годишен. Изисква се през определения в закона срок владението да е непрекъснато и необезпокоявано. Вторият елемент на придобивната давност също е бездействие. Бездейства действителния собственик на вещта като не се противопоставя на осъществяваното от другото владение на нея. С изтичане на срока на придобивната давност владелецът придобива по давност собствеността върху владяната от него вещ. Ако вещта е недвижима е необходимо волеизявление  искане до нотариуса за снабдяване с нотариален акт за собственост върху владения недвижим имот по реда на обстоятелствена проверка. Тя се изразява в изслушване от нотариуса на двама свидетели, които от страх от наказателна отговорност за лъжесвидетелстване, следва да установят пред нотариуса факта на осъществяването върху имота непрекъснато през целия давностен срок и необезпокоявано владение. Искането за снабдяване с нотариален акт, обстоятелствена проверка е израз на субективно право на владелеца. Освен по този начин субективното право може да се упражни и чрез възражение за придобивна давност. В случай на предявен срещу владелеца иск за собственост. Разликата между придобивната и погасителната давност се състои в резултата от упражняване на субективното право. Погасителната давност с изтичане на определения в закона срок води до погасяване правото на иск за заплащане на дължимите суми, а придобивната давност има за резултат придобиване правото на субективност върху вещта. Погасителната давност трябва да се отличава и от приклузивните срокове. Те са определени от закона обикновено твърде кратки периоди от време, които погасяват не право на иск, а други субективни права. В закона за административните нарушения и наказания, например са предвидени срокове, в които трябва да се създаде акт за административно нарушение в случай на извършване на такова. Несъставянето на акт в даден срок води до погасяване правото на административен орган да състави такъв акт. Приклузивни са и сроковете за обжалване на административни актове или съдебни решения. Те са 7 и 14 дневни. Пропущането им погасява правото на обжалване. За тези срокове съдът следи служебно. Не е необходимо възражение. Пропущането на срока има за последица влизане в сила на обжалвания акт. Наказателно-правната давност бива два вида, за погасяване на наказателното преследване и за изпълнение на наложеното наказание. Наказателно-правната давност за погасяване на наказателното преследване или погасителна давност е уредена в чл. 80 и 81 от НК, както и в чл. 21 от НПК. Включва три елемента-срок, бездействие и волеизявление. Сроковете за погасяване по давност на наказателното преследване зависят от вида и размера на наказанието, което се предвижда за извършеното престъпление. Ако наказанието е доживотен затвор, давностния срок е 20 години. Ако престъплението е убийство на две или повече лица, срокът е 35 години. Давностният срок е 15 години за престъпления, за които е предвидено наказание повече от 10 години лишаване от свобода. Ако за престъплението се предвижда наказание повече от 3 години лишаване от свобода, давностния срок е 10 години. Ако за престъпление се предвижда повече от една година лишаване от свобода, давностния срок е 5 години. За всички останали случаи давностния срок е 2 години. Изисква се при така определените давностни срокове държавните органи, компетентни да възбудят наказателно преследване, да бездействат. Такива органи са полицията, следователите, прокурора и съда. Началният момент, от който започва да тече давностния срок е датата на извършване на престъплението. В чл. 81 ал. 1 от НК е предвидено, че давността спира, когато започването или продължаването на наказателното преследване, зависи от разрешаването на някой предварителен въпрос с влязъл в сила съдебен акт. Съгласно чл. 81 ал. 2 от НК давността се прекъсва с всяко действие на надлежните органи, предприето за осъществяване на наказателното преследване на извършителя на престъплението. В чл. 81 ал. 3 е предвидена т. нар. абсолютна давност за погасяване на наказателното преследване. Тя се прилага независимо от спирането или прекъсването на давностния срок при условие, че от датата на извършване на престъплението е изтекъл срок, надвишаващ с ½ сроковете, предвидени в чл. 80 ал. 1 от НК.

Третия елемент на наказателно-правната погасителна давност е волеизявлението. То се нарича правомощник,тъй като е както право, така и задължение на органа да приложи служебно давността. Основанието се съдържа в чл. 21 ал. 1 от НПК. При изтичане на предвидения в закона давностен срок прокурорът или съдът служебно са задължени да прекратят наказателното дело. Втората по вид наказателна давност е за изпълнение, наложено с присъда престъпление. Изисква се присъдата да е влязла в сила. Датата на влизане в сила на присъдата е началния момент,от който започва да тече давностния срок за изпълнение на наказанието. Срокът е първият елемент и на този вид давност. Размерът на срока зависи от вида и размера на наложеното с присъда наказание. Ако то е доживотен затвор, срокът е 20 години. Давностният срок е 15 години, ако наказанието е лишаване от свобода повече от 10 години. Ако наказанието е в размер от 3 до 10 години давностния срок е 10 години. Ако наказанието е лишаване от свобода по-малко от 3 години, давностния срок е 5 години. Във всички останали случаи срокът е 2 години.

Вторият елемент на този вид давност е бездействие на надлежните държавни органи по изпълнение на наказанията. Такива са съдът, прокуратурата и полицията. В чл.82 ал. 4 също е предвидена абсолютна давност, уредена по начина, приложен по наказателната давност за погасяване на наказателно престъпление. Изисква се изтичане на срок с ½ дълъг от предвидения в закона. И този вид давностни срокове могат да се спират и прекъсват. При спирането срокът спира да тече. Основание за това е изпълнението на наказанието да е било отложено. Давността се прекъсва с всяко действие на надлежните органи по изпълнение на присъдата. Третия елемент и на този вид давност е волеизявление. То е правомощие на надлежния орган. Тъй като давността се прилага служебно. При констатиране,че давностният срок е изтекъл се прекратява процедурата за изпълнение на наложеното с влязло в сила наказание.

7. Представителство. Същност. Субекти на представителството и изисквания към тях. Възникване на представителството, форми, действие и прекратяване на представителството.

Като част от системата на правото представителството е правен институт, който намира приложение във всички правни отрасли. Необходимостта от представителство се е появила първо при развитие на гражданския оборот. Интензивността на същия е наложила едно лице да може да сключва сделки на различни места по едно и също време, по начин така че правата и задълженията по тях да настъпят в неговата правна сфера. Нужда от представителство съществува и при функциониране на държавния апарат. Различните държавни органи се представят от лицата, избрани или назначени да ги ръководят. Като правен институт представителството е налице, когато едно лице извършва действия от името и за сметка на друго лице, а последиците от тези действия под формата на права и задължения настъпват направо за второто лице. Лицето, което извършва действията се нарича представител, а лицето, в чиято правна сфера се проявява резултата от действията се нарича представляван. Както представлявания, така и представителя имат качеството субекти на правото. Те могат да бъдат както юридически, така и физически лица. За придобиване качеството представляван не е задължително да е налице дееспособност, ако той е физическо лице. Достатъчно е да притежава правоспособност, например малолетните деца до навършване на 14 години са недееспособни, те обаче са правоспособни и като такива могат да бъдат представлявани. Представителството им се осъществява по силата на закона от техните родители или дори само от единия родител. Представителя също може да бъде физическо или юридическо лице. При юридическите лица имаме съвпадане на правоспособност и дееспособност, затова при тях говорим за правносубектност. За да бъдат представители, физическите лица трябва да са напълно дееспособни. Пълната дееспособност настъпва с навършване на 18 години. Изисква се още лицето да не е поставено под запрещение т.е. да не страда от психическо заболяване или вродено състояние, което да му пречи да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи. Общата правна уредба на представителството е в закона за задълженията и договорите(ЗЗД) от чл.36 до чл.43. Чл.36 ал.1 урежда двата начина за възникване на представителство, а оттук двата основни вида представителство. Едно лице може да представлява друго по разпоредба на закона или по волята на представляване. Оттук представителството може да възникне по силата на самия закон без да е необходимо нещо допълнително. Законовото представителство по обем, начален момент, продължителност и субекти се определя в самия закон. Типичен пример на законово представителство е представителството, което родителите упражняват по отношение на малолетните си деца. Определен е началният и крайният момент на представителство. То възниква в момента на раждане и трае до навършване на 14 години. Определен е и обема на представителната власт. Представителството е пълно, родителите представляват малолетните си деца по всички въпроси. Втория вид представителство е доброволното, наречено още договорно. Това е представителство, което възниква по волята на представляване. Определението договорно не е съвсем точно, защото в предвидения в закона случай представителство възниква в следствие на проведен избор, например избор на кмет, който представлява дадената община. Освен законово и договорно са възможни и други класификации на представителството. В зависимост от обема на представителството различаваме пълно и частично представителство. При пълното представителя може да извършва всякакви действия. Такова е представителството на родителите спрямо малолетните им деца. При частичното представителят може да извършва действия, които представляваният му е предоставил. Според това дали представителят извършва действия многократно или еднократно различаваме многократно или еднократно представителство. В първия случай действията не са ограничени по брой, а във втория случай представителството се изчерпва с еднократни действия. В зависимост от вида действия различаваме активно, пасивно и смесено представителство. При активното се извършват активни действия, например плащане на пари, а при пасивното – пасивни действия. При смесеното може да се върши и едното и другото. В зависимост от вида на акта, въз основа на който възниква представителството различаваме договорно представителство, представителство по избор и въз основа на акт за назначение. По акт за назначение възниква представителство за лицата ръководители на държавни органи. Според това може ли представителят да прехвърля предоставените му права другимо или не, различаваме прехвърлимо и непрехвърлимо представителство, например прокуриста не може да прехвърля правата си на друго лице. Според формата различаваме формално и неформално. Първото е в писмен вид, който е условие за неговата действителност. Така недвижими имоти могат да се продават чрез пълномощник, действащ с писмено пълномощно с нотариална заверка на подписа. Неформалното може да е устно, дори мълчаливо, когато представлявания води със себе си лице, което преговаря по условията на сделката. Ако представителството е свързано със срок, говорим за срочно преставителство. Ако то не е свързано със срок, говорим за безсрочно. Представителството може да е свързано с изпълнение на условия или такива да не са поставени. В тези случаи говорим за условно и безусловно представителство. Действието на представителството може да бъде определено в разпоредба на закона. Действието може да бъде обвързано с уговорен или определен в закона срок. При представителство, което възниква от избор действието е за срока на мандата на избрания. Ако действието е свързано с условия, то се преустановява с условието. Представителството може да бъде преустановено при настъпване на събития, предвидени в закона, например смъртта на представители. Най-често използвания способ за възникване на представителство е упълномощаването. То е вид договорно представителство. Самото упълномощаване е едностранна сделка. То е резултат от сключения между представлявания и представителя договор. Този договор обикновено е поръчка (мандат). За да изпълнява задълженията си по него, представителя следва да е упълномощен от представлявания. Упълномощаването трябва да се различава от пълномощното. Пълномощното е акта, с който пълномощника се легитимира като лице, действащо от чуждо име за чужда сметка. Като едностранна правна сделка за да възникнат правните последици от упълномощаването е достатъчно упълномощителя да изяви воля за това. Не е необходимо приемане на упълномощаването. Упълно-мощаването, както и представителството биват формално и неформално, срочно и безсрочно, условно и безусловно, пълно (генерално) за всички видове действия и изрично само за посочените в него действия. Генералното пълномощно дава право на пълномощника да извършва от името и за сметка на упълномощителя всички онези действия, които могат да се вършат чрез пълномощник и не изискват изрично упълномощаване. Така не може да се сключи граждански брак без пълномощно, не може да се носи и наказателна отговорност чрез пълномощно, затова може да се прехвърли собствеността на недвижим имот чрез пълномощник, упълномощен изрично с писмено пълномощно с нотариална заверка на подписите. Пълномощното и имотът трябва да са индивидуализирани по вид, местонахождение и граници. Декларациите, които по закон се попълват при прехвърляне на имот тъй като в тях лицето следва да удостовери истината от страх от наказателна отговорност не могат да се подпишат от пълномощника. Упълномощаването се прекратява с изтичане на уговорения срок ако такъв е бил уговорен с извършване на уговорената работа. Ако упълномощаването е за действия, които имат продължителен характер и не е уговорен срок се прекратява с оттеглянето му от упълномощителя или с подпис от пълномощника да изпълнява възложените действия. Упълномощаването се прекратява със смъртта на пълномощника или упълномощителя освен ако действията на пълномощника не могат да произведат ефект в правната сфера на наследниците на починалия, например определени искове могат да бъдат продължавани от наследниците на починалия. В този случай упълномощения адвокат продължава да изпълнява задълженията си. Упълномощаването се прекратява и с поставянето под запрещение на пълномощника. За да могат действията му да произвеждат ефект в правната сфера на упълномощителя, пълномощника трябва да е дееспособен. Поставянето под запрещение го лишава от възможността. Обратното не води до прекратяване на упълномощаването. Това е така, защото поставения под запрещение може да поема задължения и получава права чрез настойник или попечител. Самия настойник е представител на поставения под запрещение.

8. Правна уредба на собствеността. Собственост – обща характеристика, съдържание. Видове – частна, общинска, държавна собственост. Концесии върху обекти публична държавна и публична общинска собственост.

По правната си природа собствеността представлява право на едно лице да владее, да се ползва и да се разпорежда със една вещ. Във конституцията като основен закон е прогласен принципа за неприкосновеност на частната собственост. Освен за частна конституцията говори и за публична собственост, която се дели на държавна и общинска. Факта, че в конституцията собствеността е поставена в основата на икономическата система определя нейната значимост за правото. Собствеността е не само субективно право, което е гарантирано от закона, но също и обект на правно регулиране. От тази гледна точка значими за правото са отношенията между правните субекти по повод собствеността върху вещ. Нормите на конституцията са редица закони и подзаконови нормативни актове, имащи за предмет уреждане режима на отделните видове собственост. Държавната собственост е уредена в закона за държавната собственост, а общинската – в закона за общинската собственост. В закона за собствеността и ползването на земеделските земи е уреден статута на земеделските имоти. В закона за устройство на териториите е уреден статута на имотите в населени места, така наречените регулационни граници. Статута на горите е уреден в закона за горите. Към повечето от тези закони има приети правилници, които извършват детайлно уреждане на съответната правна материя за спецификата на обществените отношения, свързани със собствеността. В правото се е обособил отделен правен отрасъл, наречен вещно право. Той има за предмет на правно регулиране статута на вещите като обект на правна собственост и други ограничени вещни права. Всичко това налага да се  изясни същността на вещите като обекти, върху които може да съществува право на собственост или други ограничени вещни права. Вещите са материални предмети, които се отличават със качеството телестност и корпоралност. На първо място характерно за тях е, че те са част от материалната действителност, а не са интелектуален продукт. Обект на право на собственост могат да са и интелектуални продукти, например картина. Обекти на интелектуална собственост са авторските и свързаните с тях права. Интелектуални са и обектите на така наречената индустриална собственост, патенти върху полезни модели, търговски марки, наименования за произход и други идеолографски означения. От всички тях вещите се отличават по това, че са материални предмети. По – особена е правната природа на електрическата енергия, която също е материален предмет, но не съществува във видима форма. Второто качество на вещите е тяхната телесност. Чрез това качество вещите се индивидуализират, отграничават се една от друга. Различаваме 2 основни вида вещи: недвижими (имоти) и движими. Недвижимите имоти са земята, съществуващите върху нея трайни насъждения, сградите и части от сградите, които могат да имат самостоятелно съществуване според предназначението. Индивидуализацията на земята се осъществява чрез мислени линии, очертани върху терена, върху различните видове планове – кадастрални, регулационни и други. Чрез тези линии се очертават границите на отделните имоти и те се индивидуализират по местонахождение, размери и съседи. Критерий за това дали вещта е недвижима или движима е нейната прикрепеност към земята или построената върху нея сграда по начин, който пречи тя да бъде демонтирана без да се наруши или увреди структурата й, а оттам същността й да се използва по предназначение. Върху земята, например може да се монтира павильон, ако конструкцията позволява демонтаж и преместване на друго място без повреди, той е движима вещ; и части от сгради могат да бъдат отделни недвижими имоти, например етажи от къщи със самостоятелен вход, апартаменти в блок, магазини, гаражи, офиси, ателиета. Не са самостоятелни недвижими имоти мазета и тавани, стига да не са във сутеренен или мансарден етаж. Всички останали вещи са движими.

Освен недвижими и движими са възможни и други квалификации. Според предназначението вещите биват потребими и непотребими. Потребимите се консумират и изчезват вследствие консумация. Непотребимите са предназначени за трайна употреба. Различаваме още сложни и съставни. Сложните се състоят от множество други вещи, които могат да имат и самостоятелно съществуване, например един автомобил. Отделните му части са отделни вещи. Когато вещта няма такива части тя е проста. Различаваме още главни и акцесорни (принадлежности). Главна е автомобила, а принадлежности са резервната гума, крика и прочие. Различаваме още индивидуално и родово-определени вещи. Индивидуалните имат специфични характеристики, които ги отличават от останалите вещи-картината на Леонардо Да Винчи – Мона Лиза. Родово-определените се индивидуализират при сключване на сделки с тях, например житото е родово-определена вещ. То се индивидуализира като се определи количеството и реколтата. Собствеността като субективно право е от категорията на абсолютните. Собственикът на една вещ може да противопостави това си право на всички останали правни субекти, които са длъжни да се въздържат от действия, накърняващи правото на собственост. Правото на собственост се състои от 3 елемента, наречени правомощия. Касае се за три отделни права, включени в състава на правото на собственост. Те са породени, ползвани и разпореждани и са известни още от римското право като триада на собственика. Владението включва право на собственика да упражнява фактическа власт върху вещта, лично да я държи като своя или да извършва това чрез другиго, например наемател. Ползването е право на собственика фактически да използва вещта според предназначението й или да добива плодове от нея, което се нарича плодоползване. Така собственика на един апартамент може сам да живее в него т.е. да го ползва според предназначението или да го отдава под наем, чиито наеми се наричат граждански плодове. Плодовете на вещта могат да бъдат и биологични, например при плода от едно животно. Такива плодове са и въглищата от един рудник, отделени от вещта-майка. Плодовете сами се превръщат във вещи обекти на правото на собственост. Третото правомощие, включено в триадата на собственика е разпореждане. То е правото на собственика да прехвърли чрез сделка собствеността върху вещта върху друго лице. Такива сделки могат да са покупко-продажба, замяна, дарение, завещание, апорт на търговско дружество. Собствеността се придобива или загубва чрез първични или вторични оригинерни способи. Най-стария известен способ за придобиване на собственост е окупацията. Тя представлява фактическо завземане на вещта. В демократичните общества освен окупация е необходимо изтичане на предвидения срок – това е придобивната давност. За недвижими имоти, ако владението е добросъвестно – 5 години, а ако е недобросъвестно – 10-годишен срок. За движимите вещи давността е 5 години. С изтичането на срока собствеността преминава от стария собственик, който е бездействал и не се е противопоставил и се е дезинтересирал от вещта и тя преминава в собственост на този, който е осъществил владението върху нея в продължение на давностния, необезпокояван за недвижимите имоти.  Преминаването на собствеността се удостоверява с нотариален акт по обстоятелствена проверка. Проверката цели да установи продължителността на осъществяваното владение върху имоти и дали той е било необезпокоявано. За тази проверка нотариуса изслушва двама свидетели – съседи на имота. При движимите вещи факта на задържането предполага собственост до доказване на противното. Производните способи са различните видове сделки. Чрез тях собствеността преминава от едно лице към друго. Те се наричат още отчуждителни сделки–продажбата, замяната и други. Конституцията говори за частна и публична собственост.

Публичната собственост е предназначена за задоволяване на обществени интереси, определени обекти са обявени за изключително публична собственост. Такива са полезните изкопаеми, водите, пътищата. Освен изрично посочените обекти публична собственост изпълнява публичната администрация, министерски съвет и други. Освен държавна, публичната собственост може да бъде и общинска. Това са улиците в населените места, сгради на администрацията, паметници и др. Закона за държавната и общинска собственост обявяват останалите обекти за частна държавна и частна общинска собственост. Това са обекти, с които държавата (общините) участват в гражданския оборот, например собствеността на държавата в еднолични търговски дружества с цел общинско участие, които се наричат публични предприятия с частна собственост. Тъй като цяло обособени части или дълготрайни активи могат да бъдат обект на различни търговски и гражданско-правни сделки. Качеството на собственика налагат ограничения в начина на извършване на сделките. Обектите могат да се продават, заменят, отдават под наем или аренда след провеждане на търг при условия и ред, определени с нормативен акт. Изисква се решение на органа, определен в закона като компетентен да взема решение за съответния вид сделка и спазване на процедурата за извършването, ако се продават акции или дялове от държавни общински предприятия. Не е достатъчно да се извърши търг. Процедурата е определена в закона за приватизация. Търгът е способ за приватизация, но е само част от цялата процедура. По отношение обектите, които са публична общинска или публична държавна собственост е забранено извършването на разпоредителни сделки с тях. Това означава, че те не могат да се отдават под наем. Такива концесии са възможни за добиване на полезни изкопаеми, добив и бутилиране на минерални води, използване на части от плажната ивица. Концесията е особено ползване върху обект, който е публична държавна или публична общинска собственост. Отдаването на обекта се извършва по решение на определен в закона орган. За обектите публично-държавна собственост-това е министерски съвет. За обектите публично-общинска собственост това е общинския съвет на съответната община. Максималния срок за отдаване на обекти публично-държавна или публично-общинска собственост на концесия е 30 години. Решението поставя начало на концесионна процедура, която включва извършване на концесионен анализ на съответния обект. Неговата цел е изясняване правния статут и икономическите характеристики на обекта. Определянето на концесионер се извършва чрез търг. Продължителния характер на ползването предполага възможности на ползвателя да изгражда върху държавна или общинска земя обекти с временен характер за ситуиране на производствени мощности, магазини, заведения, инфраструктурни обекти и прочие. Всички те се включват в условията на концесионна процедура и при определянето на концесионер. В този договор задължително се определя концесионна вноска – сума пари, която концесионера дължи в началото на всяка година за предоставянето на възможност да ползва обекта. Всичко, изградено от концесионера остава в полза на държавата (общината) след изтичане на концесионния договор. Държавата (общината) имат право по силата на закона да упражняват контрол по поетите от концесионера задължения и при неизпълнение да развалят договора като внесените до този момент вноски остават в полза на държавата (общината).

9. Правна основа на индустриалната дейност. Същност, източници и субекти на индустриалното законодателство

Понятието индустрия и индустриална дейност се използват от различни науки: от икономиката, географията, някои области на химията, физиката. Няма правно определение за понятието индустрия, нито индустриална дейност. От икономическа гледна точка индустрията включва явленията в областта на промишленото производство. В правото няма отделен отрасъл, който да се занимава специално с индустрията и индустриалната дейност, разбирана като дейност в промишленото производство. Във всички случаи за производството на промишлена продукция са необходими суровини, което е свързано с добива на полезни изкопаеми, както и със селското стопанство като източник на суровини за така наречената лека промишленост, свързана с производство на консерви, обработка на кожи, платове и други. За да функционира промишлеността, продуктите от сферата на добива и суровините трябва да достигнат до предприятията, които ги преработват във вид на готови стоки, за което е необходим транспорт. Той както и производството са рискови дейности, където се появява нуждата от застраховане. Самият производствен процес се нуждае от банки, които да го финансират. Пласмента на готовата продукция, особено когато сделките са на едро, води до появата на стоковите борси и тържищата. Касае се за един процес за преливане на капитали от една сфера в друга. Този процес включва множество различни по вид сделки. За да са валидни те трябва да са сключени между лица, които имат качеството субекти на правото. В тази част на индустриалната дейност по отношение субектите, които я осъществяват и сделките, чрез които те взаимодействат помежду си, се намесва правото със своите регулиращи механизми. Обект на правно регулиране не е и не може да бъде само промишленото производство, което съставлява съдържанието на понятието индустрия като вид дейност. Индустриалната дейност от правна гледна точка има значително по-широко съдържание. Обединяващото звено е оборота на капитала посредством правни сделки, сключвани между различни субекти на правото. В правото липсва единна съдържаща се в един единствен нормативен акт регламентация на тази дейност. Основата на цялото законодателство, а оттук на регулирането на индустриалната дейност в широк смисъл на понятието разбирано като процес на оборот на капитала се съдържа в конституцията, тя урежда икономическата основа на обществото като въвежда основни принципи, чието доразвитие се съдържа в редица други закони и подзаконови нормативни актове. Такива принципи са неприкосновеността на частната собственост, свободата на стопанската инициатива, регламентацията на правните субекти по отношение техния статут, начин на възникване, устройство, управление и взаимоотношения помежду им, което се осъществява чрез сключване на правни сделки и се съдържа в търговския закон. Той урежда статута на отделните търговци и търговски сделки, които те сключват помежду си. Основен източник на норми, регулиращи индустриалната дейност е конституцията, като нейните норми са доразвити на първо място в търговския закон. Освен търговския закон съществуват и специални закони, уреждащи статута и дейността на някои от субектите, участващи в процеса на оборота на капитала, който е съдържание на широкото понятие за индустриална дейност, така дейността на банките е уредена в закона за банките. Статута на застрахователите намираме в закона за застраховането, фондовите борси, на които се извършва търговията с ценни книжа. Инвестиционни посредници, чрез които тази търговия се осъществява са уредени в закона за публично прилагане на ценни книжа. Борсовата търговия с различни видове стоки, както и на едро са уредени в закона за стоковите борси и тържищата. В закона за особените залози са уредени механизмите за гарантирането на търговските сделки. Съгласно чл. 5 от конституцията източник на правни норми за българското право са и международни договори, по които България е страна, те стават част от вътрешното законодателство, когато бъдат ратифицирани със закон от Народното Събрание и бъдат обнародвани в държавен вестник. При противоречие на норми на вътрешното законодателство с тези на международни договори се прилагат правилата на международните договори. Такива правила, които намират широко приложение особено в търговски сделки се съдържат в спогодбата “Инкотернс 90”, тя касае различните видове международни доставки и включва типови условия. Друга спогодба е така наречената “ТАТТ” – спогодба за правилата на търговия. Съществуват и редица подзаконови нормативни актове, които доразвиват или уреждат материята на отделните закони. Така за закона за банките съществуват множество наредби, които уреждат начините на плащане в страната и чужбина, капиталовата адекватност на банките и т.н. Участниците в индустриалната дейност са субекти на правото, те могат да бъдат както физически, така и юридически лица. За физическите лица се поставя изискването да са дееспособни и да са навършили 18 години, когато стават пълнолетни. Изисква се още да не са поставени под запрещение. Поставянето под запрещение е специална процедура, която се развива пред окръжния съд и цели охраняване интересите на лица, които поради психично заболяване или слабоумие не могат да разбират свойството и значението на постъпките си и да ги ръководят. След извършване на психична експертиза съдът поставя лицето под запрещение и му назначава настойник или попечител, който да се грижи за интересите му. Юридически лица са такива, които имат право по закон да извършват стопанска дейност, на първо място това са търговските дружества, на следващо място това са кооперациите.

10. Правно-организационни норми на индустриалната дейност. Основни понятия. Търговец. Видове търговци. Търговско предприятие, клон. Търговска фирма – същност, видове, структура, промяна. Седалище и адрес. Търговски регистри и книги.

Правно-организационните норми, чрез които може да се извършва индустриалната дейност в широкия смисъл на понятието, разбирана като оборот на капитала – това са субектите, които взаимодействат помежду си чрез правни сделки. Общото понятие, което обединява всички тези субекти е понятието търговец. То е правно, нещо повече – то е законово, уредено в чл.1 и чл.2 на търговския закон чрез положителни и отрицателни характеристики. Във чл.1 на търговския закон са посочени положителните изисквания, на които трябва да отговаря търговеца. Съгласно чл.1 ал.1 търговец е всяко физическо или юридическо лице, което по занятие извършва търговска дейност като сключва изброени 15 точки със търговски сделки, стига статута им да позволява това. На първо място, видно от законовия текст търговец може да бъде както физическо, така и юридическо лице. За да могат да бъдат търговци физическите лица освен правоспособни, трябва да са и дееспособни т.е. да могат със собствени действия да придобиват право и да поемат задължения. Пълната дееспособност се придобива с навършване на 18 години. Поставя се въпроса могат ли ограничено дееспособните да са търговци. Такива са непълнолетните (от 14 до 18 години). Отговорът е отрицателен. Теоретично е възможно непълнолетен да придобие качеството търговец по наследяване при условие, че е навършил 16 години и е встъпил в граждански брак. Сключването на такъв води до еманципиране на непълнолетния и изравняването му по статут и права с пълнолетните. Освен навършена възраст се изисква физическото лице да не е поставено под запрещение. Юридическите лица със нестопанска или идеална цел по силата на статута си и специалната уредба на същия не могат да са търговци, тъй като преследваните от тях цели не са стопански, а идеални. По същите причини не могат да бъдат търговци синдикатите. Техните цели са за защита трудовите права на членовете. Не са търговци и политическите партии. Дейността им е уредена в закона за политическите партии. Целите, които те преследват са политически. Не са търговци и различни-те вероизповедания. Дейността им е уредена в закона за вероизповеданията, който дава на българската православна църква статута на юридическо лице. Останалите вероизповедания добиват такъв статут в съответствие с уставите си и след регистрация в Софийски съд. Целите, които имат вероизповеданията са свързани със съответната религия и гарантираното от конституцията право на вероизповеданията. Юридическите лица имат качеството правосубектност. Те го придобиват от момента на регистрацията си. То включва съвкупност от правоспособност и дееспособност. За да са търговци, физическите и юридическите лица трябва да сключват търговски сделки. В чл.1 ал.1 от търговския закон са посочени 15 вида търговски сделки. Изброяването не е изчерпателно. Това означава, че търговците не са ограничени в сключването само на тези 15 търговски сделки, а могат да сключват всякакви видове търговски сделки. Изискването е сключването им да е по занятие. По занятие означава, че това е преимуществената дейност, която лицето извършва; означава, че тази дейност се извършва с цел реализиране на печалба. Независимо от сделките, които сключват в търговския закон чл.1 ал.2 обявява за търговци търговските дружества и кооперациите с изключение на жилищно-строителните. Жилищно-строителните кооперации са изключени от кръга на лицата, които са търговци, тъй като те се създават с цел задоволяване жилищните нужди на домовете си. Тяхната дейност е уредена в отделен закон за жилищно-строителните кооперации. Чл.1 ал.3 дава статута на търговец на лица, които макар да не са търговски дружества или кооперации са образували предприятие, което по обем изисква делата му да се водят по търговски начин, дори сделките да не са от изрично изброените в чл.1 ал.1. Отрицателните характеристики, които изключват качеството търговец са уредени в чл.2 от търговския закон, съгласно което не се смятат за търговци: 1.Физическите лица, занимаващи се със селскостопанска дейност; 2.Занаятчиите, лицата извършващи услуги или упражняващи свободна професия, освен ако тяхната дейност не е организирана от предприятие, чиито дела трябва да се водят по търговски начин; 3.Лицата, извършващи хотелиерски услуги в обитаваните от тях жилища. В чл.1 са разграничени 3 вида търговци – по занятие, по закон и по форма на организация. Гражданските дружества са граждански, защото се създават чрез договор за дружество по закона за задълженията и договорите. Целите им са стопански, осъществяват се чрез обединяване на имущество на дружество. Данъчния и осигурителния им статут е като на търговските дружества. Според броя членове различаваме еднолични и колективни търговци. Едноличните се състоят от един член. Такива са едноличният търговец и едноличните търговски дружества ЕООД и ЕАД. Според ви-да собственост различаваме търговци-публични предприятия. Такива са едноличните дружества с ограничена отговорност и едноличните акционерни дружества със изцяло държавно участие или при които целия капитал е собственост на дадена община. Освен публични-те предприятия съществуват още и частни търговци с изцяло частна собственост и смесени, при които имаме публична собственост на държавата и общината, така също и частна собственост. Такъв вид търговци се получават в процеса на приватизация, когато акциите и дяловете на предприятието не се продават на сто процента. Те могат да се създадат и по общия ред на възникване на търговско дружество.

Всеки търговец се индивидуализира чрез своята фирма-седалище и адрес на управление. Фирмата е наименованието, от което търговецът упражнява занятието си и се подписва. Фирмата съдържа 2 вида елементи: задължителни – това е предписанието от закона с необходимо съдържание и свободно избираеми. Те могат да бъдат думи, цифри, съчетания от думи и цифри. Изискването е фирмата да отговаря на истината и да не накърнява обществения ред и морал. Фирмата се изписва задължително на български език като по желание търговецът може да я изписва и на чужд език. Търговецът има изключително право върху фирмата си. След регистрацията й, само той може да я употребява. Вторият индивидуализиращ белег на търговеца е седалището. Това е населеното място, където се намира управлението на дейността му. Третият индивидуализиращ белег е неговият адрес. Той е адреса на управление на дейността му, улицата и номера на населеното място. Както фирмата, така и седалището и адреса са части от търговеца. Търговеца подлежи на регистрация в специален регистър, наречен търговски, който се води в окръжния съд, в който се води фирмата. Седалището и адреса се вписват в този регистър. Търговецът има право във всеки момент от дейността си да ги променя. Той може да промени фирмата, седалището или адреса си. Всяка промяна се вписва в търговския регистър. Вписването води: 1.до възникване на самия търговец като самостоятелен субект. Той има информационен характер. Регистърът е публичен. Всеки, който желае може да се запознае с данните по вписването, както и със доказателствата, въз основа на което то е извършено. Тези доказателства се извършват във папки, наречени фирмени дела. Самото вписване се извършва въз основа на подадено заявление със данни за търговеца. След проверка на същите, окръжния съд постановява съдебно решение за вписване; 2.Второто основно понятие е търговско предприятие. То е съвкупност от права, задължения и фактически отношения. Правата могат да включват и право на собственост върху недвижими имоти, земя, сгради, магазини, складове, производствени обекти и др. Правата могат да включват и право на собственост върху движими вещи - машини, моторни превозни средства, суровини и материали, готова продукция и прочие. Правата могат да включват и права на вземания. Такива са дължими суми по търговски сделки за доставени или незаплатени стоки и услуги. Такива са и права върху суми по сметки в търговски банки. Правата могат да касаят и обекти на индустриална собственост – търговски марки, патенти върху изобретения или полезни модели и други. Задълженията могат да включват задължения от обличим характер за неплатени данъци, такси, мита, осигурителни вноски и други. Задълженията могат да включват и задължения за заплащане на суми по сключени от търговеца сделки, по които той е получател на стоки, доставени му на насрочено плащане. Третият елемент от търговското предприятие са фактическите отношения. Те включват начина на организация на производствената дейност, транспорта, пласмента или администрацията на търговеца. Тук се включва клиентелата на търговеца, с която той е създал трайни търговски взаимоотношения. Тук се включва и пазарната ниша, която заема търговеца, региона, в който той извършва търговската си дейност и пазарния му дял. Цялото търговско предприятие като съвкупност от права, задължения може да бъде обект на различни търговски сделки. Ако търговецът е ЕТ т.е. физическо лице, търговското му предприятие може да се наследява от неговите наследници по закон. Предприятието като такова може да се продава, заменя, подарява. При всички тези сделки собствеността преминава от един търговец към друг. За да стане това се изисква договорът, с който се прехвърля собствеността върху търговското предприятие като съвкупност от права и задължения да бъде съставен в писмена форма с нотариална заверка на подписите. Прехвърлянето трябва да се впише в търговския регистър по партидата на продавача или купувача. Ако в търговското предприятие са включени недвижими имоти, те трябва да са описани по местонахождение, размери и граници в договора за прехвърляне на търговското предприятие. Търговското предприятие може също да се апортира в търговско дружество като цена на придобити от търговеца акции или дялове. То може да се отдава под наем или аренда, може да служи и като обезпечение по теглени кредити от търговеца. Това става чрез сключване на договор за особен залог. Възможност за такъв е предвидена в закона за особените залози. За да е действителен, той се сключва в писмена форма с нотариална заверка на подписите. Когато търговеца има нужда да разшири дейността си в друго населено място, търговския закон му дава право да регистрира свой клон в населеното място. Клонът на търговеца е организационно обособено негово структурно звено, което няма качеството на самостоятелно юридическо лице. Клонът води счетоводство, но не съставя самостоятелен счетоводен баланс. Има фирма, която е фирма-та на търговеца с означението клон. Всеки търговец при осъществяване на дейността си трябва да води различни търговски книги. Част от тях са счетоводни. Такива са инвентарната книга, в която се вписват всички дълготрайни материални активи на търговеца-земя, сгради, моторни превозни средства, машини и други. Други книги са дневник за покупките, дневник за продажбите. Счетоводните книги са уредени в закона за счетоводството и други стандарти.

11. Индивидуални и групови субекти. Едноличен търговец. Търговски дружества. Определение. Учредяване. Членство. Имущество. Органи на управление. Видове търговски дружества. Разграничение между гражданско и търговско дружество. Кооперации. Същност. Учредяване, управление, правоотношения. Прекратяване на кооперациите.

Според това от колко члена се състои съответния субект, извършващ търговски сделки и имащ качеството търговец различаваме индивидуални и групови субекти. Индивидуалните се състоят от един член. Такива са едноличните търговци и едноличните търговски дружества ЕООД и ЕАД. Групови са всички останали. Те се състоят от повече от един член. Такива са търговските дружества, кооперациите и гражданските дружества. Едноличния търговец е индивидуален субект. Уреден е по чл.56 до чл.60а. Според определението по чл.56 като едноличен търговец може да се регистрира всяко дееспособно физическо лице с местожителство в страната. На първо място едноличният търговец е физическо лице, без значение гражданството. Той може да е български или чужд гражданин. Изискването е местожителството му да е в страната. Доказва се с копие от личната карта, в която е отразен постоянен адрес. Изисква се лицето да е дееспособно и да е навършило 18 години и да не е под запрещение. Член 57 и 58 ал.2 и 4 поставят някои ограничения. Не може да бъде едноличен търговец лице, което е в производство за обявяване в несъстоятелност. Процедурата по обявяване в несъстоятелност е уредена в търговския закон. Предпоставка за започването му е неплатежоспособност. Веднъж обявеният в несъстоятелност губи право на търговска дейност. Той може да възстанови това си право в специално производство, уредено в търговския закон. Условие е заплащането на всички задължения. Не може да бъде едноличен търговец и лице, което е осъдено за банкрут. Банкрута е вид престъпление по чл.227б от наказателния кодекс. Осъждането се извършва с влязла в сила присъда. На следващо място не може да бъде едноличен търговец лице, което е лишено от право да упражнява търговска дейност. Лишаването от права е вид наказание според наказателния кодекс. То се налага с влязла в сила присъда. Последното ограничение касае броя фирми, които едно лице може да регистрира като едноличен търговец. Закона допуска само една такава фирма. Това е така, защото едноличният търговец е физическо лице, а то е само едно. Процедурата по възникване на едноличния търговец е изключително опростена. Изисква се заявление, към което се прилага образец от подписа и декларация, че не са налице посочените по-горе пречки. Прилага се още и удостоверение от информационно обслужване за уникалност на фирмата. Самата фирма задължително трябва да съдържа собственото и фамилното /или бащиното име/ на лицето, с което е известно в обществото. Имената се изписват без съкращения. Самата регистрация се извършва със съдебно решение, въз основа на което във съдебния регистър се вписва името, местожителството и адреса на лицето, както и eдинния граждански номер, фирмата, от която ще се извършва дейността, седалището и адреса на управление, както и предмета на дейност. Няма изискване за капитал. С регистрацията търговеца е възникнал и може да извършва предмета на дейността. Затова обаче освен тази регистрация се извършва регистрация в системата по устав, данъчна регистрация и регистрация в НОИ. Първият вид групови субекти са търговските дружества. Определението за търговско дружество е в чл.63 ал.1. Търговското дружество е обединяване на 2 или повече лица за извършване на търговски сделки с общи средства. Търговските дружества са вид търговец по силата на чл.1 ал.2 точка 1 от търговския закон. Съгласно чл.63 ал.3 те са юридически лица. Възникването им е сложен фактически състав, който включва 3 етапа: Първия е различен според вида дружество. Едни от дружествата се образуват чрез подписване на учредителен договор, а други се учредяват на учредително събрание. Оттук първия етап наричаме образуване (учредяване), в зависимост от вида търговско дружество. Втория етап е регистрацията. За да се пристъпи към него трябва да е приключил първия етап, да е изготвено и подписано заявляние, към което се прилагат документите от първия етап. Заявлението се подава до окръжния съд в района, на който се намира седалището на търговското дружество. Документите включват учредителен договор, който се нарича устав. Ако дружеството възниква чрез учредяване се прилага и протокол от учредителното събрание, прилагат се образци на подписите на лицата, които ще представляват дружеството. Прилагат се и различни видове декларации, които най-често са предназначени да удостоверяват, че подписалите ги са наясно с въведени забрани и ограничения. Такава например е забраната за извършване на конкурентна дейност. Към документите се прилага и удостоверение за информационно обслужване за уникалност на името. За всеки вид търговско дружество, търговския закон въвежда специални изисквания какви задължителни елементи трябва да включва фирмата му. Ако за дружеството има изискване за минимален капитал към документите се прилага също удостоверение от търговска банка за внесен капитал. Самото заявление се подписва или от всички членове на дружеството, те се наричат съдружници в този случай, или от някой от тях. В други случаи заявлението се подписва от лицата, които са членове на управителните органи и ще го представляват в отношенията му с трети лица. Към заявлението се прилагат и документи, удостоверяващи внасяне на предвидените за регистрацията държавни такси. Самата регистрация се извършва чрез постановяване на съдебно решение на компетентния окръжен съд, въз основа на което дружеството се вписва в търговския регистър. За някои търговски дружества е предвидено и обнародване в неофициалния раздел на държавен вестник и обновление за извършената регистрация. Лицата, които участват в търговските дружества се наричат членове. Те могат да бъдат съдружници или акционери взависимост от вида на дружеството. Чл.63 ал.1 не въвежда ограничение относно вида лица, които могат да бъдат членове в търговското дружество. Следователно такива могат да са както физически, така и юридически лица. За да са членове на търговското дружество физическите лица трябва да са дееспособни т.е. да са навършили 18 години и да не са поставени под запрещение. Юридическите лица като членове в търговските дружества се представляват при участието им в работата на различните органи на дружеството от своите управителни органи. Членовете на търговските дружества имат права и задължения, които са уредени в търговския закон. Както правата, така и задълженията могат да са имуществени или неимуществени. Имуществените права включват право на част от печалбата от дружеството (дивидент), както и право на ликвидационен дял от имуществото на дружеството или пре-кратяването му и обявяване на ликвидация. Правото на дивидент и правото на ликвидационен дял, ако друго не е било уговорено са съразмерни на дела, с които лицето участва в дружеството. Неимуществените права включват право на участие в управлението на дружеството и право на контрол върху дружествените дела, което се изразява в право да се преглеждат счетоводните и други книжа на дружеството и да се получават преписки от тях. Имуществените задължения включват задължението за извършване на дялова вноска. Неимуществените съществуват само в някои от търговските дружества, изразяват се в задължение за съдействие за осъществяване на имуществените дела. Всяко търговско дружество притежава собствено имущество, отделено от имуществото на неговите членове. С това имущество то участва в търговския оборот и носи отговорност за поетите от него задължения към трети лица. Имуществото може да включва както материални, така и нематериални блага, стига да не са оценени в пари, т.е. да имат парична стойност. В имуществото се включват на първо място право на собственост върху недвижими имоти - земя, постройки. В имуществото се включва и право на собственост върху движими вещи като моторни превозни средства, съоръжения, материали, офис оборудване и други. В имуществата може да се включва и право на индустриална собственост върху изобретения и други. В имуществото се включват и права за вземания на суми по банкови сметки на дружеството в търговски банки или суми, дължими като цена на трети лица (на незаплатени от тях стоки и услуги). В имуществото се включват и фактически отношения. Това е клиентелата на дружеството, пазарната му ниша, начина на организация на производство, пласмент и прочие. Организационната структура на търговските дружества се определя от структурата на техните органи. Общ за търговските дружества е общото събрание. То включва всички членове на дружеството, които могат да участват лично или чрез пълномощник. Общото събрание може да решава всички въпроси, касаещи дейността на дружеството. То не е постоянно действащ орган. Свиква се обикновено веднъж в годината и когато е нужно. В първия случай говорим за редовно, а във втория за извънредно общо събрание. Общото събрание избира постоянно действащи органи, които са 2 вида – управителни и контролни. Първите са задължителни. Те осъществяват ежедневното управление дейността на дружеството; биват еднолични – такива са управителите на ЕООД и колективни – такива са надзорния, управителния съвет или съвета на директорите в АД. Управителните органи лично или чрез упълномощени от тях лица представляват дружеството. Контролните органи не са задължителни. Има 5 вида търговски дружества: събирателно дружество(СД), командитно дружество(КД), дружество с ограничена отговорност(ООД) или (ЕООД), акционерно(АД) или (ЕАД) и командивно дружество със акции(КДА). Тези 5 вида търговски дружества по чл.64 ал.3 се разделят на 2 групи (вида): персонални, такива са СД и КД; и капитални – ООД, АД, КДА. Възможни са и други класификации на видовете търговски дружества по различни критерии:

-          според броя членове - еднолични(ЕООД и ЕАД)

- групови търговски дружества – всички останали;

-          според вида собственост различаваме дружества с публична собственост, наречени публични предприятия; дружества с частна; дружества със смесена собственост;

Публичната собственост може да бъде на държавата или на някоя община. Съгласно чл.61 публични предприятия са еднолични дружества с ограничена отговорност или ЕАД с изцяло държавно или общинско участие. Особен е редът, по който те се образуват – с решение на компетентния държавен или общински орган. След приватизацията болшинството публични предприятия от изцяло държавни или общински се превърнаха в смесен тип, тъй като дружествата или съответната община запази процент на участие в капитала им. Смесени дружества могат да се образуват и по общия ред чрез участие на държавата, и частни лица от друга страна. При частните дружества собствеността на капитала принадлежи на частни физически или юридически лица. Според начина на възникване различаваме дружества, които възникват чрез подписване на договор и такива, които се учредяват на учредително събрание. От публичните предприятия следва да се отличават публични дружества. Това са АД, чийто капитал е съставен от без налични акции. Това означава, че акциите не се отпечатват, а се съхраняват на електронен носител, специален орган, наречен централен депозитар. Преди събранието централния депозитар извършва разпечатка на книга на акционерите, която подрежда акционерите по списък и отразява кой колко акции притежава. Всички дружества имат качеството юридическо лице. Юридическото лице е правна фигура, която по природата си е вид фикция. По силата на закона едно недействително положение се приема за действително, в случая се дава качеството личност на образование, което не е личност (физическо лице). Целта е имуществото на участниците, което те притежават в лично качество да бъде отделено в имуществото на създаденото от тях образование и така това изкуствено създадено образование да извършва търговска дейност като има качеството на самостоятелен правен субект. Това е основната разлика между търговските дружества и гражданските дружества. Последните се образуват с договор за дружество, уреден в ЗЗД. Тяхната цел също е стопанска, но те нямат качеството юридическо лице, затова се наричат още неперсонифицирани дружества. Данъчния им режим е същия, както и на търговските дружества; подлежат на данъчна и булстат регистрация и регистрация в НОИ.

Кооперациите са друг вид групови субекти. Те са два вида-стопански или търговски, и жилищно-строителни. Стопанските са уредени в закона за кооперациите. Те са вид търговци съгласно чл.1 ал.2 точка2 от търговския закон. Жилищно-строителните не са търговци. Те се създават за удовлетворяване жилищните нужди на член-кооператорите чрез построяване със съвместни усилия на сграда, в която всеки от тях придобива самостоятелен апартамент, уредени са в закона за жилищно-строителните кооперации. Минималния брой членове е шест. Кооперацията се прекратява с построяване на сградата, приемането й от приемателна комисия и издаването на индивидуални нотариални актове за отделните обекти. Стопанските кооперации се учредяват на учредително събрание от минимум седем учредители, които са физически лица. За да са член-кооператори те трябва да са дееспособни, да са навършили 18 години и да не са поставени под запрещение. По изключение непълнолетни, навършили 16 години със съгласието на родителите могат да бъдат член-кооператори. На учредителното събрание се учредява кооперацията като се приема фирмата (наименованието й), седалището, адреса на управление, предмета на дейност и целите. На учредително събрание се приема устава на кооперацията, който се подписва от учредителите, но във устава се определя размера на вноската, която всеки член-кооператор извършва, както и вида й, дали е във пари, земя (земеделски кооперации), машини (ДПК) и прочие. На учредителното събрание се избират управителен съвет, председател и контролен съвет. Членовете им не трябва да са осъждани, което се удостоверява с издадено от районния съд по месторождението им свидетелство за съдимост. Съществува още забрана тези членове да се намират помежду си в роднинска връзка по права или сребрена (братовчедите) линия до четвърта степен, както и да са съпрузи. Основен орган на кооперацията е общото събрание. То се състои от всички член-кооператори. Учредителното събрание играе ролята на първо общо събрание. След учредяването общото събрание се провежда задължително веднъж в годината (редовно общо събрание). Общото събрание е компетентно да решава всички въпроси, отнасящи се до дейността на кооперацията. То избира и освобождава членовете на управителния и контролния съвет и председатели. Всички те се отчитат за дейността си пред общото събрание. Управителния съвет управлява кооперацията, той се свиква на заседание от председателя. Председателя извършва текущото ежедневно управление на дейността на кооперацията и я представлява пред трети лица. Контролния съвет има за задача да следи за правилното изразходване на финансовите средства на кооперацията. Кооперацията се прекратява по решение на общото събрание или по решение на съда, включително и при обявяване в несъстоятелност. След прекратяване на кооперацията следва ликвидация. Срокът й се определя от общото събрание или от съда, извършва се от избран от общото събрание или от съда ликвидатор. Ликвидацията се състои в приключване на започнатите сделки, събиране на вземанията, изпълнение на задълженията и осребряване на наличното имущество чрез продажбата му и превръщането му в пари. Останалите суми след изпълнение на задълженията се разпределят сред член-кооператорите. После се приема ликвидационен баланс, подава се заявление в окръжния съд и със съдебно решение кооперацията се заличава от регистъра за кооперациите. Така се прекратява юридическото им лице.

12. Търговски сделки. Общо понятие. Същност,съдържание и форма на търговски сделки. Недействителност. Договор –същност, значения, видове, тълкуване. Изпълнение и неизпълнение на задълженията по търговска сделка.

Определение за търговска сделка е законово,съдържа се в чл.286 от търговския закон. Съгласно ал.1 ,търговска е сделка сключена от търговец, която е свързана с упражняваните oт него занятия. Занятието на търговеца е дейността, която той преимуществено извършва. Следователно, ако търговеца по занятие продава телевизори,покупката съответно продажбата на такива ще е търговска сделка. Ако занятието му е друго, купеният за офиса му телевизор няма да е търговска сделка. Ал.2 на чл.286 обявява за търговски изчерпателно изброените в чл.1 ал.1 на търговския закон . 15 вида сделки, независимо от качеството на лицата,които ги извършват.Такива сделки са покупка на стоки с цел препродажба,продажба на стоки от собствено производство, покупки на ценни книжа с цел продажба,застрахователни сделки, банкови и валутни сделки и др. При съмнение се счита,че извършената от търговеца сделка е свързана с неговото занятие. Достатъчно е едната от страните да е търговец, ако сделката е търговска,правилата за  нея се прилагат и за двете страни. Търговските  сделки по видове и по общи характеристики са уредени и търговски закон, при липса на специална уредба за съответната сделка се прилагат правилата на гражданско законодателство – главно в закона за задълженията и договорите. Общото между търговските и гражданскоправните сделки е, че по правната си природа те са волеизявления и субекти на  правото насочени към създаване ,изменение ,погасяване на права и задължения специфични за търговските сделки. От една страна е особеното качество на субектите, които ги извършват ,в повечето случаи тези сделки се сключват между търговци. Втората специфика се определя от вида на самите сделки, които могат да имат и специална уредба освен в търговския закон,също и в отделен закон (пр. Борсовите сделки) . Търговските сделки са предназначени търговския оборот. По тази причина те се отличават от гражданскоправните сделки по опростения начин на сключване , а от тук облекчените изисквания за форма. Всяка търговска сделка води до възникване на правна връзка между субекти на правото .  Тази правна връзка е търговско правоотношение. Съдържанието му, а от тук съдържанието на търговски сделки, се образуват от правата и задълженията на страните по сделката. Основното изискване към търговския оборот е той да бъде бърз и опростен, ето защо освен чрез пряко договаряне, търговските сделки могат да се сключат и чрез отправяне на покана ,за това посредством каталози , ценоразписи ,тарифи поставени на видно място ,а също и чрез съобщение от средствата за масово осведомяване отправени до неограничен кръг лица. Това означава, всеки до когото така отправената покана е достигнала може да отправи предложение за сключване на сделка в съответствие с отправената покана. Търговецът може не само да отправи покана въз основа ,на  която да очаква да му се направи предложение за сключване на сделки от неограничен кръг лица. Той може само чрез средствата за масово осведомяване да отправи публично предложение за сключване на определен вид сделка. Това приложение ,за да е валидно трябва да съдържа общото предлагано количество от вида сделка, цената и срока за приемане на предложението. Търговецът направил такова предложение е обвързан с офертата до изчерпването на заявеното количество в заявения срок. За разлика гражданскоправните сделки  ,при които мълчанието е знак на несъгласие . При търговските сделки ,ако двама търговци са в трайни търговски отношения, по между си  предложението отправено от единия се счита за  прието ,когато достигне до другия,ако не бъде отхвърлено веднага. В този случай мълчанието е равно на приемане. Облекчени са  изискванията за форма, в сравнение с гражданскотоправните сделки. Търговските сделки се сключват в писмен вид или друга форма ,само изрично предвидените в закона случаи. Това е така ,защото редовно водените търговски книги и записванията в тях са доказателство за скючването от търговеца сделки, това е така и защото с оглед данъчното облагане за всички сделки се издава счетоводен документ , фактура, които сами по себе си доказват сключването и съдържа съществените елементи на сделката- вид на стоката или услугата , единична и обща цена , с и без ДДС, както и начин на плащане. Търговските сделки , за които се писмена форма, могат да се сключат и ако изявлението е записано технически по начин, които дава възможност за бъде възпроизведен, ако е по факс или телекс, писмената форма е спазена,ако от книгите и документите, които отразяват работата на тези апарати е изключително неточно възпроизвеждане на изявлението. Поради опростените изисквания за форма страната сключила търговска сделка не може да се позовава нищожност ,ако от поведението им може да се изключи , че тя не е оспорвала действителността на изявлението. Само ,ако се е оспорвала сделката е нищожна ,ако изявлението не е отправено в установената от закона форма  сделката е нищожна. Страните също могат да договарят по между си специална форма на изявлението, например писмена. И в този случай при оспорване след узнаване,ако поведението на страната не сочи противното,сделката ще е нищожна. Ако закона предвижда специална форма, например писмена, с нотариална заверка на подписите, например продажба на търговско предприятие,неспазването й води до недействителност на сделката. Основен вид търговски сделки са търговските договори. Търговските сделки са записа на заповед, чек и т.н. В повечето случаи сделките са двустранни. Двустранни търговския сделки се наричат договор. При тях имаме две страни, а понякога и повече, следователно имаме минимум две насрещни волеизявления. За да е сключен договора трябва тези волеизявления да съвпаднат, едното волеизявление се нарича предложение, а другото се нарича неприемане на предложението,съвпадане,а от тук слкючването на договора е налице при приемане на предложението, това е така и когато предложението е отправено до неограничен кръг лица. Характерно за всички търговски договори е, че те са възмездни. Това е така, защото занятието на търговеца означава развиване на дейност с цел реализиране на печалба. Всички търговски договори са поне двустранни сделки. В зависимост от това дали т двете страни са в равни степени имат права и задължения по договора или преобладават задълженията на едната страна разделяме договорите на двустранни (при тях и двете страни имат равни задължения) и едностранни ( преобладават задълженията на едната страна). В зависимост от това дали за скючване на договор е достатъчно наличието на  съгласие или е необходимо и извършването на допълнителни действия , разделяме договорите на консесуални (съгласието е достатъчно) и реални(при тях освен съгласието е необходимо и извършването на допълнителни действия).

В зависимост дали си афиширал основанието за плащане по договора или това не е необходимо,разделяме договорите на калозални (при тях е ясно основанието за плащане,купувачът плаща цена за вещта) и абстрактни (при тях основанието не е необходимо да се посочи). Така се издава запис на заповед. Според това изисква ли се форма за действителност или такава не е необходима,договорите биват- формални(при тях се изисква специална форма за да е действителен договора) и неформална (при която писмената форма служи за доказване на сделката). Според това дали договорите съдържат условие или не, различаваме – условни и безусловни договори.

Някои договори имат точно определени в закона наименования, в същото време принцип на договарянето е неговата свобода. Всичко, което изрично не е забранено е позволено, следователно освен договорите с определени в закона наименование, които се наричат наименовани ,са възможни и други договори,които се натичат не наименовани. Тълкуването на договора представлява изясняването на съдържанието му. То се извършва от самите страни при наличие на неизпълнение от специален орган наречен арбитраж. В останалите случаи, ако е на лице не изпълнение, спорът по тълкуването се разрешава от съда. В чл.299 и чл.300 са предвидени два специални случая. Съгласно чл.299 ал.1 страните могат да уговорят трето лице до оредели отделни клаузи .  Те  стават задължителни за тях,само ако третото лице е определило уговорките в съответствие с целта на договора и останалото му съдържание, при спор съдържанието му се тълкува от съда. Чл. 300 предвижда възможност страните да договарят при настъпването на определени обстоятелства ,възможност договор ада се допълни, ако обстоятелствата настъпят и те не постигнат съгласие за допълване на договора всеки от тях може да поиска съдът да извърши това. В този случай ,съдът също тълкува волята на страните като съобразно с целта на договора,с останалото му съдържание и търговски обичаи. Търговските договори се сключват за да изпълняват чл.302 определя дължимата грижа по търговски договор , всяка страна при изпълнение на задълженията си трябва да полага грижата на добър търговец , това означава че задълженията се изпълняват точно,когато усилията съответстват на обичайните за съответния вид договор. Те се изпълняват точно,ако е уговорен срок. За разлика от гражданските сделки  прекомерността не уговорена неустойка  като гаранция за изпълнение на задълженията по търговския договор не може да бъде основание за отказ от плащане на такава неустойка или за намаляване размера й. Поради особеното качество на лицата страни от търговския договор ,те не могат да претендират в недействителност на договора поради сключването му при крайна нужда или явно неизгодно условие.

13.Видове търговски договори. Договор за лизинг, комисионен и следиционен договор за превоз. Договор за застраховка

Търговските договори са минимум двустранни търговски сделки. По тях има поне две страни. По дефиниция всички търговски договори са възмездни. Тъй като търговците са лица, които развиват своята дейност по занятие, т.е. с цел печалба. Търговските договори включват  права и задължения за всички от страните. От тази гледна точка те са двустранни. Различаваме още формални и неформални търговски договори в  зависимост от това изисква ли се или не специална ф-ма за тяхната действителност. Различаваме още консесуални и реални договори. При първите постигането на съгласие е достатъчно за сключването на договора. При вторите освен съгласие се изисква и извършване на допълнителни действия за да е действителен договора. Различаваме още каузални и абстрактни договори. При първите извършването на плащането е обвързано с посочване в договора на основание за това, при вторите не е необходимо посочване на основание. Посочване на наименовани и ненаименовани трудови договори. Първите иматпосочено в закона наименование. При вторите липсва такова. Те се сключват въз основа на общото правило, че всичко което е изрично не е забранено от закона е търговски договор. Първият наименован т.д. е търговската продажба. Уредена е от чл. 318 до чл. 341 от Т.З. Търговската продажба съгласно чл. 318 ал.1 е продажба, която според разпоредбите на Т.З. е търговска сделка. Самата продажба, като общ вид договор е уредена от чл. 183 до чл.213 в закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Тя е договор между две страни – продавач и купувач, с който продавачът се задължава да прехвърли на купувача собствеността на една вещ или друго право срещу цена, която купувачът се задължава да му заплати. Ако тази сделка е търговска по смисъла на чл.286 сме изправени пред договор за търговска продажба. За това в ал.2 чл.218 изрично е посочено, че не е търговска продажбата, която има за предмет вещ за лично потребление и купувачът е физическо лице. Търговската продажба е двустранен договор, права и задължения и на всяка от страните. В търговската практика този договор се нарича още договор за доставка. Продавачът има задължение да прехвърли собствеността и да предаде на купувача владението върху вещ, която в търговската практика се нарича стока. Той има право да получи уговорената цена. Ако не е уговорен срок за предаване купувачът може да поиска предаването на стоката в разумен срок. Купувачът има право да получи стоката и е длъжен да заплати цената й. Тази цена съгласно чл. 326 се определя от страните при сключване на договора. Купувачът е длъжен ако друго не е уговорено да плати цената при получаване на стоката или на документите даващи му право да я получи. Договорът за продажба е неформален за действителността му освен в изрично предвидените случай. Не изисква специална ф – ма тъй като сделката е търговска по искане на купувача продавача е длъжен да издаде фактура. Самата фактура съдържа необходимите реквизити за доказване сключването на договора. В нея се посочват страните по сделката продавача,купувача,фирмените знаци,седалище, адрес,представляващите ги лица, данъчен и булстат номер, както и начин на плащане- в брой или по банков път. Вторият вид търговски договор е този за лизинг. Уреден е в чл. 342 до чл.347. Определението е в чл.342 ал. 1 с договора за лизинг. Лизингодателят се задължава да предостави на лизингополучателя за ползване вещ срещу възнаграждение. Този вид т.д. съответства на договора за наем по ЗЗД за това чл. 344 ал.1 предвижда че лизингодателя има задълженията на наемодател по чл. 230 от ЗЗД следователно той е длъжен да предаде на лизингодателя веща предмет на договора в състояние,което отговаря на ползването й. Освен обикновения лизинг по чл.342 ал.2 предвижда още финансов лизинг. При него лизингодателя се задължава да придобие вещ от трето лице при условия определени от лизингополучателя и да му ги предостави за ползване срещу възнаграждение. Финансовият лизинг има редица прилики с договора за банков кредит, само че кредитът е във вид на стока. Общото при двата вида е, че лизингополучателя има право да придобие срещусобствеността върху веща по време на договора или след изтичане на срока. При обикновения лизинг рискът от случайно погиване или повреждане на веща е за сметка на лизингодателя. При финансовия лизинг рискът от случайно погиване или повреждане на веща е за лизингополучателя. Той има задълженията на наемателя по чл.232 и 233 ал.2 от ЗЗД той е длъжен да си служи свеща за определеното от договора ползване съгласно предназначението й. Той е длъжен да плаща лизонговите вноски, както и разходите свързани с ползването на веща. Той е длъжен да съобщава незабавно на лизингодателя за посегателство. Ако не е придобил собствеността лизингополучателяе длъжен да върне веща след изтичане срока на договора. Третия вид наименован т.д. е комисионния договор уреден от чл.348 до чл.360 от Т.З. Определението е на чл.348 ал.1. С комисионния договор (к.д.) комисионерът се задължава срещу възнаграждение  по поръчка на доверителя да извърши една или повече сделки. Доверителя се нарича още комитент. Осъществяват се три сделки. Първата от тях е поръчката. Тя е междудоверителя и комисионера и определя  какви точно правни сделки трябва да извърши комисионера от свое име, но за сметка на доверителя и какво възнаграждение му се дължи за това. Втората сделка е между комисионера и трето лице в съответствие с дадената му поръчка. Пред трети лица комисионерът действа от свое име. Правата и задължението придобити от тази сделка настъпват за комисионера, ето защо той е длъжен да изпълни задълженията по сключения с трето лице сделка и нему принадлежи възможността да упражни правата от тази сделка. Придобитото от сделката с третото лице комисионерът е длъжен да прехвърли на доверителя.Това е третата сделка с нея комисионерътотчита на доверителя резултата от възложената му поръчка. Первата сделка се нарича възложителна. Втората изпълнителна, а третета отчетна. Тъй като в основата е поръчката на доверителя за комисионния договорв отношениятамежду доверител и комисионерсе прилагат правилата за договора за поръчка от чл. 280 до чл. 292 от ЗЗД. Комисионерът има основно задължение да изпълни поръчката с грижата на добър търговец. Доверителят му дължи за това уговореното възнаграждение след като му бъде отчетен резултата от изпълнението на поръчката. Доверителят дължи на комисионера и направените разноски по поръчката. Договорът е възмезден, двустранен, консесуален. Четвъртият вид наименован т.д. е спедиционният т.д. Уреден е в чл.361 до чл. 366. Той включва в себе си елементи на комисионен договор и договор за превоз. За недооредените въпроси се прилагат съответните разпоредби за комисионни договори. Определението е в чл.361 ал.1. Със спедиционния договор спедитора се задължава срещу възнаграждение да сключи от свое име за сметка на доверителя договор за превоз на товар. Видно е че спедиционният договор е специален вид комисионен договор, при който сделката предмет на поръчката по размножителната сделка е специален вид договор за превоз на товар т.е. вида на изпълнителната сделка е посочен в самия закон. Чл.362 дава възможностна спедитора вместо да сключи договор за превоз на товар сам да извърши изцяло или отчасти превоза. В този случай той има задълженията на превозвач по договор за превоз. Тъй като размножителната сделка касае сключване от спедитора на договор за превоз на товарповерителят е длъжен да уведоми спедитораза особеностите на товара, както и в случай че опаковката му не е подходяща за превоза да го предупреди за това. Доверителят може да даде на спедитора указания за пътя посоката и начина на превоза, както и за подбора на превозвач, както и спедитора от страх за отговорност за вреди е длъжен да спазва. Договорът е възмеден. Петият вид наименован т.д. е договорът за превоз. Уреден е в чл.367 до чл.379 от Т.З. Определението е в чл.367. С договора за превоз превозвача се задължава срещу възнаграждение да превози лице, багаж или товар. От това определение е видно че има три вида договор за пренос на лица, багаж и товари. При превоз на пътници превозвача е длъжен да осигури на пътника подходящи удобства и сигурност според вида на превозното средство и разстоянието При превоз на товари товародателя е длъжен да предаде на преносвача това състояние годно да издържи превоза в зависимост от неговия вид. Той е длъжен да предаде заедно с товара и документите на същия необходими за достигането на получателя. За извършенияпревоз се дължи възнаграждение. Самия превоз превозвача е длъжен да извърши в съответствие с указанията на товародателя като дава обяснения за изгубването или повреждането на товара, а също и за вреди настъпили при забавяне. За превоза на багаж се прилагат правилата за превоз на товар. Друг вид наименован договор е този за застраховките. Уреден е в чл.380 до чл.418. Определението е в чл.380. С договора за застраховка  застрахователя се задължава при постъпване на застрахователно събитие да заплати на застрахования или на трето ползващо се лице застрахователно обезщетение – парична сума. Различавама имуществени и неимуществени застраховки и още доброволни и задължителни. Предмет на имуществено застраховане съгл. Чл.394 може да бъде всяко правоправо, което застраховане е оценено в пари. Такива застраховки могат да покриват различни рискове касаещи имущество. Погиването му в резултат на кражби и злоумишлени действия и природни бедствия Неимуществените застраховки касаят неимуществени блага каквито са живота и здавето на застрахования или трети лица(застраховки живот и злополука). Задължителните застраховки са предвидени в специален нормативен акт наредба. Най- масовия вид такава застраховка е гражданска отговорност, която покрива риска от вреди причинени от водач на МПС при ПТП на трето лице, в случаи на смърт и други вреди.

14. Индустриална собственост. Същност , обекти, закрила, правна уредба. Патент за изобретение и полезен модел – обща характеристика. Търговска марка – същност, видове марки, забрана за регистрация. Лицензиране на обекти на индустриална собственост.

В ежедневната си дейност човека като творческа личност се стреми да усъвършенства

оръдията  , с които си служи. Тази негова творческа дейност и резултатите от нея като нематериален обект (обекти), продукт на индустриалната дейност, както и правната им защита са предмет на правното регулиране на самостоятелен правен отрасъл,наречен патентно право. Този отрасъл на частното право, който се е обособил поради спецификата на отношенията, продукт на правно регулиране от общото гражданско право. Негов предмет са отношенията ,които възникват при създаването,закрилата и използването на патентно способни  изобретения и полезни модели,а също и отношенията,свързани с регистрацията и защитата на марки, географски отношения и промишлен дизайн. Тези отношения , възникващи при създаването , закрилата и използването на модели, регистрацията и закупуването на марките, географски означения и промишления дизайн. Патентното право урежда статута различни обекти със нематериален характер. Общото между всички тях е , че намират приложение във индустрията, затова те се наричат обекти на индустриалната собственост. Основния източник на патентно право е конституцията , която в чл.56 прогласява и гарантира защитата и развитието на техническия прогрес. Нормите на конституцията са  по-развити в закона за патентите ,закона за марките и географските означения, законите за промишлен дизайн. България е страна по няколко международни договора, имащи  за предмет  различни обекти на индустриалната собственост. Всичките са ратифицирани с отделни закони и съгласно чл.5 от конституцията са част от вътрешното законодателство като имат приоритет,предприети от българския парламент закони при противоречие между техни норми и норми на българското законодателство. Тези международни договори също са източник на патентно право. Такива са парижката конвенция за закрила на индустриалната собственост от 1883 год., Международната спогодба за международна регистрация на марки от 1891год., Лисабонската спогодба за закрила на наименованията за произход от 1956год., Хагската спогодба за международно заявяване на промишлени образци от 1925 год.,съществуват и редица под законови нормативни актове, уреждащи детайли по процедурата за заявяване за защита на определени обекти  на индустриалната собственост. В закона за патентите от 1993год. е  уредена  закрилата и използването на патентно способни изобретения и полезни модели,както и закрилата на правата на авторите върху тях. Първият обект-това е изобретението. Съгласно чл.1 от закона за патентите то трябва да е патентно способно,иначе не  може да  бъде защитено чрез патент. Патентноспособно според чл.36 ал.1 е изобретение, което има качествата на новост, изобретателско равнище и промишлена приложимост. Съгласно чл.8 ал.1 изобретението е ново ,ако  не е част от състоянието на техниката. Има се предвид техника в планетарен , а не в национален мащаб. Съгласно чл.9 изобретението има изобретателско равнище, когато не произтича по обичайния начин от състоянието на техниката,включващо всичко,което е станало общодостъпно чрез писмено или устно описание, използване или разгласяване по друг начин където и да е света. Промишлено приложимо спрямо чл.10 е изобретението , чиито предмет може да бъде произвеждано или много кратно използван, в който и да е отрасъл на промишлеността и селското стопанство. В чл.6 ал.2 е посочено кои обекти не се считат за изобретения. Такива обекти са различните научни открития, теории и идеи,математически методи и формули, резултати от художествено творчество,планове,правила и методи за интелектуална дейност, за игри или за делова дейност,програми за електронно изчислителни машини. Когато притежава тези три качества на изобретението може да бъде осигурена правна закрила а патент. Той е писмен акт, издаден от специален държавен орган, патентното ведомство е удостоверяващ наличието  на патентно способни изобретения,приоритета, авторството и изключителното право на патенто-притежателя върху изобретението. Патентът се издава след подаване на заявление. Правото да подаде такова има изобретателят или негов правоприемник или работодателя,ако изобретението е служебно, създадено е в изпълнение на задължение по трудов договор. Патентът се издава след подаване на писмено заявление до патентното ведомство. Съдържанието и приложенията към същото са уредени в специална наредба. Така подаденото заявление и приложенията към него се разглеждат от отдел експертизи на  патентното ведомство. Разглеждането включва два етапа:

Първият се нарича формална експертиза. Тя цели да установи или ли право подателя на заявлението да търси защита на изобретение чрез патент,отговаря ли заявлението и приложенията към него на нормативните изисквания.

Вторият се нарича експертиза по същество. Нейната цел е да установи дали се касае за патентноспособно изобретение т.е. на лице ли качествата новост, изобретателско равнище и промишлена приложимост. При положителен отговор се издава патент. Той удостоверява изключително право на патенто-притежателя върху изобретения. Това право е от категорията на абсолютните. Съгласно чл.19 ал.1 то включва правото на използване на изобретението, забраната трети лица да го използват без съгласие на патенто-притежателя и правото на разпореждане с патента. Срокът на действие на така издаденият патент съгласно чл.16 е 20 години, считано от датата на подаване на заявлението. При наличие на спор кому принадлежи правото на изобретението, спорът се решава по административен ред от отдела по спорове на патентното ведомство. Недоволните от решението могат да предявят иск пред софийския градски съд. Вторият обект по закона за патентите е полезен модел. Правната му защита , съгласно чл.73 също се осъществява чрез издаването на патент. Такъв се издава за полезни модели, които са нови и промишлено приложими по отношение е новостта на полезния модел се прилагат изискванията за новост на изобретението по чл.8 от закона за патентите. За промишлената приложимост се прилагат изискванията за такива, които се отнасят за изобретението съгласно чл.10 от закона. Патентът за полезния модел се издава по същия начин,както при изобретението. Необходимо е подаването на писмено заявление до патентното ведомство,извършването на формална експертиза и експертиза по същество. Различен е срокът на защита,която се предоставя на полезния модел. Той е 10 години,считано от датата на подаването на заявлението.

Третият така наречен обект на индустриалната собственост са различните видове марки. Те са уредени закона за марките и географските означения от 1999 год.  Определението  за  марка е дадено в чл.9 от този закон съгласно ал.1 марката е знак,който е способен да отличава стоките или услугите на едно лице от тези на други лица и може да бъде представен графично. Такива значи могат да бъдат различни думи, включително и имена на лица, букви,цифри, рисунки,фигури, формата на стоката или нейната опаковка, комбинация от цветове, звукови знаци и всякакви други. Видовете марки са включени в чл.10 ал.2 те са 4 : търговска марка,марка за услуга, колективна марка и сертификатна марка. Правото върху марката също е от категорията на изключителните или абсолютните. Притежателят й има право да я ползва, да изисква от другите лица да се въздържат от нарушения и да се разпорежда с нея (чл.13 ал.1). Правото върху марката се придобива по ред, който е аналогичен с получаването на патента. Това става чрез подаване на заявление до патентното ведомство в писмена форма.  То също подлежи на формална експертиза и експертиза по същество. Въз основа на втората се извършва регистрация на марката в патентното ведомство. Срокът на действие на регистрацията съгласно чл.20 ал.1 от закона за марките и географските означения се 10 години, считано от датата на подаване на заявлението, тази регистрация може да бъде подновявана неограничен брой пъти за нови 10 години. При спор той се разрешава по същия начин както спора за изобретението,по административен ред от отдела за спорове в патентното ведомство и по съдебен ред пред софийски градски съд. По закона за марките и географските означения на закрила чрез регистрация в патентното ведомство подлежат освен марките и географските означения. Определението за географските означения е в чл.51 съгласно ал.1 различаваме два вида географските означения – наименования за произход и географски оказания. Наименованието за произход и наименованието на страна,район или определена местност в тази страна служещо за означение на стока, произхождаща от там и чието качество или свойства се дължат предимно или изключително на географската среда, включваща природни и човешки фактори. ( пр. персийски килим  ). Регистрацията се извършва по същия ред както марките въз основа на писмено заявление до патентното ведомство,формална експертиза и експертиза по същество.

Общото между всички обекти на индустриалната собственост е че те са оценими в пари. Притежателите им мога да предоставят на други лица правото да ги използват . Това се извършва чрез специален договор за лицензия. За да е действителен, той трябва да бъде сключен в писмена форма и регистриран в специален регистър на патентното ведомство. В договора се определя срока и територията , която ще се извършва ползването на съответния обект.

15. Конкурентно право. Антимонополно законодателство. Монополно положение – същност, видове, правна уредба. Злоупотреба с монополно положение – същност, правни последици.

Един от основните прогласени в конституцията принципи е свободата на стопанската инициатива. Това може да съществува само в среда, в която конкуренцията между различните стопански обекти е осигурена и в същото време са въведени забрани за злоупотреба с монополно положение и за извършване на не лоялна конкуренция. Правната уредба, гарантираща защитата с цел създаване условия за разширяване на конкуренцията при спазване принципа на свобода на стопанската инициатива е предмет на специален закон, наречен закон за защита на конкуренцията от 1998 год. В доразвития на прогласения от конституцията принцип на свобода на стопанската инициатива закон за защита на конкуренцията урежда защитата срещу споразумения решения или съгласувана практика , злоупотреба  с монополното и господстващо положение на пазара, концентрация на стопанската дейност, нелоялна конкуренция и други действия , които могат до доведат до предотвратяване, ограничаване или нарушаване на конкуренцията. Основната цел на закона е да се предотврати създаването на монополи, които пречат на осъществяване стопанската дейност в конкурентна среда. Общата забрана за такива се съдържа в чл.9.  Забранени са всякакъв вид споразумения между предприятия ,лишени на свързани или обединили се предприятия, както и съгласувана практика на две или повече предприятия, които имат за цел или резултат предотвратяване,ограничаване или нарушаване на конкуренцията на съответния пазар,чрез пряко или косвено определяне на цели или други търговски условия, разпределяне на пазари и източници на снабдяване, ограничаване или контролиране на производството, търговията, техническото развитие или инвестициите, прилагане на различни условия за един и същи вид договори по отношение на определени партньори, при което те се поставят в неравно правно положение като конкуренти, поставяне сключването на договори в зависимост от поемане на задължения, които не са свързани с предмета на договора.

Понятието монополно положение е определено в чл.16 ал.1 от закона за защита на конкуренцията. Монополно е положението на предприятие, което по закон има изключително право да извършва определен вид стопанска дейност.

Освен монополно положение съществува и господстващо положения. Съгласно чл.17 ал.1 от закона за защита на конкуренцията господстващо е положението на предприятие, което с оглед на своя пазарен дял, финансови ресурси,възможности за достъп до пазар, технологично равнище и стопански отношения с други предприятия,може да попречи на конкуренцията на съответния пазар, тъй като е независимо от своите конкуренти, доставчици или купувачи.  Приема се че едно предприятие има господстващо положение на съответния пазар ако делът му на този пазар е по-голям от 35 на 100. В конституцията чл.18 ал.4 определя дейности, при които държавата има монопол. Тъй като в този случай съществува Монополно положение, предоставянето на такова съгласно член 16 ал.2 от закона за защита на конкуренцията  може да се извърши само със закон. В останалите случаи, както и в случаите, когато монопола съществува под някоя от формите на различни споразумения и съгласувани практики и въведена изрична забрана за злоупотреба с него. Чл.18 от закона за защита на конкуренцията въвежда както забрана за злоупотреба с монополното положение ,така и забрана за злоупотреба с господстващото положение. Забранени са действията на предприятия, които се намират в такова положение и имат за цел или резултат предотвратяване, ограничаване или нарушаване на конкуренцията чрез пряко или косвено налагане на необосновани цени за покупка и продажба, както и на други не лоялни търговски условия. Забраната касае на следващо място действия насочени към ограничаване на производството, търговията, техническото развитие във вреда на потребителите, включително и чрез създаване на недостиг от стоки чрез задържане, увреждането им или необосновано насочване към преработка. Забраната касае още прилагането на различни условия за един и същи вид договори, за отношения на различни партньори, ако това води до поставянето им на равноправно положение един спрямо друг. Забраната се отнася на следващо място до поставяне сключването на договора в зависимост от поемането от другата страна на допълнителни задължения или сключване на допълнителни договори, които по своя характер или съгласно търговските обичаи не са свързани с предмета на основния договор или с неговото изпълнение, забраната  за не лоялна конкуренция чрез злоупотреба с монополно или господстващо положение се отнася на следващо място до използване на икономическа принуда, в резултат на която настъпва преобразуване, сливане, вливане, разделяне, отделяне и прекратяване на други предприятия както и на необосновано прекратяване на дългосрочно установени търговки връзки. В случаите, когато чрез злоупотреба с монополно или господстващо положение се стига до пряко или косвено налагане на необосновани цени за покупка или продажба или налагане на други не лоялни търговски условия, влияещи върху цените на стоките или услугите държавата може да предприеме мерки за да въздейства върху протичащите процеси. В тези случаи по предложения на специален държавен орган, наречен Комисия за защита на конкуренцията , Министерския съвет може със свой нормативен акт да установи минимални фиксирани или пределни цени за определен период от време, които да са задължителни.