Joomla Software solutions Template

Payday loan

Европейската история е изключително богата откъм важни исторически значими събития, необратими социални, икономически и политически процеси и преломи, които оказват своето влияние върху общественото развитие на различните държави от Стария континент. Към тези важни исторически и същевременно политически процеси следва да причислим и революциите. По дефиниция революцията е насилствен обществено-политически преврат, който цели смяна на обществените отношения и държавната система, а в един по общ план тя се възприема като инструмент, способ за осъществяването на съществена социална промяна. В следващите няколко реда аз си поставям задачата да разгледам по-обстойно Английската буржоазна революция и Великата френска революция, като акцентирам на основните причини за тяхното осъществяване, времевата рамка, в която се извършват, основните им цели и идеи, както и непосредствените резултати от тях.

Английската буржоазна революция не може да бъде възприета като еднопластово, едностранно и внезапно събитие. Тя следва да бъде разгледана от една страна като резултат от общовалидните за повечето европейски държави процеси на разлагане на феодалния строй и налагането на модерния буржоазнокапиталистически модел, от друга страна английската революция е и неизбежен резултат от случващите се от десетилетия насам икономически, политически и социални процеси, присъщи в частност на самото английско общество. Неоспорим е обаче фактът, че Английската буржоазна революция е първата успяла революция от общоевропейски характер, пример за останалите държави.

Както вече бе споменато по-горе Английската революция има комплексен характер. Неслучайно тя преминава през няколко етапа за развитие. За нейно начало се възприема 1640 година, когато се свиква Дългия парламент (3 ноември), а за край - 1660 година с Реставрацията. В този промеждутък се осъществява и Гражданската война, която обаче се приема като част от тези събития със самостоятелно начало, развитие и завършек. Формалният край на процеса на демократизиране на английската държава приключва едва с края на т.нар. „Славна революция” от 1688 година.

През XV век в английското общество се наблюдавало съществено социално разслоение. Съществували няколко основни социални класи - буржоазия, джентри и наследствени аристократи, които наред с монарха и до някаква степен църквата олицетворявали основните действащи сили в обществото. В политически план това са двете основни политически партии - вигите и торите. Още в самото начало след т. Нар. Реформация властта на католическата църква била отхвърлена по инициатива на самия крал Хенри VIII. а по време на самата революция църквата в Англия била политизирана. Колкото до буржоазията и аристокрацията, можем да твърдим, че техните взаимоотношения, често с променлив характер, се развиват много преди и след самата революция.

Буржоазията не произхожда от благороднически произход и е изразител на интересите на едрите търговци и банкери. След възкачването на Стюартите на престола (началото на XVII век) буржоазното представителство в парламента се увеличило, но не за сметка на аристократическата численост. През 1640 година парламента, единен в целта си ограничава политическата и финансовата власт на краля. Започва същинската въоръжена борба между реформистката (парламентарна) армия и войската на Чарлз I., известна в историята като първата гражданска война в Англия, продължила до 1646 г. година по-късно последвали нови военни сблъсъци, които отново завършили с успех за реформистката армия и непосредствената екзекуция на краля.

След края на революцията се установява своеобразна монархия без монарх, а буржоазията не успява да се наложи като господстваща сила в страната. Изключителната значимост на Английската буржоазна революция се изразява най-вече в утвърждаването на политическите помени и в утвърждаването на буржоазната социална и политическа структура на обществото. Въведени са и редица законодателни актове, които обаче не просъществуват дълго. Сред тях е развитата от Р. Грийн, Б. Джонсън и Дж. Уестърб теория, според която хората трябва да загърбят средновековните идеали и да признаят буржоазната легитимност. Втората основна политическа доктрина е тази на Джеймс Харингтън, според който политическата власт винаги е и ще бъде неразривно свързана със собствеността, която осигурява съответните печалби. Последния от няколкото значими актове е доктрината, която категорично отрича божествената предопределеност на съществуващите порядки. В същото време в нея са прокарани и търговско-юридически постановки, според които изгодата във взаимоотношенията в обществото се превръща в правов елемент. Закони се прокарват и в закрила на дейността на банкерите, търговците и промишлениците. Разширяват се и частните предприятия.

По отношение на политическото устройство Английската революция утвърждава единни по-либерални схващания относно конституционното управление на държавата. Възприет е моделът, при който парламентът е подчинен на народа и неговата воля. Унищожена е династическата традиция, тоест монархическият апарат.

Много от първоначалните цели на революцията (като създаването на република, въвеждането на всеобщо избирателно право, пълната ликвидация на Камарата на лордовете, възстановяването на общинското земевладение и т.н.) остават нереализирани или недовършени. Поради което последвала т.нар. „Славна революция” през 1688 година, за която не съществували нито реални социалнополитически предпоставки, нито масови негодувания. За нея можем да кажем, че е по-скоро резултат от усложнените политически отношения между монарха, буржоазията и аристокрацията. След смъртта на Оливър Кромуел (1658) по една или друга причина се осъществило сближаване между буржоазията и монархията. Свикан бил нов парламент – т.нар. Кавалерски парламент, който възкачил на престола действителния наследник - Чарлз II Стюарт. Възстановена била конфискуваната през революцията собственост, върнати били старите юридически норми, анулирани били законодателните актове на Дългия парламент. Когато обаче буржоазията разбира, че краля не ще се съобрази с тяхната воля и няма да следва техните интереси, тази могъща политическа сила се превръща отново в опозиция и търси помощта на Вилхелм Орански за противодействие на текущото политическо и държавно управление в страната. С негова помощ те извършват държавен преврат и завземат властта, като по този начин довеждат английската революция до самия и край.

В страната се установява конституционна монархическа власт, която в основни линии просъществува и до ден днешен. Буржоазията остава извън властта, но за нейните интереси в парламента лобират т.нар. „новите” аристократи. Още през 1689 година Вилхелм Орански подписва „Декларацията за правата” и „Закон за правата”, в които регламентира ограничените правомощия на монарха. Така се осъществява ползотворен съюз между вигите и торите с короната и английската църква, който осигурява спокойствието в страната, стабилност, която служи за пример на тогавашните и съвременници, сигурност, която буди възхищение и до ден днешен.

Следва да разгледаме може би едно от най-забележителните събития в Европейската история, а именно Великата френска революция. По същество откриваме както някои сходства, така и множество различия при съпоставянето на политическите, социалните и икономическите процеси, съответно в Англия и Франция. Икономическите и политическите предпоставки за френската революция се крият най-вече във финансовата и политическата криза след управлението на Луи XIV. За обтягането за политическата обстановка допринесъл и провалът на няколкото опита за реформи. По-различни в сравнение с тези в Англия са и взаимоотношенията между основните действащи сили, различните взаимоотношения между социални класи в обществото в лицето на буржоазия, аристокрация и монарха. Особено важен е фактът, че основната тежест на революцията изнасят на гърба си свободното селячество, тоест третото „съсловие”, което действа далеч по-радикално и агресивно. Чрез купуването на чиновнически места буржоазията успява са се внедри в аристократичните среди, където обаче техните основни цели и интереси не били нито съгласувани помежду си, нито уеднаквени. Очевидно било, че аристокрацията негодувала срещу абсолютната власт на монарха. В това отношение буржоазията също споделяла тези опасения от превишаването на кралските правомощия. Позицията на краля от друга страна се определяла от неговите собствени интереси, които го поставяли под зависимостта на буржоазната класа. На свой ред своите интереси и позиция защитавало и обществото, народа, чиито израз станали гражданските бунтове и въстания. По този начин се създава тенденция за непримиримост на класовите противоречия, а по-късно и на идейните разбирания за реализацията и целите на същинската революция.

Френската революция като цяло се развива далеч по-бурно и всеобхватно, отколкото в останалите Европейски държави. По своята същност тя също преминава няколко различни етапа на развитие, които обаче освен самата държава, предизвикват реакция и у останалите страни в Стария континент.

Политическото и икономическото недоволство на мнозинството французи се канализирало и придобива характера на серия от въстания, бунтове и вълнения, които създавали основата на революционната ситуация в страната. С цел да бъде укротена тълпата през 1789 година се свиква Френските генерални щати (основен парламентарен орган в страната). С този акт обаче, общественото недоволство не стихва. То е насочено най-вече срещу посъсловното гласуване в парламента и ограничаване на представителството на т.нар. „трето съсловие”. В страната започва вълна от „муниципални революции”. Населението се надига и щурмува Бастилията, недоволството срещу старата власт и съсловните привилегии се разпространява почти в цялата страна. Генералните щати са принудени да се обявят за Учредително събрание и да започнат изработване на новата конституция. На 26 август 1789 година събранието приема и един от най-бележитите в историята на цялата френска революция актове - „Декларацията за правата на човека и гражданина”. С нея формално се регламентира преминаването от абсолютна към конституционна монархия, определени били правата на френското общество. Не е изненадващо, че кралят отказал да признае Декларацията. Около нея се сформирали контрареволюционна партия, която влезнала във въоръжен конфликт с народа. Стигнало се до нахлуване в двореца.

Междувременно Събранието осъществява солидна законодателна дейност. Важно е да споменем новото разделение на гражданите (на активни и пасивни) и налагането на цензови ограничения при участието на гражданите в политическата дейност на страната. Проведена била и църковна реформа, както и национализация на църковните земи. Всичко това, както и търговското и административното законодателство и равномерното облагане с данъци в зависимост от дохода, работело само и единствено в полза на буржоазията. Следователно след завършването на този първи етап от революцията, постигнатите резултати по посока на демократизирането на френската държава били очевадни, макар и половинчати, незавършени.

Това довело до задействането на нова политическа активност в страната. Обособили се две основни обществени позиции, чиито изразители станали съответно двете основни политически - феяните и якобинците. В тази нова, втора фаза на революцията наблюдаваме активност и от външна страна. През 1792 година започнала продължителна „френско - европейска” война с участието на австрийски и пруски войски. На фона на тази усложнена обстановка на 10 август 1792 година започва народно въстание, което завършва с принудителната абдикация на краля и създаването на нова администрация - Парижката комуна. Свикани са нови избори за събрание, наречено Конвент. Макар че по състав в Конвента също се на наблюдавало преимуществено мнозинство на буржоазията, социалните класи успели да стигнат до компромис в името на общата кауза. Новият Конвент издавал активно аграрно законодателство, насочено към селяните и снабдяването им с поземлена собственост. Издадена и осъществена е и смъртната присъда на краля.

В международно отношение страната изживявала доста тежка криза, която оказала и силно влияние във вътрешнополитическите процеси в страната. Редица европейски държави скъсали дипломатическите си отношения с Франция, а към воюващия блок се присъединили и Англия, Холандия и Испания. За да преживее страната тази цялостна криза тя се нуждаела от подкрепа и сигурност в тила, тоест от селското население в страната. По тази причина и политиката на Конвента била насочена именно към спечелването на общественото доверие, с цел предотвратяването на поредното обществено негодувание, прерастващо в революция. За да подсигури тази си цел правителството издава закон, предвиждащ смъртно наказание за агитация в полза на аграрната реформа и създава извънреден криминален трибунал. Международната опасност и надигането на общественото недоволство (въстанието от Вандая и федерастическия бунт) наложило поредната общодържавна промяна, тя се изразявала в насилствената смяна на властта, известна в историята под името „якобинска диктатура” (третия етап на революцията). През тяхното управление буржоазия, селячество и интелигенция си сътрудничат без особени конфликти. През 1793 година е създадена и най-демократичната до тогава конституция, която утвърждавала Франция като народна република, в която суверенитета по право принадлежал на народа. В нея бил заложен и принципът на разделение на властите. Регламентирано в конституцията било и премахването на всякакъв имуществен ценз. Редактирана и доразвита била Декларацията за правата на човека и гражданина. Създаден бил комитет за обществено спасение както и революционен трибунал. Развито било и законодателството и в много други сфери. Наред с това обаче се осъществявал и революционен терор. Наблюдавани били процесите на прекалена централизация на властта, на неефективните резултати от национализацията на икономиката и на отрицателните ефекти от реквизацията, процеси предвещаващи падането на якобинската диктатура. С нейния крах (1794) можем да кажем, че приключила и същинската революция във Франция.

В голяма част от европейските държави обществено политическия живот през XVII и XVIII век преминал под знака на бурни и същевременно внушително буржоазни революции. Те последвали от протичащото много преди това разпадане на стария феодален ред и установяване на нови буржоазнокапиталистически отношения. Революциите неизбежно наложили установяването на нови политически структури, нов тип държавност. За всички държави процесът на преструктуриране на социалната действителност и демократизацията протичал в различни темпове, с различен размах. За някои буржоазната революция протича в умерен вид и завършва с установяването на буржоазен правов и политически ред (например Англия). За други страни тя придобива по-скоро характер на масови прояви и насилствени държавни преврати, като краен резултат е налагането на буржоазна демокрация (Франция). Буржоазните революции успели да реализират значими промени от общественополитически и социален характер, които освен, че белязали завинаги историческото развитие на европейските държави, предопределили до някаква степен и бъдещото им  развитие, превръщайки ги в основни „играчи” на световната политическа сцена, каквито ги познаваме и до ден днешен.