|
ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ (1722-1773) - български народен будител, пръв изразител на идеята за национално възраждане и освобождение на българския народ. Сведенията за живота му се изчерпват почти само със съобщението от него в единствената му сигурна творба "История славеноболгарская". Роден е в Самоковска епархия, най-вероятно в Банско. Не е учил "нито граматика, нито светски науки". През 1745 отива в Хилендарския манастир, където по-късно е йеромонах и проигумен. С много труд две години събира материали (за тази цел ходи и в "Немска земя") и започва да пише бълг. история, която завършва през 1762 в Зографския манастир. При обиколките си из бълг. земи като таксидиот носи и своя труд, за да се преписва и разпространява сред българите. Предполага се, че е умрял на път за Света гора в селището Ампелино (Лозница, дн. към Асеновград).
Паисий Хилендарски е олицетворение на прехода от българско средновековие към епохата на националноосвободителното културно и политическо движение. Създаването на "История славеноболгарская" по времето и при условията, в които той живее, е изключителен граждански и книжовен подвиг. Подтикван от патриотизъм и от тревога за съдбата на българския род и език, чрез своята "книжица", като възкресява славното минало на българите, Паисий се стреми да събуди народностното им съзнание, да им внуши, че имат основание за високо национално самочувствие и гордост. Един от най-важните му аргументи за това е дейността на Константин-Кирил и на Методий. С оценките си за слав. първоапостоли той продължава средновековната традиция на преклонение пред тяхното дело, положило основата на богатата старобългарска култура. За съзнанието му, че те имат първостепенно значение в бълг. история, говори фактът, че той включва в труда си отделна глава под наслов "За славянските учители". В нея Паисий Хилендарски дава животописни вести за тях, спира се на изнамирането на славянското писмо и създаването на общославянски книжовен език, посочва къде се осъществява мисията на Кирил и Методий и кой народ пръв е използвал преведените богослужебни книги. При трактовката на тези въпроси се проявява, съобразно с духа на епохата, романтичното отношение на автора към миналото на българския народ.
Проблемът за националното себепознание във вторият увод на Паисииевата “История”
( анализ )
“История Славянобългарска” е емблематичен текст в който се утвърждават ключовите понятия за националната ни идентичност: народ – език – отечество. В този смисъл творбата на монаха се превръща в превръща в своеобразна програма на Българското възраждане. Адресирана към настоящето, тя търси ценностни опори в миналото, за да очертае контурите на една оптимистична визия за бъдещето на народа ни. Защото народ, който е наследник на храбри и достойни предходници не може да погине. Не могат да изтлеят в безпаметството на робството онези, чиито деди “не били научени да се покоряват на царе, а били свирепи и диви, безстрашни и силни във война, люти като лъвове”. Въпреки чуждото иго, перспективата на бъдещето е открита за българите, ако успеят да се вгледат в себе си и прозрат историческата си мисия чрез уроците на миналото.
“Историята” на Паисий се появява във време, когато чуждото владичество отдавна се е превърнало в даденост, навик, инерция. Поколенията наред са родени и живели в робство, без да знаят кои са, от къде са дошли, кои са били техните прадеди, далечните им предходници. В западна Европа са отшумели културни епохи като Ренесанса и Класицизма, вече залязва Просвещението, а Романтизма набира скорост. А българските земи сякаш още са в средновековието. Спокойствието обаче е само привидно и родината ни е на прага на Голямата промяна, на прага на своята културна Революция. Настъпил е момента българите да се осъзнаят като колектив консолидиран от общите територия, език, култура, история.
Творбата на светогорският монах въздейства преди всичко с вторият увод в който звучи искреното и будителско слово на един загрижен за българщината човек. Ако в първото встъпление, наречено в последствие “Ползата от историята”, Паисий преповтаря идеите за силата на разума и познанието, за изменчивостта и превратностите на съдбата, то в “Предисловие към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история”, се открояват оригиналните прозрения на твореца които го правят възрожденец. Именно тук Паисий манифестира идеите си – просветителски, романтични, но винаги искрени и подчертано родолюбиви.
Интересно е композиционното хрумване заглавието на произведението да е след първия увод. Очевидно е желанието на твореца да открой своето изстрадано слово от чуждото, което е полезно но не идва от сърцето. Така още в заглавието заговаря самият Паисий, за да сподели с аудиторията си не само вълнуващата го проблематика, но и простичко и искрено да каже нещо за себе си. Оттук - нататък авторовата личност ще присъства все по – ярко и настойчиво в текста с всичките си болки и тревоги, пристрастия и огорчения.
Заглавието на вторият увод следва непосредствено след това на книгата и посочва конкретния адресат на авторовото послание. Потенциалната публика, пред която “се изправя” Паисий, включва не само образованите читатели, но и неуките слушатели. Към тази аудитория писателят се обръща с любов и разбиране, но и с цяла поредица от императиви, открояващи категоричността на неговото слово: “Внимавайте…”, “Четете и знайте…”, ”Преписвайте тая историица и платете, нека ви я препишат… и пазете я да не изчезне!”.
Така още в началото на книгата очертава основното в реторическата и стратегия – диалогичността. Текстът е отворен към хората и в него Паисий спори, укорява, заклемява, поучава. Първите думи на автора обаче са насочени не към всичките му съотечественици, а само към онези който, като него са открили гордостта от българското си има. Те са жадни да научат още за своя “род и език” и Паисий е този, който ще им даде познанието. Той е осъзнал, че “диалогът между поколенията” е прекъснат и съвременниците му не знаят за делата на своите предходници. Настоящето е безвремее и безпаметство. На тези негативи на робството Паисий ще противопостави историческата памет за едно изпълнено с ценности и събития време. Така ще върне към своите събратя гордостта и усещането за общност и ще ги направи съпричастни към развитието и напредъка на останалите народи. Чрез идеята за националното себеопознание възрожденецът ратува не само за духовното издигане на “своите”, но и за достойното им място сред, “другите”, което им принадлежи заради великите дела на техните деди в полето на историята. В този смисъл още в началото на произведението се откроява и основната опозиция, около която се надграждат посланията на първата ни възрожденска книга. Това е опозицията “свое – чуждо”, “ние – другите” в нейните разнообразни смислови проявления.
Открил любовта и болката си за отечеството, Паисий е направил необходимото да бъде полезен на сънародниците си: “… и много труд употре*их да събирам от различни книги истории, докато събрах и обединих историята на българският род в тая книжица за ваша полза и похвала”. Обходил много земи, намерил ценни стари ръкописи и хроники ( от епохата на българското Средновековие ), както и по съвременни исторически трудове. Хилендарскят монах е изпълнил своята мисия, своя отечествен дълг и съзнанието за това го прави горд. Именно самочувствието му на българин и творец го кара да бъде настойчив и категоричен в посланията към неговите родолюбиви съотечественици. Многобройните повелителни глаголни форми внасят ударност и емоционалност в изложението, активизират и мобилизират, подтикват към упорство съхраняването и отстояването на националната идея. Делото Светогореца не бива да загине. Той е в синхрон с духа и повелите на епохата и трябва да намери своите мисионери, своите всеотдайни продължители: “… и пазете я да не изчезне !”.
До тук текстът на Паисиевата “История” е обърнат с любов и доверие към българите родолюбци. От тук нататък започва страстната полемика на светогореца с родоотстъпниците. Тезата за обичта към родината се заменя с антитезата за предателството на националната кауза. Визията за българското се раздвоява, става сложна и противоречива. На светлия облик на достойните люде, с чувство за дълг и отговорност към рода, езика, отечеството, се противопоставя мрачната и отблъскваща представа за отцеругателите – онези, които са пренебрегнали националните ценности и са предпочели “чуждото” пред “своето” към тях Паисии е безпощаден, гневен, язеителен. Опитвайки се да намери най-точните квалификации за предателите, творецът разчита на въздействащата сила на презрителните обръщения: “О, неразумни и юруде !”, “… глупави човече”, “безумни” … Възклицанията и реторичните въпроси открояват емоционалното напрежение на изказа, невъзможността и нежеланието на възрожденския просветител да се дистанцира от чувствата и да остави да “говори” само разумът. Обединявайки логическата сила на аргументите и страстната патриотична позиция, Хилендерскя монах се опитва да “отвори” очите на “неразумните” за истината, за стойностите на родното. Паисии идеализира миналото и героизира народа ни, за да докаже правото му на съществуване, развитие и бъдеще. Той рисува облика на една могъща и величествена държава, която е имала прочути владетели и е респектирала с политическото си влияние и културен просперитет. В този смисъл Светогорецът активно и творчески използва възможностите на средновековните ораторски жанрове – похвално и полемично слово, за да реализира актуалните задачи на своето време. Той призовава към “възкресяване” на паметта за миналото и поука от неговите достойнства.
За да защити и утвърди идеята за превъзходството на българското, Паисий борави като с историогравска така и с народопсихологическа аргументация. Хилендарският монах се домогва до проникновена характеристика на своите съотечественици в етичен план, в която откроява присъщите им добродетели като основни за християнския морал. Паисий извисява не само историческия, но и нравствено – етичния облик на родното и го одухотворява чрез възхищението си. Изказът е доминиран от хиперболите и превъзходните степени на сравнение. В така очертаната градация на полемични средства за въздействие и разнообразни доказателства кулминационен е библейският аргумент, според който българската простота и незлобливост са съизмерими с тези на свещени фигури от Светото Писание: “Но всички тия праведни праотци са били земеделци и овчари и били богати на добитък и земни плодове, и били прости и незлобливи на земята. И самият Христос влезе и заживя в дома на простия и бедния Йосив.”
Така чрез словото, което обединява високите октави на възхищението и прославата с гневни интонации на разочарованието и гнева, Паисий прибавя поредните щрихи не само към своя духовен портрет, но и към този на опонентите си. За него блгарите отцеругатели се нареждат до надменните и горделиви, но безнравствени гръцки и сръбски духовници, опитващи се да пренебрегнат, да уязвят националното ни достойнство. В споменатата опозиция “свое – чуждо” предателите на българската кауза категорично са приобщени към “чуждите” образите им са изградени изцяло в негативен план. Освен многобройните експресивно – оценачни изразни средства, творецът трикратно използва една стилистична маркирана дума “влачиш”, за да заяви презрението си към тези жалки люде: “… и се влачиш по чужд език”, “хвалиш чуждия език и се влачиш по техния обичай…”. Цитираният глагол се обвързва смислово с представата за недостойно и безгръбначно поведение и се асоциира с някои от символните значения на змията – изкушение, предателство, отрова, мрак, смърт. Активизирайки само негативните смисли на този сложен символен образ, Паисий за пореден път използва възможностите на словото да въздейства както чрез силата на обичта, така и чрез логиката на омерзението и отрицанието.
Във финала на вторият увод светогорецът отново се обръща към своите духовни двойници, обичащи отечеството си. Тяхната любов и всеотдайност той дарява със силата на знанието, за да пребъде във времето българският национален дух: “При все че се намира в много книги по малко и накратко писано за българите, но не може всеки човек да има тия книги, да ги чете и да ги помни, затова разсъдих и събрах всичко в едно”. В това заключително изречение кристализира формулата на цялата творба, призвана да се превърне в откровение за съдбата на родината, в своеобразна национална Библия, кодирала в себе си мъдростта и прозренията за Възкресението на един изстрадал, но незабравен от Бога народ.
Ако трябва да обобщим ролята на Паисий като родоначалник на нова културна епоха, можем да кажем че неговата на пръв поглед скромна “книжица” наистина дава тласък в посока на голямата Промяна. Дарявайки на българина познания за миналото му, Хилендарският монах му връща чувството за национално достойнство и гордост и го подтиква към дългия и сложен процес на национална идентификация. Така книгата на възрожденеца – синтез от историческо повествование и актуално публицистика, се превръща в емблема на възраждането и ново начало в духовното развитие на българите въпреки робството.
ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ –ЛИЧНОСТ
ОТ НОВ ТИП
ТВОРЧЕСКОТО присъствие на първия български възрожденски автор Паисий Хилендарски е категорично заявено с новата, непозната за времето си активна , гражданска позиция.Монахът от Хилендар написва “История славянобългарска” –творба със светско и гражданско съдържание , а не с познатите религиозни послания на средновековното българско четиво.Появата на тази първа възрожденска книга е художествено следствие от общите духовни процеси на епохата-времето на Западноевропейското просвещение.Хилендарският монах отправя поглед към миналото като духовна история на българската мисъл, към интелектуалните възможности на един народ, забравил за силния духовен потенциал,принадлежал му реално някога.
Авторът на “История славянобългарска” се обръща към разума и съвестта на всеки българин, за да намери най-близък контакт с емоционалния му интимен свят, да пробуди размисъл, който да роди в душата на всеки спомена за миналото.Затова естествено се появява Паисиевото обръшение; “О неразумний …..” което е по-скоро събирателно, обобщено определение на категорията народ.Той търси неговита познавателни възможности за рационално възприемане и обяснение на историята и миналото на рода. Провокира чувствата ,но разчита на разума.
Паисий Хилендарски се откроява като високообразован за времето си човек.Авторът на “Историята”е човек на книгите- именно те са неговият пътеводител из тъмнините на миналото.Създавайки своята книга , той има съзнанието за “ползите”, които тя може да принесе-“И събрах и завърших казаното в тази историйца в полза на нашия български народ”.
Другата съществена черта на Паисий неговото родолюбие.В полемиките със сърби и гърци , под горчивите стрели на техните укори той е имал възможност да си зададе въпросите за произхода,за характерните черти и за переспективите на българския свят”Кои сме ние българите , какво ни свързва, какво означават връзките между нас?”- тези са въпросите ,чиито отговори настоятелно търси “Историята”.Неговия укор към забравилите род и език е най-искреното доказателство за родолюбивите му намерения.Поощряването на родолюбците и изобличаването на родоотстъпниците за Паисий е патриотичен дълг.Познаването на славното минало на народа окриля едните,но може и да поведе в правия път другите,затова те трябва да научат за всичко славно в българската история.
Паисий се откроява и като дълбоко емоционална личност,като човек на силните страсти и вълнения.Само такъв човек може да види срама и да потърси пътищата към гордоста.
Делото на Паисий Хилендарски поставя началото на новата българска литература и история. Като човек и писател той носи ново самочувствие, надрасло съзнанието на средновековния човек.Пример за това е отговорността с която подхожда към своята идея,а след това сам разпространява своя труд.Като историк Паисий формира ново обществено съзнание,разкривайки значението на ценности ,заели важно място в мисленето на българина и в новата история на българския народ.
*************************************************************
ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБОЛГАРСКАЯ“ ОТ ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ
Данчо Господинов
Първите образци на новобългарска поезия, белетристика и драма са създадени през 19. в. Появата им обаче не е резултат от случайни и спонтанни творчески актове, тя е подготвена от дълъг предходен период, през който средновековната литературна система бива постепенно преобразувана и в крайна сметка - заменена с нова. Началото на този период може да бъде отнесено към края на 16. в., когато признаците на всеобщата криза, обхванала Османската империя, стават все по-явни. В условията на политическа нестабилност и икономическа изостаналост промените в културния живот на колонизираните български земи се извършват бавно, колебливо и мъчително, особено в сравнение със сходните им процеси в западноевропейските страни. Развитието съвсем не е устремно и праволинейно, а се осъществява мудно, с криволичения, при наличието и противоборството на множество разнопосочни и взаимно отричащи се тенденции, самите те породени от действието на разностранни фактори.
Един от основните сред тях, който има пряко отношение към смяната на културните системи, е нарастващото значение на новия град като център на обществения живот. Оформящите се малки занаятчийски градове съществено се различават от стария тип градове, които са били преди всичко военно-административни центрове. Малкият занаятчийски град е място преди всичко за стопанска дейност, населението му в по-голямата си част се състои от самостоятелни занаятчии предприемачи, които осигуряват препитанието си чрез разнообразна производствена и търговска дейност. А тя изисква и изгражда нов тип хора, с нови интереси, разбирания и представи за света и силите, които го движат и управляват. Затова е напълно закономерно, че именно от тези малки градчета - Котел, Етрополе, Копривщица, Банско, Калофер, Елена, Габрово и др. - излизат онези скромни книжовници, които подготвят духовната почва на Българското възраждане. Дълго време тяхната дейност няма творчески характер, поне не в смисъла, в който я разбираме ние днес. Тогава не може да се говори за книжовна про-дукция, т.е. за създаване на нови и относително оригинални произведения, а по-скоро за транс-дукция, т.е. за пре-веждане, пре-правяне, пре-работване, съкращаване и допълване, компилиране и адаптиране на заемани готови текстове. На този фон ярко се открояват двете големи фигури на Ранното българско възраждане - йеромонах Паисий Хилендарски и епископ Софроний Врачански.
Годината 1762, през която Паисий Хилендарски написва „История славяноболгарская“, със сигурност не бележи началото на Българското възраждане, но условно може да бъде приета като начална точка на нов етап в развитието на културните процеси през тази епоха. Макар че по светоглед и метод на работа Паисий все още принадлежи в немалка степен на Средновековието, в неговото кратко съчинение могат да бъдат открити много черти и качества, които по-късно определят облика на новата българска литература - то е новаторско и оригинално по жанр; натоварено е с много функции; отличава се със сложна рецептивна организация или „програма за четене“, закодирана в текста; присъща му е силна ангажираност с обществените проблеми.
В какво се състои жанровата оригиналност на „История славяноболгарская“, най-добре може да покаже анализът в рамките на общата за всяко комуникативно взаимодействие схема: автор - тема - намерение - ситуация - посредник (стил) - адресат - въздействие.
Каква е темата на Паисиевата история? Този въпрос не би следвало да ни затруднява - тема на всяко историческо съчинение обикновено е миналото на народа, към който принадлежи неговият автор. Да, но миналото има различни аспекти, някои от които могат да бъдат обект на по-съсредоточено внимание и подробни описания, а други да бъдат оставени в периферията и споменати съвсем накратко. А нерядко се случва да бъдат и напълно пренебрегнати или умишлено премълчани. Именно този подбор, подреждане, степенуване и съчетаване на описваните събития и лица най-добре разкриват намеренията на автора.
Тематичните акценти на „История славяноболгарская“ са посочени в подзаглавието й: „За народа, българските царе и светци и за всички български деяния и събития“. С първата дума нерядко се е спекулирало - в смисъл, че народът излизал на преден план като творец на историята, преди царете и светците. А всъщност тук става дума за историята на племето - за произхода на българския род и език, за това, откъде идват българите, защо са ги нарекли така и как са населили сегашните си земи - накратко казано, за родословната (генеалогичната) история на българите, която е първият тематичен център. „Царете“ и „светците“ обозначават другите два основни тематични центъра - политическата (историята на българската държавност) и църковната история на българската държава. Четвъртото тематично ядро е културната история, видяна през делото на светите братя Кирил и Методий1. Но освен към българската генеалогична (частта с надтекстово заглавие Историческо събрание за българския народ. Изпърво откъде са произлезли…), политическа (частта За царството на българите), църковна (Имената на българските светци) и културна (За славянските учители) история Паисий насочва вниманието си и към историята на съседните народи, особено на сръбския. Това също е важен момент при изясняване на неговите намерения.
Тематичната разностранност на Паисиевата история е в хармония с нейната функционална многопосочност. Най-малко пет са основните функции, които този текст трябва да изпълнява:
1. Познавателна - да даде обща информация за произхода на българския народ, за периодите на възход и падение в неговата дълга история, за отличителните му качества, заслугите и предимствата му спрямо останалите народи;
2. Апологетична - да възхвали мощта на българското царство, храбростта на българите в битките (Паисий сам нарича съчинението си „историйца за десет царе и двама крале, които били най-силни и благополучни между другите български царе“), величието на славянските първоучители, възвишеността на българските светци;
3. Полемична - да оспори състоятелността на всички нападки срещу българския народ, от която и страна да идват те - гръцка, сръбска, руска или украинска;
4. Изобличителна - да посочи кои са родоотстъпниците и отцеругателите и да ги заклейми;
5. Развлекателна - да осигури занимателно четиво, с което читателят да прекара част от времето си в „разумна наслада“.
Вероятно могат да се посочат и още функции (идеологическа, възпитателна и пр.), но и изброяването на тези пет е достатъчно, за да се разбере колко многостранен е бил замисълът на „историйцата“ и каква сложна координация е изисквал той за своето осъществяване.
Съобразно с многофункционалността на „История славяноболгарская“ и нейната аудитория се оказва силно разслоена в представите на автора. Текстът не е насочен към един общ и единен адресат - българският народ, както често се твърди, а в отделните си части се обръща към конкретни социални и културни групи и слоеве в тогавашното българско общество. Те също не могат да бъдат сведени до две групи - родолюбци и отцеругатели, патриоти и родоотстъпници.
Първата категория читатели е очертана още в началното обръщение: „Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български, които обичате и имате присърце своя род и своето българско отечество и желаете да разберете и знаете известното за своя род български…“ В тези редове се уточнява, че предвижданите възприематели са: първо, не само читатели, но и слушатели, т.е. книгата е предназначена не само за индивидуално, но и за групово възприемане; второ, съчинението е насочено не към целия български род, а към характеризирана част от него - тези, които имат активно отношение към съдбата на своя род и отечество (стандартният новобългарски превод „читатели и слушатели, роде български“ тук, впрочем, както и на много други места, е неточен - би трябвало да бъде „читатели и слушатели от рода български“); трето, възприемателите са маркирани по народностен (българи), а не по верски (християни) признак. Специално внимание се обръща на грамотните хора от посочената категория читатели „всички други племена и народи своя род и език знаят, имат история и всеки грамотен от тях знае, разказва и се гордее със своя род и език“. Подканата е недвусмислена, като малко по-късно е повторена и конкретизирана: „Преписвайте тая историйца…“
Така в рамката на първата категория възприематели се оформят два читателски образа. Първият е на любознателния читател, който иска да узнае миналото на своя народ и е загрижен („ревнует“) за неговата съдба, за репутацията му сред другите народи, но не е книжовен и не може да помогне в разпространяването на книгата, освен ако не притежава средства, с които да заплати преписването й. Вторият образ е на читателя съмишленик и сподвижник, който не само ще усвои информацията в книгата, но и ще съдейства със своите умения за нейното широко разпространение, като „разказва, гордее се и преписва“. П. Динеков предполага, че „тази група грамотни, образовани читатели, която Паисий въвежда в тайните на историческото изследване, вероятно са монаси с книжовни интереси“2. Трябва да се отбележи, че призиви към този тип читатели са редовно срещани в славянската историография от този период и че Паисий мо-же би е познавал някои от тях. В едно предисловие на украинския историограф Леонтий Боболински например - „Слово ко любимому читателю всякому“, се препоръчва на читателя сам внимателно и осмислено да изучи книгата, а след това да запознае с нея неграмотните, очевидно като им я прочете или преразкаже: „Любимый читателю, чти со всяким прилежанием и разсуждением, добро бо ест писмены, а не брашнами (все) насыщатися, да не токмо сам чтяй, но и прочиим, незнающим писмене исповэси и подаси во уведомлэнiе…“
Във втората категория читатели попадат всички ония, „които не обичат да знаят за своя български род, а се обръщат към чужда култура и чужд език и не се грижат за своя български език, но се учат да четат и говорят по гръцки и се срамуват да се нарекат българи“. Паисий все пак се надява, че тяхното поведение се определя от заблуда и невежество и то ще бъде променено, след като прочетат историята му. Тези читатели са характеризирани само количествено („аз видях, че много българи постъпват така“) и по никакъв друг начин. Твърденията, че това са били заможни хора, търговци, на които Паисий противопоставя „простите орачи, копачи, овчари и занаятчии, верни на своя език и род“, нямат никакво основание в текста. Напротив, там е отбелязано, че „българите са прости и няма от тях много търговци и грамотни“, а тези, които „отиват по чужди език и обичай“, както посочва хилендарският монах, са много. Твърдението, че именно простите орачи и копачи са предвижданата публика на „История славяноболгарская“, е резултат от некоректно изграден силогизъм. Неговите две предпоставки са: първо, съчинението е насочено към целия български народ; второ, по-голямата част от този народ са, според самия автор, „прости орачи и копачи и овчари и прости занаятчии“, следователно именно те са желаните и очаквани читатели и слушатели на неговата история. Вече посочихме, че първата предпоставка е невярна. Уточнихме и основните категории читатели - тези, които са загрижени за своя род и отечество и имат желание да узнаят нещо повече за неговата славна история, и другите, които се срамуват от българския си произход и са увлечени от чужди обичаи и език. А българският народ не се състои от тези две групи, извън тях остават хората, които нямат никакво отношение към тези проблеми, т.е. нито се интересуват от своите „бащи, прадеди и царе, патриарси и светии как изпърво са живели и прекарвали“, нито пък са увлечени от чужд език и се „влачат“ по чужди обичаи. Просто те се изцяло погълнати от проблемите на винаги трудния всекидневен български живот, без да имат време и възможности да се интересуват от по-висши духовни и национални проблеми. А именно в тази група попадат орачите, копачите и овчарите, както и занаятчиите, които много години по-късно успяват да се позамогнат, изучат и станат една от най-активните читателски групи.
Това, разбира се, не означава, че Паисий не е имал предвид тези потенциални възприематели, но той добре е съзнавал, че неговото послание ще стигне до тях чрез посредници. И неговата стратегия успешно се е осъществила, както личи от епизода, разказан от Петко Славейков: „…под мое ръководство като по-начитан, ние сглобихме и съставихме от двата ръкописа една история и с нея ний двама с Драганова станахме първите явни проповедници на българщината, т.е. на българската история в Търново; ходехме един на една страна, а друг на друга страна да я четем и проповядваме, обикновено же аз между казанджийския еснаф и бакалите около казанджиите, а той на Долна махала по табаците. Първото и прямо следствие от тая наша проповед беше споразумяването между казанджиите и табаците в Търново да оградят порутената в Долна махала черква св. Димитрия, а второто, дето ний с него се добихме да ни изпратят в Свищов да се учим.“ Там пък те вземат единия екземпляр от сглобената история, която Христаки Павлович отпечатва като станалия много популярен и достигнал до много читатели „Царственик“.
Ето така, въпреки отсъствието на комуникативна инфраструктура от познатия ни модерен тип, посланието на Паисий успява да достигне до предвижданите си възприематели. Този е един от моментите, които убягват на изследователите, които в последно време искат да докажат, че Паисий е останал нечетен и непопулярен, поради което не е бил вдъхновител и конструктор на литературата през Българското възраждане, а е прикачен със задна дата от „веригата учени от М. Дринов до Б. Пенев“ към корпуса на литературата, която уж тръгва от него3. Липсата на структури на модерна публичност не означава автоматично отсъствие на възможности за добиване на публичност, за въздействие върху достатъчен брой съзнания, синхронно възприемащи посланието. Нима не е имало други, да ги наречем предмодерни, структури на публичност? Хората все пак са общували, разменяли са идеи и послания и в предмодерните времена (не само в модерните и постмодерните), и поне историята на масовите религиозни, еретични и други движения показва, че са съществували начини идеите да бъдат бързо и масово разпространявани. Само че типът комуникация и структурите, които я осигуряват, са били от друг тип - много по-тясно свързани с контактите и миграцията на хора, отколкото със съхраняването и преместването на вещи (ръкописи, печатни книги); с доминиране на рецепцията чрез ухо, а не чрез око; с двойно опосредяване - не само от текста, но и от малцинството на авторитетните личности, което го пред-ставя и разяснява на некнижното, неграмотно мнозинство.
Следва да се отбележи и още един съществен момент, без отчитането на който не може да бъде разбрана рецептивната организация на „История славяноболгарская“. Съчинението на Паисий не може и не трябва да бъде разглеждано като изолирано изказване, плод на някакви емоционални притеснения или гневни изблици на нейния автор. То е реплика в напрегнат диалог или спор, който се води не само между атонските монаси. Става дума за идеологически спор, който се води на различни равнища от големи общности от хора - препирня, в която уча-стват цели народности, разбира се - не хорово, а чрез свои авторитетни представители. Той е започнал отдавна (примерно с фалшификациите на българската история в гръцките исторически съчинения), следователно творбата на Паисий трябва да отговори на много въпроси и предизвикателства, съдържащи се в предишните изказвания по този спор (оттук и полемичната функция на „История славяноболгарская“). Тя трябва да опровергае гърците, които „поради завистта и ненавистта, която имали към българите, не са описали храбрите постъпки и славните дела на българския народ и царе, но накратко и противното писали“. А също да отхвърли сръбските домогвания, които „и досега укоряват българите. От безумие им се струва, че отначало са били по-славни от българите с кралство и войска, и земя. Но не е така. Всички народи на земята знаят българите и във всички истории се свидетелства и се намира писано. За сърбите няма никъде никакво писание, нито свидетелство в латинските и гръцки истории“. Не се отминават и русите, и украинците: „При все че москалите, русите, сърбите и други се хвалят, че те по-напред са приели славянските букви и кръщението, но не е така. Не могат да представят за това никакво свидетелство. Ако и москалите, и русите да пишат за това, но гръцките и латинските летописи показват.“ Именно затова Паисий отделя такова внимание не само на българската, но и на историята на съседните или родствените народи. Същевременно Историята трябва да предвиди реакциите на техните представители спрямо предизвикателствата, които самата тя отправя (като сочи например първенството на българите в редица области).
Тази особена комуникативна ситуация определя и спецификата на взаимоотношенията между участниците във водения върху плоскостта на текста диалог, степента на близост между тях, която е градивна и определяща (конститутивна) за жанра на произведението. А то не е просто наратив (дефектен или не), авторът му е принуден да се изявява едновременно в двойното амплоа както на разказвач, така и на проповедник. Той е едновременно в първична епическа ситуация, заобиколен от кръг слушатели, които трябва да чуят с внимание неговия епичен разказ за славните дела на техните предци, и в положението на проповедник, който трябва да говори пред една „отзивчива, съчувствено или неприятелски настроена аудитория и изживява писаното си слово като говорена, жива реч с всичката й нервна отсеченост и всичките й внезапни движения“. Затова и „неговата история твърде често приема облика на реч пред невидимите слушатели с всичкия й добре улучен ораторски ход“4.
Позицията на слушателите по необходимост също е двойствена. От една страна, те са близо до разказвача, с който ги свързва народността, еднаквото вероизповедание, интересът към историческото предание. Едновременно с това те не са му равни по ранг, защото са в положението на поучавани, което обуславя и неизбежната дистанция между тях и проповедника.
Третата страна в социалното взаимодействие, породило творбата - героите - има достатъчно висок ценностен ранг (царе, патриарси, светци, просветители), което не позволява снижаване на стила. Действието на всички изброени фактори обуславя стиловото многообразие на „История славяноболгарская“.
Описаните взаимоотношения между автора, героя и слушателя на Паисиевото съчинение проясняват много черти от неговата жанрова природа. Върху жанровите измерения на „История славяноболгарская“ оказва влияние и творческият метод на автора, определян като „компилативно-илюстративен“ (А. Н. Робинсон). Паисий използва много и твърде разнообразни по своя жанр извори. Освен историческите трудове на Цезар Бароний и Мавро Орбини той черпи материал от жития, похвални слова, царски грамоти, „Стематографията“ на Х. Жефарович, Пролога, Кормчаята, правила и служби на български светци и пр. Всеки от фрагментите, които той заема, въпреки че бива подложен в една или друга степен на преработка, привнася различни жанрови черти в произведението му, което допълнително затруднява неговата жанрова идентификация като цялост.
Жанровото новаторство на „История славяноболгарская“ би могло да бъде по-добре оценено на фона на традициите на българската средновековна историография. Нейният жанров репертоар не е особено богат, поне ако се съди по паметниците, които са съхранени. Освен летописните надписи и летописните приписки се срещат още исторически разкази, апокрифни летописи и кратки хроники (основен, но слабо продуктивен жанр). Липсва същинска историографска творба - хроника, а още повече история, пък макар и кратка. От тази гледна точка „История славяноболгарская“ би могла да се разглежда и като върхово постижение на българската християнска историография, която според изследователите съхранява всички свои характерни особености до края на 18. в.5 Но въпреки несъмнената си обвързаност със средновековната историография съчинението на Паисий съдържа и много нови черти. Именно тяхното определяне и резултатът от съчетаването им със старите затруднява литературните историци и ги кара да прибягват до определения от рода на: „Това е и средновековна хроника, и съвременен публицистичен агитационен памфлет … не е научно историческо съчинение, не е летопис“6, или: „Творбата на Паисий в жанрово отношение е единствена по рода си - нито строга научна история, макар че в нея се появява критическият елемент, нито чиста публицистика. Това е своеобразен жанр, смесен, бихме казали.“7
Търсенето на жанровото своеобразие на „История славяноболгарская“ в хибридността, в смесването на черти от различни жанрове, нищо не изяснява. Каква познавателна стойност има твърдението, че съчинението на Паисий не е „строго научна история“, след като европейската научна история се формира цял век по-късно? По-плодотворно би било да се върнем към значението на термина „история“ преди Паисий, а не след него, да си припомним какви цели си поставят първоначално историците и как те се менят през вековете.
Думата ‘istoria в старогръцкия език означава „изследване“, „разследване“, „търсене“, „установяване“. Методът на първите историци (примерно на Херодот) се е състоял в разпитване на очевидци на събитията, т.е. в нещо като разследване на това, какво се е случило, как е станало, кой е участвал и т.н. Или историкът е бил човек, който e трябвало да установи истинността на фактите за случилото се. Той е нямал правото чрез маниера на изложение да въздейства емоционално върху читателя, не е могъл да изгражда и сюжет - всичко е трябвало да бъде описано в естествената си последователност. Именно в това е разликата между древния летописец или средновековния хронист и съвременния историк - „за летописеца отбелязваните събития са били също така и структура на неговата история, докато историкът вижда тези събития като исторически явления, които могат да бъдат свързани от определена концептуална конструкция, не само по-обширна, но и различна по форма от тях“8. В този пункт достатъчно ясно се вижда колко се е отдалечил Паисий от средновековната историография. Тридесет години след него, през 1792 г., йеросхимонах Спиридон написва „История во кратце от болгарском народе славенском“, в която се изявява като средновековен хронист - задачата, която си поставя, е просто да събере, фиксира и съхрани отломките историческо познание за българското минало при едно формално хронологично обединение на материала. Докато историкът Паисий използва събраните по същия начин от многобройни източници откъслечни сведения, за да изгради от тях стройна система от аргументи в защита на една предварително оформена своя историческа концепция.
В този смисъл са странни опитите хрониката на Спиридон да бъде представена като крачка напред в сравнение с историята на Паисий, тъй като тя била по-обективна, с други думи, по-близо до научната историография. Политическата тенденциозност на Паисиевата история не е нещо неприемливо, странно или чуждо за историографията. Още при зараждането си в условията на демо-кратичния гръцки полис тенденциозността е била свързана с обществени по-требности. Заниманието с история по това време се разглежда като служене на гражданството и изпълнение на патриотичния дълг. В Рим по времето на т. нар. младши аналисти историята също активно се използва в политическата борба и разказите на историците много често са съзвучни на социално-политическите условия и отношения, характерни за тяхното време. В съответствие с пристрастията си аналистите пропускат някои събития, в описанието на други нещо видоизменят, променят акцентите и т.н. И всичко това се върши най-често от патриотични подбуди, от стремеж за възвеличаване на отечеството. Чистият исторически интерес, доколкото въобще съществува такъв, нерядко отстъпва пред политико-патриотичния.
Несъмнена е и значимата роля на публицистичния елемент в „История славяноболгарская“. Само че използваното от повечето изследователи разбиране на „публицистичност“ като открито и страстно говорене по актуални, злободневни въпроси, не е удовлетворително. То не уточнява, а, напротив - размива жанровите очертания на Паисиевата творба. Когато говорим за нейната публицистичност, по-добре е да се придържаме към разбирането за публицистиката като особен род творчество, което е свързано с формирането и изразяването на общественото мнение. Или, с други думи, като един от начините за колективна ориентация в действителността, като пряк наследник на първичния синкретизъм на човешкото мислене.
Съчинението на Паисий може да се нарече и публицистично, доколкото в него рационалните методи за изследване на миналото и осмисляне на настоящето се съчетават с образно-емоционални внушения, постигани с риторични средства за въздействие. Несъмнено е желанието на автора да формира определена насоченост на общественото мнение, да осъди определени начини на социално поведение и да поощри други. Другата му основна цел е да възстанови историческото съзнание на българския народ. Но желанието му е не просто да възкреси паметта за отминалите събития, а да възстанови в общественото съзнание трите темпорални измерения на родовото битие: минало, настояще и бъдеще. Само обвързването на тези три модуса на времето (върху основата на настоящето) може да трансформира статиката на спомена и съзерцанието на славното минало в динамиката на целенасочеността и предвиждането на по-добро бъдеще. А именно тази е свръхзадачата, която си поставя и успява да разреши „История славяноболгарская“.
Макар представеният тук кратък анализ да не обхваща всички аспекти на разглежданата творба, той все пак е достатъчен, за да бъдат отхвърлени хипотезите и становищата за средновековния характер на историографските идеи на Паисий Хилендарски. Вместо универсална средновековна хроника той създава национална история, т.е. пълна биография на българския народ от появата му на историческата сцена до времето, когато изгубва своята политическа и културна самостоятелност. Именно така трябва да се тълкува по-следната част от подзаглавието - „w въсехъ дени и битиа болгарска“.
Паисий не само събира и обобщава известното за миналото на българския род и държава, а възприема загубата на суверенитета й като национална трагедия, като драма, която изисква не просто преразказване в духа на старите хроники, а осмисляне във философско-исторически план, което може да се постигне само в жанра на националните истории, създавани в епохата на национално възраждане.
ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ
Никола Филипов
Нова насока на българската книжнина. Дамаскини. - Света Гора (Атон). Просветни и национални домогвания. - Епохата: политически и духовен гнет. - Живот на Паисий Хилендарски. - Подбуди за написване на историята. - Език, стил и метод. - Идеи за народността: в защита на българския род. - Ненавист към гърците; мнение за сърбите и русите. - Прием и влияние на историята между българите. - Преписи, добавки и преправки. - Влияние на Паисия. Йеросхимонах Спиридон. - Значение на Паисиевата история.
Нова насока на бълг. книжнина. Дамаскини. - Ако разглеждаме едно книжовно произведение не само откъм езика, но и откъм съдържанието, ние с право трябва да смятаме Славянобългарската история на Паисий Хилендарски за първо произведение на новата българска книжнина; защото в това произведение, покрай стремежа да се пише на жив народен език, а не на мъртвия вече църковнославянски, ние се натъкваме и на друг, по-важен факт: авторът проявява своя писателски индивидуалитет - темперамент, мироглед и отношение към съвременната действителност, отразена от известна страна в произведението.
Разумява се, появата на такова проникнато с нов дух произведение като Славянобългарската история, с която се начева нова ера в историята на нашата книжнина, не може да се обясни само с индивидуалните качества на неговия автор. В случая ние трябва преди всичко да вземем пред вид произведенията, които са предшествували поменатата история и които, макар да нямат нейното значение, все пак, в някои отношения, набелязват нова насока в развоя на нашата книжнина; подир това трябва да вземем предвид и други външни условия: средата, в която се е движил авторът, и епохата, в която е живял.
Новата насока захваща от XVI в., когато се появяват произведения, писани на народен говорим език, а не на църковнославянски. Дошло се до съзнание, че народът трябва да разбира това, което чете. Тези произведения, които вече скъсват с една традиция, са дамаскините, наречени така по името на солунския гръцки проповедник, иподякон Дамаскин Студит, който е съставил в XVI в. сборник от слова, написани на гръцки народен език. Преведени на български народен език, тези слова се преписвали и разпространявали у нас с особена ревност. Изобщо, те допаднали на вкуса на народа дотолкова, че последният почнал да нарича „дамаскини" и други произведения - проповеди, поучения, житиета и пр., писани на разбран, популярен език. Появили се и наши книжовници - автори на дамаскини. Обаче преводачите и авторите на дамаскините са се влияели в езиково отношение от изворите, които са имали на ръка: старобългарски, църковнославянски, руски и сръбски. Ето защо живият български език, на който те се опитвали да пишат, съдържа примес както от архаични - старобългарски езикови форми, тъй и от чужди: руски (главно руски църковнославянски) и особено сръбски; освен това, те са употребявали гръцки и турски думи и диалектични изрази. Както се вижда, езикът на дамаскините е бил неустановен, но все пак последните. свидетелствуват, че в нашата книжнина е бил вече отворен път за живия народен език. И само в това отношение дамаскините представят нов етап в развоя на нашата книжнина; защото откъм съдържание и стил те си остават досущ верни на традицията: съдържанието им е нравствено-религиозно и чуждо на реалния живот, а стилът им - шаблонен, риторичен, подражателен, условен и лишен от искрено чувство, - стил, който не ни говори нищо за индивидуалността на автора. Може да се каже, че по дух и стил тази книжнина напомня книжнината ни от по-ранните епохи: среднобългарската и старобългарската.
Донякъде превъзхождат обикновените дамаскини поучителните слова на йеромонаха Йосиф Брадати, родом, както се предполага, от Елена и живял в първата половина на XVIII в. в Рилския манастир. Като виждал, че простите хора не могат да разберат „псалтирское тълкованiе и каноническое чтенiе", той настоява „мiрска църква да имат книги поучителни по прости язык, да се разбират, и прости людiе безкнижни да разумевают". Ето защо Йосиф Брадати се опитал да превежда своите слова от старобългарски, па може би и от гръцки, на простонароден говорим език. Преводът му е свободен и на места преводачът внася свои думи и мисли, та словата му правят впечатление на оригинални и издават до известна степен неговия индивидуалитет. Наистина, и Йосиф Брадати иска да използува живия народен език за църковни цели, ала неговите слова вече съдържат и нов - светски елемент: в тях забелязваме едно прозрение на автора в живота, в съвременната му действителност. Така, той изобличава несъгласието между българи и гърци, което било причина да паднат под турско иго; порицава сребролюбието на богатите, които вземали големи лихви от бедните; осъжда жените, които си позволявали разкошни накити, и поповете, които, вместо книги, държели котки или гладели кученца, или вместо да украсяват църквите с „различни поучителни книги", купували мрежи и питали де има риба да ловят и т. н. Под влияние на времето си, а също и на книгите, от които е превеждал, Йосиф Брадати не е успял да остане до край верен на своето гледище - да пише напълно на жив народен език, та да го разбират лесно „и прости людiе безкнижни": и неговият език съдържа в изобилие архаични, църковнославянски форми.
Света Гора (Атон). Просветни и национални домогвания. - Родството на Паисий Хилендарски с неговите предшественици - преводачи и автори на дамаскини се състои, може да се каже, само в това, че и той отваря, макар не тъй нашироко, вратите на книжнината ни за живия народен език; а по дух, авторът на “Славянобългарската история” е напълно оригинален, самобитен и тъй да речем - модерен, при това с несъмнени творчески дарби. Със своята история, в която се очертава твърде ясно неговият писателски образ, Паисий прокара с един замах правия път, по който почна бързо да се движи новата ни книжнина, - да се движи, развива и усъвършенствува.
И друго: със своето произведение той се явява като пръв народен будител през най-тежкия период от турското владичество над нас, като патриарх на нашето национално възраждане.
Средата, в която се е движил Паисий, е имала важно значение както за неговото умствено развитие, тъй и за характера на неговата книжовна дейност. На 23-годишна възраст, в 1745 г. той отишъл в Хилендарския манастир, гдето брат му Лаврентий, 20 години по-стар от него, бил игумен; подир това се преместил в Зографския манастир. А Светогорските (Атонските) манастири в него време са били пак център на религиозен и просветен живот за южните славяни, както са били преди турското владичество. В XVIII в. просветният живот в тези манастири достигнал до такъв подем, че гръцкият монах Евгений Вулгарис, погърчен българин, с висше философско образование от Запад, отворил в 1753 г. в Светогорския манастир Ватопеди академия, за която мислел да повика професори от Германия, които да четат лекции по философия. Наистина, тази академия съществувала до 1758 г., но самото нейно отваряне ни показва достатъчно каква е била духовната атмосфера в поменатите манастири. Освен това, в тях се пазели съчинения на стари писатели, също тъй и съчинения на писатели от по-ново време, напр. на руски писатели от XVI и XVII векове. Подирните съчинения съдържали вече и светски елементи, а това свидетелствува за отпадъка на традицията да се пишат книги само с църковни и религиозни теми. При това светогорските монаси преписвали стари книги, съставяли и нови и разпространявали едните и другите вън от манастирите. В тези манастири са идвали просветени чужденци (сърби, руси и др.), духовни и светски лица, и тяхното посещение съдействувало да закрепват и да се разширяват духовните интереси на мастните монаси, а също тъй да се засилва светското направление на тяхната книжовна дейност. От друга страна, между атонските монаси, - българи, сърби, гърци и руси, - се пораждали съперничества и спорове, които минавали на национална почва, добивали национален характер. Например български и сръбски монаси спорели върху такива въпроси: чий е Хилендарският манастир? кой народ е по-славен?... Явно е, че тези манастири са станали и център на будно национално съзнание, на повишено патриотическо чувство.
Епохата: политически и духовен гнет. - В епохата, в която е живял Паисий, нашият народ е прекарвал най-тежкия период от своето робуване под турците. Подир злополучното Чипровско въстание в края на XVII в. по-будната част от народа ни била избита, заточена или принудена да се изсели в чужбина. Както органите на турската власт, тъй и отделни турци вършели големи злоупотребления, произволи и насилия над беззащитното българско население, което страдало и от върлуванията на разбойници. Нашият народ бил обладан от отчаяние, безнадеждност и примирение със съдбата. Турската империя преживявала тогава бърз упадък и разложение и Цариградското правителство не било в състояние да спре тоя процес. Опитите да се реформира държавата и създаде колко-годе ред и законност в нея, излизали несполучливи, понеже правителството не намирало в страната нужната обществена сила, която да го подкрепи в случая. Еничарите и фанатизираното турско духовенство, което се ползувало с голямо влияние между невежото турско население, пречели на всеки опит за обнова на държавата; а против централистичните стремежи на правителството се обявявали отделни паши - областни управители, някои от които дори се провъзгласили за независими владетели. Особено тежко било положението на българското население в селата, дето турските паши и бегове могли да вършат по-свободно произволи и потисничества. И разореното икономически и лишено от най-елементарни човешки права население почнало да бяга от много села и да отива в планините или в градовете, дето животът бил сравнително по-сигурен.
От друга страна, през тази епоха нашият народ изпаднал напълно и в духовно робство. Цариградският гръцки патриарх, който станал духовен глава на всички православни християни в Европейска Турция, под булото на религията гонел панелински цели: да погърчи, покрай другите, и българския народ, и по тоя начин да възстанови някогашната Византийска империя в нейните най-големи размери. И елинизаторската политика на гръцката църква успявала, защото както патриархът, тъй и цариградските гърци, особено фанариотите, които, между другото, заемали висши духовни длъжности в българските земи, се ползували с голямо влияние пред турското правителство, което тогава не обръщало внимание на етническите различия, които съществували всред християнското население в империята, подчинено в църковно отношение на цариградския патриарх: за турското правителство цялото това население било „рум милет" (гръцко население). Освен дето ограбвало безмилостно българското население, деморализираното фанариотско духовенство употребявало всички средства, за да го погърчи. Най-целесъобразни средства в случая, разумява се, са били църквите и училищата. Ето защо фанариотите заменяли славянското богослужение в българските църкви с гръцко, а също тъй славянският език в българските килийни училища бил заместван от гръцкия; освен това, старобългарските и другите църковнославянски книги били унищожавани. Елинизацията напреднала бързо, когато гърците отворили в българските градове нов вид училища - светски, които имали общообразователен характер. Било от любознателност, било от търговски нужди, българските граждани почнали да пращат ревностно своите деца в тези училища. И там младите българчета усвоявали добре гръцкия език, който е бил потребен не само за вътрешни, но и за външни търговски сношения, а от друга страна, давал възможност да се добие по-широко и по-високо образование; но в същото време в поменатите училища повечето от тези българчета се прониквали от гръцки дух и се подготвяли за бъдещи „отцеругатели", т. е. отстъпници от своята народност и дори нейни врагове. Освен това, и други българи, за да се ползуват от покровителството на гръцката духовна власт или за да се рекламират по-добре пред чуждия свет, се обявявали за „гърци". Елинизацията в нашите по-големи градове направила такъв успех, че много българи почнали да се срамуват и отричат от своята народност и език, да се наричат „гърци" и да говорят гръцки; защото, според тях, тези, които се наричали „българи" и говорели български, били прости и глупави, а гърците били „мъдри и политични"!... Българското национално съзнание се крепяло главно в селата, в които елинизацията прониквала мъчно, и в малките балкански градчета, дето, благодарение на разните привилегии, с които те се ползували, съществували из вестни свободи. Изобщо, българското население в тези градчета, в които цъфтели занаятите, се отличавало с буден - свободолюбив и дори борчески дух. Така настъпило раздвоение посред българския народ под турското владичество: едната част от него се гърчеела, а другата пазела своя език, своите народни обичаи, нрави и традиции. И между тези два лагера българи съществувала ненавист.
Живот на Паисия Хилендарски. - В такава среда се е движил и в такава епоха е живял Паисий Хилендарски. С развито национално съзнание, горещ родолюбец, наблюдателен, прозорлив и усетлив към действителността, към настоящето, Паисий не тръгнал по пътя на другите наши книжовници от съвременната му или от по-старата епоха: той искал чрез перото си да пробуди, да възроди своя народ и да го защити от нападките на чужденците. Ето защо, макар да бил монах, Паисий се явява пред нас като светски, национален деец - патриот, а не като църковник-нравоучител.
За живота на Паисий ние черпим сведения, току-речи, само от кратките случайни автобиографични бележки, които той е прибавил към историята си. Дори и тези преписвачи на неговата история, които са го познавали лично, нищо не ни говорят за него, защото сякаш смятали неговото дело не за индивидуално, а за общо, каквато е напр. народната песен: и тя си има свой автор, но се разпространява, пее и преправя от други песнопойци, без да се интересува някой от него. Роден в Самоковската епархия в 1722 г., Паисий се учил в килийно училище и не е добил по-високо школско образование. „Не учих се, казва той, ни граматика, ни политика никако". Може би, от родното си място той е отишъл в Рилския манастир, за който ни говори с особена почит. В 1745 г., както казахме, той заминал за Хилендарския манастир при брата си Лаврентий, дето станал монах. Тук той попаднал в средата на по-просветени хора, намерил и множество книги на църковнославянски, сръбски, руски и гръцки език, та можал да разшири своето образование. През пролетта в 1761 г., като проигумен, той отпътувал за Карловци (Австрия) с поръчка от Хилендарския манастир, да получи имота, който починалият там хилендарски архимандрит Герасим е завещал на поменатия манастир. Паисий бил изпратен в Карловци с препоръчително писмо, в което е наречен „честнъйши проигумен” и човек, който се отличава с особена „вярност и усърдие". Той получил завещания имот от карловицкия архиепископ и митрополит Павел Ненадович, като подписал приготвената за случая разписка (21 май 1761 г.). И само по тоя подпис на нашия историк ние днес можем да съдим за неговия почерк. От Карловци Паисий се върнал в Хилендарския манастир, но възникналите раздори между калугерите, поради неизплатен дълг към турското правителство, го накарали скоро да отиде в Зографския манастир. Подир това, със своята написана вече история, той почнал да пътува из България. За неговото пътуване ние имаме само едно положително сведение: в началото на 1765 г. той бил в Котел, дето тамошният млад свещеник Стойко Владиславов (бъдещият епископ Софроний Врачански) преписал историята му. Какво е станало по-нататък с Паисий, ние не знаем. Вероятно, той е посетил и своя роден край, Самоковската епархия, гдето в 1771 г. бил направен друг препис от неговата история. В 1783 г. се споменува един българин Паисий, който е живял в йерусалимския манастир „Св. Сава" и е написал на гръцки език хвалебен канон на Св. Богородица. За тоя Паисий се казва, че бил от Рила, т. е. от Самоковската епархия, бил по-рано монах в светогорски манастир и прекарал в йерусалимския манастир „Св. Сава" 40 години, като направил със свои средства библиотеката в кулата. В 1784 г. се споменува пак за някой си българин Паисий в Св[ета] гора. Сведения за него ни дава в своята автобиография сръбският архимандрит Герасим Зелич, който се срещнал с него в градчето Карея, гдето ставал пазар и се намирало седалището на светогорските власти. Според Зелич, тоя българин-монах, старец „с бяла брада до пояса", - бил от Зографския манастир и му послужил за преводач при срещата с гръцки калугери. В своя разговор със Зелич на български език тоя Паисий изразил своята ненавист към гърците, които сметнали Зелич за „дебелоглав българин" („бугарин дебеле главе"). Мъчно може да се допусне, че оня българин Паисий, който е бил в йерусалимския манастир „Св. Сава", ще е знаменития автор на Славянобългарската история, понеже, при своята омраза към гърците и ревност към родния си език, той не би написал на гръцки поменатия хвалебен канон на Св. Богородица. Може да се приеме по-скоро, че патриархът на нашето Възраждане, след като е пътувал из българските земи, за да хвърля семето на народната пробуда, се е прибрал пак в Зографския манастир, дето е починал, и че там се е срещнал с него сръбският архимандрит Зелич. Съществуват и местни предания за живота и смъртта на нашия историк, обаче те са лишени от нужната достоверност. Но ако външният живот на Паисий Хилендарски ни е малко познат, вътрешният му живот е ясно и цялостно очертан в неговата История.
Подбуди за написване на историята. - Паисий започнал своята история в 1760 г. в Хилендарския манастир, а я завършил в Зографския през 1762 г., като я озаглавил „История славяноболгарская о народе и о царей и о светих болгарских и о въсех деяния и бития болгарская. Събрано и нареждано Паисием йеромонахом бившаго и пришедша в Светне гори Атонские от епархии Самоковские в лето 1745 и събравшаго историю сию в лето 1762 на ползу роду болгарскому". Кои са вътрешните подбуди, по силата на които Паисий се е заловил да напише историята си? Преди всичко, - тъгата му, че неговият народ, когото обичал безгранично, нямал своя история. „По мало снедаше ме, казва той, ревност и жалост по рода своего болгарскаго, защо не имеят история заедно съвъкупленна за преславная деяния испервая времена рода нашего и светих и цари". Или: „Аз излиха поревновах по рода и отечество болгарское, и много труд сътворих сьбирати от различни книги и истории, донедеже събрах и съвъкупих деяние рода болгарскаго в книжицу сию"... Паисий имал „много желание" да напише история на своя народ, защото бил убеден, че да се познава родното минало е „потребно и полезно", и виждал, че всички други народи имали история на своя език и че всеки книжник от тях „знает и сказует и хвалите се за свой род и язик". От друга страна, той виждал с болка на сърце, че много българи се срамували от своята народност, водели се по чужда „политика", език и обичаи, а своите хулели, и се учели да четат и говорят по гръцки; но в същото време схващал, че една българска история ще пробуди националното съзнание у тези българи - „отцеругатели" и родоотстъпници, ще ги вразуми и отбие от пътя, по който са тръгнали. Като външни подбуди са били самохвалствата, укорите и подмятанията, които гърци, сърби и руси са правели на българите, че намали своя история, че били без славно минало, че не били „мудри и политични", а „прости", „глупави" и „нищетни". Паисий искал да покаже, че българите не само са имали славно минало, но че никога са стояли по-горе от поменатите чужденци; освен това, да изтъкне на последните, с какви добродетели се отличават българите и причините, по които те са останали в негово време по-назад в просветно отношение.
Както сам заявява, Паисий, макар да страдал от главоболие и стомашна болест, положил в продължение на две години „много труд", прочел „много книги и премного", за да събере материал за своята история. Като си е служил с църковнославянски, сръбски, руски и гръцки езици, той търсил „много време прилежно" тоя материал в Светогорските манастири (Хилендарския, Зографския и др.), в България, па дори и в „Немска земля", т. е. Австрия, дето, както видяхме, бил изпратен в 1761 г. с мисия. Той споменува за български истории, Кормчая книга, гръцки истории и летописи (цитира, напр. летописеца Теофан), някаква кратка немска история, „руски и московски печатни истории", сръбски книги, пролози, отечници, житиета, царски хрисовули („привилегии")... Но като източници той е използувал печатните произведения главно на два автора, имената на които отбелязва в историята си: на Мавро Орбини и Цезар Бароний. Дубровнишкият абат Мавро Орбини е издал в 1601 г. на италиански език книга за славянските народи,която била преведена в 1722 г. на руски под заглавие: „Книга Iсторюграфiя початiя имене, слави и разширеже народа славянскаго"; а кардиналът Цезар Баронии издал в края на XVI в. и началото на ХVII в. на латински език голямо историческо съчинение, което боло преведено в 1716 г. на руски, в съкратен вид, под заглавие „Деянiя церковная и гражданска от рождества Господа нашего Iисуса Христа". Освен това, нашият историк е използувал и някои народни предания. След като събрал материал от много ръко-писни и печатни книги, Паисий, го „поразпространил", и „съвокупил" своята история.
Език, стил и метод. - Паисий Хилендарски е искал историята му да бъде четена и разбрана от народа; затова той се опитал да я напише „просто", т. е. на обикновен говорим език. „Не бист мне, казва той, тщанием за речи по граматика слагати и слова намещати". Обаче в това отношение той не можал да устои напълно, - дори и сам твърди, че превеждал от руски „на болгарски прости речи и словенски". Причината е тази, че, от една страна, той се е влияел от дамаскините и от църковнославянските, сръбските и руските източници, от които се е ползувал; а от друга страна, е срещнал, както се вижда, затруднения, когато се е опитвал да пише на жив народен език, защото последният в негово време бил беден, необработен и не дотам годен за написване на такова произведение, каквото представя Славянобългарската история. И езикът на Паисий е неиздържан, лишен от единство: покрай новобългарски форми и изрази, той съдържа архаични елементи (от старобългарски или църковнославянски език) и елементи от сръбския и руския езици. Особено изобилствуват елементите от рускославянския език (смес от старобългарски и руски), който от втората половина на XVIII в. е започнал да упражнява силно влияние върху нашата книжнина за сметка на сръбския език, чието влияние е преобладавало в по-ранната епоха, както се забелязва това, напр. в дамаскините. Поради тази неиздържаност и непоследователност в езика, обикновеният четец не може да схваща навсякъде с еднаква леснота мисълта на автора.
Паисий си имал свой индивидуален стил, който се отличава с естественост, непринуденост, гъвкавост, някъде с особена живост и образност. Той пише волно дори и тогава, когато дава цитати от някой автор. От живата му и подвижна реч понякога блика лиризъм; тонът му е разнообразен: ту спокойно-разказвателен, ту ироничен и сатиричен, ту възторжен или елегичен. Изобщо, в цялата Славянобългарска история проличава темпераментът на нейния автор и неговото настроение, което се мени в зависимост от въпроса, който го занимава.
Славянобългарската история на Паисий не представя труд на спокоен обективен учен: тя е написана с патриотична цел. Ето защо важното е да се види не доколко тази история отговаря на изискванията на науката, а с какви похвати, с какъв метод си е послужил авторът й, за да постигне поставената си цел. Както казахме, Паисий бил твърде усетлив и прозорлив към действителността, към настоящето. Обаче настоящето, към което той се отнасял с достатъчна обективност, го огорчавало, будело у него тъжно чувство, засягало болезнено душата му; затуй пък миналото на неговия народ предизвиквало у него бодрост и възторг, както у всеки патриот - романтик. Като знаем целта, която си е поставил Паисий при написването на своята история, неговото отношение към настоящето и миналото, за нас са обясними както похватите, с които той си служи, тъй и особеностите, които отличават произведението му. Паисий идеализира миналото на своя народ, подбира тенденциозно материала, борави волно с фактите, преправя данни, описва подробно някой факт, за да го направи по-интересен и увлекателен, рисува живо някои бележити личности, допуща суеверни легенди и анекдоти, спира се повече върху светлите страници на миналото на своя народ, а тъмните замълчава или отбелязва накратко, омаловажава миналото на чужди народи, които се самохвалели и оскърбявали българския народ...1 Той иска да направи историята си убедителна и увлекателна за народа; подчертава и повтаря някои факти, които прославят миналото на българския народ, и навремени подканя четеца, да внимава и се взре в това, което е написано, за да разбере истината. Към чуждите източници Паисий се отнася недоверчиво, защото те или укривали истината относно миналото на българския народ, или нарочно не пишели за неговите славни дела; ето защо той се старае да обори твърденията на чуждите историци или да допълни техните сведения. Изобщо, неговото схващане на същността на историята е теологическо; Бог ръководи делата на отделните исторически личности и народи, - всичко в историята става по Божие „попущение", „повеление", “воля", “благоволение" или „мановение". Но понякога нашият историк застава на научна основа, като изтъква причинната връзка между събитията и дава верни обяснения на някои исторически явления.
Идеи за народността; в защита на българския род. - В уводни бележки към своята Славянобългарска история Паисий посочва голямото образователно и възпитателно значение изобщо на историята.2 Подир това следва интересно предисловие към онези, които „искат да прочетат и послушат" това, което е написано в нея. От това предисловие се вижда, че Паисий смята родния език и история като най-важни фактори за запазването на народността. На онези българи, които тачели своята народност и отечество, той говори, че е „потребно и полезно" да познават родната си история, защото всички други народи имат свои истории и всеки грамотен от тях знае и говори за своя род и език, и се хвали с тях. На българите родоотстъпници - „отцеругатели" той отправя преди всичко укор: „А кои не любят за свой род български знати, но се обращают на чужда политика и на чужди език, и не радат за свой език болгарски, но се учат четати и думати по гръчки и срамят се да се наречат болгаре, - о неразумне и юроде! поради что се срамиш да се наречеш болгарин и не четиш по свой язик и не думаш?"... И Паисий се залавя да разбие мотивите, по които някои българи се срамували от своята народност и език и се гърчеели. Като схващал, че тези българи вършели това, защото преди всичко не знаели, какво славно минало има техният народ, той бърза да им го покаже: българите са имали „царство и господство"; били славни и прочути по цялата земя; много пъти от „силни римляни" и „мъдри гърци" са вземали данък; чужди царе и крале давали дъщерите си за съпруги на българските царе, само за да имат „мир и любов" с последните; от всички славянски народи най-славни били българите, понеже те първи имали царе и патриарси, първи се покръстили, най-много земя завладели, първите славянски светии били от техен род и език и пр. Обаче поменатите българи се гърчеели и по друг мотив: българите били „прости и глупави", нямали „речи политични", а гърците били „по-мъдри и по-политични". На това огорченият родолюбец възразява: „Но вижд, неразумне: от гръци има много народи, по-мудри и славни, - дали оставля некои грък свой език и учение и род, както ти, безумне, що оставляш и немаш никой прибиток от гръчка мудрост и политика?" Подир това Паисий понижава тона и бащински съветва, като изтъква предимствата на българите: „Ти, болгарине, не прелащай се, знай свой род и язик и учи се по своему язику: боле ест болгарска простота и незлобие! Болгари прости свакаго у свой дом приемают и гощавают и даруют милостиню, кои у них просят; а мудри и политични гърци то никако ни творят, но и отнимают от прости и похищают неправедно, и више грех, а не полза от нихна мудрост и политика приемлют." Но Паисий допущал още, че същите българи се срамували от своя род и език пред просветените чужденци и търговци, защото българите нямали от своята среда в негово време „търговци и книжници, и хитри и славни на земли", но повечето от тях били „прости ораче и копаче, и овчаре, и прости занаятлии". И той намира с какво да възрази и на това: че „от Адама до Давида и праведнаго Йоакима, Йосифа Обручника" нито един от праведните и свети пророци и патриарси не е бил „търговец или прехитър и горделив", каквито са били хитреците, които родоотстъпникът българин почитал, па им се чудел и се влачел по техния език и обичай, - всички били земеделци, овчари, прости и незлобиви; от друга страна, и сам Бог предпочитал простите и бедните хора: Христос слязъл и поживял в дома на простия и бедния Йосиф...
Така Паисий искал да вразуми „отцеругателите" българи, като ги запознае с миналото на техния народ. След като отбелязва, че българите имат славно минало, той добавя, че техните царе и патриарси са имали летописни книги, кондики и истории, много житиета и правила, но в него време нямало книгопечатане, а хората от небрежност не преписвали книгите; след като пък турците завоювали неочаквано България и разбили и църкви и манастири, и царски и архиерейски дворци, много от поменатите книги се погубили; защото в него време хората, уплашени и ужасени от турците, бягали и гледали да спасят само своя живот.
Ненавист към гърците; мнение за сърбите и русите. - Подобно на старите летописци, Паисий захваща своята история от библейския разказ за потопа - от Ной. След като разказва, как се размножило отново човечеството и как постепенно се образували и разместили по земята различните народи, той стига най-сетне до славяните и частно - до българите. Подир това излага историята на българите до падането им под турците. В изложението се съдържат редица фактически грешки и невероятности: авторът дава погрешни дати, забърква събития, смесва царе, говори за съвсем непознати владетели и др. Но, както знаем, Паисий не мислел да пише научен труд и да подлага на критика материята, която е събирал. Неговата задача се свежда в това - да покаже, че българите са имали славно минало, и той с една наивност и доверчивост дава място в своята история на всички данни, които улесняват тази задача. В своята история той описва подробно победите и храбростта на българите, посочва добродетелите на някои български царе, изтъква, че българите завоювали много земя, че първи от всички славянски народи се покръстили и се сдобили с цар, патриарх и писменост и т. н., - изобщо, старае се да докаже обстойно това, което бе само отбелязал в предисловието на историята си. Като излага историята на българите, Паисий в същото време отговаря на нападките на гърци, сърби и руси към българите, като иска да убеди читателите си, че българите някога са стояли по-горе от поменатите народи и че гордостта и самохвалствата на последните са неоснователни.
Паисий проявява голяма ненавист особено към гърците. Според него, гърците били злобни, хитри, лукави и завистливи. Те мразели българите, воювали постоянно с тях и гледали винаги да ги покорят. В своите истории те нарочно не пишели за подвизите на българите. Гърците „имали мъдрост и политика и церемонии много", но „простите и глупави" българи били постоянно крепки, храбри и съгласни във време на война, и много пъти ги побеждавали. Гърците довели турците в Балканския полуостров, а не, както те казват, - българите; и с турска помощ и насилие пак усвоили Търновската патриаршия, и още оттогава започнали да пакостят на българите. Те не поставяли българи за епископи, а - все от своя език; не се грижели и за български училища, но всичко „обръщали" на гръцки език. И ако българите са останали „прости и неучени", не се грижат за свое учение и език, и много от тях „се обратили на гръческа политика и учение", - за това е виновна гръцката духовна власт. Гръцките владици вършели и в негово време много несправедливи насилия над българите, но последните пак ги приемали „благоговейно" и ги почитали за архиереи; но, забелязва нашият историк, за своята „простота и незлобие" българите ще получат своята отплата от Бога, както и гръцките архиереи - за „великата обида и насилие". Понеже се страхува, да не бъде обвинен в пристрастие, като пише така за гърците и българите, Паисий заявява: „Не писа се зде, що би похвалили болгари, а гърци хулили, смотри, читателю, но како се обрете деяние их, тако и написа се"...
Сърбите не са пакостили на българите толкова, колкото гърците, но Паисий напада и тях, защото те се гордеели, самохвалели и преиначавали историята, освен това, - укорявали и хулели българите. Той се спира доста върху тяхната история, за да покаже, че те са стояли по-долу от българите и че самохвалствата и надменността им са незаслужени. Сърбите, твърди Паисий, образували по-късно държава от българите, по-късно се покръстили и просветили. Тяхното кралство било малко и съществувало кратко време. Сърбите били отначало под властта на римския папа и държели „римската вяра", но нямало писано ни в латинските, ни в гръцките летописи, в кое време ги по-кръстили „римляните"; а православието приели много по-късно. Сръбските крале били от латински род, а не от сръбски, и нямали нито градове, нито пък се знае, кой де седял, кой манастир направил и пр. Понеже сърбите се величаели, хвалели и -„притчи написали", че за толкова години убили един български цар - Михаил Шишман, Паисий казва: „Болгари за толико лета царствовали и толико цари убили и покорували, - никакву причту, ни похвалу не писали им сербие, нито смотрают, но хулят сви и донине на Шишмана и на дом его болгарски." Сърбите се гордеели най-много със своя крал Стефан Душан, когото някои от тях смятали за светец и го нарекли „Силни Стефан". Според Паисий сърбите „покривали" делата на тоя крал. Стефан Душан убил баща си и „по свое мнение и високоумие" нарекъл себе си цар, а сръбския архиепископ - патриарх, та четирте патриарси го проклели и отлъчили „от закона", а всички крале и царе му се надсмели за това негово „безумие" и го нарекли „Стефан Насилни". Сърбите намерили у некой латински философ „притчи и титли народние" за народи и места в Европа, и всичко това приписали на Стефана Насилни, като го изобразили на щампа и показвали, че уж той покорил и владел тези народи и места. Те не гледали в родословието, дето първи са писали за него и делата му, а „самомненно" написали, кой каквото чул от баби. Всъщност, силата на Душан била кратка; той погубил сръбското кралство, навел си гнева Божи и умрял „в проклятие и отлучение", и с него се прекратил родът на Симеон Неман. Стефан Душан станал „самоволно" цар в Скопие и владял за кратко време български и гръцки земи. Българите си взели обратно от сърбите своята земя, тъй че турците отнели Македония от българите, а не от сърбите. На сърбите се струвало от „безумие", че те изпърво са били по-славни от българите „с кралевство, войска и земля." „Но не ест тако, пояснява Паисий: болгари сви язици знают на земли и у сваки истории свидетелствует и обретает се писано; за сербие - нигде никако писмо, ни свидетелство в истории и латинские и гръческие." Сърбите почнали да пишат едва от времето на Симеон Неман и в техните родословия и житиета на крале и светии нямало никакво съгласие, - колкото книги има у тях за кралете, все различно било написано: „кой како хотел и како слишал от прости человъци, тако и писал". Поради тези „несъгласни известия" не може да се разбере, кое е право и истина. „И донине, завършва Паисий, някои от них вадат новина и китат история и речи празни, но не имеют испърво никако свидетелство за своего рода, како що имеют болгари от гръчки и латински истории." Подир това Паисий забелязва, че сърбите, които са под турците, били много „по-прости и нищетни" от българите; малко „по-искусни" в четене и писане били онези сърби, които живеели в „Немачка държава" (Австрия), понеже имали църковна свобода.
Паисий не щади и русите, макар за тях да пише по-въздържано и да има по-голямо доверие в техните исторически книги. Някои руси, по примера на австрийските сърби, хулели българите, защото последните били „прости и некнижни в писане"... Освен това „москалите и русите" се надигали, че първи приели кръщението и славянската писменост. Паисий твърди, че това не било така: затова те не могли да посочат никакво свидетелство. Макар те да говорели тъй, но гръцките и латинските летописи ясно съобщавали в кое време се е покръстил и просветил българският народ: много по-рано и от руси, и от сърби. Ако русите са били в негово време по-просветени от българите, това се дължи на обстоятелството, че „имеют царство и свобода църковная" от много време, отворили си училища и малко по малко възприели „мудрост писмена", при това печатали книги, и пишели както им се иска, понеже им е възможно. Паисий схващал вярно, че причините, по които българите в негово време са останали в просветно отношение по-назад и от австрийските сърби и от русите, са от една страна, турското иго, - което е било по-тежко за българите, понеже България се намирала „посреде турчином" и Цариград бил близо, - а от друга страна, гръцкото духовно владичество. Ето защо той напомня на поменатите сърби и руси, че те трябва да благодарят на Бога, задето ги е запазил „от попрание агарянское и от гръческая власт архиерейская"; защото, ако бяха поне малко опитали от това, от което страдат българите, много биха им благодарили, че и при такова страдание и насилие те, българите, пак държели неизменно своята вяра!...
Прием и влияние на историята между българите. - Като написал своята история за „полза и похвала" на своите сънародници, Паисий се погрижил тя да
*************************************************************
Моята представа за личността на Паисий Хилендараски
Валентин Михов
Паисий. Мъж на около 40. Малко пегърбен, но това впечатление се създава главно от, това че трудно можеш да го видиш във време през което не е заровен в книгите. По лицето му има гъста брада върху която изпъкват живите му и дълбоки очи. Погледът му е пронизващ сякаш вижда душата на събеседника. Не говори много, но щом стане дума за България се оживява. Ако някой търси човек, който да му разказва истории за велики битки и могъщи крале, то трябва да отиде при него и да го помоли да му разкаже на Велика България.
Сега той седи във своята тясна килия. Тя е заета почти изцяло от масата, на която той прекарва по-голямата част от деня и ноща, когато не е в библиотеката. На масата има свещник, който се е препълнил от восъка на изгорелите свещи и никой не си е направил труда да почисти. Има и много книги. Повечето в полуразпаднато състояние, по които личат премеждията през които са преминали преди да попаднат в ръцете на книжовника. Някои са поизгорени, други намачкани и изглежда сякаш някои е завивал риба в тях, други са пожълтели и изписани със странни знаци, които не приличат нито на старобългарски, нито на гръцки. Въпреки окаяния вид на книжнината Паисий я прелиства и докосва така нежно сякаш е кадифената кожа на млада лейди от някое безбожно богато имение в Англия. Но Паисий дори не е чувал за тази лейди, нито иска да чуе. Той е вглъбен в своята работа. Прелистава и от време на време си мърмори неразбираеми работи и си записва бързо, бързо с оръфаното си паче перо. От време на време го потапя бързо и точно във мастилницата, която е в не по-малко окаяно състояние от перото. Но това въобще не му прави впечатление. Той продължава да разлиства и пише, разлистава и пише, така сякаш от това зависи животът му, без въобще да отделя поглед от пергаментите.
На вън времето е хубаво. Манастира е огрят от слънцето, което проявява голям интерес към дейността на монаха и огрява неговата маса, за да помогне и то с каквото може на неговата така всеотдайна дейност. Птичките пеят и от време на време някой врабец каца на малкото прозорче в килията и се опитва да откъсне монаха от заниманието му, но след няколко безуспешни опита отлита за да продължи да търси семена и плодове в гората.
Изведнъж на вратата се почуква. Но Паисий не забелязва това, така че след третото почукаване, което не получава отговор, вратата се отваря и в тясната килиика влиза младичък човек. Той е слаб, облечен със същото монашеско расо, като Паисии. Лицето му е покрито с брада, добре сресана и подредена. В очите му има пламък, но той не е същия като в очите на Паисии. Това е пламъка на младостта. Пламъка, който само чака да бъде разпален от някаква идея, за да накара притежателя си да се впусне в някакво приключение. В ръцете си, младежа държи табла с купичка зеленчукова супа и чаша вино. Той с любопитен поглед поглежда в записките на Паисий, който още не е вдигнал глава, и казва с мек и смирен глас :
- Ех, брат Паисие! Пак пропусна обеда. Поне няма ли да дойдеш долу в параклиса да се помолим заедно? Игумена ми каза да ти донеса храна, че както е тъгнало може да умреш от глад тук. Храни се, защото болен няма да можеш да довърщиш делото с което си се заел.
Паисий, надига глава и се вглежда с уморен поглед в очите на младежа. Личи, че не е доспал не само по погледа, но и по разрошената коса и неподстриганата и разпиляна брада. Той гледа известно време в очите на младежа и изведнъж казва с бавен и прегракнал глас, така сякаш говоренето е непосилна задача за него:
- Важно е това дело с което съм се заел, брат Иларионе. Важно, но и увличащо. Сита е моята душа със знанието за величието на българите и с гордостта че и аз принадлежа към този велик народ. А, на Бог мога да се моля и тук. За Него е важно не мястото, а вярата, брате.
Иларион поклати глава и каза :
- Паисие, Паисие! Наказан е българския народ, Паисие. Наказан е от Бог под турско робство да бъде и да не диша въздуха на свободата така сладък и омаен. А ти Паисие само хвърляш труда си на вятъра. Преди може да е бил велик народ, но сега няма и следа от величието му. Но няма пак да споря с теб, Паисие. Знам, че ти държиш на своето... Оставям ти тука храната, че то само с храна за сърцето не се живее.
След тези думи Иларион потърсва свободно място на масата, но след като не намира оставя таблата до нара, който е в другия ъгъл на стаята след което излеза и стъпките му заглъхват в края на коридора....
Едва чуто Паисий измърморва : “О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин?” и продължава своята работа провидно забравил за случката преди малко.
Всъщност в едно много откъснато и лично кътче на сърцето си, Паисий изпитва болезнена болка от думите на Иларион. Там е неговата смъртна рана, същата тази рана която присъства и в сърцата и на Левски, и на Хитов, и на Ботев. Същата тази смъртоносна рана, която не може да бъде излекувана и рано или късно убива. Тази рана, заради която ние сега се радваме на нашата свободна държата и която за съжаление много отдавна е излекувана и не присъства в сърцата на повечето хора. Това е “болеста” на патриотизма. Единствената “болест”, която увековечава свойте жертви и за която никои не е търсил лек.
ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ В ЧАСА ПО ЛИТЕРАТУРА
Любомир Георгиев
„История славяноболгарская“ не е художествен текст, но присъствието й в програмата по литература е задължително не само защото жанровият синкретизъм е характерен за значителна част от българската възрожденска литература, особено в нейното начало, но защото тя е манифест, идейна програма на Българското възраждане. Патосът на „История славяноболгарская“ е ключ към идейно-емоционалната насоченост на българската възрожденска литература и в началото, и по-късно, когато тя придобива нов, съвременен художествен облик.
Вероятно трудно ще се намери българин, който да не знае, макар и най-общо, за личността на Паисий и за неговата „История славяноболгарская“. Не може да се твърди обаче, че повечето днешни българи са прочели изцяло „История славяноболгарская“. Времето за нейния прочит е в училище, в десетия клас, макар някои глави от Историята да са непривично и трудно четиво за съвременния юноша, който при това има вече познания за родната история, а и трудно го привличат текстове, които носят характеристиките на по-стари литературни и културни епохи. Обикновено българският ученик е запознат с Предисловието и Послесловието на Историята. Естествено тези части от Историята заемат централно място при изучаването й, но стремежът трябва да бъде учениците да придобият по-цялостна представа за нея, защото само тогава може да се почувства органиката на националната идея в нея. Това може да се постигне с поставяне на конкретни задачи във връзка с някои глави, напр. „За славянските учители“. Интересно ще бъде учениците да сравнят това, което знаят по Кирило-Методиевия въпрос, с позицията на Паисий. Интерес може да събуди и разказът на Паисий за някои повратни исторически събития, като покръстването на българите, съдбата на цар Самуил и др. Събуждането на интерес у учениците и по-цялостното им запознаване с „История славяноболгарская“ е предпоставка за пълноценна учебна работа.
При уроците за Паисий словото на учителя, както и беседата или дискусията имат естествено място. Зависи от замисъла на учителя. Като предварителна подготовка, която отвежда към личността на Паисий, може да се препоръча на учениците освен текста на самата История да прочетат одата „Паисий“ от Ив. Вазов. Силно емоционално начало би било да се изслуша артистично изпълнение на Вазовата творба (напр. на К. Кисимов), ако учителят не смята такъв подход за „демоде“. Одата „Паисий“ обикновено не се изучава детайлно в уроците за Вазов и тук се разкрива естествена възможност не само да се попълни една празнина, но чрез силата на художественото слово учениците да се насочат към възловите проблеми в урока: личността на Паисий, повика му за национално осъзнаване и национално самочувствие, значението на „История славяноболгарская“. Вазов, у когото живее Паисиевата любов към род и роден език, е създал един от най-достоверните духовни портрети на Паисий Хилендарски. Неговата цялостност, правдивостта и романтичната внушителност надмогват липсата на повече биографични данни за Паисий. Има критици, които не приемат създадения от Вазов образ на Паисий като изолиран от околния свят монах. Те искат революционният смисъл на неговото дело да бъде облечен и в бунтовни одежди, което би било полезно - както се смяташе преди време - и за атеистичното „възпитание“. Да не забравяме обаче, че в началото на Послесловието Паисий смята за необходимо да заяви, че е „йеромонах и проигумен хилендарски“. В „История славяноболгарская“ недвусмислено се изявяват религиозният му светоглед и религиозните му чувства, особено при тълкуването и обяснението на някои исторически събития. Патриотичната ревност и националното съзнание на монаха Паисий обаче го подтикват да създаде книжовен труд със светска насоченост, да се заеме с непривично за един монах дело. Вазов затова и противопоставя Историята на основните жанрове на средновековната религиозна литература (житие, похвално слово, дамаскин). Съзнателно търсената и разширена в одата антитеза на всеотдайността, с която Паисий се труди над Историята, с изискванията на канона и на църковния ред само възвеличава образа на Паисий, като засилва романтично-героичната му привлекателност. Макар да е пропуснал много бдения и молитви, „тоз див светогорец - за рая негоден“ и за Вазов, и за нас е истински светец. Разбира се, всеки, който чете „История славяноболгарская“ и е завладян от патоса й, може да си изгради своя представа за Паисий, така както по различен начин го виждат писатели, художници, литературни историци, филмови дейци, музиканти. Портрети на Паисий са създали редица български художници: Ив. Мърквичка, К. Денчев, Ил. Петров, П. Вълчев, Ал. Поплилов. На тях го виждаме или наведен над ръкописа на Историята в манастирската килия, или нарамил торба с Историята в нея, тръгнал да я разпространява сред народа. Във всеки от тези различни портрети е уловено нещо съществено от образа на Паисий, но безсп*рно духовният му облик е пресъздаден най-пълно от Вазов. Затова именно одата „Паисий“ може най-добре да помогне на учителя да насочи вниманието към личността на Паисий. В подкрепа на това схващане бих посочил и точната характериска на Валери Стефанов в „Историята като лингвомахия“ (Стефанов 2000:319). За В. Стефанов Вазовата ода е „под „авторската“ дикция на хилендарския монах. Заслугата на Вазов е само, че е пренастроил дискурса в жанровите тоналности на одическото. Одата всъщност е една разгърната „приписка“, изцяло доминирана от възпроизведителски импулс спрямо автентичния Паисиев прототекст“ (75). Тази преценка находчиво се подкрепя и от сходствата, които авторът открива, като съпоставя текстове от Историята с текстове от приписки и стихове от одата.
„Паисий“ на Вазов при друг замисъл може да прозвучи и като обобщение в уроците върху Историята. И в единия, и в другия случай важно е да се използват възможностите, които одата разкрива, за да се почувства и осъзнае историческият подвиг на първия български будител и просветител.
Началната част на заниманията върху „История славяноболгарская“ естествено обхваща и въпроси, отговорите на които ще се търсят въз основа на Предисловието и Послесловието. Такива са например: 1. Кои са подбудите Паисий да напише „История славяноболгарская“? Този въпрос ще позволи да се изтъкнат националното съзнание и патриотичното чувство на Паисий. Той пише Историята „в полза на нашия български род“, разяждан от „ревност и жалост по своя български род“. Присмехът на чужденците (сърби и гърци), че българският народ няма история, е емоционалният подтик, но още по-голямо значение има съзнанието на Паисий, че познаването на родната история, на историческото минало е не само поучително, но и основата, върху която се гради националната идентичност. Затова започва своя труд с предисловието „За ползата от историята“. 2. За кого Паисий съставя „История славяноболгарская“, към кого се обръща в своя исторически разказ? Защо „История славяноболгарская“ има всъщност две предисловия? Паисий предназначава своя труд за тези, които имат българско народностно съзнание и искат да знаят за своя род и отечество. Това обяснява стремежа му да отговори на различните възприемателски възможности на една многолика читателска и слушателска публика, както и диалогичността в стила. В същото време Паисий не може да отмине отродените, онези, които се срамуват да се нарекат българи. Гневният изблик на Паисий: „О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на свой език!“ - е призив за национално самочувствие и достойнство, които имат основание не само в славното минало, но и в нравствените достойнства и културата на българския народ. Пламенните слова на Паисий в защита на българския език, на българския род и отечество насочват най-вярно към силата и идеализма на възрожденския патриотизъм и затова те трябва задължително да прозвучат на урока. Трети въпрос би могъл да бъде какви трудности преодолява Паисий, за да напише „История славяноболгарская“. - А. Липсата на исторически източници и документи; Б. Личното страдание. Написването на Историята е подвиг, мотивиран от чувството за патриотичен дълг.
Вторият основен момент от учебната работа върху „История славяноболгарская“ е нейният анализ като историческа проза - жанрови особено-сти, композиция, Паисий като историк, публицист, политик, народопсихолог. Защо Паисий смята за необходимо да обособи една глава, в която да събере „заедно“ имената на българските крале и царе „колкото се намират и кой след кого е царувал“, в друга - колко били знаменитите български крале и царе, в трета - да разкаже отделно за славянските просветители, а в четвърта - да събере „накратко“ имената на българските светци? Тематиката на отделните глави в Историята свидетелства за творческото отношение на Паисий, обусловено от основната му цел - да пробуди националното съзнание и чувството за национална значимост. То личи и в подбора и тълкуването на историческите факти. Погрешна е тенденцията да се подценява Паисий като историк. Така се получава, когато прекалено внимание се отдели на фактологически неточности в историческите посочвания или пък се критикува тълкуването и обяснението на някои събития в Историята от съвременна научна гледна точка. Като историограф Паисий е на равнището на историографията на своето време. Той добросъвестно и с неимоверни усилия търси исторически съчинения и документи, но с горчивина отбелязва колко оскъдни са те поради различни причини, довели до унищожението на българските книгохранилища, както и поради тенденциозността на гръцките хроники (цитира за убедителност и Мавро Орбини, който също се оплаква, че гърците „не описват храбрите постъпки и славните дела на царете и народа български, но накратко и противното писали“). Паисий е принуден да подбира, да акцентира и обяснява, да „разширява“ и той прави това, движен от основната си цел - да напише труд, който да възкреси самочувствието и патриотизма на българина, да се противопостави на отродяването и чрез историческия опит и историческото минало да посее идеята за възстановяване на българската държавност. Ето защо начинът, по който той представя и обяснява историческите събития, се възприема от възрожденците и продължава да действа в идеите и делата на просветители и революционери.
Емоционално-оценъчното отношение към историческите събития определя и езика и стила на Паисиевата История - „за простите българи и просто написах“. Тези думи не трябва да се разбират буквално. Паисий пише така, сякаш се обръща към непосредствен събеседник, когото поощрява, укорява или напътства. Той се стреми да установи контакт с читателя или слушателя. Езикът на „История славяноболгарская“ от гледна точка на новобългарския език е смесен по характер. Когато Паисий заема от писмени източници, езикът е предимно черковнославянски, а когато говори от свое име, основната характеристика на речта му е новобългарска. На места стилът му е близък до народно-разказвателния (преизказно наклонение, както в приказките), но има и образци на пламенна публицистика или на вълнуваща със своята естественост изповед. Преходният и смесен характер на езика на „История славяноболгарская“ е причина някои учени да оспорват тезата, че тя поставя началото на новобългарската литература. Решаващи в случая обаче са съдържанието и идеите на „История славяноболгарская“, които оживяват в творбите на сетнешните възрожденски будители, писатели и революционери.
Заключителната част на е естествено да бъде посветена на съдбата на Паисиевата книга във времето. Утвърдено е, че Хилендарецът не се появява от нищото. У редица просветени българи преди Паисий се открива, макар и в по-малка степен, изява на народностно самосъзнание и особено на интерес към историческото минало. В 1761 г., една година преди Паисиевата История, францисканският монах Блазиус Клайнер написва за българите в Банат на латински език „История на България“. Изследователите изтъкват, че в някои отношения тя е по-точна в историческите посочвания от „История славяноболгарская“. Тя обаче остава всъщност неизвестна, докато Паисий сам тръгва да разпространява „История славяноболгарская“ и да предлага и настоява да се преписва. Многобройни са нейните преписи в различни краища на родината. Тази апостолска дейност на Паисий безсп*рно има голямо, в известен смисъл решаващо значение за ролята, която тя играе в Българското възраждане. Основната причина обаче е все пак в нейния идеен патос. „История славяноболгарская“ се възприема като откровение от поробените българи и оттук идват страшните клетви в приписките към този, който посмее да я открадне или унищожи.
„История славяноболгарская“ не трябва да се разглежда в училище като мумифициран исторически паметник, който само ни пренася в миналото. Със своите идеи, с възрожденския си патриотизъм тя се оказва актуална и в съвременността. Примери в тази насока предостатъчно. Мистериозното появяване на оригинала на „История славяноболгарская“ в България и неговото връщане в Света гора предизвикаха бурна обществена дискусия. НБКМ издаде фототипно оригинала. Американският президент Клинтън при посещението си в България ни призова към национално самочувствие с думи на Паисий. Съвременни политически партии се опитват да обогатят рекламното си лице, изразявайки преклонение пред хилендарския монах и приемственост с патриотичното му чувство.Това се опитват да правят и крайно националистически, далече от възрожденския патриотизъм на Паисий политически групировки, спекулирайки с проблемите за националната идентичност, световния процес на глобализация и др. Това налага учителят да потърси възможност и да отдели време за беседа или дискусия на тема „История славяноболгарская“ и нашата съвременност“. Провокиращи, но сериозни са въпросите, които могат да се поставят: 1. Актуален ли е днес повикът на Паисий: „Ти, българино, не се подмамвай, знай своя род и език и се учи на своя език“; 2. Кога изучаването на чужд език не е знак на отродяване; З.Чуждопоклонството днес; 4. Бихте ли се срамували да се наречете българин в чужбина; 5. Националната идея у Паисий и националната идея днес; 6. Какво би предизвикало болка и гняв у Паисий, ако живееше в съвременна България; 7. Анахронизъм ли е патриотичното чувство днес; 8. Как разбирате верността към заветите на Паисий. Тези и редица други въпроси от подобен характер не могат да оставят ученика инертен. Той ще почувства осезателно до колко болезнени за съвременна България проблеми се докосва „История славяноболгарская“, ще почувства, че призивите на Паисий за обич към език, род и отечество и тяхното отстояване са отправени и към него. Подобна тематика за евентуална писмена работа също е предпоставка за самостоятелност и активност.
В профилираните паралелки (литература, история) интересна дискусия може да предизвика запознаването с някои появили се напоследък „демитологизиращи“ изследвания за Паисий. В част от тях насоката е към отхвърляне или разколе*аване на утвърдената представа за Паисий, за „мястото и ролята на „История славяноболгарская“ в Българското възраждане. Така И. Пелева се бори с „култа към нечетения и мистифициран създател на „История славянобългарска“ (Пелева 1999). За Вл. Трендафилов Паисий не е конструктор, а конструкт на Възраждането (Трендафилов 1996). Основната мотивировка, като оставим настрана неисторическия подход към Паисий като историк, е „рецептивният статус“ на Историята. Тя не е могла според тези автори да бъде „текст-двигател“, да окаже въздействието, което й се приписва, защото разпространението й чрез преписи е ограничено и има ограничен брой предполагаеми читатели. Митът „Паисий“, се смята по-нататък, е резултат от късни митостроителни нагласи. Ако разбираме възможностите за комуникация с оглед на съвременните технологии, трябва да приемем, че такова твърдение има основание. Вярно е, че Паисий не е могъл да отпечата в няколко хиляди екземпляра Историята и тя да се появи на пл. „Славейков“, нито да запише текста на касета или диск, но трябва ли с лекота да се подценяват многобройните признания на видни възрожденци за въздействието на Паисиевата история върху тях, че припознават като свои идеите й, както и многобройните й преписи в различни краища на страната? Трябва ли да се забравя, че българската институция през ранното и дори по-късно възраждане е църквата, че преписите са дело главно на свещеници, че Историята се е съхранявала предимно в църквите и оттам е търсила и намирала своите слушатели, читатели и преписвачи. Генеративната идеологическа мощ на Паисиевата история нараства с развитието на Възраждането, нейните призиви стават негова идеология и това поражда естествено тенденцията към митологизация, към преклонение пред историческата значимост на създаделя й като пръв будител в редицата на възрожденските будители и просветители. В този смисъл Паисий е много повече и преди всичко конструктор на Българското възраждане, отколкото негов конструкт.
___________________________________________________________________________________________________________________________________
Първият модерен историк , който изследва живота и делото на Паисий е Марин Дринов.Той оценява много високо неговата личност и дори определя Паисий и “История славянобългарска” като първопричина за развитието на възрожденските процеси през ХVІІІ и ХІХ век. По-нататък изучаването на Паисий и Софроний продължава след Освобождението, като най-големи заслуги имат Иван Шишманов, Боян Пенев, Михаил Арнаудов, ученикът на Васил Златарски-Петър Ников. След Втората световна война изследвания правят Димитър Косев, Христо Христов, Николай Генчев, Илия Тодев, Надежда Драгова, Стефан Дойнов и Вера Мутафчиева.
Основен извод за живота и дейността на Паисий Хилендарски е собствената му “История славянобългарска”. В нея Паисий споменава, че е бил на 40 години ,когато завършва своя труд. Пак оттам става ясно ,че тя е написана през 1762 година, следователно Паисий е роден 1722 година. За родното му място дълго време в историческата наука се водят спорове, понеже Паисий не го уточнява , а само споменава , че е роден в доста обширната Самоковска епархия.Години наред няколко селища претендират ,че са родно място на Хилендарския монах. Сред тях могат да се отбележат Банско, Кралев дол, Доспей и др. В крайна сметка се налага мнението на Йордан Иванов, че Паисий е роден в Банско, тъй като вече е известно ,че баща му Михаил Хадживълчов е заможен търговец от Банско, а по-малкият му брат Вълчо Хадживълчов продължава бащината дейност и става известен ктитор и покровител на църквите и манастирите в региона и особено на Хилендар и Зограф. Това, че Паисий не произхожда от случаен род, се потвърждава и от факта ,че по-големият му брат Лаврентий,чието светско име е Лазар става монах, а по-късно и игумен на Хилендарския манастир в Света гора. Самият Паисий , чието светско име вероятно е Петко или Пенко , през 1745 година, на 23 години , се замонашва в същата обител. В “История славянобългарска” Паисий пише , че самият той няма добро образование , но може да се приеме, че това е проява на скромност ,защото може да се заключи, че Паисий владее църковно-славянски, руски и гръцки езици. Също така, в своето произведение той споменава , че е работил върху истолията две години, но предварително дълго е събирал материали.
Благодарение на качествата си Паисий бързо израства в монашеската йерархия и достига сановете на йеромонах и проигумен. Получава също и поста на таксидиот , което му позволява по време на многобройните му пътувания из югозападните българсдки земи с цел събирането на дарения да се запознае с положението на своя народ.
Паисий е силно впечатлен от състоянието на бездуховност и забрава сред своите сънародници, дошло в резултат от чуждия духовен и политически гнет. Това се превръща в един от мотивите му за написване на съчинението, с което цели да пробуди българския народ. В своята история атонският монах изрично посочва и другата причина , подтикнала го да напише своя труд. Това е високомерието на сръбските и гръцките монаси и пренебрежението им към българите и всичко българско, което води след себе си и заплахата от пълна асимилация и изчезване на българския род. Ето защо дълго време той събира извори за написване на история,която трябва не само да припомни корените на българския народ, но и да даде самочувствие и национална гордост.
Изворите за написване на “История славянобългарска” могат да се разделят най-общо на две групи-домашни и чужди. Самият Паисий споменава, че домашните извори той издирва и ползва в редица манастири и църкви в Атон и земите на Македония, най-вече в Рилския манастир.Най-общо те обхващат редица документи на българските владетелски канцеларии, жития на светци и патриарси(произведения на агиографската книжнина), както и почти всички съчинения от класическата старобългарска литература. Сред тях могат да се отбележат ценни извори като Зографската грамота на цар Иван Александър, Рилската грамота на цар Иван Шишман и редица други. От “История славянобългарска” се откриват сведения за български царски грамоти,които днес вече са безвъзвратно изгубени. Известно е, че Паисий е ползвал и редица фалшификати на грамоти, изготвени в Атонските манастири след османското завоевание, но той не може да бъде обвиняван за това, понеже е нямал нужната историческа подготовка , за да може да ги различи. Той познава съчиненията на патриарх Евтимий(Житие на св.Иван Рилски, Житие на св.Петка Търновска и др.), а също житията на светците Гаврил Лесновски, Иларион Мъгленски, Ангел Битолски и др. Ползва и известните жития и легенди , свързани с дейността на св.св.Кирил и Методий и техните ученици.
Освен домешните извори Паисий използва и такива с чужд произход. С тях той се запознава по време на пътуването си през 1762 година до Сръбската митрополия в Сремски Карловци по работа на манастира. Там в нейния архив открива и ползва руските преводи (направени по заповед на цар Петър І около 1721-1722 год.) на съчиненията на венецианския кардинал Цезар Бароний-“Деяние церковная и гражданская”(оригиналното издание излиза в края на ХVІ век в 6 тома) и на дубровнишкия абат Мавро Орбини –“Книга историография”(руски превод на съчиненията му е издаден поз заглавието “Царството на славяните”) на италиански език през 1601 година.И двете книги са преведени в съкратен вид на полсдки език от йезуита Пьотр Скарга, от където по-късно са преведени и на руски език. Самият Мавро Орбини е смятан за един от създателите на идеите на илиризма, според които славяните на Балканите са с единен произход и са най-древното (корнното ) население в тези земи. Оттук идва изводът ,че всички други народи са пришълци и нашественици , а по право балканските земи принадлежат на славяните. В своето съчинение Паисий също се придържа към тезата за древния произход на българския народ , но критикува илиризма на мавро Орбини, когото той нарича Маврубир, понеже не прави разлика между отделните славянски народи на Балканите , а издига идеята за единен илирийски народ.
В структурно отношение “История славянобългарска” се състои от 10 части , в това число два предговора и едно послесловие.Що се отнася до съдържанието си “История славянобългарска” представлява кратък преразказ на основните събития от българската история от най-стари времена до унищожаването на средновековната българска държава от османците.Няколко страници са отделени на сръбската история, а в края на книгата си Паисий добавя кратки животописни данни за българските владетели , за братята Кирил и Методий и за българските светци.
Като цяла Паисий Хилендарски предлага една романтична по своя дух представа за българската история. Страница след страница хилендарският монах разкрива героичното минало на своя народ, като акцентира върху богатството и мощта на средновековната българска държава, върху бляскавите победи на българските хановеи царе,върху културните приноси на българите в духовното развитие на всички славянски народи. Един след друг пред читателя на “История славянобългарска” възкръсват образи те на славни и мъдри владетели , на патриарси и светци, на просветители книжовници. Сред мрака на робските столетия Паисий Хилендарски вдъхва с думите си вяра и надежда ,пробужда самочувствието и гордостта на своите сънародници.
Това е и целта на хилендарсикя монах-да събуди националното самосъзнание на българите като ги подтикне към борба за национална еманципация и обособяване. Задачите пред българската нация, които Паисий постави са три: първата е борбата за национална култура и просвета; втората е борбата срещу гръцкото духовенство за създаване на независима българска църква; третата е борба за отхвърляне на османската власт , политическо освобождение и конституиране на независима българска държава. Трябва да се изтъкне ,че това е българската национална програма през цялото Възраждане, неотклонно следвана от цялата българска нация и от всички български политици, включително до края на Възраждането. Този факт определя голямото значение на Паисий и неговата книга в българската възрожденска история и в
Българската история като цяло. След него българските политици не се различават помежду си по отношение на зададената от Паисий национална програма, а се различават само тактически в изпълнението на тази програма.Друга особеност на “История славянобългарска” е , че никъде в квигата Паисий не е формулирал пряко трите основни задачи в българската национална програма. Тези задачи са подсказани чрез самото съдържание на книгата- подборът на темите и моментите от Средновековната българска история направен от автора. Другият метод използван от Паисий за да внуши националните задачи е стилът му- той използва антитеза,хиперболизира могъществото на Средновековна България и други стилови похвати, чрез които внушава на читателите националните цели.
След написването на историята , до смъртта си през 1773 год. В манастир край Асеновград, по време на многобройните си пътувания, Паисий започва да я разпространява и популяризира с пълното съзнание за нейното значение. Известни са около 40 преписа и двадесетина преработки на историята му, сред които важно място заема първият и препис, направен от поп Стойко Владиславов (бъдещия Софроний Врачански) при посещението на Паисий в Котел през 1765 година.По-късно , през 1781 година той прави и втори препис на историята. Известни преписи са и тези на поп Алекси Попвелкович Попович от Самоков от 1771год., на монаха Никифор Рилски от1772год., преписите на Дойно Граматик от гр.Елена ,поп Стоян от с.Кованлък(Търновско) и др. Първото печатно издание на историята е направено след преработка от Христаки Павлович, излязло през 1844 година под заглавието “Царственик” и се превръща в един от първите учебници по история за новооткритите светски български училища. Това говори за актуалността на Паисиевите идеи дори и вк по-късно, което обяснява и широкото разпространение на негоната история.
С написването на “История славянобългарска” Паисий Хилендарски фактически очертава пътищата и перспективите на българското националноосвободително движение. Неговото съчинение има изключителен идейно-политически ефект. То дава първия сигнал ,като пробужда българския национален дух и го събира под знамената на назряващата национална революция-в този смисъл отец Паисий съвсем основателно е признат за пръв налоден будител, а книгата му придобива стойности на стратегически програмен документ , който трасира основните насоки на националноосвободителното движение.
***
ВЕЧНАТА "ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКАЯ"
Дочо Леков
Понякога литературната история си прави странни експерименти и шеги - за авторите на посредствени произведения информацията е богата; за творци, чието дело е влог в художествената и обществената мисъл, се знае малко или почти нищо. Такава е съдбата на автора на „Илиада“. Оскъдни са данните и за живота, характера, обкръжението на Паисий Хилендарски. Когато миналото мълчи или отронва лаконични слова за онова, което ни интересува, се ражда легендата. Понякога тя е дискретна, в други случаи словоохотлива.
Паисий остави само една творба. Но тя се оказа достатъчна, за да направи името му знамение. В зависимост от традицията и нравствените принципи атонският монах каза броени думи за себе си - в заглавието и в после-слова на своя труд. Посочи, че е роден в Самоковска епархия, че се заселва в Света гора Атонска през 1745 г., че завършва „История славяноболгарская“ през 1762 г. Независимо от автобиографичната си дискретност обаче, той намери за необходимо и целесъобразно да отбележи конкретни събития и факти, свързани с творческата история на произведението си - насочи към някои от източниците, които открива в Сремски Карловци, обърна внимание на двете фази в дейността на книжовника историограф („събиране“ и „написване“), на атмосферата в Хилендарския манастир и на Атон. Чрез тази информация, оскъдна, но в замяна на това автентична, той даде възможност на своите изследователи да дообогатят и доизяснят онова, за което загатва.
В достигналия до нас първи препис на „История славяноболгарская“ преписвачът, поп Стойко Владиславов, бъдещият епископ Софроний Врачански, изпитал неотразимото въздействие на творбата, отбелязва: „И кой я усвои или открадне, да е афоресан и проклет от Бога Саваота и от 12 апостоли, и от 318 отци, и от четири евангелисти. И туч, и желязо и камик да се стопи, той ни в веки!“. Десетилетия по-късно след досега си с Паисиевия труд П. Р. Славейков ще сподели: „Досега аз мислех едностранчиво, само как да спася душата си, а след прочитането на тая история аз си зададох цел как да спася народа си, т.е. как да му вдъхна патриотизъм“.
Исторически трудове през Възраждането пишат и съвременници на Паисий - Блазиус Клайнер, неизвестният все още автор на Зографската история, йеросхимонах Спиридон, - и Гаврил Кръстевич, Добри Войников, Драган Цанков, Димитър Душанов, Марин Дринов... Но нито едно от съчиненията им няма популярността и силното обществено и творческо въздействие на „История славяноболгарская“. Къде се крие магическата сила на тази „историйца“, както скромно нарича Паисий своята творба?
Атонският монах е новатор с идеите, с търсенията, с прозренията си - затова и Историята му се възприема като манифест на Българското възраждане. При интерпретацията й обаче често се пропуска и недооценява нещо съществено - че авторът й е новатор и с предразполагащия си подход към читателя и слушателя, с таланта си да държи будно неговото съзнание.
Паисий е свързан с традицията - народностна и европейска, запознат е с историческите трудове на Мавро Орбини („Книга историография“) и Цезар Бароний („Деяния церковная и гражданская“), със съчинения на Евтимий, с жития, поменици, хрисовули, предания, със „Стематография“ на Жефарович. Но той взема от тях онова, което може да подчини на своите принципи и тези, да доразвие и обвърже с тенденциите на съвременността. През средновековието книжовникът избягва да говори за себе си. Наистина някои от съвременниците на Паисий, като Йосиф Брадати, започват да влизат в противоречие с узаконеното. Но те не отиват докрай. Авторът на „История славяноболгарская“ прави решителна крачка напред - той съзнателно загатва за себе си в конкретни пасажи от текста, а и чрез структурата, стила, чрез последователната диалогичност на своя труд. Наистина творецът все още не се разкрива докрай, не залага изцяло на богатите възможности на автобиографизма, както това ще направи след няколко десетилетия поп Стойко Владиславов. Но Паисий разчупва решително средновековния шаблон, стреми се да се разкрие като личност с конкретни морални и физически очертания, за да може да поведе реален диалог с хиляди читатели и слушатели. А чрез диалога, който подема от заглавието и поддържа активно във всички части на своята „историйца“, той влиза в непосредствен контакт с всички. За пръв път в новобългарската литература проблемът за триединството „творец - творба - възприемател“, за взаимозависимостта между автор, текст, читател и слушател се поставя и осъществява в толкова богати и многоаспектни насоки. Анализирането и изясняването на този именно проблем позволява да се долови и открои личността на Паисий, да се почувстват душевността и манталитетът на онази многолика аудитория от грамотни и неграмотни българи, с които постоянно и предразполагащо говори Хилендарецьт.
Композицията на „История славяноболгарская“ е необичайна - трудът започва с предговор, който е адаптация на предисловието от руския превод на „Деяния церковная и гражданская“ (1719) от Цезар Бароний, един от основните източници на Паисий. И чак след това следват заглавието и вторият предговор. Защо по такъв странен и нестандартен начин постъпва Паисий?
Първият предговор („Ползата от историята“), който в руското издание е заимстван от полската адаптация на съчинението на Бароний, е предназначен за така наречения елитарен, или „любомъдър“, читател. В него властва духът на разума, на Просвещението и на обновлението. Той не може да бъде осмислен от обикновения българин, тъй като поставя философско-теоретични въпроси, които не са чужди нито на Паисий, нито на малочислената българска интелигенция по това време. Диалогът започва най-напред с нея, тъй като тя най-добре може да усвои и популяризира идеите и труда на монаха от Хилендар. И чак след това, чрез втория предговор, Паисий се обръща към основния адресат - „прости орачи, копачи, овчари и прости занаятчии“. Диференцирайки възприемателя на писменото и устното слово, авторът „прилага“ и своеобразен подход към всяка интелектуална и социална категория. За „любомъдрите“ обстойните обяснения са излишни. Те са необходими за обикновения читател и слушател, на когото трябва да се разяснява достъпно, просто и увлекателно. Това предопределя появата на втория предговор, включен след заглавието и онасловен „Предисловие към тези, които желаят да прочетат и чуят написаното в тази историйца“. Паралелно с „любомъдрия“ читател се появяват две нови категории - на грамотния възприемател, т.е. този, който знае да чете, но познанията му са оскъдни, за да бъде включен в кръга на интелигенцията, и на неграмотния българин, който може да възприема писменото слово само като слушател. Без да пренебрегва елитарната част от българското общество, като творец и гражданин Паисий залага особено много на обикновения българин от градове, села и паланки. Предисловието към представителите на интелигенцията, както вече посочихме, е заимствано. В зависимост от това и от специфичната си проблематика то е обособено от основния, т.е. от Паисиевия, текст. Тези съображения на автора трябва да се имат предвид, за да се разберат начинът, по който той адаптира информацията от различните източници, характерът на поясненията, които прави, композицията на творбата, гневните и патетичните му изблици, неговият стил, език и т.н.
В предисловието на Паисий има всичко - болка и надежда, родолюбие и жертвоготовност, изстрадана истина и сила на духа. И една изключителна прозорливост, предопределена от поуките на миналото и настоящето. Макар и усамотен в килиите на Хилендар и Зограф, когато работи над съчинението си, Паисий е в диалог с всички българи. Той ги чувства близки и родни, поради което си позволява да ги напътства, укорява и поощрява: „Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български, които обичате и имате присърце своя род и своето българско отечество, и желаете да разберете и знаете известното за своя български род и за вашите отци и праотци, и царе и патриарси и светци - как изпърво са живели и преминавали. И за вас е потребно и полезно да знаете известното за делата на вашите бащи, както това знаят всички други племена и народи за своя род и език, имат истории и всеки грамотен от тях знае, разказва и се хвали със своя род и език“. Подет е диалог с читателя и слушателя, с формиращата се национална аудитория по въпроси от съдбовен характер - за бъдещето на българската народност. В този диалог, както многократно посочва, Паисий залага на няколко ключови думи - род, език, отечество, история. Те се повтарят съзнателно и целенасочено и в предисловието, и в другите части на Историята, преминават във възрожденската поезия, белетристика, публицистика, драматургия. А оня „български лев“ от „Стематография“ на Христофор Жефарович, който по-късно ще символизира силата и величието на българина в неговия национален герб, получава стойността на граждански и художествен код също и в „История славяноболгарская“: „Но не били свикнали да се покоряват на царе - отбелязва Паисий за българите, - а били свирепи, диви, безстрашни и силни в бран като лъвове“.
Проследяването на българската история атонският монах започва в библейски план - от потопа - и продължава фактически утвърдената религиозна традиция за създаването на човешкия род, за формирането на различните народности и езици. Подобен подход е перспективен в няколко насоки. Необходимо е да се възкреси и поддържа патриотизмът на българина, като се посочи „документално“ неговият божествен произход. Паралелно с това обаче Паисий има предвид и нещо друго - „История славяноболгарская“ ще бъде четена и слушана преди всичко от хора с патриархални разбирания, закърмени с легендата и притчата, със сказанието за Ноевия ковчег, за разселването на народите. С душевността и критериите на тази част от възприемателите е трябвало преди всичко да се съобразява авторът.
Задоволил първоначалните очаквания и интереси на мнозинството, Паисий започва изложението на материала в светски дух - позовава се на различни източници, спори, разяснява, отхвърля, обобщава. ,,Любомъдрият читател“ е удовлетворен - пред него е исторически труд, чийто автор проследява историческите събития аргументирано, цитира и сравнява различни източници. И в повечето случаи ги коментира, като се съобразява с манталитета и вкуса на простите орачи, копачи и занаятчии. Едните, „любомъдрите“, кореспондират с автора преди всичко чрез цитата, другите - в значителна степен и чрез коментара.
Завършил прегледа на българската история, Паисий продължава да се съобразява с адресата. Ако пишеше научен труд, предназначен за специална категория читатели, той вероятно щеше да го приключи с изброяването и интерпретирането на историческите факти. Такива читатели, както вече посочихме, Паисий също има предвид. Но останалите възприематели са затруднени да асимилират и класифицират огромната и разнородна информация от събития, имена и дати, която получават. За тях Паисий е принуден да напише нова глава - „Тук е потребно да се съберат заедно имената на българските крале и царе, колкото се намират, и кой след кого е царувал“. В нея е систематизирано вече казаното и изясненото, откроени са характеристиките на онези владетели, влезли със слава и блясък в българската история. За читателя с известни исторически познания повече повторения и обобщения не са необходими. Но със слушателя, който за пръв път чува имената на царе, крале и императори, мисли Паисий, диалогът трябва да бъде продължен. И се появява нова глава за най-достойните, великите и родолюбиви владетели - „Събрахме накратко колко били знаменитите български крале и царе“. От многото имена, цифри и факти неграмотният българин трябва да запамети поне онова, което ще крепи и възвисява националното му достойнство.
Започнал с подробен разказ за събития и владетели, за войни и победи, в зависимост от интелектуалното равнище на своите читатели и слушатели моделира Паисий структурата на своята история, акцентира върху едно, пропуска или редуцира друго, стреми се да поддържа диалога на различни нива, с различни похвати и емоционални нюанси. С това се обяснява въздействието на неговия труд върху книжовници и учители, занаятчии и неграмотни селяни. Едните четат и интерпретират, на другите трябва да се обяснява. Затова понякога Хилендарецът съзнателно ще преповтори, в други случаи назидателно ще отсече: „Внимавай тук добре, читателю“.
За Паисий историята на един народ е не само политическа, но и културна, духовна, религиозна. Съществен аргумент на опонентите му е, че за разлика от другите народности, българите нямат големи имена и приноси в световната цивилизация. За да ги обори, Паисий противопоставя на философи и писатели като Сократ, Софокъл или Еврипид имена с неоспорим авторитет не само за българите, но и за славяните в света. Обезоръжил злоезичниците на българската народност в областта на политическата история, Паисий поема защитата и на българската култура. Всеки трябва да знае, че българите са не само воини, но и създатели на култура със световно значение. Появява се нова глава в „История славяноболгарская“ - „За славянските учители“. Паисий говори с респект за създаването на славянската писменост, за живота и делото на Кирил и Методий, за техните ученици и последователи. Долавяме отзвука от разгорещените спорове, които води в Атон с гръцки, сръбски и руски монаси, от доводите, които им противопоставя в защита на своите тези. „Макар и да се хвалят москали и руси, и сърби, и други, че те първо са приели славянското писмо и кръщение, но не е така. Не могат да представят за това никакво свидетелство.“
Обосновал неоспоримите претенции за приоритета на българите в областта на славянската култура, Паисий се противопоставя решително на експанзията на фанариотското духовенство. И отпраща читателя отново към онези страници от своята История, в които страданията от духовния и политическия гнет са описани с неотразимата сила на едно самобитно перо.
Главата „Тук събрахме накратко имената на българските светци, които са просияли от българския народ в ново време“ допълва с нова информация един нов дял от целокупната българска история. Насочвайки към имена на българи - мъченици за вяра и народност, Хилендарецът отново намира повод да напомни за богатите литературни традиции, създадени от българите (Климент, Сава, Ангеларий, Наум, Еразъм), да възвеличи героизма на светци, загинали от „безбожните турци“.
„История славяноболгарская“ е написана. Не е задача на автора да дава преценка за своя труд. Възможно е само да направи кратка равносметка - колко време е работил, какви източници е използвал, несгодите и страданията, които е изтърпял. И да посочи отново, че ревността и жалостта към българския народ, голямото му родолюбие са причина за сътворяването на този „малък“ книжовен труд.
Всички изследователи на Паисиевото дело изтъкват, че „История славяноболгарская“ е програма на Българското национално възраждане. Тази оценка е точна. В нея няма нито преувеличение, нито романтичен патос. Всеки ред от Историята убеждава в това. Още уводната част - „Предисловие към тези, които желаят да прочетат и чуят написаното в тази историйца“, - написана темпераментно и интригуващо, подсказва за творец, свързан живо с проблемите на своята съвременност. Паисий е разтревожен от политическото робство, от стремежите на фанариотите за духовна асимилация. Тя започва със замяната на българския език в църквите, училищата, в обществения живот с гръцкия; с нихилистично отношение към традицията, културата, бита. Фанариотите са коварно далновидни - щом един народ изгуби своя език, той престава да съществува като обособена етническа единица. Неслучайно за Паисий езикът става синоним на род, народност, националност. Атонският монах най-прозорливо от всички свои съвременници през втората половина на 18. в. съзира голямата опасност, която застрашава българския народ. И забележете, той, човекът, който не е учил „нито граматика, нито политика“, проникновено долавя органичната връзка между език, род, отечество.
Книгата си Паисий посвещава на тези, които имат „присърце своя род и своето българско отечество“. Но тя има много по-широк адресат - това личи и от конкретните обръщения, и от язвителните реплики, отправени към родоотстъпниците и зложелателите на българския род. „О, неразумни и юроде!“ - плющи сатиричният бич на Хилендареца. - „Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на свой език! Или не са имали българите царство и държава!“. Паисий е толкова възмутен и огорчен от тези, които са се отрекли от своята народност, че му е трудно да намери най-подходящата дума, с която да назове постъпките им. Той задава въпрос след въпрос и без да дочака обяснение или опровержение, отговаря - от името на деди и прадеди, писали с кръв, пот и попукани длани героичните, но забравени страници от българската история. Въпросите на Хилендареца са точни, отговорите - безапелационни. Гърците са мъдри - не отрича Паисий. Но има народи, които ги превъзхождат със своята култура - „... дали си оставя някой грък своя език и учение, и род...“, е логичният въпрос на атонския монах.
Паисий бичува отцеругателите, но се прекланя пред морала, пред нрав-ствените добродетели на обикновения българин. Без да проявява боязън от официалната османска власт, той заговорва открито и дръзко срещу политическото безправие на българина, дава лаконични, но точни характеристики на поробителите - те са „окаяни“, „жестоки“, „нямат никаква правда, нито съд“.
Още в заглавието на своя труд Паисий документира вродения си демократизъм и хуманизъм - „История славяноболгарская за народа и за българските царе и светци, и за всички български деяния и минало...“. Степенуването е категорично - най-напред и над всичко е народът и след него царете и светците. Този императив пронизва цялата „История славяноболгарская“.
Какви са жанровите показатели и жанровата характеристика на Паисиевия труд? Различните изследователи му дават различни жанрови определения. Едни приемат, че трябва да бъде причислен към научното четиво, други - към публицистиката. Някои са склонни да го обвържат и с художествените жанрове.
Години наред Паисий изследва ръкописи и книги, упорито и всеотдайно събира информация от Атон, от различни краища на Балканския полуостров. Често по полето на много страници от своята история той отбелязва източниците, посочва противоречиви мнения, изказва и отстоява становища. Но винаги и навсякъде се старае да обърне внимание на онова, което внушава уважение и преклонение пред конкретни събития, факти и личности. И това е естествено - Паисий не си поставя за задача да напише обстоен и задълбочен исторически труд. Без да пренебрегва последователността и необходимата обективност при трактовката на историческия материал, авторът на „История славяноболгарская“ преследва не научна, а гражданска цел - да формира националното съзнание и дух, да заинтригува и да внуши чрез подбора и тълкуването, чрез неповторимостта и силата на факта. В зависимост от това въздейства като историк и публицист, като народопсихолог и политик. Своеобразието на ситуацията предопределя спецификата на подхода. Чрез „История славяноболгарская“ водим диалог с историка, културолога, писателя, енциклопедиста - с будителя преди всичко. Той не се бои, че ще бъде упрекнат в субективизъм, защото изгражда своите концепции върху солидни източници.
Автентичният портрет на Паисий не ни е известен. Художници и скулптори, писатели и читатели се интересуват от нравствените и интелектуалните, от физическите измерения на неговия образ. Сравнително правдива представа за него ни дава творбата му. Едни са склонни да представят Паисий с осанката на бунтовник - с лице сурово и дръзко, с устрем, в който се долавя някаква революционна стихия. В представите на други властва буквализмът - те са склонни да възприемат опростенчески конкретни пасажи от текста: „Така аз презрях своето главоболие, от което страдах дълго време, също и от стомах боледувах много - и това презрях от голямото желание, което имах“. Оттук идва и оня изпйт и болезнен образ, който ни гледа загадъчно от картини и илюстрации в учебници. И в двете интерпретации на образа и личността на монаха от Атон има истини и абсолютизации. Паисий е тип на българин балканджия - пъргав, жилав и сърцат. Той носи любознателността и предприемчивостта на своите съграждани от Банско. Не се страхува от трудности и без боязън обикаля България като таксидиот, за да събира помощи, и води гости в Хилендар и Зограф. Умен, далновиден и житейски зрял, той живее с голяма доза мечтателност - пренася се в романтични блянове по миналото, живее с оптимистични представи за бъдещето. Принципен и импулсивен като характер, щом стигне до конкретна истина, той я защитава докрай - неотстъпчиво, емоционално и същевременно логично.
Дълбоко религиозен, Паисий вярва във вечността и всемогъществото на Бога. „И събрах и завърших казаното в тази историйца - съзнателно отбелязва той - в полза на нашия български род, в слава и похвала на нашия Господ Исус Христос.“ В религиозните принципи на Паисий обаче има нещо, което трябва да се вземе предвид - религиозните чувства и постъпките на монаха, отрекъл се от всичко земно и тленно, са в неотстъпчив спор с вроденото родолюбие на патриота. В този спор на преден план излиза винаги гражданинът. Църковните бдения са пренебрегнати в името на конкретната патриотична повеля. В Немска земя, т.е. в Сремски Карловци, Паисий отива не само за да изпълни определена манастирска повеля - да прибере имуществото на починал монах от Хилендар, а „повече с... намерение“, както чистосърдечно отбелязва, да търси нови източници за своята история. А когато тя е завършена, авторът й, без да накърнява непоклатимите си религиозни чувства, отново поставя на преден план народа.
За Паисий „История славяноболгарская“ има по-голяма стойност от всяко религиозно четиво. Защото тя ще бъде не само настолна книга на всеки книжовник, учител, търговец, обикновен читател. Чрез нея ще се възхвалява и името на Всевишния, закрилник на всички поробени и онеправдани. Паисий не написа жития на светци, похвални слова или служби, както това направиха негови предшественици и съвременници. Той живя със съзнанието, че е извършил нещо по-съществено от тях - откликнал е на кардиналните повели на времето и чрез мисията си на гражданин е изпълнил задълженията си на духовен служител и творец. Изваден от контекста на епохата, от противоречивите й явления и процеси, той губи значителна доза от колорита на своя характер, от самобитността на творческия си дух.
Точния маршрут на Паисиевите обиколки не знаем. За някои пунктове от него ни загатват част от преписите на „История славяноболгарская“ и приписките към тях. През 1765 г., т.е. три години след завършването на своя труд, Паисий е в Котел. Историята му е преписана от поп Стойко Владиславов и е поставена в котленската черква „Свети равноапостоли Петър и Павел“. Така още първият достигнал до нас препис се възприема и утвърждава като свещена книга. Мнението на Паисий за неговата история като творба, в която са казани свещени истини, е документирано от преписката на Стойко Владиславов, от масовизирането й посредством Божия храм.
През лятото на 1771 г. Историята „преписва... Алекси йерей Велкович Попович... в града, наречен Самоков... Събрана е от различни книги и истории от Паисий йеромонах. Както той я е наредил, така и я написах... Тогава бях на 28 години...“. На следващата година се появява нов, трети препис - „лето 1772, април 22“. Прави го „многогрешни монах Никифор Терновалия... в светата и славна обител Рилска...“. През същата 1772 г. е направен препис и в Жеравна, който по-късно, през 1838 г., е изпратен на Васил Априлов в Одеса. През 1781 г. се появява вторият препис на поп Стойко Владиславов, последван от Кованлъшки (1783), Еленски (1784), първи Русенски (1809), Преображенски (1809) и др. Още в първите приписки към „История славяноболгарская“ се долавя как в лаконичните си бележки преписвачите се стараят да подражават на Паисий - посочват как и къде са преписали творбата му, на колко години са били и т.н.
В определени случаи някои книжовници не се придържат рабски към текста, а пропускат, допълват или видоизменят определени пасажи от него. Този подход те прилагат в зависимост от диалога, който водят с Паисий като преписвачи и интерпретатори на неговия ръкопис, в зависимост от функциите, които възлагат на преписа в конкретен регион и време. По такъв начин се появяват така наречените преправки, съдържащи интересна информация за историческото минало, за рецепцията на Паисиевия труд между различни категории възприематели. Понякога преписвачите не се интересуват от името на автора - и го пропускат. По-важни преправки или компилации на „История славяноболгарская“ са: на поп Пунчо (1796), Сопотска (1828), Габровска (1833) и др. През 1844 г. излиза първото печатно издание на Историята, значително преработено и осъществено от Христаки Павлович. То е с наслов: „Царственик или история болгарская...“ В него педантично се изброяват източниците, използвани от Паисий. Не се посочва само едно - неговото авторство.
Още в началото на своя труд атонският монах отбелязва: „Преписвайте тази историйца и платете, нека ви я препишат, които умеят да пишат, и пазете я - да се не погуби!“. Преписите и преправките на „История славяноболгарская“ показват колко далновиден е бил нейният автор с оглед на огромното й обществено и творческо въздействие. То се долавя в книжовното на-следство на Софроний, Неофит Бозвели, Константин Фотинов, Раковски, Петко Славейков... Привлича изследователския интерес на Марин Дринов, Васил Друмев, Любен Каравелов...
Паисий насочи към актуалните проблеми на своята съвременност - духовния, политическия и икономическия гнет, - към нови теми, идеи, сюжети, образи, към създаване на самобитна национална литература и култура. Независимо че в неговата история говоримото българско слово не успя да вземе превес, Паисий направи решителен опит да посочи мястото на народния език при формиране на националния, да докаже и да убеди, че диалог между книжовник, читател и слушател може да има само тогава, когато между тях не съществуват никакви езикови бариери.
Много от словата на Паисий се утвърждават като сентенции, валидни всякога, за всички и навсякъде - по време на гнет или духовен подем, при изграждане на нови политически и нравствени критерии:
„О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на свой език!“
„Ти, българино, не се подмамвай, знай своя род и език и се учи по своя език!“
„Аз видях у много българи, че правят така и се водят по чуждия език и обичай, а своя език хулят, затова тук написах срещу ония отцеругатели, които не любят своя род и език.“
В диалога на Паисий с българина и света се сменят различни поколения читатели и слушатели. Вечни остават само „История славяноболгарская“ и нейният автор...
___________________________________________________________________________________________________________________________________
Новаторския дух на Паисиевото слово
/литературно есе/
Снежина Ковачева
Подтискаща е атмосферата по българските земи в средата на ХVІІІ век. Спомените за отминало величие и слава са все по-бледи.Следите им се губят сред мрачната действителност. Засилващото се гръцко влияние и непрестанния османски гнет разколе*ават вярата на българите за по-добро бъдеще. В тази ситуация през 1762 година се появява “История славянобългарска” от Паисий Хилендарски. Той е творец с нови духовни търсения.Монахът от Хилендар пръв обръща поглед към далечното славно минало на българите,изтъквайки значението му за настоящето и бъдещето. Противопоставил се открито на гръцкото влияние ,в творбата си Паисий открито заклеймява родоотстъпничеството като акт на непростимо предателство,защитавайки идеята за националното равноправие. Носител на един нов поглед за света и основоположник на ценностния възрожденски модел като начин на мислене, Паисий отключва вратата на един процес за радикална промяна на духовните ценности на българите.
За да достигнат посланията на “История славянобългарска” до широките народни маси , а не само до определен кръг от хора,творецът използва езиковите средства на говоримата реч,с които непосредствено се доближава до възприемателя. В духа на Ренесанса Хилендарският монах представя събитията,коментира,споделя мнение,приема или отхвърля чужди позиции. Паисий пръв датаилно представя славното минало,осъзнавайки голямото му значение за българския народ и за неговата национална идентичност.
Казано е :”Народ без минало няма бъдеще”.Българската история е неизчерпаем източник на вяра и надежда,тя е извор на национална гордост и достоинство. Миналото доказва колко велика и значима през вековете е била България:”От целия славянски род най-славни са били българите,първо те са се нарекли царе,първо те са имали патриарх,първо те са се кръстили,най-много земя те завладели.Така от целия славянски род били най-силни и най-почитани и първите славянски светци и просияли от българския род и език...”
Народите заемот своето достойно място в света чрез историята си.Без нея забравят родовото си минало.Споменът за славните отминали времена на прадедите ни, крепва българщината вдъхвайки сила за заклеймяване на родоотстъпниците .Това Паисий прави в “История славянобългарска “ с много плам и негодувание спрямо отреклите се от произхода си българи.
Паисий пръв изразява Ренесансови възгледи за света.Утвърждава се новаторската идея,че принадлежността на българите към християнското семейство не изключва националната им идентификация.В центъра на модерния възрожденски светоглед е народността като единно цяло.
Творецът проявява изключително толерантно отношение към останалите народи,изтъквайки абсолютното право на всеки един от тях да се развива съобразно културните си традиции и специфични особености.Така авторът внушава изеята за самостоятлно развитие на българския народ.Той има място в историята на човешсата цивилизация.
Паисий Хилендарски пръв открито бичува родоотстъпничеството”О,неразумни юроде!Защо се срамуваш да се наречеш българин...” Моралната извисеност на българите се разкрива в пряка съпоставка с гърците.Елините са” по-мъдри и по-културни”.Паисий осъжда справедливо, оценява по достоинство постигнатото от съседния балкански народ,но по-голяма нравствена ценност имат “незлобливостта” и искрено човешки взаимоотношения, които доминират при българите.
Библейските сравнения:”От Адама до Давида и праведния Йоаким-никой от тях не беше търговец или прехитър и горделив човек,както сегашните хитреци,които ти имаш на почит и им се чудиш ,и се влачиш по техния език и обечай.Но всички тия праведни праотци....били прости и незлобливи на земята.И самият Христос слезе и заживя в дома на простия и бедния Йосиф...”, подкрепят тезата, че не предвзетите и се*ични, а добродушните и честни хора са поблизо до Бога:”Виж как Бог обича повече простите и незлобливи орачи и овчари и най-първо тях е възлюбил и прославил на земята.” Висшите нравствени добродетели на българския народ имат истинска морална стойност.
Паисий създава възрожденски критерии за ценностната система на българина и значението и за опазването на народа в трудни драматични моменти. Славните ни исторически победи във военни походи и сражения във времето на Българската държавност са ярко доказателство за българските национални възможности.Подчертавайки военната мощ и културното ни развитие в съществувалата Българска държава ,монахът от Хилендар изважда на преден план изключителните личности на славното ни минало, някои от които канонизирани от църквата.Българският народ не може да бъде забравен от Бога.
Историята е категорична с доказаната безпорна истина,че основания за презрение и унизително отношение кам нашия народ няма.Той е оставил достойни следи в общото историческо минало на Балканите.Паисий е горд с родовата си принадлежност и своето дело,осъзнава важността на творбата си като обединяващ фактор и най-голяма защита от чуждо влияние.
Подбудите за написването на “История славянобългарска” са открито представени:”Разяждаше ме постепенно ревност и жалост към моя български род,че няма наедно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род ,светци и царе”.Паисий е автор на възрожденско самочувствие като чрез разкриване на творческия си “Аз” осъществява великата си цел-пробуждане на националното самосъзнание.
Поставяйки си за основно цел да убеди българите,че принадлежат към един достоен народ, заслужаващ преданост и уважение, авторът на “История славянобългарска” използва множедтво примери от различни източници,за да внуши по-категорично идеите си. Новаторството му се изразява в модерния подход към историческит факти и събития.Той не се страхува да постави под съмнение тяхната достоверност.Съпоставя минало и настояще, съгласява се или отрича историческите последици от случилото се. Паисий има ново отношение към човека и индивидуалната му обвързаност с процесите на времето.
Езикът на Паисий е въздействащ и жив,с подчертано индивидуален характер.Риторичните похвати не са самоцелни. Раждат се от творческото вдъхновение на автора,за да направят речта му по-убедителна. Те са в непосредствена връзка с основната художествена цел на текста-да доказва необходимостта от промяна на духовните нагласи.
Паисиевото слово достига до всички българи.Автор и възприемател общуват непосредтвено.Диалогът в “История славянобългарска” наподобява интимна беседа. Разширените обръщения провокират вниманието на аудиторията. Авторът се докосва до най-тънките струни в душите на читателите. Провокира чувство за национална чест и достоинство. Тези художествени тенденции в произведението са приемствено развити във всички жанрови форми на възрожденската литература.
Едно от наложилите се становища за началото на Българското възраждане е,че то започва именно с написването на “История славянобългарска”. Без съмнение ,това е уникална творба , която с новаторския си дух слага началото на възрожденския период в развитието на българския народ. Предвид уникалността на “История славянобългарска”, имаме основание да твърдим, че тя заема своето достойно място в хранилището на световните ценности.На нас като българи,чрез нея Паисий отреди една завидна съдба - да заемем своето заслужено място сред всички християнски народи по света
|
